Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕТАМОРФОЗИТЕ НА СЪРБОМАНА ИГОР МАЛИНОВСКИ

Веселин Натев

web

Ден първи

Тая прохладна вечер директорът на института “Вардар” в Скопие - Игор Малиновски - гледаше уморено през прозореца на кабинета си. Някакви работници поставяха табелка на албански: Не плювай на улицата! Да, Скопие ставаше двуезичен... На улицата пред инстутутот за разпространение на сръбска пропаганда и агитация у Македонско на лениво се бе проснал Бежо, инстутутскиот пес, кръстен на проф. Божидар Димитров. Игор от време на време му подхвърляше някой кокал и от благодарност помиярът безпогрешно разпознаваше шиптерите, които идваха тук да купуват пушки и барут за освободителното движение, античните македонци от времето на Александър Македонски и разните му там български мекерета. Бежо лаеше само бугарите. Малиновски със сърце и душа бе прегърнал сръбската кауза. Той бе сръбски будител, но в чужда земя. Игор страстно се бореше срещу българщината, но не мразеше българите. Когато общуваше с тях, той чувстваше своето превъзходство. Българите нямат този славянски замах на сърбите, все са свити, все недоебани, все се оплакват. Малиновски сега приятно се бе отпуснал и си пийваше шотландско уиски. Разни мисли му минаваха през главата. Виж, ние, сърбите, успяхме поне да научим тея, македонците, да имат самочувствие... Игор недолюбваше македонците. Те бяха сите необразовани, прости селяни. Живееха патриархално. Пътуваха по света, но със затворени очи. Но тях и в никакъв сериозен диспут не можеше да ги въвлечеш - лесно се палят, нямат артистичност. Слава богу, македонците много-много не обръщаха внимание на институтот Вардар, нито на шиптерското нашествие, нито на византийското предизвикателство от Юга. Непослушните чеда на Майка България бяха вперили поглед на изток и люто се отричаха от бащин дом и майчин език. Малиновски отпи глътка уиски и разсъждаваше. Не, сръбският идентитет у Македония трябва да градя позитивно... нема via negative. Това с негативизма е специалитет на тези македонски мърльовци - они така си градят и идентитот, и държавата. Да, ама няма на какво да се облегнеш, как ще градиш позитивно... Малиновски се намръщи и отпи голяма глътка уиски. Това тук е въпросот! И сладко задрема. В съня му се яви оня датски принц, дето уж не знае да бъде ли, да не бъде ли...

 

Ден втори

Тоя хладен септемврийски ден месечината лениво огряваше Вардаро. Игор Малиновски си седеше сам в институтот. Будителят на сръбския дух в Македонско бе изпаднал в дълбока, тежка депресия. Никой в Скопие не му обръщаше внимание. Никакви интервюта, никой не го търсеше. Само приятели му се обаждаха. Игор погледна отегчен през прозореца. Божо, кръстеният на Божидар Димитров институтски пес, закачливо клатеше в двора опашка и поздравяваше група шиптери, които под прозореца на Игор прехвърляха ловко пушки, катюши, противотанкови ракети, динамит и други агитационни и пропагандни материали във връзка с насрочения референдум. Прав е Бранко, замисли се Игор, прав е, дека твърди, че протекторатот Македония има собствен демократичен потенциал да се справя с етническия диспут... Малиновски отпи глътка уиски и се отпусна. На улицата група академици от МАНУ с фенерчета търсеха загубения македонски идентитот. На Игор му беше писнало от тази македонска простотия. Преди време, когато изпадаше в лошо настроение, се разхождаше по македонските форуми и от сърце се смееше на македонските глупости, но тази вечер тази нация менте го дразнеше.

