Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

из "Чужденката"

СТО И ОСМА УЛИЦА

Сергей Довлатов

web

На самотните руски жени в Америка -
с любов, тъга и надежда.

В нашата махала стана следната история. Маруся Татарович не устиска и се влюби в латиноамериканеца Рафаел. Близо две години се колеба, а после най-сетне направи избор. Макар че, като си помисли човек, Маруся практически нямаше между какво и какво да избира.

Цялата ни улица се вълнуваше: как ли ще се развият събитията? Защото към тия неща ние се отнасяме сериозно.

Ние - това сме шестте тухлени сгради около супермаркета, населени предимно с руснаци. Тоест с доскорошни съветски граждани. Или, както пишат вестниците, с емигранти от третата вълна.

Нашата махала се точи от железопътната линия до синагогата. Малко пò на север е езерото Мидоу, пò на юг е булевард „Куинс”. А ние сме по средата.

Сто и осма улица е централната ни магистрала.

Имаме си руски магазини, детски градини, фотоателиета и бръснарници. Имаме си руско туристическо бюро. Имаме си руски адвокати, писатели, лекари и търговци на недвижими имоти. Имаме си руски гангстери, луди и проститутки. Имаме си дори руски сляп музикант.

Местните жители у нас ги броят за нещо като чужденци. Като чуем английски, се сепваме. В такива случаи настоятелно молим:

- Говорете на руски.

Затова отделни местни жители заговориха по нашенски. Китаецът от закусвалнята ме поздравява:

- Добро утро, Солженицин!

(При него звучи „Солозениса”.)

Към американците изпитваме сложни чувства. Дори не знам кое преобладава - снизходителността или благоговението. Съжаляваме ги като неразумни безгрижни деца. Но час по час повтаряме:

„Един американец ми каза...”

Произнасяме тая фраза с интонацията на решаващ, убийствен аргумент. Например:

„Един американец ми каза, че никотинът е вреден за здравето!...”

Тукашните американци са предимно немски евреи. Третата емиграция, с редки изключения, е еврейска. Така че доста лесно намираме общ език.

Местните жители час по час ни питат:

- От Русия ли сте? Говорите ли идиш?

Освен евреите в нашия район живеят корейци, индуси, араби. Чернокожите ни са сравнително малко. Латиноамериканците са повече.

За нас това са загадъчни хора - с транзистори. Не ги знаем що за стока са. Но за всеки случай ги презираме и се страхуваме от тях.

Кривогледата Фрида изразява недоволството си:

- Що ли не си заминете за вашата скапана Африка?!...

Самата Фрида е родом от град Шклов. Предпочита да живее в Ню Йорк...

Ако искате да се запознаете с нашата махала, застанете пред книжарницата за канцеларски материали. Тя се намира на пресечката на Сто и осма и Шейсет и четвърта. Елате колкото може по-рано.

 

В момента потеглят за работа нашите таксиджии: Льова Баранов, Перцович и Еселевски. И тримата са набити, навъсени, решителни.

Льова Баранов е прехвърлил шейсетте. Той е бивш художник молотовист. В началото на кариерата си Льова рисувал изключително Молотов. Произведенията му се излагали в безбройните домоуправи поликлиники и профкомитети. Дори по стените на бивши църкви.

Баранов изучил до най-големи тънкости външността на този министър с лице на висококвалифициран работник. Хващал се на бас, че може да нарисува Молотов за десет секунди. И то със завързани очи.

После Молотов бе свален. Льова се опитвал да рисува Хрушчов, но всуе. Оказало се, че чертите на заможен селянин са свръх силите му.

Същата история станала и с Брежнев. Физиономията на оперен певец не се удавала на Баранов. И тогава от мъка Льова се превърнал в абстракционист. Започнал да рисува цветни петна, линии и завъртулки. А на всичкото отгоре - да пие и да вдига скандали.

