Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АПОЛОГИЯ НА ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО

Оксана Забужко

web

Тази история се е случила наистина ­ миналата година, в планинско село в Украинските Карпати; разказа ми я един поет с изключително чиста, без нито една пукнатинка дарба за флейта, но и него тази история го е разстроила, и той я разказваше, без да знае какво да прави с нея: тя не ставаше за литературен материал. И така, в навечерието на Рождество, когато младежта в Украйна по традиция ходи да коледува, с музика и маскарад (за подробности препращам към Гогол), млад селянин взел от дядо си цигулката, която преминавала в наследство от дядо на внук вече кой знае кой век подред и която трябвало той да наследи след смъртта на дядо си; празниците се случили бурни и в нечий дом, сред алкохолните пари някой, едва стоящ на крака, слепешката се тръшнал върху непредпазливо оставената без калъф цигулка и я строшил на парчета. А на сутринта се разбрало, че бедният цигулар, който не опазил семейната реликва, се е обесил на тавана в къщата си.

В контекста на смъртите, с които ежедневно ни гощават масмедиите, крещящият анахронизъм на тази (географски локализирана точно между Балканите и Чечения) е съвсем очевиден, но нещо в мене се бунтуваше всеки път, когато самата аз започвах да я преразказвам на познати (защото и на мене тя ми се наби в съзнанието като пирон в дланта ­ не мога да се отърва от нея), се натъквах на любезни усмивки или свиване на рамене: някои я признаха за трагикомична, един литератор постмодернист от града роди присмехулното заглавие „Цигулка под задника”, друг пък, критик, произнесе убедителен монолог за ужасната информационна бедност, която, видите ли, подтикнала нещастника да съизмерва живота си единствено с достъпните му ценности на изкуството, и аз неохотно признавах, че всички те донякъде са прави ­ естествено, на тези, които имат възможност да следят каталозите на аукционите, където се излагат Страдивари и Амати, не им идва наум да си надянат примката заради инструмента на един селски музикант: не случайно слабообразованите хора, затънали до уши в собственото си съществуване, са несравнимо по-склонни към фатални увлечения от frequent fliers* с техните персонални компютри, които са напълно наясно, че всяко ценено от нас нещо е само едно от многото в света на безграничните възможности, че на всяка такава „изгубена цигулка” (ръкопис, платно, храм, библиотека, първа и последна любов...) винаги се падат десетина други, и то с нищо не по-лоши, че вариативността на живота по същество е неизчерпаема и следователно да се привързваме така на живот и смърт към каквото и да е, е най-малкото неразумно... И по странен начин се оказа, че информационното общество съвпада с тоталитарното (насочено, тъкмо обратното, към това да затвори, да свие пред индивида ветрилото на възможностите) в един пункт ­ сякаш те двете от противоположни страни копаят тунел едно срещу друго: и двете отменят самото понятие незаменимост, замествайки единственото с можественото.

Моите познати бяха, подчертавам, хора на изкуството ­ в техните очи безименният планинец дословно точно е изиграл ролята на Дивака на Хъксли в „Прекрасният нов свят”: припомням, че според Хъксли и в онзи свят човекът на изкуството ab definitio се оказва на страната на Дивака и неговия Шекспир. В историческата, нелитературната действителност се оказва иначе ­ цялата култура, и хората на изкуството заедно с нея, безвъзвратно са се лишили от представата за трагичното. Достатъчно е да сравним войната у Хемингуей и Ремарк с войната от 90-те във филмите на Кустурица и Драгоевич, за да се убедим: това, което преди по-малко от две поколения се преживяваше като трагедия, със съпровождащия я катарзис, сега еднозначно се е превърнало в гротеска, и популярните сред украинската младеж (вече размножени и на CD) жестоки „римейкове” на Шекспировите трагедии, преписани на езика на киевската улица и по този начин внезапно, по престъпен модел „принизени” до ранга на криминални хроники, където на финала се явява не Фортинбрас, а Фройд с маниера на съветски затворнически санитар, за да прибере пиянски хлипащия Хамлет в лудницата, трябва да признаем, несравнимо повече от оригинала отговарят на духа на времето. За човека на изкуството стана по-важно да е ироничен, отколкото да е искрен. И въобще какво е това искреност в края на века на масови убийства и масова лъжа?...

