ВЪВЕДЕНИЕ В ОБРАТНАТА ТЕОРИЯ

Стивън Зайдман

web

Според Макс Вебер една от определящите характеристики на западната модернизация е бил процесът на “размагьосване”. В светската и размагьосана култура хората вече се обръщали към духовните или свещени сили - Богове, божествени създания или метафизически принципи като Карма, - за да обясняват случващото се или за да живеят пълноценно. Светът ще изглежда като естествен ред от природни и човешки сили - вселена на импулса, инстинкта, желанието, еволюцията, механичните закони на гравитацията и движението и т.н. Не само че цел пред социологията е било да изследва тази секуларизираща динамика, но и самата тя е била такава “размагьосваща” дисциплина. Ако социалните мислители на XVIII век разкрили, че религията е човешка измама, социолозите открили, че новият Бог на множество светски модернисти е също толкова човешко творение: природата.

Социологията е била денатурализираща сила. Социолозите се стремят да обясняват човешките поведения като социални и исторически, а не като природни явления. За социолози, като тези на “религията”, идеята за “природното” функционира заради предначертанията на Просвещението - като идеология, прикриваща социални процеси и неравенства. Така, ако някои класически икономисти описват капитализма като нещо, породено от човешкия инстинкт към алчност, съревнование или оцеляване, Карл Маркс твърдял, че капитализмът е социален и исторически феномен. По подобен начин У. И. Б. Дю Боа денатурализирал расата, докато расовото неравенство обяснявал по-скоро като наследство на робството и расизма, вместо да допуска естествена йерархия на расите. Социолозите денатурализираха религията, икономическото поведение, расата, родовия пол, социалната класа, разделението на общественият труд, бюрокрацията и т.н.

И въпреки това има един аспект от живота на хората, който се е съпротивлявал на размагьосването: сексуалността. До неотдавна социолозите смятаха сексуалността за част от природното. Споделяха заедно с общото мнение възгледа, че сексуалността се структурира биологически в човешкия вид и че се подчинява на природни закони. Нещо повече - там, където сексуалността не се определя като естествена, подходът към нея бил строго в рамките на проблемите на индивидуалните чувства и поведение. До степента, до която сексуалността е била ограничавана като сфера на природата или пък до чисто индивидуален проблем, не е могло да съществува социология на сексуалността.

Вероятно сексуалността е последното човешко измерение, което мнозина от нас отказват да признаят за социално създадено, исторически променливо, а с това и дълбоко политическо. Все пак, това се променя. И ако психоанализата, феминизма и постструктуралистките литературни подходи бяха важни при денатурализирането на пола, то такава е била и социологията. През последните десетилетия социологията оформи различни изследователски рамки за анализиране на сексуалността. Този сборник [Queer Theory/Sociology] представя колекция от настоящи социологически перспективи по проблеми, свързани със хомосексуалността, идентичността и властта.

Това въведение има две цели. Първо, да представи преглед на историята на социологията и изследванията на пола. Взимам под внимание незачитането на сексуалността и хомосексуалността в ранната класическа европейска и американска социология. Нахвърлям появата на социологията на хомосексуалността и сложните й взаимопреплитания с историята на политическия активизъм и развитието на силни гей и лесбийски изследвания извън социологията, а често и извън академичната област. Второ, прилагам обобщение на четирите части на тази книга, което може да е от полза като пътеводител към сборника и към ключовите дебати около въпросът за хомосексуалното желание и лесбийската, гей и бисексуалната идентичност¹.

Социологията и изследването на хомосексуалното желание: историческа и концептуална перспектива

Запознати сме със стандартните подходи към началата на социологията. Например за социологията се разказва като дисциплина, родена от големия обрат на един традиционен, аграрен, корпоратистки, йерархичен ред към една модерна, индустриална, класово установена, но формално демократична система. Т.нар. класически социолози са “класици” именно защото (както може да се предположи) са открили ключовите перспективи и теми, в условията на които съвременните социални учени анализират големите проблеми на модерността. В тези перспективи се включват разбирането на Маркс за капитализма като система на класовото разделение, тезата на Вебер за бюрократизацията на модерните институции и теорията на Дюркейм за социалната еволюция като процес на социално разслояване. Ако гледната ни точка за модерността се води изключително от социологическата класика, ние не бихме могли да знаем, че съществена част от големия обрат се е състоял в опитите да се организират телата, удоволствията и желанията по отношение на личния и обществен живот, и че това е повлякло със себе си конструирането на сексуалните (и родово-полови) идентичности. Накратко, създаването на сексуалните аз-ове и кодове е било обвързано със създаването на културния и институционален живот на западните общества.

Стандартните истории свързват появата на социалните науки със социалната модернизация (напр. идустриализма, класовите конфликти и бюрокрацията), но мълчат относно сексуалните (и родово-полови) конфликти. По времето, по което се появили социалните науки, предлагащи социално схващане за човешката ситуация, те никога не са поставяли под въпрос дали естественият ред има връзка с пола, родовия пол и сексуалността. Такива премълчавания не могат да бъдат извинявани на базата на това, че “сексуалността” не се е превърнала в средище на социален конфликт и познаване. От XVII през XIX век насам са съществували социални конфликти около тялото, желанието, удоволствието, интимните актове и публичния им израз - борби в семейството, църквата, правото и в царството на науките и държавата. В Европа женското движение процъфтяло през 80-те и 90-те години на XVII век, през 40-те до 60-те на XIX век и между 1880 и 1920 г. - ключови моменти в развитието на модерната социология. Борбите около “женския въпрос” се свързвали с обществените конфликти около “сексуалността”. По интензитет сексуалните конфликти ескалирали и придобили обществен интерес между 80-те години на XIX век и Първата световна война - преломният период за класическата социология. В Европа и Съединените щати тялото и сексуалността били области на морална и политическа борба посредством такива теми като тези за развода, свободната любов, аборта, мастурбацията, хомосексуалността, проституцията, непристойното поведение и сексуалното образование. Периодът преминал през появата на сексологията, психоанализата и психиатрията (Ървайн 1990; Биркен 1988; Уийкс 1985). В Германия Магнус Хиршфелд създал Научния хуманитарен комитет и Института за сексуални изследвания. Хомосексуалността се превърнала в обект на знание. Например между 1864 г. и 1879 г. Карл Хайнрих Улрихс публикувал дванадесет тома върху хомосексуалността. Един историк изчислява, че между 1898 г. и 1908 г. в Европа се появили над 1000 публикации върху хомосексуалността (Уийкс 1985: 67).

