Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

из Монументалната пропаганда

Част първа
ЗАТЯГАНЕ НА ГАЙКИТЕ

Владимир Войнович

web

32

През октомври 1961 година, на ХХII конгрес на КПСС, старата болшевичка Дора Лазуркина (еврейка, както отбеляза Аглая) обвини Сталин в безброй нарушения на социалистическата законност и предложи тялото му да бъде извадено от Мавзолея. На всички им беше ясно, че предложението се прави с одобрение и по поръчка на високопоставените другари. Затова нископоставените другари го одобриха (макар в сърцата си да не бяха съгласни) с бурни аплодисменти, а след това вече други другари отделиха другаря Й. В. Сталин от другаря Владимир Илич Ленин и под прикритието на една студена мрачна нощ тайно от народа го заровиха до кремълската стена. Защото се предполагаше, че може да има народни вълнения. За тяхното предотвратяване в Москва бяха струпани допълнителни сили на КГБ и на МВР, бяха подсилени милиционерските патрули и в Кантемировската и в Таманската дивизия беше обявена бойна готовност. Оказа се обаче, че от всички тези мерки няма нужда. Народът, който съвсем доскоро поголовно обожаваше другаря Сталин, отвърна на проведената акция с абсолютно и равнодушно мълчание. Беше му, както казва самият народ, през оная работа. Всъщност какво друго можеше да се очаква от народа, след като дори партийните вождове, от най-висшите до най-низшите, които също съвсем доскоро бяха превъзнасяли Сталин до небесата, бяха му се клели във вечна любов и вярност и бяха обещавали да пожертват живота си за него, щом възникне и най-малката необходимост или възможност, веднага почнаха да свалят портретите на любимеца си и да смъкват от рафтовете на библиотеките си и да изхвърлят на боклука томовете със събраните му съчинения, за да освободят място за вече понатрупалите се събрани съчинения на скъпия и любим Никита Сергеевич Хрушчов.

На 31 март, последния ден на конгреса, Аглая получи писмо от далечния Остров на свободата, както тогава наричаха Куба. Марат вече беше завършил Института за международни отношения и работеше там като помощник-пресаташе в съветското посолство. Без излишни подробности той й пишеше за новия си живот, за непоносимата жега, за местните обичаи, за пурите, напитките, танците и музиката. Писмото свършваше със съобщението, че Зоя е родила момче в болницата в Хавана и че са го кръстили Андрей, в чест на покойния му дядо. “Роди се четири кила и половина - пишеше Марат, - голямо и здраво, но нощем много плаче, така че се наложи да наемем прислужница, а посолството плаща само част от заплатата й.” Въпреки скромната си заплата и големите си разходи обаче Марат се надяваше да спести за волга и за вила - но пък се налагало да се ограничават буквално във всичко.

Беше пратил и снимка на голо бебе с пръст в устата. Аглая я погледна, прибра я в чекмеджето на бюрото и написа на Марат, че проклина Дора Лазуркина и всички, които я били слушали. Имаше предвид, естествено, Хрушчов и всички делегати на партийния конгрес, но като знаеше, че най-вероятно ще й отворят писмото, реши да го каже заобиколно. Имаше предвид хората без принципи, които единодушно бяха одобрили взетото “горе” решение и бяха разрушили онова, което не те бяха строили. Като се мъчеше да скрие най-важните си мисли в подтекста, Аглая писа, че е възмутена от съвременните вандали и рушители на светините, хора, които не зачитат нищо - нито родината, нито народа, нито историята, нито хората, които са творили тази история. И изрази увереността си, че тези гробокопачи няма да успеят. Защото можеш да погребеш един човек където си щеш, но не можеш да погребеш спомена за него. Въоръжена с исторически оптимизъм, Аглая увери Марат, че той, нейният син, ще доживее до пълното и окончателно възстановяване на справедливостта, до онзи ден, когато, както е предсказал великият вожд, “и на нашата улица ще огрее слънце”.

Аглая залепи плика, реши да прати писмото препоръчано и тръгна към пощата.

В края на октомври в Долгов обикновено беше мрачно и дъжделиво. И сега беше така - валеше вече десети ден и всичко беше сиво и кално. Аглая тъпчеше в калта с ботушите си и с мъка ги измъкваше на всяка крачка.

И докато вървеше покрай зидовете и оградите, изведнъж видя един трактор ЧТЗ - беше затънал в калта до радиатора, плуваше към нея и влачеше нещо тежко и продълговато - отначало й се стори, че е отрязано дърво. Но като се вгледа, тя видя в единия край ботуш, а в другия - нос, мустак и козирка.

Аглая изскочи пред трактора, разпери ръце и се развика:

- Стой! Стой!

