Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВИЕТНАМ 1968

web

1.

сенките ни носеха
различни шапки това лято
което ти наричаше зима

Виетнамците са сложен народ с разнообразна, богата култура. Обикновеният американски войник от края на 60-те не знаеше нищо за тях. Повечето от нас участваха във войната, защото бяха изпратени там, други търсеха приключения или пък изпълняваха дълга си да спасят света от комунизма. Дори не можехме да посочим Виетнам на картата. Изпратиха ни там да защитаваме амерканските икономически интереси; Файърстоун Рабър, Шел Ойл и други щатски апетити. Не ни казаха нищо нито за историята, нито за културата на тази страна, за която трябваше да се бием. Много военнослужещи наричаха виетнамците "азиатци". За какво ви говори това? С течение на времето неуважението ни към виетнамската култура заработи против нас. Както и липсата на ясна визия. Биехме се в една объркана, противна на хората война, дирижирана от политици, чиито синове си стояха вкъщи. Война, за която същите тези политици по-късно казаха, че била грешка, че не е трябвало да се случва.

Много малко от нас преживяха тази война. Много малко разбраха истината за нея. Това беше идеологическа война, която се водеше далече от базите ни, в домовете и квартирите на тази сложна нация. Война, която още не е свършила.

2.

кой ще е следващият?
жътва която
не искам да си спомням

В разгара на войната един мой съученик от гимназията ми каза, че иска "да иде до Нам да пречука няколко комуняги". Това чувство владееше много американци в средата на шейсетте. Движението против войната едва се зараждаше. Много от нас отидоха във Виетнам уж за да защитят свободния свят от комунизма. Войната се проточи с години и свърши без победители. Хиляди животи угаснаха. И от двете страни. Безброй хора бяха психически осакатени.

Войната не е чучулига. И не е да пречукаш няколко комуняги. Тя отнема човешки живот, твоят живот. А в спомените никога не свършва.

3.

краят на лятото -
какво са за теб тези хора
в драконовския търбух?

Виетнамски семейства често ме канеха на вечеря. Те не бяха богати. Повечето едва свързваха двата края. Сервираха ориз, скариди, някакъв подобен на зеле зеленчук и десерт. Вкусно и засищащо. И какво гостоприемство? Домакините ни се отнасяха към нас като към кралски особи. Даваха ни най-добрите места на масата, непрекъснато ни подканяха да ядем и питаха искаме ли още минерална вода. Жителите на Южен Виетнам са едни от най-милите и внимателни хора на тази планета.

Виет Конг бяха навсякъде. Особено в района на делтата на река Меконг, където отбивах военната си служба. Много от виетнамците плащаха висока цена за гостоприемството и щедростта си спрямо нас. Изтезаваха ги, убиваха ги или ги заставяха да стават шпиони. Комунистите бяха безпощадни към всички, които симпатизираха на американската армия. Знам ги как пипат. Неведнъж съм виждал хора с ужасни синини и изгорени гърбове. Когато комунистите бият, бият до смърт. И това не беше най-лошото.

Виетнамците ни помагаха и не искаха нищо. Нито веднъж за нищо не ни попитаха. Помагаха ни, защото такива бяха те... щедри, всеотдайни хора. Знаеха, че сме там, за да ги пазим от злото на комунизма. Участието ни в тази война породи много напразни надежди. Една от тези надежди беше, че скоро войната и мизерията ще свършат.

Съединените щати напуснаха Виетнам през 1975. Оттеглиха се от една война, която уби толкова хора. Незабавно армията на Северен Виетнам свали южновиетнамското правителство. Това, което се случи с тези, които помагаха на американската армия по време на войната не е за разказване. Хиляди бяха убити. Хиляди бяха изтезавани. Други изпратени в поправителни лагери. Един приятел от Южен Виетнам, който беше успял да избяга с многобройното си семейство в Америка, ми разказа как в родното му село разпънали един полицай като амеркански орел и го измъчвали за назидание на останалите.

А ние, които служихме във Виетнам, сещаме ли се днес за нашите домакини? Интересува ли ни изобщо в какво състояние е сега виетнамският народ, който уж защитавахме?

4.

в селото свети
тази есенна нощ -
хора факли

Напалм е смес от газолин и гъсто вещество. Той залепва за целта и я запалва. Това е бавна, чудовищно мъчителна смърт. В някои села, за които се подозираше, че има скривалища на Виет Конг, се хвърляше напалм с огнехвъргачки и запалителни бомби. Понякога валеше напалм по цели нощи. Хората се превръщаха в огромни зловещи свещи.

5.

спаси ме, водно конче,
от пастта на това, което прилича на теб -
зимата наближава

Да служиш във Виетнам през войната беше вид хазарт. Печелиш, връщаш се у дома. Губиш, не се връщаш. Залозите бяха фифти-фифти, а понякога и никакви. Когато дойдох в страната, се чувствах непобедим. Все още не знаех в какво ме бяха забъркали. Познавах войната само от репортажите по телевизията. Залепени за Чичо Сам и царевичните пръчици, аз и семейството ми гледахме нощния болк, в който показваха как американската армия побеждава врага. Войната беше нещо извън моята реалност. Нещо сюрреалистично. До момента, в който куршумите забръмчаха покрай мен... Тя беше истинска. От небето падаше метал. Течаха реки от кръв. Това не беше приключение. Исках само да се върна у дома... след една година!

