Александър Прокопиев

web

Аз започнах да пиша хайку твърде късно. Преди петнадесет години, когато пишех главно проза, претрупаността на моя собствен стил на писане и липсата на изчистеност започнаха да ме задушават. Ето как аз започнах да прилагам писането на хайку като упражнение за концентриране, но с времето то се разви в един акт на свобода в използването на думите. Природата ме вдъхновяваше в повечето от моите хайку: когато се катерех в планината или потъвах в съзерцание на брега на голяма вода. Но фактически моето първо хайку беше написано и публикувано от мой приятел, професор по философия, който отдели два израза от един мой кратък текст и ги оформи в 5-7-5 формула. Следващото ми хайку беше написано от бащата на Борян - герой от мой роман, служител в пощата и любител хайджин. Паралелно, аз също започнах да записвам хайку поезия. И до днес получавам по обикновената поща и все повече чрез имейли много хайку списания и книги от развиващото се и бързо нарастващо братство, повече отколкото можех да си представя преди.

Изтънченото и вече постоянно общуване с хайку продължи и преди две години ме награди с красив подарък - участие в конгреса на Световната Хайку асоциация в Тенри, Япония. За мен беше чест, главно благодарение на майстора на хайку Баня Нацуиши, да бъда в компанията на стотици японски и други хайджини. Тези дни в провинцията Нара ме увериха, че японците имат забележително разбиране за пълнотата на мига. Моментът може да бъде разбиран като неизмеримо бърз отрязък от времето, но също и като посвещаване на необятното Сега.

Може би най-добра илюстрация на това е прочутото дървено клише “Голямата вълна” от Хокусай. Има ли по-кратък миг от този, когато вълната достига най-високата си точка, преди да започне да пада?

Във времето на Хокусай - „лудият по изкуството старец” - както сам се е наричал, фотографията не съществувала, но неговото дървено клише отпечатва “Голямата вълна” (от серията “Тридесет и три изгледа от Фужияма”), чиито безбройни копия се използват за украса на бедните японски домове, този ужасно кратък, почти невъзможен за улавяне, бързо преминаващ момент е хванат с фотографска точност. Можем само да гадаем какъв културен шок са изпитали последователите на различните школи, завършващи на “исти” на Парижкото Училище за изкуство, главно импресионистите, когато са се сблъсквали внезапно с разпространените копия на тези гравюри! Хокусай и по-късно Хирошиге са рисували навън; те са били запознати със светлинните ефекти и с безцветния въздух много преди европейските художници, рисуващи навън. Обаче връзките и паралелите между Хокусай и Башо функционират само при определени условия. Башо е роден 120 години преди Хокусай. Той е пионер в писането на хайку поезия, докато Хокусай е един вид декадент виртуоз на отпечатването на литографии. Те живеят и работят в различно време: шест години преди да се роди Башо, Япония - под силно централизирано управление на династията Токугава - затваря границите си. Хокусай, роден през 1760, заедно с Хирошиге е последният майстор на японските дървени клишета, който би могъл да рисува с еднакъв успех растения, героични сцени, карикатури и дзен-будистки теми. Башо живее в началото, а Хокусай в края на ерата Токугава: след векове на изолация Япония е принудена накрая да отвори вратите си към останалия свят. Западът погрешно приема, че Башо и Хокусай идват от един и същ период, защото и двамата са любители на природата, улавят обикновената красота, имат изчистен израз и простота на възприятията; преданост към пътешествието, изследването, поклонничеството - странстване по света в буквалния смисъл, защото и двамата са пътешественици (като Данте, Гьоте, Ел Греко, Гоген), но също пътуване навътре, за да помогнат на душевното развитие и изпитването на вътрешна трансформация. Пътните дневници на Башо доказват, че той е пътувал в своята вътрешна същност. Пътешествието на Хокусай е доказано чрез еволюцията на неговите 10 000 дървени клишета, които започва като среден илюстратор на книги в младостта, за да достигне до виртуоз през късните си години. Ето защо Кенет Уайт ги поставя високо в неговия геопоетически атлас - защото те имат способността да смесват външния с вътрешния пейзаж, да свързват географския с интелектуалния план, топографията с измисленото. Башо и Хокусай принадлежат както на японската традиция на себепознаването, така и на по-разширения общочовешки опит, а от друга страна, и на пределно индивидуалното и самотно преживяване на един “тесен път”, наречен от Р. Х. Блайт “очевидна обективност, но също и есенциална субективност”.

Хайку е упражнение за ума и душата, което изостря способността за наблюдение, така че човек може да види вътрешната връзка между обекти и източници, които строгата класификация ясно разграничава. Събитията на целия живот, даже тези, които изглеждат засенчени, стават видими и важни. Природата в хайку поезията освежава невинността на сетивата и чистотата на съзнанието.

Хайку поезията притежава концентрирана духовна бдителност, дискретна и почти невидима, тъй като улавянето на момента позволява цветето да разцъфти пред очите ни. Хайку култивира сила в крехкото постоянство в отминаващото, без конфронтиране, в баланс на противоположностите.

В днешния Далечен Изток, Япония, с нейното чувството за красотата на микрокосмоса се е развила чудесна форма на духовно послание - хайку поезия. Днес поети от цял свят пишат хайку - от Аляска до Австралия! Логиката на ботаниката може да бъде приложена за случая на хайку. Това, което израства в окото на читателя, е едно семе. Ето защо хайку се създава на различни езици във всички страни по света и на всички азбуки. WHA (Световната Хайку асоциация) обединява тази развиваща се енергия на световното хайку, която пътува по земното кълбо като мълния.

© Александър Прокопиев
© Людмила Балабанова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2008, № 5 (102)

Текст на речта, произнесена на Четвъртата Световна хайку конференция, Токио, Япония, 14-16.09.2007.