(ОТ)ВЪТРЕ/(НА)ВЪН

Даяна Фъс

web

Философската опозиция между “хетеросексуалност” и “хомосексуалност”, подобно на много други конвенционални бинарни двойки, винаги е била конструирана върху основите на една друга сходна опозиция: двойката вътре/вън¹. Метафизиката на идентичността, направлявала дискусиите за сексуалното поведение и либидиналния обектен избор, досега е била зависима от структурната симетрия на тези привидно фундаменталните разграничения и неизбежността на един символен ред, основан на логиката на ограничения, полета, граници и предели. Много от настоящите усилия в лесбийската и гей-теория, които това издание цели да интериоризира, започнаха трудната, но спешна текстова работа, необходима за да се постави под въпрос устойчивостта и неизкоренимостта на йерархията хетеро/хомо, предполагайки, че новите (и стари) сексуални възможности повече не са мислими в термините на простата диалектика вътре/вън. Но как точно довеждаме опозицията хетеро/хомо до момент на колапс? Как можем да я изведем до точката на критическо изтощение и какви ефекти - материални, политически и социални - може да се очаква да има едно такова устойчиво усилие, което да подрие и реорганизира концептуалните основи на идентичността върху нашите сексуални практики и политики?

Фигурата вътре/вън не би могла да бъде лесно или веднъж завинаги отхвърлена като излишна; тя може само да влияе и да се влияе - самата тя да бъде обърната отвътре-навън, за да покаже критическите си операции и вътрешната си машинария. В степента, до която обозначаването на кой да е термин е винаги зависимо от неговото външно (хетеросексуалността например по типичен начин определя себе си в критическа опозиция към онова, което тя не е: хомосексуалност), полярността вътре/вън е един крайно необходим модел, който ни помага да разберем усложнените разработки на семиозиса. Вътре/вън функционира като фигура за означаване на механизмите за производство на значение. Тя може да прави всичко със структурите на отчуждение, разделяне и идентифициране, които заедно произвеждат един аз и един друг, един субект и един обект, едно несъзнавано и едно съзнавано, една интериорност и една екстериорност. Всъщност една от фундаменталните интуиции на лаканианската психоанализа, повлияна от цяла една традиция на семиотичната мисъл, е виждането, че всяка идентичност е основана релационно, конституирана по отношение на една външност или външно, с което се определят собствените вътрешни граници и телесни повърхности на субекта².

Но фигурата вътре/вън, която капсулира структурите на езика, репресията и субективността, оформя също структурата на изключване, господство, отричане. Този, последният модел определено може да бъде настойчив към тези субекти, които по навик се свеждат до правото на запетайката - към външното на системата на власт, авторитет и културна легитимация. Да се разпитва позицията на “аутсайдерството”, е момент, от който много днешни лесбийски и гей теории начеват имплицитно, ако не и винаги директно, като повдигат въпроса за сложните процеси, чрез които сексуалните граници се конструират, сексуалните идентичности - установяват, а сексуалните политики - формулират³. С каква цел се появиха тези вътрешности и външности? Какви философски и критически операции или видове произвежда външното разграничение между един истински естествен хетеросексуален вътре и един истински и неестествен хомосексуален? Къде точно в тази погранична сексуална икономия започва човешката идентичност, а другият изчезва? Какво остава извън вътре/вън, опозицията хетеросексуален/хомосексуален, опозиция, поне за която най-малкото правдиво може да се каже, че осигурява привидната си неприкосновима диалектическа структура само като асимилира и интернализира други сексуалности (бисексуалност, травестизъм, транссексуализъм...) в собствената си твърдо противоположна логика?