Съседите се оплаквали от Льова на кварталния милиционер:

- Пие, прави скандали, занимава се с някакъв абстрактен цинизъм.

В края на краищата Льова емигрирал, седнал зад волана и се успокоил. През свободните си минути изобразява Рейгън на кон.

Еселевски бил в Киев преподавател по марксизъм-ленинизъм. Защитил кандидатска дисертация. Готвел се да става доктор на науките.

Веднъж се запознал е един български учен. Той го поканил на конференция в София. Но на Еселевски не му дали виза. Явно не им се искало да изпращат в чужбина евреин.

Еселевски за пръв път в живота си усетил, че му се разваля настроението. Казал:

- А, така ли?! Тогава ще замина за Америка.

И заминал.

На Запад Еселевски окончателно се разочаровал от марксизма. Започнал да публикува в емигрантските вестници необуздани статии! Но след това се разочаровал и от емигрантските вестници. Оставало му само да седне зад волана...

Що се отнася до Перцович, той и в Москва си е бил шофьор. Така че в живота му кажи-речи нищо не се е променило. Вярно, започнал е да изкарва значително повече. А и таксито му тук си беше негово собствено...

Ето че се задава собственикът на фотоателието Евсей Рубинчик. Той купил предприятието си преди девет години. Оттогава изплаща дългове. Останалите пари отиват за набавяне на съвременна техника.

Десета година Евсей яде макарони. Десета година ходи с войнишки обуща с гумени подметки. Десета година жена му мечтае да иде на кино. Десета година Евсей утешава жена си с мисълта, че синът им ще наследи бизнеса. Но за сметка на това - подсещам го аз - ще се появи още по-съвременна техника.

Ето че бърза да си купи сутрешния вестник начинаещият издател Фима Друкер. В Ленинград той бил смятан за виден библиофил. По цели дни киснел на книжарския битак. Събрал шест хиляди редки, дори уникални книги.

В Америка Фима решил да стане издател. Искал час по-скоро да върне на руската литература забравените й шедьоври: стихотворенията на Олейников и Хармс, прозата на Добичин, Агеев и Комаровски.

Друкер се цанил за метач в един търговски център, жена му станала медицинска сестра. За една година смогнали да спестят четири хиляди долара.

С тия пари Фима наел един уютен офис. Поръчал си небесносини фирмени бланки, химикалки и визитни картички. Наел си секретарка, между другото - внучка на Еренбург.

Предприятието си нарекъл „Русская книга”.

Друкер се запознал с видни американски филолози - с Роман Якобсон, Малмстед, Едуард Браун. Ако Роман Якобсон споменял слабо известно стихотворение на Цветаева, Фима бързал да добави:

- Алманах „Мостове”, хиляда деветстотин и трийсета година, страница двеста шейсет и четвърта.

Филолозите го обичали заради ерудицията и безкористието му...

Фима посещавал симпозиуми и конференции. Разговарял в кулоарите с Жорж Нива, Отенберг и Ранит. Кореспондирал си с Вера Набокова. Грижовно пазеше нейните телеграми:

„Решително възразявам”, „Категорично не съм съгласна”, „Условията са неприемливи”. И така нататък.

Поръчал си гумен печат: „Ефим Г. Друкер, издател”. Отдолу емблема - дебел том с гъше перо между страниците - и адресът му. С това парите му се свършили.

Друкер потърсил помощта на Михаил Баришников. Баришников му дал хиляда и петстотин долара и добър съвет - да се изучи за масажист. Друкер пренебрегнал съвета и заминал на конференция в Амхърст. Там се запознал с Вейдле и Карлински. Смаял ги със знанията си. Припомнил на учените старци голям брой забравени от тях публикации.

На връщане Друкер се отбил при Юрий Ивасюк. Прекарал една седмица при стария поет в разговори за Вагинов и Добичин. По-специално за това, кой от двамата е бил хомосексуалист.

