Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ІІ. ВЕКОВЕТЕ НА ТУРСКОТО ИГО И НАЧАЛОТО НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

А. Н. Пипин и В. Д. Спасович

web | web | История на българската литература

[Начала на възраждането; Йеромонах Паисий; Софроний Врачански; Венелин; Априлов, Палаузов, Неофит, йеромонах рилски; Начала от новата литература; Литературният език]

От времето на турските завоевания всеки умствен живот начена да застива в България й най-сетне съвършено заглъхна под двойния натиск: турската власт натискаше с варварски произвол и насилие, гърците - "с духовното си грижене" за българското паство.

От предишната си история българите спазиха само едничък обществен елемент, който поддържаше до сега тяхното съществувание, както и народността: това беше християнството. Тяхната литература, която представляваше едно кипене (брожение) само на религиозни идеи, още не успя да дойде до един ясен извод за обществото; животът не изработи трайни политически основания. Завоеванието захвана българите в "расплох". И на самите приятели на българския народ, и на неговото ново възраждане, българската история, при всичките си бляскави или шумни фактове, оставяше не добро (не радостно) впечатление.

При всичко, че българите още в IX век се явяват като независим народ - казва Палаузов, - историята на тяхното въдворение, юридически припознато, също и последующата съдба на този народ, не представляват нищо утешително в общочеловеческото значение. Като се развиваха под изключителното влияние на ромео-гърците, българите не бяха в състояние да изработят със своите нравствени сили никакви трайни начала, които би осигурили тяхното бъдещо съществувание. Истина е, че християнската религия и християнско-византийската образованост отсрочиха за няколко столетия падането на българите, и Борис или Симеон едва ли можеха да удържат езичеството при своето съседство с православната Византия. Тъй щото не вътрешните учреждения на България, не правилното устройство к отправление на производителните й сили, и не господарственият смисъл на нейните управители са поддържали напрегнатото й съществувание до турското покоряване, а християнската религия, която и в сегашно време твърдо (здраво) се пази в тоя захвърлен народ в югоизточна Европа.

Един от най-добрите познаватели на славянството, също и на българската старина, дохожда, от друга страна, към извод малко утешителен. "Чудна и жалостна е била съдбата на България! - забележва той по повод на древната й история.

На третия век на своето съществувание, в епохата, когато според обикновения вървеж на работите, господарството току наченва своя исторически живот, за България настана време на пълното й развитие; славното просветено царство на цар Симеон, повидимому предсказваше цели векове за процъфтяване, а при това то биде като преддверие на разпадането; и ако отпосле в България и да излезваше от оцепенението си, това биваше само за няколко време от избухванията на някаква си трескава деятелност, много или малко продължителни избухвания, но безсилни да създадат нещо трайно, които отстъпваха място на мрака, всеки път по-дълбок (мракът)... Във всичкото (старо) развитие на България има нещо скороузреваемо, нещо болезнено, неестествено. Скороузряването и болезнеността са най-общата и може би най-съществената особеност на българската история...

Хилфердинг мисли да отдаде причината на това в туй, че българското господарство беше основано на "завоевание", и указва противоположността на неговата история с историята на руското господарство, което е основано на "призвание - повикване" (по известна теория). Но обикновено казват, че завоевателите още в IX-X век се слели със славянския народ? И не трябва ли да се търсят причините на това явление в други отношения? Не такива ли бяха отношенията с Византия? - Странни (чудни) отношения на патриархалния, първобитен народ с господарството, в което признаците от лошата развала (порча) бяха несъмнени, както и да говорят най-новите защитници и почитатели на Византия. Всичките млади стремления на разцъфтяващия народ бяха приложени (обърнати) на византийски тертип; господарството заемаше от Византия своите закони, йераршия - своя формалистически, студен, натруфен характер. От тук произлизаше пренебрегването на народните маси, които, разбира се, според историята на патриархалния бит, изискваха особено внимание и възпитание; Византия ни най-малко не ги (масите) научваше на това внимание. Когато народното вълнение се изказа в богомилството, против него бе употребено църковното оръжие на осъжданията и проклинанията, а не грижата за просвещението на народа, не внимание към това, което би могло да бъде справедливо в народните инстинкти. Не плати ли си (не изпати ли си) България за господарственото си и църковно византийство?

Но българският народ здраво се държеше в християнството, което сетне спази и до днес народността му? Да, но Византия не е тъждествена с християнството (т.е. Византия и християнството не са все едно). Историческите елементи живеят дълго и когато отпосле, при турското владичество, гърците отново получиха църковната власт над българския народ, то и тяхното историческо отношение се изяви: за гърците българите станаха предмет на възмутителна църковна експлоатация (exploitation); за българите - гърците станаха предмет на ожесточена ненавист. - Всичките забележителни, даже бляскави примери от средновековното просвещение, каквито представляваше България, служат за свидетелство, че този народ е способен към развитие на образоваността, че за него е възможно бляскаво бъдеще.

Както и да е, България подпадна под игото посред това неравно и нетрайно историческо вълнение (брожение), за което ние тук говорим. Народът за съжаление, още не си е изработил твърди (здрави) основи за бита и просвещението, за да може с по-голяма устойчивост да го пренесе. Впрочем и беше ли това възможно? Той имаше една подпорка - в "съзнанието на своето християнство"; но това същото християнство стана причина на неговите мъчения.

Вековете на турското властване в България до сега са още тъмни в историята. Но игото беше пълно и страшно. Висшите класове, в които лежеше политическата сила, бяха изтребени, или се обърнаха в мохамеданството, приемането на което им оставаше пак предишното значение, но зато[ва] пък съвършено ги откъсваше от народа: те [се] вливаха в числото на неговите (на народа) най-зли притеснители. Данъкът от славянски деца състави страшния еничарски корпус, който напоследък стана бич за господарството и биде изтребен от самите турци. България бе отделена (отрязана) от останалия свят: не може и да се говори имаше ли възможност да участвува в европейската образованост, която именно от ХV век има своя най-бляскав, най-нов период. Славянските сили, българите и сърбите, се употребяваха за усилване на турското владичество; новообърнатите славянски мюсюлмани ставаха турски големци, пълководци, везири; според свидетелството на пътешествениците в началото на ХVІ век почти всичките еничари говорили по славянски. Султан Селим II сам твърде ценеше славянския език, който господствуваше на едно грамадно пространство в неговите балкански владения и съседни земи. Сръбският историк Миятович не без основание забележва, че тогавашната Турция със Султаните, които говореха по сръбски, със сръбските везири, паши и еничари, според както се вижда, почти беше готова да стане мохамеданско-славянско царство. Но отпосле те се потурчиха съвсем и станаха чужди за народа още от самото начало.

Изначало (в първите времена), според както казват, господарството на турците не било тъй тежко, както от после. Беше време, когато турците се славеха със своето правосъдие, врява за което е доходила и до стара Русия. Но от половината на ХVІІ век с вътрешния упадък на турския бит и управление, и когато (заедно с това) турците се убедиха в пълното (съвършеното) смазване на славянството и в невъзможността за повдигане и противене от негова страна, съдбата на турските славяни ставаше все повече и повече тежка, жалостна: разпространяват се бедността и невежеството, църквите се събарят, остатъците от старата книжнина изчезват, духовенството става все по грубо; народът съвършено се обръща в безответен роб, какъвто бе възможно да го видим в последно време.

От друга страна, българите подпаднаха под властта на Цариградския патриарх и станаха цел на постоянна и безгранична църковна експлоатация. Подир унищожението на Търновската патриаршия, след падането на царството, България бе подчинена на Константинополския патриарх, а сетне, подир превземането на самия Цариград, патриархът, освен своята духовна власт, получи от Портата и гражданската власт над народите в Турция, които изповядват православието. Цариградският патриарх стана единственият посредник между правителството и народа, който чрез това биде отдаден в негово (на патриарха) пълно разположение: старата борба на славянския елемент с гръцкия се свърши с подчинението на първия. От това време вече българите не получаваха висши духовни длъжности, при все че тяхното племе съставяше най-голямата част от подчинените на патриарха православни. Върхът на това църковно угнетение настана с владичеството на тъй наречените фанариоти, от края на ХVІІ столетие.

Фанариотите (които получиха названието си от цариградския квартал Фанар, или Фенер) станаха за българското славянство такива бедствия, които не отстъпваха на притеснението от самите турци; те не само изтощаваха и най-последните материални сили на народа, но станаха страшни и за самото негово съществование.

Тази безнравствена община на преродения византизъм - забележва един нов историк - тези интриганти, на които всичкото дипломатическо изкуство [се] състоеше от сплетни и клевети, всичката система на управлението - в изнамиране средства за лично обогатяване, бидоха заклети с позор от всичките писатели без изключение, които, поне колкото и да е, се касаеха до тях (са писали за тях).

Лукавите фанариоти станаха страшни съюзници на турските притеснения; те бяха делители на турското правителство, негови банкери, драгомани; в Дунавските княжества те бяха господари, в България - епископи, в Цариград - патриарси. Църковното управление стана прост откуп. (Ето какво описва Фенер пруският консул в 1779 година: "Le quartier est la demeur de ce qu’on appelle la noblesse grecque, qui vivent tous aux dépenses des princes de Moldavie et de Valachie. C’est une université toutes le scelerattesses, et il n’existe pas encore de langue assez riche, pour donner des noms à toutes celles qui s’y commetent. Le fils y apprend de bonne heure à assassiner si adroitement son pere pour quelque argent qu’il ne saurait être poursuivi. Les intrigues, les cabales, l’hypocrisie, trahison, la perfidie, surtout l’art d’extorquer de l’argent de toutes mains y sont enseignes methodiquement.)

