Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КВАДРАТНИ ПТИЦИ В НЕБЕТО НА ЗАПАД

Душан Баиски

web

Ято врабчета се боричкаха върху таблото за обяви, поставено пред кметството. Върху таблото под олющената мазилка стоеше един-единствен афиш. А върху афиша под инициалите МВР, на Министерството на вътрешните работи, пишеше с големи букви: “През цялата неделя се забранява купуването на повече от два балона от един човек. Тези, които бъдат хванати в нарушение, ще бъдат сурово глобени.” Нямаше никакъв подпис. Хората, спиращи се да го прочетат, почти помирисваха белия лист. Тези, които поне веднъж се бяха обръщали към секретаря на кметството да им се издаде я копие от паспорта, я свидетелство за раждане, веднага разпознаваха пишещата машина на кметството. Беше единствената в селото. А цветът на изтърканото индиго не оставяше никакво съмнение в пръста на самия кметски секретар. Това беше същото индиго, което Ото използваше, за да размножава просташките си вицове. Афишът беше залепен с брашно дори на вратите на четирите гостилници, които бяха останали в селото. Никой обаче не се запита защо на това кметско съобщение, ако наистина е такова, липсва печат. Беше пределно ясно, че то не е на кметството, а на милицията, която никога не поставяше печати върху случайни листа.

В съседство до металната ограда на една от четирите църкви цяло множество от амбулантни търговци повече или по-малко мургави подреждаха още от сутринта дреболиите си по сергиите. Минаваше обяд, а селото изглеждаше мъртво. По улиците никакво движение. Рядко някоя котка се осмеляваше да притича през главната улица. Йожи, собственикът на детската въртележка, разположена точно срещу културния дом, беше яхнал един стол през облегалката и люпеше семки. Йонела, неговата втора съпруга, с мъка пресмяташе нещо и от време на време мокреше химическия молив с върха на езика си. Не много далече от тях, облегнат върху оградата на църквата, седеше Банди чел Тучиурул, или Банди баш Черньото. Той беше едно наистина доста мургавичко старче, което държеше два надути балона, чиито връзки бяха закачени за гайките на панталоните му. Там висяха и други ненадути балони - жълти, сини, зелени и червени, покрити с парче хартия.

Пред витрината на единствения магазин стърчеше една фуражка. Под фуражката - всекидневникът “Искра”, а под него - чифт панталони и черни обувки. Твърде често над вестника можеха да се видят кестенявите очи на старшина Берчика, началник на поста.

От граничната застава се чуваха кратки команди. След няколко минути по шосето се появиха, тичащи ритмично, двама войници, придружени от един сержант. Когато стигнаха сергиите, те отведнъж преминаха в маршова стъпка. На раменете си носеха оръжие. Веднага след като отминаха търговската зона отново започнаха да тичат. Берчика остави вестника и погледна часовника си. “Закъсняват за гарата”, помисли той със задоволство. Ще ги докладва довечера на проверката. А може и на кметицата. Ще сложи той пръст в раната. Два бяха възможните начина, по които потенциалните нарушители можеха да стигнат до границата - шосето и железницата.

- Как е прасето, бай Берчика...?

Шумните врабчета до таблото пред кметството, изплашени, изведнъж излетяха с още по-силно чуруликане. Берчика сгъна вестника. На шосето стоеше Миша, с прозвището Путковеца, селският свинар. Беше по-зачервен от обикновено. Сякаш беше запален. Той едва се крепеше на едно дамско колело с калник на задната гума. От джоба на сакото му се подаваше гърлото на една четвъртинка бутилка.

- Не му ли тегли ножа?

Старшината усети, че и той ще пламне. Търчи-лъжито сега се сети да го пита за животното. Усещаше погледите на всички пред църквата и културния дом да го измерват от главата до петите.

- Ше те викна, не се бой... Хайде, раздвижи се, че булката те чака и дори дочух, че е дигала пушилка... Хайде, мърдай, че задръсти движението.