А парите му пак свършили.

Тогава Фима продал част от уникалната си библиотека. С изкараните пари преиздал произведението на Фойхтвангер „Евреинът Зюс”. Странен избор за издателство, което се казва „Русская книга”. Фима предполагал, че еврейската тема ще заинтересува нашата емиграция.

Книгата излязла с една-единствена печатна грешка. На корицата й било изписано с едри букви: „ФОЙХТВАГНЕР”.

Харчела се доста бавно. В родния край нямаше свобода, но за сметка на това имаше читатели. Тук свободата беше предостатъчно, но липсваха читателите.

Жената на Друкер междувременно подаде молба за развод. Фима се прехвърли да живее в офиса.

Помещението беше задръстено с кашони с „Евреина Зюс”. Фима спеше върху тези кашони. Подаряваше „Евреина Зюс” на многобройните си приятели. На внучката на Еренбург вместо заплата даваше екземпляри от книгата. Опитваше се да ги разменя в руския магазин срещу салам.

Най-чудното беше, че всички освен жена му го обичаха...

 

Ето че подрежда стоката си собственикът на магазин „Днепър” Зяма Пивоваров.

В Съюза Зяма бил юрист. В Америка още от първите дни се хванал като хамалин на зеленчуковата борса. След това станал общ работник в един зарзаватчийски магазин. И след една година купил магазина.

Оттук нататък го снабдявала със стока прочутата фирма „Демша и Разин”. Тук се продаваха вологодско масло, рижки шпроти, грузински чай, украински салам. Тук можеше да се купят кехлибарена огърлица, електрически самовар, дървена матрьошка и плоча на Шаляпин.

Зяма се трудеше кажи-речи от тъмно до тъмно. Това беше едно рядко сливане на мечтата и действителността. Недостижимо тъждество на усилията и резултатите...

Зяма ми изглежда абсолютно щастлив човек. Продоволствието е неговата стихия. Неговата биологична среда.

Зяма пасваше на деликатесното магазинче както Наполеон - на Аустерлиц. Сред деликатесите Зяма е също толкова органичен, колкото Моцарт на премиерата на „Вълшебната флейта”.

Мнозина в нашия район пазаруват от него на вересия...

Край въдичарския магазин се разхожда с помияра си публицистът Зарецки. Той е по анцуг, голото му теме е закрито с целофанена торбичка.

В Съюза Зарецки бил известен с популярните си монографии за дейци на културата. Успоредно в самиздат циркулирали анонимните му изследвания. По-специално обемистата му недовършена книга „Сексът при тоталитаризма”. В нея пишело, че деветдесет процента от съветските жени са фригидни.

Много скоро репресивните органи идентифицирали Зарецки. Наложило му се да напусне страната. В митницата той направил историческата декларация:

- Не аз напущам Русия! Русия ме напуща!... Разпитвал всички изпращачи:

- Академик Сахаров тук ли е?...

Малко преди да се качи в самолета, решително се запътил към затревената площ. Искал да отнесе в чужбина шепа руска земя.

Милиционерите го прогонили от затревената площ. Тогава Зарецки възкликнал:

- Отнасям Русия на подметките на обувките си!...

В Америка Зарецки станал учител. Учел всички. Евреите - на православие, славяните - на юдаизъм. Американските контраразузнавачи - на бдителност.

С всички сили се борел за демокрация. Казвал:

- Демокрацията трябва да се насажда без оглед на средствата. Па ако ще и с атомни бомби!...

Както знаем, за да те чуят в Америка, трябва да говориш тихо. Зарецки не се досещал за това. Той крещял на всички.

Крещял на служителите от Социално осигуряване. На главния редактор на емигрантския всекидневник. На медицинските сестри в болницата. Крещял дори на хлебарките.

