МЕГАПОЛИСЕН МАНИАК

Хенри Милър

web

Представи си, че не разполагаш с нищо, освен със своята съдба. Седиш на прага на майчината утроба и просто така си губиш времето - или времето погубва теб. Седиш и превъзнасяш непостижими за теб неща. Необясними. Завинаги непонятни.

Градът е най-красив, когато е обхванат от треската на сладостната смърт. Той живее напук на природните закони, отправяйки им открито предизвикателство с тътена на своите електростанции, зловещото бучене на хладилните инсталации и облепените със шумоизолиращ корк стени на небостъргачите. Безспирно трупа куб върху куб, издига все нови и нови стени, разтваря се в бездушното сияние на лакирани нокти и развява пера сред накъдреното от облаци небе. Тук, в гробовните дълбини растат вечноцъфтящите сухи цветя, изпратени по телеграфа. В сейфовете на хранилищата, издълбани под дъното на реката, спят златни кюлчета. Пустиня, блестяща от слюда. Пронизителен телефонен звън.

Привечер, когато разкривените пръсти на смъртта шарят по гръбначните прешлени, тълпата се движи стегнато като еднородна компактна маса, лакът до лакът. Самотата тласка всяко отделно същество (или животно) от огромното човешко стадо. Тяло в тяло, притиснати до стената на собствената си същност, изтерзани, усамотени, изолирани, наблъскани плътно като сардини, всички до един търсят универсалната отварячка за консерви. Привечер, когато сух електрически дъждец ръси върху тълпата, целият град, изправен на задните лапи, атакува портите. В яростната блъсканица абстрактният човек - оставен насаме с индивидуалната си същност, потиснат и обезличен от собственото аз, - бива раздробен на съставни части и оставен да се въргаля в канавката на своята дълбока самота.

Едно име изпъква и се очертава особено ясно. Едно присъствие, една самоличност. Всички се преструват, че то не им е известно, че не го помнят, обаче името е запечатано твърде дълбоко в обърканото човешко съзнание, толкова дълбоко, колкото е разстоянието от земята до най-отдалечената звезда. То запълва цялото време и пространство, създава безкрайна самота, а същевременно расте и расте, става все по-необхватно и накрая се превръща в това, което винаги е било и ще пребъде навеки - Господ Бог. Присъствието му в човешкото стадо е мълчаливо, Той крачи безшумно сред паническата блъсканица, по-ожесточена и по-безумна от всякога. Бог свети като ярка звезда на хоризонта на човешкото съзнание: Бог на бизоните, Бог на елените, Бог на двуногите... с една дума, Бог.

Никъде не е тъй безпределно значим Бог, както сред неподозиращата за съществуването Му безбожна тълпа. Никъде не е тъй безмерно значим Бог, както сред привечерната суматоха, когато обезумелият от гъделичкащите ласки на смъртта гръбначен стълб разпраща телеграфически по милиардите нервни клетки любовната песен, и тя бива подхваната от радиоапаратите във всеки магазин на Бродуей, с техните високоговорители, мембрани потенциометри, усилватели, резонатори, проводници. Никъде не може да бъде почувствана тъй остро самотата, както сред гъстата тълпа, където отделният гражданин е заобиколен от своите измислици и умотворения, а загубилият пътеводната нишка търсач потъва и се разтваря във всеобщата аморфна еднородност на човешкото стадо. От безнадеждна и напразно търсена любов е възникнала последната крепост - в паяжини обвитата Божия цитадела, която Той е изградил след лабиринта. От това последно убежище няма друг изход, освен в посока нагоре, към райските селения. Оттук, прокарвайки странни невидими траектории в прозрачния ефир, ние отлитаме към дома.

Когато му омръзне подземния живот и реши да приключи с него, червеят си пришива крила и, тъй както е, сляп, глух и без обоняние, полита в неизвестността. Далеч! По-далеч! Където и да е извън този свят! На Сатурн, на Нептун, на Вега - няма значение къде или в каква посока, само да е далеч, по-далеч от земята! Там горе сред мастилено синьото небе, с експлодиращи в гъза му фишеци, ангелът-червей губи ориентация и направо обезумява. Яде и пие, обърнат наопаки с главата надолу; спи, обърнат наопаки с главата надолу; ебе, обърнат наопаки с главата надолу. При максимална скорост тялото му е по-леко от въздуха; при максимално темпо не остава нищо, освен спонтанното възпламеняване и изгаряне на мечтите. Сам, насред мастиленосиньото небе, той хвърчи с бръмчащи мотори към Бога. Това е последният полет! Последният сън преди разпукването на околоплодната торба, преди раждането.

