Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТОЗИ НЕНАКАЗАН ПОРОК - ЧЕТЕНЕТО...

Валери Ларбо

web

В хубавото стихотворение на Лоугън Пърсол Смит1 се открива изразът на едно чувство, изпитвано неведнъж, и резултатът от един опит, който често мнозина от нас са извършвали. Ето го тук така, както го е превел Филип Нийл:

УТЕШЕНИЕ

Завчера, угнетен в метрото, търсех утеха в мисълта за радостите, запазени за човешкия ни живот. Ала нито една от тях не ми се видя достойна за капчица внимание - нито Виното, нито Славата, нито Приятелството или Трапезата, нито Любовта или Съзнанието за Добродетелта. Струваше ли си тогава усилието да остана докрай в този асансьор и да се изкачвам към един свят, който не можеше да ми предложи нищо по-примамливо?

Но внезапно се сетих за Четенето, за финото и изтънчено удоволствие от Четенето. Това бе достатъчно - тази радост, която Годините не могат да притъпят, този рафиниран и ненаказан порок, това егоистично, ведро и трайно опиянение.

Четенето - един вид порок, наистина. Като всички навици, към които се връщаме с живо чувство на удоволствие, в които се укриваме и уединяваме, които ни носят утеха и ни служат за отплата в малките ни разочарования. Но това е и порок, който ни дава илюзията, че ни води към добродетелта, към една висша мъдрост, която ни прави проницателни. Емерсън2, от когото не би се очаквало нещо толкова неубедително, писа: “Четете каквото и да е в продължение на пет часа всеки ден и до няколко години ще станете начетен.” (Човек не може да не се позамисли за оня нещастник, който би могъл да последва подобен съвет.) Добре знаем, че няма да станем начетени с четене на какво да е, но пък храним надежда, доста смътна, че с помощта на четенето ще станем по-мъдри и по-щастливи. Може би това е само мнимо оправдание: маса хора, които са били действително мъдри и щастливи, наред с известен брой светци, не са знаели да четат.

Порок е и защото опитът и статистиката ни сочат, че - подобно на всички пороци - това е извънреден, анормален навик. Обикновеният човек чете от професионална необходимост или за да се разсее от заниманията и работата си; хората, които четат заради самото удоволствие от четенето и които жадно дирят това удоволствие, са изключения. Фактът, че почти всички знаят да четат - и четат повече или по-малко - не трябва да ни заблуждава: съществува голямото мнозинство на онези, които знаят да четат, така както знаят да карат велосипед, да използват телефона или да управляват автомобил, и едно малцинство, които са читатели, така както други, също малцинство, са хазартни играчи или скъперници. Преди въвеждането на задължителното образование различието ясно се открояваше: имаше необразовани и образовани класи. Това различие все още може да се прокара, но вече не между класи, а между индивиди от всички класи; само че се колебаем да кажем за човек, който знае да чете, че е необразован. Точната дума ни липсва. Някои езици разполагат с “analphabète”, която оставя мястото свободно за “необразован”, в смисъл на “неук, неграмотен”, но кой не вижда, че “analphabète” е обречена да изчезне заедно с човешкия вид, за означаването на който служи? Прибягва се до различни начини на изразяване: “малограмотен човек, без култура” или още “полуобразован”; това може да се каже за някои занаятчии или хора на действието; но за лекар, който чете медицински трудове, за адвокат, който чете изложения по правни въпроси или дори за електротехник, изучаващ наръчниците по специалността си... - можем ли да ги смятаме за необразовани, защото не четат литературни произведения, стихосбирки, нито романи? Избягваме да го правим и ловко се измъкваме от неуместното определение, но когато срещнем човек, който благодарение на отдадеността си на четенето е придобил широка литературна култура, тогава казваме: “Този е образован.” А какво противостои на тази дума “образован” - учтиво се премълчава.

* * *

Човек греши. Но не ние сме упълномощените да препоръчват на нашия лекар или адвокат предимствата и насладите, които биха извлекли от притежаването на литературна, художествена или философска култура. Толкова по-зле за тях, ако нямат тази култура; за нас важното е, че лекарят ни лекува и че адвокатът печели делото ни. Но има хора, чиято работа е да препоръчват това и да разпространяват колкото е възможно по-широко порока на четенето. Във всяка цивилизована страна съществува категория лица, на които им се плаща, за да казват на децата и на младежите: “ Извън и отвъд занаятите, професиите и висшите специалности, за които ви подготвяме, има една аристокрация, отворена за всеки, но която никога, през нито една епоха не е била многобройна, аристокрация невидима, разпръсната, лишена от отличителни знаци, без официално признато съществуване, без дипломи и кралски грамоти и при все това по-бляскава от всяка друга; без светска власт и все пак притежаваща огромна сила и като такава често е ръководела света и разполагала с бъдещето. Именно от нея са произлезли истински независимите принцове, които историята познава, единствените, които години, а в някои случаи и векове след смъртта си насочват действията на мнозина. Вие можете да бъдете част от тази аристокрация: тя ви кани, очаква ви и единственото условие, което поставя, за да ви приеме, е да бъдете прекомерно отдадени в продължение на години на един определен вид удоволствие, който се нарича Четене.” Би трябвало да добавят: “Като всички други и това удоволствие ще предизвика срещу вас неодобрението на пуританите и дори, може би, тормоз. Родителите ви, ако ви видят да четете произведения, които не могат да ви помогнат да издържите изпитите си и да започнете кариера, с която вече няма да им бъдете в тежест, ще ви укорят, че си губите времето и извращавате ума си. А и самите ние, които далеч не принадлежим към тази аристокрация без дипломи, за която ви говорим, ако зърнем в ръцете ви книги от тези така наречени писатели, съвременни или от близкото минало, които не са включени в нашите програми, ще ви ги конфискуваме, защото четенето е порок и, както другите пороци при децата и малолетните, е наказуем.”