Защото, за да постигне статуса на “принудителна”, хетеросексуалността трябва да представи себе си като практика, управлявана от вътрешна необходимост. Езикът и правото, които регулират установяването на хетеросексуалността като идентичност и като институция, като практика и като система, са езикът и правото на защита и закрила: хетеросексуалноста си подсигурява самоидентичност и затвърждава онтологичните си граници, като закриля себе си от това, което вижда като продължаващо и грабително посегателство на своя омърсен друг - хомосексуалността. Разбира се, която и да е сексуална идентичност, базирана на сложната динамика на обектния избор, работи чрез подобна защитна процедура. Прочетено с езика на психоанализата, сексуалното желание е произведено (по различно начини и в съюз) чрез актове и опити на защита, амбивалентност, репресия, отказ, заплаха, травма, вреда, идентификация, интернализация, себеотрицание. Всъщност сексуалният обектен избор е дори не толкова “просто” въпрос на психически идентификации и защити; той освен това е резултат от комплексно взаимодействие на социални конфликти, исторически напрежения и културни забрани.

Разликата между хетеро и хомо обаче е, че хомо се идентифицира със самия механизъм, необходим за да се дефинира и отбранява която и да е сексуална граница. С две думи, хомосексуалноста се превръща в изключеното; парадакосално, тя работи за това, което работи срещу нея. Но бинарната структура на сексуалната ориентация, която е структура на изключване и екстериоризация поначало, въпреки това конструира това изключване, като изрично включва омърсения друг в своята опозиционна логика. По много сходен на съотношението между мъжественото и женственото, отношението между хомо и хетеро оперира като необходимо вътрешно изключване - едно вън, което е вътре във вътрешността, която прави възможна артикулирането на последното, една трансгресия от границата, която е необходима, за да конституира границата като такава.

Така че хомото е винаги нещо в по-малко и нещо в повече, вместо да е допълнение - то е нещо в по-малко по това, че означава липса вместо допълнение, а нещо в повече по това, че означава допълнение към липсата, липса, която (това е важно) може да не е себе си. Скорошните трудове върху сексуалните субективности започнаха да предизвикват обичайното асоцииране, преобладаващо дори и при определен тип постструктуралистки начин на мислене, на външното (на сексуални, расови и икономически други) с отсъствието и липсата. Тези трудове започнаха да забелязват, че всяко вън е формулирано като следствие на липса, вътрешна на системата, която се допълва. Колкото в повече е липсата върху вътрешното, толкова по-голяма е нуждата на външното да го запълни и да го претопи, защото без това външно липсата върху вътрешното би станала също така видима⁴.

За да се защитава от признаването на липсата в аз-а, аз-ът изправя и отбранява границите си от един друг аз, който е създаден, за да репрезентира или за да стане тази самотъждествена липса. Но за всички е ясно, че границите са нестабилни, а сексуалните идентичности рядко са сигурни. Хетеросексуалността никога не може да игнорира напълно тясната психическа близост на своя ужасяващ я (хомо)сексуален друг, не повече, отколкото хомосексуалността може изцяло да избегне еднакво настоятелните социални напрежения на (хетеро)сексуалната конформност. Всеки е преследван от другия, но тук отново това е другият, който идва, за да помогне метонимично за самата поява на преследването и призрачните навещавания. Първата характеристика на есетата, събрани в този сборник, е едно впечатление от обсега на отхвърлянето, известно пренатоварване на фигурата на хомосексуалността като призрак и фантом, като дух и привидение, като нещо низко, призрак. Тези, които съжителстват във вътрешното, сякаш единодушно внушават есетата, могат да схващат външното единствено чрез инкорпориране на негативен образ. Този процес на негативна интериоризация привнася обръщането на хомосексуалността отвътре-навън, излагайки не абектираните вътре-та на хомосексуалния, а хомосексуалния като абектът, като омърсените и нежелани вътре-та на хетеросексуалния субект. Хомосексуалното произвеждане назрява изпод тези негостоприемни условия подобно на измисляне на вещици, измисляне, което в един и същи момент е признаване и отхвърляне на културната репрезентация на “хомосексуалното” като фантомното друго.

