Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОПРЕДЕЛЯЙКИ ЛИТЕРАТУРНОТО: ИНТЕЛЕКТУАЛНИТЕ ГРАНИЦИ ВЪВ ФРЕНСКИТЕ И АМЕРИКАНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ1

Джейсън Дюел

web

Случи ли се "пофранцузване" на американското литературознание? Стана популярно на този въпрос да се отговаря положително. Много професори по литература в Америка смятат, че френски учени като Мишел Фуко, Ролан Барт, Жак Дерида, Луи Алтюсер, Жак Лакан и Юлия Кръстева спомогнаха оживлението в техните изследователски области след продължителното следвоенно господство на "нова критика"2. От края на 60-те години в американските литературоведски списания индексът на цитиране на тези мислители3 постоянно нараства и значителна част от водещите изследователи на литературата в Америка активно използват техните идеи в собствените си работи4. Трудно е да си представим някоя от основните критически парадигми в Америка - деконструктивизъм, психоанализа, марксизъм, нов историзъм, родови5, расови или постколониални изследвания, в която работата на френските теоретици да не е играла значима роля.

Отчитайки широкото влияние, което много американски професори по литература приписват на френската теория - възглед, споделян от много от критиците, съжаляващи за това влияние6 - може да се очаква, че днес ще се наблюдава значителна интелектуална общност между университетските изследвания по литература във Франция и Съединените щати. Тук обаче възниква и проблемът: ако американските изследователи наистина са се "пофранцузили", те очевидно са достигнали до съвършено други резултати, отколкото самите французи. Интервютата, които взех за своите изследвания от двадесет професори по литература в двете страни, показват съществени междунационални различия в господстващите представи за това какви са и какви трябва да бъдат литературоведските изследвания7. Например професорите по литература в Съединените щати, за разлика от френските си колеги, смятат, че в кръга на литературните изследвания може да се привлича материал от много по-широк диапазон. Тези две групи учени се различават също така по характера на критериите, които те считат за легитимни за определянето на "добра работа". Френските и американските професори по литература демонстрират твърде различна степен на професионален консенсус по отношение границите на своите изследвания и критериите за техните оценки; при това френските учени проявяват в по-голяма степен съгласие по отношение на основните цели и определяне на самата област на изучаване на литературата. Накрая, тези две групи издигат противоположни версии за това, как се е извършило интелектуалното развитие на техните дисциплини в предишните поколения и за посоката, по която, според тях, то ще се осъществява по-нататък.

Защо, въпреки мощното, както изглежда, влияние на френските учени върху американските, изследванията по литература в тези две страни показват такива значителни противоречия? Аз предлагам три обяснения за тези междунационални различия. Първо, в САЩ традиционните граници на англо-американския "канон" бяха отслабени както поради по-неясното и проблематично чувство за национална културна идентичност, така и заради силата на по-голямата легитимност на определени групови претенции и използването на принципа на "представителството" в качеството му на критерий за науката - тогава, когато във Франция се случва нещо напълно противоположно. Второ, националните различия, свързани със способността на интелектуалците-хуманитаристи да влияят на обществените дебати, определят наличието на "политически" критерии в американските литературоведски изследвания и относителното им отсъствие във Франция. Трето, различните характеристики на националния консенсус в САЩ и във Франция по отношение статута на високата култура и различията в "дисциплинарната екология" са повлияли на професионалната стратегия на изследванията на литературата в двете страни - докато френските учени се стремят да съхранят своята традиционна интелектуална ниша, в това време американските учени все повече и повече се преместват в област, която обикновено се явява сфера на социалните науки и философията.

Накрая, ще разгледам и парадоксалната "френскост" на съвременните американски изследвания по литература: защо някои френски учени, въпреки тяхното отслабващо или въобще несъществуващо влияние в границите на литературните изследвания в самата Франция, са толкова значими в Америка? Споделям предположението, че тези френски мислители са обезпечили "алтернативен канон" за американските изследователи, позволявайки им да съхранят спецификата (и легитимността) на професионалните си занимания при намесването им в области, където в противен случай работата им би могла да се окаже неразличима от социалните науки и философията. Аз обаче стигам до извода, че както заради търсенето, така и заради предлагането, по-нататъшното импортиране на френски теории едва ли ще играе съществена роля в бъдещите литературоведски изследвания.

Литературоведските изследвания в Съединените щати

Било е необходимо много повече време, отколкото можем да си представим, за да може светът, в който живеем, най-накрая да навлезе в областта на американските изследвания на литературата и културата. Това, което Дерида нарича "бяла митология" в продължение на векове е позволявало да се концентрира необикновена власт в ръцете на тези мъже, които смятат, че именно те изцяло и напълно отговарят и за светлината на слънцето, и за наследството на Просвещението. Тони Морисън много точно улавя последствията от това господство в своята "Игра на тъмно", където обръща внимание на това, че чак до наше време които и да са "други" в американската литература и култура са представени като тъмни или пребиваващи в тъмнота, като изключителна собственост или оръдия на белите мъже, които живеят в средата на света - или най-малкото си мислят, че живеят.

Именно новото чувство за пълна, многообразна, постоянно увеличаваща се общност между хората, населяващи Земята, ни наведе към думата "мултикултурализъм". Това обозначение се разкрива в същото критическо и интелектуално пространство, където намериха пълнота такива дялове като black studies, феминистките изследвания, chicana/o studies8, gay and lesbian studies, изследвания на коренното население на Америка и на американците от азиатски произход. Можем да кажем, че тук, в самите тези подразделения, е въплътено и изобилието на света. И няма никакво съмнение в това, че предишният порядък е променен, че той, като парадигма, отстъпи място на новото (Бейкър 1993: 5).

Гореприведеният цитат обединява редица теми, които днес пронизват по-голямата част от американската наука за литературата: съединяване на "литературни" и "културни" изследвания (cultural study); убедеността в това, че традиционната литературна наука е била политически репресивна, особено по отношение на жените и малцинствата; цитиране на френски теоретици, спомагащи да се покаже фалшивия рационализъм на Просвещението, посредством който се оправдава това потискане; и убеждението, че наборът от "критически" (или както често се казва "постмодернистки") научни подходи, основани на категориите раса, етническа принадлежност, род (gender) и сексуална ориентация, възниква, за да замени по-старите теории и да поправи ситуацията. И въпреки че посочените идеи се утвърждават тук така енергично и убедено, както вероятно не биха го направили мнозинството професори по литература в Америка, то самият факт, че в този период, когато тези думи са били написани, техният автор е заемал поста президент на Modern Language Association (и неговите разсъждения са били публикувани в списание, разпространявано сред всички членове на тази организация), е достатъчно, за да се направи изводът, че перспективата, в която той разполага литературните изследвания, вече не е така отдалечена от преобладаващите тенденции. В действителност всички американски професори по литература, анкетирани в рамките на настоящото изследване, се съгласиха с това, че в последните двадесет и пет години в тяхната дисциплина са настъпили коренни промени и че университетското изучаване на литературата е започнало да се вдъхновява от теорията, да проявява по-голям интерес към политиката (особено към расовите, класовите, gender проблемите и въпросите за сексуалната ориентация) и все по-малко да се съсредоточава върху традиционния "канон" на "великите" литературни произведения. Мнозинството от тях отбелязват също така, че в този период в самата дисциплина се наблюдава все по-ясно изразен интелектуален конфликт или поне, че този конфликт е придобил по-ясно изразен политически оттенък, отколкото преди.

В продължение на почти целия следвоенен период включително до края на 1960-те години американските литературни изследвания останаха под властта на "нова критика", която създаде редица точни стандарти за изследвания вътре в дисциплинарните рамки. Първо, очерта се ясна граница между "литературно" и "нелитературно" - литературните произведения се определяха чрез техния по-богат, по нееднозначен език. Второ, тя постави акцент върху формалистичното изучаване на иманентността на литературните текстове, което не предполага обръщане към социалния им контекст; действително, доктрината "нова критика" като "ерес на парафразата" или "интенционалистко заблуждение" (Уимсат, Биърдслей 1954) пречеха на всякакви опити да се обобщи или обясни смисъла на литературните произведения с помощта на външни по отношение на текста фактори, в това число изказванията на самите автори за техните интенции, намеренията им относно собствените им произведения.

Подложена на силни атаки от страна на цяла армия теоретически направления (като деконструкция, феминизъм, афроамерикански изследвания, марксизъм и психоанализа), "нова критика" стигна до упадък в края на 1960-те и всъщност изчезна в края на 70-те години. Оттогава в американските литературни изследвания започна разцветът на нова парадигма - новия историзъм, постколониализма, gay, lesbian and queer theory и "културните изследвания", ако посочим само най-забележителните от тях - и този нов теоретически ландшафт доведе до коренни промени в университетските граници на дисциплината, съхранявани по време на господството на "нова критика".

Едно от тези изменения се състои в това, че литературните изследвания в Америка станаха по-политически по своята насоченост. Много от най-значимите парадигми, съществуващи в тази дисциплина, се явяват открито политически и често основават своята легитимност на убеждението, че представят научни перспективи, традиционно изключващи се от литературните изследвания по политически причини. Днешният интелектуален климат изглежда дотолкова политизиран, че дори онези учени, които нямат особено желание да бъдат [по един или друг начин] политически ориентирани, често не могат да възприемат значителна част от своята ежедневна работа по друг начин, освен през призмата на политиката (или, както биха се изразили много от представителите на тези професии - през "херменевтичното усъмняване"9). Например в отговор на въпроса смята ли своята работа като някакъв вид политическо занимание, професор от един от университетите от Лигата на бръшляна (Ivy League)10 (специализирал изследване на драмата) отбеляза:

Аз не мисля така за своята работа, когато я върша... [Но] заради самия избор на автори, произведенията на които аз смятам за най-важни за съвременния театър, аз съм въвлечен в политическо действие. И когато съставям програмата на курса по съвременна драма, това се проявява чрез онези автори, които включвам в нея, а от гледна точка на някои хора, разбирате, това може да изглежда не толкова програма, колкото канон на политическата коректност или нещо подобно - така че - да [работата ми носи политически характер].

Ако този конкретен професор разкрива своето нееднозначно отношение към въпроса може ли да се разглежда неговата работа като политическа ("Аз не мисля така за своята работа, когато я върша..."), то други професори по литература напълно споделят идеята, че изучаването на литературата представлява политически ангажирана практика. Един от анкетираните професори (бивш редовен професор по литература в университет от Лигата на бръшляна), отговаряйки на въпроса "Смятате ли своята работа за политическа", заяви: "Единствената причина, поради която се занимавам с това, с което се занимавам, това са политическите мотиви - в противен случай просто не би съществувало основание да се занимавам с това". В хода на по-нататъшното обсъждане на критериите за добра работа стана очевидно, че професорът смята, че политическите аспекти неизбежно се разпростират и върху такива въпроси като оценката на кандидати при приемане на работа:

- Харесва ми, когато работата има цел. Именно това бих искал да открия във всяка работа - ясно разбиране на целите й.

- Важно ли е каква именно е целта?

- Според мен тук трябва да има - в дадения случай трябва да има политически залог.

- Ще Ви бъде трудно да вземете на работа човек, чиито политически възгледи са неприемливи за Вас?

- О, да - не бих го взел. За нищо. Трябва да кажа, че ми се налага да работя с подобни хора (Смее се).

Безусловно, в Америка има много такива професори по литература, които не одобряват силно политизираната атмосфера в съвременните литературни изследвания или поне смятат, че политическите аспекти получават тук преувеличено значение и/или се пренасят в неподходящи за това области. По-голямата част от анкетираните професори например смятат, че може, и е необходимо да се прокарват граници между политическите възгледи на учения и качествата на неговата (нейната) работа и че първото не би трябвало да бъде критерий при приемане на работа. Но тези професори често изразяват безпокойството си от това, че такова разделение на практика няма, а напротив - тези два аспекта се оказват тясно свързани помежду си. Например един от професорите в известен държавен [public] изследователски университет, се оплаква, че кандидатите, претендиращи за място в университета, често се оценяват въз основа на това доколко умело играят роля в своеобразен политически театър, където се стараят да надминат останалите в умението всеки път да се покажат още "по-радикални" и където наградата за изкусно представление става жизнено важното признание за качеството "отличен [smart] кандидат":

За добро изследване фактически се смята това, което прави нещата отнасящи се към една или друга парадигма, още по-добре, отколкото предписва самата парадигма. Затова обикновено хората, занимаващи се с коригирането на Саид, показват, че той не е достатъчно "саидовски" - той би могъл да бъде още по-постколониален - или че Ив Кософски Седжуик би могла да бъде още по-"queer"... А след това демонстрирате, че и самият Вие сте още по-"queer", отколкото Ив Седжуик. Никога не бихте натрупали точки, ако твърдите, че Ив Кософски Седжуик е твърде "queer", а Едуард Саид - твърде постколониален... Това е постоянен стремеж да изпреварите останалите. "Как да заема позиция, най-лява от всички?" Затова Вие откривате някой, който вече е вляво, а след това изнамирате подходяща причина, по която някаква страна на тази позиция би могла да доведе до фашизъм (смее се), нали там все още остава някаква степен на потиснатост, и след това се избавяте и от него... Това става нещо като ритуален танц. Много предсказуемо.

