Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ШОТЛАНДСКИ МЕСЕЦ

Олга Токарчук

web

Първата сцена трябва да изглежда по следния начин: вървя с куфарите по чакълестата алея, звъня на входната врата, отваря ми облечена в черно прислужница. Обикновено така започват филмите и разказите и точно така си го представях и аз в самолета. Всъщност познавам света само от филмите и книгите - тогава дали може да се каже, че познавам света?

По някаква причина нищо не става така, както съм си го представяла. Защото, мисля си, в света има твърде много променливи, повече отколкото може да побере въображението ми. Никое въображение не би се справило, освен ако не е вдъхновено от нещо, от визията. Но може би има и друго обяснение: игра с Бог - той дарява с въображение и вдъхновение, ала не разрешава да се предвидят и най-баналните случки. Дава ни тъп нож, хартиен чук, стъклен гвоздей. Възможно е и въображението да изчерпва по някакъв начин действителността - въобразеното веднъж не може да се случи втори път. И обратното - случват се само невъобразими неща. Това би могло да означава, че въображението и реалността черпят от един и същ извор, от чакалнята на реалността. Скачени съдове.

А може би само моето въображение е толкова убого. Може би има хора, които са способни да предвидят веднага и изчерпателно всичко или да го предусетят поне в най-общи щрихи. Ясновидците. Сухата авторитарна мъдрост на пасиансите.

Госпожа - нека се казва Скотсман - беше уведомила своите приятели в Лондон, че ще приеме в дома си писателка. Срещу мълчаливата писателска компания (писателите биват темерути) ще осигури условия за творчество. Но да бъде полякиня.

Така се озовах там. И всичко беше по-различно, отколкото си го бях представяла.

За пръв път в живота си виждах толкова променливо време. Прогнозите на Би Би Си 3 шушнеха тихо и колебливо от малкото радио на камината - плахи, невярващи в способността си да убеждават. Преди всяко излизане за разходка ръката ми рутинно търсеше познатата дръжка на чадъра. През целия този месец не зърнах нито веднъж къс синьо небе; облаците се спотайваха зад върховете на дърветата и за нула време завземаха пространството. И започваше да вали, макар и за малко, но демонстративно.

- Градинарят си счупи крака, затова топлим с електрически печки.

Това беше едно от първите изречения на госпожа Скотсман. Тогава не разбрах тази загадъчна зависимост, но печицата затопляше стаята ми за няколко минути. Бях в страна, където започват да отопляват още през юни.

Тук всичко беше отдавна установено. Нямаше място за никакви импровизации. Всяко нещо стоеше на мястото си, сякаш през тези години, които в моята страна бяха преобърнали каквото могат нагоре с краката, тук предметите бяха търсили търпеливо своите места и, намерили ги най-сетне, бяха свили гнезда. Колко време е нужно на китайската фигурка на дракон от нефрит, за да се озове там, където трябва да бъде? Сто, двеста години? Дреболиите върху пианото, сякаш сраснали се с черната лакирана повърхност на инструмента. Картините по стените, които висят толкова уютно, че почти не се забелязват. Килимът, перфектно слят с дъсчения под, сведен до чиста есенция на мекота под ходилата; медните викториански лампи, скрити под собствената си светлина.

Бързо схванах, че и двете бяхме някак върнати в миналото. Аз поради това, за което исках да пиша - на шест годинки съм и бродя из просторните слънчеви равнини край Одра, поразена от абсолютната красота на чутата за първи път по радиото “Гърл” на Битълсите. Тя заради възрастта си. Когато си на толкова години, вече не успяваш да привикаш всекидневното тук и сега.

Така или иначе ни делеше половин век. Солидният drawing-room се мъчеше да създаде някакъв терен за разбирателство. Нейното минало беше невъобразимо за мене. Трептеше като мираж.

Казах й в началото, може да не е прозвучало много учтиво, че трудно може да очаква от мене партньорство в някакви дълбокомислени дискусии. Както сама виждате, моят английски е доста беден. Нямам дарба за езици. За мое учудване тя не се показа разочарована. Усмихна се.

