Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
IN MEMORIAM: СЪР ПИТЪР СТРОСЪН
23 ноември 1919 - 13 февруари 2006

Джейн О’Грейди

web

Оксфорд се превръща в световната столица на философията между 1950 и 1970 г. и американските академични сили се ориентират именно в тази посока. Онази златна епоха няма по-голям философ от сър Питър Стросън, който почина на 86.

Той е Уейнфлет професор в Оксфорд от 1968 до 1987 г., удостоен е със званието рицар през 1977 г.; но философска слава получава още на 29-годишна възраст - през 1950 г., когато критикува прочутата Теория на дескрипциите на Бертран Ръсел, заради това, че е несправедлива към богатството на обикновения непонятиен език. Стросън, същински интелектуален супербоец, скоро се заема с окфордския философ на обикновения език, Джон Остин, и с американския великан на логиката, Уилард ван Орман Куайн.

Стросън, дори повече от Хюм, Кант и Витгенщайн, настоява за богатството и неизбежността на обикновения език и естествените представи. В “Individuals” (1959) и “The Bounds of Sense” (1966)1, той се опитва да направи разумна сметка за представите, които са “упорито поддържани... при примитивно ниво на рефлексия”; тези представи, които дори отхвърлени, или поне привидно отхвърлени, от философите “при по-сложно ниво на рефлексия”, са това, към което ние сме изцяло “естествено и неизбежно привързани”.

От педантично точния анализ на това, как хората всъщност описват света, Стросън извежда онова, което сам нарича “дескриптивна метафизика”, и то в момента, когато метафизиката е анатема, и така спомага за трансформирането на езиковия анализ и критиките над позитивизма в по-широко скроената и метафизична философия на 1960-те.

Стросън е роден в Ийлинг, западен Лондон, а цялото му детство преминава във Финчли, където двамата му родители са преподаватели. Образованието си получава в Христовия колеж във Финчли, а след него, спечелил държавна стипендия, през 1937 г. на 17-годишна възраст пристига в колежа Сейнт Джон в Оксфорд, където учи философия, политически науки и икономика, специализирайки по логика и върху философията на Кант.

Напуска университета разочарован през 1940 г. и отначало се записва в Кралската артилерия, и след това, през 1942 г., в току-що формираните Кралски електрически и механични инженерни части. Голяма част от войната Стросън прекарва, служейки на радар. Преди да бъде изпратен в Италия с окупационната войска, той се жени за своята дългогодишна приятелка Грейс Хол Мартин, “вероятно най-разумната постъпка в живота ми”.

Стросън става помощник лектор по философия при колежа на университета на Северен Уелс през 1946 г. Година по-късно печели стипендия на името на Джон Лок в Оксфорд, а след това Уейнфлет професорът тогава2, Джилбърт Райл, който е впечатлен от неговото спечелило награда есе, препоръчва младежа на Юнивърсити колидж, където той става хоноруван лектор, а през 1948 г. - и редовен член на катедрата.

Райл, тогава редактор на списание “Mind”, скоро бива впечатлен от съобщенията за лекциите на Стросън, и го моли да публикува някоя от тях. “За реферирането”, публикувана в “Mind” през 1950 г., напада “За денотацията” на Ръсел (1905). Ръсел твърди, че всяко изречение, рефериращо (отпращащо) към несъществуващи или противоречиви обекти (като еднорозите, кръглите квадрати или краля на Франция) може да бъде логично анализирано като твърдение, че някакъв конкретен обект съществува и има определени качества - изречението се оказва просто невярно.

Но Стросън спори, че изреченията не са сами по себе си истинни или неверни, а само натоварени със смисъл; становищата, които ги използват, са истинни или неверни. “Кралят на Франция е мъдър” може да бъде разглеждано като истинно или невярно изказване по време на френската монархия, но след като Франция става Република, изречението “кралят на Франция е мъдър” става част от един приказен разказ, историческа легенда или шега, и не може да бъде проверявано за истинност или неистинност.