Изненадващото е мълчанието в класическите социологически текстове по отношение на тези сексуални конфликти и знания. Въпреки тяхната цел да обозрят човешката ситуация като социално конструирана и да очертаят една социална история на контурите на модерността, класическите социолози не предложили никакви обяснения за социалното създаване на модерните тела и сексуалности. Маркс анализирал социалното възпроизводство и организация на труда, но не и процеса, чрез който физически се възпроизвеждат работниците. Вебер очертал съзираната от него историческа уникалност на модерния Запад. Той проследил появата на модерния капитализъм, модерната държава, формалното право, модерните градове, културата на индивидуализма на рисковете, но нямал какво да каже за оформянето на модерния режим на сексуалността. Като важни социални факти, ключовите предпоставки и концептуални стратегии на класическата социология определили икономиката, църквата, военната сила, формалните организации, социалните класи и колективните образи.

Вероятно мълчанието на класическите социолози върху “сексуалността” е свързано с привилегиите на техните родово-полови и сексуални социални позиции. Те приели за даденост естествеността и валидността на собствения им родов пол и сексуален статус по начина - както вярваме ние социолозите, - по който всяка личност несъзнателно допуска като естествени онези аспекти от живота на човека, които му дават привилегия и власт. Тъй че точно както буржоазията отстоява естествеността на класовото неравенство и управлението си, онези личности, чиято социална идентичност е тази на мъж и на хетеросексуален не поставят под въпрос естествеността на един доминиран от мъже, нормативно хетеросексуален социален порядък. В такъв случай не е изненадващо, че класиците никога не са изследвали социалното образуване на модерните режими на телата и сексуалностите. Още повече, че тяхната наука за обществото допринесла за създаването на този режим, чийто център са бинаризма хетеро/хомо и хетеросексуализацията на обществото.

Мълчанието на социологията върху “сексуалността” било обезпокоено с огромната степен на обществени сексуални конфликти, която се покачила толкова много, че дори академичната неспособност на социолозите да дочуват такива звуци била засегната. Ако и да ограничавам бележките си върху ранната американска социология, то в първата половина на XX век могат да се чуят изолирани и все така нерешителни гласове, говорещи по въпроса за сексуалността. Всъщност в първите две десетилетия на XX век социолозите вече не могат изцяло да избегнат обръщането към тази тема.

Важни за обществения дебат били такива теми като градоустройствените реформи, развитието на съюзи, икономическата концентрация, комерсиализирането на всекидневието, расовите отношения и интернационализацията на политиката. По същото време американците били завладени от конфликти, които поставили тялото в центъра на препирните. Женското движение, което в първите две десетилетия на този век често се свързвало със социалистическата и културно радикална политика, се очертало като национално движение. Въпреки че борбата за права била централна, не по-малко важни били феминистките борби да се елиминира двойният стандарт, който позволявал на мъжете сексуално удоволствие, докато в същото време притиска жените да се съобразяват с викторианските норми за порядъчност или да изпитват позор, ако еротичните им желания вземат връх. Докато жените се борили за равнопоставеност в интимността, имало и други публични борби: да се либерализират разводът, абортът и порнографията; битките около непристойността, порнографията и брака попаднали под вниманието на обществото (напр. Пайс 1986; Д’Емилио и Фейдърман 1988; Зайдман 1991; Смитт-Розенбърг 1990). Сексът се обсъждал в списанията, вестниците, периодиката, книгите, театрите и съдилищата. Например през първите десетилетия на този век, буквално в милионите наръчници за секс-съвети, е съществувал процес на сексуализация на любовта и брака (Зайдман 1991). Книги като Идеалният брак на Теодор Ван де Велде (Ван де Велде [1930] 1950), конструиращи едно еротизирано тяло и интимност, се продавали в тираж от стотици хиляди. Американците били в началото на своя романс с Фройд и психоанализата; социални радикали като Макс Ийстман, Ема Голдман, Едуард Бърн и Маргарет Сангър свързали институционалните промени с програмата на сексуалната и родово-половата промяна (Маринер 1972; Симънс 1982; Тримбъргър 1983). Въпреки енергичните усилия на отрядите срещу покварата и пуританските движения, порнографията процъфтявала, а нормативните актове срещу непристойното поведение постепенно се либерализирали.

През първата половина на този век сексът навлязъл в публичната култура на американското общество по начин, който социологията на можела да пренебрегне. И въпреки това до голяма степен социолозите правели точно това. Към средата на века за изненада социолозите нямали какво да кажат за сексуалността. Например Чикагската школа по социология изследвала шофьори на таксита, имигранти, работници във фабрики и младежи, но не и полето на сексуалността. Такива социолози като Парк, Кули, Томас, Парсънз и Огбърн имали много данни за градските модели, развитието на аз-а, политическото организиране, структурата на социалното действие и технологическото развитие, но малко или никакви за създаването на сексуализираните аз-ове и модели. В крайна сметка, докато социолозите изследвали всяка разбираема за тях тема и докато назряването на проучванията върху секса вълнували обществените дебати (напр. Дикинсън и Бийм 1932; Дейвис 1929; Кинси 1948 и 1953), социолозите не приложили емпиричните си техники за изследването на човешката сексуалност².

Трябвало да отминат промените от 50-те и обществените вълнение на 60-те години, за да започнат социолозите да възприемат секса сериозно. Непосредствено последвалите следвоенни години понякога се смятат за консервативни. Въпреки това, войната и моделите на мобилност, просперитет и социална либерализация повлияли на сексуалните ограничения. Показателни за промените в американската култура на тялото и сексуалността, 50-те години станали свидетел на рок музиката, началата на женското движение, появата на хомофилни организации и фигурите на битника и бунтовника, за които социалната и сексуалната трансгресия вървели ръка за ръка. 60-те години превърнали сексуалния бунт в обществена драма от национално значение. Женското движение, гей освобождението, лесбийският феминизъм, контра-културата, списания като Playboy, секс-наръчници от типа на The Joy of Sex и културни радикали като Херберт Маркузе и Норман О. Браун превърнали сексуалния бунт в център на социалната промяна.