Политизацията води до това, което се възприема като неоправдано намесване на политически интереси в оценката на научната работа, и освен това, според някои изследователи на литературата, започва да взима от тази дисциплина тежък данък под формата на занижаваща се обществена легитимност на професионалните занимания в нея или на разрушаване на колегиалните отношения, та до открита вражда и неуспехи в управлението, нерядко възникващи в много литературни департаменти:

Проблемът се състои в това, че стана изключително трудно да се защитава това, с което хората в академическите среди се занимават, защото то изглежда като напълно безсъдържателно съперничество помежду им; усещането, което е съществувало, навярно, преди, през 50-те и 60-те - не се появява... Това постави всички в много неудобно положение и, мисля, породи много излишни остроти. Струва ми се, че този радикализъм най-общо води към все по-опростени политически парадигми. Затова смятам, че сега всичко върви не съвсем правилно... Учебните заведения са просто в колапс, защото в тях процъфтява груповщината и всички са страшно подозрителни по отношение на мотивите един към друг - и, вероятно, не без основание! (Смее се). В крайна сметка се създаде порочна ситуация. Казано иначе, нищо смислено в плана на организацията не последва от това, а изминаха десет или петнадесет години, откакто всичко започна.

Друго основополагащо изменение в американските литературни изследвания се случи в областта на изследователския предмет и методологията. Не се спазва вече издигнатия от "нова критика" критерий, който се съдържаше в щателното, лишено от всяка теоретизация четене на тесен кръг литературни текстове, определени от естетическа позиция. Учените, принадлежащи към различни малцинства, предизвикаха границите на традиционния канон, изследвайки и проблематизирайки историческия процес на неговото формиране11, настоявайки за включването в канона на някои автори, принадлежащи към малцинствата, и все по-настойчиво изисквайки да се създадат отделни канони за различните малцинства12. Учените, придържащи се към парадигми като новия историзъм, постколониализма и cultural studies нерядко напълно излизат от границите на литературата като изследователска сфера и се насочват към исторически области и области на обществознанието, в резултат на което техен предмет се оказва всичко, което може да бъде прочетено като "текст" или разгледано в качеството му на <феномен> на "културата". Наред с това значително разширение на предметните области започна и бърз количествен растеж на методологиите и парадигмите. Изследователите на литературата днес свободно се обръщат към такива дисциплини като психология, история, социология, антропология, философия, семиотика и лингвистика, поради което мнозина учени смятат, че за дефиницията "литературен" метод просто липсва общ знаменател.

Обобщено, промените се изразяват в това, че научната област и съвкупността от методи, които се възприемат като легитимни за изучаването на литературата, имат необичайно широк обхват и отиват далеч извън рамките на всяко традиционно определение за "литература" и "литературни изследвания". Както неотдавна написа в своята колона редакторът на "Publication of the Modern Language Association": "Не се ли явява днес понятието литература, поне за някои читатели, достатъчно вместимо, за да помести в себе си всеки текст, който може да бъде изследван в плана на историческите или социологическите перспективи" (Стантън 1994: 359).

Всички анкетирани учени отбелязаха разширяването на интелектуалната област на литературните изследвания. Но те категорично се разделиха в оценките си доколко това е желателно. Някои одобряват това направление в развитието, понеже има положително значение за техните области, докато другите смятат, че науката за литературата навлиза в такива сфери, където нейната методологическа компетентност е малка, което води до негативни последици. Както се изрази представител на втората група:

Въпросът е в това, че не всичко е култура. Но всичко се разглежда именно така. Затова професорите в областите на хуманитарните науки - особено тези по английска литература - и към изграждането на улица подхождат като към текст. А, знаете, има и къщи на улицата, но ние нямаме възможност да говорим за това в такива понятия и целият проблем с "културните изследвания" се състои в това, че те правят само едно - смилат всичко в текст, а след това му придават семиотическа интерпретация. И аз мисля, че ползата от това, в действителност, е твърде съмнителна. Това подхожда за литературата, доколкото тя е и текст, но то не работи съвсем добре за всичко останало и се превръща в самоочевиден и съсредоточен в себе си анализ.

В каква посока се развиват литературните изследвания в Съединените щати? За някои учени видимото отсъствие на каквито и да било научни граници в тази дисциплина водят до това, че тя загубва всякаква свързаност или определеност и те се опасяват, че професиите им са заплашени от пълна дезинтеграция. Например през 1993 година в своя доклад за American Council of Learned Societies (ACLS), посветен на състоянието на американските литературни изследвания, Барбара Левалски - професор по литература в Харвард и през 1993 делегат от MLA (Modern Language Association) в ACLS - посочи разширяването на предметната област на изследванията и увеличаването на количеството на методите като първостепенен проблем, стоящ пред професионалните занимания на учените:

Доколкото разбирам, основните интелектуални проблеми, с които се сблъсква нашата дисциплина, произтичат от един основен факт: безпределното разширяване на това, което, както е прието да се мисли, конституира литературните изследвания. Постмодернистката теория и неотдавна възникналият интерес към "културните изследвания", единни в стремежа си да направят всички видове текстове и дискурси (вербални и дори невербални) наша собствена предметна област, изместват общоприетите за нашата дисциплина понятия ядро, или канон, или общото теоретично основание, или общата методология. Неотдавна също се прояви внимание към литературните текстове и традиции, които по-рано се игнорираха или се смятаха за маргинални. Към тези фактори можем да добавим още и пропускливостта на дисциплинарните граници. В областта на съвременната критика разликата между втория и първия план, литературата от първи и втори ред се размива или заличава...

Коренът на проблема е в липсата на консенсус за това, каква всъщност е дисциплината на литературните изследвания: ако тя не се определя нито от общата съвкупност от знания, нито от съгласуван канон от текстове, нито от обща методология, тогава тя какво е? Тези въпроси ни дават достатъчно основание за безпокойство и за тях няма готово и просто решение (Левалски 1993: 92-94).

Ако някой от анкетираните професори по литература отказват да разговарят за кризата в тяхната област на знанието, то мнозинството са обезпокоени от възможния "разпад" на изучаването на литературата като дисциплина. Много от професорите са разтревожени от такава възможност на развитие на ситуацията, но не всички. Професор в един от водещите държавни университети беше напълно доволен от възможната перспектива за разпад на литературните изследвания, в резултат на което да възникне "постдисциплинарна" форма, тъй като смята литературните департаменти (както и мнозинството други хуманитарни департаменти) за остарели и изкуствено създадени институционални образувания, чието съществуване няма интелектуално основание:

Ако вътре в департаментите по английска литература се извърши подразделяне на "културни изследвания", феминистки изследвания, gay and lesbian study, и прочие в този дух, които по същността си се явяват интердисциплинарни - и дори в някаква степен антидисциплинарни (в смисъл че всички те са възникнали като реакция срещу това, което се е случвало) - то кой знае какво би станало с тези департаменти тогава? Аз мисля, че всъщност това е голям прогрес, тъй като, от моя гледна точка, дисциплинарните структури - това е абсолютна привидност... Проблемът е в това, че вие все още оставяте онази черупка, която се нарича "департамент" или "дисциплина" и всички там много активно се занимават с нещо, тъй като точно така правите кариера - но в интелектуален план нищо не съответства на това, което трябва да означава тази черупка.

По аналогичен начин ръководителят на департамента по литература в един от университетите от Лигата на бръшляна отбеляза, че литературните изследвания най-общо могат да бъдат заменени с "медиа-изследвания", където литературата, вероятно, ще покрие изучаването на киното и телевизията; и макар че отбеляза, че сам не би действал за такова насочване на развитието, по думите му, ако нещо подобно се случи, това няма да е проблем за него.

Изследванията по литература във Франция

Преди двадесет и пет години в литературните изследвания се появиха много желаещи да въведат в тази област нови дисциплини - структурализъм, психоанализа, марксизъм и други подобни. По това време литературните изследвания се намираха в центъра на необикновено интензивни процеси - ако приблизително през 1968 година, във времето, в което съм бил студент, някой е следвал литература, то у него се е натрупало впечатлението, че изследването на литературата наистина може да бъде много важна област - че той изучава не просто литература, а онова, което се отнася до целия символен порядък; че това е във висша степен политическа област, дори и да не се занимаваш пряко с политика; че езикът е фундаментален, че той самият представлява символен ключ към институциите и т.н. Във всичко това литературата, по същество, продължаваше да играе своята роля, макар че значението й постепенно намаляваше. По този начин едновременно се създаде чувството, че тук се решават важни задачи, но съществуваше и известна неудовлетвореност от това, че литературата така леко отстъпва на втори план или служи само като повод:

Разбира се, сега ние се намираме на съвършено друг етап.

Констатацията, че изследванията върху литературата във Франция играха ролята на политическа и интелектуална закваска в периода около 1968 година и че оттогава започва преходът към качествено нов етап в изследването на дисциплината - е взета от интервю с известен литературен изследовател, работещ в един от институтите CNRS13 в Париж. Тя беше избрана заради лаконичността й, но тук биха могли да бъдат и съжденията на редица други, тъй като всеки от интервюираните в рамките на това изследване в отговор на въпроса "Как се промениха литературоведските изследвания във Франция в последните двадесет и пет години?" изказваше подобни съображения и прокарваше същата рязка граница между литературните изследвания "тогава" и "сега".

Първата особеност, привеждана като доказателство за това различие, неизбежно се оказва наблюдението, че разгорещените дебати, които се водеха в тази дисциплина в края на 1960-те и 1970-те години във Франция между защитниците на традиционната литературна история и поборниците за по-нови "модернистки" позиции (като марксизма, психоанализата и структурализма), са се редуцирали до такава степен, че обикновено се възприемат като "древна история"14. За разлика от тази бурна ситуация, която според мненията на много американски литературни изследователи, характеризира тяхната дисциплина, френските учени неизменно описват днешното положение на нещата в литературните изследвания във Франция като период на относително спокойствие. Както се изрази един професор:

Епохата на великите битки - когато се водеше своеобразна война между модернистите и старата Сорбона - отиде в миналото. Тя не изчезна напълно, но в значителна степен се превърна в история. Вие все още бихте могли да откриете няколко професори в Paris IV [тоест Сорбоната], които продължават войната с двадесет и пет годишна давност и твърдят, че "Барт е самозванец" или "всички тези типове са опасни", но това не се среща твърде често, нали? (Усмихва се).

Вместо това, може да се каже, че се извърши асимилация, поглъщане... У мене се създава впечатлението, че днес във Франция интензивността на дебатите за литературата съвършено очевидно намаля... От страстите, които бяха преди двадесет и пет години, не остана и помен...

Споменаването на "асимилация" и "поглъщане" свидетелства за това, че този период на спокойствие вътре в дисциплините не е предшестван от победа на някоя от страните. За разлика от Америка, където "нова критика" и предишният модел на литературна история по същество бяха напълно победени и участниците в конфликта оставиха победилите парадигми, във Франция се запазват както по-старите, така и по-новите научни методи и, изглежда, всички те съсъществуват относително мирно. Много професори описаха своята дисциплина като преживяваща състояние на "еклектизъм", при което различните методи често дотолкова се смесват в работите на отделните учени, че е трудно (и безсмислено) да се правят опити да се обозначат научните им занимания като принадлежащи към една или друга традиция.

Но ако френските литературоведи днес наистина са "еклектични", то този еклектизъм се проявява в твърде отчетливи и тесни граници, отколкото тези, които съществуват в Съединените щати. По степента си на интеграция с господстващите направления във френските литературни изследвания, учените-"модернисти", очевидно, отхвърлиха част от първоначалните си интердисциплинарни и политически амбиции и постепенно приеха традиционните критерии на тази дисциплина.

