СЪБОТА СЛЕДОБЕД

Хенри Милър

web

Това е по-добре, отколкото да четеш Вергилий

Събота следобед е и този съботен следобед е различен от всички останали съботни следобеди, но не по начина, по който е различен от Понеделник следобед или Четвъртък следобед. В този ден, докато карам към моста Нюили, покрай малкото островче Робинзон, с храм в единия край, а в храма малка статуя, която прилича на езика на камбана, аз се чувствам толкова много у дома си, че изглежда невероятно да съм роден в Америка. Спокойната вода, рибарските лодки, железните пръти, маркиращи канала, дълбокогазещите влекачи... С мудните движения на черните шлепове, с бляскавите подпори, непроменящото се небе, извиващата се и усукваща се река, ширналите се хълмове, които опасват долината, постоянно променящата се и все пак еднаква панорама, разнообразието и движението на живота под вечния знак на трикольора, всичко това е историята на Сена, която е в кръвта ми и ще бъде и в кръвта на тези след мен, когато те минават покрай тези брегове в някой съботен следобед.

Като пресичам Булонския мост, по пътя, който води към Мюдон, аз завивам и се спускам по склона право в Севр. Докато минавам по пустата улица, виждам малък ресторант в една градина; слънцето пече през листата и се сипе по масите. Слизам.

Кое е по-добре от това, да четеш Вергилий или да наизустяваш Гьоте (Всичко случващо се е само...)? Как кое - ами да ядеш на открито, под стряха, за осем франка на Issy-les-Mouliheaux. Pourtant je suis a Sevres. ¹ Няма значение. Напоследък си мисля да напиша Journal d`un Fou², който мисля съм срещнал на Issy-les-Mouliheaux. И тъй като този Fou съм аз самият, аз не се храня в Sevres, a на Issy-Les-Moulineaux. И какво казва нашият fou: "Не се безпокой за грешките, докато пишеш. Биографите ще обяснят всички грешки." Мисля си за моя приятел Карл, който прекара последните четири дни в опити да започне описанието на жената, за която пише. "Не мога! Не мога!", казва той. Добре тогава, казва лудият, дай аз да го направя. Започни! Това е основното! Да предположим, че носът й не е римски. Да предположим, че е английски! Какво значение има? Когато един портрет започва зле, това е, защото не описваш жената, за която си мислиш, а мислиш повече за тези, които ще видят портрета, не за жената, която седи пред теб. Да вземем Ван Норден например - той е друга история. От два месеца се опитва да започне романа си. Всеки път, когато го срещна, той има ново начало за книгата си. И никога не стига по далече от началото. Вчера ми вика:

"Виждаш ли какъв ми е проблема? Не е само в това как да започна: първият ред определя усещането за цялата книга. Ето, виж как започнах онзи ден: Данте написа стих за едно място, наречено Х-. Х-тире, защото не ща проблеми с цензурата."

Представете си само книга, която започва с Х-тире! Един малък личен ад, който не трябва да обижда цензурата!

Забелязъл съм, че, когато Уитман започва стих, той пише: "Аз, Уолт, в трийсет и седмата си година и в прекрасно здраве! ...аз следвам своето видение... Аз обожавам себе си... Уолт Уитман, космос, син на Манхатън, вихрен, плътски и чувствен, който яде, пие и се множи... Махни ключалките от вратите! Махни самите врати от касите им... Тук или оттук нататък, все ми е едно... Аз съм такъв, какъвто съм и това е достатъчно..."

За Уолт винаги е Събота следобед. Ако жената е трудна за описание, той си го признава и спира на третия ред. Следващата събота, ако метеорологичните условия позволяват, той може би ще добави някой липсващ зъб или глезен. Всичко може да чака, за всичко си има време. "Приемам времето изцяло". Докато моят приятел Карл, жизнен като дървеница, се напикава в гащите, защото четири дни са отминали, а той има само един негатив в ръката си. "Не разбирам защо", казва той, "ще трябва някой ден да умра - като изключим някой нещастен случай". И след това потрива ръце и се затваря в стаята си, за да изживява безсмъртието си. Продължава да живее като дървеница, свряла се под тапетите.

