I. СТАРИТЕ ВРЕМЕНА

А. Н. Пипин и В. Д. Спасович

web | web | История на българската литература

[Литература църковно-византийска; Литература на повестите; Богомилство; Лъжливи книги; Богомилски разкази; Поп Йеремия; Исторически книги; Второто царство; Патриарх Евтимий; Евтимиева школа]

[Литература църковно-византийска]

Литературата, която се разви у българите, е първата и обща литература на цялото православно славянство. Тук се явяват най-старите писателя на тоя език, комуто дават название старославянски и който и до днес остава за църковен език на православните славяни.

След смъртта на Методий в Моравия († 885) преследването на учениците му от страна на немско-римското духовенство принуди ги да се оттеглят в България, гдето тяхната деятелност стана начало на широкото развитие на старославянската литература. Заедно със своите учители, те са известни под названието св. седмочисленици (у българите, "Седмопочетни"): освен Кирил и Методий в това число са били: Климент, Горазд, Наум, Ангелар и Сава. Най-деятелен от тези ученици беше Климент. Цар-Симеоновият век беше "златен век" за българската писменост. Сам Симеон бе възпитан в Цариград и получи даже названието половин-грък заради голямата му византийска ученост; в Цариград той стана ревностен християнски книжовник. Той покровителствуваше новото просвещение на своя народ, предизвикваше богословски трудове, преводи от гръцки и т.н., и т.н.; неговите съвременници, както напр. съставителят на изкусния Симеонов (Светославов) "Изборник", му плетат похвали, натруфени по византийски. Не без основа е забелязано, че в преводите, станали по негово поръчване, се вижда не случаен, а с намерение направен избор и че той, според както се види, желаеше широко да присади гръцкото образование в България. Той при всичките си господарствени работи не само сам намираше време да се занимава с преводи; но събра около себе си цял кръг от образовани хора, и според свидетелството на едного от тях "изпълнил с книги своите палати". Зарад това Симеоновото време беше особено благоприятно и за утвърдяването на християнството, и за разпространението на писмеността: тогава й биде турено здраво основание...

Учениците на Кирил и Методий, които бягаха в България, действуваха повечето като разпространители на християнството, и тяхната памет се е спазила и до последно време, особено в югозападния български край (т.е. в западна Македония).

Сам цар Симеон, както казахме, се занимаваше с литературни трудове. Нему приписват превода на обширното събрание словата на Иван Златоуст (на брой до 135), под название "Златоструй" (най-старият списък от ХІІ в.), макар той по всяка вероятност и да не го е сам или всичките само той превел.

Климент, наричан в заглавията на неговите съчинения "Славянски епископ" е бил епископ Величский и е оставил много свои съчинения, но те за жалост до сега още не са напълно издадени и изследвани († 916). Те са повечето проповеди, похвални слова на светиите, и, според както мислят, жития на славянските Апостоли (тъй наречените "Панонски жития") и похвални слова пак на същите. Неговата деятелност още не е напълно разяснена, и някои учени (напр. Голубински) се съмняват даже дали действително той е бил ученик на Кирил и Методий.

На Горазд, един от св. седмочисленици, Шафарик приписва (намира за възможно да се припише) Панонското житие на Методий. За него са известни само някои отзиви, че бил много учен мъж, съвършено добре знаял езиците гръцки и славянски и бил най-пръв сътрудник на Методий.

Друг плодовит писател в Симеоново време е бил Йоан, известен под името "екзарх български". Нему принадлежат: преводът на Дамаскиновото богословие под название "Небеса"; "Шестодневът", който съдържа тълкувание на първите глави от Моисей за създанието на света; преводът на гръцката граматика на Дамаскина, приспособен към славянския език; преводът на Дамаскиновата Диалектика или философия, а най-сетне няколко поучителни слова. У Йоан - очевидно преобладават учени стремления. Шестодневът ("шестоденье, съписано Iоанном презвитером ексархом от св. Василiя, Iоана и Сеурияна и Аристотел философа инех") е съставен по византийките източници и образци: на Василий Велики, Йоан Златоуст, Севериян Гевалски и съвършено спазва тяхната манера (вкус, кроеж); екзархът споменава и езическите гръцки мъдреци напр. Платон, Аристотел, Θалес, Диоген и т.н., и т.н., само заради това да изобличи техните лъжливи езически понятия за предмета, когото те излагат. В предисловието на тая книга, Йоан се обръща към цар Симеон; в началото на шестото слово той описва великолепието на царските палати и на храмовете и величието на самия цар.

Към църковното поучение се отнасят и трудовете на епископа Константин, когото тоже причисляват в числото на учениците на Кирил и Методий и на деятелите в Симеоновия век. Той е превел проповедите на Атанасий Александрийски против арианите, поученията на Златоуст и т.н. със свои собствени притурки, и най-сетне е написал още и молитва в стихове, гдето между другото се говори и за кръщението на славянското племе - това е първият в славянската писменост паметник от изкуствена поезия.

Да споменем още и монаха Храбър, на когото статията "О писменах" (сетне стана класическа за старите буквари и е най-старото свидетелство за изнамирането и характера на най-старата азбука: Храбър писал в това време, когато "били още живи хората, които са виждали Кирил и Методий", следоват[елно] в X столетие.

Имало е без съмнение и други писатели и преводачи; имената им ние не знаем, но като резултати от техните трудове, освен поменатите, останали са и други многочислени преводи от съчиненията на църковните отци, които трябва да се отнесат към тази най-стара епоха на българската литература: те са се и спазили отчасти в твърде старите списъци. Тъй към X-ХІІ век трябва да се отнесат преводите на поученията на Йоан Златоусти, Григорий Богослов, Ефрем Сирин, Кирил Йерусалимски, Теодор Студит, Лествицата на Йоан Лествичника, "пандектата" или поучителните слова на Антиох, тълкуванията на псалтира - приписвани на Атанасий Александрийски, някои други тълкувания на разни книги от св. Писание; преводите на "Пролога" или сборник от кратки жития на светии, и преводите на някои отделни и пространни жития.

Освен собствено църковните поучителни книги, в тая литература се явяват и друг вид произведения. Както в трудовете на Йоана Екзарха се виждат намерение да усвои на българската писменост научно съдържание, тъй за същото свидетелствува и прочутия Симеонов "Сборник" (преписан сетне в 1073 г. за руския княз Святослав и известен под името на същия княз), който съдържа в себе си "сбор от многих отец в кратце сложен, на памят и на готов ответ", гдето се намират извлечения от св. отци, а тъй също и сведения по разните клонове на тогавашното знание.

По-нататък тук срещаме цял отдел исторически книги, именно цял ред преведени византийски хронографи (в изчислението на които ние малко ще излезем от пределите на стария период). Такава е хрониката на Йоан Малала "Изложение за годините на света"; славянският текст не е впрочем чист превод на гръцкия първообраз, особена компилация (съчинение от откъсъци из разни други съчинения), гдето Малала е допълнен от други източници; допълненията съставляват Палея, или история на Ветхия Завет, и Александрия, или баснословната история за Александра Македонски. За преводач на Малала обикновено считали презвитера Григорий, но неговото име стои в това място на компилацията, гдето съвсем няма текста на Малала, и указването на неговия труд може по право да се отнесе към ветхо-заветните допълнения. Но преводът по всяка вероятност принадлежи на Симеоновия век, и в ХІІ в. от него веч се ползували руските летописци. Още повече се отразили в руската летопис хрониката на Георги Амартол. Тя имала два различни старославянски превода: единият от българска редакция ("Временник впросте" и пр.), другия от сръбска ("Летовник вкратце" и пр.); първата послужила като един от източниците на старата руска тъй наречена Несторова летопис, и мислят, че самият неин превод е станал не в България, а в Русия. Отношението на самите редакции на Амартол е таквоз, щото главният техен изследовател Ундолский предположил за тях два различни гръцки оригинала и различавал "Георгия Грешника" (Амартола) в българската редакция, от "Григория Калугера" в сръбската.

Окончателното разяснение на това нещо се затруднява с това, че [на] славянски Амартол, както и Малала остават до сега още неиздадени. Не е издаден също още един български превод на гръцкия хронист Константин Манасий, който впрочем принадлежи на среднобългарски период, именно на половината на ХІV в.¹ На юг била преведена и хрониката на Симеон Метафраст: "Съписанiе мvра от бытiя и летовник". В компилацията от Малала се намират доста големи откъсъци от Йосиф Флавий, които дават право да се предполага, че тоя историк тоже рано се е появил в славянския превод. Сетне и кратката хронология на Никифор (напечатана при издаването на руските летописи)².

По-нататък да споменем и за другите явления на българската литература, които също трябва или могат да се отнесат към най-стария период...

Но паметниците, които указахме тук, веч ни откриват историческото значение на българската литература като господстваща литература на православното славянство в стария период. На което племе специално и да принадлежи. старославянският език, на българите неотемлено принадлежи историческата заслуга за основанието върху тоя език, тази литература, която нацяло премина у сърбите и русите и им достави готова подпорка за развитието на тяхната собствена писменост. Тая връзка се утвърди за много векове; произведенията на старобългарските писатели вардеха своето значение във всичкия стар период на православно-славянската литература; езикът стана на общ литературен език, като се видоизменяваше, разбира се, в звуковете и формите си под влиянието на местните наречия, но като спазваше същевременно и общата основа.

А доколко е голямо историческото значение на съдържанието на тая литература, може да се види от следующите думи на един от най-добрите съвременни познаватели на старославянската литература, Ягич:

ако за византийците почти едногласно припознават това добро, че те са били прилежни компилатори на умствените съкровища на своите прадеди, то на техните славянски ученици - ако някога в Европа добият понятие за тяхната средновековна литература, без съмнение със същата охота ще им отдадат поне тази смирена похвала, загдето те са били прилежни преводачи на византийската ученост.

И наистина, освен латинската, няма друга европейска литература, която би могла еднакво със старославянската (т.е. старославянската със своите български, сръбски, и руски клонове) да покаже в твърде стария превод всичкия грамаден за нас от Библейско-богословско-Литургическите произведения на християнските гърци. Ако оставим настрана съвременното оценение на тия произведения и живо си представим въззренията на тогавашните времена, според които нямало по-свещено занятие, освен това, то никой не би могъл да откаже културното значение на тая преводна деятелност на славяните в средните векове. Разбира се, че от сегашна наша точка зрения, най-твърде охотно би отдали много богословски фолиянти за една тънка тетрадчица от средновековни - народни песни или от друго нещо подобно.

За общата история на литературата, изучванието на старославянската писменост има още и тоя особен интерес, че като ни предава византийската литература, тя спазва отзив и от друго едно движение, което ние не можем още да проследим по гръцките произведения, спазва (както ще видим по-нататък) паметници твърде интересни въобще за изучванието [на] общоевропейските средновековни легенди (народни предания).

Старите руски ръкописи от стария и особено от средния период, представляват едно множество паметници от поучения, повести, жития, апокрифи (книги, на които авторите не са известни), книжовно-народни предания, византийски историци, които или без съмнение са от български източник, или поне носят следи от южнославянско произхождение. Българските прототипи на тия произведения сега са твърде редки, защото българските ръкописи са се губили в бедствията на по-подирната българска история, или даже са нарочно изтребвани от гърците във време на турското покоряване; но руските списъци, които са ги спазили, дават ни възможност да съдим за разпространението на старобългарската литература по всичката област на старото православно славянство. Твърде малко знаем ние и хронологията на тия паметници, тъй щото тяхната история може да бъде определена само в общи черти. Характерът на старата и сетне [на] средната българска литература, както се веч вижда в първите писатели, беше църковно догматически, легендарен, исторически, във византийския смисъл. Това бяха повечето преводи от църковните гръцки писатели, а тъй също и собствени произведения в същата обща манера, която повечето пъти не ни дава възможност да се открият специалните народни черти на писателя. Църковният език, който се здраво утвърди след трудовете на първите български писатели, правеше тия произведения общодостъпни за всичките грамотни от славянското православие. Църковните сношения на русите с българите и със св. Гора, твърде близкото съседство на сърбите с българите утвърдиха между тях разменяванието на ръкописите. Атон (св. Гора) играеше твърде важна роля в тая литературна зависимост.

Всеки православен славянски народ си имаше там свой манастир (Зограф - български, Хилендар - сръбски, Пантелеймон - руски); тези манастири бяха предмет на благочестиви странствувания, събираха много архиви, подаръци и приношения и вземаха деятелно участие в литературното движение; тук се събираха и преписваха голямо множество ръкописи - от там се разнасяха по разните славянски земи; Атон имаше няколко свои писатели. Отпосле, когато паднаха и двете господарства: българското и сръбското, и тяхната литература дойде до краен упадък, тук продължаваха да съществуват макар и слаби предания за древността (миналото), и както някога, книгите отиваха от славянския юг на север, тъй сега пак дохождаха тук стари и нови църковни книги от север (из Русия). На сръбските и българските писателя от средния период - справедливо забелязва един историк - вероятно много нещо им е било съвършено неизвестно, и това, което у тях (сръб. и бълг. писатели) е било преведено на няколко века, се е спазило до наше време само в руските списъци, или даже в самите оригинали, се е твърде рано преселило в Русия, и сега още може да се намери само там. Но колкото и забележителен да е тоя "разцвет" на славянската литература в България, в нея още от самото начало се показаха две слаби страни, които сетне по същия начин се отразиха и в руската, и в сръбската по-слаба писмености.

