ШЕСТНАДЕСЕТА ВЕЧЕР

Ханс Кристиан Андерсен

web | Албум без картини

Познавам един Пиеро, каза месецът. Публиката изпада във възторг, щом само го зърне, толкова е забавен. С всяко движение той предизвиква смях в залата, при това всичко у него е естествено, а не премислено. Той е бил Пиеро още като малък, когато е палувал с другите момчета. Така го е сътворило провидението. Защо ли иначе щеше да му даде две гърбици - една отпред и друга отзад? Но ако телесно го бе надарило сравнително богато, духовно го бе обогатило още повече. О, той имаше остър ум и душа, дълбока като кладенец. Театърът бе светът на неговите мечти. Да беше строен и добре сложен, щеше да е пръв актьор във всяка трупа. Сърцето му бе изпълнено с величие и героични помисли - но въпреки това той трябваше да стане Пиеро. Дори болката и тъгата се очертаваха по лицето му като комични гримаси и когато беше печален, публиката се заливаше от смях и го аплодираше неистово.

Коломбина наистина се държеше с него мило и добросърдечно, ала смяташе да се ожени за Арлекино. Защото щеше да е нелепо да възникне в живота двойка от красота и грозота. И когато Пиеро бе особено тъжен, тя съумяваше да извика у него усмивка и дори смях. Отначало се правеше на покрусена, после ставаше сериозна и накрая се развеселяваше.

- Ах, знам какво ви е - казваше тя. - Нужна ви е любов!

Тогава той се разсмиваше.

- Аз и любов, това е невъзможно! - възразяваше той. - Само ще е добре дошло за публиката.

- Да, да, така е - продължаваше тя с комична тържественост. - Вие обичате мене, зная го.

Такива думи се изричат спокойно, когато знаеш, че не са верни. Пиеро се превиваше от смях и за миг тъгата му изчезваше.

И все пак тя говореше истината - той я обичаше! Обичаше я тъй горещо, както и изкуството. Когато тя отпразнува сватбата си, той бе смешникът на трапезата. Но през нощта даде свобода на сълзите си. Заплака тъй горчиво, че лицето му ужасно се разкриви. Добре че хората не го виждаха! Щяха да си изпотрошат ръцете от ръкопляскания.

Скоро след това Коломбина умря. В деня на погребението Арлекино бе освободен от участието си на сцената. Той бе опечаленият вдовец. Директорът на театъра трябваше да представи нещо особено весело, та публиката да не забележи липсата на Коломбина и Арлекино. Пиеро пое задължението да бъде двойно по-забавен. Тъй че танцуваше и скачаше с отчаяно сърце, а публиката крещеше:

- Браво! Брависимо!

Извикаха го няколко пъти на бис, тъй неповторим бе той.

Снощи Пиеро пое сам извън града към самотното гробище. Венците върху гроба на Коломбина бяха увехнали. Седна до купчината пръст, подпря глава в дланите си и вдигна взор към мене. Напомняше странен надгробен паметник, причудлив и в същото време пълен с трагизъм. Ако сега публиката зърнеше своя любимец, щеше да го изтръгне от невинния му блян с ликуващи аплодисменти. Затова е добре, че не го виждаше.

© Ханс Кристиан Андерсен
© Теодора Константинова, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.07.2005
Ханс Кристиан Андерсен. Албум без картини. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Ханс Кристиан Андерсен. Албум без картини. София: ЛИК, 2005.