Горещото слънце препича през стряхата. В делириум съм, защото умирам толкова бързо. Всяка секунда е от значение. Не чувам секундата, която току-що е отзвучала, подобно на маниак, аз съм се вкопчил в секундата, която още не е чута... Кое е по-добре от това, да четеш Вергилий? Това! Този разливащ се миг, който не е заключен между тиктакания или удари, този вечен миг, който разрушава всички стойности, степени и разлики. Който избликва навън и нагоре от невидим извор. Няма истини за казване, няма мъдрости за изричане.

Изблик и ромон, разговор с всички хора едновременно, навсякъде и на всички езици. Сега е тънкият воал между лудост и здрав разум. Сега всичко е толкова просто, че е обидно. От този връх на пиянство човек се търкулва към платото на доброто здраве; където чете Вергилий и Данте, и Монтен, и всички останали, които са говорили само за мига, Безкрайния миг, който звучи във вечността... Думи за всички хора наведнъж. Изблик и ромон. Това е мигът, в който вдигам чашата към устните си и в същото време наблюдавам мухата, която е кацнала на кутрето ми; мухата е толкова важна за този миг, колкото и ръката ми, и чашата, която тя държи, или бирата, която е в чашата, или мислите, родени от бирата и умиращи с бирата. Това е в мига, в който аз знам, че знак, на който пише "Към Версай", или знак, на който пише "Към Сюрен", кой да е, и всички знаци, сочещи към онова място, трябва да бъдат пренебрегвани, че човек трябва винаги да върви към мястото, за което няма знак. Това е мигът, в който пустата улица, на която съм избрал да седна, пулсира от хора. А всички претъпкани улици са празни. Това е мигът, в който всеки ресторант е правилният ресторант, стига само да не ти е бил посочен от някого. Това е най-добрата храна, макар да е най-лошата, която съм вкусвал. Това е храната, която само един гений би докоснал - винаги наблизо, лесно смилаема, събуждаща апетита за още. "Рокфорът хубав ли беше?", пита сервитьорката. Божествен! Най-мухлясалият, пълен с червеи рокфор, който някога е бил произвеждан, наторен с червеите на Данте, на Вергилий, на Омир, Бокачо и Гьоте, всички червеи на света, които са се превърнали в сирене. За да яде от това сирене, човек трябва да е гениален. Това е сиренето, в което се погребвам: Аз, Мигел Феодор Франсоа Волфганг Валънтайн Милър.

Подходът към моста е павиран. Карам толкова бавно, че всяко паве изпраща отделен и ясен сигнал към гръбначния ми стълб и нагоре през прешлените към лудия кафез, в който Medula oblungata проблясва със семафорите си. И докато минавам по моста при Севр, аз поглеждам ту вляво, ту вдясно, пресичайки кой да е мост, бил той над Сена, над Марн, Од, Лоара, Лод, Шанон или Лифи, Ийст Ривър или Хъдзън, Мисисипи, Колорадо, Амазонка, Ориноко, Йордан, Тигър, Ириуади, пресичайки кой да е мост, а аз съм ги пресичал всичките, при Севр, аз се провиквам, подобно на онзи маниак - Св. Павел: "О, смърт, где е твойто жило?" Зад мен - Севр, пред мен - Болоня, но това, което се движи под мен, тази Сена, която е започнала някога от безброй едновременни капки, тази спокойна статуя, избликнала от милион милиарда корени, това спокойно огледало, понесло облаците, задушаващо миналото, носещо се напред и напред, докато в това време, помежду огледалото и облаците, напречно, аз преминавам, едно завършено единно същество, една вселена, изпълваща със смисъл безброй векове, Аз и това, което минава под мен, и това, което се носи над мен, Аз и това, Аз и онова, съединени в едно неспирно движение, тази Сена и всяка Сена, над която има мост, е чудото на човек, пресичащ я на велосипед.

Това е по-добре, отколкото да четеш Вергилй!