В следвоенна Америка се появява социологията на сексуалността (напр. Хенслин 1971; Райс 1967). Социолозите се обърнали към секса като към обособено поле, подобно на престъпността или демографията. За секса се мислело като за свойство на личността, чиято лична проява се формира от социалните норми и отношения. Сексът и обществото се смятали за противоположни; обществото имало значение или като препятствие, или като толерантно пространство за сексуална изява. Идеята за “сексуална система” или поле от сексуални значения, дискурси и практики, които са преплетени със социалните институции, липсвала от социологическите перспективи. Нещо повече, въпреки че социолозите изследвали моделите на конвенционалната сексуалност, a най-вече - предбрачния, брачния и извънбрачния секс, голяма част от тази литература изобилствала от “отклоняващи се” сексуалности, например проституцията, порнографията и - най-впечатляващото - хомосексуалността.

Като част от развиващото се поле на социологията на секса се появила социологията на хомосексуалността (напр. Райс 1964; Гейнън и Саймън 1967а, 1967б; Сагарин 1969). Социологията се обърнала към изследване на хомосексуалността в контекста на повишената обществена видимост и политизация на хомосексуалността.

Между първите десетилетия на този век и средата на 70-те години научно-медицинското познание определяло хомоеротичното желание като показателно за една отличителна сексуална и личностна идентичност: хомосексуалиста. С други думи личностите, за които хомосексуалното желание било важно сред емоционалните и сексуалните им желания, сега гледали на себе си като на уникален тип личности. По ирония, очертаването на хомосексуалността като социална идентичност допринесло за зараждането на хомосексуалните субкултури. Ако тази доста сложна история трябва да се опрости: хомосексуалните субкултури произхождат от до голяма степен неформални мрежи от преди Първата световна война, през маргиналните, нелегални хомофилни организации от 50-те, до публичните култури и движения за утвърждаване и обществени спорове на лесбийския феминизъм и гей освобождението през 70-те години (Адам 1987; Д’Емилиo 1983; Фейдърман 1981). За пре-дефинирането на хомосексуалното желание в хомосексуална/лесбийска и гей идентичност влияние оказали променящите се насоки в научно-медицинските дискурси. От началото на XX век до 50-те години психиатричният дискурс, който описвал хомосексуалния като перверзен, анормален тип господствал над обществения дебат. Алфред Кинси (Кинси 1948, 1953) оспорил този психиатричен модел, разглеждайки сексуалността като континуум. Вместо да приема, че индивидите са или изключително хетеросексуални, или изключително хомосексуални, Кинси изказал предположението, че човешката сексуалност е неопределена по отношение на сексуалната ориентация; смятал, че повечето индивиди минават и през хетеро-, и през хомосексуални чувства и връзки. Критиката на Кинси на психиатричния модел се натъкнала на тежката отбрана на медицинския модел (напр. Бърглър 1956; Бийбър 1962; Сокаридес 1968). По същото време се появили нови социални модели за хомосексуалността, които подсказали една нова алтернатива и за биологическите, и за психологическите модели на психиатрията и на Кинси. Тези социални подходи смятали хомосексулистите за потиснато малцинство, жертва на необоснован социален предразсъдък и дискриминация (напр. Кори 1951; Хофман 1968) Хуукър 1965; Мартин и Майън 1972). Към края на 70-те години освободителните движения на жените и гейовете очертали по-усъвършенствани социални схващания за хомосексуалността. Тези движения въвели образите на хомосексуалното желание и идентичност като нормални и естествени; нещо повече, те разкритикували институциите на хетеросексуалността, брака и семейството, и конвенционалните родово-полови роли (напр. Олтман 1971; Аткинсън 1974; Бънч 1975; Рич 1976).

Нарастващата национална и обществена осведоменост за хомосексуалността и появата на нови социални схващания за нея станали причина социолозите да изследват хомосексуалността. Към началото на 70-те години социолозите разглеждали хомосексуалността като социална стигма, която трябва да бъде наблюдавана; анализирали начините, по които хомосексуалните се адаптират към враждебното общество. Социолозите изследвали хомосексуалният (най вече мъжа хомосексуалист) като елемент от девиантния сексуален подземен свят на уличници, проститутки, затворници, чайни, бани и барове (напр. Райс 1967; Хъмфрис 1970; Уайнбърг и Уилямс 1975; Киркхам 1971). Оставам с впечатлението, че цел пред по-голямата част от тази социология е била да очертае хомосексуалния като жертва на несправедлива дискриминация. И въпреки това, социолозите допринесли за общественото възприемане на хомосексуалния като странен, екзотичен човек в контраст с нормалния, порядъчен хетеросексуален.

Социологическите перспективи върху сексуалността през 60-те и началото на 70-те години оказват влияние върху оформянето на знания за сексуалността и хомосексуалността, в частност теорията за поставяне на етикети (labeling theory) на Хауърд Бекер (1963), Гофман (1963), Шър (1971) и перспективата на “сексуалния скрипт” на Джон Гейнън и Уилям Саймън (1973). Въпреки това в края на 70-те и началото на 80-те години хора, идентифицирали се като гейове и лесбийки, а често и феминистки социолози, оформят една нова социология на хомосексуалността. Това ново направление социолози подминава концептуалните средства на социологията и трудно се измъква от демонизма и критичните социални подходи, ширещи се сред лесбийските и гей движения (напр. Плъмър 1975, 1981; Тройдън 1988; Уорън 1974; Ливайн 1979а, 1979б; Мурей 1979; Хари и Девал 1978). Този подход подчертава социалното значение на хомосексуалността. Той послужил на тогавашната гей теория, която като цяло не обръщала внимание на това, че социологическите изследвания са отличаваща се социална традиция в изследванията на секса. Социологията на хомосексуалността от началото на 70-те до към 80-те години не изиграва основна роля за скорошните дебати върху лесбийските и гей теории, отчасти защото социолозите на изследвали критично категориите на сексуалността, хетеросексуалността и хомосексуалността. Те не проблематизирали социалното функциониране на бинарната двойка хетеро/хомосексуално като господстваща категория ма модерния режим на сексуалността. Нещо повече, на повечето социолози им липсвала историческата перспектива, докато увековечавали един подход, който изолирал проблема за хомосексуалността от динамиката на социалната модернизация и политика.