Фанариотската йераршия, без да знае нито езика, нито обичаите на народа, без да се погрижи за неговите нужди и като го презираше, обираше българите всякак, за да лиши народа даже от съзнание на своето положение, по духом на турското управление; поддържаше в народа невежеството, унищожаваше всичко, което наумяваше на народа за неговата народност, унищожаваше славянското богослужение, като въвеждаше непонятната за народа гръцка литургия, даже в последно време с голяма злоба преследваше българските училища, като принуждаваше да се учат само по гръцки, изтребваше славянските книги и ръкописи, и, в заключение, караше бедния народ да изплаща техните прищевки и (нерядко най-гнусните) удоволствия. Всичко това се съпровождаше с най-голо и съвсем не Йерархическо презрение към народа. Грабителството на фанариотите не знаеше никаква мяра; робството на народа и невежеството бяха съвършени; (в пълния смисъл).

В това, и повече в нищо друго, се състоеше много векове историята на българския народ. Народът бе в най-бедствено положение и това нещо още отдавна принуждаваше българите да се преселяват по съседните си страни. Най-много се изселваха във Влашко и Молдова и (от половината на миналото столетие) в Южна Русия, също и в княжеството Сърбия и в Банат. Други ходиха в "хайдутство", отмъстяваха за притесненията с разбой и убийства; народът гледаше на хайдуците като на свои единствени застъпници и герои, макар че тия застъпници понякога нападаха и на своите си. Най-сетне българите начнаха да се обръщат в Уния, за да се избавят от омразната власт на Цариградския патриарх. Впрочем, тази Уния не е ново някое явление в българската история: още цар Иван-Асен, за да прекрати злоупотребленията на гръцкото духовенство, опитваше се да се сближи с папата. Унията се въдвори за няколко време в новото Българско царство, в първите години на ХІІІ столетие; сега униатството се отзова на фанариотското угнетение. Една част от българите приеха католичеството; това е общината на тъй наречените "павликяни" (бивши богомили), които живеят в околностите на Пловдив и Свищов, но не надминават повече от 50,000 души. Най-сетне, много българи приеха мохамеданството, много души се потурчиха поради своите нрави и отношения към народа; тези, които бяха по в състояние и получаваха що-годе образование, приемаха гръцкия или румънския език.

От само себе си се разбира, че при такова едно положение на работите не можеше и да има дума за литературна деятелност. Но старата писменост не изведнъж се прекъсна. В първите времена още се пазеха старите ръкописи, църковниците бяха доста грамотни. У турските сърби (на които помагаше, без съмнение, съседството със свободните едноплеменници) още в XVI столетие се печатаха църковни книги - имаха си типографии в Скадра (Скутари), Белград и в манастира Грачаница. У българите е известен само един подобен пример: Яков Крайков от Средец (София), с Йероним Загуревич от Катаро, напечати Псалтир в 1569 год., и Молитвеник в 1570 г., но веч във Венеция. Не се прекъсваше старото значение на българския език и в съседната Молдовлахия: Молдовлахийските румъни, които някога бяха под българска зависимост и които чрез тях приеха християнството, в продължение на много векове имаха за свой богослужебен и писмен език църковнославянския - вероятно за това, защото той е бил език на господствующето племе, а туземният език за дълго не е получавал писмено значение. Тъй си следваха работите до половината на XVII столетие, когато начена да влиза в употребление заедно със славянския и румънският език в писмеността, официална и частна; но по църквите църковнославянският език се държа и до XVIII век.

Български ръкописи от вековете на турското иго са редки; по тях може да се види, че съдържанието на старата писменост продължаваше да се спазва в тия най-нови сборници; но до сега малко са намерени, каквито и да били самостоятелни български статии от това време. Като таквоз самостоятелно Българско произведение, в първата половина на XVII в., г. Ламански счита словото за страшния съд, което той намерил в българския сборник на Люблянската библиотека. Но сетне се видя, че това е превод от Дамаскин и паметника остава любопитен само като свидетелство за книжовната деятелност на съществующия, говорим народен език. В същия сборник г-н Ламански е отбележил мнимото слово на Йоан Златоуст "за душевното покаяние", вероятно то е преведено от гръцки, но любопитно е това, че в него се предава (разказва) легендата до най-малките подробности и е сходна със сръбската еничарска песен за "Находе Симеун".

В тоя вид произведения по видимому се е протегнала, макар и слаба нишка, която съединява преданията из старата българска.писменост с произведенията в края на ХVІІІ в., в което намират първия зародиш на Българското възраждане. Във вековете на турското иго, Българите имаха няколко нови светии; това са мъченици, които пострадаха от турците, убити или изгорени; - но за тия светии почти няма български жития; техните имена само останаха между светците.

Упадъкът на целия народен бит дохождаше до такава степен, щото застрашаваше и самото съществувание на народността. Всичко, което току се издигаше над ниския "уровен" на работната сила, отказваше се от своята народност и се присъединяваше към гърците. Фанариотите презираха българите със старото високомерие на византийците и с далновидността на злобата, стараеха се да изтребят и самата възможност за пробуждане [на] народността. С тази цел гръцкото духовенство (а след него понякога, за съжаление, и неразвитото българско духовенство) старателно изтребляваше българските книги. По-горе е приведено забележванието на Григорович, че никъде в славянството, освен до някъде у чехите (когато в XVII-XVIII векове свирепствуваха у тях йезуитите), не е станало таквоз страшно изтребление на старината и старата писменост, както у българите. На Атон, който беше някога книжовен център на южното славянство, ръкописите гинеха от невежеството на монасите; в България гръцкото духовенство изтребляваше систематически славянските ръкописи, правеше от тях "аутодафе" - народът не разбираше какво се извършва. Кое где (само-нещо) само беше спасено в библиотеките от учените славянски пътешественици; между последните особена заслуга в спазването на южнославянската книжка старина показаха Григорович и Хилфердинг.

С падането на царството, с упадъка на книжното образование, в литературните отношения на православното славянство стана един преврат. Южните славяни, които някога снабдяваха русите с духовни лица, писатели, певци, живописци, с ръкописи, сега сами се нуждаеха от помощ, и мислеха да я намерят в Русия: от XVI в. българите наченват да отиват в Русия - за милостиня и книги. Изпърво им се даваха ръкописи, сетне печатни църковни книги. Това остана почти единствената подпорка за старото църковно предание. Своята собствена страна българите забравиха до такваз степен, щото тези църковно-славянски книги, които някога от тях отиваха на север, те ги считаха руски книги.

* * *

[Начала на възраждането]

И тъй едва се мъкнеше народният живот, когато политическите събития начнаха първи път да залюляват турското могъщество. От края на XVII столетие войните на Австрия с Турция възбудиха у българите първите надежди, които сетне от половината на XVIII в. наченаха да прехождат към Русия, но на тези надежди за дълго време не беше осъдено да се сбъдват. Събитията преминуваха от страна, покрай: от Турция се отне Венгрия, по-късно се отне южния край на Русия и Крим, в сегашното столетие Сърбия, Гърция и Дунавските княжества; но за България не мислеха. Войните през 1827-28 год., също и Кримската война нямаха специална цел освобождението на България - говореше се въобще само за подобрението бита на балканските християни; "у българите можеха, естествено, да се раждат народни очаквания; но те бяха страшно опровергавани: на българите се струпваше всеки път турското отмъщение. Подир Кримската война европейските държави взеха върху си покровителството над турските християни, но реформите, провъзгласени от Турция, си останаха само на книгата. Положението си оставаше както по-преди жалостно до началото на войната в 1877 год.

С една реч, от времето на падането на царството в края на XIV в. българите бяха своевременно забравени от Европа. Извътре те бяха много угнетени; като жители на вътрешна провинция бяха отделени от останалия свят; те почти и не помисляха за въстания или слухът за въстание и турските притеснения не достигнаха до Европа. За тях едва знаеха и в едноверната Русия; когато във времето на Екатерина се породи мечта за изгонване турците из Европа, тази мечта се изрази във формата на "Гръцки проект", в когото славяните бяха забравени и изпълнението на "Гръцкия проект" за тях щеше да бъде голямо бедствие.

Българите бяха забравени тъй основателно, щото даже и твърде учените в края на миналото и в началото на сегашното столетие, имаха най-тъмни понятия за народа и езика му. В 1771 год. спомена за тях Шлеуер, като намерваше, че изучаването на новия български език би могло да разясни какъв народ са били старите българи. Патриархът на най-новата славистика, Добровский, считаше българския език, когото той съвсем не знаеше, за наречие от сръбския език; Копитар, в 1815 год., знаеше само, че в българския език има член, който се туря в края на думите. Първите сведения за българския език съобщи прочутият Вук Караджич, в началото на 20-те години. Шафарик в 1826 год. мислеше, че Българите живеят само между Дунава и Балканите, и полагаше, че всичкото им число достига до 600,000; в 1842 г., в своята "Славянска етнография", той съобщи твърде странен (чуден) образец от българския език. Други мислеха, че българският език е съвършено изчезнал в земите на старото българско царство.