Чудесно противоречие, незабравимият стил на живота... Но и обиколният му път, удивителната му клопка: тя издига порока ни до достойнството на страст.

Би могло да се съчини трактат за зараждането и последователните фази в разгръщането на тази страст. Да проследим отдалеч идеята.

Би трябвало или да опишем следвания от един въображаем читател път, който ще бъде съставен от елементи, извлечени от собствения ни опит и от това, което сме наблюдавали у другите, или да погледнем на всички читатели от едно поколение като на армия в поход: огромна в началото (почти всички деца от поколението участват в нея), бихме забелязали от година на година редиците й да оредяват, челото на колоната да изтънява и голям брой едва кретащи и дезертьори да се стълпяват отзад или да изчезват. Възможно е също да се съчетае схематичната история на читателя, който постоянства в своята страст, с тази представа за армия или за тълпа поклонници в поход към интелектуалната Атина, която в същото време сякаш отстъпва пред тях както хоризонта: нашият читател е единица от тази тълпа: това е, било в първите редици, нашият приятел Еди-кой-си, овладял способността да чете книги от различни епохи и на много езици, било най-отзад - този стар другар Х..., който вече от години чете само вестника си и илюстрованите издания, нахвърляни по масите в клуба му.

Развитието на тази страст, нейните етапи и резултати биха могли да се изразят и под формата на алегория като тази на Джон Бъниан, примерно Пътят на читателя. Но не, Пътят на поклонника ни харесва не като алегория, а заради други качества и въпреки алегорията. Във всеки случай можем да бъдем сигурни в едно: по характера си това развитие ще бъде точно толкова тайно, колкото напредването на християнина към небесния Йерусалим.

* * *

Открехната за първи път, може би от скука, вратата от картон или хартия позволява за миг да се надникне към приказния свят и неизчерпаемите съкровища, скрити зад нея. Това е денят на пробуждането на съзнанието, мисленето и въображението, до който ден е съществувал единствено инстинктът. Все пак нищо не бележи този ден на Първото интелектуално причастие на детето. Родителите му сигурно не са узнали нищо за това, а самото то навярно скоро е забравило датата.

Почти веднага след това започва времето на най-активното сътрудничество. На корицата е изписано само името на Жул Верн, но книгата, която детето чете, е негова си творба в съавторство с Жул Верн: то я обогатява с опита си, с чувствата си, с находките си, с най-ранните си мечтания; то продължава и усложнява приключенията, добавя епизоди и персонажи по свой вкус. Това също минава незабелязано.

Учебниците са нещо съвършено различно. Те поставят въпроси, твърдят, наставляват, изискват решение на безинтересни мъчнотии. De Viris Illustribus3 - това са същите тези мъчнотии, коварно заложени като капани. Следователно в шкафа или на чина има само една истинска книга (но трябва да я разпознаем под жалкото й училищно одеяние): това е Христоматията с избрани откъси от националните писатели. На това място много поклонници вече са се отказали да отидат по-далеч, а онези, които продължават, ще се сблъскат с много трудности: с правописната анархия на миналите векове, с неустановеността на синтаксиса и на лексикалните значения, с хилядите тайни на прозодията и, най-сетне, с отегчението, разпростряно върху всичко от омразната, презряна и плашеща дума - Дълг4. За щастие, най-накрая детето читател, пътешественик в пустинята, намира малък извор, където може да пие бистра освежаваща вода: поема, написана на език, който му е близък, всички думи в който са му познати по значение и който изразява мисли и чувства, струващи му се неговите собствени, или му описва неща, които вярва, че самò е видяло. То е спасено. Започва нов етап: цялата съвременна литература на страната му се открива пред него като обетована земя, върху която прави първите си стъпки. В този забележителен ден го наказват, че не е научило урока си по геометрия. Скоро ще има сериозни неприятности, тъй като навярно ще намерят между книгите му роман или стихове от съвременен автор. Така ще научи, че “съвременен” е синоним на всевъзможни пейоративни определения, такива като “слаб”, “абсурден”, “опасен”, “незначителен”, “смешен”. И му казват, че неговата национална литература напълно е престанала да съществува от двайсетина години насам. Още тогава някои се обезкуражават; това са приятелите и привържениците на Дълга. Да им хвърлим един поглед и да отминем.