- Непременно да ме викнеш, дру'арю началник! Че може и заставата да събори. Не се шегувам. И аз...

- Върви бре, че ще те отнесе някой автомобил, хайде!

- Не се безпокой, дру'арю началник, тя дори мойта Мими не ме мисли. И вкъщи ще стигна, ако трябва ... да ме викнеш... че не всеки знае как се върши тая работа ...

Миша се отдалечи по улицата, държейки се за велосипеда. Началник поста сгъна “Искра”-та и започна да се потупва с вестника по крака. Страните му горяха. Усещаше погледите на циганите по сергиите как лазят по него. Знаеше защо нямат клиенти. Знаеха и те. Знаеше и Банди баш Черньото, единственият търговец на балони, който беше получил разрешително да продава през този ден. Въпреки това нямаше право да продава повече от два балона на един човек. Отначало се зарадва, когато разбра, че ще бъде единственият продавач на тези изделия, но от два часа усърдно проклетисваше Берчика. Естествено, само на ум. На улицата нямаше жива душа. Нито един продаден балон! Идваше му на езика да каже на старшината: “Ами добре де, поне по Русалиите няма ли да оставиш хората да се порадват на балоните?” Самият Берчика беше роден през един от дните на Русалиите някъде в Бъръган. Именно там разбра, че в страната има един наистина богат регион, където хората живеят добре и когато свърши училище, страшно се зарадва, като разбра, че е разпределен да служи именно в Банат. Неговите родители му разказваха колко работливи били банатчани, изпратени в Бъръган да изграждат общите стопанства и новите селища насред полето. Но щом пристигна в Банат, го хвана яд на банатчани: “Гледай ги дяволите... какви къщи имат, а точно при нас дойдоха да правят колективизацията...!”

Откъм гарата се чу свирка на локомотив. Берчика се раздвижи. Май ще има работа повече от обикновено. Беше сигурен, че от влака ще се изсипе цяла тълпа роднини, така както се случваше винаги по тези празници. След няколко минути и площадът ще се изпълни с народ. А сред народа - потенциални нарушители, бегълци... Нерви, псувни, бой, молби за прошка, понякога ходатайства... Във войниците нямаше никаква вяра. Продаваха се за един пакет сръбски цигари или за дузина дъвки. Но в определен смисъл беше спокоен. Два балона не можеха да вдигнат във въздуха дори едно новородено, а да не говорим за някой възрастен, който тежи няколко десетки килограми. На последното събрание генералът беше изключително лаконичен: “В граничната зона не се допускат повече от два балона на калпак. Не искам да чуя, че пак някой е избягал като се завързал със сноп балони. Ясно ли е?” Генералът имаше право. Откакто онази гимнастичка избяга през границата над Муреш, отнесена от вятъра с няколко дузини балони, тези отгоре духаха и в киселото мляко.

Ударите по коляното не бяха оставили почти нищо от вестника. Вятърът разхвърляше насам-натам парчетата хартия. Народът трябваше вече да е пристигнал от гарата. Освен ако не са хванали по другите улици. Въпреки че обикновено всички се стичаха първо тук пред църквата. Още повече че след службата попът се превръщаше във фотограф и ги снимаше с роднините. Погледна към небето. Вятърът духаше от юг, а когато идваше от юг, откъм сърбите, носеше буря. Когато идваше от север, откъм унгарците, носеше дъждове. Това бе научил от селяните. Беше доволен, че е успял да разлепи афиши из цялото село. Ото, кметският секретар, изръмжа, когато разбра колко работа му се стоварва на гърба, но в края на краищата се захвана да размножи текста на пишещата машина. Още повече, когато старшината, потупвайки го по рамото, каза, че знае за хобито му да измисля добри политически вицове.