Когато социолозите започнали да разглеждат секса като социален факт, съществували, както намекнах по-горе, социални перспективи върху сексуалността, които се развивали в движенията на жените и на гейовете. Със сформирането на хомофилните групи през 50-те години (напр. Обществото на Матачините и Дъщерите на Билитис), хомосексуалността била теоретизирана алтернативно като свойство на всички хора или като свойство на една част от населението. Разглеждането на хомосексуалността като естествена имало предназначението да я легитимира. Още повече, че въпреки радикализацията на гей теорията в лесбийския феминизъм и гей освобождението през 70-те, едва малцина оспорили възгледа за хомосексуалността като основа на личностната и социална идентичност. Доброто съчетание на лесбийско-феминистка и гей освободителна теория имало за цел да преобърне господстващите сексуални възгледи, като отстоява естествеността и нормалността на хомосексуалността. Представата за хомосексуалността като универсална категория на аз-а и сексуалната идентичност рядко се проблематизирала сред хомофилните, лесбийско-феминистки и гей освободителни дискурси (в изключенията влизат Олтман 1971; Макинтош 1968 [2005]).

Тъй като първоначалната вълна на една утвърждаваща гей политика (приблизително 1968-73 г.) преминава в период на изграждане на общност, личностно поддържане и локални борби, тук можем да говорим за нов период в лесбийската и гей теория - епохата на “социалния конструкционизъм”. Изхождайки от теорията за поставянето на етикети и феномонологическата теория, силно повлияни от марксизма и феминизма, социалните конструкционисти имат своите корени и в академичната общност, и в политическия активизъм. Социално-конструкционистките перспективи оспорват противопоставеността между секс и общество. Сексът се разглежда като социален в своите основи; модерните категории на сексуалността, най-вече тези на хетеросексуалността и хомосексуалността, се разглеждат като социални и исторически продукти. Социално-конструкционистките перспективи предлагат, че “хомосексуалността” не е непроменлив, тъждествен феномен, а че значението и социалната й роля се променят исторически. В частност, вместо да се допуска, че “хомосексуалистът” е транс-исторична идентичност или универсален човешки тип, конструкционистите твърдят, че идеята, че хомосексуалното желание открива определен човешки вид, е уникална за западните общества. Мишел Фуко (1980 [1993]) отправил класическото твърдение: “Според старите граждански или канонични права содомията представлявала тип забранени актове; техният извършител бил само юридическият им субект. А от XIX век нататък хомосексуалистът станал персонаж: едно минало, една история и едно детство, един характер, един начин на живот (...) Нищо от онова, което той представлява в цялост, не се изплъзва от неговата сексуалност. Тя е навсякъде в него: разпростряна по цялото му поведение (...), защото е тайна, която винаги издава себе си” (с. 43; [с. 60-61 по бълг. изд.]). Тезата на Фуко за социалното конструиране на “хомосексуалиста” намира подкрепа в конкуриращите го творби на Джефри Уийкс (1977), Джонатан Кац (1976), Керъл Смит-Розенбърг (1975) и Рандолф Трумбах (1977).

Социалният конструкционизъм произлиза от причудливите опити по изграждането на гей и лесбийската общност от 70-те години. Конструкционистките изследвания искат да обяснят произхода, социалното значение и променящите се форми на модерния хомосексуалист (Д’Емилио 1983; Плъмър 1981; Фейдърман 1981). Доколкото тези перспективи оспорват есенциалистките или универсалистки разбирания за хомосексуалността, те спомагат за политика, която да създаде хомосексуално малцинство. Вместо хомосексуалистите да се приемат за естествен факт, превърнати в политическо малцинство посредством социалния предразсъдък, конструкционистите очертават социалните фактори, които са произвели хомосексуалната идентичност, подействали като основание хомосексуалистите да станат ново етническо малцинство (напр. Д’Емилио 1983; Фейдърман 1981). Социално-конструкционистките изследвания успели да легитимират модел за субкултурите на гейовете и лесбийките като етнико-подобни малцинства (Епщайн 1987; Зайдман 1993)³.

През 80-те години социално-конструкционистките перспективи преобладават в анализите на хомосексуалността и се институционализират в програмите по гей и лесбийски изследвания през 90-те години. Дебатите около есенциализма (Щайн 1992) и появата, значението и променящите се социални форми на хомосексуалните идентичности и общности стоят в центъра на гей и лесбийските изследвания. Въпреки това към края на 80-те години някои аспекти на тази конструкционистка перспектива бяха оспорени. В частност дискурсите, които понякога се предлагат под името “обратна теория” (макар и често да е невъзможно да се разграничи от конструкционистките текстове), имаха за цел да прехвърлят дебата по-встрани - от обясняването на модерния хомосексуалист към проблемите за въздействието на бинаризма хетеро/хомосексуално, от изключващите занимания със хомосексуалността до центрирането върху хетеросексуалността като социален и политически организиращ принцип, и от интерес към политиката на малцинството до политика на знанието и различието (Зайдман 1995).

Какъв е социалният контекст на появата на обратната теория?

Към края на 70-те години гей и лесбийското движение вече са постигнали такова ниво на субкултурно развитие и обща социална толерантност (поне в Съединените щати), че фокусираната върху социалното асимилиране политика станала много по-важна от освободителната политика на предходното десетилетие. Това позволява на Денис Олтмън (1982) - основен наблюдател на гей движението през 70-те години, да говори за хомосексуализация на Америка. И въпреки този исторически момент обстоятелствата са така съмнителни, че да докарат до криза живота на гейовете и лесбийките.

Бурната атака срещу хомосексуалността, поведена от Новата десница и получила широката подкрепа на неоконсерваторите и праволинейните републиканци, разбива илюзиите за идващата епоха на толерантност и сексуален плурализъм (Адам 1987; Зайдман 1992). СПИН-епидемията подклажда анти-гей атаките и поставя лесбийките и гейовете в отбранителна позиция, като в същото време религиозните и медикализирани модели, опозорили хомосексуалността, се реабилитират. Тъй като СПИН-кризата демонстрира силата на установените гей институции, за много гейове и лесбийки тя подсказва границите на политиката на малцинствените права и включване. И атаките, и СПИН-кризата водят до възобновяване на радикален активизъм, до политика на конфронтиране, изграждане на коалиции и необходимост от критична теория, която да свързва утвърждаването на гей идентичността с широката институционална промяна.