Българското "Възраждане", народно и литературно, се наченва само от 20 и 30-те години на сегашното столетие. Но първите му подготовления може да се проследят още преди.

Къде XVIII столетие българският народ достигаше до последната степен на упадъка. Към предишните бедствия от страна на турските притеснения присъединиха се и тези от страна на фанариотите. - Фанариотите "като черни врани" се нахвърляха върху българския народ и без милост го късаха.

Наший народ, - казва българският историк, - беше мъртъв от началото на XVIII в.: българите не съществуваха като народ, а съставяха просто тълпа от хора угнетени, измъчени и съсипани. Самата дума народ (по старобългарски "език") тогава се изгуби и беше заменена с думата "хора", взето от гръцки, и означаваше селщина, селските жители, обречени на всякакви трудове и тежести... Ако би някой и да сполучваше да достигне по-человечески граждански живот, то той веч преставаше да бъде българин и ставаше грък, защото на българин не приличало да живее граждански живот; това беше възможно само на гърка. Българинът трябваше да си остава селски жител, роден за тежка работа...

Наистина, съществуваше Охридската патриаршия, която би могла, ако да искаше, да стане за българския народ нравствен център и подпорка; но в XVIII столетие тя беше само по име българска, а на дело нейните Иерарси още от отдавна бяха гърци. Най-сетне, фанариотите не искаха да остават и това съмнително възпоминание за българската старина и в 1767 г. Охридската автокефална църква биде унищожена.

Несравнено по-щастливи от българите - казва Голубински - бяха техните съучастници в бедствието на робството, техните братя сърби. След изгубването на царството, сърбите сполучиха да спазят своето патриаршество, и събрани около този останал техен представител, те нито на минута не губеха, както се това случи с българите, живото съзнание на своята народност; и за да смъкнат чуждото иго, тям не беше нужно преди всичко да се трудят да образуват от себе си, на които оставаше да се борят с игото, един цял народ.

* * *

[Йеромонах Паисий]

В половината на миналото столетие работата на българския народ беше безнадеждна, и в това именно време ние срещаме едно забележително произведение, от което сега наченват историята на Българското възраждане. В 1762 г. Хилендарският йеромонах и проигумен Паисий довърши из между българите историческото си съчинение под заглавие: "Исторiя славено-българская о народах и о царях и о святых българских, и о всех деянiях българских". Тази книга произведе голямо впечатление между грамотните българи, които още не бяха изгубили народното чувство и даде първия подтик [на] "Възраждането".

Единствените сведения за биографията на Паисий са тези, които могат да се извлекат из самата му книга. Той бе родом от Самоковската епархия и е бил монах в Хилендар, гдето брат му Лаврентий бил игумен. Сетне той се пресели в Зографския манастир. Навсякъде, където му бе възможно, той събираше исторически сведения, ходеше по България, ходи даже в "Немската земя", т.е. вероятно в южна Австрия. Него го "яла ревност и жалост" по своя български род, че си той няма никаква история за преславните деяния на старите светии и царе, и той предприема този труд, към което го подбуждали и подигравките на сръбските и гръцки монаси, които коряха българите, че те си нямат своя История. Своята книга той написа по стила на старите компилативни хронографи; главна негова основа е била книгата на рагузанеца Мавро Орбини (Regno degli Slavi, 1601), която Паисий знаел в руския й превод [от] 1722, и от която все току не беше дотам доволен; и църковната История на Бароний, известна нему също в руския й превод [от] 1716 год. От местните източници на Паисий бяха известни само малко паметници и легенди. Трудът на Паисий няма голяма критическа цена, но и не [се] състои в това неговото значение. Той е важен по своята задача - да служи "за полза на българския род", който не е имал своя история, да изобличи "отцеругателите", които забравяха рода си, да отговори на хулите на чуждите хора. С тази цел той се и трудеше за "събирането", за да напомни славните минали времена на своя народ, за могъщите царе, прочути светии; той указва на народа в тия минали времена предмет за гордост и урок за спазване верността на своя род (да му бъдат верни, а не да се наричат гърци), и за противене на неприятелите.

Считаме за не излишно да споменем някои места из тази книга, която принадлежи в реда на първите заявления на славянското възраждане. Цяла същата книга до сега не е издадена.

В притурката си Паисий, като същ стар книжовник, говори за своя труд:

Аз, Паисий, Йеромонах и проигумен Хилендарский, совокупих и написах, от руски речи прости обратих на болгарски прости речи словенски. По мало снядаше ме ревност и жалост по рода своего болгарскаго, защото не имеят Исторiя заедно совокупена за преславная деянiя испервая времена рода нашего и святих царiй. Тако и укараху нас многажди сербiе и греци, защото не имеяме своя Исторiя; аз зрях по многих книгах и Исторiях ради Болгари много известiе написано. Того ради воспрiях труд много за две лета собирати по мало от много исторiй, и у Немска земля повече за то намеренiе ходих. Тамо обретах Исторiя Маврубирова (т.е. Мавро-Орбинова) за сербiе и болгари вкратце за цари, а за святи никако не писал. Латинин был, не исповедует святих болгарски и сербски, кой просiяли по следи, от како ся отделили латини от греци. Но и за сербски святи зле пишат и покривает, а за болгарски никако не поменует. Тако аз презрех свое главоболiе, яко за много време страдах тако и устобою болех велми, и то от желанiе много што имеях, презрех и от многовременна погребенная избавенная едва совокупих... Не учих се ни граматика, ни политика никако, но простим болгаром просто и написах. Не бист мне тщанiем за речи по граматика слагати и слова намештати, но совокупити заедно сию исторiицу...

За българските историци Паисий говори в предисловието:

Болгарите са имали и исторiи царски и кондики архiерейски... и житiя и правила святих болгарским много не било в оно время штампи (печати) словенски, а человеци от небреженiя не претолковани, но на мало ся места такива книги обретами.

Като разказва за разрушението на църквите, манастирите, царските и архиерейските дворци във време на падането на царството, той продължава за потреблението на българските исторически паметници:

И в то время погубила ся они исторiи царски, и на много святiи житiя и правила, и нине няма они книги летописни, што ся били пространно написани ради всего народа и царiе българских. Аз много книги и премного прочетох и възисках за много время прилежно, и немогох никъде обрасти рукописние печатни, но мало и рядко и в кратце обретается.

Ние споменахме, как трогали Паисий укорите на сърбите и гърците; но още повече се смущавал той от тези българи, които забравяха своя род и го издаваха:

Аз видях от много Българи защо идут по чужди език и обичай и на свой език хулят, за то зде написах, и они отцеругатели кои не любят свой род език, написах да знает...

Той няколко пъти се повръща към тези хора "кой обращают на чужда политика и не раде за език Болгарски, но се учат читати и говорити по гръчески и срамеетя да ся наречет Болгари"... О, неразумне и юроде! - говори той към тия ренегати (отстъпници): - поради что ся срамиш да ся наречеш Българин, и не четеш по свой език, и не думаш. Или не са имали Българи царство и господарство? Но са рече: греци са по мудри и по политични, зато рече, лучше е пристати по греци. Но, вижд, неразумне, от греци има много народи по-мудри и славни, дали си оставля некой грек свой язик и ученiе и род както ти безумне што оставляш и не имаш никой прибитък в гръцка мудрост и политика. Ти Българине, не прелштайся, знай свой род и език и учи се по своему езику: боле ест Болгарска простота и незлобiе"...

Гърците са хитри, горди спекуланти и интриганти - в това състои всичкото им преимущество пред българите; но у тях няма ни фамилиарни, ни граждански добродетели, и техният ум мисли за неправилното грабене и обида на простите хора. Казват, че българите нямат книжовници, учени и славни мъже, че те са прости работници и пастири. На това Паисий отговаря с напомнувание за славните времена, които са бивали у българите:

Или не са имали Българи и господарство, за толико царствовали и били чудни по вся земля, и много пути от силни Римляне и от мудри Греци дан вземали, и давали им царюве и кралюве свои царски дъщери в съпружество и да би имали мир и любов с цари български; и от всего славенскаго народа най-славни били Болгари, първо са они патрiарх имали; перво они ся кръстили, най-более земля они основали, тако от своего народа словенскаго они силни честни били, и перви святiи словенскiи от болгарски род и язик просiяли, как по реду вся в сiю исторiю написах и за то имеют Болгари от много исторiи свидетелство.

Българите, наистина, станаха сега само работници и пастири, но до това ги докара лукавството на самите гърци. Паисий не можеше да не каже за това угнетение, което търпяха българите от гръцкото духовенство; поради своя духовен чин, той говори за това смирено, но обвинението изказва направо. Гръцкото духовенство е виновато за упадъка и сиромашеството на народа.

Тая вина Болгаром от греческая духовная власт происходит, и много насилiе неправедно от гречески владики терпят во сiя времена... Но Болгари почитают их за архiереи и сугубо плащают им должное, за то по нихна простота и незлобiе воспрiимут от Бога мзду свою; така и они архiереи што с насилiе, а не архiерейско правило творит Болгаром велика обида,... и они по свое дело и безсовестие воспрiимут между свою от Бога по реченому: яко ти воздаеи камуждо по делом его."