* * *

[Литература на повестите]

Българската литература прие от Византия твърде малко научно знание, пък и самата Византия не направи нищо, за да помогне в това отношение на славянството, което тъй тясно се примъкваше към нея в църковното учение, макар и да имаше за това пълна възможност, защото гърците биваха йерарси, не само в славянския юг, но и в Русия. Затова славянската литература придоби само църковни учени (начетени хора), църковни стилисти, но не придоби никакви научни сведения. Южното славянство не създаде самобитна литература: неговото политическо състояние никога не биваше трайно за дълго време и не може да се организира с умствените потребности и сили; близкото му съседство с Византия го правеше особено достъпно за нейното вредно влияние; блясъкът на Цариград го ослепяваше и го правеше само слаб подражател. В литературата на пресните народи се явяват черти и от старата развала - панегирик, надут стил, високомерно презрение към народните маси и най-сетне безсъдържателност. В руската писменост, като в по-силно господарство се разви поне обширна, богата летопис. На юг нямаше и това; даже и самият превод на гръцките хронисти не пробуди историческия интерес: в тях (гръц. хрон.) виждаха само религиозната страна, и обична беше само хроника в религиозна окраска. Ние не намираме в юго-славянската писменост любопитство нито към светската политическа история на Византия, нито даже към тия писатели, които са говорили за историята на самите славяни като напр. Константин Порфирогенет. Тоя нарочен преимуществено църковен характер на литературата, произвождаше и другия неин недостатък - пренебрегване към народния живот. Литературата се отнасяше към него враждебно, - народният живот изначало беше твърде язически; сетне книжовникът гледаше отвисоко на некнижността на народната маса; най-сетне проповедниците на аскетическата нравственост считаха въобще нравите и обичаите на народа за дяволски и греховни. Книжовните останаха глухи и към добрите черти на тоя живот, и като не правеха снизхождение към простотата на истинните християнски изисквания, отделиха се от народа. Затова народната поезия не се отрази в литературата, която на общ счет оставаше за изкуствена област на църковните грамотни. Същото разделение с народния живот представлява и сръбската литература (особено) и руската (по-малко).

При все това поетическите потребности не можеха съвсем да бъдат заглушени и действително се изявиха в цял ред произведения, книжовни по произхождението си, и които получаваха популярност и сетне, от една страна, оставиха своята диря в народното предание, а от друга, приемаха в себе си това предание, и тук пак старобългарските и среднобългарските произведения (доказани или предполагаеми) станаха достойнство на сръбската и руската писмености. Това са повести, легенди, с героическо и романическо съдържание, източник на които беше тоже Византия. Богатството на поетическите истории, което се е съставило от източни и западни легенди, съществуваше в гръцката литература - и чрез нея много от тях преминаха в юго-славянската писменост. Такива бяха, напр. книгите Олександар, известната Псевдо-Калистенова история за Александра Македонски, която породи в Европа цял ред героически романи, но в старославянската литература е известна в три различни редакции.

Най-старият списък на тия "книги" се намира при хронографа Малала (XV), преписан от ръкопис в 1261 г., и преводът трябва да е още по-стар: от тая и от друга сръбска редакция, тая история премина и в руските ръкописи, които достигат дори до XVIII столетие³. По-нататък легендата за Троянската война вече беше известна, по хронографа Малала в X в.; но освен това имаше особена редакция на тая история, поставена във ватиканския списък на среднобългарския превод от Манасий (половината на XІV век).

Тук тя се нарича "повести о извествованных вещех еже о кралех притчя и о рожденних и пребыванних", а в многочислените руски списъци носи следующето название: "повест о созданiи и плененiи Тройском и о конечном разоренiи" и проч.

Тая история, която се различава от легендите на Дарес и Диктис, прочути в средните векове, според мнението на Востоков, беше изложение на Троянската война на народния език, и Востоков даже предполага за нея западен, латински източник. Отпосле се намериха хърватско-глаголически текстове от тая повест, които мъчно можеха да се припознаят за повторение на старобългарския, и Ягич доходи до заключение, че първоначалният текст "притчи" е произлязъл някъде в Босна или северна Далмация, гдето латинските историци са могли да бъдат по-близки. Сетне любопитната приказка из хиляда и една нощ: Синагрип цар Адоров и наливскiя страны (в новите руски списъци: "словом о премудром Акир"), която се намирала в тоя забележителен сборник, гдето се намирало също и "слово о полку игорев"; най-старият известен списък на този паметник, от XV столетие, в своето разбиране и език не допуща никакво съмнение за южнославянското произхождение на тая приказка, която е преминала от Изток във Византия и от там сетне в славянската писменост. Разбира се, че нейният превод е по-стар и от най-стария известен списък. По съдържанието си тя характеризува поетическите вкусове на времето: приказката е напълнена с мъдри поучения и загадки с фантастически чудеса; тя очевидно се е харесвала на грамотните (числото на руските й списъци, напр., е твърде голямо) и е оставила своя след (диря) даже и в съвременните южнославянски приказочни предания; - те разказват напр. за летенето грифи, което е описано в тая приказка, само че приписват това летене на други приказочен (който се среща в приказките) герой Соломон. Гръцкият текст до сега още не е известен. По-нататък в сборника, в който се е спазило словото за полка Игорев, се намира още един интересен по редкостта си византийски героически роман, който се среща в повечето от руските списъци: това е "Девгениевото деяние" ("Деянiе прежних врeмен и храбрих человeк, о дерзости и о храбрости и о бодрости прекраснаго Девгенiя), което и то, без съмнение, е дошло до нас (русите) из старата българска литература. По съдържанието на повестта явно се вижда, че това е било преведен гръцки героически роман: действующите лица и събитията принадлежат на гръцката земя; една от главните основи на повестта е противоположността на гръцката земя със сарацинската: героите воюват за вярата и т.н. - което нещо съвършено се приближава към византийските събития от времената на борбите със сарацините. Разказът се отличава по чисто епическия си тон, когото в южно-славянската редакция [се] предава твърде живо. Указванията за произхождението на този паметник се потвърдиха неотдавна с откритието на. гръцката епопея от X век, която и била прототип на нашия "Девгений"⁴. По всяка вероятност чрез българско посредство са се появили в православно-славянската писменост и други произведения по средновековната повест: известната история "Варлаам и Йоасаф", легенда, която е разпространена и в литературите на Западна Европа (ръкоп. от XV столетие), и "Стефанит и Ихнилат" прочута в средните векове приказна история, която има своето начало от индийската Панчатантра, и която премина сетне чрез персийски превод в европейските литератури, в най-разнообразни редакции. Славянският превод е по гръцката редакция от XI век и се е спазил най-добре в руските списъци; впрочем известна е и сръбска редакция от ХІV-XV столетия. В числото на паметниците, без съмнение от южнославянско, и по всяка вероятност от българско произхождение, принадлежат и фантастическите легенди за цар Соломон и Китоврас, които сега тоже са известни само в руските ръкописи. То са цял ред приказни препредания за царя, прочут на Изток по своята мъдрост, която му даваше даже вълшебна власт над духове - пак сюжет, от когото се възползувал и западноевропейският епос в средните векове. Ние нямаме сега българските списъци на тия легенди, но те са се спазили твърде добре у сърбите и русите или в разнообразните книжни редакции, или даже в народните приказки. Най-новите изследвания показват, че легендите за Соломон изобилно са се отразили даже в руския юначески епос. Към тоя цикъл се отнасят: "повест за цар Давид и сина му Соломон и за тяхната премъдрост", гдето под вид на приказка се разказва за бягането на Соломон из родителския му дом; за неговите приключения, за възвръщането на бащиното му царство, за открадването на Соломоновата жена от цар Пир и за хитрото й връщане; "притча за цар Соломон за цар Китоврас", гдето Китоврас занимава мястото на цар Пир в предидущата легенда; "повест за Китоврас", странно чудовище, което е било победено от Соломон и употребено за направата на Йерусалимски храм; "легенда за премъдростта на цар Соломон и за южната царица и за философите", гдето между другото мъдростта на Соломон се доказва с хитрото отгатване на загадки; "повест за цар Дарян", най-сетне прочутият "Соломоновы суды"⁵. Гръцките текстове на главните легенди за Соломон тоже са още неизвестни.

За повестите с преобладающе религиозно съдържание и направление ще говорим по-нататък.

* * *

[Богомилство]

Таквоз е било бляскавото начало на българската писменост, което е доставило на България голяма роля в развитието на другите православни славяни. Но независимо от правителствено-църковното просвещение на България, което се налагаше освен с убеждение, но и със силата (смиряването на болярското въстание против Борис), си вървеше (следваше) свободното народно движение, което най-сетне стана свой особен род опозиция: в него инстинктивно се показваше масата, която желаеше да спази старите предания, или която се увличаше от друго учение, което й дохождаше по вкуса от колкото византийската книжност и формализъм.

Такава е историята на българските басни, които, както църковната литература, преминуваха у другите православни славяни и произведоха в своето време такова действие, щото техните последни отзиви и до сега живеят (съществуват) в народното предание. В тия "басни", които съставляват (са) народно-религиозната митология, и в споменатата литература на повестите, се съдържа старобългарската писменост.

Историческите изследвания само в последно време се обърнаха към тая книжно-народна област, но вече успяха да дадат любопитни резултати за историята на средновековното народно мировъзрение. При всичко, че още Борис, според думите на едного панегириста, я "озари България със седмосветни" светилници, като съгради седем съборни църкви, съвременниците на Симеон, напр. Йоан Екзарх, бяха принуждавани да се оплакват от "скверните Менихей и погани" (т.е. езичници) "Славяни"; явно е, че езичеството не изведнъж е отстъпило на християнството и, както всякога бива, даже и тези, които са се били обърнали в християнството, не са могли скоро да се оставят от езическите си понятия, с които народът е живял цели векове. Тъй щото заедно с християнството съществуваха си цели и езическите предания на народната митология и космогония (наука която учи за създанието на света). А това е могло да бъде едничкият елемент, от който се разви показаното от нас явление. Други негов елемент беше богомилството; както мислят, между тях е станало едно сближение и сливане.

Богомилската ерес⁶, която се разпространи в България едновременно с въвеждането на християнството, беше ерес с дуалистически характер, и е пренесена от Азия. Първият и най-стари източник на богомилството бе манихейската ерес (основ. в ІІІ в.), от която по-късно изникна павликянството; друг неин източник беше месалианската ерес. Най-близкият период за пораждането на българската ерес беше това обстоятелство, че византийските императори, от половината на VІІІ в., за забрана своята северна граница, преселиха из Армения и Мала Азия в Тракия (населена достатъчно с българи) арменските павликяни. Борис скоро подир кръщението си веч беше писвал в Рим до папата, че по България ходят арменски проповедници; православното християнство още не беше успяло да се утвърди, а ереста се вече разпространи. Йоан Екзарх, който живееше във времето на цар Симеон ето как укорява еретиците и тия, които още си оставаха езичници:

да се срамляют убо вси пошибени и сквернiи Манихей и вси погани (т.е. езичници) словени и вси языци зловернiи.

При Симеон и особено във времето на неговия син и приемник Петър, богомилите веч бяха възбудили твърде големи безпокойства в ревнителите на вярата.

В царуването на Петър се появи прочутият ересиарх поп Богомил (той е вероятно същият български поп "Йеремия"), името на когото стана име на цялата ерес. Неговата пропаганда заслони всичките предишни опитвания на манихейството и даде на неговата секта особен славянски и народен характер.

Богомил избра измежду своите ученици апостоли и проповедта му имаше твърде голям успех. Повидимому богомилството се разпространяваше тогава съвсем свободно; според исторически предания, синът на цар Самуил - Гавраил и неговата жени били богомили. Със същата сила богомилството преминува и в XII столетие: цели български страни бяха напълнени с еретическо население. Църквата постоянно отлъчваше и осъждаше и в България, и в Гърция; по-подир против тях се повдигнаха и страшни гонения, но които впрочем не можаха да изкоренят ереста. А в какво [се] състои историческото значение на богомилството? Историята ни го представлява като твърде забележителен и рядък факт на едно движение, което е преминавало из славянския източник в историческия живот на западна Европа. Като последен резултат на тази история на манихейското богомилство беше това, че България стана за южна Европа източник, от гдето новата ерес под имената патарени, катари албигоиди и други се разпространи не само на славянските области на Балканския полуостров, но и в Италия и южна Франция, гдето еретиците от същото направление бяха даже в прави сношения с южнославянските еретици.

В някои славянски земи на полуострова, в Босна и Далмация, богомилството пусна такива яки корени, щото на негова страна дълго време биваха семействата на бановете и царете, даже и висшето духовенство.