* * *

Сега идва периодът на безразборните четения във всички посоки, на пътуванията по цялата територия на тази красива модерна страна; любопитството и суетата току-що са се прибавили към апетита на читателя: и тук не е само насладата, търсена и вкусвана без умисъл, а потребността да знаеш какво се съдържа зад някое ново име и желанието “всичко да си прочел” и да се гордееш с това.

Сега е и времето на първите му изкушения. Отначало това, което би го накарало да предпочита книги, насочени към най-низките му и вулгарни влечения и наклонности, и да взема една галантна гадория или политико-пропагандна книга за литературна творба. Още и това, което го тегли към външния блясък, измамва го с рекламата на издателите, кара го да вярва, че един известен писател е непременно добър писател и че един автор, игран в прочут театър, е непременно голям драматург, докато онези, за които малко се говори, нямат никаква стойност. Някои читатели не устояват и си остават там до края на живота си. Това са онези, състрадателно наричани “полуобразовани”, и тъкмо между техния елит ще се набират леките писатели - снабдителите на широката публика.

Съществува и противоположното на това изкушение, което ще го кара да гледа пренебрежително на знаменитите си съвременници. То е по-малко опасно от първото, тъй като, общо взето, на хубавите творби им трябва време, за да бъдат възприети, и защото във всяка една епоха най-добрите писатели не са най-известните. Това изкушение не го отклонява от правия път, но ще го подтиква да благоговее пред някои непознати богове, които ще го изоставят и заради които по-късно ще се черви.

Ала красотата на пътя през тази покорена страна е възнаграждение за препятствията. Измежду всички духовни ценности, които младият човек среща, нито една не засяга така отблизо живота, както тази литература, която той нарича модерна. Тя укрепва убежденията му, осветлява, уяснява и тълкува опита му; обогатява чувствителността му; тя го осведомява, окуражава, води, задържа. Доверява му се, предлага му модели и линии на поведение, подхранва и увеличава способността му към самонаблюдение и внимание към другия. Тя снема невинността му, предпазва го от много заблуждения, убива желанието му да си доставя удоволствия на ниска цена. Тя му помага по-добре да вижда и разбира това, което го заобикаля. Тя го прави способен да съзре дори красотата и привлекателността на онези неща, които Дългът е превърнал в горчиви за него. Един стих от Юго например го кара да забележи най-после от “върха” на Виргилиевите стихове “странната светлина”, призори или на заник, над обсипаните с храмове носове. Тя прави това, което De Viris, предадени от учителя и придружени от заплахата за допълнителни писмени упражнения, не са могли да сторят. Тя му помага да заобича превода от латински. Прави и нещо още по-добро: вдъхва му недоверие към самата себе си, учи го, че има и друго - живописта, музиката и много науки, които също са достойни за страст. Тя го изпълва с предчувствие за удоволствията на критиката, за красотата на математиката, за хармонията на големите философски системи. Най-сетне, признава му, че не е само от тази страна и от това време, а че винаги е била млада и прекрасна и, както той казва, модерна; че е имало епохи, когато е била още по-прекрасна, отколкото е сега, и че в същия този момент, в други страни, той ще я намери различна, по-неочаквана и по-дръзка, или също толкова привлекателна, но в друга премяна.

* * *

Той е прекрачил единствената по рода си разграничителна линия, която напълно отделя необразованите от образованите: отсега нататък думата “модерен” за него е без престиж, престанала е да бъде препоръка и той се усмихва, когато чуе да казват: “Колко е хубаво! Човек би рекъл - модерно.” Повечето читатели са останали отсам тази линия и никога няма да я преодолеят; несъмнено, тази страст изисква огромно търпение, прекалени усилия; всички тези була за разбулване, всички тези думи за търсене в речниците, всички тези граматически системи за усвояване... Веднъж завършили задължителното си обучение, ще се задоволят “да бъдат в течение”, да четат литературните клюки във вестниците, да купуват наградените книги и онези, които наричат “книгата на деня”. Това е краят; отказали са се. Колкото до него, той се е приближил до Атина и дори е направил крачка към Мъдростта. Той е надмогнал някои от онези “безумни мнения, от които всички са се опивали” и които Пиер Шарон5 изброява в книгата си, такива като “ценете и препоръчвайте нещата заради тяхната новост” и “оценявайте нещата не според истинската, естествената и присъщата им стойност, която често е вътрешна и скрита, а според показността, парадността или общия шум”.

В същото време този голям напредък е останал “вътрешен и скрит”. Нищо не отличава нашия млад читател от онези, които са останали назад, и дори е възможно в хорските очи именно той да изглежда изпреварен. Страстта му така необуздано го е тласнала към завладяването на нова лингвистична област (която не е в програмата, примерно английски език, когато трябва да бъде изпитан върху текст на немски) или пък го е накарала така дълбоко да потъне в проучването на един-единствен автор, че е пропуснал да се подготви за изпита си и го скъсват или трудно минава, докато необразованите го вземат заедно с поздравленията на екзаминаторите. Той е пренебрегнал материалните си интереси заради своята страст, така както влюбен потъва в дългове заради жена.