Вътрешните събития в гей и лесбийските субкултури също стават причина за смяна на посоката към гей теорията и политиката. Социалните различия в гей и лесбийските общности изригват в обществен скандал покрай проблемите на расата и пола. Към края на 80-те години публичната култура, сформирана от цветнокожи лесбийки и гейове нанася яростни критики на основното течение на гей културата заради обезценяването и изключването на техните преживявания, интереси, ценности и уникални форми на живот - например важни текстове, политически перспективи, отношения между тях и специфични модели на потискане. Представата за лесбийска и гей идентичност, която служила политически като основа за изграждането на общност, се критикува като отражение на опита на белокожите гейове от средната класа (Анзалдуа и Морага 1983; Лорд 1984; Бийм 1986; Морага 1983). Категориите “лесбийка” и “гей” се критикуват за това, че функционират като дисциплиниращи политически сили. Същевременно лесбийският феминизъм отново изпада в криза заради някои предизвикателства към фундационните му понятия за сексуалност и сексуална етика. В сърцето на лесбийския феминизъм (по-специално в края на 80-те години) лежи схващането за различието между мъжете и жените, загнездено в една спиритуализирана представа за женска сексуалност и в еротизирането на мъжа, което мисли мъжкото желание като разкриване на логиката на мизогинията и господството. Да бъдеш жена и лесбийка означава да проявяваш в желанията и привичките си лесбийско-феминистка сексуална и социална идентичност. Много лесбийки, и като цяло феминистки, критикуват лесбийския феминизъм за това, че стигматизира собствения им еротичен и интимен живот като девиантен или идентифициращ се с мъжете (напр. Ръбин 1984; Алисън 1981; Брайт 1984; Калифиа 1979, 1981). С хода на феминистките “секс-войни” в обществения живот на лесбийската култура навлиза виртуалният парад на женските и лесбийски сексуалности, например мъжкарана-женичка (буч-фем), садомазохистки, всякакви видове сексуалности, подиграващи се с идеята за някаква единна лесбийска сексуална идентичност (Фелан 1989; Фъргюсън 1989; Зайдман 1992). Ако намерението на цветнокожите и секс-бунтарите беше да окуражи преобладаването на социалните различия в живота на гейовете и лесбийките, едно от следствията беше да се повдигне въпросът за самата идея за лесбийска и гей идентичност като основания на гей култура и гей политика.

В лесбийските и гей общности някои активисти реагираха на “кризата” чрез преутвърждаване на естествената основа на хомосексуалността (напр. теорията за гей-мозъка), за да обединят хомосексуалните пред лицето на политическата атака, за да се защитят от причинените атаки от чумата на СПИН и за да се преодолее нарастващото вътрешно разединение. Въпреки това множество активисти и интелектуалци тръгнаха в обратната посока, отстоявайки по-силната теза за социалната конструираност на хомосексуалността, приемаща формата на радикална политика на различието. Независимо от натиска на цветнокожите и секс-бунтарите върху гей културата в тази посока, се появи нова линия от “обратни” теоретици. Изключително повлияни от френския постструктурализъм и Лакановата психоанализа, те измениха полето на гей теорията и политиката (напр. Седжуик 1991 [2005]; Бътлър 1991 [2003]; Фъс 1991; де Лоретис 1991; Уорнър 1993; Доти 1993).

Обратната теория e натрупала в себе си множество значения: от един прост и полезен начин на говорене за всички гей, лесбийски, бисексуални и транс-родово-полови преживявания до теоретичната чувствителност, заобикаляща трансгресията или перманентния бунт. Според мен централно за обратната теория е оспорването на съществувалата господстваща фундационна представа за една хем хомофобска, хем утвърдителна хомосексуална теория: допускането на единна хомосексуална идентичност. Интерпретирам обратната теория като оспорване на това основаване, а с това и самата цел на западната хомосексуална политика.

Модерните западни хомофобски и гей-утвърдителни теории са допускали съществуването на хомосексуален субект. Обсъжданията се въртят около неговия произход (дали е природен или социален), променливите социални форми и роли, моралните му измерения и политически стратегии на репресия и съпротива. Малко са били сериозните разминавания около приемането, че хомосексуалната теория и политика има за свой обект “хомосексуалното” като устойчив, единен и разпознаваем човешки тип. Като тръгват от критиката на единната политика на идентичността на цветнокожите и секс-бунтарите и постструктуралистката критика на “представителните” модели на езика, обратните теоретици твърдят, че идентичностите винаги са множествени или - в най-добрия случай - се композират от буквално безкраен брой начини, при които “компонентите на идентичността” (напр. сексуална ориентация, раса, класа, националност, родов пол, възраст, способност) се пресичат или комбинират. Нещо повече, всяко определено конструиране на идентичността е условно, неустойчиво и изключващо. Конструиранията на идентичността необходимо водят със себе си приглушаването или изключването на някакви опити или форми на живот. Например утвърждаването на една лесбийска идентичност на чернокожа американка от средната класа приглушава различията свързани с религията, местоживеенето, субкултурната идентификация, отношението към феминизма, възрастта или образованието. Конструктите на идентичността са по необходимост неустойчиви, доколкото предизвикват опозицията и съпротивата на хората, чиито опити или интереси идват от определено утвърждаване на идентичност. В крайна сметка, тъй като не разглеждат утвърждаването на идентичността като необходимо освобождение, обратните теоретици - отчасти - разглеждат тези конструкти като дисциплинарни и регулаторни структури. Конструиранията на идентичността служат като шаблони, които определят аз-овете и поведенията, а с това изключват набор от възможни начини да се формират аз-а, тялото, желанията, действията и социалните отношения.

Разглеждането на идентичностите като множествени, неустойчиви и регулаторни такива вероятно навежда критиците на мисълта, че с това се подриват гей теорията и политиката, но за обратните теоретици то представлява нови продуктивни възможности. Независимо че откривам до известна степен преувеличаване на политиката на анти-идентичността в обратната теория, аз не възнамерявам да се отдръпвам от идентичността като категория на знанието и политиката, а да я представя като непрестанно отворена и оспорима категория в нейното значение и политическата й роля. С други думи, подходите към категориите на идентичността минават в прагматичното, обвързват се с проблемите на моментното предимство, политическата полза и понятийното удобство. Ползата - смятат обратните теоретици - от очертаването на идентичността като непрестанно отворена категория в значението и политическата си употреба, е в това, че така се окуражава публичното показване на различия или на култура, в която роля играят множествените гласове и интереси и оформят гей живот и политика.