Сутрин слизах в трапезарията на закуска. Получавах точно каквото бях поръчала на малко картонче предния ден. Най-често рохко яйце, препечени филийки, сок и кафе. Тя вече беше закусила, а може би изобщо не закусваше. Присядаше на масата да ме гледа как ям. Може би само така ми се струваше, но долавях в това наблюдение на сутрешния ми апетит някаква нежност. Сутрин винаги бивах най-разговорлива. Поводът беше новият вестник, а в него краят на войната в Косово, размириците в Лондон, сватбата на принц Едуард. Само внимавах да не формулирам възгледите си за света с пълна уста.

Тя беше средна на ръст, дори дребна, боядисваше си косата - така мисля. На нейната възраст този светъл оттенък на лен ми се стори доста неестествен. Носеше дълги поли и кашмирени пуловери. Черни или сиви. Вечер се загръщаше с шотландски кариран шал.

Пишех почти цял ден, изненадана от количеството време, отворило се пред мен, непрекъсвано от нищо друго, освен от собствения ми глад. Когато ме заболяваха китките от чукането по клавиатурата, лягах на пода и си припомнях подробности, мечтаех и измислях, изследвах всички възможности на времето. За първи път в живота си пишех за мен, но с изненада откривах, че писането за себе си създава някой друг. Че не можем да бъдем едновременно наблюдател и наблюдаван, изследовател и изследван. Сигурно затова във всички спомени има нещо фалшиво, а във всяка автобиография - творчество.

Литературата е някаква лъжа, санкционирана, освободена от етичност, обществено приета и одобрявана. Мисля, че затова писането винаги ме е привличало. Дали има друго такова нещо, което да дава толкова възможности за измисляне, лъгане, поправяне на действителността, изнамиране на други възможности за нея? Писателите са анархисти в универсалното, родени релативисти, експериментатори с истината, откриватели на алтернативи - това се опитвах да й кажа, когато деликатно ме питаше върху какво работя в момента.

Нейното минало ми се струваше черно-бяло, като стар филм. Хората в него се движеха нервно и по-забързано отколкото в действителност. Всичко там беше някак сурово, без глъбинност.

Самата тя беше същата - нереална. Появяваше се винаги като дух, изчезваше в лабиринта от етажи.

След закуска палех в стаята си цигара и отварях прозореца, димът й пречеше. Боях се да не я достигне в нейните трудни за локализиране спални. Представях си я в пижама или с ролки. Това ме успокояваше и ни сближаваше. Понякога от парка дочувах бръмчене на механична косачка. По пладне пред вратата ми цъфваше кошничка с обяда - термос с чай, друг със супа, сандвич, завити в салфетка прибори. Ядях надве-натри, четейки.

Първите дни бяха особени, багажът ми не пристигна на летището и се озовах тук без куфар, само с ръчна чанта и, слава Богу, с лаптопа. Маргарет, прислужницата или как да я нарека, все пак израснах в комунистическа държава, ми донесе хавлия, четка за зъби и паста. Получих и един от черните кашмирени пуловери на домакинята и непромокаемо яке. Единствената ми собственост през тези дни беше компютърът, който светеше жизнерадостно на писалището досущ малък преносим олтар.

Пишех. Пишех от сутринта, с незначителната едва забележима почивка за обяд, пишех и кръстосвайки стаята напред-назад, поглеждайки през прозореца, наблюдавайки неспокойното шотландско небе, пушейки. Разгръщах донесените си собствени пространства, връщах времето в някакви мои начала, назовавах едва запомнени картини. Манастир, мислех си, сигурно така е в манастира, действителността се сгъстява, оказва се, че единственият й извор бие в самата мен, че няма друг свят освен самата мен, че описването на света всъщност е описване на себе си, няма друг път извън баналното “опознай себе си”, опиши себе си, опиши това, което изглежда да си ти.

Към два-три следобед взимах чадъра и тръгвах на бърза разходка. Постепенно свикнах с дъжда. Обикалях из буйния парк, по влажните му хлъзгави пътечки, които балансираха на ръба на урви, увиснали над разпенена долу река. Гъсталаци рододендрони, унили туи, бръшляни около стари пънове. Почти под краката ми изскачаха диви зайци. Понякога замираха на метър от мене и ме гледаха с едно око, сигурни, че няма да ги забележа. Почти над главата ми прелитаха самолетите за Единбург. Можех да разпозная шарените им опашки.