Стросън твърди, че Ръсел не успява да различи изречение и изказване, и смесва реферирането или посочването със значението. Просто като предполага възможността някой да съществува, Ръсел предзадава неговото съществуване.3 Той изкривява природата на въпроса как “ние всъщност използваме и разбираме” езика в опит да смачка неговата сложност в една униформена употреба.

Стросън нанася удар в полза на логиката на обикновения език. Формалната логика той намира за “задължителен инструмент за изясняването на голяма част от нашата мисъл, но не и, както някои са изкушени да предполагат, уникален и задоволителен ключ към загадката на функционирането на езика и мисълта като цяло”. Когато неговият някогашен наставник Пол Грайс обявява, че “ако не можете да представите нещо чрез символи, то не заслужава да се говори за него”, Стросън контрира с: “ако можете да представите нещо чрез символи, то не заслужава да се говори за него”.

Първата любов на Стросън е литературата. Той може да рецитира купища стихове с любов. Би бил щастлив, ако вместо философ беше станал поет, но става само това, на което сам лепва презрителния прякор компетентен версификатор, пишейки умели имитации на Поуп. Едно стихотворение, което звучи от името на английска стара мома, размишлява над емблемата върху някакво легло във френски хотел: “Défense de pousser des cris de joie”. (“Пазете се от издаването на викове на наслада.”)

Контрастът между идеализираната абстракция на формалната логика и богатството на обикновения език е допълнително подчертан в Стросъновото “Въведение в логическата теория” от 1952 г. Куайн му прави комплимент с въздлъжка, макар и критична рецензия. Стросън критикува прочутото разглобяване на Куайн на аналитичното/синтетично различаване в студията си “В защита на догмата” (1956), която пише в съавторство с Пол Грайс. През годините продължава да напада Куайн, който въпреки всичко му остава доживотен приятел.

Хвърля ръкавица и на философа Джон Остин, който го кани да дискутира неговата статия за истината по време на общо събиране на “Mind” и Аристотеловото общество през 1950 г. Остиновата кореспондентна теория за истината никога не се възстановява след яростната атака на Стросън, която Стросън продължава в още две статии, през 1964 и 1965 г.

Философската войнственост на Стросън контрастира на изисканите му обноски, но, от друга страна, подобно на брат си, който е генерал-майор и военен историк, той обича да играе на военни стратегии. С Джон Карсуел, секретар към британската академия, той убива часове, разигравайки висши военни стратегически игри, според сложен наръчник с измислени правила, с водещи военни, които изстрелват пирончета от своите мускети. Стросън, който никога не е изгубил дори една игра, изпадал в ярост, ако някое от децата му разбичка неговите войници.

Захващайки се с философия без какъвто и да е мащабен общ план за операции, а единствено с цел да изясни определени понятия, Стросън снабдява своята работа “Individuals” (1959), с подзаглавието “есе по дескриптивна метафизика”. Той няма намерение да преобърне нашата обща представа за света, както би направил метафизик ревизионист като Декарт или Лайбниц, той се опитва да демонстрира качествата на “общи и структурни отличителни черти на концептуалната схема, в чиито термини ние мислим за определени частни неща”.

Използвайки мисловния експеримент за свят, съставен изцяло от звуци, той твърди, че най-основните отделни обекти в него не могат да са нито чувствените преживявания, както ни представя нещата традиционният емпиризъм, нито атомни частици, както е според науката, нито събития или процеси, доколкото нито един от тези обекти не може лесно да бъде реидентифициран или дори само идентифициран. Той е убеден, че материалните тела са примитивни в нашата концептуална схема, както са и хората, според които състоянията на съзнанието и материалните характеристики “са еднакво приложими”.

Против вдъхновената от Декарт представа, че човекът е “въплътена душа”, Стросън твърди, че ние не тръгваме от собственото си съзнание и оттам да вървим навън, а тъкмо обратно.