В резултат престанали да го слушат. Въпреки това той посещавал всички емигрантски сборища и крещял. Крещял, че западната демокрация е застрашена, че Джералдина Фараро е съветска шпионка. Че няма американска литература. Че в супермаркетите се продава изкуствено месо. Че Харлем трябва да бъде бомбардиран, а държавните помощи за емигрантите да се увеличат.

Зарецки беше професионален разрушител. Инстинктът за разрушаване при него придобиваше мащабите на творческа страст.

В ръцете му незабавно се повреждаха часовниците, магнетофоните, фотоапаратите. Излизаха от строя калкулаторите, електрическите самобръсначки, запалките.

Зарецки строши желязната бариера на входа на метрото. Тялото му за доста време заклещи въртящата се врата на Сити Хол.

Когато срещнеше познат, той казваше:

- Какво става, драги? Жена ви се е занемарила. Казват, че синът ви бил попаднал в лоша компания. А и вие ми изглеждате болнав. Време е да отидете на лекар, драги!...

Колкото и чудно да е, хората уважаваха Зарецки и се плашеха от него...

 

Ето че се появява дисидентът от запаса Караваев. В ръцете си той държи кафяв плик. През хартията личат очертанията на бирени консервени кутии. На лицето на Караваев е изписано съчетание на тревога и ентусиазъм.

В Съюза той бил известен правозащитник. Проявил в борбата срещу режима изключително мъжество. Три пъти бил изпращан в лагер. Седем пъти обявявал гладни стачки. Щом се озовял на свобода, пак запявал старата песен.

На младини Караваев написал следната басня. Действието се развива в зоологическата градина. Пред клетката на пантерата се трупат хора. Отдолу - табелка с латинското наименование. И сведения - къде обитава, с какво се храни. Пак там е посочено: „Почти не се размножава, ако не е на свобода”. Тук авторът прави пауза и пита: „А ние?!”

След излежаването на третата присъда Караваев бил пуснат на Запад. Отначало давал интервюта, правел лекционни турнета, учредявал някакви фондове. След това интересът към него поспаднал. Трябвало да се замисли как ще си изкарва прехраната.

Английския Караваев не го знаел. Диплома нямал. Лагерните му професии - хамалин, такелажник и хлеборезач - в Америка не се котирали.

Караваев сътрудничел на руските вестници. Пишел на една-единствена тема - бъдещето на Русия. При това виждал бъдещето значително по-ясно, отколкото настоящето. С пророците това се случва.

Америка разочаровала Караваев. Тук му липсвали съветскатата власт, марксизмът и репресивните органи. Караваев нямало срещу какво да се възправи.

Лагерните болести му давали право на инвалидност. Караваев много пиел, а най-важното - си разкарвал махмурлука. От това по-лесно няма, защото в нашата махала бирата се продава денонощно.

Таксиджиите и бизнесмените гледаха Караваев отвисоко...

Ето че зад волана на шевролета си сяда загадъчният обществен деец Лемкус. В Съюза Лемкус бил професионален масовик. Организирал масови увеселения. Четял с бодър глас поздравленията по време на първомайските манифестации. Пишел юбилейни речи, кантати, стихотворни инструкции за автолюбители. Изкарвал по някоя рубла като тамадà на младежките сватби. Съчинявал циркови репризи:

- Какво има, Вася? Защо си тъжен?

- Пред очите ми един човек падна в локва.

- И ти домъчня за него, така ли?

- Как няма да ми домъчнее?! Този човек бях аз!...

Лемкус напуснал страната в резултат на политически гонения. А гоненията на свой ред били резултат от една кошмарна нелепост.

Ето какво станало. Лемкус написал кантата, посветена на 60-годишнината на въоръжените сили. Кантатата се изпълнявала в Дома на офицера. Текста на водещия четял лично Лемкус.

Зад гърба му се бил разположил духовият оркестър. В салона се събрали шестстотин представители на армията и флота. Високоговорителите предавали кантатата из целия град.