Връщах се за чая. Маргарет ми го носеше на табла и го оставяше на масичката до вратата, винаги с парче сладкиш.

Виждахме се едва на вечеря. Масата в трапезарията, сервирана за двама - аз в единия край, тя в другия.

- Защо го правите? Защо каните чужди хора в дома си? - попитах я.

Отговори на втората част от въпроса, незададената.

- Изобщо не се чувствам самотна - каза. - Тук е много спокойно, а вие се нуждаете от спокойствие, просто ви го подарявам. Това е.

Така получавах като подарък дълги вечери, безкрайни вечери, нали на север юнските дни са несравнимо по-пищни от тези в Полша. Все беше светло, и когато лягах, и когато ставах. Беше светло и когато понякога се будех уж в зори, за да видя неспокойно колко е часът, да успея да му се начудя и да продължа да спя.

Банята ми беше отчайваща - странно измислените отделни кранове за топла и студена вода ме правеха безпомощна. Всяко миене на косата се превръщаше по неволя в къпане. Лежах във ваната и следях с поглед монотонната шарка на тапета, който ме довеждаше почти до медитация.

Това безвременно време, равномерно белязано от часовете за хранене, перфектно разделено на части, ме задържаше в себе си. Нямаше нищо за вършене, не се случваше нищо извънредно, не звъняха телефони, никакви писма не ме изкарваха от това странно съзерцателно равновесие. Всичко се случваше едно след друго, настъпваше с неумолима сигурност. Винаги имаше захар в захарницата, никога не се изсипа сол, не се разля вино. Домът беше съвършен механизъм, навита някога, много отдавна, музикална кутийка. Пресъздаваше упорито и систематично ден подир ден, спъваше се все на едно и също място, при крановете в банята, та постепенно почнах да смятам това дребно несъвършенство за част от общия ред. Часовете бяха еднакво дълги, минутите с еднакъв размер. Нищо чудно тогава, че всяка новина пристигаше остаряла от разстоянията, избеляла, нереална. Като отзвук от някакви далечни светове, нещо, което не съществува в действителността. Тук къщите старееха естествено, по таваните благотворително се трупаха предмети и заспиваха под завивки от прах. Викторианските мебели пребъдваха с достойнство, средновековните скринове не правеха събитие от съществуването си. Шотландия можеше да бъде призната за най-съвършеното творение на Божиите фабрики.

Вечеряхме съсредоточено. Старомодните прибори позвънваха. Тя задаваше внимателни въпроси, изпитвайки ме, деликатно отваряше пространство за изповеди, никога директно, никога насила. Признавах й го. Като деца ли бяха учили това или то е всъщност прочутата британска резервираност - да даваш на другия място под слънцето, да се осъществява, да осъзнава постепенно с какво деликатно нещо си има работа. Така и аз, за мое учудване, че го мога, я обхождах. Когато исках да я питам нещо, си го превеждах съвестно на ум на английски, а то ставаше след тази процедура в пъти по-далечно от полския си първообраз. Преводът на английски беше обръщане на бинокъла, употреба така, че да не приближава, а отдалечава. Затова разговорът ми доставяше удоволствие. Започването на изречението с “well”, което поставя всичко възнамерявано под някакъв ониричен въпрос, релативира всяка мисъл. В това “well” увяхва кълнът на всяка революция, размива се идеята на всеки манифест.

Понякога осъзнавах, че не владея тялото си. Правех физиономии, размахвах ръце.

- Лицето ти изразява всичко - каза тя веднъж и спокойно поднесе чашата към устните си.

Не го възприех като комплимент, но за първи път усетих полъха на симпатия. Нейното лице на изразяваше нищо.