6.

възмъжало дете
чака жътвата
която пролетта не обещава

През цялата година бяхме изнервени и преуморени. Такъв е рискът да си разпределен във военната зона, където никога не си в безопастност. Всеки момент някоя ракета или минохвъргачка може да те осакати или убие. Да убие всички около теб. Бяхме млади, а те ни измъкнаха направо от класните стаи и ни хвърлиха във война, която изобщо не разбирахме. Днес обикаляш булевардите с модерната си кола, спиш в уютния си дом, утре си там, където смъртта те дебне на всяка крачка. Ден и нощ чакахме адът да се излее върху нас. Много войници пиеха и се тъпчеха с наркотици да забрава. Виетнамската война. Все едно да чакаш жътва, която пролетта не може да обещае.

7.

без очи
аз съм дънер
съзерцаващ жътвата

И от двете страни армиите се биеха за доброто на виетнамския народ. Войната обаче не само не му помогна, но и разруши страната. Села и градове бяха изравнени със земята, оризищата изпепелени, икономиката срината.

Невинни хора станаха жертви на ракети, байонети, капани, минохвъргачки, куршуми, бомби и напалм.

Други бяха осакатени и обезобразени: с белези от изгаряния, с отрязани ръце или крака, без очи, без език, живи трупове, които не можеха да се грижат за себе си, камо ли за семействата си.

8.

декемврийска сутрин -
вървим от война
на война

В началото на декември 1968 службата ми свърши. Облечен в цивилни дрехи се качих на самолет в Сайгон, прелетях Тихия океан и кацнах в Калифорния. Бях радостнен и тъжен едновременно. Радвах се, че се връщам у дома, при семейството и годеницата си. Но бичах и Виетнам и това ме натъжаваше. Цяла година Виетнам беше мой дом.

68-ма беше шумна година. Революцията на цветята и движението против войната потопиха Америка в социален катаклизъм. Страната вече не беше същата. Избухна интелектуална война, която преобърна възгледите на цели общности. Тези, които се осмелиха да поставят въпроси за начина ни на живот бяха наречени радикали, комунисти и неамериканци от тези, които защитаваха бизнес интересите си. Рухнаха стени. Разгоряха се улични битки. Хората падаха убити или ранени от армията и полицията. Спомням си как четирима полицаи държаха крайниците на една жена, разпъната на земята като орел, докато пети полицай я биеше с палката си. Наркотици разрушаваха мозъците на тези, които търсеха истината и алтернатива за по-добър живот. Разруха, която продължава и до днес. Мозъците бяха промити. Моралът беше изхвърлен на боклука, за да пишат за него по-късно в помощни книги и да го дискутират в свободни семинари.

Помощите заради участието ни във виетнамската война бяха намалени или въобще нямаше такива. Нямаше и празнични посрещания. Страната беше във война... със самата себе си.

9.

дълъг ден -
пият вода в която
биволите се къпят

В селата в делтата на Меконг нямаше чешмяна вода. Нямаше и канализация. Бутилираната вода беше лукс, който войниците си доставяха през свободното време. Селяните пиеха от мръсната река Меконг, в която се къпеха и ползваха за тоалетна. Също като биволите.

10.

по-черен
от земята той оре -
селянинът

Селяните в Югоизточна Азия от изгрев до залез превиват гръб в оризищата под горещото и влажно слънце. Много от тях се трепят сами, без биволи. Ако докоснеш кожата на онези, чийто живот е минал само на нивата, все едно докосваш обработена кожа.

Докато живеех в Южен Виетнам, забелязах нещо характерно за селяните там. До трийсетгодишна възраст те изглеждат по-млади от трийсетгодишните в Америка. Но работата на полето взема своя дан. След тази възраст те отведнъж остаряват.

11.

недоспало...
малкото момиче се приготвя
за оризището

Много момичета в Америка спят до късно през уикендите. Единствената работа, която родителите им възлагат е да почистят стаите си и да помогнат в кухнята, след което се шляят с приятели из парковете, ходят на последните холивудски филми, изобщо радват се на младостта си.

А момичетата в плодородната делта на Меконг стават призори и не вдигат глава по цял ден наравно с родителите си. Не за молитва. Ръцете и краката им загрубяват, но не това ги тревожи, а прехраната. Проклет живот. Живот, който много американци не могат да разберат.

12.

кой е врага
този есенен следобед?
бебета в пламъци

Картините от Виетнамската война продължават да ме обсебват... единадесет месеца завинаги вклинени в паметта ми. Картини, вклинени в паметта на виетнамския народ, който се събуждаше във война всяка сутрин, години наред!

Френски, китайски, американски, северовиетнамски армии опожаряваха села, изнасилваха жени, убиваха и измъчваха цели семейства, унищожаваха ниви, замърсяваха реки. Превръщаха това, което някога е било рай в адска картина на Дали.

Кой е врагът? Не е селянката, която работи от изгрев до залез, за да изхрани децата си, която всяка нощ се моли пред урните на предците си да бъде оставена да събира сънищата си, които вече не може да сънува.

 

 

© Робърт Уилсън
© Росица Пиронска, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2006, № 3 (76)