Струва ми се, че голям шок, от който културата на целия век така и не се отърси, беше нагледната демонстрация от страна на тоталитарните режими за това до каква степен плътно в човека могат да съжителстват светлината и тъмнината, библейското ­ или един по-строг смисъл ­ културообразуващото (светообразуващото: космосът ­ от хаоса). Разграничаването им й се удава много по-трудно от смесването им. Особено изобретателен тук се оказа сталинизмът ­ с изискването си жертвите да се признават за виновни той отнемаше на културата всякаква възможност за тяхното героизиране: така палачът и жертвата (нерядко разменяйки си местата) се въргаляха в една и съща помийна яма, а направените в някои посткомунистически държави опити за лустрация за сетен път показаха, че да се рови в тази яма означава само по-дълбоко да се затъва в нея. Когато са виновни всички, самата идея за вината, а следователно и за съда, и дори просто за оценката, губи смисъл, а доброто и злото, красотата и уродливостта, истината и лъжата се сливат в общия вихър на един налудничав танц. При тези условия гротескното осмиване, на което се поддадоха всички, и изкуството не прави изключение, остава единствената психически здрава форма на все още естетическата ­ на самата граница на хаоса ­ реакция към изтръгнатата от мястото си, сякаш висяща във въздуха действителност. Постокомунизмът, все едно „лустриран” или не, захванал се, поне в украинската му версия (една от най-циничните), щедро да кърпи прогнилия държавно-пропагандистки дискурс с фигури и реалии от вчерашния ъндърграунд, само доведе до логичен край работата на предишния режим, като окончателно умъртви все още тлеещите, на границата на съпротивата, рудименти на старата „култура на разграничаването”. На мястото на ревностно проповядвания от нея принцип на незаменимостта, а следователно на безценността ­ на всеки човек и на всяка проява на неговия дух ­ налудничаво се възцари принципът на тоталната взаимозаменяемост, на всичко с всичко: вчерашните „палачи” и „жертви”, удостоени с еднакви награди, се групират в една партия в парламентарната борба, в староукраинския Киев се изгражда реплика на разрушения през 30-те Михайловски Золотоверхий храм от ХII век, а до него ­ петзвезден хотел, от който се рушат основите на оцелялата по чудо тогава, по времето на Сталин, „Света София” от ХI век (утре още една реплика ли ще строим?), а по списанията до безкрай се множат професионално написани текстове, чиято основна особеност е гнетящата незадължителност (художественият аналог на взаимозаменяемостта!) ­ незадължителност в живота първо на автора (това веднага се разбира, прозира между редовете), а следователно и на читателя: за какво му е на читателя да си губи времето с нещо, което не съдържа опита на оцеляването, на тази почти метафизична принуда „ако не напиша, ще умра”, която единствено поражда действително значими творби?

Наистина, възможни са и такива отношения с публиката, както в много проникновената народна приказка за дрозда и лисицата, която първо искала да я нахранят и напоят, а после, последователно, да я разсмеят и изплашат (учудващо точно изброяване на основните нужди на масата!): действително, за да „разсмееш” и „изплашиш” без никакви там катарзиси, не трябва нищо освен професионализъм, при това то е занимание, неангажиращо и като цяло доходно (разбира се, ако не преминеш мярката на плашенето и не се погрижиш навреме за happy end). Затова пък в съвременната ни невроза на културата, ознаменувана с постоянно оплакване от публиката, която „не чете”, „не посещава”, „не се интересува”, отчетливо се забелязва нежеланието на хората на изкуството да й служат като „дроздове” ­ с други думи, желанието да бъдат ценени, без да заплатят за това с нещо съществено (всъщност нямат и с какво да платят ­ в свят, в който трагедията е изгубила смисъл, нещастието вече „не се конвертира”). За сметка на това публиката се отегчава, докато вяло наблюдава нашите „дроздови” подскоци; подсъзнателно тя през цялото време очаква повече ­ жертвоприношения. И съвсем естествено.

Мисля си за една потъмняла от времето самоделна цигулка, с корпус, излъскан от ръцете на много поколения музиканти на селски сватби и погребения ­ цигулка, чийто звук не съм чувала и няма да чуя, защото вече я няма. Но кой днес, когато за нея е платено с човешки живот, ще може да отрече, че тя е съществувала ­ единствена по рода си на света?

 


* Бизнесмени, които често пътуват със самолет. ­ Б. ред. [обратно]

 

 

© Оксана Забужко
© Албена Стаменова, превод от украински
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Факел, 2005, № 2.