По всяка вероятност това обстоятелство, че най-новите историци обърнаха особено внимание на богомилството, е подбудило днешните българи да гледат на него като на един от най-важните факти на своята история и да го считат почти като предмет за народна гордост. Те са готови да ги считат като народно произведение и исторически заслуга⁷. Но, първо, много от най-главните черти на богомилството, бяха готови заети от предишните секти, от манихейското павликянство и от месалианите или евхитите, и богомилството беше само видоизменение и развитие на тия секти.

Второ, свръзката на богомилството с народното миросъзерцание до сега не е още определена: няма съмнение, че много из богомилството е проникнало в народните понятия; но ние не знаем до колко в него е влязло из народния елемент, напр. предполагаемият славянски дуализъм. Ереста начена да се разпространява в българското славянство едновременно с християнството и, разбира се, може да има успех, защото все стоеше по-горе от народното езичество. Сетне тя намираше поводи за своята опозиция в недостатъците на официалната църква и на гражданската уредба. Но по-внимателните български историци, като признават историческото значение на тая секта въобще, считат богомилството за вредно разделение на своя народ: "В Европа, справедливо забелязва Дринов, богомилството имаше добри следствия за народите, защото от него се наченва тая борба с властолюбивото Римско духовенство, която сетне избави народите от духовното им и телесно поробване под Римския папа... Те охотно приемаха богомилското учение, което отхвърляше тая власт като произведение на злото начало, дявола. Тоя богомилски догмат приемаха и с особена любов го развиваха западноевропейските богомилски или "български" еретици (тях ги наричаха още и Bulgari). Но другите догмати или се не приемаха, или се тълкуваха различно... А в България гдето се разработваха другите страни на богомилството, именно неговото учение и аскетизъм, тая ерес имаше твърде лоши последствия"⁸.

Малко паметници има, които са спазили следи от борбите на православието с богомилството. Начело на писателите по тоя предмет стои презвитерът Козма, последният представител на деятелната епоха на Българската литература. Той живял, според както мислят, във времето на цар Самуил; в края на X век за Йоан Екзарх той говори като за человек, когото още помнили в негово време. Козма е написал цял ред обличения, в които ревностно се бори против богомилството и вика и другите на борба против ереста - това са "недостойнаго Козмы презвитера беседи на новоявившуюся ерес Богомилу"; всичко са известни от него 13 беседи или слова, които наполовин се отнасят поправо към богомилството. Освен това, беседите съставляват главният, собствено български източник за изучаването свойствата и ученията на богомилството в X столетие⁹. Друг обличител на богомилството е бил някой си Атанасий, йерусалимски калугер, от когото са останали "слово о древе разумнем добру и злу", с които се обръща към някого си Панко; а сетне "слово о наузех (вълшебни подръски подвески, и о стрелце громней", и може би още и статията "о кресте, иже на земли и на леду пишут" и "о кресте Христов") или за подножието на кръста - двете последни статии обикновено се поставят наред с двете първи означаеми с името на Атанасия. Списъците на всичките тези статии са многочислени в руските сборници. Всичките статии се отнасят против разни лъжеучения, в числото на които влизат и богомилските. В първото слово Атанасий изобличава Панка: "и се слышахом: твориши Христа постановленна попом полугом и двама волова оравше". Атанасий счита това за заблуждение на латините: "а иже то почел еси слово Еремия презвитера, еже о древе честнем и о извишенiе светата троица, от него же навик звяжеши, то басни лъжливия чел еси"¹⁰. Във втората половина на X столетие обличител на богомилството се явява Иларион, епископ Мъгленски († 1164): той 30 години управлява Мъгленската епархия, в средната част на Македония и в неговата епархия по-голямата част от населението принадлежеше на манихейската, арменската и богомилската ереси. В житието на Иларион, което е написано в XIV в. от Търновския патриарх Евтимий, са изложени неговите препирни с еретиците. Житието и препирните му са твърде известни в руските ръкописи.

Успехът на богомилството се обяснява с тези негови качества, които могат да се проследят в отзивите на неговите обличители. Народът се увличаше и от външните приеми на богомилите, и от тяхното учение. От една страна, според думите на самите обличители, те били благочестиви, отказвали се от външната суета и разкошество, и даже се отличавали със строг, суров аскетизъм. Обличителите виждаха в това притворство и голяма измама, но аскетизмът по всяка вероятност е съществувал у богомилите и със съвършено искрено фанатическо увличане, а това нещо навсякъде и всякога силно действуваше на масата. От друга страна, в учението на богомилите имаше множество подробности, привлекателни за масата: както ще видим, те обясняваха на желающето множество тайните на религията, сътворението на света, спасението на душата, бъдещите съдби, - на подобни обяснения рядко разискваха православните учители, които се страхуваха да не отстъпят от буквите на учението; напротив богомилите достатъчно удовлетворяваха народната фантазия, която винаги иска за такива въпроси осезателно разрешение.

В обществените отношения богомилите отхвърляха официалната йерархия (собствената тяхна била копирана от първобитното християнство), и с нейното отхвърляне се съединяваше и отхвърлянето на всичките господствуващи обществени отношения:

учат же своя си не повиноватися властелем своим, хуляще богатих, отец ненавидят, ругаются старейшинам, укоряют бояры, верски Богу мнят (считаы) работающих царю, и всякому рабу не велят работата господину своему.

Тези демократически проповеди не можеха да не произвеждат впечатление на масата, особено когато те се подкрепяваха у богомилите със знанието на божествените тайни, с които те се хвалиха и което беше неизвестно на официалния клир. Ако някои се излагаха на гонения от страна на клира и властителите, то тях ги считаха само като мъченици за правото.

Както казахме, въпросите за сътворението на света, за спасението на душите, за съдбата на человека в бъдещия живот, намираха у богомилите положителни отговори, които можеха да подкупват религиозно-поетическата потребност на народа. За жалост, наистина ние не знаем напълно подробностите на богомилското учение и тяхната космогоническа система. В тях вероятно е имало много вариации (пиеса, съчинение, в което един и същи мотив се явява в разни видове), както всякога това бива в народните религии, гдето много се отдава на произвола на отделните учители. Едному от обличителите беше нужно да търси человек, от който би могъл точно да узнае учението на тия еретици. Друг, Козма, явява, че разногласието се касаело даже до най-съществените пунктове на учението: "едни, казва той, наричат дявола творец на человека и на всичката божия твар...; други го наричат отпаднал ангел; трети несправедливо го считат за иконом (строител)...; защото техните думи не се съгласяват и се развличат към разни страни като гнило сукно". Главно, богомилството се делеше на две школи или "Църкви": едната църква Драговическа (ordo de Dugrutia, Drogometia и пр., у западните писатели), се държеше за старата павликянска теория, т.е., че още от памти века господствуват две начала добро и зло; другата, Българска църква (ordo de Bulgaria), смекчаваше малко дуалистическата теория, като приемаше само един върховен добър Бог.

Основа на богомилското учение беше манихейският дуализъм - припознаване две начала добро и зло, които управляват света, еднакво са силни и враждуват помежду си. Богомилите положително отговаряха на тъмния въпрос: "Защо Бог пусна дявола на человеците (защо му даде власт над человеците)? Богомилите припознаваха св. Троица; но както тоя, тъй и другите християнски догмати, за въплъщението, за земния живот на Спасителя и др. те си ги разбираха по своему. Ветхия завет те отхвърляха, като порождение на злото начало, не вярваха [в] книгите на Моисей и на другите пророци, като мислеха, че до дохождането на Христа на земята, человеците се подчинявали на злия дух и от него получавали законите си. Царството Божие на земята се почнало само от дохождането на Спасителя. Историята за сътворението на света и человека те разказваха с разни легендарни варианти, но въобще тъй, щото могущий дух, когото Спасителят нарече Сатана, сам бил син на Бог Отца и се наричал Сатанаил; свален от небето за своите горди покушения, той си спазил силата на творчеството, и сетне, когато Бог създаде небето и земята, Сатанаил със своите ангели се решил да създаде второ небе и друга земя, и след това и всичката твар, която изпълва земята. Сетно той направил тялото на человека, като смесил земя с вода, но не могъл да вдъхне в него душа: той духнал в Адам, но душата му преминала през тялото и излязла през големя пръст на дясната нога, та влязла в змията, която от това станала мъдра между животните, защото в нея преминала душата на Сатанаил. Тогава Сатанаил, като видял, че се е трудил напразно, помолил Бога да вдъхне той душа на человека и се обещал щото живият человек еднакво да принадлежи и на двамата... Но отпосле Сатанаил винаги все се стремил да завладее по-голямо количество человеци; той дал закона на Моисей, говорил чрез пророците, и человеците били в негова власт през всичкия Ветхи завет. Человеческият род бил спасен от властта на дявола само от Христа (Христос избавил человеческия род от властта на дявола), който победил Сатанаил, затворил го в бездните на ада и го нарекъл Сатана.

Богомилството си имаше и своя литература - макар че не може винаги точно да се отдели от религиозно-фантастическите предания, известни по старите ръкописи, и от книжно-народните легенди и суеверия, известни и в сегашно време. Следи от богомилските книги са останали само в тоя вид паметници от стария и среднобългарския период, които особено бяха по вкуса на народа и съставиха най-сетне особена народно-поетическа литература, която не се припознава от църковните книжовници и която те отдавна и строго запретяваха. Това са тъй наричаните "Отречени" или "лъжливи книги", отчасти с тъмно източно произхождение вехтозаветно и новозаветно, отчасти византийски, отчасти без съмнение български и богомилски.

* * *

[Лъжливи книги]

Лъжовни или лъжливи книги се наричаха в старо време, първо, старите апокрифически книги и предания за лицата и събитията във Ветхия и Новия Завет, които не са приети в християнския канон и съдържат фантастически предания със същото свойство: легендарни статии, които никак не се стесняват от църковните показвания, най-сетне всичките вълшебни, гадателни, суеверни книги и т.н... Лъжливите книги със старо, източно произхождение или собствено старите апокрифи, бяха еднакво разпространени в средните векове във всичкия християнски изток и запад, от етиопската и сирийската писменост до французската, немската и английската, макар че църквата навсякъде ги осъждаше и запретяваше. Средните векове дадоха още един нов слой на тая литература от най-новите легенди и суеверия. Византийската литература беше особено богата с лъжливи книги, и от там благодарение на близкото съседство и постоянните сношения - тия книги преминаваха и в България. В българската литература това богатство с подобни произведения се разви в цяла книжно-народна и религиозно-поетическа литература...

Малко известните до последно време славянски паметници от лъжливата литература, преводни и оригинални, разкриват пред нас цяла област от народно-религиозната поезия на православното славянство в старите времена. В сегашно време "лъжливите книги" най-много са известни по старите руски ръкописи, от които въобще са оцелели много повече, от колкото от българските и сръбските. Няма съмнение, че нашите (руските) редакции са от южнославянско произхождение и, разбира се, то ще се определи още по-ясно когато най-сетне се съберат и обяснят оцелелите български и сръбски ръкописи, които до сега са твърде малко известни. От лъжовните книги само малко са дошли до нас в старите списъци, които достигат до ХІІ век¹¹ и напълно спазват старославянската форма, както си е тя съществувала в българската писменост, в нейната стара епоха.

Лъжливите книги имаха по-видимому голям успех между новообърнатите в християнството. Техният легендарен и почти винаги фантастически характер, наклонността им да разясняват именно най-интересните пунктове от християнските вярвания, даваха им привлекателност, която ги направи за дълго време най-любимото четение и едва не кодекс на вярата.

От всичките лъжовни.книги най-голям успех имаха тия, които бяха най-повече достъпни за масата и по формата, и по съдържанието си. В тая литература се събраха множество разнообразни предания. В нея имаше апокрифи от Ветхия Завет, отчасти от еврейско, отчасти от християнско произхождение; имаше и предания от новозаветната епоха, поетически легенди и суеверия на старите християни; сетне в числото на нашите (руските) апокрифи има чудесни легенди за светиите, които още в старо време биха отбележени като невероятни и приказни; най-сетне книги вълшебни, астрологически, гадателни, събрания от забранени книги, суеверни молитви, мнимо-църковни правила и др.т. За новия християнин твърде занимателни бяха преданията за сътворението на света, за Спасителя, за неговите ученици, за светиите и мъчениците, за свършването на света и за страшния съд. От Ветхия Завет вниманието на читателя се поражаваше от разказите за сътворението на света, за злия дух, за съдбата на първия человек: тук беше коренът на църковната история за изкуплението; от друга страна, крайно увлекателната космогония. Апокрифическите предания за Адам бяха едни от най-любимите пунктове на лъжовните разкази, литературната съдба на които се свършва със съвременни народни разкази. Другата ветхозаветна личност, която поразяваше въображението със своите фантастически черти, бе цар Соломон: за неговото име бяха съставени множество мити, и в древния възток, и в средновековния запад; у нас и у южните славяни те са дошли във вид на народна приказка. Още по-голям интерес възбуждаха християнските апокрифи; в тях действуваха най-известните лица в християнската история и християнското учение - но всичко беше по-украсено с приказни подробности, каквито грамотните не можеха да намерят в никоя каноническа книга. Тук се говори за препирнята на Христа с дявола, и хождението на Богородица по мъките, и чудни истории на Апостолите, провождането от небето самаго Христа, който за последен път проповядва на хората спасение. Особен успех, между народната маса на тия паметници даваше това обстоятелство, че те се отнасяха именно до тия пунктове на вярата, за които масата се стремеше да намери положително разяснение: въпроси за подробностите на творението, за послегробния живот (за бъдещия живот), за страшния съд и адските мъки и т.н. За всичко това апокрифите говореха с такива подробности и за доказателство вземаха такива авторитети (мнение на учен и знаменитен человек, с което някой потвърдява то, което казва), щото неопитният читател напълно им вярваше. Простотата на формата, състояща [се] в прав положителен разказ, в къси въпроси и отговори и др.т., правеше тия паметници особено достъпни и те яко се утвърдяваха в паметта на народа. Като се стремяха да дадат на всичко пълно обяснение, апокрифите в своите тълкувания на разните предмети от св. Писание, предаваха се на произволен символизъм, с който тъй лесно се удовлетворява патриархалното дълбокомислие.