* * *

Но той е преодолял голямото елиминаторно изпитание. Сега знае, че един поет като Калимах с шестотин читатели в цяла Европа е по-прочут и по-застрахован, че ще продължи да го има, отколкото този съвременен автор, чиито книги се печатат в сто хиляди екземпляра.

И все пак това още не е краят - той още не е достигнал високия мандарински сан, неозначен от никакъв “асансьорен” бутон; подборът е строг, а изпитите, които поставят всичко на преразглеждане, се провеждат неколкократно през всяка една от тези години на обучение. Появяват се нови изкушения.

Твърде много е обичал книгите като материални обекти: формата им, тежестта им, грапавината на хартията им, лекото им разлистване, хубавия мирис на някои, когато са нови (дори имат отличителен мирис, различен според страната, където са отпечатани). Случвало му се е да ги парфюмира, когато вече са го изгубили, и мечтателно да избира подвързиите, които им подарява. Поддържа ги, гали ги. Тази форма на порока му може да стигне дотам, че да го завладее изцяло и дори да го отдалечи от четенето. Възможно е от читател да се превърне в краен библиофил, да се примири с това и в него да намери удоволствие. Да изгуби от поглед духовната функция на книгата. И да завърши - с редките екземпляри и първите издания - в чистата и проста спекулация. О, това е благородна и достойна за уважение страст; и полезна: грижите им строят и съхраняват малки литературни Ноеви ковчези, в които много творби, пълни с мъдрост, утешение и радост, са преживели и ще преживяват потопите на Историята. Но у някои от тях се долавя нещо като презрение към другия аспект на книгата, към това, в което според нас се съдържа цялото й значение. Човек би казал, че за тях авторите са били само несъзнаващи производители на една суровина, която служи за носител на по-ценни качества от тези, които евентуално притежава: редкостта или куриозността и фактът, че бива претекст за показа на голям материален лукс. Но това презрение е презирано от образованите, които не са изключително библиофили. Пред богатствата на някои библиофили човек се улавя да мисли за варвари, които биха примъквали сложни инструменти, идващи от Цивилизацията, употребата и ценността на които не им е точно известна. Често съм чувал да се говори за един френски библиофил, живял в Женева по времето на Втората империя, който колекционирал единствено “смешни книги”: поетични сборници, публикувани от провинциални магистрати, епически поеми по двадесет хиляди стиха, книги на маниаци и умопобъркани, всичко това грижливо подбрано и подредено от този библиофил, който по такъв начин си създал сред близките си репутация на умен мъж. Е, не мога да не мисля, че разглеждайки отблизо колекцията на този господин, човек би намерил в нея Гаспар Нощния6 и Цветя на злото.

* * *

Да предположим, че нашият читател лесно се е преборил с изкушението на крайния библиофил; но ето че изниква друго изкушение, много по-силно - ерудицията във всичките й форми: проучване на генезиса и първоизточниците на творбите, сравнителна история на литературите, установяване автентичността на текстовете, верификация на атрибуциите, изследвания върху граматиката и речника на автора, или пък биографията, където интуицията и детективизмът са толкова важни. Не го ли е теглела натам страстта му: не само да изпита наслаждение от четенето на книги и да се обогати чрез тях, но и да вникне в тях, да разбере вътрешната им структура, да ги разнищи, да узнае историята им, да възстанови ембриогенезата им, да открие вродените им недъзи? И после да разкаже всичко това; и защо не - ако човек притежава “грам талант”, тъкмо там ще намери възможност да го употреби с най-голяма полза. В същото време това може да бъде едно поприще и страстта би се оказала по този начин помирена с реда, материалната сигурност и почестите. Би била една мъдро направлявана и експлоатирана страст. И това не би попречило...

Напротив. Това би попречило. Защото страстта, мъдро направлявана и експлоатирана, скоро би угаснала. Несъмнено, друга би я сменила - ерудитското любопитство. Но то не е от същия порядък като литературната страст. В сравнение с литературната страст то е това, което е скъперничеството спрямо прахосничеството, омаята спрямо любовта. То е твърде защитено от риска, твърде лесно за задоволяване, прекалено малко изисква от онзи, който го изпитва. То го деформира и похабява по-бързо. Изключителният ерудит не закъснява да види в произведенията вече само онази им страна, която е предмет на изследванията му. Подобно на лекар, за когото болестта на един човек е по-интересна, по-реална от самия човек. Скоро чистият ерудит вече не спира поглед върху красотата на литературната творба: той мисли за своя разказ, за своя случай. Той добре усеща, че вече се разминава с нея, но неговото самолюбие му казва, че това е така, защото я овладява и надминава; и вярва на самолюбието си. Вече няма допирна точка с изследваните теми и заживява най-после доволен в невежество за всичко останало. Капсулирал се е. Той би могъл да повтори най-слабия стих на Тристан Корбиер:

Изкуството не ме познава. Не познавам аз изкуството.

