ІІІ. НАРОДНАТА ПОЕЗИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

А. Н. Пипин и В. Д. Спасович

web | web | История на българската литература

[Освобождението; Съчинения по география, етнография, история и т.н. на България; Допълнения]

[Народната поезия]

Изучаването на българската народна поезия се почна не твърде отдавна, и както по тази причина, тъй въобще и по ограничените размери на българското книжовно образование, то не показа таквоз влияние на литературното развитие, както е това било напр. у сърбите и далеч още не е разяснило предмета. Значителни събрания от български песни се явяват само в последните години. Прочутият сръбски събирател Вук Караджич пръв напечата в своята "песнарици сербске" (Виена, 1815 г.) и в своето "Додатку к Санкт-Петерсб. сравнит. рjечницима" (Виена, 1822 г.) няколко български песни, преимуществено женски. В 1842 г. Иван А. Богоев или Богоров издаде своя сборник, гдето са поместени дванадесет любопитни "билини". Няколко песни бяха напечатани в Москвитянинът, 1855 (ч. VI, № 12). В 40-те години доста голямо количество български песни събра В. Григорович, но само част от тях бидоха напечатани в Харковския журнал "Kolo" (1847, кн. 4-5) и в "казанските губерн. ведомости". Няколко песни бяха издадени в Академическите "Известия" из събранията на С. Палаузов и Найден Геров. П. Р. Славейков напечати "Болгарскiя песни" в Петерб., 1855. Българинът Хаджи Найден Iованович издаде малкия сборник "Нови Български народни песни" (Белград, 1851). Сетне доста много народни песни бидоха напечатани в българските журнали, напр. в "Цариградски вестник", в "Българските книжици", "Общий труд" от Икономова, особено в "Период. списание" и др. Първият голям сборник бе издаден от П. Безсонов: "Български песни из сборниците на Ю. И. Венелин, Н. Д. Катранов и на други българи" (М., 1855); към този сборник той е присъединил и изследване на българския и сръбския епос и изучаването на български език. Сетне сърбо-българският археолог Стефан Веркович издаде "Народне песме Македонски Бугара" (Белград, 1860, ХІХ, 373 стр.) от които е излязла само първата книга, която съдържа в себе си женски песни. Най-сетне, последния забележителен сборник издадоха Братята Миладинови.

Историята на Българското възраждане с почитание ще да спази имената на Братя Миладинови като мъченици за народното дело. Те бяха родом от Струга, близо до Охрид, в Македония. По-старият, Димитрий, беше най-ревностният български деятел в Македония, гдето възраждането въобще отиваше по-слабо и по-бавно, и гдето бяха особени притязанията на гърците, които считаха Македония неразделна част от Елада, макар и да е под турска власт. Миладинов беше изначало учител в Прилеп, гдето негов помощник бил по едно време Жинзифов, сетне в Кукуш, малък градец близо до Солун, населен изключително с българи. Тук по неговите старания бе въведена славянската литература; това биде къде края на 50-те години, когато се разпалваше църковният въпрос и с него народното движение. Константин Миладинов в това време беше в Московския университет, гдето въобще се бе събрал около това време кръг от студенти, бъдещите български деятели. Между това Димитрий със своята деятелност навлече върху си страшната ненавист (омраза) на Полянския епископ Мелетия, необуздан фанариот, когото, казват, били принудени да отдалечат от там, но който скоро пак се явил в Македония за Охридски митрополит. През 1861, когато Димитрий живял дома си в Струга, той бе арестуван по фанариотско обвинение за предател на господарството и откаран в Цариград. По-малкият брат, който свърши курса в университета, едва току бе довършил в Загреб печатането на сборника от песни, съставен от двамата братя и издаден на сметка на известния хърватски епископ и патриот Щросмайер. Константин побърза в Цариград, за да избави брата си. Макар и да го предпазваха (съветвали го да се предпазва), той посети Димитрия в тъмницата, но и сам вече не излезе из нея. Щросмайер, чрез австрийския посланик се трудеше за освобождението на Миладиновци; взе мерки и руското правителство. Портата даде приказание да освободят Миладиновци, но вече беше късно; фанариотите сполучиха да извършат своята си - и двамата братя бидоха отровени в тъмницата в ноември 1861.

Сборникът на Братя Миладинови и до сега още е най-богатият сборник с български песни.

Към този списък трябва да прибавим още споменатите книги на Раковски, гдето описанията на народния живот и обичаи, по сред историческите и митологическите изследвания и фантазии, са приведени също и няколко песни "Горски пътник", "Показалец", "Няколко речи", "Българска старина"); Л. Каравелов "Паметници из народния бит на българите" (само 1-та част, М. 1861); сетне особено книгата на В. Чолаков, някога приятел на Миладинови, който също беше учител, а сетне стана монах в Рилския манастир, и най-сетне французката книга на Дозон: "Chansons populairs bulgares inedites", Paris, 1875.