По парадоксален начин “опризрачаването” на хомосексуалността съвпада с раждането й, защото историческият момент на първата поява на хомосексуалния като “вид”, а не като “временно отклонение”⁵ също така белязва момента на изчезването на хомосексуалния - в прикритостта (in the closet). Това, че първото публично разкриване (coming out) е било също и едновременно влизане под прикритие (closeting); това, че излизането на хомосексуалния на сцената на историческите идентичности е било колкото изход, толкова и вход; и това, че предимството на “първенството”, което предхожда хетеросексуалността в западната употреба от изумителните 11 години⁶, въпреки всичко това не може да си присвои изгнанието си до вторична позиция: всички тези фактори осветяват в собствената си противоречивост потайните операции на вътрешности и вънкашности. “Вън” няма друга роля, освен да носи двойна сила за гей и лесбийските субекти. От една страна, то извиква екстериорността на негативното - обезцененият и незаконен термин в бинарната двойка хетеро/хомо. От друга страна, то навежда на процеса на разкриването - едно движение в метафизиката на присъствието, речта и културната видимост. Предлогът “вън” винаги поддържа това двойно чувство на невидимост (да отхвърлиш) и видимост (да изкараш на бял свят), често надхвърляйки дори това просто напрежение в неясната заплетеност, предизвикана от множество други действащи асоциации⁷.

В популярния гей-език, да си вън означава именно, че ти вече не си вън, да си вън най-сетне значи да си отвън на екстериорността и всичките изключвания и загуби, които аутсайдерството налага. Или, погледнато по друг начин, да си вън означава наистина да си вътре - вътре в царството на видимото, изговоримото, културно понятното. Но нещата все още не са толкова ясни, защото разкриването може да подейства не като те ситуира във вътрешното, а като те захвърли от себе си. Сегашната практика на “разкриване”, на показване на добре познати и публични фигури като прикрити хомосексуалисти, освен всичко останало е и опит да се демонстрира, че през цялото време е имало аутсайдери откъм вътрешното. Изкарването “навън” на един вътрешен човек, ако въобще това има някакъв ефект, може толкова лесно да ускори изпадането на тази фигура (вътре/вън - б.пр., С.П.) от властта и превилегиите, колкото и да улесни израстването на други гейове и лесбийки до позиции на влияние и авторитет. Поради безкрайно пропускливите и променливи граници между вътрешности и вънкашности, политическите рискове или ефекти на разкриването (outing) са неизмерими.

Сега някои хора от академичната среда биха казали, че да си “вътре” значи да си “вън”. Един авангардистки афинитет за граничното пространство на маргиналното стимулира множество такива дисциплини и програми (женски, афро-американски, мултикултурни изследвания), на които все още редовно се отказва достатъчно адкватно финансиране и подкрепа от собствените им институции, за да посрещнат нарастването на студентския интерес. Поддръжниците на “гей изследванията” - едно отскоро развиваща се, интердисциплинарна и вече автономна изследователска област, трябва да се сблъскат с много от същите проблеми, с които са се сблъсквали предшествениците им, включително дразнещия въпрос за институционализацията и връзката на гей и лесбийските общности с академичната среда. Проблемът е старото лавиране между конфронтиране и асимилиране: прави ли човек компромиси със себе си, действайки от страната на вътрешното, и дали човек се променя бързо, когато упорито се придържа към страната на външното? Защо институционализацията е свръх-белязана като “лоша”, а анти-институционализацията е кодирана като “добра”? Винаги ли обитанието на вътрешното предпоставя кооптиране? (Може ли инкорпорирането така лесно да се потулва с регенериране?) И наистина ли обитанието на външното винаги и навсякъде гарантира радикалност?

Проблемът, разбира се, с реториката на вътре/вън, щом тя остава недеконструирана, е, че такава полемика прикрива факта, че повечето от нас едновременно са и вътре, и вън⁸. Всяка погрешно поставена носталгия за или романтизиране на външното като превилигировано място на радикалност незабавно ни издава, понеже в порядъка на идеализиране на външното ние вече трябва да бъдем, до някаква степен, удобно настанени във вътрешното. Ние притежаваме наистина само развлечението да идеализираме подривния потенциал на властта на маргиналното тогава, когато нашето място за провъзгласяване е достатъчно централно. Да се подкрепя една позиция на вечно или дори стратегическо аутсайдерство (една позиция на безвластие, бездумие, бездомност...), съвсем не изглежда като жизнеспособна политическа програма, особено когато за много гей и лесбийски проблеми това е въпрос по-малко на политическа тактика, отколкото на всекидневно преживяван опит. Може би това, от което се нуждаем най-спешно в гей и лесбийската теория точно сега, е една теория на маргиналността, подриването, дисидентството и одругостяването. Това, от което се нуждаем, е една теория на сексуалните граници, която ще ни помогне да се съгласуваме с и да се организираме около новите култури и сексуални отношения, причинени от движенията и измененията на удоволствието в социалното поле⁹.