Обратно към Сен Клод, колелото се търкаля много бавно, скоростомерът в лудата сива кутия трака като кино ролка. Аз съм човек, чийто човекометър е в ред; аз съм човек върху машина и машината е под контрол; карам по нанадолнището с натиснати спирачки, бих могъл да карам със същото задоволство и динамо, да оставя огледалото да преминава над мен, а историята под мен и обратното. Карам, облян от слънчева светлина; човек, способен да устои на всичко, но не и на феномена светлина. Хълмът на Сен Клод се издига пред мен вляво, дърветата се надвесват над мен, за да ми пазят сянка, пътят е равен и безкраен, малката статуя виси в камбаната на храма. Всяка средна възраст е добра, както при човека, така и в историята.

Светлината струи, а пътищата продължават във всички посоки и всичките са надолу по хълма. Не бих изравнил пътя, нито бих махнал големите дупки. Всяко разклащане изпраща свежо послание към сигналната кула. Запомнил съм всички такива места по пътя: за да проследя мисълта си, трябва само да проследя маршрута си, да усетя отново дупките.

На моста в Сен Клод спирам. Не бързам, мога да се мотая цял ден. Оставям колелото на стойката и отивам към писоара да се изпикая. Чакълесто е, дори и при писоара. Докато пикая, зяпайки към къщата, свенлива млада жена се подава откъм прозореца, за да ме гледа. Колко пъти съм стоял така в този усмихнат влажен свят, слънцето се е разтекло над мен, а птичките цвъртят пощурели, и съм откривал, че някоя жена ме гледа, надвесила се през отворен прозорец, а усмивката й се натрошава на малки леки парченца, които птиците събират в човка или понякога остават на дъното на писоара, където водата бълбука напевно, а отнякъде се появява мъж с отворен дюкян и излива димящото съдържание на мехура си върху разтварящите се трохички. Стоейки така, с отворено сърце, дюкян и мехур, аз сякаш си спомням всеки един писоар, при който съм се отбивал - всички онези прекрасни усещания, всички скъпоценни спомени, все едно мозъкът ми е огромен диван, отрупан с възглавнички, а животът ми е дълга дрямка в горещ ронлив следобед. Не ми е толкова странно, че Америка е поставила писоар в центъра на Световното изложение в Чикаго. Мисля, че мястото му е там и мисля, че това е жест, който французите трябва да оценят. Вярно, че нямяше нужда да развяват трикольора над него. Un peu trop fort, ca!.³ И все пак, откъде да знае французинът, че едно от първите неща, което впечатлява американския турист, което го стряска, което стопля слабините му, е писоарът, който е навсякъде? Откъде да знае французинът, че това, което впечатлява американеца, виждайки някой pissotiere⁴ или vespassiene⁵, или както щете да го наречете, е фактът, че той е насред хора, които са признали нуждата да се изпикаеш по кое да е време, хора, които освен това знаят, че за да пикае, човек има нужда от писоар и че ако не го направи публично, той ще го направи насаме, и че не е по-неуместно да пикаеш на улицата, отколкото да пикаеш под земята, където някой изкуфял дядка ще може да види, че не вършиш глупости.

Аз съм човек, който пикае на воля и често, което, казват, е знак за силна метална активност. Както и да е, знам, че съм загазил, когато крача по улиците на Ню Йорк. Непрестанно се чудя къде да се спра после и дали ще мога да устискам толкова дълго. И докато зиме, когато си без пари и гладен, ти е добре да се спреш за няколко минути в някоя топла подземна "облекчителна", то когато дойде пролетта, нещата стоят другояче. Човек обича да пикае на слънце, сред други човешки същества, които го гледат и му се усмихват. И докато клекнала жена, изпразваща мехура си в порцеланово гърне, не представлява наслада за окото, то никой чувствителен човек не може да отрече, че гледката на мъж, застанал зад парче метал, гледащ към тълпата с онази усмивка на задоволство, облекчение и празнота, с онзи дълъг, замислен, приятен поглед, е нещо хубаво. Да облекчиш пълен мехур е една от най-големите човешки радости. Има писоари, заради които се отбивам от пътя си - например онази разнебитена барака пред приюта за глухонеми на ъгъла на улица Сен Жак и улица L`Able-de-l`epee, или този на Pnew Hutchinson до Люксембургските градини, на ъгъла на улица d`Assas и ул. Жинеме. Там, в една тиха пролетна нощ, по какво стечение на обстоятелствата нито знам, нито ми пука, аз преоткрих моя стар приятел Робинзон Крузо, цялата нощ отмина в спомени, в болка и ужас, радостна болка и радостен ужас.