Материалът, който се съдържа в споменатите издания още не е имал почти никаква учена разработка, освен изследванията на А. Безсонов. Българската народна поезия и особено българският епос, са сегашно откритие - толкоз малко знаеха за тях до последно време даже хора, които се интересуваха с работата. Но и сега съдържанието на българската поезия далеч още не е известно. Издадените до сега сборници далеч още не изчерпват изобилния материал, и напр. Братя Маладинови особено указваха необикновеното богатство с песни в тяхната страна Македония, гдето почти изключително е събран техния сборник. Народната българска поезия въобще има много общо със сръбската. Това същото съотношение на бита, сходството на историческата съдба, която е сближавала двата народа в еднаквите обстоятелства, и сетне под едно иго тези същите общи черти на местната природа, се отзовават на общия тон, а исто и на общото съдържание на тяхната народна поезия. Племенното различие се явява в частните подробности на народната поезия, които сега впрочем малко са определени. Българските песни достигат понякога по своите мотиви забележителна древност и историята на славянския обичай и древния бит още ще намери в тях много любопитен материал. Главното деление на българските песни е същото, както и на сърбите, това са песни женски, песни на личното чувство; песни обредни и песни мъжки, епос. В частност Братя Миладинови делят песните на самовилски, църковни, юначки, овчарски, жални, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски (Сборн. Милад., VI).

Самовилски песни те наричат тези, в които се явяват действующи лица самовилите (самодивите), които съответствуват на сръбските вили, чудесни женски същества, които живеят по горите. На тези песни се приписва особена древност, тъй като самовилите, юдите (водни същества) се считат за остатък от най-старата (древнейшата) митология. "Църковните" съответствуват на нашите духовни стихове и легенди. Тяхното съдържание само отчасти принадлежи на "Църковната" книга, но от всичко най-вече на легендарните и народно-апокрифическите разкази. Някои сюжети се повтарят в сръбските песни и са аналогични с нашите предания. Главните лица са "Божията майка", "стар св. Илия", "св. Георги", "св. Петка и св. Неделя", "св. Никола", "св. Петър". Съдържанието понякога представлява твърде свободна и поетическа преработка на легендата. Легендарните български песни, като съдим по известните образи, трябва да съдържат много нещо любопитно, но до сега от тях са малко издадени, а разработени още по-малко.

Юнашките български песни съответствуват на юнашките сръбски песни, но у българите се пеят еднакво и от жените. В съдържанието на едните и другите, както забележихме, има много общо, а сходността на сръбския и българския епос между другото, се изразява и в това, че в XV-ХVІІ столетие у западните сърби в Далмация юнашките песни се наричаха даже български ("бугаркине" "бугарщице"); обемът на юнашкия епос у самите българи още не може да се счита разяснен.

Относително него Безсонов приема три исторически периода, паралелни с периодите на сръбския епос. В този последния той счита три главни епохи: първата, която обема древнейшия период на самостоятелното сръбско царство и се свършва с Косовския бой; втората, която изобразява героите, които преживели този бой или които се явяват на страна от него и подир него; третата, която заключава времето на турското иго, периода на хайдучеството, който дохожда от края на XV до XVIII (по-вярно до ХІХ) век. Българският епос може да се разбере въобще само в сравнение със сръбския. Българите и сърбите са били тъй отдавна съседи, така често са се срещали едни с други в мир и вражда, живели са в такива сходни сношения вътрешни и външни, щото тяхната поезия, естествено, може да има много точки на съприкосновение. Но българският епос се е спазил и сетне е бил много по малко производителен, както въобще българският характер показва по-малко енергия и стойност, може би зарад това, защото нему се случи да принесе по сурови исторически изпитни. В границите на първите два периода сходството на български епос със сръбския се ограничава само в най-общи черти, с няколко предания и исторически приеми; сръбския епос в това време нерядко се касае до българските събития и герои, новобългарски епос почти сам незна тия два периода: той е изгубил веч предписанията на този период, и ако в него има още откъсочни възпоминания за митологическата епоха, то историческият период на българското царство в него, вижда се, съвсем е забравен. Най-старите песни споменуват само за цар Шишман; последния цар на българското царство (сборник Миладинови, стр. 72 след.), сетне се възпяват най-последните герои: Стефан Юрий Арнаут, Стоян, Дойчин, Янкул (Ян Хунияд), Секул, Богдан, Боян и други; най-известните от тях са Марко Кралевич, забележителен по сръбските песни, и хайдук Стоян. Марко Кралевич почти не по-малко принадлежи на българите, от колкото на сърбите. Исторически той е с едните и с другите като княз даже и "Крал" в българско-сръбския език на Македония. Той е като представител на преходната епоха; подир падането на царството, той още се държеше като полунезависим владетел, но веч не воюваше с турците. Преданието у българите и у сърбите го изразява в разни "оттенки" на юначеството, които отражават различното положение на самия народ. Неговата епическа слава е тъй голяма, щото преданието е присвоило неговото име на разни сърбо-български местности в Балканския полуостров на доста широко пространство, от Прилеп, гдето той князуваше и гдето още се показват неговите кули на гората, до прочутата Шипка, в превала на която към Габрово показват (указват) "Марко-Кралския град". Песните за Марко Кралевича са най-многочислени в юнашкия българки епос, до колкото е до сега той известен.