Той затвори очи. Изплуваха спомени. Ученическата бригада па магистралата братство - единство. Някъде към Крагуевац. Там се запозна с първата любов. Бе девойка от Кралево. Застана пред него, изпъчи сочни сръбски гърди, па му рече: “Я се зовем Йованка”. Целуна момичето под един портрет на Тито. Маршалът се бе облякъл в снежнобял мундир и окуражително гледаше Игор Малиновски. Дори май му смигна. Ех! Спомените отведоха Игор на нудисткия остров край Дубровник, после в академията на УДБА... Ех, минало, ех, незабравима СФРЮ! За булгарите бяхме Запад! Навремето всяка бакалница, всяка бръснарница в Югославия се кичеше с портрета на председникот Тито. А сега? Малиновски отвори очи. Учените от МАНУ бяха намерили опаковка от нескафе, изхвърлена от бугарски турист и внимателно я разучаваха. Това съвсем разгневи сръбския будител: “Боже, тея идиоти от МАНУ ще хукнат сега да доказват, че Ацко открил кафето”. Стана му тъпо и жалко, и някак си празно. Малиновски отпи глътка шотландско уиски и се замисли страстно. Изведнъж светъл лъч озари стаята. В главата на Игор се затаи еретична мисъл. А бе аз... защо не стана проводник... на бугарската кауза? Ама и без това имам там някакви български корени. Па и да нямам, ще се пиша - и гумичка, и молив, и цял институт имам. Ще се изкъпя и готово. Тя майка България ще ми прости греховете, нали затова е майка, да прощава. Ще си извадя български пасош, ще раздавам интервюта на бугарските журналистки. Е, те са едни мацки... леле мале, стига, ще се пръсне това пусто сръбско сърце! А пък под прозореца ще се събират македончета идиотчета и ще викат УУУ, вън българският татарин - ренегатот Малиновски! Страхотен пъблик рилейшън! Само Божо, горкиот иститутскиот пес, ще се обърка малко. Нали е научен да лае само по българските мекерета. Трябва да дресирам Божо да не лае българските люде, то Божо не е македонче, а умен помияр. Игор Малиновски се разтрепери и нервно взе да рови из тефтеро. Търсеше номера на Божидар Димитров. Така Скопие осъмна с нов институт. Той бе кръстен Плиска. Като първо института се зае с възстановяване на българските паметници. Велико и благородно дело! Игор Малиновски намери най-после мир със себе си. А помияра Божо получи ново име - Бранко и съвсем се обърка горкото животинче. Македонско помиярче, какво да го правиш...

 

Ден трети

Тоя дълъг летен ден трудно си отиваше. Слънцето се бе надвесило над Вардаро. А денят бе пълен с емоции. Игор Малиновски си седеше сам в институтот. Будителят на сръбския дух в Македонско се бе пребоядисал на етнически българин и сега правеше рекапитулация на най-дългия ден в живота си. Игор си легна като българофоб и се събуди българофил. Бе се преименувал на Игор Малинов. Новият Игор си бе поставил амбицията да пробуди българския дух в Македония...

Малинов беше вдигнал краката на масата и пиеше. Уискито за всеки случай го беше прибрал. Като нов етнически българин искаше да е по-автентичен и затова пиеше карловска ракия и замезваше с луканка и шопска салата с люти чушки.

Тази сутрин Игор още не бе отключил института, когато нахълта Катя, репортерката от 24 часа. Катето бе очарователно момиче, има-няма 24 години, със скандално къса пола. Тя включи диктофона и седна срещу Малинов. Полата й стана още по-къса. Малиновски леко се смути и започна: българското присъствие в Южна Сърбия е очевидно, ъъъъ, пардон, тоест... исках да кажа сръбското присъствие в Западните покрайнини се манифестира, не... искам да кажа такова... Това маце го притесняваше! Катето го гледаше съчувствено, но триумфално. Госпожицата от София взе на ужким да си дърпа полата и свенливо попита Малиновски: “Аз нещо... да не Ви притеснявам...

- О! Моля Ви се - изпъшка Игор, но в гласа му се долови напрежение.

Катето това и чакаше. Плавно преметна дългите си крака... и... “Боже опази Сръбско, ъъъ България” - си помисли Малинов. Катето повтори сцената на Sharon Stone от Basic Instinkt! Игор съвсем се обърка и оттук нататък само глупости наговори. Като свърши това мъчително интервю, Игор стана да изпрати гостенката:

- Аз такова... госпожице, да знаете... а бе какво ми стана днеска... нещо не съм много във форма...

