Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНСТИТУЦИИ, ИДЕОЛОГИИ, ЛИТЕРАТУРА, МИТОВЕ. КОГА ЕДНОТО Е ПО-СИЛНО ОТ ДРУГОТО?

(Интервю с Антоанета Алипиева)

Жоро Василев

web

Жоро Василев разговаря с Антоанета Алипиева по повод нейната най-нова книга "Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността", В. Търново: Слово, 2004

60-те години на ХХ век са важни за развитието на новата българска култура. Това време е известно като звездно и за киното, и за театъра, а както виждам - и за литературата. Това ли беше мотивът ти да се захванеш като литературен критик и историк с поетичното десетилетие?

Антоанета Алипиева: Безспорно един от мотивите. Наред с естествените естетически постижения на литературата по това време, десетилетието е крайно интересно за всеки изследовател и с уникалните сблъсъци между външния натиск върху поезията и естествения развой на вътрешните поетически закономерности. Институции и поезия влизат в симбиоза и това, което най-много ме е интересувало, е доколко литературата може да удържи на външните напъни, които по това време са пределно силни. Оказва се, че може, защото в границите на тези години от ХХ век дебютират едни от най-интересните поети на новата ни литература, някои от тях успяват да изградят своя завършена естетика и тематика, други примесват силния си творчески натюрел с конюнктурите на епохата, трети пък се реализират само чрез конюнктурите и административните си позиции и си остават бледи илюстрации на силно идеологизирано общество, което е пожелало изкуството да бъде негова апликация. Всъщност 60-те години не разкриват като литературни страсти кой знае колко нови неща: всяко време (особено модерно) има взаимозависимост от своите институции и конюнктури, но през 60-те години тази зависимост има тотален характер - идеологията се заявява като задължителна и единствена, санкциите са налице, но затова пък литературата, и поезията в това число, малко я е грижа за това. Появяват се най-разнообразни естетически почерци и индивидуалности, до степен такава, че десетилетието се оформя като едно от големите естетически завоевания на ХХ век. Тъкмо тези сблъсъци между външно и вътрешно разглежда книгата, за да констатира, че литература и изобщо култура не се прави само отвън, а обратното - ражда се отвътре, като спонтанен подем на духа, далеч надхвърлящ конкретните повици на момента.

Разглеждаш един от най-големите митове в новата българска литература - априлското поетично поколение, за което по време на социализма се насаждаше идеята, че е родено благодарение на Априлския пленум на БКП от 1956 година, а след 10 ноември 1989 година това поколение често беше обект на нови партизани и нови преподредби. Как си се справила с този толкова заплетен и сложен въпрос?

Като се опитах да изградя максимално сложния пъзел на социокултурната ситуция. По време на социализма априлското поколение е превърнато в държавен мит, разпростиращ се до края на 80-те години. В неговите граници се тикаха всички поети от 60-те години нататък и този мит имаше просто амбицията да обедини разнородностите в обща формула за социалистическия прогрес в изкуството. Всъщност тези автори, които навлизат в литературата през 60-те години, не са родени или мотивирани от пленуми, идеологии, заръки и т.н., а следват поетичните си дарби, обединяват се в колективност чрез усещането си за поколение и сходна философия, чрез един спонтанен културен модел, който зачита природния, а не рационалния светоглед. И поради това, че върху тях беше насложено изкуствено определение, то лесно можеше и, разбира се, се извърши, да се атакува от обратната позиция в друга революционна ситуация, каквато беше 90-те години на миналия век. Априлският мит не помогна много на тези, които се утвърдиха като истински български поети още при социализма, не им попречиха и новите конюнктурни нападки след 1989 година. Но априлският мит също тъй не помогна и на онези автори, които разчитаха само на институциите, за да се утвърждават като поети. Както става при всеки мит, времето отсява фалшивото и користното и затвърждава значимото. Няма априлски поети, тъй както няма и социалистически реализъм, има постигнати естетически факти и имена, които в границите на 60-те са доста много.

И все пак, книгата ти съдържа не само социални и идеологически разрези, но и богат асортимент от тематични и философски ракурси, които се оформят в поезията от десетилетието. В тях обемно място заема социалистическата митология, която е видим тематичен белег на поезията оттогава.