"Чудесата в живота на този човек - така започва предговора на първото издание - "надминават всичко чуто; едва ли има човешки живот, който може да бъде по-разнообразен". Островът, сега познат под името Тобаго, в устието на могъщата Ориноко, трийсет мили на северозапад от Тринидад. Където човекът Крузо живя в усамотение 28 лета. Стъпките в пясъка, отпечатали се толкова красиво върху корицата, Човекът Петкан. Чадърът... Защо е омаяла така тази простовата история хората на 18-ти век? Voici Ларус:

"...le recit des aventures d'un homme qui, jete dans une ile deserte, trouve les moyens de se suffire et meme de se creer un bonheur relatif, que complete l'arrivee d'un autre etre humain,d'un sauvage,Vendredi, que Robinson a arrache des mains de ses ennimis... L'interet du roman n'est pas dans la verite psychologique, mais dans l'abondance des details minutieux qui donnent une impression saisissante de realite."⁶

Значи Робинзон Крузо не само е открил как да се справя, но дори е постигнал относително щастие! Браво! Един човек, доволен от относителното си щастие! Толкова не-англо-саксонско, толкова не-Християнско! Ако осъвременим разказа, противно на Ларус, тогава ние ще четем историята на един човек на изкуството, който е искал да си построи свят, един разказ, за може би първия истински невротик, човек, който е претърпял корабокрушение, за да може да живее извън своето време, в един собствен свят, свят, който може да сподели с друго човешко същество, même un sauvage⁷. Забележително е, че, воден от невротичния си импулс, той наистина открива едно относително щастие, макар и сам на пустинен остров, с нищо освен може би пушка и чифт скъсани панталони, чиста плоча с 25-хиляди години пост-Магдаленски "прогрес" в невроните. Идеята на 18-ти век за относително щастие! А когато се появява Петкан, макар Петкан или Vendredi, да е просто един дивак и да не говори езика на Крузо, кръгът се затваря. Бих искал да препрочета тази книга и ще го направя в някой дъждовен ден. Забележителна книга, дошла от кулминацията на нашата чудесна фаустовска култура. Хора като Русо, Бетовен, Наполеон и Гьоте са на хоризонта. Целият цивилизован свят будува нощ подир нощ за да я прочете на 97 различни езика. Оттам нататък няма пустинни острови. Оттам нататък, където и да е роден човек, той е роден на пустинен остров. Всекиму неговата собствена цивилизована пустиня, Островът на Аз-а, на който е корабокруширал: щастието - относително или абсолютно - е немислимо. Оттук нататък всеки бяга от себе си, за да открие своя въображаем пустинен остров, за да изживее мечтата за Робинзон Крузо. Проследете класическите бягства, тези на Мелвил, Рембо, Годуин, Джек Лондон, Хенри Джеймс, Д. Х. Лорънс и хиляди други. Никой не е открил щастието. Рембо открил рак. Годуин открил сифилис, Лорънс открил бяла чума. Чумата - да, това е! Чумата на днешния прогрес: колонизация, търговия, безплатни Библии, войни, болести, изкуствени крайници, заводи, роби, лудост, неврози, психози, рак, сифилис, туберкулоза, анемия, инфаркт, глад, невалидност, безмисленост, безпокойство, стремежи, отчаяние, досада, самоубийства, банкрути, артеросклерози, мегаломании, шизофреници, хернии, кокаин, циановодородна киселина, газови бомби, сълзлив газ, бесни кучета, самовнушение, самоотравяне, психотерапии, хидротерапии, електрически масажи, прахосмукачки, пастърма, стафиди, хемороиди, гангрени. Няма пустинни острови. Няма рай. Няма дори и относително щастие. Хора, бягащи от себе си, толкова обезумели, че търсят спасение под ледници или тропически блата, катерят Хималаите или се задушават в стратосферата...