Тази тенденция най-отчетливо се наблюдава в диапазона от сюжети, които днес привличат в своята работа френските изследователи на литературата. Ако модернистите-предтечи, като Барт (в "Митологии"), някога отправяха скрито предизвикателство към понятието за литературен "канон" като определящо границите на научните занимания, създавайки изследвания за толкова различни предмети като пътеводители за телевизионни шоу-програми или реклама за перилни прахове, то опитите да се трансформират френските литературни изследвания в нещо сходно с модела на "културните изследвания", съществуващи в САЩ, се оказаха, както се изясни, достатъчно слаби и непродължителни. Професорите, с които се провеждаше анкетата, описваха движението към анализ на нелитературните обекти, например кино и масова култура като непродължителна тенденция, която е съществувала в началото на 1970-те, но не е получила значително развитие и бързо е издъхнала, поне в университетските институции. По същия начин днес импулсът за продължаване на този род изследвания е твърде слаб или напълно отсъства, а в средите на специалистите по литература във Франция няма много, които се отклоняват от изучаването на традиционната литература, във всеки случай - в рамките на професионалната си работа15.

Извън избора на изследователски предмет все по-голям консенсус, както изглежда, се проявява във френските литературни изследвания и по повод на общоприетите отношения между теорията и литературата и в това е толкова очевидното отстъпление от първоначалните модернистки позиции. Така както днешните стандарти в плана на избора възпрепятстват намесването на изследователите на литературата в областта на социалните науки, също така те все повече и повече ограничават и разпространението на такива стилове на работа, които приемат извънмерно социално-научен характер и се обръщат към литературните произведения, само за да потвърдят социалните, психологическите или други теории. Както и намаляват заплахата от това литературата да се "затъмни" от теорията. Днес френските литературни изследователи малко пишат чисто теоретични трудове, а по-голямата част от професорите предполагат, очевидно, че опитите да се приспособят литературните произведения към всеобемащите социални или психологически теории, са останали в миналото. Както обясни един изследовател от CNRS:

Литературата беше предлог за въвеждането в нея на външен дискурс - да вземем например марксистките литературни изследвания. Аз мисля, че сега с тях е приключено; всички позиции са определени. Наистина, все още съществуват психоаналитични изследвания, но мисля, че сега е ясно, че тук всичко се преобърна и за литературата може да бъде интересно да се разпорежда с психоанализа, а не обратното. Така целият този тип изследвания се явяват, мисля, малко старомодни или вече непродуктивни.

За разлика от учените с интер- или постдисциплинарна идентификация, много изследователи на литературата смятат, че днес, независимо от методологическия еклектизъм в тяхната дисциплина във Франция, тя е не просто един от дяловете на les sciences humaines, чийто обект се явява <именно> литературата; напротив, няколко от анкетираните посочиха разлика, която се състои в това, че ако други науки могат да използват литературата като "доказателство" в социалните или историческите анализи, то отличителната черта на изследователя на литература е в това, че той използва социални и исторически методи (наред с другите), за да обогати смисъла на литературния текст.

Накрая, ярко изразените политически оттенъци, от самото начало характерни за новаторската [modernist] наука за литературата, днес във Франция очевидно вече в значителна степен са изчезнали. Ако интелектуалната ориентация на учения през 1960-те и 1970-те обикновено позволяваше да се предскажат политическите му възгледи и много учени-модернисти оспорваха легитимността на старата наука, обвинявайки я, че отразява консервативни и/или репресивни политически ценности, то днес тъждеството на парадигмата с политическите възгледи се е разпаднало. Политическите въпроси очевидно престанаха да заемат такова значително място в изследванията по литература. Когато по-голямата част от анкетираните професори охотно приемаха, че литературознанието неизбежно съдържа някои политически предпоставки и отсенки (двама професори категорично отричаха дори това и настояваха, че тяхната работа няма нищо общо с политиката), същевременно те, по правило, не смятаха, че професионалното изучаване на литературата се явява в някаква значителна степен сфера на политически дебати и ангажираност. Само двама от запитаните се съгласиха с описанието на тяхната работа като "политическа деятелност" и, ако се доверим на друг професор, процентът на такива политизирани учени в рамките на тази дисциплина се снижава: на въпроса дали смята, че много професори по литература гледат на своята изследователска и преподавателска работа като политическа деятелност, той отговори:

Не знам. Разбира се, има известен брой преподаватели - по правило не много по-възрастни от мен [анкетираният е около 45-те] - които по-рано смятаха, че всичко това има политически характер. Нямам впечатления, че такива възгледи се споделят от по-младите учени. Във всеки случай, мащабите на това не са големи. Това, разбира се, съществува на равнището на отделните хора, но не смятам, че днес има голям резонанс.

Друг признак за намаляване на интереса към политическите въпроси в днешните френски литературни изследвания се съдържа в това, че ролята на политическите проблеми като фактори, влияещи на пазара на труда, очевидно, рязко е спаднала. Въпреки че редица професори отбелязаха, че до неотдавна департаментите по литература обикновено нацяло се присъединяваха или към радикалната, или към традиционната наука и назначаваха на работа само тези преподаватели, които се придържат към съществуващите възгледи, всички те посочиха общия преход от практиката за приемане на работа, основана на тези принципи, към критерии, в по-голяма степен свързани вече с професионални качества. Както се изрази един от професорите:

Струва ми се, че конфликти [свързани с приемане на работа] в по-голяма степен възникват заради качествата на научната работа. Тоест - ако се изразя обобщено - ако по-рано се казваше "той е на наша страна" или "той не е на наша страна", то днес вместо това биха казали "работата му е добра" или "работата му не е добра". Тоест - "добро" или "лошо".

По подобен начин професор от един от по-новите парижки университети (създаден в края на 1960-те или в началото на 1970-те години) ми каза, че ако съзнателното установяване на неговия департамент като убежище на "радикалната" наука е било, от негова гледна точка, "необходимо за времето си", то сега, смята той, най-лошото, което може да се случи с дисциплината в интелектуален план - това е изолацията [separation] на научните дисциплини и че департаментите не трябва да извършват проверка на интелектуалните или политическите позиции, към които се придържат кандидатите за работни места.

В какво направление се развиват литературните изследвания във Франция? По-голямата част от анкетираните професори отказаха да изграждат хипотези, но много от тях отбелязаха, че в днешно време очевидно съществува тенденция да се работи в по-традиционен стил. Няколко учени споменаха, че много неща в съвременната наука в тази област напомня "старата история на литературата", само че малко модифицирана, и че по-голямата част нови книги по френска литература представляват днес отдалечени от теорията академични работи, такива като пълни академични издания на произведенията на отделни автори. Както каза един от професорите със склонност към новаторските парадигми:

Съществува огромно количество трудове, имащи напълно традиционна обработка. Случва се по-скоро възвръщане към по-задълбочените изследвания, критически и по-академични публикации, отколкото към полемически и есеистични изследвания. Аз мисля, че това отразява обща тенденция. Самият аз не съм най-добрият пример, но ето това може да бъде (сваля от лавицата и показва неотдавна излязло академично издание на второстепенен автор от ХVІІІ век). Съвсем не е това, с което се занимавахме преди двадесет години.

Това не трябва да се разбира като угасване на "модернистката" наука, въпреки че не й достига енергия от традиционалисткото възраждане, и въпреки че някои от тези парадигми - особено марксизмът - както изглежда, изчезват. Но вероятно показва, че днес има твърде малко свидетелства за това, че в скоро време литературните изследвания във Франция ще започнат да се придвижват в посока, близка до посоката на развитие на дисциплината в Америка. Във всеки случай засега те очевидно вървят по противоположен път.

Обяснение на различията

Защо френските и американските литературни изследвания се развиват в последните години в толкова различни направления? Без да се впускам в изчисления на влиянието на единични или други важни непредвидени фактори, трябва да призная, че съществуват очевидно множество социологически променливи на нивото на националната организация на културата и университетското развитие, които могат да обяснят разликите във френската и американската ситуации. Тук ще се съсредоточа на три групи фактори, във връзка с които междунационалните особености са твърде съществени в интересуващите ме отношения: (1) различната степен на расово, етническо и културно многообразие във всяка от страните и различните пътища на институционално признание на тези видове многообразия и осъществяване на посредничество между тях; (2) спецификата на социалното положение на интелектуалците-хуманитаристи в САЩ и Франция и, накрая, (3) различната "дисциплинарна екология" на развитието на литературните изследвания в тези страни.

Мултикултурализъм

От времето на своето първоначално преобразуване в края на 1960-те години до днес американските литературни изследвания демонстрират по-голямо влияние към проблемите, свързани с етническите, расовите или другите малцинства или "маргинализирани" групи, отколкото това става във Франция. Това се проявява и в конфликтите около традиционния канон в изследванията на литературата, и във възникването на научни парадигми, основани на включването в анализа на текстове от такива категории като род (gender), раса и сексуални предпочитания. Напротив, във френските литературни изследвания ние не намираме нито едно от тези направления. Защо съществува това различие и в какво са неговите последствия за изследванията на литературата в тези две страни?

Една от причините за това различие, вероятно, най-опростено, се състои в това, че Съединените щати в етническо и расово отношение представляват по-многообразно общество, отколкото Франция. Ако се отчита по-голямото многообразие - и фактът, че някои групи, по-специално афроамериканците - не са асимилирани, следвайки идеала на melting pot - а също и това, че многообразието все повече получава представителство в университетската система, която преди напълно съответстваше на ориентацията WASP16 (и е била в значителна степен мъжка), то, вероятно, няма нищо изненадващо и в това, че литературознанието в Америка проявява по-голямо внимание към проблемите на многообразието.

Ако този прост модел, основан на принципа на отражението (по-голямото многообразие обуславя и по-голямото внимание към него), притежава и известен интуитивно доловим смисъл и може отчасти да обясни разликата в литературните изследвания във Франция и Америка, то той предизвиква и някои проблеми. При все че Франция, безусловно, в културен план се явява страна с по-малко многообразие, отколкото САЩ, там въобще не липсват групи, които биха могли с пълно право да оспорят <единния> френски канон, както това се случи в Америка. Защо например френският литературен канон не беше принципно предизвикан от страна на жените или френските граждани от африкански произход, френскоезичните литературни традиции на които са едва представени във френските литературни департаменти17? Жените, разбира се, съставляват във Франция не по-малък процент от населението, отколкото в САЩ, и ако френскоезичните чернокожи представляват пропорционално по-малка група, отколкото афроамериканците [в САЩ], то те представляват не по-малък процент от населението [на Франция], отколкото други групи в Америка (например коренното население на Америка или американците от азиатски произход), успешно мобилизирани около повдигнатите претенции, че техните групи са изключени от изследванията на литературата.

Обяснението на тези въпроси налага преход от простия модел на отражението към изучаване на онези различни способи, чрез които във Франция и САЩ се третират - в съответстващи контексти на повдигане на искания и оправдания - такива социални категории като етническа принадлежност, раса и род (gender). Както посочи Пол Стар, всички бюрократични институции са принудени да избират за институционална класификация или вземане на решения онзи ограничен набор (от потенциално безкрайното множество възможни социални определения), който ще се възприеме като легитимен; например в идеалния тип либерално-демократична държава при оценка на поощренията и наказанията на индивидите, използването на много приписвани и/или групови характеристики (като религия, раса, род (gender) е юридически забранено (Стар 1992). (Не трябва да се използват подобни категории, за да се постави някой в по-изгодни условия или, обратно, да бъде подложен на дискриминация при вземане на решение за назначаване на работа). Но, както отбелязва Стар, либерално-демократичните държави в определени ситуации също често отстъпват от този модел; в САЩ например във време, когато правната система забранява дискриминацията на индивидите въз основа на тези "подозрителни класификации", тя, на свой ред, в редица програми - като програмите affirmative action18 - допуска използването на същите класификации с цел преодоляване на преди съществуващата дискриминация, основана на тези категории. По този начин възниква това, което Стар нарича "класификационно напрежение ["classificatory tension"], при което използването на тези подозрителни категории, в зависимост от контекста и целите, едновременно и забранява, и разрешава, и много, предимно "либерални", американски институции понякога попадат в подобен на "корпоратисткия" модел на управление, осъществявайки посредничество между официално признатите групи, а не либерално регулиране на отношения, свободни от "подозрителните класификации" на индивидите.