Натоящите и минали разработки по проблема за сексуалното различие все още трябва да срещнат тази притискаща нужда, до голяма степен защото, както Стивън Хийт точно прицелва проблема, нашата представа за сексуално различие като цяло твърде често подвежда под една категория сексуални различия, подържащи “определящото различие на мъж/жена за сметка на гей, лесбийската, бисексуалната и всъщност хетеро-хетеросексуалната реалност”¹⁰. Хомосексуалността е произведена вътре в господстващия дискурс на сексуалното различие като неговото необходимо външно, но това не означава да се каже, че хомо не привнася никакво напрежение върху хетеро, нито, че това външно подпомага всяко просто отношение на екстериорност към вътрешното. Всяко външно е също и едно покрайно; разстоянието между далечно и близко понякога въобще не е разстояние. Би било по-точно да се каже, че хомото, заемайки граничните позиции във вътре/вън, е нито изцяло извън границите на сексуалното различие, нито също изцяло вътре в него. Страхът от хомото, което постоянно се отрива в хетерото (трибадичен стил), концентрира и кодифицира самата действителна възможност и винаги настоящата заплаха от колапс на границите, заличаване на пределите и радикално объркване на идентичностите.

В собствените си рисковани позиции по/като границата, хомосексуалността изглежда способна както да се осланя на хетерото, така и структурно да го подрие. В дискусиите на текстуалната и политическа ефикасност на деконструкцията бе направено много тенденцията на йерархичните отношения да се установи отново. Едно такова ограничаване често се случва в самия момент на предполагаемата трансгресия, тъй като, за да установи себе си като такава, всяка трансгресия трябва едновременно да пре-подсигурява това, което е търсила да засенчи. Хомосексуалността, четена като трансгресия срещу хетеросексуалността, има успех не толкова в подриването на авторитетната позиция на хетеросексуалността, колкото в препотвърждаването на централността на хетеросексуалността именно като онова, срещу което трябва да се съпротивлява. Така неизбежна, каквато и трябва да бъде една такава логика, тя (хомосексуалността) не намалява важността на деконструкцията, като се отнася към несъмнено неподатливата и закотвена йерархия хетеро/хомо. Това, че йерархичните опозиции винаги са склонни да се установяват наново, не означава, че никога не могат да бъдат овладяни, възпрепятствани или критически разстроени. Това, което се има предвид, е, че ние трябва да бъдем бдителни, работейки срещу такава една тенденция; това, което се иска, не е нищо повече от една настоятелна и дръзка дезорганизация на самите структури, които произвеждат тази неизбежна логика. Може би това, което ние - като гейове и лесбийки, читатели на културата - не можем да избегнем в този момент в нашите истории, е един “неограничен анализ”, отговорността да упражним устойчив натиск откъм/върху маргините, за да преоформим и да преориентираме полето на сексуалното различие, за да включим сексуалните различия.

Но откъде знаем кога хомото допринася за утвърждаването на хетерото и кога го обезпокоява? Как можем да изкажем различието - ако се придържаме към съвсем не сигурното допускане, че съществува различие? Въпросите на епистемологията (“как знаем?”) се радват на привилегирован статус в теоретизациите на гей и лесбийската идентичност. Как се знае кога човек е от страната на вътрешното и кога не е? Как се знае кога и дали някой е извън прикритие¹¹? Как, всъщност, наистина се знае дали някой е гей? Самото настояване на епистемологическата реферативна рамка в теориите на хомосексуалността би могло да наведе на мисълта, че ние не можем да знаем - със сигурност и определено. Възможно е сексуалната идентичност да е в по-малка степен функция на знанието, отколкото изпълнение (performance), или казано във фукоянски термини - в по-малка степен проблем на окончателно откритие, отколкото вечно преизобретяване¹². Есетата в този сборник, дори и да не се отричат от търсенията на епистемологическото, при все това бележат едно важно отдръпване от разпитващия модел и се насочват към перформативния модел - към въображаемото прокарване на сексуални преопределяния, повторни ограничавания и реартикулации.