Времената на турското иго са доставили най-голямата част от съдържанието на българския епос. Тъй напр. още към първите времена на игото трябва да се отнесе забележителната песен за отбиране деца за еничари. От тогава трябва да идат и песните за хайдушките подвиги. Хайдуците са тоже общи герои за най-последния сръбски и български епоси: под турското иго изчезна народната сила, старите родове паднаха и против турците въстават само отделни юнаци - хайдуци, хора, които действуваха вън от народа, които избягваха на шайки и отделно в горите и водеха непримирима партизанска война с турците. Българският епос най-вече знае само тези хайдуци - и на[й]-старите г[е]р[о]и представя в това най-късно облекло на хайдучеството. Тъй щото българският епос е слял всичките периоди на своето развитие в един и неговите герои са почти всички хайдуци. Въобще "без да знаем сръбския епос, ние не можем да разберем българския - забележва г. Безсонов,

защото в първия само ние срещаме древнейших епически мотиви, в първия само ние срещаме най-ясно само тези герои, за които у българите са се спазили повечето само мътно, неясни и много пъти вече изказано възпоминание. И за това със сръбския епос ние постоянно трябва да допълняме българския, като се запознаем добре с лицата и със събитията у сръбските; трябва сетне да изнамерим разхвърлените черти у българите; старите (древните) герои да узнаваме в хайдуците, обширността на древните владения да срещаме като едно възпоминание в кръга вече на тесните въззрения".

В по-късните векове се явяват, разбира се, свои отделни български герои, но характерът на хайдучеството е еднакъв и в Сърбия, и в България. Без да гледаме на това, че хайдучеството и там, и тук се е развило съвършено независимо и самостоятелно, то и в двете страни е твърде сходно за това, защото е било предизвикано от еднаквите отношения на славянското население към турското иго.

Но като отстъпва много на сръбския според отдавността и пълнотата на историческите предания, българският епос ни най-малко не му отстъпва по отношение към епическите приеми и форми.

В това отношение - казва г. Безсонов - сръбският и българският епоси се намират помежду си в най-близка връзка, един другиго допълват, един другиго разнообразят, един другиму не отстъпват. Не отстъпва българският епос на сръбския и относително красотата, като хармоническо изражение на всичките особености на епоса. Тъй в сръбския епос за най-последните хайдуци, ние често съглеждаме отслабване на силата и красотата в изображенията, сравнително с песните от най-старите периоди... при това в българската хайдушка песен срещаме нацяло таквиз места, които могат да се сравнят с най-добрите места из двата най-стари сръбски периода. Но само относително понятията за епическата красота трябва да се условим... Много се измамва този, който в българския епос би търсил плодовитост, обилие, нежност, грация, мекост, свойства чисто сръбски: в замяна на всичко това, той ще намери у българите простота, която достига суровост, дълбочина, сила и голяма краткост. Трябва да признаем, че в тази суровост на българския епос ние понякога чуваме отзив от стария период, нежели в много места в сръбския епос, и ние не можем понякога да не си припомним тук Илиадата и Одисеята. Твърде естествено е - българският епос не е прекарал таквоз богато развитие на времето; не е получил тънка изящност, но затова понякога печели (стои по-горе) чрез спазването запаса на първообразността. За пример сравнете само сръбските и българските описания на домашния бит, облеклото, храната и питието...

Трябва най-сетне да споменем за особения сборник от български песни, който бе издаден 1874 г. от Ст. Веркович по громкото име "Веды Славян" и съдържа български песни от доисторическите и дохристиянските времена. Издадените тук песни представляваха само една неголяма част от цялото и грамадно събрание (до 250,000 стихове): тук има песни от такваз отдалечена старина, каквато едва ли владее никой друг европейски народ; тук има прави възпоминания за дохождането на български народ в неговата земя и т.н. С една реч, това е едно голямо откритие, което би трябвало да преустрои славянската митология и история, да представи и несънувани открития за славянската древност, и българите се явяват като носители на това най-старо предание. Събирател не е бил сам Веркович: песните записвал българинът, бивш учител в Крушево, Икономов; мястото, гдето е открит този богат рудник, са родопските страни, от тъй наричаните помаци, българи-мохамедани.

За пръв път Веркович даде образец от "откритието" в 1867 г., във време на известното Московско етнографическо изложение (выставка). Той проводи в Москва песента за Орфея. "Старата песен още за пръв път направи едно впечатление на любителите и съвсем друго на специалистите. Новият ред песни от Родопското откритие, които се появиха в "Славянската Веда", възбуди веч прав въпрос за мистификация (тайна измама). Споменатият Дозон се залови специално с разгледването на тази работа и потвърдяваше истинността на "Веда"; той доказа само едно, че Веркович не е авторът на песните. "Веда" се защищаваше тоже и от Александър Ходзько; но против нея решително въстанаха други, особено I. Кречек, към когото се присъедини авторът на "Исторiи Болгар". На археологическото събрание в Казан, август 1877, правеше особен вид доклад за "Веда" г. Срезневский.