Присъствието на този вид класификационно напрежение е очевидно в американската университетска система, където "подозрителните класификации" действат не само в практиката при приемане на работа въз основа на политиката affirmative action или обезпечаване достъпа на различните малцинства, но също и при организирането на отделни програми, институции и/или департаменти, съсредоточени около изучаването на проблемите на малцинствата. Ако първоначално тези програми бяха създадени за афроамериканските или феминистките изследвания, то впоследствие списъкът на програмите се увеличи право пропорционално на количеството на групите, които се организираха и представяха като негативно маркирани образувания [marginalized identities], изискващи представителство в рамките на университетската система, която, както те смятат, по-рано е игнорирала или потискала както самите тях, така и техните интереси. Както видяхме, подобни течения съществуват и в рамките на изследванията на литературата под формата на претенции на тези групи за самостоятелни канони, курсове и/или теоретически подходи.

Въпреки че френското общество също споделя тези корпоративистки тенденции (в сферата на икономическите и трудовите отношения), френските университети са много по-независими от такъв род корпоративистко посредничество, отколкото американските. Една от причините за това може би се състои в това, че използването на "подозрителни класификации" във Франция е в значителна степен ограничено до категориите, основани на трудовите отношения и класовите различия (тези категории Лоран Тевено нарича "икономически редове на оценяване"19). "Подозрителните" класификации, основани на етническите, родовите (gender) и расовите фактори, при вземане на институционални решения във Франция се изключват много по-последователно, отколкото в САЩ. Освен това, твърде отворената политика на прием във френските университети и относителното отсъствие на неофициална йерархия сред тях, са показателни за малката обезпокоеност по отношение на това имат ли достъп до университетите неуспелите групи от населението и/или те са изтласкани в по-малко престижните учебни заведения20. Във френското висше образование не съществува политиката affirmative action, осигуряваща места на неуспелите групи; също както във френските университети липсва и дългата и непрекъсната традиция на привилегиите, разпространена за децата на випускниците на университетите и спортистите, която срещаме в американските университети. В тази относително меритократическа и универсалистка среда етническата, родовата (gender) или расовата насоченост на изследванията, както и други "групови изследвания" в американски дух не се възприемат като легитимни: когато френски професори по литература бяха попитани защо например такива направления не съществуват във Франция, най-често срещаният отговор беше, че те са немислими (impensable) в контекста на френския "универсализъм" и "републиканство".

Самият факт, че изследователските разграничения, основани на етнически, расов и друг групов статус, се практикуват в американските департаменти по литература и отсъстват във френските, обяснява редица техни особености с оглед спецификите на изследователския предмет, наличието на политически измерения или конфликти на научните парадигми. Що се отнася до предмета на изследване, предизвикателството, което произлиза от тези групи по отношение на традиционния канон, значително разшири диапазона на изучавания материал в тази дисциплина - доведе, най-малкото, до прибавяне на по-голямо количество литературни произведения, авторите на които принадлежат към различни малцинства. Това вероятно спомогна прехода в американските литературни изследвания към изучаване на масовата култура и другите "нелитературни" (в класическия смисъл) текстове. И тъй като исторически много маргинални групи в по-малка степен участваха в създаването на "високата литература", отколкото в производството на другите културни форми, то цял ред изследователи на литературата21, свързани с тези групи, съсредоточиха, поне част от своите усилия върху друга културна продукция на своите групи, като устните истории за времето на робовладелството или рап-музиката. Накрая, тъй като тези учени често се занимават с това, как тези групи се маргинализират или репресират в обществото като цяло, а не в областта на литературата, те често навлизат в сферата на "културните изследвания", анализирайки неписмени социални феномени - например кино и телевизия или обществени дебати, за да разкрият расистките, патриархалните или хомофобските представи и дискурси.

Навярно наличието на тези групови дисциплинарни деления също така е способствало създаването на по-силно политизираната и конфликтна атмосфера в американските литературни изследвания. Основно тези изследователски направления се опират на тезата за дискриминацията като база за своята легитимност и се утвърждават, по правило, в активната борба с това, което разглеждат като продължение на това угнетяване в обществото и/или в професионалните им занимания. Дори когато разговорът за дискриминацията се заменя с понятието "представителство на мултикултурното многообразие", общата корпоративистка динамика, която често води до политизация на университетската наука, се запазва непроменлива. "Мултикултурализмът", по дефиниция (дори не по целия спектър възможни определения, а по-точно, според най-често използваното в практиката), задейства форма на корпоративистко посредничество, тъй като предполага наличие на определени различни култури или групи, заслужаващи свое представителство. Тези изследователски рамки не само провокират конфликт по повод на това, доколко широко ще бъде представена всяка група (тоест какъв ресурс ще получи тя, брой учебни часове и т.н.), но се поставя, на първо място, и твърде спорният въпрос какви групи заслужават признание. Ако се подходи реалистично към този проблем, само ограничено количество групи могат да получат официално институционално признание и този факт създава предпоставки представителите на групите да се стремят да се обединят около идентичности, рамките на които са достатъчно широки, за да се достигне до критическата маса, необходима за признаването на тази група. Афроамериканските и феминистките изследвания очевидно отдавна са достигнали до такова ниво и добро институционално представителство, докато в същото време изследванията на други групи - латиноамериканците, гейовете, коренните жители на Америка или американците от азиатски произход - все още водят борба (с различен успех) да получат подобно ниво на институционално признание. Тези направления с широка идентичност предполагат наличие на значително вътрешно многообразие (например различия между американските и карибските негри), което може да доведе до вътрешни конфликти. Проблемът става особено остър, когато една или друга група попада в няколко такива направления, но се смята за недостатъчно представителна вътре в самото направление. Във феминистките изследвания се разкрива например сериозно вътрешно разделение и конфликт по отношение на това дали са изтласкани на заден план перспективите и интересите на цветнокожите жени или на лесбийките.

И накрая, последното, но не по значимост: освен тази конфликтна динамика, вътрешно присъща на мултикултурализма, корпоративистката форма, която той прие в американския университетски живот, сама по себе си се явява крайно противоречив проблем (както в границите на университета, така и в обществото като цяло). При това мнозина учени (и голям брой политици и общественици) по-скоро не одобряват това, което те наричат "балканизация на университета" (Шлезингер 1992). Някои от тези учени и общественици сами са членове на маргинализираните групи и техният отстъп от мултикултурния консенсус стана в последните години причина за едни от най-горещите спорове и политически обвинения в литературоведските изследвания22. В основата на тази позиция най-често е аргументът, че политиката на идентичност и корпоративизъм, характерна за мултикултурализма, пораждат у малцинствата вредния "манталитет на жертви" и/или служат за още по-нататъшното подчертаване на груповите различия, самите те препятствайки по този начин интеграцията.

Позициите на интелектуалците-хуманитаристи

Очевидно, наред с особеностите в подходите към проблемите на расите, gender и други класифициращи категории, които в значителна степен обясняват различията между френските и американските литературоведски изследвания в последните години, съществуват и други значими национални особености, които също могат да се проявят в качеството си на диференциращи фактори. Сред тях са различните форми на легитимация и статусът на интелектуалците-хуманитаристи (особено тези, които се намират на левия, или "прогресивен" фланг) във всяка от страните, както и различният характер на връзките на интелектуалния живот с университетската работа23.

Дълго време се отбелязваше изключително важното място, което френските интелектуалци-хуманитаристи заемаха в обществения и политическия живот на нацията си. Въпреки че част от това влияние започна да спада в сравнение с времето, когато Сартр и други интелектуалци се приближиха към опозицията, протестираща срещу войната на Франция в Алжир, и поведоха похода на протеста през 1968 година, всички френски интелектуалци и техните идеи запазват значимото си място в обществената сфера, особено в пресата, но също и в някои телевизионни предавания, като известната Bouillon de culture (преди Apostrophes). За разлика от френските си колеги, американските интелекуалци-хуманитаристи - особено тези, които са на леви позиции, традиционно заемат по-малко значимо и по-малко легитимно положение в обществения живот на САЩ. Представата, че художниците, писателите и учените-хуманитаристи, заради положението, което заемат в интелектуалната сфера, имат право да влияят на решенията на обществените въпроси, се споделя съвсем не толкова широко от американците, колкото от французите, и мнозина наблюдатели отбелязват подозрителността, съществуваща в американската публика по отношение на интелектуалците24. И докато някои консервативно настроени интелектуалци-хуманитари в последните години успяха да завладеят значително обществено внимание (често предимно заради връзките им с някои централни вестници или добре финансирани консервативни институции и републиканската партия), левите интелектуалци и/или интелектуалците, принадлежащи към малцинствата, обикновено смятат, че тях не ги допускат до средствата за масова информация, изключват ги от тесния спектър на двупартийната система и по този начин ги лишават от възможността за някакво по-значимо присъствие в обществения живот25.

Периферното положение, което заемат прогресивните американски интелектуалци-хуманитаристи може в значителна степен да обясни политизацията на американските литературни департаменти. При осезаемата липса на достъп до основните органи на обществените дебати много от тези интелектуалци решиха да използват университетите като своего рода "последна крепост" на радикалните политически промени и на възможността за изразяване на своите позиции. В хода на интервюто един от професорите описа точно с тези думи това, което той смята за мисия на неговия департамент:

Това, което се опитваме да направим тук, е да създадем програма, която да подготвя хора, определящи се като интелектуални активисти. Това е напълно различна категория - тези, които идват в университета, за да вършат работа, която не биха могли да вършат извън него - но университетът не е единственото място за това. Тази ситуация в значителна степен е свързана с липсата на периодични издания, които да са достъпни в независимата обществена сфера. Тъй като официално леви, ако се обърнем към основните средства за масова информация, в Америка не съществуват, то и твърде малко леви интелектуалци от университета или откъдето и да е, наистина имат достъп до средствата за масова информация (СМИ). Структурата на университета ви дава възможност да говорите за някои области, осигурява ви достъп до някои канали за масова информация, до които иначе не бихте имали - а ако не говорите вие, то, разбира се, ще говори някой друг, с чиято политика вие може би не сте съгласни. Затова ще кажа, че при такива обстоятелства трябва да се "улови мига".

Докато броят на професорите, възприемащи своите университетски позиции от гледна точка на подобна политическа сметка, почти безспорно е малцинство в американските департаменти по литература (и в университетите като цяло), то все пак е достатъчно, за да предизвика отрицателна реакция от страна на консервативните (и някои либерални) критици в средствата за масова информация, а също и от страна на политици, които се залавят за присъствието на тези "щатни радикали" - и все по-често и за свързаните с това явления като мултикултурализма - като доказателство, че американското висше образование робува на "политическата коректност". Роптанията по повод на "РС [ПК]" (както започна да се обозначава "political correctness"), необикновено разпространени в националната преса в началото на 1990-те години26 и предмет на цял ред книги27, остават основна тема на множество консервативни публикации. В отговор на тези нападки политически ангажираните изследователи на литературата твърдят, че самият им предмет по своята същност е неизбежно политически и че консервативните критици са лицемери, които се стремят не да деполитизират университета, а да го приведат в съответствие с консервативната политика и консервативните ценности (Граф 1992).

Общият резултат от тези обществени конфликти се състоеше, безспорно, в извеждането на преден план в литературоведските изследвания в Америка на политическото измерение и в създаването на такава атмосфера, където много учени се чувстват като в капан между противостоящите лагери на консерваторите и радикалите. Както се оплаква един професор, изучаването на литературата "изчезна в огъня на културните войни":

Културните войни смениха антикомунизма като обект на национално-политическа истерия, подобна на ядреното копче... Това създаде такава разновидност на обсàден манталитет, която по-късно породи още по-агресивна наука и типове позициониране. Аз мисля, че това е много неприятна ситуация за хората, когато попаднат в цялата тази каша.

Тъй като в тези спорове не е много лесно придържането към неутрална позиция, не е изненадващо, че много литературни изследователи, които вероятно не биха определяли своята работа като "политическа" при други обстоятелства, както видяхме, се смятат принудени да направят това в днешната ситуация в своята област: политическата гледна точка е трудно да бъде избегната.

Френските литературни изследвания (и изобщо френският университетски живот) избегнаха всичко това, което наподобява споровете за "политическата коректност" в Америка. В значителна степен причината за това може би е, че там няма значими групи, притежаващи както стимули, така и средства за разгръщането на такива дебати. При отсъствието на мултикултурни движения не съществува и борба за това, че представляват малцинство в университетските професионални занимания. Онези изследователи на литературата, които се стремят да заемат интелектуално и социално значима позиция по политически въпроси, по правило, правят това в широката обществена сфера на идеите, извън професионалната деятелност; университетската кариера за ангажираните интелектуалци се явява по този начин в по-голяма степен средство и ресурс за тяхната обществена активност, а не област, където всъщност да се проявява тяхната ангажираност28.