В числото [на] тези, които се смеели на българите, имало сърби, руси и москали. Тия сърби бяха именно тези, които се избавиха от игото с това, че отидоха в Австрия, гдето намериха възможност да живеят по-свободно и да си понаправят какви-годе училища. Паисий им напомня, че в миналото време, когато българите имаха високо просвещение, имаха силни царе и патриарси, сърбите не бяха и кръстени; и че у тях същите има техни братя в Турция, които са още по-прости и бедни, от колкото българите. Той прибавя:

но они Руси и Сърбiе да благодарат Бога, да ги е покрил от попрание ... и от греческая власт архiерейская. Што би болгари страдают, да су они то мало искусили, то би весма Болгаром благодарили зашто в толико страданiе держат свою веру непременно.

Съчинението на Паисий тръгна от ръка в ръка и видимо произведе впечатление: в сегашно време са известни няколко стари списъци със значителни варианти; някой си неизвестен читател го допълнил с нови подробности и между другото с ожесточени нападения на гърците. Книгата се преписваше и в сегашното столетие, когато най-сетне Христаки Павлович (Дупничанин) я издаде в Пеща в 1844, впрочем с големи изменения под заглавие: "Царственник или История Болгарская, която учи, от где са Българе произшли и како кралевствовали, какоже царствовали и како царство свое погубили и под иго подпаднали" и пр.

* * *

[Софроний Врачански]

Ученик на Паисий наричат Софроний, Врачански епископ. Софроний преди духовната си длъжност Стойко Владиславов (род. 1739, умрял 1815 или 1816) преживя твърде безпокоен живот, който ни дава нагледна картина за положението на българите в края на миналото и в началото на сегашното столетие. Като грамотен человек, той бе избран за свещеник от чорбаджиите в г. Котел (Казан), и като человек забележителен, излагаше се на всякакви насилия от турски произвол. Впрочем гръцката духовна власт ценеше Стойко, и в 1794 той биде назначен епископ в г. Враца, под името Софроний. Времето беше страшно. Пазвантоглу се утвърди като независим паша във Видин и Софроний се намери между два огъня: в този край господарствуваха и кърджалиите, и турските войски; епископът трябваше да се избавва и от едните, и от другите. Още пред него (Пазвантоглу), се готвеше да го обеси един от турските управители; друг път той се избавя от смъртта само чрез бягство; сетне той прекарва три години роб в Видин и т.н. Най-сетне в 1803 година той се избави от това робство и се засели в Букурещ. Последните години от живота си той посвети на книжна деятелност. В 1804 г. Софроний написа своите записки, в 1806 година, той издаде, събрание от поучения, преведени от старославянски и гръцки "Курiакодромiон", Римник, 1806; Нови Сад, 1856; Букурещ, 1865, които и до сега се ползуват с голяма известност. Това бе първата печатна книга на новобългарски език.

В първите години на сегашното столетие появившето се движение намери нови деятели из между българските търговци и преселенци в Влашко. Българската търговска класа от миналото столетие начена да показва голяма предприемчивост и разпространи своята деятелност до Смирна и В[и]ена; тя имаше някое (що-годе) образование по гръцки дух, малко по-малко в нея се пораждаха мисли за своя народ, и в началото на сегашното столетие от нейната среда се появиха хора, които и наченаха да мислят за основанието на школи и литература за своя народ. Такива бяха габровските търговци Мустакови, които водеха делото на сръбския княз Милош, Генович, Бакалоглу и др.; писателите: Атанас Стоянович от Кипилово († 1868), който преведе от руски: "Священное цветособрание" (Пеща, 1825) - и сетне други книги; Василий Ненович, който пак тогава издаде "Свещенна история"; Петър Сапунов и от[ец] Серафим от Ески Заара издадоха преводи на Новия Завет в 1828; Петър Берович (или Берон, 1797-1871) издаде в 1824 в Брашов (Кронщадт) с помощта на един търговец "Буквар", който и до сега се ползува в българите с голяма слава. В предисловието си Берович нападна българските школи, които се държаха за известна стара метода на обучението по Часослова и които на нищо не научваха, даде в своята книжка статии с картинки из естествената история и препоръчваше системата на взаимното обучение, която действително от тогава се твърде разпространи.

Но това бяха още отделни, слаби опитвания. Те взеха характер на определено, силно движение вследствие деятелността на един оригинален писател, не българин родом, но който като се отдаде на българската работа, захвана високо място в историята на най-новото българско възраждане. Този писател е Венелин.

***

[Венелин]

Юрий Венелин (1802-1839) беше родом Карпатски русин от северна Венгрия. Неговата фамилия е собствено Гуца, но в Лвов, гдето се учеше в университета, той прие името Венелин, за да скрие своите следи, защото намисли да се оттегли в Русия. В Лвовския университет той се занимаваше най-много с историята на славянските племена; в 1823 год. пресели се в Русия, живя изпърво в Бесарабия, гдето другарски го прие известният генерал Ирзов, който остави подир смъртта си благодарни възпоминания като попечител за преселенците в южния край, гдето именно имаше много българи. Тук Венелин се запозна с Кишновските българи и окончателно се заинтересува със съдбата на български народ, на стария и на новия. Сетне той отиде в Москва, гдето го посъветваха да постъпи в университета и да стане медик. В 1829 г. Венелин свърши курса в университета и стана медик, но в същата година: издаде първи том от своето съчинение: "Древнiе и Нынешнiе Болгаре", което обърна върху си вниманието на учения свят, а тъй също произведе силно впечатление на хората, които съставляваха в това време не многочислената българска публика, и на такивато българи, на които до тогава съвсем не им идеше мисъл в главата за тяхната народност. На следующата година Руската академия даде на Венелин възможност да направи едно пътешествие по България, гдето той още по-отблизо се запозна с народа, на когото посвети своето изучаване; Пътешествието стана с твърде големи затруднения: Венелин стъпи в турската земя във Варна и срещна най-голям безпорядък, "тревога", глад, холера; руските войски подир войната вече се връщаха назад; иззад Дунава отиваха български преселенци; в горите се появиха хайдушки шайки (банди); останали до тогаз паметници от древността погинаха във времето на войната или бидоха разнесени; по-образованите българи, които би могли да окажат помощ на пътешественика, оставиха отечеството си; у останалите Венелин срещаше тъпо недоверие и подозрителност. Според неговите собствени думи, той "за всяка дреболия бил принуден да събира сведения отделно, всичко почти да лови, тъй да се каже, на летене"; в тогавашните размирни обстоятелства, случваше се да се излага и на сериозни лични опасности. При всичко това той сполучи да извърши твърде много: да придобие доста ръкописи, с крайни усилия да запише много песни, да изучи говоримия език, да състави граматика (макар наистина и да е непълна, тъй като той се запозна само със северното наречие) и т.н. Отпосле той се оплаква, че на неговия труд бъркали и самите българи. Не един път му дохождало (хващало го) съмнение и желание всичко да остави; но въодушевлението му вземало връх и той продължавал да работи. Най-сетне дойде до българите неговата книга, и на тези от тях, които бяха способни да оценят нейния смисъл, произведе твърде голямо впечатление. Венелин найде най-сетне в българските патриоти горещо съчувствие, на него наченаха да възлагат своите надежди: в неговата оригинална книга българите за първи път намериха историята на своето племе, поетическо подновение на тяхната стара слава, въодушевлени призвания към възраждане. А това последното беше твърде важно. Когато Венелин наченваше своите трудове, нужно беше да се определят първите елементарни въпроси на историята и етнографията на българския народ. Видяхме, че твърде малко знаеше тогава за тях и най-великият учен в това време, Шафарик. Венелин беше длъжен (трябваше) да обяснява, че на българите е принадлежал този език, на който за пръв път се появи в славяните Св. писание. Подир "Древните и сегашни Българи" последваха другите трудове на Венелин, посветени повечето и те на същото изучаване южното славянство, старото и съвременното: някои от тях бидоха издадени вече след смъртта му. В негово време и после Венелин често укоряваха за недостатъка на историческа критика; неговото име бе синоним на историческата фантазия. Но това не унищожава неговата велика заслуга на българския народ.

Не всички, както трябва ценят и разбират великата услуга, направена на българите от Венелин, - казва Голубински. Тъй като неговите изследвания по българската история се показват от към научна страна в много отношения твърде слаби и неудовлетворителни, то намират, че благоговението на българите към неговата памет, което достига до обожаване, е твърде преувеличено и детинско, основано повечето на тяхното невежество, от колкото на каквото и да било друго нещо. Но това съвсем не е тъй. Съвършено справедливо е, че в научно отношение изследванията на Венелин са изпълнени с твърде големи недостатъци и в сегашно време са почти съвсем остарели, но неговата заслуга най-главно не [се] състои в това, че той създаде Българската история (макар впрочем, че и тук винаги ще да служат като изходна точка неговите трудове, а не трудовете на другиго някого), а в това, че той възсъздаде или възкреси самия български народ, че той беше виновника за възраждането на българската народност, която вече съвсем погиваше. Тази услуга, няма съмнение, е най-голямата услуга, каквато би могла да се направи на народа; и за това той твърде справедливо заслужва и това най-дълбоко благоговение, с което почитат името му българите...