Безспорно е така и никой, който се спре като изследовател на това време, не може да не го види. Социалистическата тематика действа със свои образи, теми, сюжети, превърнати буквално в клишета. Тя оформя богата тематична и образна декорация, ритуално развявана като осребрен фетиш. Но ако питаш мен, във всяка предварително ясна и заявена като школа естетика се наблюдават същите процеси. Продължава, например, и досега да ми скучно да дешифрирам символистичния канон в неговия теоретичен и занаятчийски дух. Там, където заговори школата, предварително ясното и търсеното, там е вече занаятът - равно, едноизмерно и колективно безлично. Не случайно още в края на 50-те години Цветан Стоянов обособява важна за литературата метафора - литературният салон, зона на колективната безличност, на постигнатия дамар в занаята, серийното производство на амбициозни, но не дотам талантливи хора. Такива салони и днес търсят място за себе си, оформят лобита и конюнктури; всички в тях защитават едни и същи тези, пишат на непроницаем от другите език. Унификацията при колективността е неизбежна, при всеки нов повей във външните обстоятелства тя мигом се превърта към по-полезното и практичното, което назовава с думата “нов”. И със социалистическата митология е така. Тя е “новата”, авангардната, изкушаващата през 60-те години, за да остане днес бутафорна гледка на един занаятчийски поетичен почерк. Малцина са тези, като Иван Динков, например, които успяват чрез социалистическата митология да постигнат естетика на различното, драматичното, да я превърнат в поезия.

Тогава как би определила ценното в поезията от 60-те години, за която твърдиш, че е максимално интересна?

Там, където има добро изкуство, то е постигната интуитивна тайна, то е изненада и постоянно откриване на смисли, чувства, асоциации. Десетилетието ражда такива поети. Ражда индивидуалности, които нехаят за колективния канон и в този смисъл не остават при школа, занаят и т.н. Отиват при себе си, завършват себе си и така постигат свят, изтръгнат от действителността. Това е истинското митотворчество и при поети, и при белетристи през 60-те години, време, в което светът се е първосъздавал и откривал чрез изкуството.

И накрая - за да оправдаеш заглавието, сложено на нашето интервю. Въпреки своята неизбежна преплетеност, кога литературата става по-силна от институциите, митовете и идеологиите, чрез които се ражда или които са родени от нея самата?

Когато не е буквална. Когато не се прикрепя само към външното, за да придобие легитимност чрез него. Когато изначално не е помислила за институции, идеологии или корист и се е родила въпреки тях. Когато вътрешният й смисъл е далеч повече от конкретността, чрез която заинтересовани лица я описват. С други думи, литературата става силна, когато съдържа в себе си голяма доза вътрешна самотност. Разбира се, институциите и идеологиите обичат литературата и въобще изкуството и винаги ще протягат ръце към тях, за да ги направят “свои”, защото разбират, че тяхното амплоа е времеността, а на изкуството - вечността. Въпреки силните напъни литературата в днешно време да се представя като пазар, като продукт, а нейната вечност да се вижда като обратното лице на една експлоатирана от социализма романтическа идея, литературата винаги ще има своите отделни изненади, чрез които ще надскача рационалното и видимо логичното и ще се впуска в дебрите на вътрешни духовни търсения. И когато се обозрат изненадите в един период, като например 60-те години, тогава се получава обобщената картина на истински духовни светове, представящи лицето на този период. А външното си остава обречено да бъде декор на времето, върху което социолози, културолози, историци и т.н. разчитат социокултурната ситуация. Както и да не се харесва на мнозина, литературата е силна тогава, когато с отделни свои прозрения е стигнала отвъд духа на времето. И колкото повече са тези прозрения, толкова по-силен и цветен период от литературната история отчитаме.

Наред с всичко друго, книгата ти е и интересен портрет на литературния бит като форма на литературен живот по това време. Защо и той е включен в разчитането на психологията, из която се раждат творчествата?

Защото литературният бит е начин на изживяване на света. В него и най-вече чрез него се формулират исканите и търсените митове или въобще формули, които авторите се надяват, че произведенията им съдържат. Макар че от 60-те години ни делят почти 50 години, този период е все още жива литература и нейни представители реагират болезнено на непознати за тях и затова неприемливи нови подредби на десетилетието. Чудесният белетрист и отличен учен Анчо Калоянов в свое интервю каза нещо важно: а именно, че отминалият социалистически период на литературата не носи вече носталгия, нито отмъщение. Той е вече “труп”, подложен на дисекция от страна на изследователите. Поради изтичащото биологично време все повече се доближаваме до мига на безстрастната аутопсия, когато и творчествата, и документите за начина на живот и мислене ще са вече наяве. Книгата е включила максимално много и от двете, но не всичко е още на масата. Тепърва периодът ще бъде дообогатяван и развъртяван по различни начини и от различни позиции. Колкото повече от този период отпадат страстите, толкова по-богат по по-податлив на културни тези ще бъде той. За да остане след още 20 години, например, разказан в учебниците чрез своите основни имена и основни културни модели, които е изградил. Така, както днес се отнасяме и към края на ХІХ век, и към 20-те години на ХХ век, да кажем. Там няма кой да ни се сърди, защото страстите и претенциите са утихнали и всичко в полето на историците и литературоведите е неизкушена абстракция, подредила видяното и проученото в строгия рационален канон на учените. Е, ако на някои им се удаде да възкресят същината на духа, чувствения мирис на времето (както това става, например с античността, с Ренесанса и т.н.), толкова по-добре за тях, а и за отминалия период.

 

 

© Жоро Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2005, № 2 (63)