Освен това, натрупва се впечатлението, че нито една от политическите партии във Франция не се интересува особено от това да поставя въпроса за политическата ориентация на университетските професори. За разлика от Америка, където атаките към "политическата коректност" и мултикултурализма, както се вижда, често се вписват в по-широката консервативна популистка риторика, насочена срещу "либералните елити", обвинявайки ги, че претендират за "държава на всеобщото благоденствие", подтиквайки към културен упадък и непопулярните програми affirmative action, нито един от тези въпроси няма голям резонанс в основните направления на френската политика. Единствената политическа партия, приела за своя основна задача да защитава френския "начин на живот" - Националният фронт на Жан-Мари Льо Пен - вижда заплаха за френската култура преди всичко в имигрантите, а не в каквато и да е позиция на контракултурния елит (в университетите или в средствата за масова информация), която подкопава традиционните ценности29.

Професионална екология

Още една, последна група фактори, която може да обясни редица разминавания между френските и американските литературни изследвания - твърде различното им разбиране за предметните им области - засяга различни възможности, които "дисциплинарната екология" във всяка от страните предлага за разширяване на интелектуалната сфера на литературните изследвания, и онези стимули, които тази дисциплина във всяка от тези страни има за такова разширение.

Както показва работата на Андрю Абът (1988), един от най-плодотворните пътища за разглеждане на професионалната дейност, е в това тя да се разглежда като съществуваща в по-широката професионална "система", или "екология", където на нововъзникващите или вече съществуващите дисциплини им се налага да се конкурират помежду си за правото да произвеждат екслузивно и признато експертно мнение за различни "ниши" специализирани услуги. Видовете професионална заетост се разглеждат като въвлечени в "борба за подконтролни територии", където, точно както при обсъждането на корпоративизма от Пол Стар - конфликтът често се съсредоточава върху определяне и разграничаване на различните "ниши", както и около това, коя професия да доминира във всяка от тях. Резултатът от тази борба за дефиниции често пъти е ситуация, в която всяка по-широка област на услуги (например грижата за психичноболни) се прикрепва към редица различни професионални ниши (психиатри, физиолози, социални работници, адвокати), понякога в подреден и стратифициран вид, а понякога с частични припокривания на сферите на влияние - по много по-заплетен и/или конфликтен начин.

В контекста на университетския живот различните професионални дисциплини исторически са се конкурирали помежду си за господство над интелектуалната област, и такова частично припокриване на сферите на компетентност съществува в отношенията на основните категории. (Икономическите феномени, ако вземем само един пример, е област, която изучава цяла дисциплина - икономика, но те се изучават от други дисциплини в такива сфери като политическа икономия, икономическа социология, икономическа история, антропология, социално-политически програми и понякога психология; всяка от които изучава различни аспекти на икономическите феномени и/или използва различни теоретически парадигми и методология и/или просто частично припокрива други.) По аналогичен начин там се случва разцвет, упадък и спор за особените ниши, защото понякога се появяват нови дисциплини (например информатика), и дисциплини, някога заемащи централно място, откриват, че техните ниши губят значимостта си (класика), а някои се развиват в направленията на други - било по причина, че традиционната им ниша преживява упадък (например антропологията все повече се движи към етнографското изучаване на "съвременните" общества - традиционно намиращи се в сферата на социологията - заради намаляване броя на "досъвременните" общества, вече многократно изследвани), било заради империалистическите амбиции (като опитите на теоретиците на рационалния избор да "икономизират" изучаването на много социални и политически феномени, намиращи се извън границите на традиционната икономика).

Ако разгледаме литературните изследвания в тази перспектива, се вижда, че в много отношения засиленото внимание към "теорията" и скорошното разширяване в предметната област на американските изследвания на литературата са следствие от динамиката в развитието на дисциплините, аналогична на тази, която е в последните два примера с антропологията и теорията на рационалния избор. Мотивирани или обезпокоени за това, че благополучието на литературните изследвания като дисциплина запада, и/или от желанието да разпространят откритията на литературния анализ в други дисциплинарни области, американските изследователи на литературата в последните години проявяват явна тенденция да се придвижват към онези предметни области, които се припокриват със сферите на компетентност на други дисциплини.

През 1970-те години в департаментите по литература в Америка се получи видимо занижаване30 на броя на постъпващите в тях студенти и движението към по-интердисциплинарна и теоретическа работа в изследванията по литература, както се вижда, в значителна степен бе предизвикано от стремежа на професорите по литература да върнат обратно този процес. Например във влиятелната си книга, посветена на литературната теория, Джонатан Кълър (професор по литература в Корнуел и един от най-широко четените популяризатори и интерпретатори на френската постструктуралистка теория), настояваше за това, че в департаментите по литература се отделя по-голямо внимание на масовата култура и интердисциплинарните теории, тъкмо защото този метод би могъл да привлече по-голямо количество студенти:

В повечето университети традиционните курсове по английска литература, организирани по периоди, страдат от намаляване на броя на записващите се в тях студенти. Проблемът има структурен характер и е свързан с маргиналното положение, което заема литературата в културата на студентите... Сблъсквайки се със студенти, за които литературата е просто един от аспектите на тяхната култура, и, освен това, аспект, с който те са относително слабо запознати, преподавателите трябва да са способни да обсъждат литературата в нейните връзки с по-известната за студентите културна продукция и с други подходи да описват човешкия опит - на философията, психологията, социологията, антропологията и историята (Кълър 1981: 212-13).

Освен това, Кълър настоява департаментите по английска литература да започнат да усвояват интелектуални ниши, изоставени от другите дисциплини, или пренебрегвани от тях, чиито характеристики са свързани с "хуманитарната" традиция. В заключение на своята книга той пише:

[Това, което] може да се изведе тук като важно предложение - да се направи така, че департаментите по английска литература да излязат извън "границите на полето", за да изучават онова, което пренебрегват други департаменти... Това е особено важно, според мен, за онези университети, където във философските департаменти не се преподава традиционна философия, а в департаментите по психология не се преподава психоанализа, което създава ситуация за пренебрегване на основополагащи текстове за хуманитарната традиция - Платон, Декарт, Хегел, Ницше, Фройд - освен ако не се преподават в курсовете по литература (Кълър 1981: 221).

Накрая Кълър извежда идеята, че литературните изследвания биха могли да използват литературната теория, за да поддържат своята професионална легитимност пред лицето на други университетски дисциплини. Подобно на икономическите парадигми, като теорията за рационалния избор, които наскоро завоюваха своя професионална територия, предопределяйки редица социални и политически въпроси като "икономически", изследванията по литература биха могли да деконструират теории и методи на много други дисциплини, за да покажат доколко те се основават на "литературни" образи и конвенции, и по този начин да повишат относителния професионален статус на литературните департаменти:

Ние можем да разглеждаме литературата спрямо други типове дискурси, съсредоточавайки се върху теоретични теми като наратива или теорията за тропите, което ще ни позволи да разкрием важността и всеприсъствието на структурите, които ние традиционно разглеждаме като литературни, и така да оправдаем значимостта, която, според мен, трябва да има изучаването на литературата (Кълър 1981: 217).

От времето, когато Кълър изказа тези предложения, американските литературни изследвания се придвижиха в много от тези направления31. Получи разпространение наука, изучаваща литературата, изхождайки от интердисциплинарни перспективи, а така също и изследвания, свързващи литературата с други културни форми. Подходът, изразяващ се в анализ на дискурса на социалните науки, с цел да се покаже неговата имплицитна "наративност" и "риторика", завоюва твърде широка популярност и провокира важни дискусии и критическа саморефлексия в цял ред дисциплини; и ако това не е изцяло резултат от усилията на теоретиците на литературата, то техните работи все по-често фигурираха в тези дискусии32. Литературната теория, по-специално благодарение на деконструкцията, оставаше отворена за европейската философия и хуманитарни традиции, и въпреки някои оплаквания, че това е довело до ситуация, в която студентите, специализиращи в изучаването на литературата, често "обсъждат логоцентризма на философската традиция, без да са прочели нито един от класиците на философията" (Ламон 1987: 593), именно този път на развитие направи департаментите по английска литература привлекателни за много студенти33.

Все пак, най-радикалният опит да се осигури нова "ниша" - опит, който представлява най-мощният импулс в дадения момент и крие потенциално най-значими последици за бъдещето на дисциплините и дисциплинарната екология като цяло - това е съвременният стремеж да се предефинира предметната област на литературните департаменти, извършвайки преход от "литература" към "култура" (или към "дискурс" или "текст"). Както видяхме, това днес е програма на много американски литературни изследователи. Опитът им да превърнат "културата" в област на литературни изследвания, по същество, се стреми да придаде легитимни основания на навлизането на много изследователи на литературата в онези интелектуални области, които са традиционни сфери на историята или социалните науки.

Някои от тези учени допускат, че този проект е аналогичен на присвояването от литературните изследвания на европейската философия и хуманитарни традиции. Те смятат, че социалните науки и историята са пренебрегнали изучаването на културните явления, достигайки до пълен отказ от тях и че департаментите по литература могат да извлекат полза, ако заемат тази изоставена ниша, както неотдавна изказа това Ръсел Бърман в "Profession":

Независимо от някои наскоро възникнали направления, изследването на културата все още остава маргинално в историческите департаменти, а културата едва ли въобще се явява фактор, отчитан в количествените (quantitative) социални изследвания. Затова интердисциплинарността, която възниква от заместването на литературата (тясно определение) с култура (широко определение), има това предимство, че съживява модела на езика и литературата, използвайки иновационна педагогика, която разглежда културата чрез определен набор обекти, включващи и каноническата литература, но не ограничаващи се до нея (Бърман 1995: 91).

Все пак, за много от тези учени "култура" се определя по-широко и е въпрос не само на предметна област, а се свързва с политиката и методологията. Те разбират своя модел на "културни изследвания" като противопоставяне на интерпретативните текстуални и/или "постмодернистки" методи на тези, които те смятат за позитивистка и технократска ориентация на количествените (quantitative) социални науки34. От гледна точка на тези учени "изследванията на литературата" като дисциплина, съсредоточени върху "критическите" и културните аспекти, имат за легитимна своя област на изучаване целия спектър от социални феномени и често ги разглеждат в качеството им на оспорващи доминиращите направления в социалните науки. На свой ред тези, последните, се възприемат като отразяващи редица интелектуално и политически регресивни и остарели "модернистки" предположения за обективното знание, оценъчната неутралност и/или човешката природа. Много от запитаните професори, които в голяма степен се присъединяват към "културните изследвания", изразяват например своя скептицизъм по отношение на количествените изследвания и позитивистката риторика в социалните науки, а един от тях открито описа своята работа като изход в областта на социалните науки35 за това, че се бори с тези тенденции:

- Мисля, че голяма част от това, което правя, се намира по-скоро в областта на социалните науки, отколкото в сферата на съвременната хуманитарна наука.

- Къде е разликата?

- Когато навлизате в областта на социалната наука, локалните сражения приемат по-друг характер. Вие обикновено влизате в конфликт с количествени парадигми. И можете ясно да забележите как войната преминава от департамент в департамент.

- Смятате, че се сражавате с количествени парадигми?

- О, да, аз съм част от всичко това. Аз съм участник в този кръстоносен поход, който е призван да спаси това, което все още може да се спаси (Смее се). Това е своеобразна фронтова линия между ценностите на хуманитарните и естествените науки.

Затова, по много причини - за да се противопоставят на заплахата от рязко намаляване на броя на студентите или на загубата на престиж, използват осъзнатите възможности за завладяване на изглеждащите ничии интелектуални територии или способстват придвижването на методологическите и политическите повици на времето - американските изследователи на литературата се стремят да разширят професионалната интелектуална ниша на дисциплината си.

Обратно, във френските литературни изследвания деятелност от такъв рода е била твърде незначителна и те остават достатъчно тясно съсредоточени в традиционната област на каноническата литература. Отчасти това може да се обясни с това, че опитите за разширяване се оказаха затрудняващи и се възприемаха като неуместни за литературните изследвания, съществуващи в рамките на френската дисциплинарна екология. Ако се има предвид обхватът на професионалните области, оставени от другите дисциплини, то съществува твърде незначително количество ниши - най-малкото такива, които заеха американските литературни изследвания - където биха могли да осъществят своята експанзия изследванията по литература във френския интелектуален ландшафт. В департаментите по психология във Франция още се преподават Фройд и Лакан, а френските философи запазват интереса си както към историята на философията, така и към европейската философска традиция. Много от философски ориентираните социални теоретици, които бяха внесени и присвоени от американските литературни департаменти (Мишел Фуко, Жан Бодрияр, Жил Дельоз), също са рожби (и сфера на компетенции) на френските философски катедри.