“Това, от което се нуждаем”, пише Фуко в (интервюто - б.пр., С.П.) “Веселата наука”, е “едно радикално откъсване, промяна в ориентациите, целите и речника”¹³. Ако и авторката тук да остава подозрителна към вярата, която Фуко насочва към епистемологичните “отдръпвания”, тъй като такива отдръпвания изглежда несъмнено препотвърждават това, което са целели да подменят, то призивът за нови ориентации, нови цели и особено за нови речници несъмнено все още е съблазнителен. Би било трудно, да не кажем заблуждаващо, да забравим думите “вътре” и “вън”, “хетеросексуален” и “хомосексуален”, без също така да загубим в този акт на желана амнезия същностното чувство за другост, необходимо за конституирането на всеки полово-определен (sexed) субект, на всеки субект като полов. Мечтата или за един съвместен език, или за никакъв език въобще, представлява единствено това - една мечта, фантазия, която в крайна сметка малко може да допринесе да се признаят и легитимират досега репресираните различия между и в сексуалните идентичности. Но като си служим с тези оспорвани думи, те може да се използват, да се изпразват, да се трансформират в историческите понятия, каквито са и винаги са били. Промяната може да се случи, като се действа откъм вътрешностите на нашите унаследени сексуални речници, и с обръщането им отвътре-навън да им се даде ново лице.

На корицата на тази книга няма лице (не беше направен никакъв опит да се избере “представително” гей или лесбийско тяло, сякаш такова нещо е възможно), а една фигура, възел, осмо-образен възел или четворен възел, за да съм точна. Тази триизмерна геометрична територия, създадена от пръстени и пресичания, примки и съединения, въпреки всичко е въплътена, сексуализирана. Нерешимостта на тази семпла топология би могла да бъде и най-голямото й предимство, защото тя сякаш означава ведно анална, вагинална, клиторна, пенисна и тестикулна топография. Възелът сплита множество отверстия, множество места на удоволствия, множество либидинални икономии. За нас той визуализира в самата простота на своите разгръщания и затваряния, на своите оттатъшности и отсамности, вътрешности и външности, изкривявания и извивки на всяко образуване на сексуална идентичност.

Осмо-образната фигура или четворният възел е замислен като извиване или видоизменение на известния боромеев възел на Лакан, който, като няколко други от любимите му математически символи (бутилката на Клайн, лентата на Мьобиус), демонстрира как самото несъзнавано не притежава нито вътре, нито вън. Подобно на боромеевия възел¹⁴, четирите възела, когато се издърпват отвътре-навън, се изявяват като свой собствен огледален образ; той е онова, което математиците наричат “инвертируем” възел, и така и трябва да бъде тълкуван в контекста на тази книга като фигура за (сексуална) инверсия. Този инвертируем, триизмерен четворен възел може да се смята дори и за допълване към по-исторически утежнените и културно разпознаваеми символи на идентичността в гей и лесбийските общности, като розовия триъгълник с острите си ъгли, правите му неотклоняващи се линии и двуизмерното му вътрешно пространство. Тук обаче го предлагам просто като кодирано означение на възлестите проблеми, които тази книга цели да размотае и разплете: преплитането на идентификация и желание, на сексуално различие и сексуални различия, на хетеросексуалност и хомосексуалност, и в крайна сметка - на вътре и вън.