Разпитваше ме за Полша. Веднъж след ритуалното кафе в гостната й показах на картата къде живея. Гледаше с фалшив интерес - вдигнати вежди, “йес, йес”, повтаряно спокойно, докато й резюмирах историческото положение на региона. Изведнъж ми просветна, че то няма никакво значение за нея. Тя си легна рано, чувствала се особено изморена.

Показа ми библиотеката още преди да се намери багажът ми, моите добре познати вещи. Там се влизаше от малък вътрешен двор, беше отделена от къщата. В нея имаше Енциклопедия Британика от 56-та година, поредица световна белетристика в прекрасна тъмнозелена кожена подвързия. Албуми по изкуство, каталози от търгове, речници, лексикони, малко случайно събрани философски книги, някакви истории на света, митологии. Та преди да се появят моите си книги, се качвах в тази библиотека на стълбичка и оставах там да разглеждам всичко наред. Така за мое учудване се натъкнах на цяла лавица книги за Полша. С много интересни неща в тях. Например: “Poland is a country which has popped up on the map of Europe from time to time though never quite in the same place twice1.” Дебелата “Митология” с увод от Грейвс от 58-а година с типична английска самоувереност твърдеше “Silesia, Germany”. Не вярвайки на очите си, прочетох в някакво американско списание за “polish concentration camps”. Вечерта се обадих вкъщи от една будка в градчето, за да се уверя, че още съществувам.

Горе-долу тогава, една седмица след пристигането си, предприех първата си познавателна екскурзия. Двайсет минути с междуградския автобус - и се озовах в Рослин. Моят пътеводител го препоръчваше заради необикновената му църква, в която сто години преди Колумб на стените били изрисувани американски растения - сигурно доказателство, че шотландците са били на Новия континент доста по-рано. Но не това ме интересуваше; историята винаги ми се е струвала несъществена. Отидох там, защото преди време бях прочела, че там е скрит Светият Граал. Някога. Ако изобщо е съществувал. В самотата на стаята си усетих възбуда. Веднага асоциирах - буквално експлозивно - с това, което ми каза домакинята предната вечер. Че в Рослин е изследователският институт, в който е клонирана овцата Доли. Овца, Агнец, Христос, Кръвта Христова, Тялото Божие, Гени, Хромозоми, Безсмъртие. Нима наистина неволно се бях озовала в самия център на света, в самото лоно на тайната? Малък, дъждовен шотландски Ерусалим. Периферен център на света. Централна периферия. Съкровище, скрито там, където най-малко очакваш. Дантелени, с вшити скъпоценности, краища на космоса. Пътувах дотам на втория етаж на автобуса през влажни зелени равнини, плоски, симетрични, скучни. Билетът за църквата струваше два и половина фунта.

После седнах в пъба на малкия хотел и си поръчах голям гинес. Църквата беше наистина прекрасна, залепих се към една групичка туристи, които смаяно зяпаха сводовете, напътствани от екскурзовода с шотландска поличка. Но Граалът го нямаше. Знаех си. Щях да го усетя. Овцата Доли е поредният научен експеримент. От пожертваното й тяло не произлиза нищо. Дребна, несъществена надежда за безсмъртие. Горчивата силна бира ми размъти главата. На връщане пак валеше.

Зла и ядосана домъкнах на обяда книгата, където пишеше онова за Полша.

- “Poland is a country...” - четях на домакинята.

Тя остави приборите, слушаше.

- Да, така е - казах. - Растем през нощта, нощни растения, цъфтим само една нощ в годината, срещу Еньовден. Нашите семена тръгват с реките по света. Появяваме се само от време на време - при войни, въстания и исторически катаклизми. Всяка сутрин си сменяме езиците като дрехите. Ние сме мелези, къщите ни са на колела, паспортите ни са нечетливи. Ох, нямаме проблеми с писането на кирилица. Дори нашият папа е мобилен - пътува насам-натам, неспокоен мъж в бяло. Никога не узряваме, посягаме към десерта преди основното ястие. Наистина сме загадъчен народ, появяваме се и изчезваме. Може би е заради климата или безкрайните равнини. Нашата малка растителна цивилизация оставя инфантилни следи за огорчение на всички бъдещи археолози: барабанчета, счупени оловни войничета, отделни думи, прекалено трудни за изговаряне.