Опитите на изследователите на литературата да отвоюват за себе си областта на културните феномени от социалните науки или да им отправят хуманитарни предизвикателства, също се оказаха невъзможни във френски контекст. Ако количествените изследвания и парадигми (често намиращи се под американско влияние) съществуват във френските социални науки, то те са напълно маргинални. Господстващите тенденции във френската социална наука в продължение на много време са традиционно "критически", "интерпретативни" и ориентирани към културата; наистина, редица мислители, които често се цитират от учените, специализиращи в областта на "културните изследвания" в Съединените щати, са френски социолози (Пиер Бурдийо например). Изобщо, оказва се, че във Франция съществува доста по-широка обща основа за социални и хуманитарни науки и интелектуалното разделение между тях се чувства значително по-слабо, отколкото в САЩ. В своите интервюта френските професори в областта както на хуманитарните, така и на социалните науки, отбелязват по-слабото усещане за интелектуална чуждост или "другост", възникващо във връзка с делението на социални и хуманитарни науки, отколкото американските им колеги, и мнозина напълно отхвърлят това различие в полза на сложната концепция les sciences humaines (науки за човека)36. При така създадената ситуация във френските социални науки, всеки опит на френските литературни изследователи да превърнат своята дисциплина в прибежище за "засенчена" хуманистическа социална наука би бил излишен; социалните науки във Франция вече са в значителна степен хуманитарни.

Сами по себе си тези много сериозни препятствия за експанзия на разглежданите дисциплини не изглеждат достатъчни, за да обяснят напълно защо френските литературни изследвания остават толкова канонични по своята насоченост. Някои ниши в предметната област - например масовата литература и, вероятно, някои други, съставящи масовата култура - биха могли, разбира се, да се окажат в сферата на професионална компетентност на департаментите по литература във Франция, ако професорите по литература биха пожелали да ги включат тук. Като цяло обаче те демонстрират твърде малка заинтересованост към такова присвояване и се задоволяват с това да съсредоточат усилията си върху каноническата литература. Къде е причината за такова отсъствие на интерес?

Отчасти, както се вижда, това е свързано с някои национални различия, съществуващи в литературните изследвания, за които вече стана дума по-горе. Например отсъствието на мощно мултикултурално движение сред френските изследователи на литературата води до изключване на такава група, която в американски контекст би разполагала с цял ред стимули за влияние върху границите на традиционната предметна област, а отсъствието във Франция на изтласкани в периферията политически интелектуалци, както това се случва в Америка, вероятно има сходен отрицателен ефект.

Изглежда също така възможно, че френските литературни изследователи имат по-малко причини да се тревожат за престижа или институционалната сигурност на каноническото изучаване на литературата, отколкото техните американски колеги, и затова имат и по-малко мотиви да се преместват в други научни области. Институционално литературните департаменти във Франция имат по-малко причини да се страхуват от "съкращаване". Финансирането на департаментите в университета рядко се свързва с промяната в броя на записалите се студенти (което, подобно за всеки един от литературните департаменти, постоянно нараства)37, а финансирането на университетите като цяло във Франция идва директно от правителството, за разлика от американската администрация в щатите и Вашингтон, която очевидно не е склонна да разглежда в разходната част на годишните бюджети финансиране на литературната наука като недопустим лукс. Във времето, когато френскоезичната култура често се смята за атакувана от Холивуд и други англоезични влияния, във френското общество съществуват значителни и широко обществено подкрепяни мерки, насочени към защитата и съхранението на националната култура. Наред с добре известните примери, когато френското правителство е защитавало френската киноиндустрия от конкуренцията на американските кинокомпании, а Френската Академия се е стремяла на възпрепятства влиянието на английския език върху френския, този културен национализъм е пълно представен и в системата на държавна поддръжка на проекти и институции, свързани с patrimoine (националното наследство). Запазването и разпространяването на класическата френска литература в националните университети пряко съответства на целта да се съхрани patrimoine, и въпреки че департаментите по литература не се финансират особено щедро, никой от анкетираните учени не смяташе, че съществува някаква опасност от значително съкращаване на тази поддръжка. Както се изрази от литературните изследователи от CNRS:

Нашето общество, въпреки хипермодернизма си, е необикновено силно загрижено по въпроса за наследството. И най-продаваната днес дума е "наследство". Ако искате да получите пари за някакъв подходящ проект, няма да говорите на "оголен" език и т.н.; необходимо е само да кажете думата "наследство" и парите ще потекат като река. Това общество днес е абсолютно патримониално и е напълно ясно, че няма нищо по-патримониално от литература, проявяваща се като културно съкровище. Тя има очевидно патримониален аспект.

Освен гарантираната държавна подкрепа, каноническата литература във Франция остава, както се вижда, носител на културен статус, получаващ все по-обща и по-широка значимост, отколкото в Съединените щати. Опитите да се пренесе разработения от Пиер Бурдийо (1984) модел на влияние на "културния капитал" върху процесите на социална стратификация и възпроизводство от неговия изходен френски контекст в американския, ясно показаха, че културният капитал в американското общество играе много по-малка роля, отколкото във Франция; американците, очевидно, са по-малко "културни", отколкото французите38. Освен това, самото определяне на културния капитал е доста проблематично в САЩ; ако французите, очевидно, разполагат с напълно еднородни разбирания за това какъв вид знание и култура правят човека "културен", то американците, както се вижда, имат по-малко пунктове на съприкосновение по този въпрос и ценността от запознаването с националния канон на "високата литература" за мнозина американци е много по-малко самоочевидна, отколкото за преобладаващото мнозинство французи. В това, че каноническата литература във Франция има голяма социална значимост и се цени твърде високо, може би се крие последната причина, поради която френските литературни изследвания остават съсредоточени върху литературния канон; тъй като техният изследователски обект запазва висок и общовалиден социален престиж, френските изследователи на литературата могат да не изпитват никаква потребност да се насочват към други предметни области, за да запазят "релевантността" на дисциплината си или нейната интелектуална конфигурация.

Заключение: парадоксът на френското влияние?

Позволете ми в заключение да се върна на въпроса, поставен в началото на статията: ако френските теоретици са оказали такова влияние на американските учени, защо изследванията по литература в тези две страни са толкова различни? Тъй като голяма част от статията вече бе посветена на обяснението на посочените разлики, то най-добре е сега да сменим местата на съставящите този очевиден парадокс: защо американските специалисти в тази област са посветили толкова много усилия на това да внасят френска наука, отчитайки, че литературните изследвания в тези две страни в интелектуално отношение са толкова очевидно "не в крачка"?

Парадоксалните аспекти на това внасяне в значителна степен изчезват, ако се разгледат онези конкретни френски мислители, които са "внесени" от американските литературоведи, тъй като самите тези мислители в значителна степен не са "в крачка" със съвременната френска наука за литературата. Преди всичко, те се явяват (или са се явявали) представители на предшестващото, по-радикалното, поколение, което от днешното поколение литературни изследователи във Франция, се отделя с отчетливи интелектуални граници. Освен това, много от тях - като Лакан, Фуко, Дерида и Алтюсер - не са били (или в случая с Дерида - не са) изследователи на литературата, а по-скоро са били привлечени в тази област от други дисциплини. Някои (например Барт) са били литературни изследователи, но никога не са заемали постоянни места в университетите. От пантеона на френските теоретици, импортирани в САЩ в последните години, само Юлия Кръстева заема постоянна университетска длъжност в департамент по литература във Франция. Разбира се, фактът, че мнозинството от тези мислители не са разполагали със съответните катедри, все още не означава, че те не са били влиятелни във френските литературни изследвания: много от тях са се ползвали с такова влияние, по-специално Барт и Фуко. Но тяхното въздействие, както се вижда, в значителна степен съвпада с атмосферата на политическия радикализъм, обхванала Франция в периода след 1968 година и оттогава, както се е движило относителното отслабване на антидържавните и антикапиталистическите отношения, така и тяхното интелектуално влияние спада.

Обратно, "херменевтиката на усъмняването", явяваща се общо интелектуално наименование на мнозинството френски теории, внесени в САЩ, се оказаха в съзвучие с американската аудитория литературни изследователи, които остават по-заинтересовани от проблемите на властта и господството, отколкото техните френски колеги39. Във времето, когато средоточието на интересите на американските учени в определен смисъл видимо се отличава и те отделят по-голямо внимание на въпросите на рода, расата и сексуалните предпочитания, теоретичният апарат на френските учени, станали най-популярни сред американските изследователи, се оказа достатъчно гъвкав, за да бъде приспособен към тези проблеми. Откритите от Мишел Фуко взаимопреплитания между "дискурса" и властта, деконструкцията на йерархическите понятия, свързани с differance у Дерида и лакановското понятие "Друг" - всичко това може да бъде пренесено върху проблемите на расата, рода, сексуалността - което и беше направено от американските литературни изследователи.

Все пак не би трябвало да приписваме самия факт на внасянето, а също и влиянието на френската теория изключително на избирателното й сродство със съвременните социално-политически интереси на американските литературоведи. В редица статии Мишел Ламон предложи и други обяснения за особената популярност на Жак Дерида и други френски мислители сред американските литературни изследователи: първо, в тяхна подкрепа застанаха професори от водещи университети; второ, "френската теория" се възприема като най-изтънчена и по този начин се използваше като форма на "културен капитал" в полето на университетските литературни изследвания; трето, възможността за прилагане на деконструкцията (и други френски теории) към по-разнообразна литературна продукция, предостави на департаментите по литература средство за формиране на някакъв вид интелектуална общност, която преодолява границите на различните литературни периодизации40.

Даденото изследване предполага още един фактор, свързан с идеята на Ламон за теоретическата унификация. Наред с обезпечаване на вътрешно единство на литературните изследвания върху съществуващите хронологически деления на литературната история, внесените френски теории укрепиха американските литературни изследвания в тяхната външна борба с други дисциплини за интелектуална територия. В частност, внасянето на френската теория даде на изследователите на литературата такъв "канон" от теории и теоретици, който в действителност се отнася до социално-научната сфера, макар и да се отличава от набора от канонически теории и текстове в самите американски социални науки. Това помогна на онези американски учени, които се опитваха да превърнат своята област на знанието в конкурираща социологическите дисциплини, а също спомогна за поддържане на различието на техните работи от основния поток на социално-научна продукция и така придаде легитимност на съществуването на тези дисциплини в сфера, традиционно принадлежаща на социалните науки.

В степента, в която редица френски теоретици изиграха ключова роля за създаването на съвременните американски литературни и културни изследвания, тяхното влияние е безспорно. Но може ли да се каже, че това влияние продължава и досега? Допускам, че това е малко вероятно както заради търсенето, така и заради предлагането. Що се отнася до предлагането, вече са останали малко "неоткрити" френски теоретици от поколението на Дерида и Фуко, които да не са внесени от американските литературни теоретици, а както видяхме, съвременните френски литературни изследователи не създават подобни работи. Колкото се отнася до търсенето, бих казал, че американският литературен изследовател не се нуждае повече от външен теоретичен канон за обосноваване на работите си. Сега сред американските литературоведи съществуват достатъчно канонични теоретици и текстове "родно производство", за да създадат основа за нова наука и една дисертация по литература в Америка днес може с лекота да бъде написана въз основа на работи на американски теоретици като Саид, Седжуик или Бътлър, както и трудове на Дерида или Лакан. Наистина, поради степента, в която американските теоретици вече прибавиха към френските теории насоки на развитие, отличаващи се от онези, които съществуват у самите френски учени, по-нататъшното внасяне на френски теории може да се окаже нежелателно и дразнещо. Допускам, че днешната ситуация в американските литературни изследвания в някои отношения е аналогична на положението в социологията непосредствено след възникването на Парсоновия структурен функционализъм: тогава разнообразен набор от идеи на европейски теоретици беше използван за обосноваване и легитимиране на новия, рязко отличаващ се стил, но му беше добавена такава насоченост и поставени такива акценти, които веднага направиха това поле рязко отличаващо се от процесите на континента, след което директното влияние на европейските изследователи върху американските им колеги бързо спадна.