Всичко вървяло прекрасно. Докато декламирал кантатата, Лемкус нахлупвал последователно ту войнишка фуражка, ту моряшка барета.

В заключителната част на кантатата фигурирали следните думи:

На стража на труда свободен

стоите вий като гранит

и ето - партията родна

достойните ще награди!...

Последната фраза Лемкус извикал с особен плам - „достойните ще награди!”. И тъкмо в този миг върху главата му се стоварил един сценичен противовес. Тоест казано на нормален език, брезентена торба, тежка дванайсетина килограма.

Лемкус изгубил съзнание. Зрителите виждали само протритите подметки на концертните му обувки.

След три секунди из пътеките се разтичали милиционери. След още три секунди целият салон бил блокиран. Свестили Лемкус, за да го арестуват незабавно.

Майорът от КГБ го обвинил в добре обмислена диверсия. Майорът бил сигурен, че Лемкус предварително бил пресметнал и нагласил всичко. Тоест съзнателно бил стоварил торбата върху главата на водещия, за да дискредитира комунистическата партия.

- Но нали аз бях водещият?! - оправдавал се Лемкус.

- Още по-лошо - казвал майорът.

Накратко казано, Лемкус бил подложен на гонения. Лишили го от правото да се занимава с идеологическа работа. За друга работа на Лемкус и през ум не му минавало.

В крайна сметка му се наложило да емигрира. Три-четири месеца работил по специалността си. Организирал масови екскурзии на емигранти до Ниагарския водопад. Ставал тамадà на еврейски сватби. Пишел стихотворения, римувани обяви, наздравици, кантати. Аз, да речем, съм запомнил следните негови стихове:

На КГБ тормоза помним,

то ни лиши от правдини!

Америко ти паша родна,

от враговете ни брани!...

Но му плащали слабо. Междувременно му се родило второ дете. И тогава го запознали с баптистите.

Баптистите се интересуваха от третата емиграция. Имаха нужда от свой човек в емигрантските кръгове. Искаха да привлекат към себе си вниманието на бежанците от Русия.

Лемкус допаднал на баптистите. Той беше грижовен глава на семейство, не пушеше и пиеше с мярка.

Така Лемкус стана религиозен деец. Оглави някакво загадъчно транссветовно радио. Водеше редовното предаване „Как да зърнем Бога?!”.

Стана набожен и печален. Час по час шепнеше, свеждайки очи:

- Ако е рекъл Господ, Фира ще сготви за обяд телешко...

В нашата махала упорито го смятаха за мошеник...

 

Ето че откъм ъгъла се задава търговецът на недвижими имоти Аркаша Лернер. Явно му липсва нещо към закуската. Някоя по-специална подправка.

Лернер започнал кариерата си като режисьор в белоруската телевизия. Жена му била говорителка в телевизията.

Лернерови си живеели задружно и щастливо. Имали си хубаво жилище, две заплати, синче на име Мишаня и кола.

Аркадий Лернер минавал за печен в занаята. Дори слабостта му към забавените снимки не можела да развали телевизионните му очерци. В тях грациозно препускали колхозни коне, бавно разцъфтявали цветя, реели се чайки. Лернер се увличал по хармонията като такава. Късометражните му филмчета минавали за импресионистки.

А около него кипял живот, пълен със социалистически реализъм. В съседния апартамент водопроводчикът Берендеев биел жена си. Под прозорците вдигали врява пияниците. Директорът на телевизионната студия бил ярко изразен антисемит.

И Лернерови решили да емигрират. На всичко отгоре тъкмо по това време мнозина се изселваха. Включително техни близки приятели.

В Америка Лернер близо една година се излежавал на канапето. Жена му станала продавачка в „Александърс”. Синът им ходел на еврейско училище.

Лернер мечтаел да получи работа в телевизията. При това бил съвсем нетипичен емигрант. Не се представял за бивш лауреат на държавни награди. Не си измислял дисидентски заслуги. Не твърдял, че западното изкуство е в криза.