Венелин беше человек с високи дарби. Той бе ентусиаст на народността, който работи за българите в тази епоха, когато Вук Караджич, Шафарик, Челяковски и Колар и пр. работеха за сърбите, чехите, словаците и т.н. За това бяха нужни не само научни сили, но и пламенна любов към народа, поетическо въодушевление от миналото стремление да се повдигне народното достойнство и в сегашно време. С тази любов и поетическо въодушевление Венелин бе народен във висока степен: той много работеше, имаше богати сведения, но не можеше да се благодари със сухото, не пълно събиране на фактовете; според състоянието на тогавашните знания, той нямаше достатъчен материал за строго историческата реставрация (подновяване) на миналото, но пред неговото раздразнено чувство и въображение се рисуваха неговите (на миналото) картини, и той ги схващаше, като ги считаше за резултат на изследването си. Веднъж във време на пътешествието си по България, той наченва да описва някой си град, който му направил силно впечатление с прекрасното си местоположение.

Изведнъж, казва той, - аз се пренесох във времето на XIV век, когато турците обсаждаха тоя град; на площада пред моите прозорци ми се представиха турци от онова време и тълпа българи и от моето описание излезе първата глава на романа.

Това и беше отличителната черта на неговия литературен характер. Неговото изображение [на] царството на Атила, когото той считаше за руско-български герой, е почти роман, жив и картинен. Венелин е народен публицист, скрит в археолога; смисълът и целта на неговата деятелност бе да възбуди в народа нравственото достойнство чрез възпоминания за миналото и да покаже възможността за по-добро бъдеще. В това [се] и състои неговото значение. (Съчиненията на Венелин относително България са: "Древнiе и нынешнiе Болгаре в политическом, народописаном, историческом и религиозном их отношенiи к Россiянам", М. 1829-1841; второ изд. 1856 (с биографически очерк от Безсонов); "О характере народных песен у Славян Задунайских", М., 1835; "О зародышы новой Болгарской литературы", М. 1838. След смъртта му издадени: "Влахо-Болгарскiя или Дако-Славянскiя грамоты", Сиб., 1840; "Критическiя изследванiя об Исторiи Болгар", 2 т., М. 1849; "Некоторыя черты путешествтiя в Болгарiю" (изд. на Безсонов). М. 1857.

* * *

[Априлов, Палаузов, Неофит, йеромонах рилски]

На Венелин, на археолога и етнографа, принадлежи без съмнение силното възбуждащо влияние в делото за Българското възраждане. От 30-те години тук се наченва съживена деятелност. Българските книги все още бяха редки: до 1840 година изброяваха нещо до 30 български книги, - но здравото трайно начало вече беше положено. Най-главната услуга на българското образование принесоха българските изселенци, които се заселиха в Одеса: двама от тях, В. Априлов и Н. Палаузов, бяха особено ревностни почитатели на Венелин. Априлов († 1848), както и повечето от тогавашните образовани българи поддържаше изпърво гръцките школи и гръцките революционери, но от 1831 г. той се запозна с книгата на Венелин и стана ревностен партизан на собствената са народност. Априлов и Палаузов се решиха да основат българско училище в известното сега Габрово, в своето отечество, малък градец между Търново и Шипка: те отвориха това училище в януари 1835 година, назначиха му голямо всекигодишно пособие и повикаха за учител йеромонаха на Рилския манастир Неофит, който показа тогава и отпосле голяма услуга на народната българска педагогия и въобще на българското движение. Основателите на българското училище, първото европейско училище в България, погрижиха се и за издаването на необходимите учебни книги. При всичките препятствия и противодействия от страна на гърците и на българските гъркомани, Габровското училище се удържа и имаше голям успех. Примерът на неговите основатели подействува и на другите, появиха се нови пожертвования и подир 6 години от отварянето на Габровското училище, бяха основани още няколко български училища в Казанлък, Карлово, Панагюрище, Калофер, София, Търново, Котел или Казан и пр. - които получиха от Габрово необходимите учебни пособия. От тогава вече елементарното (първоначалното) народно образование беше осигурено.

Влиянието на Венелин тук беше непосредствено. В. Е. Априлов, който сетне се яви като писател ("Болгарскiе книжники", Одеса, 1841 г.; "Денница Ново-Българскаго образованiя", Одеса, 1841; "Мысли за сегашното българско ученiе", Одеса, 1847, и др.), сам казваше, че именно Венелин "пробуди в него любов към народността". Също така Венелин я пробуди и в много други. У българите се появи ревностно присърце (усердiя) към разпространение образованието в народа, и от 40-те години българските книжки, почти изключително дидактически, вече не бяха тъй редки. Един от най-деятелните мъже в тази народно-педагогическа литература е споменатият Неофит, йеромонах в Рилския манастир, който от отдавна оставаше и славянската литература. При основанието на българското училище, Неофит пратиха в Букурещ, за да усвои системата на взаимното обучение и да приготви нужните книги. Катихизис, българска граматика, гръцка граматика, таблици за взаимното обучение, които по старанието на едного от Мустаковците, бидоха напечатани в сръбската княжеска типография в Крагуевац, в 1835 г., безплатно. По-късно Неофит, макар и самоук, основателно изучи стария и новия гръцки език, старославянски, сръбски, и руски, издаде новобългарски превод на Новия Завет (Смирна, 1840), напечатано от Американското библейско общество. Другото училище беше в Свищов, гдето работеше Христаки Павлович Дупничанин ("Писменник общеполезен", "Разговорник Греко Българский", Белград, 1835 г. и др.) и другия Неофит, архимандрит на Хилендарския манастир "Славено-болгарское детоводство" - един вид малка училищна енциклопедия, Крагуевац, 1835; "Краткая св. История", Белград, 1835). В същото време работиха по учебната литература Райно Попович ("Христоитiя и Благонаравiе", Пеща, 1837 и др.) I. А. Богоев или Богоров, който между другото издаде и един малък сборник от песни.

***

[Начала от новата литература]

Подир десет години от основанието на Габровското училище в България имаше веч повече от 50 народни училища: читателите се умножаваха, тъй щото в 40-те години имаше вече книги, който имаха до 2000 спомоществователи. В числото на списателите веч се явяват хора, които получаваха образованието си вън от границата. Появиха се български типографии: в 1839 г. в Солун, основана от архиеп. Теодосий; в 1840 в Смирна, гдето имаше българска търговска колония; в 1843 в Цариград, основана от сърбина Огнянович. В 40-те години пак се появяват цел ред педагогически книжки, буквари, учебници, наставления за възпитанието, преведени книги за младежите; К. Огнянович издава алманаха ("Забавник", Париж, 1845); К. Фотинов начена даже да издава журнала "Любословие" (Смирна, 1845). Изборът на чуждоземните образци за четене беше не всякога сполучлив, вкусът биваше често наивен; но малко по малко съдържанието на литературата става по-сериозно.

Тъй щото новата българска литература имаше преимуществено или почти изключително възпитателен характер: главната нейна (на мет.) цел беше да достави на народа елементарни знания и развитие на народното чувство. От 1840-те години обстоятелствата стават вече по-благоприятни: много българи получиха много или малко по-широко образование в Цариград в Американския Robert College, и вън от границата, в Париж, в Одеса, Киев, Москва, Букурещ, Белград, Загреб, В[и]ена и особено в Прага. С това заедно в по-добрите представители на новия български народ се вдигаше по-високо и "уровенът" на народните нужди. Те вече не се ограничават с елементарното училище и най-сетне в българската литература се появиха основни въпроси на съществуванието на народността, въпросите църковен и политически. В църковния въпрос, който от 50-те години произведе небивало друг път вълнение в България, отвлечените стремления на първите начинатели на Българското възраждане станаха вече практически работи на живота.