Такива бяха в общи черти всичките тези "слова", "разкази", "хождения", "въпроси", "беседи" и т.н., които са се спазили в множество в руските стари ръкописи и източник на които в повечето случаи за нашата писменост е била България. Тяхното българско произхождение дълго време се е помнило у нас и апокрифическото суеверие ги смило под името български басни¹².

Църквата от рано обърнала внимание на тая лъжовна литература, за да предпази православните от съблазън. С тази цел бе съставен Индексът, известен у нас под името (название, забележвание на запретени книги), "Статьи о книгах истинных и ложны", които като изчисляват и едните, и другите, представляват любопитен указател на запретяваните от нея лъжовни книги. За основа на статиите послужиха гръцките индекси, които изброяваха и каноническите книги от Новия и Ветхия завет; но сетне в тях се намират й други запрещения, очевидно основани на личния състав на славянската лъжовна литература. Времето, кога са съставени нашите (руски) статии и до сега остава неопределено; от после те (поне в руските списъци) много пъти се допълняваха и изменяваха, но няма съмнение, че изпърво и те са имали южнославянско, и именно българско произхождение. Най-стария им известен текст се намира в старославянския Номоканон от XIV век, гдето авторството на много лъжовни книги се приписва на българския поп Йеремия¹³.

Изучаване на "лъжовните книги" се начена от скоро, а вече е доставило много и твърде любопитни разяснения на средновековната християнска митология. Повечето от паметниците на лъжовната литература вече са разгледани, но изследването им далеч още не е пълно; по-нататъшният техен анализ, както и сега може да се види, трябва (ще може) и още да разшири нашето знание на стария (древния) народен живот и заедно с това да даде важни разяснения за старата византийска и западна народно-поетическа литература. Ние ще се спрем съвсем малко върху някои от тях, за да [за]познаем читателя с направлението на народната фантазия, а тъй също и заедно с това да докажем какво място е захващало в лъжовната литература богомилството. Ще напомним още един път, че макар и да се ползуваме тук с руските ръкописи, ние имаме работа с южнославянски паметници; в тези паметници се разкрива пред нас народно-християнската поезия и митология не само на българите и богомилите, но въобще на православното славянство от стария период, в който народната маса дори до ХІІІ век е била твърдо привързана към лъжовната литература. Повечето от паметниците са известни по подновените руски списъци от средния период, XV-ХVІІ векове, но някои са намерени вече в старославянските ръкописи, които дохождат до XII стол[етие] и в южнославянските редакции, български и сръбски - тъй щото литературното предание се изяснява фактически.

Ветхозаветната история бяла представена в следующите лъжовни книги. Разказите за Адам предават неизвестни на Библията подробности за живота на Адам и Ева в рая, за тяхното изгонване из рая, за покаянието на Адам, за ръкописанието, дадено на дявола, за болестите на Адам и т.н. със символически черти, които гледат да преобразуват изкуплението. От книгите на Енох праведния: откъсък в ръкопис от XIV век и разказ за неговата смърт. Заветите на дванадесетте патриарси (ръкоп. XIV в.). Изход Мойсеев. Разказите за Соломон, споменати по-горе. В старославянската литература или по-късно тази тема била по видимому разработена самостоятелно и дала начало на разказите, гдето преобладава не толкоз религиозният мотив, колкото приказно-чудесният и романическият. В руските списъци разказът за Соломон и Китоврас, за Южната или Савска царица и пр. са известни от XV в.; те бяха толкоз разпространени, щото преминуваха в народната поезия, в сръбските приказки и руските билини. Паралипоменона Еремия, Видението на Исая (и двата в ръкоп. от XIV. в.). Слово за кръстното дърво - един от твърде разпространените апокрифи, за когото ще говорим по-нататък.

В Новозаветната история влизаха пак многочислени лъжовни книги. Разказът "Афродитяна" за чудото, което станало в Персийската земя, говори за това как влъхвите в Персия узнали за рождението на Спасителя и тръгнали да го поздравят с дарове (ръкоп. ХІІІ в.). Посланието на Авгара до Исуса Христа, Евангелието на св. Тома за детинството на Христа (ръкоп. XV в.) Никодимовото Евангелие: за страданията и смъртта на Спасителя. Написанiе I. Христа в Iерейство. Посланието на Пилата к Тиберия Кесаря: за I. Христа. пътуването (ходене) на Апостолите Петра, Андрея, Матея, Руфа и Александра. Пътуването на Зосима към Рахманите. Сетне цял ред чудесни откровения, неизвестни на каноническите книги. Запитването на Ап. Вартоломея към Спасителя подир възкресението му, за това как Христос е слизал в ада, "Запитването му към Богородица" - за тайната на зачатието (ръкоп. XIV в.). Пътуването (ходенето) на Богородица по мъките: твърде поетически разказ за посещението на Богородица в ада, и нейните молби за мъчимите грешници (ръкоп. XVI в.). Въпроси на Йоана Богослова към Христа на гората Тавор (ръкоп. XIV в.). Въпроси на Йоана Богослова към Аврам за бъдещия живот. Пътуването на Ап. Павла по мъките. Словото на Методия Патарски "о царствiи език последних времен", един от най-разпространените паметници за южнославянската старина, известен в твърде различни редакции; спазените списъци са от XIV в., но паметникът вече бил известен на старите руски летописци. По-нататък, цял ред жития, които или до толкоз се отдалечавали от общоприеманата легенда, или до толкоз бивали богати с фантазия, щото още в тия времена, били запретявани като лъжовни. Такива са: Георгиевото мъчение (ръкоп. XIV в.); Никитино, Игнатиево, Иринино мъчение; житието на Теодора Тирон; разказа за пустинника Макарий, който живял в 20 поприща от рая и видял, гдето небето и земята се заставят (допират).

Сетне в лъжовните книги, запрещавали се отделна статии, които тълкували различно космогоническите предмети както "Беседа на тримата светители"; "Въпроси от колко части бил създаден Адам" и др.т.; "Худые номоканунци" мними църковни правила; лъжовни молитви; "Епистолия о неделе", писмо, уж писано от Христа за почитание на Неделния ден и уж паднало от небето (ръкоп. XIV в.); забележвания за добрите и зли дни; най-сетне астрологическите (Астрология - мнима наука за предсказване на бъдещето по звездите) и гадателни книги, напр. Громник, Молнияник, Коледник, Звездочтец, Трепетник и пр.

Поменатите тук паметници, издадени само неотдавна, не изчерпват всичкото съдържание на индекса; освен това и самият индекс не обема всичкия запис на религиозно-фантастическатата литература: тоя, последния, характер носят често и тези легенди, които не били поместени в Индекса, даже били причислявани в разреда на "истинните книги", макар че малко се отличавали от това, което се считало "Отречено и лъжовно". Такива са били напр. "Разказ за Вавилонското царство и тримата отроци"; житието на Нифонт (ръкоп. ХІІ-ХІІІ в., ("Истината" на което (житието) впрочем от едни се подозрявала), един от най-забележителните образци на монашеския мистицизъм; разни други черти от легендарната литература, напр. "Чудо на Св. Никола", гдето се явява действащо лице даже Цар Синагрип и т.н.

Ние вече забележихме нещо върху общоисторическото значение на тая литература. В старославянските преводи се спазват цял ред византийски паметници, които или не са оцелели, или до сега не са намерени в гръцките първообрази; или пак в тях се спазват особени редакции, които могат да служат за история на гръцките текстове. Такива са напр. разказите за Соломон, за цар Синагрипа; до неотдавна само старославянския "Девгений" (в по-отдавнашния руски списък) указваше на съществуванието на византийския "Дигениса"; разказът за "Вавилонското царство" до сега остава също такъв указател на неизвестния гръцки текст; апокрифическото "Видение на Исая" тоже не е още известно в пълния гръцки текст и т.н.

При това положение на нещата анализът на старославянските паметници дава понякога една свързваща нишка за източните и западните разкази, и историците на средновековната литература би намерили в нашите текстове важни разяснения¹⁴. По-нататък изучаването на славянските паметни от стария и средния период е важно в частност за изучаването на богомилството и свързаните с него западни ереси. Най-сетне тези паметници най-много са важни за собствено-книжната история на православното славянство.

По-горе ние видяхме, че официалният клир, като се отнасяше с пренебрежение и вражда към народния живот, към неговите патриархално-битови обичаи и към поезията, беше все еднакъв у българите, сърбите и русите. Но клирът никак не можеше да изтреби съвършено "бесовските" ("дяволските") песни; поетическата потребност не можеше да бъде изтребена, и народът, от една страна, спазваше и създаваше своя особена област от поетически предания, от друга страна, от християнското предание и учение извличаше с най-голяма охота именно тези поетически мотиви "лъжовни книги", които се осъждаха от официалния Клир. Запретяванията на Индекса действуваха малко; по-голямата част от духовенството беше малко образовано, пък и средновековният "уровен" бе въобще безсилен против фантастическото и то (фантастическото) твърде изобилно влезе в народните понятия. От друга страна, духовенството малко може да пречи на богомилството при битовите свойства, каквито придобиваше: клирът твърде скоро начена да се превръща в "каста", в съюзничество с князовете и боярите, тъй щото богомилството, със своите макар и странни (чудни) аскетическо-демократически идеи, имаше успех като отзив на народните инстинкти.

* * *

[Богомилски разкази]

Богомилите, според както казват, били особени привърженици и разпространители на "лъжовните книги". Някои от тези книги се ползуваха у тях с особено уважение: а някои пък бяха тяхно специално произведение.

В индекса между другото се споменава и книгата: Въпроси на Йоан Богослов към Господа. Този Апостол се ползуваше с особено почитание у богомилите, които го считаха за Ангел и вероятно по тая причина тия апокрифически "Въпроси" занимаваха не последно място в богомилските книги. Но по видимому, нито каноническият Апокалипсис, ни даже апокрифическият (Апокалипсиса, преведен от гръцкия) не удовлетворяваха мистическите идеи на еретиците и по всяка вероятност това е подало повод за съчинението на една книга, която по-близо излагаше тяхното учение и можеше да бъде приета за негов кодекс.

Тая апокрифическа книга на Йоан Богослов се ползуваше с авторитет у албигойците, гдето тя бе пренесена из България, отечеството на богомилите. Нейната латинска редакция беше издадена от доминиканеца Бенуа в неговата история за албигойците и сетне препечатана от Тило¹⁵. В Латинския ръкопис е забележено, че тая тайна книга на конкорезките (съпернически) еретици е била пренесена из България, от техния епископ Назарий и е напълнена със заблуждения - (hos est secretum Naerticorum de Concoresio portatum de Bulgaria a Nazario, suo episcopo, plenum erroribus). Тъй щото Латинската книга спазва богомилския паметник, който в този вид до сега не беше найден в славянските ръкописи, и може да влезе в нашето изложение, като отзив на българското богомилство - в тази негова школа, гдето манихейският дуализъм се явяваше в по-смекчена форма. Книгата на конкорезците се състои от въпроси на Йоана и отговори на Христа, който му говори в началото - за състоянието на злите духове до тяхното падане, за сътворението на света и человека и в края - за второто пришествие. Една редакция на нашите апокрифически "Въпроси" съответствува на втората половина на Латинската книга.

Латинската книга представлява твърде любопитен материал за историята на албигойската ерес и българското богомилство. Латинската книга, занесена из България, дава възможност да се проследи богомилското еретичество в нашите паметници и народни предания.