Неговите приятели му организирали среща с продуцент. Той искал да екранизира руска класика. Трябвал му режисьор от славянски произход.

Срещата се състояла на терасата на ресторант „Блоу Ъп”.

- Режисьор ли сте? - попитал американецът.

- Едва ли - отговорил му Лернер.

- Тоест?

- През последната година страшно деградирах.

- Но казват, че сте били режисьор?

- Бях. По-точно казано, водех се като такъв. Категоризираха ме през шейсет и седма година. А преди това работех като помощник.

- Помощник-режисьор ли?

- Да. Това е човекът, който тича да купува водка.

- Казват, че сте били талантлив режисьор.

- Талантлив ли? За пръв път чувам. Това, което правех, не ме задоволяваше.

- Окей! Аз се занимавам с екранизиране на класиката.

- Според мен всички екранизации са говно!

- Това комплимент ли е?

- Исках да кажа, че бих предпочел оригинална тема.

- Например?

- Нещо за природата...

Тук между събеседниците зейнала пропаст. И оттам нататък се увеличавала с всяка изминала минута. Янкито казал:

- Природата не се рентира.

Лернер му възразил:

- Изкуството не се продава.

След което се разделили. Лернер още два-три месеца се излежавал. При това е редно да отбележим, че финансовите му работи вървели доста добре.

Явно Лернер притежаваше някаква специфична дарба за материално благополучие. Изобщо сигурен съм, че беднотията и богатството са вродени качества. Като например цвета на косата или, да речем, музикалния слух. Един се ражда бедняк, друг - богаташ. И парите нямат нищо общо с това.

Можеш да си бедняк с пари. И съответно - принц без нито една копейка!

Срещал съм богаташи сред лагерниците на строг режим. Пак там съм виждал бедняци сред висшите чинове на лагерната администрация.

Бедняците при всякакви обстоятелства понасят загуби. Бедняците постоянно ги глобяват дори задето кучето им се е изходило на забранено място. Ако бедняк изтърве дребна монета, парите непременно ще се търкулнат в канализационната решетка.

А при богаташите всичко е обратното. Те намират пари в стари сака. Печелят ги на лотария. Наследяват вили от слабо познати роднини. Кучетата им печелят на изложбите парични награди.

Очевидно Лернер се бе родил само за заможен човек. Така че скоро се опаричи.

Първо го ухапа нюфаундлендът на местния зъболекар. Изплатиха му значителна компенсация. След това Лернер бе издирен от един старец, който в навечерието на империалистическата война бил взел от дядо му назаем трийсет рубли, златни. За седемдесет години трийсетте златни рубли се превърнали в няколко хиляди долара. После един познат на Лернер го помолил:

- Имам известна сума пари. Нека стоят у теб. И ако може, не ми задавай излишни въпроси.

Лернер взел парите. Домързяло го да задава въпроси.

След една седмица неговият познат бил застрелян в Атлантик Сити.

В резултат от всичко това Лернер си купи жилище. За една година то поскъпна тройно. Лернер го продаде и си купи други три. Накратко казано, завъртя търговия с недвижими имоти...

От канапето се надига все по-рядко и по-рядко. Парите му стават все повече и повече. Лернер ги харчи със замах. Предимно за ядене.

През дванайсетте години, откакто е пристигнал в Америка, си е купил една-единствена книга. Заглавието на книгата бе впечатляващо. А именно: „Как да похарчим триста долара за една закуска”...

След закуска Лернер дреме, телефонът му е изключен. Мързи го дори да пуши...

Усещам, че прологът доста се проточи. Вече е време да се върнем при Маруся Татарович.

 

 

© Сергей Довлатов
© Любов Кронева, Борис Мисирков, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Сергей Довлатов. Резерватът. Чужденката. Повести. София: Факел експрес, Жанет-45, 2005.