Това, което е очаровало хората от 18-ти век, е било видението за края. Нямали нужда от повече, искали да се върнат по стъпките си, да се пъхнат обратно в утробата.

Това, което ми направи впечатление в онзи писор край Люксембург, бе как съдържанието на книгата има малко заначение; това, което има значение е моментът на прочитането, моментът, в който се съдържа книгата, моментът, който категорично и во веки веков превръща книгата в неразделна част от всяка стая - стая със слънчеви лъчи, с дъх на здраве и удобни столове, захабен килим, мирис на пране и манджи; идеята за стая струи и се превръща в тотем, стая с прозорци, които излъчват към улицата, и оттам в ретината на окото, неясните мързеливи движения на лениви фигури, изкривени дървета, тролейбусни жици, котки на покрива, разпокъсани кошмари, танцуващи по просторите, люлеещи се вратички на кръчми, отварящи се чадъри, гъст сняг, пързалящи се коне, препускащи коли, заскрежени стъкла, цъфтящи дървета. Историята на Робинзон Крузо дължи очарованието си, поне според мен, на момента, в който я открих. Оттогава тя живее - в една вечна фантасмагория, една истинска частица живот, пълна с фантасмагории. За мен Робинзон Крузо спада в същата категория като някои части на Вергилий - или кое време е? Защото всеки път, когато се сетя за Вергилий, автоматически си помислям Кое време е? За мен Вергилий е плешивец с очила, отпуснал се в стаята си, който оставя едно мазно петно върху черната дъска; плешивец, който е отворил широко уста в делириум, който симулира 5 дни в седмицата четири години подред; голяма уста с изкуствени зъби, която произвежда странна пророческа безсмислица: rari nantes in gurgito vasto⁸. Спомням си живо греховното удоволствие, с което той произнася тази фраза. Велика фраза според този плешивец, кучи син, с изцъклени очи. Сканирали сме я и сме направили морфологичен разбор, повтаряли сме я след него, поглъщали сме я като рибено масло, дъвкали сме я като хапче против киселини в стомаха, отваряхме широко устни като него и възпроизвеждахме ден, подир ден, пет дни в седмицата, година след година, като захабени плочи, докато с Вергилий не е било свършено.

Но всеки път, щом това оцъклено копеле си отвори широко устата и величествената фраза се изтърколи оттам, аз чувствах това, което за мен бе по-важно - Кое време е? След малко ще е време за часа по математика. След малко ще дойде междучасието. След малко ще е време да се измия. Aз съм един човек, който ще бъде откровен по отношение на Вергилий и шибаното му rari nantes in gurgite vasto, казвам го, без да се изчервявам или запъвам, без ни най-малко притеснение, съжаление или угризение, че тази отбивка до тоалетната си струваше хиляда Вергилиевци, винаги е било така, винаги ще си остане. В междучасията се съживяваме. Ние, неевреите, безмозъчните, изпадахме в делириум: търчахме вън и вътре в кабинетите, тръшкахме вратите и чупехме ключалките. Все едно бяхме в алкохолен делириум. Докато се замеряхме с храна, крещяхме, псувахме и се спъвахме, от време на време промълвявахме - rari nantes in gurgite vasto. Вдигахме такава врява, правехме такива поразии, че всеки път, когато ние, неевреите, отивахме до тоалетната, учителят ни по латински идваше с нас, а ако се хранехме някъде навън, учителят по история ни придружаваше.

И какви криви физиономии правеха, докато стояха в тоалетната с тънки сандвичи с масло в ръка и слушаха какво ние, копеленцата, дрънкахме. В момента, в който излезнеха от тоалетната за глътка чист въздух, ние надигахме глас в пеене, което се смяташе за осъдително, но което, без съмнение, бе нещо, за което професорите, ползващи тоалетната, докато ние бяхме там, ни завиждаха, колкото и да бяха начетени.