Обаче една от основните отличителни черти на образования елит е вниманието, което обръща на съвременната литература в стремежа си да проследи развитието на традициите, чиито начала познава. Забранил си тази област, накрая ерудитът дори не иска да я опознае, изпитва недоверие към нея. Той, така да се каже, е изпаднал от елита. И независимо кой от съвременниците, които никой истински образован човек не пренебрегва, би могъл да му каже като Луцифер на ангела Господен у Милтън:

Not to know me argues thyself unknown. 7

Но нашият читател, подобно на Поклонника на Джон Бъниан, е превъзмогнал това последно изкушение. Този факт впрочем няма да му попречи да цени делото на ерудитите заради ползата, която извлича от него. Той ще опознае методите им на работа, ще може при случай сам да ги прилага, но няма да се остави да го погълнат изцяло. Страстта е била по-силна от всичко. Достигнал е най-високата степен. (И около него мълвят: Неудачник.)

* * *

Най-високата степен, ще рече навлизането в големия свят на книгите, с други думи - както се казва във Франция и понастоящем - в културата. Той е на двайсет години и има зад себе си, вече, пет-шест години на волно четене, пет-шест години истински литературен живот (би предизвикал смях, ако го кажеше). Става част от един елит, от “тайния елит”. Толкова таен! Наистина, що се отнася до задоволяването на суетата, бялото духовенство е по-облагодетелствано от него; но причината всъщност е, че той е един вид черно духовенство, без име и без почести сред миряните. Дори думата “елит” е прекалено гръмка за него, той не би я желал. Но как другояче да означим този малък брой тъй отбрани мъже и жени, отсети след толкова изпитания измежду толкова хиляди? (Да помислим само колко са онези, които са останали назад.)

Но тогава това е, в края на краищата, една специалност или професия като всички други! И би могъл да вземе титлата “образован”, подобно на онези странни личности, срещани понякога, които поръчват да им изпишат върху визитната картичка: “Homme de lettres”? Не, това не е специалност, нито професия, това е качество, нещо, което се отнася до самия човек, което е част от неговото щастие, което може косвено да му бъде много полезно, но което никога не ще му донесе нито су - не повече, отколкото учтивостта, смелостта и добротата му.

* * *

Именно сега започват истински големите приключения (и той се усмихва, мислейки за някогашните): откриването на класиците на своята страна, това на Шекспир или на Данте, на Лукреций или на Аристофан. Това му е изглеждало на края на света по времето, когато - горкият необразован! - е могъл да чете само модерните, когато е намирал сладост единствено в техните творби. Сега тази модерна литература от годините на детството му, която му се е струвала тъй обширна и по-важна от всичко останало, я вижда вече само като един от епизодите в литературната история на страната си; от тези епизоди му се случва да изучава по два на година. Отсега нататък пътуванията му се разпростират върху цял един континент и той се застоява дори в региони, които повечето туристи пренебрегват или за които пътеводителите не казват нищо. Пътувания във времето и пространството, но които могат да се извършат от седящ в някоя библиотека, защото тези страни се наричат Херодот, Тацит, Рабле, испанските мистици, Марино и маринистите, съвременната немска лирика, Елизабетинската епоха, дада, парнасците, прециозните, протопрезвитерят на Ита8, Джеймс Джойс, Наварската кралица, Филип Супо... Там всяко нещо е откритие и удоволствие от откриването дори ако човек отново се връща и препрочита. При все това той ще насочи и обуздае страстта си, няма да злоупотреби с тези паспорти и открити листове, които е получил: знае, че книгите са нищо без живота (самите книги му го казват) и си налага ограничения, дисциплинира апетита си. Един ден, след като дълго се е колебал, той ще се откаже от изучаването на още един чужд език и ще си забрани да навлезе в нова литературна област. Това е една жертва, едно лишение, за което Господ ще му въздаде.

И не са само насладите, които изпитва от пътуването и откриването, а също и удоволствията от едно изкачване, от един напредък в познанието и от едно увеличаване на способността му за преценка. Тази драма например, шумно обявена, играна с успех в един прочут театър и която е намерила почитатели сред публиката и благосклонни критици във вестниците, той я чете с интерес и любопитство като ученическо упражнение, изпълнено с бисери, неочаквани несъобразности и смешни грешки. Но това, което го изненадва и забавлява най-много, са доказателствата за недостатъчна литературна култура, които открива у някои ерудити, критици, автори на учебници... Така току-що е прочел на гърба на входната си карта за “sala riservata” в една от най-прочутите библиотеки в Европа, че е забранено, между другото, “да се внасят произведения с фриволен характер”. Поглежда към рафтовете около себе си: Бокачо, Бандело и Страпарола са там, на почетните си места. За колко години едно фриволно произведение престава да бъде считано за такова? Или по-скоро: що е фриволно произведение? Би било интересно да се попитат директорите на тази библиотека, достопочтени учени. А някогашните им преподаватели по литература? Били ли са, следователно, всички те необразовани или полуобразовани? Всички - не, но мнозина от тях. Просто са упражнявали професията, която случайно или по необходимост са приели и с която са свикнали - бракове по сметка; но никога не са били завладявани от неудържимата страст и за тях Литературата е останала запечатано писмо. Не са знаели, а и не биха търпели да се твърди, че “културата е дъщеря на кефа, а не на труда”9.