После мълчаливо ядохме хегис2. Тя нареди на Маргарет да отвори още една бутилка вино. Чукнахме се. Когато минахме на кафето, за малко изчезна. Върна се със снимка в рамка. На нея се усмихваше млад мъж, почти юноша, с униформата на RAF. Светлокос, с малки фриволни мустачки. Светлите очи гледаха право в обектива дръзко, игриво. Беше на фона на някакъв труден за разпознаване плосък пейзаж.

- Казваше се Тадеуш Понятовски - рече.

Изговори името бавно, перфектно, безпогрешно. Отбелязах, че това е известна полска фамилия. Тя остави снимката на масичката и седнахме с чашките кафе в ръце пред електрическата камина (градинарят си счупил крака). Съставях мислено деликатен въпрос, поредния въпрос, който би се вписал в тази ситуация като липсваща фигурка от пъзел, меко, естествено, като по масло, въпрос за запушване на дупка, спокоен, всъщност въпрос, който нищо не пита. Но тя ме изпревари. Каза, че са го свалили в самия край. Че дори не се знае къде точно. Мълчах.

- Обичах го - каза още и чашката леко звънна в чинийката.

Погледнах я изненадана и пак лицето ми ще да е казало много, пак ще да е говорило без мене. Тя се усмихна топло.

Това беше банална история, ако историята на любовта може да бъде банална. Двамата в униформи цвят каки. Купони за храна, нощем големите градове изчезват от лицето на земята, затъмнени.

- Струваше ми се, че няма да мога да живея без него - завърши. - Говореше с твоя акцент.

Ето значи защо бях тук. Имах нещо общо с Тадеуш Понятовски, пилота, който загинал някъде над Хамбург.

Сутринта отново писах. Без желание, тежко. Екранът на лаптопа чакаше търпеливо всяко изречение. Хващаше го, задържаше, носеше думите ми в зъби. Преспокойно приемаше всяка грешка. Деликатно ме насърчаваше мигащият курсор. Неусетно се пренасях в миналото. Пишех за себе си, за себе си още никаква, без личен паспорт, без задължения, без планове, без навици, без размисли. Пишех за себе си, потънала в неясни картини. Малко момиченце, което е още само сетива, възприятията му криволичат, нищо не разбира, вижда това, което иска да види. Светът е капка, събитията нямат фабули и причини, следват едно подир друго случайно или като загадъчни проблясъци на някакви асоциации. Компютърът доверчиво приемаше всичко. Послушанието му ме окуражаваше. Аз обаче изпитвах съмнения - кого интересувам, защо реших, че си струва да бъда записана с това мое неясно, незначително минало. Нима в света няма неща по-важни за записване и описване? Не са ли винаги другите по-важни? Вестниците на закуска не казват ли ясно това, не посочват ли съществуващата общоприета йерархия на важности? Какво значение има някаква си вечер отпреди трийсет години, незабелязана от историята, никъде неотбелязана, незаписана, незапомнена от никого освен от мен?

В кошничката за обяд намерих кремав плик с бележка от моята хазяйка. Искала да ми покаже нещо следобед. Ще ме чака в три, да сляза в трапезарията. Колко британско, казах си.

Тя ме заведе на етажа, в една от неизползваните стаи. Беше ъглова спалня с голямо легло под дантелена покривка. Мебелите бяха колониални, от бамбук, неочаквано екзотични.

Стаята беше детска. На бамбуковите кресла седяха кукли с учудени порцеланови личица. На леглото - две мечета, меланхолични създания с протрити от гушкане кожухчета. Но тя искаше да ми покаже нещо друго - голяма кукленска къща. Имаше си покрив и комини, много прозорци, две врати. Отвори я внимателно като малък театър, отмести външната предна стена и видяхме вътрешността.

Четири етажа. Най-долу кухнята и мазето. Мебелирана старовремски, с голяма мивка с две корита за чистене на месото и зеленчуците. С бюфет, пълен догоре с фаянсови сервизи, десертните чинии колкото нокът. По стените висяха тигани и тенджери. Дървената маса изглеждаше захабена от постоянната употреба. Метлата бе застинала, както замита в лопатката невидим боклук. До нея седяха две мишлета. Черна котка ги наблюдаваше спокойно.