Ние споменахме за това по кой начин се повдигна църковният въпрос в България, отварянето на училищата и разширяването на народното съзнание, най-сетне, най-близките потребности на народното образование повече и повече показаха необходимостта на решението му. За успеха на народното дело преди всичко необходимо беше да се освободят от фанариотското иго, което не само угнетяваше народа материално, но твърде много бъркаше и на народното образование. Срещанията с Цариградски Фенер още от 40-те години начнаха да се обръщат на открита вражда; българите си искаха народни епископи; гърците никак не рачеха да отстъпят. Българският народ бе главният източник за доходите на Фанариотската йераршия и отделянето на българите от патриаршията би повело след себе си цял финансов кризис за Фенер. Развитието на българската школа застрашаваше да спре успехите на елинизацията, която до това време сполучи да отърве от българския народ много умствени и материални сили. Ясно се видеше, че гърците трябваше с всичката си сила да премахват, да унищожават законността на тази независима йераршия, която българите желаеха за своя народ. Мисълта за народната черква се явява у българите още от първите искрици за народно съзнание. Още Йеромонах Паисий беше крайно въстанал против гръцкото духовенство и въобще против гърците, против тези българи, които приемаха гръцка "политика" и език, и които забравяха "своя български род". Гърците, като унищожаваха Охридската автокефалия, изтребваха последната сянка за старото народно възпоминание; правеха всичко, за да унищожат в българите всяко народно съзнание, горяха българските ръкописи и без съмнение сполучиха да нанесат ущърб на Българското възраждане (не е отдавна, в 1825 г., Търновският митрополит, грък, изгори найдената случайно стара библиотека на Търновската патриаршия), но с това те сами възбуждаха в българите съпротивление и стремление, щото каквото и да стане, да се освободят от тяхното иго. Още в 40-те години българите начеват да искат свои народни епископи; но най-много това движение се развива от 50-те години. На основание на хатихумаюна, даден от Турция в 1856 г., подир Кримската война, който обещаваше всякакви свободи и религиозна равноправност, българите се обърнаха към Турското правителство с формална просба за уреждането на Българската йераршия. От тогава се начена открита борба, в която българите показаха голямо постоянство и упорство; един от най-горещите защитници на тяхното дело беше Неофит Бозвелията, Хилендарският архимандрит, името на когото ние видяхме по-горе в числото на деятелите за народното българско образование. За гърците беше въпрос за материалното и национално господство над българите - независимо от ползите, които им доставяше църковното господство над тях и тези последните трябваше да се считат като "гърци" в бъдещата Византийска империя, за подновението на която мечтаеха гърците. Те уверяваха българите още от отдавна, че български народ съвсем няма, а има гърци, които, за съжаление са приели варварския език; тези чудни аргументи се изваждат и сега, при защита на Гръцката йераршия в българските земи! За българите в тази борба работата беше за един от двата съществени въпроси на български живот: напред стоеше въпросът за политическа независимост, за освобождението от турското иго; а сега трябваше да се освободят от църковното и умственото иго. В специалните съчинения читателят ще намери подробности за църковното българско движение, в което бяха пуснати в ход и каноническите закони (от тях гърците забравяха само ония, които заповядват "да свалят" духовните управители, поставени "за мзда", и които се отличават с други качества, с каквито твърде нарядко се отличаваха гръцките йерарси) и дипломатически тънкости, и всевъзможни интриги, и насилия. Само в едно гърците можеха да бъдат прави, ако да настояваха за всички събор, макар мъчно може да си въобразим с какво би могло да стане в сегашно време Вселенски събор, разбран във всичкото, сериозно значение на думата... Руската църковна власт се отнесе към българите твърде благосклонно.

Всичко се свърши с това, че султанът със собствената си власт реши въпроса: във февруари 1870 г. той постанови уреждането на Български Екзархат. Българите тържествуваха, патриархът се отказваше да припознае фермана. Най-сетне в 1872 г. за екзарх бе избран Иларион, верният сътрудник на Неофит Бозвели; но старият борец за българската църква не за дълго се държа на мястото: след няколко месеца него смени Антим. Неговото пътешествие из Видин в Цариград бе също триумфално шествие; в септември същата година патриархът отлъчи от църквата Българското духовенство и неговите привърженици...

Църковният въпрос възбуди в българите най-жив интерес. Той предизвика много тълкувания и ожесточена полемика в литературата, в книжките и журналите. Нам е достатъчно да споменем два-три примера. Първата брошура за църковната препирня, която имаше голям успех, бе "приятелско писмо от Българина към Гърка" (Прага, 1852). Най-ново съчинение по тая полемика е статията "Мати България" от Неофит Бозвели, оригинална статия, писана на един чуден полународен, полуцърковен език, но проникната с истинно патриотическо въодушевление. Българските журнали и вестници в тези години постоянно се обръщаха към църковния въпрос.

Основател на българската журналистика наричат поменатия Фотинов, който издаваше в Смирна "Любословие" в 1844-46 година. Сетне се появиха, но не удържаха се, вестници в Лайпциг; в 1849 г. се появи в Цариград първи политическо-литературен вестник "Цариградски вестник" (от И. Богоева, сетне от А. Екзарха, който се удържа до 1861 г.) и който във времето на църковната препирня се бори против Католическата пропаганда. За последната беше основал вестник "България" Д. Цанков. Защитата на народните стремления и народната църква водеше и журналът "Български книжици" (1858-1861, в Цариград: Д. Мутев, И. Богоев (Богоров), Г. Кръстевич и Стоян Бурмов). Намери се и официозен (угодвач листец) вестник "Турция", Н. Генович (1862 г.), който възхваляваше турското правителство. В 1860 година няколко българи студенти от Московския университет наченаха да издават журнал или, по-вярно, сборника "Братски труд", 2 ч., Москва (1860-62), гдето между другите участвуваха Жинзифов, Каравелов, К. Миладинов. В 1865 г. се появи малък журнал "Зорница", който се издаваше от Американското мисионерско дружество, с нравствено-религиозно съдържание. Най-сетне се появиха, разбира се, не в Турция, издания с открито либерално направление, което в Турция беше революционно (се считаше). Най-първо "Дунавски Лебед" (1860-62) в Белград от Раковски, един от най-забележителните мъже в новобългарската литература; сетне в Букурещ: "Бъдещност", 1864 г. от същия; "Народност", И. Касабов, пак там, 1866-69: "Свобода", Каравелов, 1870-1872 и пак от него "Независимост", 1873-74; "Отечество", 1869-71, с консервативно направление; юмористически "Тъпан", "Будилник". В по-последните години трябва да споменем още и "Македония", вестник от П. Р. Славейков от 1867 в Цариград, малките журнали: "Читалище", "Училище" (Балабанов, 1870, пак там), Р. Блъсков в Букурещ от 1870; "Век", Балабанов, в 1874, в Цариград, и особено журналът на Българското книжовно дружество в Браила "Периодическо списание" (излезли са 12 книг. 1870-76). Сръбските събития в 1875-76 г. предизвикаха отзив в България - патриотически мечти и надежди, планове за въстание и нови вестници. Появиха се нови патриотически издания, които много или малко горещо подбуждаха на въстание, напр. "Български глас", И. Иванов, в Болград, от първата половина на 1876; сетне от май или юни същата година "Нова България" от Белобрадов и Попарков, в Гюргево; "Стара планина" от С. Божанов и Веселинов, в Букурещ, от август 1876, със статии и на французки език. Ние не сме срещали други издания, нямаме сведения и за това излязло [ли] е нещо в сегашната година (1879 г.). Българските издания преди всичко ясно се отличават едно от друго според мястото на издаването им. Цариградските издания, които излизаха под цензура, бяха, разбира се, лишени от всяка възможност да говорят за положението на работите, за истинните потребности на народа; те бяха длъжни да се прекланят пред правителството и да го ласкаят даже когато то извършаваше своите гнусни деяния. Чудно беше да чете человек на български език възхваления на "мъдрото и просветено правителство", което неуморно "се грижи за благото на всичките свои поданици", под "светата сянка" на което преуспява българският народ и неговото просвещение и т.н. Поне българите не бяха свързани, напротив, по-свободни, бяха в своята полемика против фанариотите, и тук се изказваше даже в цариградските издания.

Могло би да се приведат много цитати (citates - спомени), които показват страшната вражда на българите към гърците. Например, цариградските "Български книжици" като говорят за необходимостта на просвещението и знаенето за своя народ, забележват:

Но от кого и где можем да се удостоим с такива знания? От духовни пастири ли? Не, защото нямаме още народно духовенство, което да желае нашето добро! Нынешните ни пастири не ли са вечни на народа ни гонители, които искат да затрият от лицето на земята нашето отечество, като ся трудят чрез лукавата си политика да го погърчат? В нашите църкви ли? Не, защото там ние не сме чули и още да ся проповядва по природния ни и вразумителен език Евангелската правдина. За нас няма друго място де да слушаме наука освен бъдните наши учебни заведения! (Българ. книж., 1854, ІІІ, 559).

И авторът убеждава съотечествениците си да оставят всичките раздори и несъгласия и да се съединят за разпространение на училищата... В 1870 г. българите говореха със същото негодувание за гръцкото угнетение, но вече бяха уверени в успеха на своята работа...

...И за това (т.е. за изтребването на българската народност чрез унищожение [на] българския език и народните предания и проч.) са били от страна на гръцките владици горенията на нашите исторически паметници; затова са били гоненията на езика ни от черквите и училищата; затова са били преследванията с всевъзможни клевети и лъжи на нашите ученички хора. Всички тези напъвания на гърците са били само и само да ни направят съвършено диви, да унищожат в нас всяко народно чувство и съзнание, за да могат после да си играят с нас както си щат. Успехът, който направиха те в това отношение, като че беше им дал надежда за пълното достигане на предположената цел: но в последно време, за тяхното голямо огорчение, осуетиха съвършено злите им надежди... (Пер. спис. 1870, 1., 23).

В статията "Мати България" авторът описва злобата и коварството на гърците и на българските гръкомани с най-хитри и остри епитети. Способът на гръцките действия е

Симоно-волховото богопротивие очарователно волхование; предателя - Иудиновото христопродаване и Анна-Каиафовото христокупувание, саддукео-фарисейское мудрование, валзевуло-сатанинское беснование, ядоутровное и душепогубное преображенное сонмищно-фатрическо грекоковарство! Ад и погибел ! Тарторская пропаст!

Както гърците, тъй и ненавистните му "нихните фатрически содружени тайно коварно погърчени и безсъвестни грекомано-чорбаджии": това са

осатанени духове и побеснели слуги, ненаситни изедници, общежителни, безсъветни продавци и предатели безстидни клеветници и лъжесвидетели, безчеловечни и сурови общенародни поразители и прогонители и пр. (пак там, 1876 г., ХІІ, 72, 81-82).