Докато не са издадени още нови образци от "Веда" и не са направени други изследвания, не може още окончателно да се определи характерът на всичката работа; мистификацията едва ли може да подлежи на съмнение, но въпросът състои в това до колко, или каква част, участие в песните са могли да имат мотивите на действителните народни предания, - което е възможно. Освен общата невероятност за спазванията, не говорим за индийските, но даже за древните македонски предания в българския народ, на мистификацията указва й чудното съвпадение на "Веда" и тълкуванията на г. Веркович (гледай неговите писма до Н. А. Попова от май и юни 1867, и статията в Загребските Narodne Novini, от 29-и ноември 1869 до 24 януари 1870) с тази "програма" на българската старина, каквато бе дадена от Раковски в "Показалеца" (1865) и с тези разсъждения, каквито са изложени пак в неговата "българска старина" (1865). "Откритието" на Веркович е изпълнение на тази програма... Теоретическото побуждане е ясно. За предисловието към издаването на песента за Орфея се говори (от Жинзифов?): "тази песен въвожда старите българи в общото семейство на индоевропейските племена, като сближава техните митически предания с разказите на гърците и с химните на Риг-Веда до Орфея". За да разберем това чувство, което трябва да пробуди изнамерването на г. Веркович в неговите съплеменници, които населяват Турция, не трябва да забравяме, че в числото на различните обвинения против българите от техните врагове, немаловажна роля играе мнението за тяхното уж азиатско произхождение от волжските и камски българи, чрез което те като да се сближават с турците, които ги толкоз притесняват. С това обстоятелство се обясняват и думите на Веркович в неговото писмо:

...Ние не трябва да забравяме прекрасните думи на Обрадовича, който е казал: лежи и ще да лежи в робство този народ, който не знае що е то "Народна гордост".

За съжаление, "народната гордост" беше разбрана от някои из българските патриоти твърде наивно. На Раковски и на Веркович се видеше за нужно да доказват, че българите са дошли в Европа направо из Индустан много векове преди Р[ождество] Христово; че сегашният българския език твърде малко се отличава от санскритския и зендския, които се считат от учените за мъртви езици, че напр. "Ормузд" е българска дума и българско божество; че старите гърци бяха също българи и само се отделиха отпосле от тях; че гръцките мъдреци откраднаха своите идеи из Индия, настоящето и специално отечество на българите; че гръцките музи били същите български самодиви и т.н. Най-сетне Раковски направо казваше, че има повествувателни народни български песни, които доказват българското битие в Стара планина преди 300 г. до Р.Хр. (Показ. XXI).

Този вид патриотическо настроение, заедно с ненавист към гърците, които се показваха похитители на чуждата мъдрост и на чуждата слава, абсолютното отсъствие на научната критика, даваха пълно простиране и на крайно доверчивата самоувереност, и на фантазията. Ако Раковски, Веркович и, без съмнение, и много други могат да мислят за съществуванието на стари български песни с възпоминания за Индия, за старите гръцки и трако-македонски герои, считани български, и ако в това се е поставяла "народната гордост" - не е чудно, че може да се намери человек, който би се решил да достави на българите тези народни паметници. "Славянската Веда" (в това що е напечатано, и още повече, както сме слушали, в това що остава в ръкописите у Веркович) ги и доставя - съответствено с програмата на Раковски¹.

* * *

[Освобождението]

Когато ние говорихме за българската литература преди дванадесета години ние указвахме на църковния въпрос като първо широко движение на българския народ в освободителен смисъл и изказвахме очакване, че за него ще настане (по-ред) въпрос и за политическото му освобождение. Сега настана този въпрос. Решават се резултатите от войната, когато ние пишем тия редовце; в живота на българския народ се извършва голямо изпитание и преврат - българският народ трябва да основе на него своето бъдеще. Това движение, което ние гледахме до сега, е само елементарно въвеждане към народната образованост и съзнание, и разбира се, не трябва да се обвинява народът за това, което е било недостатъчно, слабо, фантастическо в направлението и деятелността на неговите водители: страшно е да обърнем погледа си на това минало, което е преживял българският народ и трябва да му се отдаде справедливост, че при такива условия той оцеля и спази европейския характер.

Сега руският народ принесе големи жертви за своите едноплеменници, като брани тяхното битие; но в течение на последните събития не един път се виждаше, че в обществото твърде често не достига познаване този народ и тази работа, за които се принасят жертвите на войната. Ще пожелаем, щото занапред по-добре да би се разбирало това и щото новият живот на българския народ да би намерил в нашата среда повече истинно съчувствие и нравствена подпорка, от колкото е било до сега. Един от главните пътища към това е историческото и битово изучаване. Българската земя и българският народ са едва току почнат предмет за научно изследване, който би трябвало да бъде близък нам и вследствие много различните отношения към собствената наша старина и още повече - вследствие на нашите съвременни отношения. За тези, които гледат на нещата преимуществено от към "народна" точка зрение, нашето обществено сближение с българския народ трябва да ни бъде особено жив интерес: от постановката на тия отношения ще зависи ще ли в бъдеще да вземат връх над този народ руско-славянските свръзки, или ние ще го освободим само за западно-европейската експлоатация. Не трябва да скриваме от себе си, че можем и да го привлечем към себе си този народ, а и да го отдалечим.