Подир първия въпрос Йоан пита Христа за това в каква сила се намираше Сатаната преди падението си? Той заповядваше на небесните сили - отговаря Христос - и слизаше от небето в преизподнята и из преизподнята се изкачваше до престола на невидимаго Отца. Сетне той се възгордя и реши да въстане против него и възбунтува другите ангели. И той видя славата на движущия небесата и намисли да постави своето седалище над облаците в небесата и поиска да бъде равен с Всевишния. И когато той слезе във въздуха, рече на ангела на въздуха: отвори ми вратата на въздуха - и той му ги отвори. И като се стремеше по-нататък намери ангела, който държеше водите и му каза: отвори ми вратата на водите, и той му ги отвори. И като премина, той намери всичкото лице на земята покрито с вода. И като премина под земята намери две риби, крито лежаха във водата, и те бяха съединени като волове в оралото, и държаха всичката земя по повелението на невидимаго Отца от изток до запад. (Et transcedens subtum terram invenit duos pisces jacentes super aquas, et erant sicut boves juncti ad arandum, tenentes totam terram invisibilis patris praecepto ab accasu usque ad solisortum).

Тези риби, които държат всичката земя от изток до запад, може би не случайно са прилични на прочутите китове, на които според руското народно предание, всичката земя стои. Коментаторът (тълкувач, изяснявач) на това място указва източник на преданието за рибите в четвъртата книга на Ездра, гдето, гл. VІ, ст. 47-52, пророкът разказва историята на творението, и при петия дял споменава за двете животни, Бегемот и Левиатан (едното от тях приемат за слон, другото за кит); те бяха поставени в разните краища на света, защото седмата му част, гдето се събират водите, не можеше да вмести и двете. Бегемот бе поставен там, гдето земята е изсушена на третия ден от творението, и той бе принуден да остане там посред горите; Левиатан бе поставен в седмата част на света, гдето се събираха водите, и някога той трябва да погълне това, което Бог е осъдил на изтребление. Да забележим, че средновековен паметник от англосаксонската литература, - беседа на Соломон със Сатурн - тоже счита Левиатан за кит: "где грее слънцето нощем (през нощта)?" Соломон отговаря: "аз ще ти кажа в три места: изпърво в червото на кита, когото наричат Левиатан, сетне в ада и най-сетне на тоя остров, който се нарича Глит (Glith), и гдето се покоят душите на светиите до съдния ден".

В целия паметник се вижда дуалистическото учение на богомилите (или на техните предшественици), които припознаваха, че светът беше създаден от Сатаната (Сатанаил, според както се той наричаше до падането си), който получи власт от Бога за 7 дни. Латинската книга разказва, че като създаде видимата природа, Сатаната направи от земя тялото на человека и заповяда на ангела на третото небе да влезе в него; сетне направи тялото на жената и заповяда да влезе в него ангелът на второто небе. Той сетне ги научи на плътски грях (et praecepit opus carnale facere in corporilus luteis, etc). В славянските предания, както ще видим по-нататък, са се спазили следи от подобна история за създанието на света: бесът (дяволът) тоже се явява при самото начало на творението и се стреми да вземе в него участие; - у Богомилите преданието за това, че дяволът научи Адам и Ева на плътски грях, по всяка вероятност е било в права свръзка с отричането на брака, което съставяше един от най-главните пунктове на тяхното учение. Презвитерът Козма говори, че по мнението на Богомилите "того (т.е. дявола) повеленiе - жены поимати... женаящяся человеки и живущiя в мре мамонини слуги зовут"; Богомилите ненавиждаха децата и ги наричаха "мамоничища" и "дяволичища". Отпосле Кремонският монах Монет привежда такова мнение на Катарите; Sathan alium ngelum icalusit in corpore muliebri facto de latere Adae dormientis, cum qua precavit Adam; fuit autem peccatum Adae, ut asserunt, fornicatio carnalis. Този последният предразсъдък и до сега съществува в сръбския народ, според понятията на когото в брака има грях и в епическия език синът обикновено нарича баща си свой родител "по грiеху", т.е. чрез грях.

По-нататък ветхозаветната история се представлява в Латинската книга, по богомилски, работа на дявола, който прелъсти всичките патриарси, като им показа себе си за Бог, до самото пришествие на Спасителя, който начена новата история на человека, историята на неговото избавление.

В Латинския паметник се вижда и косвено напомняне за това предание на валденците и катарите, че "человеците ще се представят в съда в образ на съвършени (възрастни) мъже, на 30-годишна възраст и жените ще изменят своя пол". Това мнение се намира буквално в друг един апокриф от старата наша писменост, именно във въпросите на Йоан Богослов към Авраам, гдето за допълнение, на това утвърдява се още, че умрялото дете на този свят ще да расте тоже до 30 год., за да се яви на последния съд като зрял мъж.

Подир, като намери двете риби, които държаха земята, Сатаната се спусна (слезе) и намери висящите облаци, които държат морето, и когато той се спусна надолу, намери своя оссоп, което е един вид огън, и сетне вече не можа да иде по-нататък от пламъка на горящия огън". (Et cum descendisset et invenit nubes pendentes tenentes pelagum maris. Et cum descendisset deorsum, invenit suum ossop, quod est genus ignis, et postea non potuit descendere deorsum propter flammam ignis ardentis). Мъчно може да се каже като какво трябва да означава непонятната дума "ossop", дали е то, може би, остатък от старославянски текст, или е погрешка на писеца. В също такъв порядък елементите на земята са поставени в легендарно-космогоническата беседа по българския ръкопис на Григорович, XVI в.: "Въпрос: кажи ми кой (що) държи земята? Отговор: вода висока. - А кой (що) държи водата? - Един голям камък. - А кой (що) държи камъка? - Четири златни кита. - А кой (що) държи златните китове? - Огнена ръка. - А кой (що) държи тоя огън? Друг огън, по-горещ (?), този огън състои от две части".

В един стар сръбски вариант за втория огън се говори, че той е 12 пъти по-горещ от първия. Самата космогоническа беседа (известна у нас под името "Беседи на тримата светители"), която тук се сближава с Апокрифическия Апокалипсис на Латинската книга, била твърде много разпространена в средновековната легендарна поезия. Тая беседа още напълно не е изследвана. В Латинската беседа съответственото място се чете тъй:

Quid sustinet celum? Terra;
Quid sustinet terram? Aqua;
Quid sustinet aquam? Petra;
Quid sustinet petram? Quatuor animalia;
Quid sunt illa quatuor animalia? Lucas, Marcus, Matheus, Johannes;
Quid sustinet illa quatuor animalia? Ignis;
Quid sustinet ignem? Abissus;
Quid sustinet abissum? Arbor, quae ab initio posita est, ipse est Dominus Jesus Christus.

(Jagic, Archiv, I, 95q 127-28, 335-36.)

В български сборник от началото на ХVІІІ в., написан на народен език, това място в беседата на тримата светители се чете тъй:

Въпрос: На що стои землята?
Отговор: На вода твърде голяма.
- А водата на що стои?
- На камен плоштат.
- А камика на що стои?
- Рече, на 4 китове златни.
- На що стоят китовете златни?
- Рече, на река огнена.
- На що стои огнената река?
- Рече, на други огън по-горещ 12 чета.
- На що държи [се] д[ъ]ното огово (огньово)?
- Рече, на же(ле)зен дъб, дето е най-напред посаден, а корену му стоят на сила Божiя.

(Новакович, Starine, 1874, VІ. 48)

От друга страна, следи от богомилското учение за творението са се спазили в един руски народен разказ с космогоническо съдържание и апокрифическо свойство, който и до сега съществува само на ръкопис. В най-новите списъци тази статия се нарича свитък Божественых книг. - Заглавието очевидно е късно и случайно, но в главните черти разказът за творението, съобщаем тук, е известен и по старите ръкописи от XV-XVI век.

Разказът се наченва още отпреди сътворението на света, когато "быст Господ Саваот в трех каморех, на воздухе, в лепоте, безначальный цар, неведомыя тайны"...

Тогда быст свет от лица Господа Саваота семидеяти седмерицею светлее света сего; рызи его были белее снегу, светозарнее солнца.

Следва определението на Св. троица. Светът още не съществувал:

не било тогда ни небо, ни земли, ни моря, ни ангел, ни архангел, ни херувим, ни серафим, ни рек, ни озера, ни кладез, ни източник, ни человек, ни горниц, ни холмов, ни облак, ни звезд, ни свету, ни зверы, ни птиц, ни ветру, ни зари: егда была тьма, и не быст тогда дней, ни нощей...

След това предисловие следва историята на творението.

Рече Господ: буди небо по хрусталю на воздухе сотворено, и буди заря, и облако, и звезды, и облакы, и ветры дунув из недр своих, и рай насади на востоце, и восток, и запад, и север, и юг, а Бог сидит на востоце, в вельлепоте превыспренней славы своея, и седм небес словом своим сотворил Господ, в колесница огненой утвержден; а молния - слово Господни, из уста Божих изходит; а солнце - внутреннiя ризы Господни.

Сетне Бог създал (тьмы) хиляди стълбове на въздуха, и стълбовете са неподвижни, свързани още от началото на вековете, "а на том столпе камен неподвижен"; сетне била създадена земята, и адът с "верей", с железни и медни врата, а "под адом тартар - дна нест"...

И рече Господ: буди тьмы столопов медных и каменних, и на камени земля, и ста под испод песок, а на дне - сотвори Господ словом камен и кременiе... и на той земли море Тиверiадское, а берегов у него не было.

И сниде Господ на море по воздуху... и виде на море гоголя плавающа, а той ест рекомый сатана, заплелся в тине морской. И рече Господа Сатанаилу, аки не ведая его: ты кто еси за человек? - И рече ему Сатана: аз есм бог. - А меня како нарещи? - Отвещав же Сатана: Ты Бог богом и Господ господем. Ако би Сатаната да не е рекъл тъй, то Бог веднага би го съкрушил в морето Тивериадско.

И рече Господ Сатанаилу: понырни в море и вынеси мне песку и кремен. Сатанаил же послужался Господа и нырну в море и вынесе песку и кремен, и разсея по море Тиверiядскому, глаголя: "буди земля толста и пространна". И взяв Господ кремен и преломи на двое; в правой руке Господ (остави) у себя, а из левой руки отдает Сатанаилу. И взя Господ песок и нача бит из того кремня, и рече Господ: "вылетайте ангелы архангелы и вся силы небесныя по образу и по подобiю", - и нача из того кремня вылетати искры с огнем, и сотвори Господ ангелы и архангелы и всю девет чинов.

И видя Сатанаил, что Господ сътвори, и нача той кремен бити, что Гаспод даст из левой руки, и начали у Сатанаила вылетат его ангелы и сотвори Сатанаил силу на небесах. Потом сотвори Господ Сатанаила началником надо всеми чинами его ангелскими; Сатанаилову силу - его сотворенiе - причте в десятый чин.

(По списъка на г. Буслаева това се разказва малко по-другояче: Сатаната извадил от дъното на морето камък, тоя камък се пречупва надве и из едната му половина от ударите на Божествения жезъл "вылетали духи чистие"; а из другата половина Сатаната "набил бесовскую, безчисленую силу богов плотних", т.е. плътски, нечисти. На море Тиверiадском произведени тридцат три кита; на тех китах утверждена земля, и стола она на них "толста, широка.и пространна").

Сатанаил видял, че той е почтен, възгордял се и поискал да бъде подобен на Вишний. Тогава Бог заповядал на архангела да свали тая лукава сила, но огънят от Сатаната опарил архангела и той се върнал, без да изпълни повелението. Затова Бог подстригал архангела в калугер и го нарекъл Михаил. (В друг един списък е прибавено, че Бог поставил на него Схима "с кръстове прости, които са знамения на Христа, сина Божия"). И проводил Бог втори път Михаил: той ударил със скиптър силата на Сатаната и тя паднала на земята като дъжд. Михаил бил поставен началник над всичките ангелски чинове и архангелите казали: амин. Тази дума поставила (щом тъй казали) едни в горите, други в реките, трети летящи по въздуха; кой привързан с нога, кой с ръка в облака - там те живеят и до днес.)

Подир това следва известният разказ за творението на человека от 8 части и т.н.

Преведеният откъсък "Свитък" представлява (има) различни съотношения със славянската народна поезия. Разказът за гмуркането на дявола в морето и творението на земята от пясък се повтаря в руските легенди (у Якушин Атанасиев): в карпатския Коледник (у Костомаров) два гълъба изнасят пясък от дъното на морето и правят земята; а в карпато-руския разказ дяволът по същия начин изважда пясъка от морското дъно и взема участие в творението; в сръбския разказ той се явява (взема участие) паралелно с ангела. Същите тези мотиви се повтарят и в малоруските разкази. Поставянето на Сатанаил в такова отношение към Бога, няма в себе си нищо православно. По самия разказ се вижда, че на дявола се приписва някаква независимост; само че той е по-слаб от Бога. У самите богомили творението на злия дух се показваше несполучно, той не можа да сътвори человека без Божията помощ; но той създава животно - змията, както в една сръбска приказка той създал 40.

Но има и исторически отбележени литературни фактове за богомилската легенда.