- Фигурките са от восък - каза тя.

В мазето висяха восъчни бутове, пражки шунки, одрани зайци. Обещаващо изглеждаха бутилките по лавиците. Вино? И още - малки тенекиени кутии за сладки, плитки чесън, кош със зеленчуци, зелки, бурканчета с конфитюр или може би мед.

По-горе беше салонът. Стените бяха с тапети от розова коприна на дребни шарки. Там имаше скринове с цели редици семейни снимки, две маси, едната голяма и резбована. Столовете бяха оставени разбъркани, капакът на пианото или клавесина отворен, сякаш вечерният концерт току-що е свършил и всички са в градината на въздух преди вечерята. Картините на стените щрихираха обширни пространства. На по-малката маса до камината имаше вестници и ако се втренчех, можех да прочета кои, “Дейли Мейл”, и отворен албум със снимки, толкова реален, че на човек му се приискваше внимателно да го вдигне с два пръста и с лупа да различи физиономиите. До него пощенски картички и ножичка. Имаше и стълби, които водеха горе към двете спални. Едната малка и тъмна с тясно легло, гардероб и тоалетка, във втората стоеше неподвижна собственичката на този куклен имот. Стоеше до легло с богат балдахин - малка восъчна кукличка с избеляла дантелена рокля, светли разпуснати коси и диадема. Бузестото й, почти яркобяло лице с изписани вежди изразяваше някаква мисъл. Поисках да отгатна каква, но ми беше трудно да назова това добре познато изражение. В краката й лежеше миниатюрен син чадър. Широкополите шапки лежаха нахвърляни на канапето. На тоалетката пред станиоленото огледало имаше кутийки и бурканчета.

Най-горе над спалните, под скосения покрив на този шперплатов дом беше детската стая и таванчето, цялото в кутии за шапки, стари мебели и куфари. В детската стая до дървения кон имаше миниатюрна кукленска къща, но обзавеждането му, тази имитация на имитацията беше вече толкова ситно, толкова условно, че убягваше от всякакво възприятие и размиваше формите си.

Домакинята внимателно остави куклата на леглото - единственото движение, което се реши да направи.

- Имаше трима съпрузи - каза за нея. - Първият изчезна някъде, тя се омъжи повторно, но той остана без крак, та го направи градинар. Третият също свърши зле - пропи се и накрая я напусна.

Тази история ми се видя правдоподобна само защото тя вярваше в нея.

- Можеш да идваш тук, ако искаш - добави накрая.

Не се осмелих. Лежах после в стаята си и пресъздавах по памет всяка подробност от тази шперплатова имитация на света. Играех си, фантазирайки. Двете мишлета избягаха от котката под бюфета. Вечерта, когато се събличах в банята, видях в огледалото голото си тяло. За момент ме учуди това, че имам гърди, същия този кратък момент видях слабо, дребно, плоско тяло на момиченце и после с изумление разглеждах ръцете си на млечната светлина от компютъра.

През последните няколко дни на юни се възцари слънчево ветровито време. Вече не ми се пишеше. Седях на верандата и се припичах. Наблюдавах с бинокъл птиците и боязливите диви зайци. Няколко пъти видях и нея. Буташе по парковите алеи голям железен обръч, помагайки си с прът. Беше с небесносиня шапка, завързана под брадата с меки шалове.

Нощите станаха условни, безцветни, ефирни. Залезът веднага преминаваше в изгрев. От хоризонта изобщо не слизаше розовото сияние. Изгубих ориентация къде на небосклона е запад, къде изток.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Полша е страна, която от време на време изчезва от картата на Европа, но никога не се появява два пъти на едно и също място (англ.) - Бел. ред. [обратно]

2. Шотландско национално ястие от карантия. - Бел. прев. [обратно]

 

 

© Олга Токарчук
© Силвия Борисова, превод от полски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2006, № 2 (75)

Други публикации:
Олга Токарчук. Музика от много барабани. София: Весела Люцканова, 2006.