БЕЛЕЖКИ

1. Това въведение взема като свой предмет изследването на заглавието на книгата Вътре/вън. За едно тълкувание на подзаглавието “Гей теории, лесбийски теории” (прочит, с който се намирам в същностно съгласие), вж. текста на Джудит Бътлър в този сборник (Imitation and Gender Insubordination - б.пр., С.П.). [обратно]

2. За важността на вътре/вън в теоретизирането на физическата конституция на полово-определения субект, вж. Jacques Lacan, “The Mirror Stage”, in: Ecrits, trans. Alan Sheridan (New York & London: W. W. Norton & Company, 1977), pp. 1-7, особено бележките му върху Innenwelt и Umwelt. [обратно]

3. Есетата в специалния брой на The South Atlantic Quarterly върху текста “Displacing Homophobia”, за да вземем един скорошен пример, са свързани със споделяния интерес към неуловимите граници (родови, тематични, идеологически, имунологични, исторически, лингвистични), отделящи вътрешното от външното. Текстовете “The Plague of Discourse: Politics, Literary Theory, and AIDS” на Lee Edelman и “Supreme Court Discourse vs. Homosexual Fiction” на Robert Caserio са тези, които може би най-директно инвестират в деконструирането на бинаризма вътре/вън. Вж. The South Atlantic Quarterly, 88, № 1 (Winter 1989). [обратно]

4. По въпроса за липсата и допълнителността, вж. Jacques Derrida, The Truth in Painting. Тrans. Geoff Bennington and Ian McLeod. Chicago: Chicago University Press, 1987, pp. 57-59. За един интересен прочит на “спектакъла на мъжката липса” и една важна ревизия на теоретизацията на Лакан на кастрацията и образуването на субекта, вж. Kaja Silverman, “Historical Trauma and Male Subjectivity”, in: Psychoanalysis and Cinema, ed. E. Ann Kaplan (New York and London: Routledge, 1990), pp. 110-27, и нейната книга Male Subjectivity at the Margins (New York and London: Routledge, предстояща). [обратно]

5. Това до ден-днешен прочуто разграничение, разбира се, принадлежи на Мишел Фуко; вж. Michelle Foucault, The History of Sexuality, Vol. I: An Introduction (New York: Vintage Books, 1980), p. 43 (бълг. изд.: Мишел Фуко, История на сексуалността. Т. 1. Волята за знание. Прев. Антоанета Колева. Плевен: ЕА, 1993, с. 61 - б.пр., С.П.). [обратно]

6. Съгласно историка Джонатан Нед Кац, хомосексуалността и хетеросексуалността са били поотделно изковани през 1868 г. от реформатора от XIX век на немския закон за содомията Карл Мария Кертбени. “Хомосексуалността” направила своята първа публична поява в едно предложение от 1869 г. за реформиране на немските разпоредби за содомията, а хетеросексуалността последвала 11 години по-късно в една публикувана защита на хомосексуалността през 1880 г. Вж. Jonathan Katz, “The Invention of Heterosexuality,” Socialist Review, 21, № 1 (Feb. 1990), pp. 7-34. По този въпрос, за закъснялото или вторично появяване на хетеросексуалността в публичната сфера, Дейвид Халпърин духовито отбелязва, че “всъщност тя се появи, както Ева от реброто на Адам.” Вж. D. Halperin, One Hundred Years of Homosexuality and Other Essays in Greek Love (New York and London: Routledge, 1990), p. 17 (бълг. изд.: Дейвид М. Халпърин. 100 години хомосексуалност. Прев. Капка Герганова. София: Критика и Хуманизъм, 2000, с. 36 - б.пр., С.П.). [обратно]

7. “Вън” освен това може да обозначава завършек или развръзка (резултат, завършвам училище); извинение, алиби или средство за бягство (лесен изход); едно отвъд или надвишаване (превъзхождане); нещо отживяло или изчерпано (старомодно, остаряло); крещящо или претрупано (контя се, издокарвам се); начин на произношение или възклицание (пищене). (В оригинала “Вън” (Out) се съдържа като частица в изброените от авторката примери на съставни глаголи и др. - б.пр., С.П.). Освен това терминът не може да избегне определени противоречиви класови конотации. Фразата “разкриване” може да се отнесе и към церемониалното и показно въвеждане на дебютант във висшето общество, докато фразата “криволича, бродя” била изкована през XIX век с цел да определи номадичния бедняк, който редовно търсел начин как отново да постъпи в приюта за бедни. [обратно]