Къде е сега този, който, след безкрайните кошмари, политаше с неистови усилия нагоре към светлината? Кой е човекът, спрял на повърхността на земята, запъхтян, с изцъклен, безумен поглед и нож между зъбите? Вцепенeн от скръб и болка стои той, парализиран от ужас насред бързото разлагащо течение на горния свят. Как възхитително е да наблюдаваш света с кръвясали очи! Как лъчезарно и окървавено е царството човешко! ЧОВЕКЪТ! Ето го този безкрак и сляп инвалид, покачен на една ниска количка. Слушайте, той свири! Тътрузи се на своята количка и свири "Любовна песен". А в близкото кафене, насаме със своите мечти и револвер до сърцето, седи друг човек - той чезне от любов. Всички други посетители са излезли, с изключение на един скелет с бомбе. Револверът е безмълвен. Човекът е насаме със своето уединение. До краката му лежи куче, пред което има кокал, но то не проявява никакъв интерес към него. Кучето също е самотно. Слънцето струи през прозореца и хвърля призрачни мъртвешки отблясъци върху зеления череп на нещастно влюбения. Слънцето гние и се разлага с призрачно мъртвешко великолепие.

Как прекрасна е зимата на живота с нейното гниещо слънце и ангелите, които пърхат нагоре към райските селения, с експлодиращи фишеци в задниците! Тихо и замечтано крачим по улиците. Спортните зали са отворени и там вътре можете да видите новите хора, изградени от кюнци и по-дебели цилиндри - всяка тяхна крачка, всяко тяхно движение съответства на таблица, чертеж или диаграма. Те никога няма да остареят или дефектират, защото всичките им крайници и органи са лесно заменяеми. Нови хора без носове, очи, уши или усти. Със сачмени лагери в ставите и плъзгачи вместо стъпала. Хора, имунизирани срещу бунтове и революции. Колко весели и оживени са улиците! Пред вратата на отсрещната кръчма Джак Изкормвача размахва брадва. Свещеникът се катери по ешафода, за да причести поредния смъртник, и надървеният му кур напира, аха-аха да скъса копчелъка. Преминават чиновници, изнемогващи от тежестта на издутите чанти. Клаксоните тръбят с пълна сила. Новопридобитата свобода хвърля целокупното население в делириум. Безкрайни митинги с лозунги, мегафони и плакати; безръки хора диктуват, приведени над восъчни цилиндри; безсънни фабрики денонощно бълват още и още наденици, копчета, щикове, гевреци, кокс, наточени брадви, опиева тинктура, картечници.

Не помня дори през най-яркия разцвет на ХХ век да е имало по-прекрасен ден от този: гниещото слънце залязва на хоризонта, а инвалидът на ниската количка свири на флейта "Любовна песен". Гореспоменатият ден сияе в душата и сърцето ми с такъв противно мъртвешки блясък, че дори да бях най-мрачният песимист на света, не бих пожелал да напусна земята.

Какво великолепно осиране е този последен полет от светата Божия цитадела към небесата! Погледната отгоре, земята изглежда отново красива и нежна. Освободилата се от хората земя. Неописуемо красива и нежна, отхвърлила напълно човека. Отървала се от Божиите гонители и мъчители, избавила се от своето блудливо потомство, тя, майката на всичко живо, подновява своето гордо и елегантно движение в пространството. Земята не признава нито Бог, нито милосърдие, нито любов. Земята е утроба съзидателка и унищожителка. Отделният индивид обаче не е земно творение, а Божие чадо. Щом е така, нека отиде при Бога този човек - гол, съкрушен, покварен, раздвоен, затънал в бездънната пропаст на самотата.