Обратните теоретици говорят и за един свързан недостатък на организираната покрай хомосексуалния субект хомосексуална теория и политика: един такъв проект възпроизвежда бинаризма хетеро/хомосексуално, код, който увековечава хетеросексуализацията на обществото. Може би модерната и западна утвърждаваща хомосексуална теория натурализира или нормализира гей-субекта или пък дори го вписва като агент на социална освобождение, но чрез себе си тя води до затвърждаване на хетеросексуалността и хомосексуалността като господстващи категории на социалната и сексуалната идентичности; тя повторно въвежда модерният режим на сексуалността. Обратната теория цели да оспори самият режим на сексуалността, т.е. знанията, които конструират аз-а като сексуален, и водят до това хетеросексуалността и хомосексуалността да бъдат категориите, бележещи истината за сексуалните аз-ове. Модерният режим на сексуалността, организиран около хетеросексуалния и хомосексуалния аз, се разпитва като система на знание, система, която структурира институционалния и културен живот на западните общества. Обратните теоретици не разглеждат хетеросексуалността и хомосексуалността просто като идентичности или социални статуси, а като такива категории на знанието, като такъв език, под който се дава рамката на схващането за тела, желания, сексуалности, идентичности. Доколкото оформя моралните граници и политическите йерархии, това е един нормативен език. Обратните теоретици изместват фокуса си от изключващото занимание с потисничеството и освобождението на хомосексуалния субект към анализ на институционалните практики и дискурси, които произвеждат сексуални знания и начините, по които те организират социален живот, като специално обръщат внимание на начина по който тези знания и социални практики репресират различията. В това отношение обратната теория внушава, че изследването на хомосексуалността не трябва да се превръща в изследване на малцинство - създаването на лесбийски/гей/бисексуален субект, - а в изследване на онези знания и социални практики, които организират като едно цяло “обществото” посредством сексуализиране - хетеросексуализиране или хомосексуализиране - на телата, желанията, актовете, идентичностите, социалните отношения, знания, култура и социални институции. Обратната теория се стреми да преобразува хомосексуалната теория в обща социална теория или в едно гледище, от което да се анализира социалната динамика.

Обратната теория и социологията рядко са били в признаващи се отношения. Обратната теория до голяма степен беше творение на академици, предимно феминист(к)и и професори от хуманитарните дисциплини. При подобни обсъждания, социолозите бяха почти невидими. Това е доста иронично в светлината на обръщането нa обратната теория към общ социален анализ. Още повече, че тъй като обратната теория е била критикувана за своя текстуализъм или “неразвито” понятие за социалното, мълчанието на социолозите е доста неуместно (напр. Зайдман 1993, 1995; Уорнър 1993). Социолозите имат много какво да научат от обратната теория и възможност да направят сериозен принос към нея.

Този сборник има няколко цели: с него надявам се да покажа, че социологията има своите традиции в мисленето за хомосексуалното желание, традиции, които до голяма степен са оформили настоящия политически и интелектуален дебат за хомосексуалността и които трябва да продължат в тази насока. Бих искал да покажа някои важни перспективи и социални изследвания на социолози. В същото време освен това е ясно, че някои от най-изобретателните творби в лесбийските и гей изследвания са дошли от хуманитаристиката. Обратната теория се доминира от литературоведи. Смятам, че социологията може да научи много от нея. Следователно, в определена степен този сборник е опит да се стигне до диалог между обратната теория и социологията. Плодотворен обмен означава както прилагане на критика към социологическите перспективи, така и критика на обратната теория от привилегированата гледна точка на социологията. Накрая, ценността на един такъв диалог, в крайна сметка, трябва да се оценява от видовете социален и политически анализ и възможности, които този диалог прави възможни. Така че този сборник има за цел да представи някои скорошни социологически разработки, които се опитват концептуално и на практика да сближат социологията и обратната теория.

БЕЛЕЖКИ

1. Настоящият превод се ограничава до края на първата част (бел.прев.). [обратно]

2. Индексът на American Journal of Sociology показва, че между 1895 и 1965 г. е имало една отпечатана статия върху хомосексуалността и 13 статии, подведени под категорията “Секс”, повечето от които разглеждали проблеми на родовия пол, брака и начина на живот. Индексът на American Sociological Review показва, че между 1936 и 1960 г. са публикувани 14 статии под категорията “Сексуално поведение”, повечето от които не се занимават с проблеми на сексуалността. В статия от едно списание се коментира липсата на социология на сексуалността. “Социологията на секса е доста неразвита, макар че секса е социална значимост от първостепенна важност. Социолозите са изследвали променящите се роли на мъжете и жените (...) [и] сексуалните аспекти на брака (...) От време на време се появява по някое добро изследване на извън-законността или проституцията. Въпреки това като се твърди, че не съществува социология на секса, аз имам предвид че нашата дисциплина не е изследвала по нито един съществен начин социалните причини, условия и последствия на хетеросексуалните и хомосексуалните дейности от всякакъв тип” (Боуман 1949). Един друг социолог, който по-късно става президент на Американската социологическа асоциация, също е изследвал сексуалността - Кингсли Дейвис (1937, 1939). Двайсет години след като Боуман се оплаква от липсата на социология на сексуалността, Едуард Сагарин (1971) подхваща наново това оплакване. “Тук-там по някое изследване, незначителен доклад, малко данни, по-специално в литературата по криминология (...) и това, което по него време се наричало социална дезорганизация (...) белязало цялата литература върху секса в социологията” (стр. 384). [обратно]

3. Поставянето на всички иновативни хомосексуални изследвания през 70-те и 80-те години под рубриката на социалния конструкционизъм и проекта за теория на малцинството опростява нещата. В частност това маргинализира силното течение на вдъхновените лесбийско-феминистки теоретизации (напр. Рич [1980] 1983; Маккинън 1989; Фъргюсън 1989). Голяма част от тези творби се занимава по-малко с проблемите на есенциализма и конструкционизма или появата на хомосексуални идентичности и повече с анализирането на социалните сили, които създават, поддържат и се противопоставят на институцията на хетеросексуалността. Като тръгва от тенденцията в конструкционистките изследвания да разглежда лесбийската и гей теория отделно от феминизма, тази литература настоява върху проследяването на връзката между системата на принудителна хетеросексуалност и моделите на мъжко господство. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Адам 1987: Adam, Bary. The Rise of a Gay and Lesbian Movement. Boston: G. K. Hall and Co, 1987.

Алисън 1981: Allison, Dorothy. Lesbian Politics in the ’80s. // New York Native, 1981, Dec., pp. 7-20.

Анзалдуа и Морага 1983: Anzaldua, Gloria and Noraga, Cherrie (eds.). This Bridge Called My Back. NY: Kitchen Table Press, 1983.