Единствената почва, на която е възможно действителното сближение и на която то е само и желателно, е почвата на свободната наука и на обществеността. У най-добрите мъже от българското общество несъмнено има стремление и към едното, и към другото. Ще пожелаем, щото това стремление да се укрепи в българското общество с успехите на училищата и образованието, които трябва да станат една от първите грижи в новия живот на освобождающий се народ.

* * *

[Съчинения по география, етнография, история и т.н. на България]

По география и етнография на България, гледай:

• Ami Boue. La Turquie d’Europe. Paris, 1848, 4 tom.

• Griesbach. Reise durch Rumelien. Göttingen, 1841.

• C. Robert. Les Slaves de Turquie. Paris, 1843, 2 vol.

• Hipp. Desprez. Les peuples de l’Autriche et de la Turquie, Paris, 1850.

• Jukic. Pregled turskog carstva v Evropi. Zagreb, 1850.

• A. Blanqui. Voyage en Bulgarie. Paris, 1843.

• Bulharsko. В чешкия "Научн. словник".

• Unsere Zeit. 1858, 2, 99-121; Oesterr. Revue, 1864.

• A. A. Paton. Researches one the Danube and the Adriatic. Leipzig, 1861, 2 vol.

• Mary Ad. Walker. Through Macedonia to the Albanian Lakes. London, 1864.

• H. Barth. Reise durch das Innere der Europa. Türkei im Herbst, 1862. Berlin, 1864.

• G. Muir, Mackenzie and Irby. Travels in the Slavonic Provinces of Turkey in Europe. Lond. 1867. 2-то издание (с прибавл. за Босна 1875-77 г.), London, 1877 (изложено е отчасти във "Вестн. Евр.", 1877.

• F. Kanitz. Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien. Wien, 1868; Donau-Bulgarien und der Balkan. Leipzig, 1875-77 (два тома).

• Hochstetter в "Mittelungen" на Виенското геогр. общество, 1870.

• Ст. Захариев. Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. Виена, 1870.

• Н. F. Tozer. Rev., Researches in the Highlands of Turkey, including visits to the Miridite Albanians, etc. London, 2 vol.

• St.-Clair and Ch. Brophy. Twelve years Residence in Bulgaria. 2 vol, London, 1876.

• H. S. Barkeey. Five years among the Turks and Bulgarians, between the Danube and the Black Sea. London, 1876; Bulgaria before the war, 1877.

• Вик. Макушев. Задунайские и Адриатические славяни. Спб., 1867

• Любен Каравелов. Памятник народного быта болгар. Кн. І. Москва, 1861.

• Най-добрата географическа карта - Каниц, 1877, Етнографическата карта на Ами Буе в Berghaus Phisical. Atlas, VIII Отд, № 19, id на Лежан в Етногр. сборник на географ. общ. изд. VІ, Спб., 1864.

По историята:

• Раич, Йоанн, архим. История разных Словенских народов, най-паче же Болгар, Хорватов и Сербов, из тмы забвения изятая и во свет историческiи произведенная. Във Виена, 1794-95; 4 тома; 2-то изд. Будин (Пеща) 1823, 4 т.

• Engel. Geschichte der Bulgaren in Moesien. Halle, 1797.

• В. Григорович. Очерк путешествiя: по Европ. Турцiи. Казан, 1848.

• А. Гилфердинг. Письма об исторiи Сербов и Болгар. Москва, 1855-50 (в "Собранiи сочиненiй", т. І, Спб., 1868).

• Е. Голубинский. Кратки очерк исторiи право-славных церквей болгарской, сербской и румынской. М. 1871.

• Кръстевич. История българска, сочинена от Гаврила Кръстевича, член от върховното Ц. Судилище Диван-i Ахкям-i Адлiе. т. I. Цариград, 1869 (1871).

• М. С. Дринов. Заселнiе Балк. полуострова Славянами. М., 1873 (из "Чтенiй Моск. Общ."); Южные Славяне и Византiя в Х век. М., 1876 (пак там); Поглед връх происхожданье-то на българский народ и начало-то на българска-та исторiя. Виена, 1869; Исторически преглед на българската църква от само-то начало до днес. Виена, 1869.

• Иловайский. Разысканiя о начале Руси. М. 1876 ("Болгаре и Рус на Азовском поморье"; "О Славянском происхожденiи дунайских Болгар").

• Const. Jos. Jireček. Geschichte der Bulgaren. Prag, 1876. (Същото съчинение излезе и на чешки).

• Franz Crousse. La Péninsule Gréco-slave. Son passé, son présent et son avenir. Bruxelles, 1876.