* * *

Самият той, нашият образован, го знае; знае го от опит; това е тайната на елита, към който принадлежи, тайна, която няма нужда да бъде пазена, тъй като за онези, които не са от елита, тя е само една загадка. Бедният елит с непонятната си тайна, разпръснат, без светска власт, незначителен по брой, разделен на съвсем малки групи, разпределени между всяка от езиковите области. И въпреки това продължава да съществува от век на век, а схващанията му в последна сметка винаги се налагат сред масите. Причината в действителност е, че той е един и неделим въпреки границите и че за него красотата на литературата, живописта и музиката е нещо толкова вярно, колкото евклидовата геометрия за повечето умове. Един и неделим, защото във всяка страна е едновременно и предимно национален, и предимно интернационален: предимно национален, тъй като въплъщава културата, която обединява и формира нацията; предимно интернационален, тъй като може да намери подобните си, нивото си, средата си само между елитите на други нации: които си приличат, се привличат10. Ето по какъв начин мнението на един немец, достатъчно образован, за да познава френската литература, вероятно ще съвпадне, по повод на някоя френска книга, с мнението на френския елит, а не с преценката на френските невежи. Един от малките ни романисти от началото на ХVІІ век, Нервез, е предугаждал това, пишейки около 1620 година: “Към тях (творбите си) тая малко ревност за качествата им, защото желая пътят им да бъде щастлив и предвид на това да попаднат по-скоро в ръцете на мъдри и скромни читатели, отколкото на строги. Вече минаха под погледа и на едните, и на другите, очаквайки разсъдливостта на първите и критиката на вторите, изпитаха настроенията и присъдите на своето време, много по-малко благоприятни в родината им, отколкото в чуждите земи...” И малко по-нататък отново се връща на това, говори за преводите, направени на книгите му, и докрай преувеличава хладината на приема, който са получили във Франция (напротив, знаем, че там са имали голям успех приблизително между 1610 и 1630 година), сякаш е намирал за по-ласкателно един писател да бъде адмириран в чужбина, отколкото прославен в страната си. Всъщност причината за това е в смътното му усещане, че одобрението на чуждите елити е давало право на елитното френско малцинство, което го е предпочело пред любимите автори на невежите от нацията. И още сега, но не вече забравеният Нервез, а Расин или който и да е голям френски, английски или италиански класик има поне толкова читатели в чужбина, колкото в родината си.

Големи писатели - малки космополитни кръгове.

* * *

Последвахме нашия въображаем читател до влизането му в елита, до който го доведе буйният огън на страстта му. Сега можем да си го представим, за негово щастие, помъдрял, леко преситен, по-добре направляващ удоволствието си, след като е намерил удобно равновесие между живота и книгите. Това, което бе страст, стана отново порок, но порок, упражняван с познание и вещо култивиран, без загуба на време, без риск от скандал, нито от разочарования. Сент-Бьов, извън творчеството си, е бил такъв: “Достатъчно е да се живее: човек вижда всичко и противоположното на всичко”; и другаде: “Днес, 13 септември 1846 г., завърших четенето на писмата на Рансе и преведох една идилия (четвъртата) от Теокрит. Да удвояваме удоволствията си!”

Най-голямото от всички тези удоволствия може би е това да вижда ясно и почти отведнъж стойността на една книга. Удоволствие на експерт. Две или три страници често са му достатъчни, както на нас ни стига да чуем как говорят мъж или жена в продължение на няколко минути, за да знаем към каква социална прослойка той или тя принадлежи. Преценил, че е слаба, той я отхвърля без колебание. И все пак, това там се продава и ще се продава в хиляди екземпляри и ще даде на автора си всички предимства, които носи известността. Но до десет, до двайсет години преценката му ще се потвърди от една страшна присъда: доживотната забрава. Удоволствието да не бъде измамен, да е - честен човек - осуетил манипулациите на мошениците.

Той вижда преработките, вулгаризациите на големите труднодостъпни творби, подражанията. Не се оставя нито да го заблудят, нито да го смутят мненията на критиците. Той е мълчаливият им критик. Класира ги и намира не един полуобразован сред тях. Умее да чете между редовете на статиите и студиите им; лесно забелязва нечия недостатъчна култура, липсата на вкус, злонамереността, приятелското потупване, завистта, интригите - интригите, които са толкова неуместни в литературата, колкото честността в леглото.

В същото време изпитва удоволствието - още по-голямо от това да не бъде измамен - да открива гения в мига на появата му, да бъде от първите отгатващи произхода и съдбата на тази тъмна книга от неизвестен баща и който всъщност е принцът-наследник на един знатен род, на една голяма литературна традиция. В такива моменти престава да бъде преситеният от удоволствия; страстта, която е тлеела, отново се разпалва и му доставя още прекрасни дни и нощи на четене.