Тези факти са лъжовните и еретически басни на българския поп Йеремия. Йеремия, според както мислят, живял във времето на българския цар Петър (927-967). В Индекса няколко пъти се споменава името на този Йеремия: той съставил много отречени книги и басни. Из показванията на Индекса може да бъде извлечен следующия ред лъжовни книги и басни на поп Йеремия: за кръстното дърво; за св. Троица; за Христа, как го поставили (ръкоп.) за поп, как орал Христос с орало; разказ за това как Пров наричал Христа приятел; въпроси на Йеремия към Богородица (?); въпроси и отговори за това от колко части е създаден Адам; лъжовни молитви за тресавицата или треската и за "нежитите".

* * *

[Поп Йеремия]

Самата личност на този плодовит разпространител на богомилските басни е твърде малко известна. Индексът представлява поп Йеремия като единствения законодател на еретическото баснословие; за това и мислят обикновено, че в Индекса под името поп Йеремия се разумява самият "Богомил", прочутият началник на българската ерес ("В лета православнаго царя Петра, - казва презвитер Козма, - быст поп именем Богомил, а поистине Богу не мил иже нача первые (най-напред) учити ереси в земли болгарстей". Но мислят, че Козма го нарича пръв, само като най-решителен проповедник на ереста, която в действителност се е била начнала още по-рано), и че името Богомил било само негов прякор, от когото се нарекла тъй цялата ерес.

До сега, значи, се е срещнало само едно известие, което признава две лица в Богомил и Йеремия, но и то е без съмнение едно най-ново съображение. Обикновено тези лица се отъждествяват и с това, че в едни свидетелства се говори за Йеремия, а в други за Богомил. Византийските обличения, Козма презвитер, и по-късно (1210 год.) Синодикът на цар Борис говорят за поп Богомила; но особено Козма не би могъл да пропусне такъв важен пропагандист, какъвто е бил Йеремия, ако да не го е именно разумявал под тоя прякор.

Освен в Индекса, поп Йеремия се споменава със собственото си име у Атанасия - йерусалимски калугер, като еретик богомилски: Индексът (1608 г.) съединява двете лица тъй: "Iеремiя поп болгарскiй, паче же богу не мил" - като прилага към Йеремия думите на Козма презвитера, казани за Богомил.

В нашите паметници действително са се спазили предания за кръстното дърво, "лъжовните молитви" за тресавиците и апокрифически разказ за тяхното произхождение, легенди за Христа, въпроси за това "от колика честей сотворен быст Адам" и пр., с една реч, тези именно басни, които се приписват на Йеремия от древния Индекс в Номоканона XІV в., от другите му (на Индекса) редакции до "Кириловата книга" ХVІІ стол[етие]. В последно време "басните" на Йеремия начнаха да се откриват и в старите сръбски и български ръкописи.

Най-сетне намери се произведението Йеремиево за Кръстното дърво и проч., с неговото име. В 1873 год. Ягич напечати според среднобългарския списък една статия с неопределено заглавие ("слово похваленiе мойсеово о извыты древа пергы и кедре и кипарисе"), но съставът на която (статия) предполага, че то е именно произведение, "съставено" от поп Йеремия¹⁶. В 1875 год. Андрей Попов напечати другия списък от същото произведение по Новогородски пергаментов сборник XIV в., с друго заглавие и с името на автора: "Слово Йеремея презвитера о древе честьним и възвещение святыя Троица и в памят Мойсеви". Това забележително откритие за първи път положително указва авторството на поп Йеремия и потвърдява напълно на досещането на Ягич¹⁷. "Словото" на Йеремия представлява, собствено да се каже, съединение на няколко сюжета. Разказът се наченва от времето на Моисей, когато три дървета - кипарис, певга и кедър, показани на Моисей от ангела, направили първото чудо, като направили сладки водите на горчивия източник, когото срещнали евреите в пустинята. По-нататък, след няколко епизода, споменава се за това, каква роля са имали ония дървета при съграждането на Соломоновия храм; как се предсказвало, че тези дървета ще да послужат за кръста на Спасителя. Най-сетне действието се пренася във времената на Христа и следват цял ред легенди: за това как се намерила Адамовата глава и как била погребана на Голгота; как Христос орал с орало; как Пров, син на царя Селевкия, станал приятел на Христа; как Авгар, княз Едески, пращал до Христа послание и получил изображението на Христа на кърпа; как са поставили Христа за поп; за сотника Логина; най-сетне, как се свършило разпятието на Христа.

Всичките изчислени тук сюжети са известни в старославянската "отречена" литература, освен "словото" на Йеремия; но "Словото" отчасти представлява съвсем особена тяхна редакция. Тъй известните до сега разкази за кръстното дърво само в някои (немного) подробности са сходни със "Словото" на Йеремия, но въобще дават съвсем други истории; разказите за Авгара и Прова, за поставянето поп, са сходни със "Словото" по сюжет, но не и по изложение.

Но макар по тоз начин и да стои "Словото" независимо от обикновено разпространените (повечето късни?) редакции на апокрифическата легенда, все пак то, според както се вижда, представлява нещо специално българско и богомилско, тези разкази ги е взел Йеремия от готов източник. Легендите за кръстното дърво били въобще твърде изобилни и епизодите, изложени в "Словото", отдават се (взети са) по всяка вероятност, както и всичкото останало на гръцки източник. И рядката легенда за това "как поставили Христа за поп" е известна на гръцките писатели.

Тъй щото поп Йеремия не е бил съвсем само той изобретател на всичките тези произведения: по всяка вероятност той пръв ги е превел, или събрал в едно цяло, или пръв той е дал особения ход на тези легенди измежду своите ученици. Вярванията за тресавиците и "Лъжовните молитви" принадлежат на този разред от народните суеверия, когото ние наричаме "заклинания" (заговор, съзаклятия); тези неща тъй са познати на всичките векове и народи, щото за тях едва ли могат се намери автори: вероятно и тук Йеремия само се е възползувал от готовото народно поверие, записал го е и го е пуснал в ход. Любопитно е това, че Атанасий калугер, като разказва за разказите на Йеремиевото "Слово", като че ли ги дели на разни статии и само една споменава с името на поп Йеремия, а другите счита да са заети от "Латините" ("А иже то почел еси слово Йеремия прозвитера, еже о древе честнъм по извещенiе святыя Троица... То басни лживыя чел еси"; но преди това той казва: "и се слишахом: твориши Христа поставлена попом, полугом и двяма волома оравше, - послушьствуеши Латине, их же и сам хулиш"). Възможно е, щото като източник за "басните" между другото са бивали и Латинските книги, и че легендите, споменати от Атанасий, са ходили от ръка в ръка отделено и без името на Йеремия. Колкото за "Латини", то тях ги имаше достатъчно в южните славянски земи в това време, когато папите не бяха още окончателно определили над тях своята власт с византийските патриарси и когато страните преминаваха то в гръцки, то в латински ръце.

Индексът съобщава още подробност за Йеремия, която допълва неговия характер пак по чисто народен начин. Във вид на негово осъждане Индексът казва, че поп Йеремия "был в навех, на Верзiулове колу". Нашите археолози предполагаха, че тези думи може да означават какво поп Йеремия се считал (поне от неговите противници), за магьосник, вампир, преметар. В качеството си на магьосник и "знахар", поп Йеремия, освен [на] разпространените ереси и лъжовни книги, бил и автор на лъжовните молитви, заговарял (правил заговори) за треската, "нежита" и всякакви болести; като еретик той трябвало да умре и без християнско покаяние. Зарад това, когато той бил "в навех", т.е. мъртвец в гроба, против него било употребено специфическо средство, осенов кол - единственият способ да се удържи такъв мъртвец в гроба.

Но много по-вероятно е другото обяснение, предложено неотдавна от Ягич. Той мисли, че думите: "на Верзiулове (Верзилов) колу", означава това същото "Врзино коло", което е известно в сръбските народни поверия и означава някакво си място, гдето получават окончателно знание на своята работа вълшебниците, магьосниците, "гробанцiашите"¹⁸. Това коло е могло да означава и вълшебно колело, и вълшебен кръг, които са играли роля при обучението във вълшебството: относително "Верзiулова, Верзило, Врзина", кола, то под това име, според мнението на Ягич, се крие името на Виргилия, прочут поет, който в епохата на средновековния мрак бил много повече прочут като приказочен вълшебник и магьосник. У южните славяни запознаването с това име е могло да се яви преди всичко у необразованото духовенство (у католическите сърби), което лесно е могло да развали по този начин, италианското Vergilio (Verzil, а сетне Verzil, Verzil). Средновековното предание за вълшебството на Вергилий е преминало няколко разни степени, но в южното славянство не е могло да се очаква тоз "уровен", какъвто е бил в литературите на западните. "Сведение за вълшебника Вергилий е могло да дойде до южните славяни само чрез посредството на италианско-далмато-босненските монаси (доминиканците и францисканците), следователно в най-лошата карикатура. Ако те са знаели нещо и са разказвали на другите за "Вергилий", то това е, разбира се, в смисъл "maleficus daemonom cultur", според както се нарича поетът в една средновековна биография; според тяхното изображение "Вергилий" е могъл да бъде не друго, освен един зъл вълшебник и "негромант"; който има сношение с дявола, който пребивава в него, и там прави магии с вълшебното колело и вълшебната книга... В този груб вид славният Мантуанец е бил предаден на южнославянския народ; в литературното предание нямало друг добър образ, който би могъл да опровергае карикатурата или да я направи невъзможна, и бедният невежествен народ се показал благодарен и за това не много, което вярно се е спазило до днес "Верзилово, Врзино коло" в значение вълшебно място, или, ако може да се каже, "вълшебна школа".

Оставало би да се изясни по кой начин преданието от сърбохърватските фратри (братства) е могло да проникне в България. Историческите срещания и захващания на сръбските земи от българите и на българските от сръбските са известни; заедно с това отивали и книжно-поетическите връзки и то не само в пределите на старославянската църковна писменост. В приведените по-горе думи на калугера Атанасий има някаква си бележка за заимстването "басни" от латините; в синодалния Индекс заедно с името на Йеремия, съставители на лъжовните книги са споменати двама Фризи (Фрезина); самият преход на богомилството на запад в сръбските земи, свидетелствува за съживение (деятелни) сношения. - По-нататъшното разработване на южнославянската писменост вероятно ще да разясни тия до сега тъмни черти на старите междуплеменни връзки и на историята на народната поезия и народните вярвания.

Народно-суеверните произведения съставяли други отдел от писанията на поп Йеремия. Тяхната литературна съдба била такава, че като се запознаваме с тях за първи път в историята на българския X в., ние намираме последния техен след[а] в съвременните южнославянски и руски поверия. Те са забележителни по твърде дългото си съществувание в патриархалната и тъмна маса, гдето намерили прием. Най-старият индекс говори за тях тъй: "естествената болест, която наричат треска, както разказва българският поп Йеремия. Този, окаяният, говори, че уж св. отец Сисиний е седял на Синайската гора, нарича ангела Сихайла за съблазън на много человеци, и баснословил той, злия человек, за седемте тресавици (трески), Иродови дъщери, които нито Евангелските, и нито един от светиите не наричали седем, - а била само една, която измолила да отсекат главата на предтеча; и за нея е известно, че тя била дъщеря Филипова, а не Иродова. А великият Сисиний, Константинополски патриарх, в своите слова говори тъй: не считайте мя мен за този лъжливий Сисиний, за когото е написал попът Йеремия, за съблазън на неразумните"....

Лъжливото писание, показано от Индекса, до сега съществува у нас и в южното славянство във вид на предание и заедно с това и заговорът за 12-те трески (12 е също такова условно число, както седем, три и т.н.). Това предание е твърде известно в старите и нови ръкописи, в сборниците и лечебниците, и в устното народно предание¹⁹. В един от тези стари лечебници, лъжовното писание на Йеремия се предава с всичките подробности.

"При Червеното море стои каменен стълп (Синайската гора); в стълпа седи св. великий апостол Сисиний²⁰, и гледа - развълнувало се морето до облаците и излизат из него 12 жени с разхвърлени косми, окаяно дяволско видение (според народните редакции: из огнений стълп). И казват тия жени: ние сме тресавици, дъщери на цар Ирода". И попитал ги св. Сисиний: "окаяни дяволи! Защо сте дошли тук?" А те му отговорили: "ний сме дошли да мъчим человеческия род: който ни надпие, кьм тогоз и ние ще се примъкнем, ще се помаем и ще го помъчим - и който преспива утрените молитви, Богу се не моли, празниците не почита, и който като става пие и яде рано: той е наш угодник". (В друг един разказ те казват: "ний сме проводени от цар Ирода в света, в християнския род, костите им да трошим, космите им да скубем, жилите им да обтягаме, самите тях с огън да горим". Този последният вариант може да е по-стар). И помолил се на Бога св. Сисиний: "Господи, Господи, избави человеческия род от окаяните тия дяволи". И проводил Бог при него двама ангели, Сихайла и Аноса, и четирите Евангелисти. И почнали те тогаз да бият тресавиците "с четири железни тояги, като им правили по 3000 рани на ден. И помолили им се тресавиците: "Свети велики апостол Сисиние и Сихайло, и Аносе и четирма Евангелисти, Лука, Марко, Матей, и Йоан! не мъчете ни! където зачуем вашите свети имена, в който род се прославят вашите имена, от този род ние ще бягаме за три дни, за три поприща"...