• Шафарик. Bozkvel slovanske literature v Bulhasku, Cas Cesk. Mus 1848; Pamatky drevniho pisemnictvi Jihoslovanuv. Прага, 1850; 2-то издание е от 1873.

• К. Калайдович. Iоанн Екзарх Болгарскiй. Спб., 1824, f-o.

• П. Кееппн. Собранiе словенских памятников, находящихся вне Руссiи. Спб. 1827.

• С. Палаузов. Век болгарскаго царя Симеона. Спб., 1852; Грамота патр. Каллиста ("Известия", VІІІ); Симодих царя Бориса (Временних", М. Общ. 1855, кн. 21.

• Срезневский. Древнiи памятники письма и язика. Юго-Западных Славян. Спб. 1865; Древнiе Славянскiе памятники юсоваго письма. Спб., 1868; Сведения и размятки о малоизвестных и неизвестных памятниках. Спб., 1866-76. 2. ч. (LXXX статии)

• Андрей Попов. Обзор Хронографов русской редакцiи. 2. ч. М. 1866-69; Изборник. М. 1869.

* * *

[Допълнения]

Стр. 1. В. Теплов. Материалы для статистики Болгарiи, Тракiи и Македонiи (с прил. на една карта за разпределението на народонас. по вероизповед.) Спб., 1877.

- Путешествие по славянским областям Европейской Турцiи. - Макензи и Ерби. С предисловие от Гладстон. Прев. от англ. В два тома. Спб., 1878

Народы Турцiи. Двадцать лет пребыванiя среди греков, болгар, албанцев, турок и армян, жены и дочеры консула. В два тома. Прев. от англ. Спб, 1879.

- Южное славянство. Турцiя и соперничество европейских правительства на Балканском полуострове. Историко-политическiе очерки. Соч. Л. Доброва, Спб., 1879.

- K. Jireček. Knižectvi bulharské, в журнала Osveta, 1878, № 5-6.

- F. Kanitz. Donau-Bulgarien. III Bd. Mit 46 illustrationen im Texte, 10 Tafeln und 1 Original-Karte (в мащаб 1: 420.000). Leipzig, 1879.

Заедно с последните събития; появиха се в славянската и европейска литератури цял ред съчинения, които право или косвено се отнасят към балканското славянство. Дълго би трябвало да ги изчисляваме и отчасти това не е според нашата цел, тъй като главният им интерес е политически. Може би ние ще се повърнем към тях друг път.

- А. Куник и барон В. Розен. Известия от Ал-Бекр и други автори за русите й славяните. Спб. 1878 (стр. 118-161: за родството на хакано-българите с чувашите по Славяно-българский именник, и...)

- Ф. Брун. Догадки касательно участия Русских в делах Болгарiи в ХІІІ и XIV столетiях. Журн. М. Н. Просв. 1878, дек., 227-238.

- Матвей Соколов. Из древней йсторiи Болгар. I. Образованiе болг. националности. ІІ. Принятiе Християнства болгарскими Славянами. Спб. 1879.

- Тед. Успенскiй. Обравованiее втораго болгарскаго царства. Одесса, 1879 (запад, новорос. унив. ХХVІІ). С прибав. неиздад. документи; пак от него библiотечныя изследванiь памятников языка и болг. исторiи, журн. М. Н. Просв. 1878-79.

- Архим. Антонин. Поездка в Румелiю. Спб. 1879. 4°. Подробный разбор П. А. Сырку, в Ж. М. Н. пр. 1880, юний - юлий.

Стр. 9. Стоян Новакович. "Бугари и нихова книжевност", в журнала "Отачбина", 1875, година I, кн. 3, 283-291, 396-406, 625-640 (Окт., Ноемв. и Дек.). В. Ягич, О Язик и литературе своевременных Болгар (превод в "Ежеднев. Нов. времени", 1880, № 82-83).

Стр. 94. За Паисия гл. още въст. на Ламанский, "Болг. словесност в ХVІІІ. века", в жур. Мин. 1869, ІХ, 107-123.

Стр. 103. "Габровското училище и неговите първи попечители". Цариград 1866. - Йеромонахът Неофит Рилец е издал "Описанiе болгарскаго священнаго монастиря Рыскаго". София, 1879.

Стр. 107. Към литературата на българския църковен въпрос да прибавим още няколко издания български и не български:

- Απάντισις εις τον λογον τον χώριον Ε. Καραθεοδρν. (67. ρт. "1860. Представител български X. П. X. Минчоолу"). Превод от Бълг.

- Возванiе к господам представителям и настоятелям, от Браилскаго общества (печ. в Болград) 1861, 25 ноемв. 16 страници.

- Опровержение на възраженiето на Великата църква против издадените от правителството Проекти за решението на българския въпрос. Превел от първообразното Н. Михайловски, 44 стр. (печ. в типографията на "Македония").

- Окружно писмо святаго Бьлгарскаго синода към самостоятелныты православни церквы. В отговор на окружното Патриаршеско писмо към същыты церквы, И. П. Ч. Цариград, 1871. 27 стр. й тоже по гречески: Εγχώλιος ‘Επιστλή и пр. Конст. 1871, 30 стр.