Аткинсън 1974: Atkinson, Ti-Grace. Amazon Odyssey. NY: Links Books, 1974.

Бауман 1992: Bauman, Zygmunt. Intimations of Postmodernity. NY: Routledge, 1992.

Бекер 1963: Becker, Howard. Outsiders. NY: Free Press, 1963.

Бийбър 1962: Bieber, Irving et al. Homosexuality. NY: Basic Books, 1962.

Бийм 1986: Beam, Joseph (ed.). In the Life. Boston: Alyson, 1986.

Биркен 1988: Birken, Lawrence. Consuming Desire. Ithaca, NY: Cornell UP, 1988.

Боуман 1949: Bowman, Claude. Cultural Ideology and Heterosexual Reality: A Preface to Sociological Research. // American Sociological Review, 1949, 14, pp. 624-33.

Брайт 1984: Bright, Susie. The Year of the Lustful Lesbian. // New York Native, July 30-Aug. 12, 1984.

Бънч 1975: Bunch, Charlotte. Lesbians in Revolt. // Bunch and N. Myron (eds), Lesbianism and the Woman’s Movement. Baltimore: Diana Press, 1975.

Бънч 1976: Bunch, Charlotte. Learning from Lesbian Separatism. // Ms, Nov, 1976.

Бърглър 1956: Bergler, Edmund, 1956. Homosexuality: Diseases or Way of Life. NY: Hill & Wang, 1956.

Бъргър и Лукман 1967 [1996]: Berger, Peter and Luckmann, Thomas. The Social Construction of Reality. NY: Anchor, 1967 [бълг. изд.: Бъргър, П., Лукман, Т. Социалното конструиране на реалността, София: Критика и хуманизъм, 1996].

Бътлър 2003: Butler, Judith. Gender Trouble. NY: Routledge, 1991 [бълг. изд.: Бътлър, Дж. Безпокойствата около родовия пол, С., КХ, 2003, прев. Диана Захариева].

Ван де Велде [1930] 1950: Van de Velde, Theodore. Ideal Marriage. Westport, Conn.: Greenwood, [1930] 1950.

Гейнън и Саймън 1967а: Gagnon, John and Simon, William. Homosexuality: The Formulation of a Sociological Perspective. // Journal of Health and Social Behavior, 1967, 8, 177-85.

Гейнън и Саймън 1967б: Gagnon, John and Simon, William. The Lesbians: A Preliminary Overview. // Gagnon and Simon (eds.), Sexual Deviance. NY: Harper & Row, 1967.

Гейнън и Саймън 1973: Gagnon, John and Simon, William. Sexual Conduct. Chicago: Aldine, 1973.

Гофман 1963: Goffman, Erving. Stigma. NJ: Prentice-Hall, 1963.

Дейвис 1929: Davis, Katherine Benet. Factors in the Sexual Life of Twenty-Two Hundred Women. NY: Harper and Brothers, 1929.

Дейвис 1937: Davis, Kingsley. The Sociology of Prostitution. // American Sociological Review, 1937, 2, pp. 744-55.

Дейвис 1939: Davis, Kingsey. Illegitimacy and Social Structure. // American Journal of Sociology, 45, pp. 215-33, 1939.

Д’Емилио 1983: D’Emilio, John. Sexual Politics, Sexual Communities. Chicago: University of Chicago Press, 1983.

Д’Емилио и Фрийдман 1988: D’Emilio, John and Freedman, Estelle. Intimate Matters. NY: Harper & Row, 1988.

де Лоретис 1991: de Lauretis, Teresa. Queer Theory: Lesbian and Gay Sexualities. // Differences, 1991, 3, pp. iii-xviii.

Дикинсън и Бийм 1932: Dickinson, Robert and Beam, Laura. A Thousand Marriages. Baltimore: Williams and Wilkins Co, 1932.

Епщайн 1987: Epstein, Steven. Gay Politics, Ethnic Identity: The Limits of Social Constructionism. // Socialist Review, 1987, 93/94 (May-Aug), 9-54.

Зайдман 1991: Seidman, Steven. Romantic Longings. NY: Routledge, 1991.

Зайдман 1992: Seidman, Steven. Embattled Eros. NY: Routledge, 1992.

Зайдман 1993: Seidman, Steven. Identity and Politics in a Postmodern Gay Culture: Some Conceptual and Historical Notes. // M. Warner (ed.), Fear of a Queer Planet. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1993.

Зайдман 1994: Seidman, Steven. Contested Knowledge. Oxford: Blackwell, 1994.

Зайдман 1995: Seidman, Steven. Deconstructing Queer Theory or the Under-Theorizing of the Social and the Ethical. // L. Nicholson and S. Seidman (eds.), Social Postmodernism. Cambridge: Cambridge University Press, 1995.

Калифиа 1979: Califia, Pat. A Secret Site of Lesbian Sexuality. // The Advocate, 1979, Dec. 27.

Калифиа 1981: Califia, Pat. What is Gay Liberation? // The Advocate, June 25, 1981.

Кац 1976: Katz, Jonathan. Gay American History. NY: Thomas Y. Crowell, 1976.

Кинси 1948: Kinsey, Alfred et al.. Sexual Behavior in the Human Male. Philadelphia: W. B. Saunders, 1948.

Кинси 1953: Kinsey, Alfred et al.. Sexual Behavior in the Human Female. Philadelphia, Penn.: W. B. Saunders, 1953.

Киркхам 1971: Kirkham, George. Homosexuality in Prison. // J. Henslin (ed.), Studies in the Sociology of Sex. NY: Appleton-Century-Crofts, 1971, pp. 325-49.

Кори 1951: Cory, Daniel Webster (псевдоним на Edward Sagarin). The Homosexual in America. NY: Peter Nevill, 1951.

Ливайн 1979а: Levine, Martin. Gay Ghetto. // Journal of Homosexuality, 1979, 4, pp. 363-77.

Ливайн 1979b: Levine, Martin (ed). The Sociology of Male Homosexuality. NY: Harper & Row, 1979.

Лорд 1984: Lorde, Audre. Sister Outsider. Freedom, Calif.: The Crossing Press, 1984.

Макинтош 1968 [2005]: McIntosh, Mary. The Homosexual Role. // Social Problems, 1968, 16/2, pp. 182-92.

Маккинън 1989: MacKinnon, Catherine. Toward a Feminist Theory of the State. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1989.