Това е историческата част от преданието. То се продължава сетне с описание свойствата на всяка из тресавиците. Апостол Сисиний ги попитал за имената им, и те, като си казват имената, описват и своите качества, които впрочем ясно се виждат и от техните прякори: една се нарича Тресея, друга Огнея, трета Ледея, и. т.н. Невея се показва като играчка, която е изпросила главата на предтеча. След това подир заклинанието, всичките тресавици се преброяват, заплашват се с името на апостол Сисиния и т.н. "Бягайте от раба Божий Имерек, за три дни, за три поприща: а ако не побегнете от раба Божий, името му, и аз ще повикам против вас великия апостол Сисиний и светиите Сихайло и Аноса, и четирите Евангелисти Лука, Марко, Матея, и Йоана; и ще наченат да ви мъчат, като ви дават (правят) по 4000 рани на ден". (12 трески в преданието са могли да се появят по-късно от седемте, число седем, което се одържало на страната на светиите, може да е и първоначалното).

По-нататък Индексът приписва на Йеремия "по молитвениците, лъжливите молитви за тресавиците, вампирите (нежитите) и за болестите". "Нежит" в стария език означавал демоническо същество, което олицетворявало болестта и всяка лошава напаст. Тази дума си е останала и в днешния руски език. Разказите за нежитите са намерени в една "полуставна", пергаментова, следователно вероятно и твърде стара, сръбска ръкопис, и както преданията за тресавиците, съединяват и митическата история, и заговорът.

Излязъл нежит от сухото море и слизал Исус от небето и казал му Исус: "къде отиваш, нежите?" Казал му нежит: "тука ида, господине, в человеческите глави мозъка да им суша, челюстите им да строша, зъбите им да изронвам, шията да изкривявам, ушите да глушавам, очите да ослепявам и носът да права гъгнив, кръвта им да пролея, клепките да им изсуша, устата да им изкривявам и членовете да им разглобя, жилите им да умъртвя, тялото да им отслабя, хубостта им да изменя, и като бесът (дявола) да ги мъча. И казал му Исус: "върни се, нежите, иди в темната гора и в пустинята, намери там от елен глава и посели се в нея, той всичко търпи, и всичко ще да пренесе... иди в камъка, той всичко търпи, зимата и горещината... той е природно суров, той е силен (як), за да те държи. И там, нежите, имай жилището си дотогава, докато земята и небето покрай идат и ще да се свършат, оттегли се тогава от раба Божий имерек.

В друга история се разказва, че св. Михаил - Гавраил, като взел железен шип (шиш) и железни стрели, искал да стреля елени и кошути; но не можал да ги намери, а намерил един нежит, който седял и трошил камъни. Той разцепил человеческа глава, за да гори мозъка и пролива кръвта. Михаил - Гавраил тоже го закълнал със заплашвания да остави хората намира и да се скрие в гората.

При съставянето [на] лъжливите книги поп Йеремия, ако ги е той съставил - (следвал) водил се според народното разбиране и вкус. Масата безсъзнателно смесвала християнството със своите езически вярвания, направила прор. Илия гръмовник, св. Георги някакъв си митически заповедник на животното царство и т.н. Християнските имена влизали в езическите "заговори", и по каквото и да било сближение в народната песен вървели (поставени били) наред с вилите, самодивите и пр. Основанието на преданията е било вероятно, и тук старо, езическо; народът ги узнаваше в нова форма и това им (на преданията) даваше още по-голям успех: записани в "лъжливи" тетрадки, те преминаха всичката православна славянщина, като намериха в нея същата полухристиянска, полуезическа почва. От стара България ние ги срещаме до съвременните предания в Сибир. Официалното духовенство въставаше против тези "лъжливи" разкази, които страняха от неговия собствен авторитет; но както видяхме, запрещенията не направиха нищо и паметниците проживяха цели столетия, преминаха по цели славянски племена.

Най-сетне, Индексът споменава още цял ред разни вълшебни и гадателни книги: Мартолой или Остролог, Чаровник, Громник, Молнияник, Колядник, Цареви съновидци, Мисленик, Вълховник, Пътник, Звездочтец и т.н.; които тоже се преследваха от духовенството, защото тяхното суеверие заслоняваше самата религия в народното съзнание. Според мнението на Шафарик, тези книги произлезли в същата богомилска епоха. Да се реши това е още трудно, докато знаем само, че някои от тези книги (преведени тоже от гръцки) са имали южно-славянско и старо произхождение.

Историческото значение на всичката тази литература [се] състои в това, че тя е била като допълнение и отчасти като противодействие на тази официално-църковна литература, която още от самото начало, като се увлече от догматическата схоластика, украшение и от формализма на византийците, не даде достатъчно внимание нито на предметите на научната образованост, нито на потребностите на народа в живото поучение и в поетическата храна. Грамотните неудовлетворени от такива книги с голяма охота се обръщаха към лъжливата литература от фантастическите заклевания на богомилския поп Йеремия до баснословните, а понякога истинно-поетически произведения на древния християнски апокриф. От грамотните "лъжливите" книги преминаваха и към народа. В тази народна писменост, за съжаление, твърде често е имало и грубо суеверие, но имало е и съща поезия.

Всичкото това съдържание на българската литература стана общо достояние на славяните, които приеха Кириловата писменост. В самите българи останаха малко паметници, които би могли последователно да ни представят литературната история на тия разкази; тежката историческа съдба на народа изтребила ги в множество в тяхното отечество и техните остатъци са оцелели само в православните български съседи.

* * *

[Исторически книги]

Хронологията на паметниците, по-горе изчислени, и до сега още представлява доста тъмен въпрос: освен трудовете на няколко известни лица, ние обикновено не знаем от кого и кога са се правили разните преводи на византийските паметници; всичкото това са безименни трудове, sine loco et anno. И така периодът от века на цар Симеон и Петър до половината на ХІV век си остава твърде тъмен. Към това време могат да се отнесат някои жития на българските светии; "Синодикът" или сборник "преписан" от гръцки език на български по заповед на цар Борил или Борис в 1210 година, (който) съдържа много важни исторически сведения. За историческия отдел на старобългарската писменост е известно твърде малко. Няма съмнение, че съществуват и български летописи. Цар Калоян писа в 1202 г. на папата, че Петър и Самуил получавали короната си от Рим "sicut in libris nostris invenimus esse scriptum, и друг път в 1204 г.; inquisivi antiquorum nostrorum scipturas et libros et beatea memoriae imperatorum nostrorum praedecessorum leges". Към най-старите български летописи може да принадлежи любопитният списък на първите български князове с бележки на някакъв си неизвестен език, списък който се е спазил в тъй наречения "Елински летописец", особен вид хронограф. Този списък, който допълва свидетелството на византийците, и който се потвърдява от тях, отнасят го към втората половина на VІІІ в.; до сега той остава предмет на учени препирни и недоумения. Григорович в потвърждение, че съществуват български летописи, привежда цитат от стария Номоканон, гдето се основава на летописа за Йоан Асен. Той утвърдява по-нататък, че Българската летопис се е спазила отчасти в румънски превод. Хронистът на миналия век, Паисий, се основава на Търновската летопис. У Иречека намираме известие, че в библиотеката на английския пътешественик Роберт Корзон (Curzon) се намират два български ръкописа с портретите на Асеневците, невидени впрочем до сега от ни един славист: "това са хроники или биографии, изданието на които ще да състави събитие на славянската историография".

Но до сега български летописи не се нахождат. "Като са били изложени на разорение - казва Григорович, - подобно на което намираме само у чехите, книгохранилищата български едва ли са се спазили до сега остатъци от тези летописи. Но те не са се срещали и твърде отдавна. В заглавието на руските хронографи от началото на XVI споменува се обикновено, че техните сведения са взети между другото из сръбските и българските летописци", но проверка [показва, че] техните български сведения са взети не из летописите, а из отделни исторически книги, жития или из случайни източници, във вид на притурки към ръкописите. До сега са намерени само откъсечни (в вид на откъсъци) паметници, които могат да се причислят към отдела на летописите, и според както се види, трябва да приемем, че както в сърбите, тъй и у българите летописът въобще никога но е достигнал такова развитие, както напр. в русите; и в българите още по-малко, от колкото в сърбите. В историческия отдел може да се спомене само още компилативният хронограф под име на "Елинский летописец", съставен от Библейския разказ и византийските хроници Малала и Арматола (продължителят на последният е неизвестен), и "Александрия" от Псевдо Калистен. Впрочем, где и кога е съставена тази компилация, мъчно може да се каже. Отпосле с нови допълнения из други източници, тази компилация се развила в собствено тъй наречените руски "хронографи", най-старата редакция на които отнасят към 1512 година, и гдето към всемирната и църковна история били прибавени руски, български и сръбски събития.

* * *

[Второто царство]

Новото оживление на българската писменост се наченва от половината на XIV век под управлението на цар Йоан-Александър. По негова заповед беше преведена поменатата по-преди Византийска хроника на Константин Манасий; нейният списък, който се пази във Ватиканската библиотека, е украсен с 70 рисунки, които изобразяват събития из българската история и фамилията на Йоан-Александър. За него бяха тоже написани няколко църковни книги и сборници, които даже и сега отчасти се спазват (между другото в Московските библиотеки). Времето на Александър се отличава с бурни появления на ересите: богомили, гезихастите, адамитите; евреите разпространяваха своите учения в това време, когато зад Балкана вече господаруваха турците. Един от най-ревностните поборници на православието беше Теодосий Търновски, един от най-известните български светии, който между другото се бори против богомилите на събора в 1330 г. Йоан-Александър ревностно се грижеше за църковните дела, даваше богати подаръци на по-прочутите български манастири, на Рилския и на Зографския (на Св. гора); построи манастири и на Витоша, гдето се появи цял Български Атон (там е имало повече от 14 манастира, на повечето от които сега са останали само развалините). Времето беше сгодно за църковна деятелност, и Теодосий действително възпита хора, които бяха негови усърдни продължители. Един от тях беше Дионисий, който преведе тогава много "слова" на Йоан Златоуст, между които и 6 против юдеите. Друг много по-прочут ученик и другар на Теодосий, е бил Евтимий, сетне патриарх Търновски, който случи да бъде и последен патриарх на свободното българско царство и свидетел на турското завоевание.

* * *

[Патриарх Евтимий]

Патриарх Евтимий, животът и трудовете на когото се обясняват само в последно време, е един от най-забележителните и най-заслужившите лица на българската история и литература. Избран за патриарх в 1375 година, при последния български цар Йоан-Шишман, който подобно на баща си Александра, беше покровител на църковното просвещение, Евтимий е непосредствен свидетел на падането на своето отечество. Сам царят се сражаваше на друго място с турците, когато синът на Баязид Челеби обсади Търново. Патриархът оставаше главното лице в града. Подир тримесечна обсада българската столица беше превзета на 17 юни 1393 година. Последва страшно разрушение. Евтимий, който не се убоя от варварските сцени, излезе пред турския пълководец и му направи голямо впечатление със своя сериозен и спокоен вид; Челеби изслуша неговата просба, но задълго не удържа своите обещания. Едва току-що се избави от смъртното наказание, Евтимий беше принуден да отиде в изгнание в Македония, гдето турците си вече господаруваха. С него заедно отиваше една тълпа от най-знатните и богати търновци, които Баязид заповяда да преселят в Мала Азия. Като заминаха Балкана, те се простиха с патриарха и приеха последните негови благословения. През всичкото си време в Македония той все проповядваше между своите съотечественици, раздаваше на бедните златото, което му подариха болярите, убеждаваше народа да пази вярата на своите отци; той умря подир няколко години след изгнанието си в Македония и взе мястото в реда на българските светии. Литературната деятелност на Евтимий напомня века на цар Симеон, и се отзова във всичката тогавашна писменост на православното славянство.

Нему принадлежат цял ред съчинения (до 18), които състоят от жития на български светии, повести, похвални слова и послания. Той е написал и житието на св. Йоан Рилски, и на Иларион, епископ Мъгленски или Могленски, който е живял в половината на ХІІ век и за когото ние споменахме по-преди. В последното той е написал и "препирнята" на Иларион с манихеите (богомилите) и армените, като заимствувал впрочем материал от "Паноплията" на Евтимия Зигабена или Зигадена, написана в XI в. С подновяването на България при Асеневците българските царе се стараеха да възвисят своята нова столица, Търново, съграждаха в него храмове и манастири, пренасяха в него мощи на българските и даже на гръцки светии. Евтимий състави в тяхна памет цял ред похвални слова и жития. Според тази му деятелност, като събирател на църковно-народните разкази, А. Попов го сравнява с руските архиепископи, с Новгородите ХV в. и с Московите ХVІ в.