Все пак днес Въображението, Науката и Прогресът ми правят компания за кратко, докато се катеря нагоре към върха на планината. Утре всички световни столици ще паднат. Утре всички цивилизовани същества на земята ще загинат от отрови и стомана. Но днес все още можете да ме обливате в дивните звуци и слова на Божията любовна песен. Днес все още тихо се лее камерна музика, проблясват мечти, трептят халюцинации. Изтичат последните пет минути! Мечта, сън, безкрайна фуга. Всяка отделна нота гние и се разлага като плесенясало месо на ченгел. Гангрена задушава мелодията в собствената й противна воня. Щом долови полъха на смъртта, целият организъм се разтреперва от невъобразим екстаз. Трескава възбуда, преминаваща в триумфални конвулсии - агонията на предсмъртните гърчове и хрипове, когато поривите към секс и храна се сливат в едно. Всичко засмуква и поглъща този въртоп! Необузданият и примитивен дивак потегля кръгообразно в бавен тръс от периферията към центъра, постепенно увеличава темпото, галопира навътре по лабиринтоподобната спирала в преследване на опашката си и неотвратимо приближава все повече и повече до мъртвата точка, където, с невъобразимо вдъхновение и енергичност, разпръскващи ослепителни порои светлина из всички най-отдалечени канавки на душата му, внезапно подхваща въртеливо движение около своята собствена ос. Обикаля там в кръг, обезумял и ненаситен, кръвопиец и душевадец на своя личен вътрешен мир, върти се, обзет от центрофужна похот и ярост, докато бъде изплют през дупката в центъра на собственото му тяло. Пада неудържимо, като спукан балон - бели дробове, крайници, ребра, кожа, мускули, плът, кръв, мозък и сърце биват изсмукани, сдъвкани, изядени, погълнати, изпити в безвъзвратното унищожение.

Такъв е градът; такава е неговата музика. От черните кутии плиска безкраен порой любовна романси, посред който леят сълзи крокодилите. Всички вървят нагоре към планинския връх. Всички в крак. От небесната електроцентрала Бог залива улицата с музика. Именно Бог включва музиката всяка вечер, веднага щом свърши работният ден. На някои от нас Той дава къшей хляб, а на други ролс-ройс. Всички вървят към изходите, а сухият баят хляб е заключен в боклукчийските варели. Какво поддържа равномерния ход на краката ни нагоре по пътя към сияйния планински връх? Това е Любовна песен, която са чули в яслите трите влъхви от Изтока. Нея свири на флейтата си безкракия сляп инвалид, преминавайки с ниската количка по улиците на свещения град. Любовна песен се лее от милиони черни кутии тъй съгласувано във времето, тъй синхронно, щото могат да я чуят дори нашите мургави братя от Филипините. Именно тази прекрасна Любовна песен ни вдъхновява, дава ни сили да построим най-високите небостъргачи, да пуснем на вода най-големите военни кораби, да изградим мостове над най-широките и пълноводни реки. Тази Песен ни поощрява с едно натискане на копчето да унищожаваме милиони хора. Тази Песен ни дава енергия да ограбваме земните недра и да опустошаваме всичко, що е над тях.

Изкачвайки се към планинския връх, проследявам с поглед строгите контури на вашите сгради, които утре ще рухнат в огън и пепел. Внимателно чета мирните ви програми, които ще завършат с град от куршуми. Взирам се във вашите блестящите витрини, претъпкани с хитроумни технически изобретения, от които утре няма да има никаква полза. Разглеждам уморените ви и опустошени от непосилен труд лица, изпотрошените ви крака, хлътналите ви стомаси. Наблюдавам ви, всеки поотделно и всички заедно - о, как смърдите, всички вие! Смърдите като Бог и Неговата всеопрощаваща любов и мъдрост. Господ Бог, човекоядецът. Господ Бог - акулата, която плува навсякъде заедно с прилепналите по кожата й паразити.

Да не забравяме, че именно Бог включва радиото всяка вечер. Именно Бог залива очите ни с преизобилна, ярка светлина. Скоро ще станем едно цяло с Него, ще се слеем с Неговата гръд в нескончаемо блаженство, ще бъдем идентични със Словото и равни пред Закона. Благодарение на любовта ще се сбъдне всичко това - любов тъй всеобхватна и непобедима, че сравнен с нея, дори шумът от най-мощния генератор ще звучи като бръмченето на попаднал в паяжина комар.

А сега ще се сбогувам с вас и свещената ви цитадела. Отивам да седна на върха на планината. Ще ви чакам там още десет хиляди години, докато се изкачвате с върховни усилия нагоре към светлината. Желанието ми е поне тази вечер да приглушите осветлението, да намалите звука на високоговорителите. Тази вечер бих искал да поразмисля на тишина и спокойствие. Бленувам да забравя за известно време как се щурате и жужите неистово из вашия мизерен кошер.

Утре сигурно ще предизвикате унищожението на вашия свят. Утре най-вероятно ще пеете в рая над димящите останки от вашите световни столици. Но тази вечер бих искал да поразмишлявам за една особа, един самотен странник без име и без родина. За един човек, когото уважавам, защото няма абсолютно нищо общо с вас - ЗА МЕН. Днес тема на размисъла ще стана аз самият.

Лувсиен - Клиши - Вила Сьора

1934-1935

© Хенри Милър
© Красимир Желязков, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2007, № 7 (92)

Из предстоящото издание: Хенри Милър. Черна пролет. София: Фама, 2007.