Маринер 1972: Marriner, Gerald. The Estrangement of the Intellectuals in America: The Search for New Life Styles in the Early Twentieth Century. Ph.D. dissertation, Dept. of History, University of Colorado, 1972.

Мартин и Лайън 1972: Martin, Dell and Lyon, Phyllis. Lesbian/Woman. San Francisco: Glide, 1972.

Морага 1983: Moraga, Cherrie. Loving in the War Years. Boston: South End Press, 1983.

Мурей 1979: Murray, Stephen. The Institutional Elaboration of a Quasi-Ethnic Community. // International Review of Modern Sociology, 1979, 9, pp. 165-78.

Олтмън 1971: Altman, Dennis. Homosexual Liberation and Oppression. NY: Avon, 1971.

Олтмън 1982: Altman, Dennis. The Homosexualization of America. Boston: Beacon, 1982.

Пийс 1986: Peiss, Kathy. Cheap Amusements. Philadelphia: Temple University Press, 1986.

Плъмър 1975: Plummer, Ken. Stigma. London: Routledge, 1975.

Плъмър 1981: Plummer, Ken (ed). The Making of the Modern Homosexual. London: Hutchinson, 1981.

Райс 1967: Reiss, Ira, 1967. The Social Context of Premarital Sexual Permissiveness. NY: Holt, Rinehart and Winston.

Райс 1964: Reiss, Albert Jr. The Social Integration of Queers and Peers. // Social Problems, 1964, 9: 102-20.

Рич 1976: Rich, Adrienne. Of Woman Born. NY: W. W. Norton, 1976.

Рич [1980] 1983: Rich, Adrienne. Compulsory Heterosexuality and Lesbian Existence. // A. Snitow et al. (eds.), Powers of Desire. NY: Monthly Review Press, [1980] 1983, pp. 177-205.

Ръбин 1984: Rubin, Gayle. Thinking Sex. // C. Vance (ed.), Pleasure and Danger, Boston: Routledge, 1984, pp. 267-319.

Сагарин 1969: Sagarin, Edward. Odd Man In. Chicago: Quadrangle Books, 1969.

Седжуик 1991 [2005]: Sedgwick, Eve. The Epistemology of the Closet. Berkeley: University of California Press, 1991. [бълг. изд.: Седжуик, И. К., 2005. Епистемология на прикритостта, София: Критика и хуманизъм, прев. Капка Герганова и Асен Давидов].

Симънс 1982: Simmons, Christina. Marriage in the Modern Manner: Sexual Radicalism and Reform in America, 1914-1941. Ph.D. dissertation, Dept. of Brown University, 1982.

Смит-Розенберг 1975: Smith-Rosenberg, Carroll. The Female World of Love and Ritual: Relations Between Women in Nineteenth-Century America. // Signs, 1975, 9, pp. 1-29.

Смит-Розенберг 1990: Smith-Rosenberg, Carroll. Discourses of Sexuality and Subjectivity: The New Woman, 1870-1936. // M. Duberman et al. (eds), Hidden from History. NY: Penguin, 1990, pp. 264-80.

Сокаридес 1968: Socarides, Charles. The Overt Homosexual. NY: Grune and Stratton, 1968.

Тримбъргър 1983: Trimberger, Ellen Kay. Feminism, Man, and Modern Love: Greenwich Village, 1900-1925. // A Snitow et al. (eds.), Powers of Desire. NY: Monthly Review Press, 1983, pp. 131-52.

Тройдън 1988: Troiden, Richard. Gay and Lesbian Identity. NY: General Hall, 1988.

Трумбах 1977: Trumbach, Randolph. London’s Sodomites: Homosexual Behavior and Western Culture in the Eighteenth Century. // Journal of Social History, 1977, 11, pp. 1-33.

Уорнър 1993: Warner, Michael (ed.). Fear of a Queer Planet. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1993.

Уорън 1974: Warren, Carol. Identity and Community in the Gay World. NY: Wiley, 1974.

Уийкс 1977: Weeks, Jeffrey. Coming Out. London: Quartet, 1977.

Уийкс 1985: Weeks, Jeffrey. Sexuality and Its Discontents. London: Routledge, 1985.

Уайнберг и Уилямс 1975: Weinberg, Martin and Williams, Colin. Gay Baths and the Social Organization of Impersonal Sex. // Social Problems, 23, pp. 124-36, 1975.

Фейдърман 1981: Faderman, Lillian. Surpassing the Love of Man. NY: Morrow, 1981.

Фелан 1989: Phelan, Shane. Identity Politics. Philadelphia: Temple University Press, 1989.

Фуко 1980 [1993]: Foucault, Michel. The History of Sexuality. Volume 1. NY: Vintage, 1980 [бълг. изд.: Фуко, М. История на сексуалността, т. I: Волята за знание. Прев. Антоанета Колева. Пл.: ЕА, 1993].

Фъргюсън 1989: Ferguson, Ann. Blood at the Root. Boston: Pandora Press, 1989.

Фъс 1991: Fuss, Diana (ed.). Inside/Out. NY: Routledge, 1991.

Халпърин 1990 [2000]: Halperin, David. One Hundred Years of Homosexuality. NY: Routledge, 1990 [бълг. изд.: Халпърин, Д. М. Сто години хомосексуалност. Прев. Капка Герганова. София: Критика и хуманизъм, 2000]

Хари и Девал 1978: Harry, Joseph and Devall, William. The Social Organization of Gay Males. NY: Praeger, 1978.

Хенслин 1971: Henslin, James (ed.). Studies in the Sociology of Sex. NY: Appleton-Century-Crofts, 1971.

Хофман 1968: Hoffman, Martin. The Gay World. NY: Basic Books, 1968.

Хуукър 1965: Hooker, Evelyn. Male Homosexuals and Their Worlds. // J. Marmor (ed.), Sexual Inversion, NY: Basic Books, 1965.

Хъмфрис 1970: Humphreys, Laud. Tearoom Trade. Chicago: Aldine, 1970.

Шър 1971: Schur, Edwin. Labeling Deviant Behavior. NY: Harper & Row, 1971.

Щайн 1992: Stein, Edward (ed.). Forms of Desire. NY: Routledge, 1992.

Ървайн 1990: Irvine, Janice. Disorders of Desire. Philadelphia: Temple UP, 1990.

© Стивън Зайдман
© Станимир Панайотов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2006, № 1 (74)

Преводът е направен по: Queer Theory/Sociology, ed. S. Seidman, Blackwell, 1996.