В “The Bounds of Sense” (1966), ерудирано изложение върху Кантовата “Критика на чистия разум”, Стросън използва това, което остава плодотворно при Кант за проучването нататък на “границите на онези неща, които можем да мислим или да направим разбираеми за нас, като възможна обща структура на преживяването”. Като използва трансцендентален аргумент от Кантов тип, неговата класическа вече “Freedom and Resentment” (“Свобода и възмущение”) (1960) заявява, че на практика е невъзможно да вярваш в детерминизма, независимо от философските аргументи в негова полза.

“Свобода и възмущение” е основана на лекцията, която Стросън произнася при избирането му за член на Британската академия през 1960 г. Той е гост-професор в университета Дюк, Северна Каролина (1955), в Принстън (1972), в Колеж дьо Франс (1985), Уудбридж лектор в Колумбийския университет (1983) и Имануел-Кантов лектор в Мюнхен (1985), където го удостояват и с титлата почетен доктор през 1998 г.

В статии, публикувани в различни сборници през годините, той продължава да дава бързи присъди към новото поколение на философите редуктивисти, които претендират първостепенно място да има онова, което той нарича “позиция на научната обективност”. Към теорията, че състоянията на съзнанието не са нищо повече от състояния на мозъка, той отправя в “Скептицизъм и натурализъм” (1985) критиката, че “ние не разполагаме с автентична практическа употреба на понятието за идентичността [на мозъка и съзнанието]”.

Стросън избягва да има вземане даване с модната идея, че говоренето за чувства, мисли и умствен живот е просто атавистична теория, която ще бъде превъзмогната от неврологията. На това той саркастично отвръща - това, което материалистите пренебрежително наричат народопсихология, е “областта, в която живее простото племе на Шекспир, Толстой, Пруст и Хенри Джеймс”.

При цялата му настоятелност за “неизбежността на естествената или общочовешка гледна точка”, Стросън не е популяризатор или поборник за някакъв демотически език. Той е, според шегата на негов колега, последният по примитивност измежду хората.

Когато един от посетилите лекциите му в Югославия през 1977 г. го обвинява в буржоазни обноски и външен вид, той отвръща: “Но аз съм буржоа, либерален буржоа елитарист”. Открито заявява, че изпитва наслада от литературата, пейзажа, архитектурата, компанията на умни и красиви жени, и от своето семейство, намирайки децата си “всички за разнообразно надарени и всички, по мое мнение, винаги очарователни”.

След себе си оставя съпруга, Грейс, която той преименува на Ан, две дъщери и двама синове, по-възрастният от които, Гален, е преподавател по философия в университета Ридинг.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Първото е по-трудно, защото засяга самата ориентация на Стросън към използване на Кантовата критика; “Individuals” може да се преведе като “Индивиди”, както предлага един от малкото български философи, занимаващи се с британската аналитическа традиция, Благовест Моллов, или като “Субекти” или дори “Същества”. “The Bounds of Sense” обикновено се превежда като “Границите на смисъла”, макар по-точно да е “Предели на смисъла” или дори “Ограничения на смисъла”. (бел. пр.) [обратно]

2. Става дума за постоянно почетно място в катедрата по философия в Оксфорд. Мястото на Уейнфлет професор по метафизична философия по-късно заема и самият Стросън, а постът е на името на епископ Уилям Уейнфлет, една от водещите фигури в британския политически и академичен живот през XV век. (бел. пр.) [обратно]

3. Прочута Ръселова мисъл от огромно значение за семантиката: щом говорим за нещо, то съществува поне в рамките на говоренето. (бел. пр.) [обратно]

 

 

© Джейн О'Грейди
© Йордан Ефтимов - превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2006, № 2 (75)

Други публикации:
Varium est (приложение на “Литературен вестник” за университетска култура), № 21, март 2006.

Преводът е направен по: Гардиън (Лондон), 15 февруари 2006 г.