И ето че се поражда ново, последно изкушение - да пише, на свой ред да бъде критик. Ала каква полза? Да изобличава слабите книги, които имат успех, защо? Да смущава местния празник на широката публика и да огорчава почтени хора и труженици? Не, това би означавало да се подготви за тягостни спомени, дори угризения, без да става дума за съжалението, че си е губил времето. Не би желал да бъде Жюл Льометр, съсипващ Жорж Оне, нито Леон Блоа, царствено набиващ на кол около 1885 година двайсетина нищожества, чиито известни тогава имена днес са абсолютно обезценени или до такава степен забравени, че изненадват слуха на читателя, така както имената на рентиери, затворили се в частния си живот. Каква полза да обявява публично, че Х... и У... са слаби писатели, след като няма да минат и двайсет години и критиката, която ги хвали днес, ще каже за тези хора това, което той би казал сега, освен ако не ги е забравила напълно? Занаятът на злостния критикар отвращава безгрижната му натура. В него може да види само едно противно средство - като за начинаещ, който иска да привлече вниманието върху себе си, или като за критик, който иска да вдъхва страх. Мръсен занаят, който го кара да мисли за пехливаните по панаирите, за развлеченията на хамалите (иначе казано: негодници), за черноработника.

Да пише, за да приветства появата на забележителни творби или за да изясни достойнствата на недооценени? Това е много по-изкушаващо. Но качеството на образования не се случва без голяма доза сдържаност. Би трябвало тщеславието да се намесеше тук, както някога, когато желаеше всичко да е прочел, от любопитство и за да удиви другарите си. Тщеславие - често полезно, когато е добре направлявано, тщеславие - несправедливо обвинявано. Ала ще предположим, че дотолкова е напреднал в мъдростта, че се е освободил дори от тщеславието. Ще бъде доволен да остане читател и да препоръчва на най-добрите си приятели, сдържано, книгите, които обича, които минават почти незабелязани и които ще бъдат знаменити след двайсет години.

* * *

Написах благородното име на Антоан дьо Нервез и цитирах едно изречение от предговора му към неговите Amours Diverses. Той е толкова пренебрегнат, че една бележка за него може би няма да е зле дошла. Това ще бъде моят принос на чирак-образован читател към тези страници, където се опитах да направя портрет на един въображаем и почти съвършен читател.

Нервез така слабо е съблазнявал учените, че дори датите на раждането и смъртта му са несигурни: 1570(?) - 1625(?). Обикновено го нареждат между малките романисти, предшественици и съвременници на Астрея, а Фердинан Брюно го цитира в своята История на френския език като пример за галиматия. Изглежда най-напред е извлякъл от песни ІІ и ХІІ на Освободеният Йерусалим нещо като феерична, рицарска и елегична новела - първата от неговите Amours Diverses, озаглавена История на Клоринда. Следващите новели могат да имат италиански източници, които не съм успял да проверя или които не познавам. Възможно е в последните да е намерил сюжетите си.

Той прави всичко, на което е способен, за да ни се хареса: разкази за смайващи приключения, истории за любови, ревности, изневери, помирения и дори за покръствания. Кара ни много да пътешестваме: една от новелите му се развива в Холандия, друга във Фландрия и Лангедок, трета в Шотландия, в Авиньон, в Ним и в Италия (в Шотландия героите спират в градче, което се нарича “малко легло”), четвърта ни разхожда от бреговете на Гарона до Лисабон и Кадис, пета се развива в Персия, в Гърция и в Москва, и т.н... Разнообразието от имена на персонажи е голямо: има Клоринди, Флорижени и Мелифлори, а също и един Бирèн (Byron), една Флори, един Арбо, един Барон дьо л’Еспин и някой си Дю Лорие... Желае да ни плени с добре балансирани изречения, в които понякога прозвучава предрасиновата интонация на Жан дьо Линжанд и на Тристан л’Ермит, но най-често се стреми да ни изненада, да ни накара да кажем: “Как по-добре можеше да се изрази това и то по по-малко предвидим начин?” Примери:

Бог изважда от реда на профанните неща този лик и го отвежда там, където волята му е пожелала, а на негово място оставя само повода за учудването на неверните.

И ако паметта ви може да се съвмести с името ми, позволете му да остане там: това ще бъде една милост, която ще поласкае моята немилост, и път, за да ме води към търпението.

Графът, изпълнен с гняв и удивление, ей сега ще намери нашата отчаяна на леглото й:

“И така, дъще моя (казва той), вашата гувернантка току-що ми говорù, както изглежда, от името на вашето неподчинение.”

След като въздържаността на родителите си взе сбогом със свободата на младоженците...

Обръща се към персонажите си:

Не тъгувай, Мелеагре...

Без да прекъсвам думите ви, Олимпийо, позволете ми да уведомя читателя, че по време на договарянето на този брак вие бяхте в едно от селските си имения. Впрочем продължете риданията си. “Възрастта ми (казва тя, подхващайки отново нишката на думите си)...”