- Избиранiето на Българский екзарх. Цариград в тип. на "Македония", 1882. 32 стр. мал. форм.

- Вълнуванията на Фенер и изверженията му. Цар. в същата тип. 1872, 36 стр., също на мал. форм.

- "Писмо до българскнй егзарх" (Антим 1-ый), Вълка Нейчова. 1872, Ноемв. Бейоглу (8 стр. 8°).

- Τό σίχούμ πατριαρχειν χαί οί Βολγαροι υπο Ε. Καυσοχαλϋβου 1874. 1; Книжка на един Атински монах, грък, в полза на българското дело. Тези издания, както и още някои други редки български издания, бидоха ни съобщени от П. А. Сырку, млад учен, който е направил любопитно пътешествие в България в 1878-79 година и от когото науката може да очаква важни трудове по изучаването на българското славянство, на старото и новото.

Стр. 114. Любен Каравелов (род. 1834, † в Русчук, 21 януари 1879). Българския патриот твърде ценяха и сърбите. Като посредник между българската и сръбска интелигенции. Гл. "Застава", 1879 № 18 и "Сърб. Зора", 1879 № 2.

Стр. 115. В реда на новите писатели трябва да споменем още: Т. X Станчев, комуто принадлежи цял ред популярни книжки, с твърде разнообразно съдържание: това са наставления религиозни, педагогически; (напр. "Ружица от Елограда, древно събытiе", 1870); кратки исторически драми (напр. върху събитията на последната война;) нравоучителни комедии (тъй също и: "Биконсфилд, смешна позорищна игра"). Кира Петров - учител и патриот, който загина пред началото на Руско-турската война, беше също популярен списател (за неговата съдба гл. в споменатите по-долу книги на Радославова). Никола Живков - патриотически стихотворец. Но най-добрият от новите поети е, види се, И. Вазов: "Тъгите на България", Бук., 1877, и "Избавление, съвременни стихотворения", Бук., 1878.

Да споменем още писателя от българските протестанти, Андрей С. Цанов, който издаваше в 70-те години религиозно-поучителни книжки във Виена; Нему принадлежи също: "България в източний въпрос" (Пловдив, 1879). Една поучителна книжка е превела и Мария А. С. Цанова. Също протестантки издания, които се отличават въобще с протестантски рационализъм и поетизъм:. Папата и римско-католическата-църква, 1861; Иди при Iисус, 1863; Калугерство (Виена, 1867 г. против калугерството); Слово за пост (т.е. за поста, собствено против поста). 3-то издание е от 1868 и др.

Протестантството извърши много по възбуждането на интереса към образованието и училищата.

Стр. 115-116. Към съчиненията на Раковски да споменем още: "Българский вероисповеден въпрос с фанариотите и големая мечтайна идея панеленизма" мал. 4-о с румънски превод en regard, 111 стр.; "Българските хайдути. Тяхното начало и тяхната постоiана борба с турците от падения Българии до днешните времена. Книжица първа." Букурещ 1867; б. 8-о, 39 стр. За жалост, свършва се само с едничката първа книжка (всичките трябваше да бъдат пет) и спира там, гдето именно се говори за старото българско царство; в петата глава би трябвало да се намира "Описанiе развитiя народнаго духа и более обширное, движенiе политической жизни от 1821 до 18б7 г". Общият поглед на Раковски върху хайдучеството накратко е указан в предисловието.

Стр. 116. Към литературата на българската патриотическа емиграция да споменем изданията на Българския централен комитет:

- La Bulgarie devant l’Europe. Яссыр, 1867.

- Les plaies de la Bulgarie, Галац, 1867 (гл. Слав. Зора, 1867, стр. 179).

- Устав на българския революционни централни коммитет, Женева, 1870. Мал. форм. 21 стр. Цел на комитета - "Освобождението на България чрез революция, морална и с оружие в ръцете."

- Български глас. От Б. Р. Ц. К. (т.е. от Бълг. рев. цен. комитет). Женева, 1870. Мал. 8°, 24 стр. Призиви към освобождението.

- Ат. А. Чернев, Русчюските тъмници или Българската революция на 1867-ма година. Букурещ, 1876. Дал. 8°/ 142 стр.

- За хайдучеството: Н. Д. Козлев, "История на хайдут Сидеря и на неговът бывол Голя. По народно предание". Одеса 1876.

- Да поменем най-сетне любопитната книжка на Р. Радославов "Следствiя от Кримската война на 1854-1856 год. За памет на 1876 год. по въстанiето в Търновското окръжiе, описанiе на Тьрновскыте тъмници". Терново, 1878. 73 стр. мал. 8°.

Стр. 117. Гл. Биографията на М. С. Дринова в Чешки "Светозор", 1877, № 21.