По-нататък картината за фанариотските данъци:

Облечени в попски и постнически дълги дрехи, с привесени дълги бради, възседнали на хранени коне, кръстосват по селата ръсещи и събират жито, ячмен, ръж, просо, кукуруз, овес, лук, чеснов, ряпа, чикундур, праса, зеле, пипер, бял и червен боб, грах, леща и от някакви corobu и овощия, и повясма, вълна и ерина, и козина и друго всякой какво им даде... Ето ти грековладишки попове и духовници! народни ползватели, Синайски, Божегробски и светогорски постници!

Авторът е сам светогорец, но като ревностен защитник на своя народ не се усъмнил с жлъчна ирония да изобрази атонското "грекокалугерство" и лековерието на простодушния и незнаещ народ: тези постници разпространяват по народа суеверие, каквото не можеш намери у египетските дервиши; те отвръщат народа от учението

проповедующе им, че които са чрез учение просвещени, они са безбожни, защото не вярват, че у Св. гора женски птици няма, но колкото се нахождат тамо, они са все мужки и някакви светогорски семки ядуще, хотя че са и мужки, но чудесно яйца сносят и ги мутят и се излупват!... и не вярват, че тамо калугерите по воздуха фъркат и винаги сос Ангели се разговарят и будущая знаят и проч. и прочая ! (пак там, стр. 93, 95).

Да приставим още и отзива на Панайот Хитов; в отзива на този практически революционер, хайдук, има не по-малко ненавист към фанариотите, от колкото в приведените по-горе изобличения на българския архимандрит:

...И който стане да защищава турската кротост и фанариотското църковно право, той не може да се нарича син на Ева. - Фанариотската калимавка и турските тояги тъй са подавили българския народ, щото той е изгубил человеческия си образ; този народ прилича повече на машина, която събира и жъне, за да насищава други.

Полемиката с гърците по църковния въпрос е изпълнена с изражения от тази народна ненавист, породена във вековете на угнетението.

Българските журнали почти винаги биваха твърде недълготрайни; главната причина на това е, разбира се, самото положение на страната: българите, раздробени на няколко части по разните господарства, като нямаха никъде господствующ център, като нямаха свое народно висше образование (техните висши училища обикновено не отиваха по-нататък от курса на една наша гимназия или семинария), не можеха да съставят правилна читающа публика, - толкоз повече, че изданията, които излизаха вън от Турция, не достигаха турските българи или бяха строго запретявани като революционни, даже когато в тях нямаше нищо революционно. В 1872 г. Чолаков, като издаваше "Народния сборник", едва във време на печатането видял за пръв път "Паметниците" от Каравелов (1861) и забележва: "за съществуванието на тази книга у нас в България не знае почти никой." Както публиката, тъй и самите сили бяха крайно разделени: едни работеха в Цариград, в Русчук, други в Белград, Букурещ, Браила, в Одеса, Москва, Прага и т.н. В това време, когато едни направо говореха за освобождението от игото, указваха на необходимостта за въстание, призоваваха към него (въстание), другите трябваше (бяха длъжни) да хвалят благодетелната "сянка" на турските управления и бяха принудени да избягват всяка сянка с освободително направление, защото гърците тозчас биваха готови да ги наклеветят. Твърде различна беше и самата степен на образованието: когато едни (вън от границата българи) владееха понякога пълно научно образование, други даже литературно действуващите - оставаха си наивно полуобразовани.

От реда на най-новите български писатели най-много известен е Петко Рачов Славейков (род. около 1825). Самоук, Славейков съумя да придобие разнообразни познания и се явява в литературата като поет, журналист, сатирик, писател, педагогически и даже учен. Той начена с една книжка от стихотворения (Букурещ - 1852) и с "Басненика" (1852), от които се начева неговата репутация (reputation) като най-добър български поет. В 1857 година той отиде в Цариград по гръко-българските църковни дела и там начена своята широка литературна деятелност; в 1857 и 1861 издаде сатирически календари, които му придобиха голяма популярност между българската публика: той саркастически изображаваше смешните страни на българските общини и страшно нападаше на фанариотите. Той много нещо извърши и в българската журналистика, при всичките мъдри условия, в каквито беше тя поставена. В 1863 година той начена да издава малък сатирически журнал "Гайда" (Волынка); а подир две години предприе литературно-политическия вестник "Македония" (от 1867 до първите 70 години). Той беше един от най-добрите вестници, каквито се издаваха в Турска България и също един от най-любимите. Във вестника, посветен до колкото беше възможно, на въпросите за Българското възраждане Славейков между другото се стараеше за възбуждането [на] народното чувство между македонските българи, гдето влиянието на фанариотите и българското гръкоманство беше особено силно. При българските той туряше понякога статии и на гръцки език или даже кореспонденция и статии на македонско наречие с гръцки букви, тъй като много от тамошните българи старци не знаеха славянската азбука. И тук сарказмът беше силно оръдие на Славейков в борбата с фанариотските врагове и в защита на българското дело. В последно време "Македония", която няколко пъти и по-преди беше конфискувана, съвършено биде спряна и на Славейков се запрети да издава какъвто и да било вестник. Подир спирането на "Македония" Славейков предприе обширен труд по географическото описание на своето отечество, което прекрасно знае. Славейков събираше народни песни, описваше обичаите, писваше исторически статии, превеждаше повести и поучителни книжки и т.н. Пред началото на българското клане Славейков беше учител в Търново.

Найден Геров, тоже известен като българския поет от Копривщица, учил се в Одеса, беше няколко време учител в Пловдив, сетне руски консул в същия град, от началото на войната - в гражданското управление на България при княз Черказски. Неговата малка поема "Стоян и Рада" излезе още в 1845 година в Одеса; "Песнопойче" в Цариград, 1860; той също работи и по училищните книги по руско-български речник (излезли са само първите букви). Нему принадлежи още и книжката "Няколко мисли за българския език и за образованIето у българыты", Цариград, 1852, гдето той защищаваше славянското и старото произхождение на днешния български език от гръцките нападания.

В Русия, а именно в Москва, се е учил тоже К. Ив. Жинзифов (Райко, 1838-1877), родом от Велес, в Македония. Негови главни работи са: "Новоблъгарска сбирка", М., 1863, гдето освен неговите оригинални стихотворения, са турнати и преводи (на македонско наречие) на "Словото за полкът Игорев", "любушиния съд" и "Краледворската ръкопис", някои стихотворения от Шевченко; разказът в стихове "Крьвяна риза", Браила, 1870, внушена с горещ патриотизъм и жажда за отмъстяване.

Любен Каравелов от Копривщица, учил се е също в Москва, счита се за най-добър повествовател: той е писал тоже по руски и по сръбски (неговите разкази: "Бабушка Неда", "Дончо" "Хаджи Ничо"). Не по-малко е известен той и като политическия деятел и издател на вестника "Свобода" от 1869 година. "Направлението на този вестник - казва Жинзифов, - е антитурско в пълния смисъл на думата, а целта - да докаже на българите, че трябва всичката си надежда да възложат на себе си и да не чакат никакво добро от Турското правителство". За съжаление внасянето на този забележителен вестник в Русия беше запретено от май 1870 година, при все че той благоприятствуваше на русите. По-после той обърна своя вестник на полусоциалистически орган под название "Независимост", който се издаваше до последно време. Василий Друмев, от 1874 година епископ Климент, е написал роман из времената на въстанието на кърджалиите ("Нещастна фамилия, Българска народна повест" изпърво в Българските книж. 1860 година, сетне отделно, 1873) и драма из старата българска история ("Иванку, убиецът на Асеня I", Браила, 1872). Като драматически писател е известен тоже и Д. Войников ("Покръщанiе на Преславскый двор", 1868; "Велеслава Българска княгиня", 1870 и пр.), пиесите на когото се извършваха на частен театър в Браила. Твърде много се цени от българските читатели И. Блъсков, авторът на повестта "Злочеста Кръстинка" (Русчук, 1870) и др. в поучителен нравоописателен вид. Другият, Р. Блъсков, е автор на повестта "Изгубена Станка", из времената на татарските буйства в Добруджа (Болград, 1866, Русе, 1867) и издател на журнала "Училище" в Букурещ. Третият е известен като преводач. В числото на младите български поети особено споменават Чинтулов, В. Попович, Иванов и др.

Съставянето и превеждането на учебни ръководства (особено руски) продължаваха да бъдат една от главните грижи за българската литература; към предишните имена се притурят: Партений Зографски (архим., сетне архиепископ), И. Груев, Д. Манчев, Д. Войников, И. Момчилов, С. Радулов, Н. Михайловски, А. Робовски, Д. Мутев, Н. Бончев. Отчасти същите тези писатели са се трудили и върху преводи от чуждестранната литература: на български език се явяваха Фенелон, Молиер, Волтер, Лесинг, Шилер, Шекспир, Булвер, Велтман, Гогол, Шевченко и др.