“О, тъй жесток баща! Уви, Бирен, Бирен!” Полека, Олимпийо, вие отваряте раните си.

Както повечето си съвременници понякога съчетава прозата си със стихове - мадригали, сонети, станси:

Душата ми, която в мъки непрестанно превъзнася
                  бленувания си обект, е
като онзи, който в храма жертвен дар принася
                  и не вижда боговете.

Последното изречение от предговора му към окончателната сбирка на творбите му е следното:

Оставям ги на милостта на хората, за да споделят по-нататък съдбата на другите суетни и нетрайни неща.

Прекрасна отмереност; преизпълнен е с нея и само ще спечели, ако бъде четен на глас. Какъв хубав френски глас! За негово нещастие, а и за наше щастие, имало го е Оноре д’Юрфе и по-късно Шарл Сорел, и тези две велики имена го засенчват едновременно със съперника му Де-з-Екюто и с доста други. Не може да се каже, че е бил непризнат. Той е забравен просто защото френските ни учебници не са толкова добре съставени и толкова пълни до ден-днешен, колкото учебниците на други страни (Англия например, където един писател от категорията на Нервез не би бил съвършено изоставен, изхвърлен зад борда. Авантюрите, които разказва... - кинематографът е дошъл да прочисти литературата от тях. Персонажите му - дори Бирен - са човечета, изрязани от хартия, които той разхожда върху една европейска карта в твърде зачатъчен вид, където дори релефът не е отбелязан. Ще ни се да призовем на помощ Жан Жироду и Пол Моран или, без да ходим толкова далеч, Оноре д’Юрфе с прецизната му география и с пейзажите му, които пораждат предчувствие за Пусен. Колкото до постоянното му старание да ни изненадва, то бързо ни отегчава и накрая сме изненадани, че не сме изненадани. Най-хубавото от него са тирадите и блестящите дискурси на влюбените мъже и жени, но който е прочел три от тях, ги е прочел всички. И все пак, всичко това не пречи Нервез да е една от стоте брънчици, свързващи Ронсар с Расин; защото без него френската литература не би била точно това, което е станала. А това вече е доста завидно.

О, Антоан дьо Нервез - аз те викам през това разстояние от три века, както ти се обръщаш към персонажите си, - малък Прециозен поете, далечен предтеча на френската Елегия в проза, позволи ми за близката тристагодишнина от твоята смърт, която не ще бъде по друг начин почетена, да ти посветя тази Елегия в проза върху прекрасното, самотно и тъжно удоволствие от Четенето, - и когато на свой ред от малко известен писател ще съм станал забравен писател, когато ще съм “един малък забравен от началото на ХХ век”, един нещастен малък забравен (но с толкова шансове да бъда тотално забравен и извън всякаква хронология, а това би било вече превъзходно) и когато книгите ми ще са споделили съдбата на другите суетни и нетрайни неща, може някой ерудит (но който ще е образован!) да напише името ми до твоето.

1925 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Американски критик, есеист, библиофил (1865-1946). Автор на “Песни и сонети” (1909), на афоризми, епиграми... и на изречението: “Хората казват, че животът е важното, но аз предпочитам да чета.” - Б. пр. [обратно]

2. Освен ако не е Х. Д. Торо. - Б. а. [обратно]

3. “За прославените мъже на града Рим” от абат Ломон (1727-1794); този учебник съдържал кратко изложение на римската история. - Б. пр. [обратно]

4. Devoir (фр.) - задължение, но и писмено упражнение, домашно. - Б. пр. [обратно]

5. Френски моралист (1541-1603), има се предвид неговият “Трактат за мъдростта”. - Б. пр. [обратно]

6. Произведение на Алойзиус Бертран (1807-1841). - Б. пр. [обратно]

7. Всъщност В. Ларбо “цитира” в ед. число, докато в поемата на Милтън Сатаната се обръща едновременно към Цефон и Итуриил: “Щом мене не познавате, сами сте непознати...” - Милтън. Изгубеният рай. Кн. ІV. Прев. Александър Шурбанов. София, 1981, стих 830. - Б. пр. [обратно]

8. Испанският поет Хуан Руис (ок.1283-ок.1350). - Б. пр. [обратно]

9. Ортега и Гасет, Наблюдателят (цит. по памет) - Б. а. (В случая единственото съображение за избора на съществителните “кеф” и “труд” пред “удоволствие” (plaisir) и “работа” (travail) беше, че са от м. род и, следователно, могат да участват в спора за бащинството, доколкото и оригиналният, и цитираният текст граматически го поддържат. - Б. пр.) [обратно]

10. Обикновено френската поговорка “qui se ressemble s’assemble” се предава с нашата “краставите магарета през девет баира се подушват”, но тук преводът поема този риск, предполагайки, че точно тази краста не ходи по магаретата. - Б. пр. [обратно]

 

 

© Валери Ларбо
© Юлиан Жилиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2005, № 9 (70)

Преводът е направен по: Anthologie des essayistes français contemporains, 1929.