Настоящото изследване се ограничи само с анализ на изучаването на литературата и ако тази дисциплина се оказа една от тези, сред които влиянието на френската теория е било най-силно, то извършването на удовлетворителен анализ върху внасянето на френски теории в американските университети като цяло, изисква значително по-широк спектър от изследвания от тук предлагания. Необходимо е да се обяснят по-малко успешните (но все още достатъчно влиятелни) опити да се въведат френски теории в такива дисциплини като антропология, социология, история и политически науки, което е извън рамките на това, което може да се осъществи в представената работа. Надявам се обаче, че предлагайки анализ на различното състояние на литературните изследвания във Франция и САЩ, тази статия е спомогнала да се направи крачка в изучаването на социалните фактори, влияещи на университетските дисциплини във Франция и Америка, и е хвърлила известна светлина върху техните чести и твърде сложни междунационални взаимоотношения.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Преводът е направен по: Duell, Jason. Assessing the Literary: Intellectual Boundaries in French and American Literary Studies. // Rethinking Comparative Cultural Sociology. Repertoires of Evaluation in France and the United States. Edited by Michèle Lamont, Laurent Thévenot. New York/London: Cambridge University Press, pp. 94-126. Translated and printed with permission of the author and publisher. © Cambridge University Press.

Изказвам искрена благодарност на автора на статията Джейсън Дюел, който подпомогна усилията ми да получа авторските права за превода и ме насочи към г-жа Олга Кауфман, успяла да реализира издаването на статията на руски език По тази причина настоящото издание е съобразено с руския превод и по-специално с направените в него бележки, които липсват в оригинала на статията на английски език. (Вж. Определения литературного: интеллектуальные границы во французких и американских исследованиях литературы. // Новое литературное обозрение, 2004, № 67, с. 44-77. Превод: Наталия Мовнина.).

За настоящия превод дължа най-сърдечна благодарност на г-жа Линда Никол, Permissions Manager в Cambridge University Press, чиито усилия, разбиране и съдействие направиха възможно публикуването му в българско издание. [обратно]

2. Франк Лентрикия (1980: 159), професор по литература в университета в Дюк сравнява откриването на Дерида от неговото поколение с "пробуждане" от "догматическия сън". Трябва да се отбележи, че мнението на Лентрикия за ползите, които е принесла френската теория, оттогава рязко се е променило. [обратно]

3. Данните, събрани от Мишел Ламон и Марша Уитън, показват постоянно количествено увеличение на статиите за френските мислители в американските университетски списания, посветени на изследването на литературата. Например в периодите 1970-1977 и 1980-1987 количеството на статиите за Фуко се е увеличило с 52 % (от 44 на 67), за Барт - с 32 % (от 94 на 124), за Лакан - с 390 % (от 21 на 82). Данните за статии за Жак Дерида показват сходна тенденция, нараствайки от 60 статии през 1970-1977 до 147 през 1980-1987 г. (Ламон 1987: 584-622). Благодарен съм на Мишел Ламон за предоставянето на тези данни (някои от които, във вида, в който са представени тук, все още никъде не са публикувани). По-широко обсъждане и количествени показатели, засягащи разпространението на влиянието на френски мислители от разнообразни дисциплини в Съединените щати вж. у Ламон и Уитън (1988). [обратно]

4. В числото на тези учени например влизат Едуард Саид, Дж. Хилис Милър, Гаятри Чакраворти Спивак, Ив Кософски Седжуик, Фредерик Джеймисън, Джудит Бътлър, Хенри Луис Гейтс-младши, Хюстън Бейкър, Барбара Джонсън, Барбара Хърнщайн Смит. [обратно]

5. По-нататък в текста преводът на понятието gender ще бъде съобразен с наложеното в българските изследвания понятие род - бел. на преводача. [обратно]

6. Критици на неотдавна възникнали направления в американската наука за литературата обикновено смятат това за поробване от модни френски теории. Например Робърт Хюз се оплаква от страстното увлечение на американските университетски литературоведи по това "жаргонно море, чиито води (в бутилки експортирани в САЩ) са се разпрострели между Нантер и Сорбоната и към чиито блатист бряг всяка вечер идват на водопой блеещи стада постструктуралисти" (Хюз 1989). Камила Паля мечтае за такъв сценарий, в който "Арета Франклин... с вик "мислете!" ще разбие на пух и прах Лакан, Дерида и Фуко, а след това ще изведе на свобода хиляди бели университетски роби и ще тръгне с тях в победен марш по Елисейските полета" (Паля 1991). Подобни настроения могат да се срещнат и у Кимбъл (1990). [обратно]

7. Интервютата бяха поделени поравно между двете страни (10 във Франция и 10 в САЩ) и се проведоха в Париж и в района на Ню Йорк през лятото на 1995 година. Изборът на интервюираните се осъществи на принципа на снежната топка: първоначалният списък беше съставен въз основа на анкета към приблизително половин дузина професори, запознати с дадената дисциплина във всяка от страните, а след това интервюираните бяха помолени да посочат имената на други професори. Беше им предложено да съставят списък, който включва "видни" учени и едновременно да е репрезентативен за разнообразието на интелектуалните перспективи в рамките на техните професии. Във Франция институционалната принадлежност обхвана университетите Paris III и IV (Сорбоната), VII и VIII, Висшето училище за социални науки (Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales), Дома на науките за човека (Maison des Sciences de l’Homme) и Колеж дьо Франс. В Съединените щати това бяха Колумбийският университет, Университетът на Ню Йорк (Graduate Center), Университет Ратгерс, Принстън и Йейл. Реши се да се вземат интервюта от професори по френска литература във Франция и английска литература в Америка, а не от професори, специализиращи в изучаването на една и съща литература (френска или английска) в двете страни, изхождайки от предпоставката, че професорите по национална литература на съответната страна формират структурно по-хомогенни групи, отколкото учените, занимаващи се със същата литературна традиция, която във всеки от двата случая би била чужда. Всички интервюта бяха проведени в съответствие с подписаната договореност, че изказванията на интервюирания ще бъдат представени анонимно, така че участниците можеха да говорят максимално откровено. [обратно]

8. Chicana/o studies - интердисциплинарни изследователски програми, насочени към изучаване на културата и социалната организация на американското население от латиноамерикански и мексикански произход (бел. на преводача на български). [обратно]

9. Изразът "херменевтично усъмняване", произлизащ от работата на философа Пол Рикьор за Фройд и Маркс, започна да се употребява в хуманитарните науки за всяка интелектуална методология, която преди всичко се стреми да проблематизира всякакви претенции за истинност, демаскирайки стоящите зад нея властови интереси - вж. Рикьор (1970). [обратно]

10. Неформално наименование (от 1940-те години) на група от осем от най-престижните, най-старите и скъпи университети, разположени предимно в Нова Англия - Харвард, Принстън, Йейл, Корнуел, Дартмунт, Колумбийския университет, Университета Браун и Университета в Пенсилвания (бел. на редактора на руското издание). [обратно]

11. Книгите и статиите за процеса на формиране на канона и/или социалните влияния на възприемането на различните автори станаха популярен предмет за изучаване от американските изследователи на литературата - вж. Томпкинс (1985), Спендър (1986), Крауфорд (1992), Гилъри (1993). [обратно]

12. Такива претенции звучат от страна на много повече групи, отколкото когато и да е преди, като наред с първоначалните движения за приемане като легитимни и професионално признати афро-американската и женската литератури, сега също се повдигат аналогични искания от страна на литературите на американците с испански или азиатски произход, коренното население на Америка и гей-литературата. Опитите да се създадат канони за тези групи се осъществяват чрез публикуването на антологии. Все повече и повече се налага съставянето на университетските курсове по литература въз основа на тези категориални определения. [обратно]

13. CNRS (Centre National de la Recherche Scientifique) - Националният център за научни изследвания във Франция, основан в 1939 година, обединява мрежа от научно-изследователски центрове и институти, по подобие на родната Академия на науките - бел. на редактора на руското издание. [обратно]

14. Употребявам понятието "модернистки" като термин, прилаган от самите френски учени. В Съединените щати обаче много от тези интелектуални позиции (Фуко, Лакан, Барт и др.) обикновено се обозначават като "постмодернистки", а определението "модернистки" вместо това се използва за отпратка към по-стари форми на научното знание (или към онази днешна наука, която се възприема като работеща въз основа на остарели принципи), при това - обикновено с негативен оттенък. Фактът, че постмодернизмът - вероятно най (де)центрирания референт в американските литературни изследвания за последните петнадесет или приблизително толкова години - се явява за френските литературни изследователи термин, неизпълнен с голям смисъл или напълно лишен от такъв, сам по себе си навежда на мисълта за наличието на значителни междунационални различия в развитието на тази дисциплина. [обратно]

15. Двама от учените, които анкетирах, се занимаваха с работа, насочена към неканонически изследователски предмет (единият изследваше журналистиката през ХІХ век, а другият - символните феномени през средновековието), но и двамата бяха свързани с интердисциплинарни изследователски институти в CNRS. И двамата се определяха като "не чисти" литературни изследователи и отбелязваха, че твърде слабо са обвързани с господстващото направление в дисциплината си. [обратно]

16. WASP - фразово съкращение на white anglo-saxon protestant (бял англо-саксонски протестант), въпреки че обикновено се използва за обозначаване на бели, образовани, притежаващи власт елити в САЩ, а не в строгия смисъл за назоваване на протестантите от английски произход. [обратно]

17. Въпреки че във Франция съществуват отделни феминистко ориентирани литературни изследователи, нито един от анкетираните френски учени не посочи, че от страна на феминистите е било отправено предизвикателство към канона, подобно на този, наблюдаван в Съединените щати. Никой от учените, включен в изследването, не е работил с феминистка френскоезична литература, а единственият специалист, споменал френскоезични работи в анкетата, направи това, за да отбележи тяхното отсъствие - той каза, че италианските изследователи фактически са направили повече, отколкото французите. [обратно]

18. Съвкупност от методи и средства на избирателно оказване на подкрепа (включващи квоти или привилегии при получаването на работни места) за представителите на непривилегированите групи в САЩ (бел. на ред. на руското издание). [обратно]

19. Вж. Тевено, Дерозие (1988) и Тевено, Болтански (1991). [обратно]

20. Най-голямото изключение при общо отсъствие на йерархия сред висшите училища във Франция са, разбира се, елитарните Grandes Ecoles, демографския състав на студентите на които неотдавна започна да предизвиква безпокойство, още повече че завършващите тези институции съставляват непропорционално по-голям процент сред френските елити. На скоро провело се обсъждане в Принстън професор от Ecole Normal Supеrieure представи статистика, показваща, че сред учащите се там все повече започват да преобладават произлизащите от висшата <икономическа и политическа> класа. При все че и досега приемът в Grandes Ecoles е изключително на конкурсна основа, самите училища, според мнозина, се явяват въплъщение на френската образователна меритокрация. [обратно]

21. Вж. например Бейкър (1992). [обратно]

22. Шумните протести, които учените, представляващи малцинствата, изказват срещу такива дисиденти в собствените си редици като Шелби Стил, Камила Паля и Кейти Ройф, по политическата си сила могат да бъдат съпоставени само с негативния отзвук при назначаването като длъжностни лица в Националния фонд за хуманитарни науки на републиканците Уилям Бенет и Лин Чейни (съотв. известен консервативен публицист и съпругата на вицепрезидента на САЩ - бел. на ред. на руското издание). [обратно]

23. Понятието "интелектуалци", както е известно, е достатъчно разтегливо и трябва да поясня, че използвам израза "интелектуалци-хуманитари" предимно за онези художници, писатели, философи, критици и т.н., които се включват в обществените дебати, а не за политическите дейци, политическите експерти или професионалните журналисти. [обратно]

24. Виж например Хьофстейтър (1943) и Рос (1989). [обратно]

25. Днес в списъка на интелектуалците-хуманитаристи в Америка, едновременно явяващи се обществено значими и консервативно настроени, може например да се включат Уилям Бенет, Джордж Уил, Уилям Бъкли и Ървинг Кристъл (ако посочим само някои от тях). Документални данни за повишаване ролята на известни консервативни интелектуалци и за връзката на този процес с укрепването на властта на консерваторите в Америка в последното десетилетие вж. у Блументал (1988). Трябва да се отбележи, че чувството за изолираност у интелектуалците, принадлежащи към малцинствата, от СМИ (средства за масова информация - бел. на преводача), вероятно намалява с нарастването на обществената значимост на групи черни интелектуалци (като Корнъл Уест, Хенри Луис Гейтс Младши и Бел Хукс) - вж. Андерсън (1994). [обратно]