Стр. 128. Още преди излизането на "Веда", образци от нейните песни, по съобщенията на Я. Шафарик и Дозон, били дадени в книгата на Alb. Dumont, Le Balkan et l’Adriatique. 2-me ed. Paris, 1874, стр. 164-173, 378-380). Тая книга е посветена на славянството, впрочем, твърде повърхностна. - Книжката на Гейтлер за целия сборник на Веркович; ние споменахме по-горе. Да наречем още брошурата: Dr. Fligier, Ethnologische Entdeckungen im Rhodope-Gebirge, Wien, 1879 (из Mittheil. Der antropolog. Ges. iu Wien, IX). Загадъчният въпрос трябва да се изясни с издаването на новите песни, с което се занимава Веркович в Петербург.

Към трудовете на последния да прибавим още и "Описанiе быта Болгар, населяющих Македонiю", М. 1868, 46 стр. (из Моск. Унив. известия).

- Стр. 130. Към народната словесност да споменем още четири "Народни бълг. сказки", уцелевши от Сборника на Миладиновци и съобщени от К. Ж. (Жинзифов) във "Филолог. Записки", Воронеж, 1866, вып. 4-5, стр. 85-92.

- Сборника от разни български народни приказки и песни. Събрали и издали Г. X. Н. Лачоглу, Н. М. Астарджиев. Русчук 1870 (отчасти известни, отчасти нови).

- Тончо Маринов. "Български народни гатанки. Българска мъдрост" (посвят. князю. Д. Корсакову). Книжка первая (брошура). София 1879. В това число има и от издателя съчинени загадки, но, за щастие, отбележил ги е в края.

- Да поменем още преводите - чешки: Йос. Голечка. Junàcké pisné narada bulharského (Poezie svetovà, VIII) Прага, 1875; и немски: Розен. Bulgarische Volksdichtungen, gesammelt und ins Deutsche übertragen. Leipzig, 1879.

Стр. 131. Освобождението извика в България оживена деятелност, голямо кипене на обществените елементи, които се отразиха в литературата, преимуществено газето-политическа. Развързаха се ръцете на старите деятели, появиха се и нови: основаха се много вестници, отчасти ефимерни, отчасти трайни: Да споменем по-главните: "Българин", основан в Румъния, издава се в Русчук, "Марица", основана в 1878 от Данов, в Пловдив; "Целокупна България", издаваше се от Славейков в Търново, сетне в София (спря); "Остен", сатирически вестник, издаваше се няколко месеца също от Славейков, в Търново във време на Народното Събрание, любопитен за историята на това Събрание; "Витоша", издава се в София, "Български глас", пак там; "Народен глас", от Манчев, в Пловдив; "Българска иллюстрация" - от 1879, в София. Т. X. Станчев, учител в главното Търновско училище, който в 1872-73 издаваше духовния журнал "Слава" в Русчук, в 1879 начена да издава "Славянин", народен лист за наука". Р. И. Блъсков в 1877-78 издаваше "Славянско братство, политическо-литературно списание".

Появяват се книги популярно-исторически, както е Българ. история на Т. Шишков; "Руско-турската война 1877-1878 (очерки и разкази)", Търново 1879, от С. С. Бобчев, който е писан и по руски (Очерки из быта Болгар. Р. Вестн. 1879).

Политическият въпрос между сърбите и българите за Македония и горна Албания - кому принадлежи тяхното славянско население, повдигна въпроси и по историята и етнографията. Тук принадлежат книжките.

- Деспот Баджовић (из Македониjе), Коioj славенскоj грани припададjу словени у горноj Албаниjи и у Македониjи. Белгр., 1878, стр. 48.

- Дим Алексиjевић (из Раосока, уоколини Дибре), Старо-Срби. Белгр. 1878. 48 стр.

Като признават някоя част за бълг. население в тоя край и двамата писатели намират, че жителите на тоя край съставляват особена славянска разновидност, която впрочем и по историята, и по етнографията принадлежи на сърбите, а не на българите.

За наречията да отбележим книгата: "Голяма българска Читанка за Македонските Българи. Наредил един Македонец, издал Андрей Анастасов Ресенец. Царигр. 1868; "Кратко Землеописанiе" на същото наречие и от същия издател. Цар. 1868.

За Нова България гл. съчин. на Немирович Данченко: "После войны", Спб.,1880.

* * *

СЛАВЯНСКИ НАРОДИ И НАРЕЧИЯ

БЕЛЕЖКИ

1. Ние не сме срещали отзиви на български писатели за "Ведата", освен един случаен отзив на Дрянов. В "Пер. Сп." (XI-XII, 152-157) той издаде записаната от него самаго песен: "женитба на слънцето", която в доста близък вариант бе издадена също и от Раковски и Дозон (Chan. рор. 1875, 17). В сбор. на Веркович също се намира дълга песен "Сонцева женитба со мома Вълкана" - "която - забележва Дринов - твърде малко прилича на нашата, и види се, че е сочинена или поне примайсторена от някой прекален български патриот". Дринов е изказвал намерение да говори на особено за Сборника на Веркович, но до сега това още не е станало. [обратно]

© А. Н. Пипин и В. Д. Спасович
© Г. Н. Колушкий, превод от руски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2006
А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Първо издание. Кюстендил: Издава книжарницата на В. Д. Поборник, 1884.