Вятърът се усили. Посоката, от която идваше, беше още по-обезпокоителна. Определено генералът имаше право. Няколко добри балона, вятър като този и... ето те оттатък границата. За гимнастичката беше чул и той самият, Берчика. Беше по времето на сегашния му началник, но в една съседна община. Веднага последва разместване и така стана началник на заставата тук. И въпреки всичко не беше напълно убеден, че наистина историята беше истинска. Един негов братовчед работеше във фабриката за каучук и една събота му донесе около четиридесет балона. Наду ги всичките и върза Лео, кучето вълча порода, което наследи от предишния си шеф. Балоните обаче не само не повдигнаха Лео, но всички останаха по земята около кучето, напълно безпомощни. Цялата следваща седмица го боляха белите дробове от толкова много надуване. Когато се пооправи, опита отново. Но този път с цигарен дим. Изпуши две кутии “Карпати” без филтър, докато успее да надуе всички балони. След което отново ги върза за четирикракия. Този път разликата бе в това, че балоните се вдигнаха във въздуха, но Лео спокойно ги понесе из двора, без да му правят никакво впечатление. “При специални обстоятелства няколко дузини балони могат да вдигнат във въздуха възрастен човек”, беше казал генералът. Берчика така и не разбра какви са тези специални обстоятелства. Поради тази причина не знаеше на какво да вярва. Въпреки това беше убеден, че трябва да бъде изключително внимателен. От хората можеш да очакваш всичко, обичаше често да си повтаря.

Определено го притесняваше липсата на селяните. За църковната служба не се показваше дори и свещеникът. Нито някоя превита от ревматизъм бабичка. Да не говорим за клисаря, който трябваше вече да е отключил черквата. Чак сега си даде сметка, че дори не бе чул да бият камбаните. Захвърли на калдаръма последното парче, останало от “Искра”-та. Вятърът бързо го понесе по моста на реката.

Откъм улицата, която водеше към гарата, се чуха стъпки, набиващи по калдаръма.

- Едно, две, три, четири, едно, две, три, четири, лев, лев, лев, десен, лев...

Стъпките се дочуваха все по-наблизо. Трябваше да са войниците, които се връщаха от учение. Берчика дори не премигваше. Улицата продължаваше да е пуста. Войниците така и не се появяваха. Запъти се към ъгъла, за да види цялата улица, която водеше към гарата. Доближи я. Мъртвило. Тогава се насочи към сергиите. Бавно и внимателно се приближи до Банди баш Черньото.

- Колко балона си продал досега? - рязко го попита.

- Ни един дори за цяр - простена циганинът. - Какво ви сторих, дру'арю началник..., да бяхте казали поне по три балона, все нещо щях да продам, дру'арю началник...

- Дай ги насам! Колко имаш? Дай и торбата си. Ще ви дам аз на вас една граница, дяволите ще ви вземат, като ви спипам... Искате да бягате, а? Дай всичко насам! Утре да дойдеш да съставим протокол. Тогава ще ти ги върна. Днес се забранява всякаква продажба!

Изтръгна торбата от ръката на циганина и тръгна забързано към заставата.

- Бай Берчика!

Спря се като гръмнат. Пак този добитък Миша Путковеца. Беше привързал към колелото си някакъв доста голям предмет, който изглеждаше сякаш направен от хартия.

- А бе, Миша, какво е това?

Дори нямаше сили да го проклетиса. Остави на земята торбата, взета от Банди баш Черньото.

- Изпратиха ме да ви попитам дали не искате и вие да тръгнете с тях.

- С кого?

- Амче... с хората от селото. Защото те тръгнаха.

- Къде тръгнаха?

- Нататък.

Миша направи дискретен жест с очи към границата.

- Как така тръгнаха?

- Дадоха ми да ви донеса това.

Миша се опита за развърже връвта около кормилото на колелото. Най-накрая успя. Изведнъж пред старшината изплува нещо, което приличаше на огромен змей, подобен на онези, които правеше баща му в Бъръган, когато беше малък. Повдигна поглед към небето. Вятърът се усили. Стори му се, че вижда към запад едно огромно ято от квадратни птици.

 

 

© Душан Баиски
© Роман Хаджикосев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2006, № 1 (74)