 

Един от по-оригиналните писатели на новата българска литература е Георги Стойков Раковски (1818-68). В неговата деятелност особено нагледно се е отразило състоянието на българското образование, а също и неговите недостатъци. Той беше поет, историк, стенограф, археолог, публицист, църковен и революционен агитатор. Биографията на Раковски е малко известна. Той се родил в Котел и е син на един богат български селянин; той се учил в Цариград, Атина, Париж, сетне, според както казват, в Русия, знаел няколко езика: руски, сръбски, румънски, турски, старо- и новогръцки, писал е и по французки. Неговата литературна деятелност се наченва подир Кримската война с издаването на "Българската Денница" в Нови Сад, но която биде запретена от австрийското правителство. Тогава той издаде книжката "Предвестник горскаго пътника" и поемата "Горски пътник" (Нови Сад, 1857). В първата той е изложил своите мисли за събитията в България във време на Кримската война; неговата патриотическа поема имаше в България грамаден успех. В 1858 г. той се засели в Одеса, в качество на наставник на младите българи, които се учеха в тамошната семинария, но в 1860 г. ние го веч находим в Белград, гдето той начна да издава вестника "Дунавски Лебед" (1860-62) и в 1862 г., когато ставаше бомбардирането на Белград и се приготвяше въстание и война с Турция, Раковски организова в Белград български легион. Сетне той се заселил в Букурещ, гдето в 1864 г. издаваше вестник "Бъдещност"; в 1866, във време на размириците в Дунавските княжества той отново съставяше легион, сетне бе принуден да бяга в Русия. Той умря в Букурещ в 1868 г.

Освен тая журнална революционна деятелност, Раковски се занимаваше и с учени работи. Като живееше в Одеса той издаде първата книга по тоя вид: "Показалец или Ръководство" и пр. (как изискват и изследват древнейшiя черты нашего бытiя, езика, народности; стараго нашего правленiя, славнаго нашего прошедшаго, и проч., 1859); сетне: "Няколко речи о Асеню Первому, великому царю българскому, и сыну му Асеню Второму" (Белград, 1860), "Българска старина" (Букурещ, 1865). Всичките тези книги са чудна смес от скъп научен материал и крайни фантазии. Раковски добре знаеше народния живот и старина, и той нямаше научен прием; горещото патриотическо чувство бързо го тикаше да възстанови "Славното минало" на своя народ. И той изпълняваше това си чувство с фантастически мечтания. Книгата "Показалец" повечето [се] състои от любопитно описване българския бит, но в предисловието и в програмата той се впуща в невъзможни съображения за българската старина. Като ист българин, той преди всичко отхвърля "елинските" древни писатели и търси отечеството на българския народ и най-близките негови връзки в самия източник на европейските народи, в Индия: санскритският (Раковски го нарича "самскритий") и българският език се отличават твърде малко; българската народна митология е индийска и т.н. - от това трябва да следва, че българите са именно първобитният народ в Европа. В "Българската старина" Раковски продължава същата тема... Страшното (в негово време) състояние на своя народ принуждаваше безпомощния патриот да се хвърля в баснословия, щото поне там да намери удовлетворение на чувството, което търсеше за своя народ, слава, значение и свобода...

Другият български историк, Гаврил Кръстевич, едно време издател на "Български книжици", работеше в литературата още от края на 30-те години, е един от главните деятели в църковния въпрос. Неговата "История Българска" (само един том, Цариград 1869-71) показва в автора голяма начетеност в историческите източници, но също не се размина и без народно преувеличение. Историята на българите той наченва, както и Венелин, от историята на Хуните Атил. Но най-важният и веч напълно по европейски учен български историк е Марин Дринов, родом от Панагюрище (роден 1838 г.), възпитаник на Московския университет и в сегашно време професор в Харков и най-добре запознат с българската страна със славянската литература. Неговите по-главни съчинения за старата българска история, за историята на българската църква и пр., се споменаха по-горе в числото на източниците; освен това в "Пер. списание" той турнал статия за Паисий и Софроний, за източниците на българската история в италианските библиотеки и архиви, за новобългарската азбука, печатал е български песни, критически статии и т.н.

С напълно заслужен успех в българската читающа публика се ползуват твърде оригиналните записки на българския хайдук Панайот Хитов. Той е бил син на един богат овцевъдец (род. 1830 г.) человек мъжествен, опитен и при това добродушен; той се повдигна против турските притеснения и реши да си търси щастието в Балканите; той стана предводител на хайдуци, имаше сношение с Раковски и приготвяше въстание в 1862 г. Въстанието не може да стане; Панайот бе принуден дълго да се скита по Балканите с не много спътници в сурова и бурна зима и разказът за хайдушкия живот състави съдържанието на неговата книга: "Моето пътуване на Стара планина" (Букурещ, 1872). Авторът веч на стари години се е изучил на писмо, но това никак не побърка на неговата книга да бъде оригинален и жив разказ.

Новобългарската литература, казва Иречек, състои сега (1876) от повече от 800 книги и 51 периодически издания, средно число излизат всяка година до 50 съчинения. В младата литература не може да не се забележи известна незрялост, която произлиза от непълното и едностранно образование на повечето от писателите; но самостоятелните работи в последните години дават големи надежди за в бъдеще.

Основна причина за тази незрялост беше, разбира се, едничкото невъзможното положение на обществото под турското иго, невъзможност за отварянето и поддържане висши училища, разделението на българите на турски и извънгранични, при което за първите свободната литература беше немислима и те бяха длъжни на робско ласкаяние към злия неприятел, а последните истинните представители на стремленията към свободата, бяха изключени из своето отечество.

***

[Литературният език]

Незрялостта на литературата се вижда и в състоянието на литературния език, който и до сега още не се е установил в една трайна форма.

Новият български език до сега още не е бил напълно определен, неговата история и сегашното му състояние в различните наречия още чакат научно изследване. По-горе ние споменахме, че в паметниците от началото на ХVІІ в. (какъвто е Люблянският сборник, описан от Ламански) българският език се явява със същите особености, каквито го отличават и сега и на които началото, разбира се, трябва да е още по-старо. В сегашно време българският език е едно от най-изпорчените (изопачените), както се казва, славянски наречия, които показват голям упадък във формите и изискват литературно обработване.

Първо той е претърпял загуби в звуковете. Както и по-преди указахме, предполага се обикновено, че старият български език е бил именно този старославянски език в най-старите паметници, който се е отличавал с такова изобилие и пълнота на звуковете и формите. Но вече в паметниците от XI-ХІІ в. се забележва неправилност в употреблението на носовите звукове, която сетне повече и повече расте, тъй щото в среднобългарски език тези звукове съвсем се смесват. В новобългарския старите носови звукове тоже изгубиха определеността си.

Във формалния си състав новобългарският език е претърпял разлагане на синтетическите форми, нещо съвсем рядко в славянските наречия; в него съществува член, който се притуря към края на съществителното или прилагателното; падежното склонение е паднало и се е заменило със склонение с предлози, спрежението е изгубило не окончателното (неопр.) наклонение, причастието и т.н. Най-сетне твърде много се е изменил и словарят. Българите от всичките славяни бяха най-близки съседи на турците и гърците и когато и едните, и другите господарствуваха над тях с пълно унижение на българската народност, в българския език се вмъкнаха множество турски и гръцки думи, които чудно пъстрят славянската основа.

От друга страна, трябва да прибавим, че в новобългарския език се и спазили много архаизми по местните наречия; може да се мисли, че тяхното изучаване ще излее още светлина върху историята на българския език и на този "недовършен въпрос": кому най-сетне е принадлежал "старославянския" език в първите паметници? Тьй напр. намерено е в местните говори съществуването на същия ринезъм; тъй спазили са се архаически остатъци и т.н.

В другите езици, напр. в руски, непрекъсването на литературното му образование е (макар и тук да не е било напълно еднакво развитието) направило това, че преминуването от старите книжни форми до най-новия литературен език, е ставало с известна постепенност и литературният език, естествено е спазил някои черти, които полезно са служили за пълнота на изражението, макар чисто говоримият език и да наченва да забравя [за] тях. У българите, както и у сърбите е било съвсем другояче. Тяхната стара литература се свърши в ХІV-XV в.; бедната книжовност сетне се държеше за условния църковен език, при това взет от руските книги, гдето той е приел известно руско направление, и преминуването към новата литература е прескачане, както напр. в нашата литература би било прескачане от Йосиф Волацкий и Максим Гъркът към езика на Гогол. Литературните опитвания бяха тъй редки, щото не произвеждаха никакво общо действие; писателят на Люблянския сборник говори по простонароден език. Паисий смесва църковния с народния, най-новите писатели до сега не са решили трудния въпрос. Същото е било и у сърбите до началото на сегашното столетие, когато Вук Караджич стана решително от страна на говоримия народен език (в херцеговинското му наречие), който и легна в основата на новия литературен сръбски език. Българската литература остава на тази степен, на която е била Сърбия до Вук: от една страна, българите имат пред себе си литературно предание, - с готов "запас" от форми и готови думи от църковнославянското и руско образование, но малко известна на сегашния народ; от друга страна - живия език, който се нуждае от обработка. Освен това, [за] самия народен език още до сега не е избрана една общопризната форма, не е прието едно правописание.

 

 

© А. Н. Пипин и В. Д. Спасович
© Г. Н. Колушкий, превод от руски
=============================

© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2006
А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Първо издание. Кюстендил: Издава книжарницата на В. Д. Поборник, 1884.