О, тези прекрасни междучасия в тоалетната! На тях дължа знанията си за Бокачо, Петроний и Златното Магаре. Всичкото ми качествено четене, така да се каже, беше в тоалетните. В най-лошия случай - Одисей или някоя детективска история. Някои части от Одисей могат да бъдат четени единствено в тоалетната, ако искаш да опиташ истинския им вкус. Това няма за цел да унижи таланта на автора. Това е просто за да го доближи до добрата компания на Аблер, Петрарка, Рабле, Вийон, Бокачо - всички онези хубави, страстни и истински духове, които са знаели, че лайната са лайна, а ангелите - ангели. Добра компания - и никакви rari nantes in gurgite vasto. И колкото по-порутена е тоалетната, колкото по-занемарена е тя, толкова по-добре (същото важи и за писоарите). За да се насладиш качествено на Рабле, например - на откъс, например "Как да построим отново стените на Париж" - аз препоръчвам селска тоалетна, малък кенеф, насред царевицата, а през процепа на вратата да влиза малко светлина. Никакви копчета, никакви кранчета, никаква розова тоалетна хартия, само една грубо одялана седалка, която да побере задника ти и други две дупки, с размери удобни за други задници.

Ако можеш да вземеш със себе си приятел, който да седне до теб, прекрасно! Добрата книга винаги е по-забавна в добра компания. Можеш да убиеш един прекрасен половин час, докато седиш в кенефа с приятел, половин час, който ще остане с теб за цял живот, с книгата, която той съдържа, с аромата им.

Никаква вреда, мисля, не можете да причините на някоя велика книга, като отидете с нея в тоалетната. Само малките книги могат да пострадат. Само с малките книги можеш да си избършеш задника. Такава например е Малкият Цезар, която сега преведоха и на френски, като част от серията Страст. Докато прелиствам страниците, ми се струва, че съм си у дома и чета вестникарски заглавия, че слушам проклетите радиa, че се возя на евтини коли, пия евтин джин, чукам девствена проститутка с диаретичен⁹ колан, връзвам негри и ги горя живи... От това можеш да хванеш диария. Същото се отнася и за Atlantiс Monthly или за кой да е друг месечник, за Олдъс Хъксли, Гертруде Щайн, Синклер Луис, Хемингуей, Дос Пасос, Драйзер и т.н. Нищо не трепва в мен, ако взема някой от тези с мен в тоалетната. Дръпвам въженцето и хоп! - отиват в канала. Отиват в Сена и в Атлантическия океан. Може би след година ще изплуват накрай бреговете на Кони Айлънд, Мидлънд Бийч или Маями, заедно с умрели медузи, охлюви, миди, употребени презервативи, розова тоалетна хартия, вчерашните новини, утрешните самоубийства...

Стига толкова надничане през ключалките! Стига мастурбиране в тъмното! Стига публични признания! Откачете вратите от техните панти! Искам свят, в който вагината е показана като груба и откровена цепка, свят, който усеща кокалите и контурите, усеща суровите първични цветове, свят, който се страхува и уважава животинския си произход. Писна ми да гледам разлигавени, престорени, деформирани и идеализирани путки. Путки със щръкнали нервни окончания. Не искам да гледам млади девойки, които мастурбират в усамотение в будоарите си, които си хапят ноктите, скубят косите си или лежат в легла, пълни с трохички. Искам мадагаскарски погребални прътове, върху тях нанизани животни, а върху тях Адам и Ева, и Ева да има груба и откровена цепка между краката. Искам хермафродити, които наистина са хермафродити, не разни фалшификати, разхождащи се насам-натам с атрофиралите си пениси или изсъхнали путки. Искам класическата чистота, където лайната са лайна, а ангелите - ангели. Библията на Крал Джеймс например. Не библията на Уайтклиф, нито гръцката, нито еврейската, а великолепната, сееща смърт библия, написана, когато английският език е разцъфтявал, когато речник от 20 000 думи е стигал да построиш паметник за вечни времена. Библия, написана на шведски или галски, Библия за китайците; библия, която трябва да се щура из подвижните пясъци на френския, не е библия: тя е фалшификат и измама. Версията на Крал Джеймс е била сътворена от раса на кокалотрошачи. Тя съживява примитивните загадки, съживява насилието, убийството, кръвосмешението, съживява епилепсията, съдизма и мегаломанията, съживява демоните, ангелите и драконите, съживява магията, заклинанията, прокобите и чародейството, съживява братоубийството и цареубийството, съживява хипнозата, анархизма, сомнамбулизма, съживява песента, танца, играта, съживява актьора, обитателите на отвъдното, тайнствата, стратегиите, съживява силата, злото и славата, които е Бог. Всичко това, извадено на открито в гигантски мащаб, така подсолено и подправено, че да изтрае до следващата ледена Епоха.