8. В много малко творби на Жак Дерида - корпус, на когото настоящото есе очевидно е задължено, не се засяга и работи около тази класическа фигура вътре/вън; читателите биха могли, в частност, да се консултират със следните творби: “Writing Before The Letter”, in: Of Gramatology, trans. Gayatari Chakravorty Spivak (Baltimore and London: The Johns Hopkins University Press, 1974) (бълг. изд.: Жак Дерида. За граматологията. Прев. Жана Дамянова. София: ЛИК, 2001 - б.пр., С.П.); “Violence and Methaphysics: An Essay on the Thought of Emmanuel Levinas”, in: Writing and Difference, trans. Alan Bass (Chicago: University of Chicago Press, 1987) (бълг. изд.: Жак Дерида. Писмеността и различието. Прев. Татяна Батулева-Кънчева. София: Наука и изкуство, 1998 - б.пр., С.П.); “Living On: Border Lines”, in: Deconstruction and Criticism, trans. James Hulbert (New York: Seabury Press, 1979); “Plato’s Pharmacy” и “The Double Session”, in: Dissemination, trans. Barbara Johnson (Chicago: University of Chicago Press, 1981); Positions, trans. Alan Bass (Chicago: University of Chicago Press, 1981) (бълг. изд.: Жак Дерида. Позиции. София: Критика и Хуманизъм, 1993 - б.пр., С.П.); и The Truth in Painting, trans. Geoff Bennington and Ian McLeod (Chicago: Chicago University Press, 1987). [обратно]

9. Например всички промени в сексуалните практики, причинени от СПИН, необходимо създават условията и средствата за продължителната ресоциализация на гей, лесбийски, бисексуални, както и на хетеросексуални идентичности и удоволствия. [обратно]

10. Stephen Heat, “The Ethics of Sexual Difference”, Discourse 12, № 2 (Spring/Summer 1990), p. 132. [обратно]

11. Микеланджело Синьориле, един от издателите на гей и лесбийското списание Outweek и журналистът, свързван най-често с практиката на разкриването, пъргаво поставя въпроса така: “на колко души трябва да се довериш, за да си “вън от прикритието?” Синьориле категорично отхвърля каквато и да било отговорност за изковаването на термина “разкриване” (outing), приписвайки неологизма не на Outweek, а на списание Time - друг пример за начина, по който външното може да бъде произведено като ефект на вътрешното. Вж. Outweek 46 (May 16, 1990), p. 40. [обратно]

12. За един убедителен и въздействащ прочит на идентичността като изпълнение, вж. Judith Butler, Gender Trouble: Feminism and the Subversion of Identity (New York and London: Routledge, 1990) (бълг. изд.: Джудит Бътлър. Безпокойствата около родовия пол. Прев. Диана Захариева. София: Критика и Хуманизъм, 2003 - б.пр., С.П.). За централността на епистемологията в теориите на гей идентичността, вж. уместно озаглавеното и емоционално наситено изследване на Eve Kosofsky Sedgwick, Epistemology of the Closet (Berkeley: University of California Press, 1990) (бълг. изд.: Ив Козофски Седжуик. Епистемология на прикритостта. Прев. Асен Давидов и Капка Герганова. София: Критика и Хуманизъм, 2005 - б.пр., С.П.). [обратно]

13. Благодарна съм на D. A. Miller и Michael West, че насочиха вниманието ми към това интервю и на прекрасния непубликуван превод на Michael West, от който цитирам тук. [обратно]

14. Боромеевият възел е три (или повече) взаимопреплетени пръстена, които се разделят, когато една от връзките е прекъсната. Лакан използва тази отделна “матема”, за да говори както за преплетената структура на симптома, така и за взаимосвързаните области на Символичното, Въображаемото и Реалното (Вж. на бълг. език: Ален Вание. Лакан. Прев. Ирен Кръстева. София: ЛИК, с. 76-80 - б.пр., С.П.]. [обратно]

© Даяна Фъс
© Станимир Панайотов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2005, № 11 (72)

Преводът е направен по: Diana Fuss. Inside/Out. // Inside/Out. Еd. by Diana Fuss. NY & London: Routledge, 1991, pp. 1-10.