26. Изразът "политическа коректност" за първи път се появява в печата в статия на Ричард Бърнстейн (1990). Достигайки пиковия си момент, спорът за "РС" е представен като тема на брой на Нюзуик (24.12.1990), водеща статия в Тайм (01.04.1991), материали в ЮЕСЕЙ Тудей (12.11.1992) и се превърна в предмет на специално осветляване в много други водещи периодически издания. [обратно]

27. Вж. например Кимбъл (1990) и Де Соуза (1991). [обратно]

28. Присцила Пархърст Кларк отбелязва, че днес във Франция публичните интелектуалци използват университетските длъжности като "трамплин, позволяващ да се попадне в обществения интелектуален живот и да се намери достъп до широка и разнородна публика" (Кларк 1987: 197). [обратно]

29. Разбира се, ако във френските университети съществуваха програмите affirmative action за лица от алжирски или африкански произход и/или ако френският канон бъде подложен на критика в името на франкоезичния или франко-арабския мултикултурализъм, тази ситуация вероятно би била съвсем друга - което подчертава вероятната значимост на този род условия за превръщането на изследванията по литература в САЩ в предмет на политическа полемика. [обратно]

30. Броят на бакалавърските степени, присъдени по английска литература в САЩ намаля от 64 342 през учебната 1970/71 година до 32 254 през 1980/81 година - тоест, с 50 %. Този брой постепенно започна отново да се покачва, от средата до края на 1980-те години, достигайки 56 133 през 1992/93 година - последната година, за която има достъпна статистика по време на работата над тази статия (National Center of Education Statistics 1995, таблица 243). [обратно]

31. Трябва да поясня, че не се опитвам да твърдя, че тези идеи произлизат от Кълър или че неговите изказвания предизвикаха някакви особени последици; цитирам го, по-скоро за да покажа, че проблемите, вълнуващи Кълър, очевидно се долавяха в американските литературни изследвания поне от началото на 1960-те години. [обратно]

32. Вж. например Браун (1987), Култура (1986), Риториката (1990), МакКлоски (1985). [обратно]

33. Известният американски философ Ричард Рорти предположи, че литературната теория в Съединените щати днес играе за студенти с интелектуални интереси онази важна роля, която философията по-рано играеше в Америка и по-рано изпълняваше във Франция и други европейски страни: "Аз мисля, че в... Америка философията в своята основна културна функция - като източник на самоопределение за младите поколения в различаването им от предишните - е заместена от литературознанието. Казано обобщено, това произлезе от кантианския и антиисторическия характер на англосаксонската философия. Културната функция на преподавателите по философия в страните, където Хегел не е забравен, е съвършено друга и е твърде близка до позицията на изследователите на литературата в Америка (Рорти 1980: 168). [обратно]

34. От случая с няколкото литературоведи, свързани със Science Studies, това подозрение към позитивистката методология се разпространява и върху естествените науки и предизвика много спорове, сред тях и съвсем скорошният "случай Сокал", когато физикът от Нюйоркския университет Алън Сокал предложи на списание "Social Text" (известен орган на "културните изследвания") публикация, съдържаща множество фалшиви твърдения в областта на физиката, но написана в "постмодернистичен" стил (вж. Сокал 1996; повече от Алан Сокал по дискусията: <http://www.physics.nyu.edu/faculty/sokal> (24.02.2006) - бел. на преводача). Статията беше напечатана и последвалото признание на Сокал за извършената мистификация привлече голямо внимание от страна на средствата за масова информация. Вж. Сокал, Брикмон (2001), Скот (1996), Берковиц (1996), Бигли, Роджърс (1996). [обратно]

35. Показателен е следният цитат от интервюто: "Аз като цяло се отнасям скептично към позитивистките претенции за границите на естествените науки... мисля, че човешкият материал не толкова добре се поддава на изчисления, и освен това, изпитвам съмнения към тези хора, които се занимават с това (смее се), съмнения в тяхната непогрешимост. Отнасям се скептично към всяко проявление на количествените методи и позитивистките подходи в социалните науки". [обратно]

36. В паралелно проведено изследване също анкетирах двадесет специалисти в областта на политическите науки във Франция и САЩ. В отговор на въпрос за наука, намираща се на противоположната страна на границата между социалното и хуманитарното знание, американските политолози и литературоведи бяха много по-склонни да говорят за отсъствие на интелектуално сходство с друга дисциплина или за чувството, че съществува голяма разлика. Те често споделяха усещането си, че не са достатъчно компетентни, за да оценят работа в една или друга сфера като добра или лоша (често използвайки обяснения като: "Аз не разбирам какви правила действат в тази дисциплина"). Френските учени, напротив, бяха много по-малко склонни да изразяват осъзнатостта си за това различие и, по правило, бяха напълно уверени в способностите си да оценяват всичко, освен напълно техническите и специализирани страни на работите - в цялото пространство на les sciences humaines. [обратно]

37. Споделено от Ерик Фасен в частна кореспонденция. [обратно]

38. Емпирично и теоретическо изследване за това как работи моделът на Бурдийо в американски контекст вж. у Ламон (1992). [обратно]

39. Мишел Ламон и Марта Уитън, отбелязвайки често значителните интелектуални различия между теоретиците, които се импортират в хуманитарните факултети и департаменти в САЩ, стигат до извода, че те са "близки, в действителност, само по степента, в която (мнозинството) от тях изследват процесите, посредством които културата... способства възпроизводството на властовите отношения" (Ламон, Уитън 1988). [обратно]

40. Вж. Ламон (1987: 584-622) и Ламон, Уитън (1988). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Абът 1988: Abbot, Andrew. The System of Professions. Chicago: University of Chicago Press, 1988.

Андерсън 1994: Anderson, Jervis.The Public Intellectual (Profile of Cornel West). // The New Yorker, 1994, January 17.

Бейкър 1992: Baker, Houston Jr. Black Studies, Rap and the Academy. Chicago: University of Chicago Press, 1992.

Бейкър 1993: Baker Jr., Houston. Introduction: Presidential Forum on Multiculturalism: The Task of Literary Representation in the Twenty-First Century. // Profession, 1993, № 93, р. 5.

Берковиц 1996: Berkowitz, Peter. Science Fiction (A. Sokal Perpetrates Hoax in Social Text). // The New Republic, 1996, July 1.

Бигли 1996: Begley Sharon, Rogers, Adam.Morphogenic Field’ Day (Academic Journal Social Text Falls for A. Sokal’s Hoax Debunking Postmodernist Literary Theory). // Newsweek, 1996, June 3.

Блументал 1988: Blumenthal, Sidney.The Rise of Counterestablishment. New York: Harper & Row, 1988.

Браун 1987: Brown, Richard Harvey.Society As Text: Essays on Rhetoric, Reason, and Reality. Chicago: University of Chicago Press, 1987.

Бурдийо 1984: Bourdieu, Pierre. Distinction: A Social Critique of the Judgment of Taste. Cambridge (Mass.): Harvard University Press, 1984.

Бърман 1995: Berman, Russel.Global Thinking, Local Teaching: Departments, Cirricula, and Culture. // Profession, 1995, Vol. 95.

Бърнстейн 1990: Bernstein, Richard. The Rising Hegemony of Politically Correct. // The New York Times, 1990, October 25.

Гилъри 1993: Guillory, John. Cultural Capital: The Problem of Literary Canon Formation. Chicago: University of Chicago Press, 1993.

Грабмайер 1992: Grabmeier, Jeff.Clashing over Political Correctness. // USA Today, 1992, November 12.

Граф 1992: Graff, Gerald. Beyond the Culture Wars. New York: W. W. Norton, 1992.

Де Соуза 1991: D’Souza, Dinesh. Illiberal Education: The Politics of Race and Sex on Campus. New York: The Free Press, 1991.

Кимбъл 1990: Kimball, Roger. Tenured Radicals. How Politics has Corrupted our Higher Education. New York: Harper Perennial, 1990.

Кларк 1987: Clark, Priscilla Parkhurst. Literary Culture in France and the United States. // American Journal of Sociology, 1987, Vol. 84, р. 197.

Крауфорд 1992: Crawford, Robert. Devolving English Literature. Oxford: Clarendon Press, 1992.

Култура 1986: Wrtitings Culture: The Poetics and Politics of Ethnography. Clifford James, Marcus Steven (eds.). Berkely: University of California Press, 1986.

Кълър 1981: Culler, Jonathan. The Pursuit of Sings: Semiotics, Literature, Deconstruction. Ithaca: Cornell University Press, 1981.

Ламон 1987: Lamоnt, Michеle.How to Become a Dominant French Philosopher: The Case of Jacques Derrida. // American Journal of Sociology, 1987, Vol. 93, № 3, р. 584-622.

Ламон 1992: Lamоnt, Michеle. Money, Morals and Manners. The Culture of the French and American Upper-Midddle Class. Chicago: Chicago University Press, 1992.

Ламон, Уитън 1988: Lamоnt, Michеle, Marsha, Witten. Surveying the Continental Drift: The Diffusion of French Social and Literary Theory in the United States. // French Politics and Society, 1988, Vol. 6, № 3.

Левалски 1993: Lewalski, Barbara K. Critical Issues in Literary Studies. // Profession, 1993, Vol. 93, р. 92-94.

Лентрикия 1980: Lentricchia, Frank.After the New Criticism. Chicago: University of Chicago Press, 1980.

МакКлоски 1985: McCloskey, Donald N. The Rhetoric of Economics. Madison: University of Wisconsin Press, 1985.

Паля 1991: Paglia, Camille.Ninnies, Pedants, Tyrants and Other Academics. // The New York Times Book Review. 1991. May 5.

Рикьор 1970: Ricoeur, Paul.Freud and Philosophy: An Essay on Interpretation. New Haven: Yale University Press, 1970.

Риториката 1990: The Rhetoric of Social Research: Understood and Believed. Albert Hunter (Ed.). New Brunswick: Rutgers University Press, 1990.

Рорти 1980: Rorty, Richard. Philosophy and the Mirror of Nature. Princeton: Princeton University Press, 1980.

Рос 1989: Ross, Andrew. No Respect. Intellectuals and Popular Culture. New York: Routledge, 1989.

Скот 1996: Scott, Janny.Postmodern Gravity Deconstructed, Slyly (A. Sokal Parody in Social Text). // The New York Times, 1996, May 18.

Сокал 1996: Sokal, Alan. Transgressing the Boundaries: Towards a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity. // Social Text, 1996, № 46-47 (spring/summer), рр. 217-252. <http://www.physics.nyu.edu/faculty/sokal/transgress_v2/transgress_v2_singlefile.html> (24.02.2006).

Сокал, Брикмон 2001: Сокал А., Брикмон, Ж.Интеллектуальные уловки. М.: Дом интеллектуальной книги, 2001.

Спендър 1986: Spender, Dale.Mothers of the Novel: 100 Good Women Writers Before Jane Austen. London: Pandora Press, 1986.

Стантън 1994: Stanton, Domna C.Editor’s Column: What is Literature? - 1994. // Publication of Modern Language Association. 1994, Vol. 109, р. 359.

Стар 1992: Starr, Paul. Social Categories and Claims in the Liberal State. // Social Research. Vol. 59, № 2 (Summer 1992).

Тевено, Болтански 1991:Boltanski, Luc, Thеvenot, Laurent. De la justification. Les Еconomies de la grandeur. Paris: Gallimard, 1991.

Тевено, Дерозие 1988: Desrosieres, Alain, Thеvenot, Laurent. Les catégories socioprofessionelles. Paris: La Dеcouverte, 1988.

Тейкинг 1990: Taking Offense (Political Correct Movement on Campus). // Newsweek, 1990, December 24.

Томпкинс 1985: Tompkins, Jane.Sensational Designs: The Cultural Work of American Fiction 1790-1860. Oxford: Oxford University Press, 1985.

Уимсат, Биърдслей 1954: Wimsatt, W. K., Beardsley, Monroe C. The Intentional Fallacy. // The Verbal Icon: Studies in the Meaning of Poetry. Lexington: University Press of Kenthucky, 1954.

Хенри 1990: Henry, William A.Upside Down in the Groves of Academe. // Time, 1991, April 1.

Хьофстейтър 1943: Hofstadter, Richard. Anti-Intellectualism in American Life. New York: Knopf, 1943.

Хюз 1989: Hughes, Robert. America (book review). // The New York Review of Books. 1989. June 1.

Шлезингер 1992: Schlesinger, Arthur Jr. The Disuniting of America. New York: W. W. Norton, 1992.

 

 

© Джейсън Дюел
© Албена Вачева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2006, № 2 (75)