Класическата чистота значи - и майната им на пощенските власти! Та какво е това, което кара класиките да ги има? Ако тях наистина ги има и не умират като нас и всичко около нас, какво ги спасява от унищожителното действие на времето? Ако не солта, която е в тях. Когато чета Петроний или Апулей, или Рабле, колко близки са ми те! Този солен привкус! Този мирис на менажерия! Миризмата на конска пикня и лъвски лайна, на дъха на тигър и слонска кожа. Сквернословие, похот, жестокост, скука, ум. Истински евнуси. Истински хермафродити. Истински курове. Истински путки. Истински банкети. Рабле вдига наново стените на Париж с истински путки. Трималчио бърка с пръст в гърлото си и си изповръща червата, търкаля се в собствената си помия. В амфитеатъра, където големият сънлив перверзник Цезар се е опънал унило, лъвовете и чакалите, хиените, тигрите, петнистите леопарди трошат със зъбите си истински човешки кости, докато тези, които ги следват, светците и имбецилите¹⁰ изкачват златните стълби и крещят "Алилуя". Когато се сетя за тоалетните, аз съживявам едни от най-хубавите си мигове. В писоара в Болоня, с възвишенията на Сен Клод отдясно, на прозореца над мен - жена, а слънцето препича спокойната река, аз виждам онзи странен американец, който съм, и предавам това знание на другите американци, които ще ме последват, които ще стоят изправени, облени от слънцето, в някое чаровно кътче на Франция и ще облекчават пълните си мехури. Желая им всичко добро и никакви камъни в бъбреците.

Искам да препоръчам няколко конкретни писоара, които познавам добре, където няма да има жена, която да ви се усмихва отгоре, но ще има разбита стена, стара камбанария, фасада на дворец, площад, покрит с шарени навеси, хранилки за коне, площад, ято гълъби, серия за книги, пазар за зеленчуци.

Почти винаги французите са избирали точното място за писоарите си. Сещам се за един в Каркасон, който, ако уцелех точния час, ми даваше несравним изглед към цитаделата; толкова добре е сложен този писоар, че освен ако не е угрижен или разсеян, у човек би се надигнала същата онази бушуваща гордост, същото онова чудо и благоговение, същото страховито привличане към подобна гледка, което е усещал всеки уморен рицар или монах, когато, спирайки се в полите на възвишението, където сега тече потокът, отмил епидемиите, той е вдигал очи, за да се взре в сивите, белязани от битките кули, възправили се на фона на небе, брулено от вятъра.

И веднага се сещам за друг един писоар, тъкмо пред папските палати в Авиньон. На един хвърлей от прекрасното малко площадче, което в някоя пролетна вечер изглежда сякаш е опасано с кадифе и дантели, пълно с маски и конфети; толкова бавно тече времето, че човек може да чуе отзвучаването на свирките, как миналото се появява като призрак, за да бъде удавено в кънтящите удари на гонговете, които разбиват безгласната музика на нощта. Само на хвърлей камък от мрачния малък квартал, където блестят червени светлини. Там, когато нощта стане по-прохладна, откриваш, че тъмните улички жужат от живот. Жените, по бански костюми или само по риза, са приседнали на стълбищата и заговарят минувачите. Когато падне нощта, стените сякаш се срастват и от всички улички, водещи към небето, се излива тълпа гладни и любопитни мъже, които задръстват тесните улички, които се щурат насам-натам, хукват наляво или надясно, подобно на сперматозоиди, търсещи яйцеклетка, за да бъдат накрая всмукани през зейналите бездни на бордеите.