Тракторът продължаваше да боботи и да плува към нея. За жалост никъде наблизо нямаше някой ваятел или живописец, за да пресъздаде тази незабравима картина: тъпо напредващият през калта трактор ЧТЗ и слабата жена с широко разперени ръце, със смъкната качулка и разрошена коса - вече прошарена, в чиито очи се чете, че ще умре, но няма да помръдне от мястото си. Не, нямаше на мястото на събитието нито скулптор, нито живописец, наблизо беше само поетът Серафим Бутилко - беше тръгнал да връща шишета. Той отдавна вече се беше отказал от мечтите си да се прослави, но все още не беше изгубил надеждите си за изгоден гешефт, а именно: че ще успее да върне и шестте бирени шишета, без жената на щанда да забележи, че гърлото на едното е нащърбено. И че тогава ще прибави получените копейки към двете рубли на дребно в джоба си и ще му стигнат точно за бутилка “Кубанска”, за едни цигари “Памир” и за един кибрит. Скромен, но за сметка на това пресметнат до последната копейка план - и изпълним. Поетът - с овехтяло, кърпено на лактите и маншетите палто, вървеше покрай съседния стобор, като се държеше за пречките, и видя как Аглая препречва пътя на трактора. Но не видя нищо героично в порива й - помисли си, че просто иска да наеме тракториста да й докара дърва, той също трябваше да помисли по този въпрос. А може и да видя, но понеже беше в творческа криза, не написа стихотворение. Във всеки случай не намираме никакви спомени за това събитие нито в стихотворенията му, нито в дневниците му, още повече че той не си водеше дневници.

Тракторът се приближаваше към Аглая, а тя стоеше и не помръдваше, стиснала зъби и юмруци. Тракторът спря и трактористът Слава Сироткин се подаде от кабината, прикрил главата си от дъжда с една брезентова ръкавица, и се поинтересува Аглая луда ли е. Аглая пристъпи към кабината, кимна към нещото в калта зад трактора и попита:

- Къде го влачиш?

- Що? - попита Сироткин.

- Ти разбираш ли кого влачиш? - викна тя.

- Че кого? - Сироткин се прибра в кабината, посегна към ухото си за оставената за запас цигара и я запали.

- Не разбираш ли, че това е Сталин?

- Че кой да е? Той е, разбира се.

- И къде го влачиш?

- На гарата - каза Сироткин и дръпна от цигарата. - Ще го карат за претопяване сигурно. Родината има нужда от метал за полетите в космоса.

- От метал? - възмути се Аглая. - Това да не ти е обикновен метал? Това е паметник на другаря Сталин. От залъка си късахме да го издигнем. Вдигнахме го, когато хората нямаха с какво да си хранят децата, лишавахме се от всичко. А ти го влачиш в калта като пън. Не те ли е срам?

- Че що да ме е срам, лелче? - учуди се трактористът. - Кой съм аз - прост тракторист. Викат ми: карай - карам. Като няма работа, седя и си пуша с колегите.

- Ами ако ти кажат да влачиш Ленин, и него ли ще влачиш?

Сироткин я погледна укорително.

- Хайде без политика, лелче. За тая работа си има хора. Аз съм си тракторист. Шейсет и шест рубли на месец и ако падне нещо - да изореш някоя градина, да прекараш едно-друго. А кого да влача го решава бригадирът Дубинин. Казва значи: Сироткин, откарваш това и това там и там. Кво да му кажа? Другаде ли да го откарам? Така че вземи се мръдни от пътя, че си имам работа.

Аглая обаче не се отмести, погледна го и после каза някак нежно:

- Виж какво, синко. Ами ако...

Серафим Бутилко видя как Аглая се качи в трактора и седна до Сироткин, после той обърна и поеха в обратната посока.

На всеки страничен наблюдател по-нататъшният маршрут на трактора би се сторил доста странен - мощната машина превлече произведението на изкуството чак до северните покрайнини на града, до автобазата. Там Сироткин остави Аглая да седи в кабината, без да изключва двигателя, и тръгна да търси приятеля си Сашка Ликов, автокранист. Сашка го нямаше - бил на гарата да местят портретите за предстоящата годишнина на Октомврийската революция. На гарата от години висяха Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, а сега бяха останали Маркс и Ленин. Енгелс го бяха свалили от съображения за симетрия.

Намериха Сашка в бюфета - пиеше бира и си приказваше с Антонина. Откъснаха го от нея и вече заедно поеха към блока на Аглая. Отпред беше тракторът, после статуята, а зад тях - автокранът. Влязоха в двора. Съседите веднага наизлязоха да видят какво става. Оказа се, че става следното - паметникът трябваше да се вкара в жилището на Аглая. Можеше да стане - статуята беше висока два метра и половина, а таванът й беше три и десет. Сашка прецени положението и каза:

- Ще стане. През прозореца.

- Как?

- Архимед е казал, че ако му дадат лост, може да отмести и Земята, лелче. Така че не се тормози - ей го крана. Ако искаш, и слон ще ти вкарам през прозореца.

Не е ясно как и за колко време са се справили, но късно следобед чугуненият генералисимус с помощта на автокрана, четири ръце и за четири бутилки водка беше вдигнат, вкаран през прозореца и поставен в гостната на Аглая Ревкина, в ъгъла, между двата прозореца, единият от които гледаше на юг към двора, а вторият на изток, към улица “Розенблум”. Генералисимусът, естествено, не можеше да стои сам, без пиедестал, така че Сашка Ликов докара отнякъде една петмилиметрова ламарина и електрожен и го завари, при това безплатно.

Навремето на това - да заселват хората без жилище при хора, които имат по-голяма от нормите жилищна площ, му казваха уплътняване.

 

 

© Владимир Войнович
© Иван Тотоманов, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Владимир Войнович. Монументалната пропаганда. София: Факел експрес, Жанет-45, 2005.