На Евтимий принадлежи и друга услуга, с която той пак наумява руските деятели, именно - поправянето на книгите. Подробностите за него са малко разяснени, но съвременниците му, както е Григорий Цамблак (в похвалното си слово за Евтимий) говорят за него с твърде големи похвали; Константин Костенечки, който е живял малко по-подир, приписва на Евтимий голяма заслуга - въздигане на писмеността. Както що е било и у нас (русите), книгите се изкривяваха от невежеството на преписвачите; освен това в самия език ставаше голяма историческа промяна. Старославянският език все повече и повече се подчинява на влиянието на народната реч (на говоримия): среднобългарският език ясно се отличава с отпадането на старите звукове и форми: ринизмът, който съставлява тая особеност на старославянския език се употребява неправилно, другите отличителни звукове и форми - също. В ръкописите от ХІІ в., вече се вижда, изпорчването на стария език. Заедно с това народният език се отдалечава от предишната си чистота, от влиянието на съседните гърци, албанци и власи. Къде XIV в. това изпорчване беше вече твърде голямо и Евтимий предприе да изправи историческия книжовен стил по духа на стария език, който бе църковен и, след[ователно], считаше се за свещен. Според думите на Константин, Евтимий бил "велик художник на славянските писмена", а в това време "в Търновскых странах писмена погыбла была суть"; Евтимий "потштаа се съписати утвържденiе сим" (писменам), т.е. установил правила и който не умеел да ги пази, томува било запретено да пише свещени книги: "възбраненiе быст невеждам, еже не писати Божествена писанiа". Цар Йоан Шишман подпомагаше Евтимий със своята власт: те изправиха упадъка - писмеността изгина, "но патрiарх и цар просветиша", тъй щото тяхната работа завинаги се утвърди и просвещаваше не само българската страна, но и околните земи: "сажденiе их и основанiе в сегда ест, и даже и до ныня и окръстнаа царствiа просвещает". (На друго едно място Константин говори: "Се бо писанiе въса растленна сут не тъчiю в стране единои, но в Романiи въсои и до Белграда и Солуна. Тръновстiи бо исправише се благодатю Христовою и поспешенiем дръжавнаго; се хотет и Сръбсти исправитесе".

* * *

[Евтимиевата школа]

Надеждата на този Евтимиев почитател не се осъществила. Падането на царството нанесе страшен удар на българската писменост; и тук още по-забележително е това, че Евтимиевото влияние се показваше и в тези времена. "Добрые Терновскiе изводи", т.е. Търновските ръкописи се вече славеха в това време не само в България, но и в Сърбия. Учениците Евтимиеви и отпосле поддържаха неговото направление. Негов другар беше руският митрополит Киприян (родом българин), който се прослави като "възстановител на просвещението" в Русия (т.е. собствено в Москва). Евтимиевите писания придобиха голяма известност и в старата руска писменост; историческият материал на неговите съчинения влезе като обикновена съставна част в хронографите. Един от учениците на Евтимий е бил и Григорий Цамблак (Самвлак), който по един характеристически начин се причислява по едни и същите съчинения и към руската, и към българската, и към сръбската литература. Той беше родом търновец, живееше в Св. гора, беше игумен на прочутия сръбски Дечански манастир, презвитер на Молдово-влашката църква в Сочава, най-сетне бе повикан от митрополит Киприян (който му бе дядо) в Русия, гдето стана митрополит на отделившата се тогава от Москва Киевска катедра. Нему принадлежат много поучителни слова и няколко жития, в които той се явява като продължител на трудовете Евтимиеви. Нашите църковни историци хвалят неговия "чист славянски" език, който е такъв, по всяка вероятност, вследствие на Евтимиевата школа; но Цамблак твърде много подражаваше византийските образци и достигаше до такава "напищеност", която понякога даже ставаше малко вразумителна. Към сръбската литература той принадлежи като автор на "житието на цар Стефан Дечански"²¹.

Също тъй принадлежи и на българската, и на сръбската литература писателят в първата половина на XV в. Константин Философ или Костенечки. Като беше родом българин (от град Кюстендил), той макар и да действуваше в Сърбия, но направлението на своите трудове получи в българската школа; неговият учител, някой си Андроник, бил непосредствен ученик на Евтимий. След падането на България Константин се пресели в Сърбия и работи там, като живееше при двора на сръбския "деспот" Стефан, син на знаменития и нещастен цар Лазар. По поканването на Стефан той написа съчинение на славянски език, преведе "Поучителното Евангелие"; но най-забележителен негов труд бе "житието" на неговия покровител, на деспот Стефана Лазаревича. Това произведение (написано в 1431 год., подир 4 год. след смъртта на деспота) съставлява въобще забележителен факт за южнославянската литература в средния период. Това не е собствено "житие" или биография според тогавашното разбиране [за] такъв вид произведения, а цяло историческо съчинение, което изобразява съдбата на Сърбия в XIV-XV в. и нейните отношения към мюсюлманския свят, към Византия и другите съседи. Чрез това и трудът на Константин получава въобще историческо значение; той е важен като свидетелство на съвременник във времената на утвърдяването на турците на Балканския полуостров, и още повече е любопитен, защото е по-стар от гръцките съчинения (по тоя вид) на Дука, Франтца и Халкондила, които са си написали съчиненията вече след взимането на Цариград от турците.

"Като представлява голям исторически интерес, съчинението на Константин Философа - казва А. Попов - не по-малко е важно в литературно отношение като свидетелствува до каква висота е достигнало литературното образование в Сърбия в първата половина на XV век. Не тъй току Константин е получил от съвременниците си прякора Философ, който владял тайната на "Витийските плетения и говорения". Но не в простото набиране украсени изражения, не в ораторските обръщания се е показало неговото витийство, а в особени, изработени от самаго него начини на изложението и в неговата учена начетеност. Тъй напр. преди да пристъпи към описването живота на деспота Стефан Лазаревич, той предварително изобразява географическото положение на Сърбия и нейните естествени богатства, при което се вижда и неговата начетеност в землемерните писания. Не може да не се признае, този способ на автора за "житието" е доста оригинален и се съгласява с начините на историците от най-новите школи. По-нататък в самото животоописание на деспота той не се ограничава само с неговата лична съдба; но постоянно говори за нея в свръзка с историята на тези народи, с които Сърбия е имала сношения. Тъй щото в житието ще намерим подробен очерк на турската история от Султан Орхан и до Мохамед, при което не е забравена и историята на Темерлан, животът на когото е разказан от раждането до смъртта му. Честите "сылки" на византийските исторически съчинения, Троянската история, Езоповите басни, Землемерните книги и т.н. свидетелствуват, че в сръбската литература [от] XV век наченал да възниква нов период, готов да замени средновековното направление. От това съчинение на Константин Философ са влезли в руските хронографи и летописи две статии: за Мурад и Косовския бой, и повест за Тамерлан, които дълго време се считаха руски съчинения.

Остава да споменем още две-три имена - Йоасаф, Видински (Бдински) митрополит, вероятно тоже ученик на Евтимий; Владислав, прокарван Граматик; Монаха Теодосий, които са писали жития - за да довършат списъка на българските писатели от стария период, имената на които са известни.

Но оживлението, внесено в българската писменост от Евтимий, не даде особени резултати; турското дохождане скъса народния живот и отне главното условие на каквито и да било успехи по литературата. При това и самата школа оставаше твърде далеч от народния живот.

БЕЛЕЖКИ

1. За Манасиевата летопис гл. "Периодическо списание", ІІ, стр. 56. М. Дринов (преводач). [обратно]

2. Подробности гл. у Андрей Попов "Обзор Хронографов"; Ягич "Ein Beitrag zur Serb. Annalistik"; Archiv. II. [обратно]

3. За тая книга и за следующите по-надолу произведения, гл. в моя "Очерк литер. исторiи стар. повестей и сказок руских", Спб., 1857, гдето са издадени някои текстове; сетне "Летописи р. литер. и древности", Тихонравов, и особено многочислените на Ягич (в хърватските издания:) "Knjizevnik", "Rad jugoslav. Akad.", "Starine" в "Hist. Knjiz", в "Archiv fur Slav. Phil." и на А. Н. Веселовски. [обратно]

4. Глед. текстът "Девгения" в моя (А. Н. Пипин, "Очерк"', Спб., 1857; Веселовски, "Отрывки Византiйскаго епоса в Русском "Вест. Европы", 1875, кн. 4; Les Exploits de Digenis Akritas, epopee Byzantine du dixieme siecle" par C. Sathas et E. Legrand. [обратно]

5. Най-добре са разработени тия легенди в книгата на Веселовски: "Славянскiя сказанiя о Соломон и Китоврас" и "Западныя легенды Моролф и Морлине". Спб., 1872. - Относително свръзката на тия легенди с нашата (руска) билина, гл. интересното изследване на Ягич, Archiv, I. 82-133. [обратно]

6. За историята на богомилството гл. най-новите изследвания на: д-р Божидар Петранович, "Богомили, црьква босаньска и крьстяни" у Задру, 1867; Н. Осокин, "Исторiя Альбигойцев", Казан, 1869; Gr. Racki, "Bogomili I Patareni", Rad jugosl. Akad. T. VII, VIII, X] Левицки, "Богомилство, болг. ерес Х-ХІV в.", Спб. 1870; Голубинси "Исторiя церкви", 154-165 и след., 706; Райчо М. Каролев, "За богомилството", в "Пер. списание", Браила, кн. ІІІ-VІІІ. [обратно]

7. В новата българска литература се срещат такива изражения, че в "богомилското учение и литература, преимуществено се въплътила народната философия, народното миросъзерцание" и т.н. (Периодич. спис. ІІ. 32). [обратно]

8. Исторически преглед, стр. 51-54. [обратно]

9. Беседите са издадени в "Правосл. собеседник", 1864, кн. 4-8, според ръкописа от ХV в. Две са издадени в "Архивата" на Кукулевич, кн. 4, според по-нов и неизправен ръкопис. Първото и главно от тези издания останало неизвестно на Голубинский. [обратно]

10. Напечатано в "Ложи и отреч. книгах" на моето издание; от архим. Леонида в Моск. Епарх. Ведом., 1871, № 3. [обратно]

11. Таквоз е напр., "Хожденiе Богородицы по мукам", в ръкоп. от ХП век, издадено от г. Срезневский (Акад. известия, 1862). [обратно]

12. Описан. Рум. Музеум, стр. 242. [обратно]

13. Текстовете на тоя индекс гл. в "летописи занятiй Археограф. комиссiй" за 1861, стр. 1-55, също "Обясненiя к памятникам древней руской литературы", в Руското слово за 1862. За литературата на първообразните гръцки, латински и пр. апокрифи и издания гл. поменатите по-горе изследвания за старославянските лъжливи книги. [обратно]

14. Да покажем напр. изследванията на Г. Веселовски за Соломоновите разкази, за Методия Патарски и Императорската "сага" за Вавилонското царство, за Епистолята, за снахите на цар Мамер и др. [обратно]

15. У Benoist, hisoire des Albigoes, 1, p 283-296] Philo, cod. Apocryphus Novi test. p. 884-896. [обратно]

16. Гл. Starine, кн. V. 7 Юьжиефл 1873. [обратно]

17. А. Попов, Первое приб. к опис. рук. А. И. Хлудова. Москва, 1875. [обратно]

18. "Грабанцiаш" - изопаченото некромант, негромант, нигромант. Те са известни у хърватите е в Далматинското приморе. "Коло" на сръбски значи или колело, или кръг, или хоро. В поверията за Грабанцияшите, които, като свършвали 12 школи, получавали вълшебните си знания само в 13-та - споменава се и за никакво си колело, на което им падал жребия на вълшебното знание и за кръга, гдето се събирали. Вук Караджич в своя словар тъй обяснява думите "Врзино коло": "Србл и приповiедаiу, да неки джаци (обик. дудовните школници, семинаристи, бъдещите попове), кад изуче дванаест школа, отиду (ньп 12 мора бити) на врзино коло (да доврше са своим и да се закуну? А че iе то врзино коло? и шта iе? Бог ба ги знао) и онче некакву особиту книгу чатечя нестане iеднога езмечу ньп дванаест (однесу га джаволи или виле), но оня не могу познати кога iе нестало.

(Таi iе био и на врзину колу - говори се за човека коiи iе млого учно). "Такови джаци послiе зовусе Грабанцiаши, и иду са джаволима и са вилама, и воде облаке у врiеме грмлье, олуiе и туче"... [обратно]

19. Почти в пълната си форма, то е предадено из народната реч от Г. Буслаева, който го записал в Сибир. (Очерки юж. Сибири, в Библ. для чтен. 1848). [обратно]

20. Разбира се, един от 40-те Севастийски мъчен. на 9-и март. [обратно]

21. Погребан е в църквата "Успение" в г. Вилно в Русия. - Виж "Тысячелетня слава Русской земли", стр. 41. М. Евстигнеева. Москва. 1874 г. (Прев.). [обратно]

© А. Н. Пипин и В. Д. Спасович
© Г. Н. Колушкий, превод от руски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2006
А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Първо издание. Кюстендил: Издава книжарницата на В. Д. Поборник, 1884.