Днес, ако застане в писоара край двореца, човек едва ли би добил представа за този друг живот. Дворецът се извисява стръмен, студен, подобен на гробница, пред него пуст, открит площад. Срещу него се намира една нелепо изглеждаща постройка, наречена Институт по музика. Стоят си така, един срещу друг, а помежду им празнота. Няма папи. Няма музика. Няма ги цветовете и словото на една велика епоха. Щеше ли някой да може да си представи какво е ставало зад стените на двореца, ако не беше малкото кътче зад института, когато тази гробница е била жива? Вярвам, че между двореца и усуканите улички под него е нямало никакво разделение; вярвам, че мръсните, тесни дупки, с покривите си от камък, са стигали точно до стените на двореца. Вярвам, че когато някой папа е излезел от височайшето си леговище под бляскавото слънце, той на момента се е сливал с живота около себе си. Следи от този живот все още се пазят по фреските: живота на открито, на лова, риболова, хазарта, на соколи, кучета, жени и бляскава риба. Един охолен католически живот, окъпан в синьо и искрящо зелено, живот на грях, благодат и покаяние, живот с ярко жълто и златисто кафяво, на роби с петна от вино и потоци с цвят на сьомга. В онази малка стаичка, в единия от ъглите на двореца, откъдето човек може да види моста над Рейн, в тази стаичка, в която, казват, папите са писали своите були, фреските са все още тъй свежи, толкова естествени, толкова пълни с живот, че дори и гробницата, която днес Дворецът представлява, изглежда по-жива от света навън. Човек лесно би могъл да си представи някой от великите отци на църквата, седнал до пристанището, с папска була пред себе си и огромен бокал до лакътя. Човек лесно би могъл да си представи и хубава, пълничка слугиня, приседнала на коленете му, докато долу, в огромната кухня, цели животни се въртят на шишове, а по-малките църковни височества, с огромния си апетит, се наливат и гуляят до насита зад уюта и сигурността на големите стени. Без схизми, без дребнавост, без шизофрения. Когато се появява болест, тя помитала и дупките, и двореца, както дебелите плещи на бащите, така и свитите плещи на селяните. Когато Божият Дух се спуснел над Авиньон, той не се спирал до Института по музика отсреща: той е прониквал в стоките и в плътта, йерархиите на ранга и замъка. Процъфтявал е също тъй величествено в зоната на червените светлини, както и горе на хълма. Папата не е можел да запретне поли и да му се размине. Зад стените и извън тях животът е бил един и същ: вяра, прелюбодейство, кръвопролитие. Първични цветове. Първичните страсти.

Фреските разказват историята. Как са живели всеки ден и през целия ден се чува по-силно от книгите. Това, което папите са мънкали под брадите си, е едно - това, което са заповядвали да бъде направено по стените, е друго. Думите са мъртви.

БЕЛЕЖКИ

1. Все пак съм в Севр (фр.) - бел. прев., С.С. [обратно]

2. Дневник на един луд (фр.) - бел. прев., С.С. [обратно]

3. Това е малко попресилено! (фр.) - бел. прев., С.С. [обратно]

4. Писоар (фр.) - бел. прев., С.С. [обратно]

5. Друга дума за писоар (фр.) - бел. прев., С.С. [обратно]

6. "...разказът за приключенията на един човек, захвърлен на самотен остров, който намира начин да се самоиздържа и дори да си създаде относително щастие, което се допълва от пристигането на друго човешко същество, дивака Петкан, когото Робинзон избавя от ръцете на враговете му... Стойността на романа не е в психологическата истинност, а в изобилието от детайли, които дават една поразителна картина на действителността." (фр.) - бел. прев., С.С. [обратно]

7. Макар и дивак (фр.) - бел. прев., С.С. [обратно]

8. Случайни плувци в огромната бездна - (лат.) - бел. прев., С.С. [обратно]

9. От диаретика (гр.) - наука за пречистването на организма, подразделение на проктопсихологията - бел. ред., Г.Ч. [обратно]

10. От имбецилност (лат.) - вродено или придобито слабоумие, което е средно между идиотизъм и дебилност - бел. ред., Г.Ч. [обратно]

© Хенри Милър
© Стефан Д. Стефанов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2005, № 9 (70)