Катето обаче го прегърна и плътно долепи тялото си до Игор. Нежно му прошепна: “Ти беше страхотен”! Игор дълго я изпраща с поглед. Институтският пес Божо, сега прекръстен на Бранко, почна да лае по Катето. Така го бяха възпитали - да лае само бугарите. Катето с бързи стъпки се отдалечаваше и припряно дърпаше поличката си надолу, но уви, оскъдната й рокличка не ставаше по-дълга. Игор гледаше замечтано по Катето и телефонът звънна. Някаква журналистка от програма Хоризонт искаше интервю. Включиха го бързо в ефир. Водещата имаше глас на пристанищна курва и се беше напомпала със самочувствие, но от македонските работи нищо не разбираше. У Игор остана горчивото впечатление, че според журналистката Македония е разположена някъде между Молдова и Украйна. Как може да има сънародници, помисли си Малинов, които въобще не се интересуват от Македония! Така де, нали във вените му вече течеше българска кръв! Във всеки случай Малиновски сега бе в стихията си, набързо разгърна концепцията на института Плиска, бившия институт Вардар, разказа за научния потенциал и смело очерта контурите на бъдещите изследователски дейности.

Малинов остана доволен и пак си замечта за Катето. Затвори очи и се видя като македонски войвода с пушка в ръка и България в сърцето да се бие в неравен бой с шиптерските душмани. А до него крачеше смело Катето с нейната къса поличка, препасана с паласка с тежки патрони. Телефонният звън събуди юнак Игор. Някакъв македонстващ му закрещя: Вън бугарите от Македония! Македония на македонците! Бугари - татари! Нито един бугарин в нашата татковина! “Виж какво, момко - започна спокойно Малиновски, - 20 000 македонци са подали апликация за бугарски пасош това лято, ако това темпо се запази, след 10 години в Македония няма да има и един славяноговорещ... Не можеш да изгониш всички бугари, все пак трябва някой да загаси лампата в Р Македония, няма да караме някой албанец я!” Но младото момче не искаше да чуе нищо и повтаряше механично: Бугари - татари! Вън! Малиновски затвори телефона. Ето - такива са македонците С тях не можеш да водиш културен, цивилизован диспут с разни интелектуални закачки и пр. Такива са и македонските форуми в интернет: бугарите казват мерси, ние не, значи не сме една нация... Ненадейно се появи пощальонът, който донесе цяла кошница с телеграми от България. Най-отгоре телеграма от Симеон Сакскобургготски. Игор се развълнува. Докато сърбееше, никой сръбски политик не му обръщаше внимание. Беше се ръкувал само с Радован Караджич и с някакъв генерал, дето сега лежи в затвора в Хага. А сега - един ден вече прав българин и Игор телеграма от министър-председателя получава! Малиновски припряно взе да дърпа плика. Игорчо вече се виждаше как седи със Симеончо в беседката на Министерския съвет и бъбрят сладко по концепцията на българското правителството за Македония, тая концепция, дето хич я няма. Телеграмата на Сакскобургготски бе прекалено кратка: “Интересно, Малиновски, интересно! Ваш Сакскобургготски”. Игор седеше като попарен. Е, какво иска да ми каже Царя? Отвори втората телеграма и се зачете: “Войводата Каракачанов те поздравява в нашите редици. Намери заведение в Скопие до 2000 евро наем/месец и оборот 400 евро/ден. За майка Македония, твой Каракачанов”. Малинов не знаеше как още да реагира и отвори следващата телеграма. Тя беше анонимна: “Ако искаш българско поданство супер експрес донеси 2000 евро в плик до спряната чешмичка в Борисовата градина. Всяка сряда и събота от 8 до 9 часа”. Следващата депеша беше от Ахмед Дагон: “Welcome Home! Предвид драматичното намаление на населението на Македония и предвид мултиетническия модел на ДПС може би се налага да се помисли за конституирането на македонско малцинство в рамките на границите на Република Македония. Помислете! Ваш предан Доган”. Игор прочете още веднъж: македонско малцинство в рамките на границите на Република Македония. Малинов не схвана в първия момент какво искаше да му каже Доган, но интуитивно усещаше, че в тази идея има хляб. Следващата телеграма бе от партията Евророма. Ние, малцинствата, трябва да се поддържаме - се казваше в поздравителната телеграма. Ако искаш да си депутат в следващото народно събрание - 5000 долара, ако искаш като депутат да седиш в първата редица - плюс 2000 долара. Тая партия още не е в час, оти още пресмята всичко в долари вместо в евро - си помисли Игор. Умори се Малинов. Най-дългият ден! Игор си пийваше карловската ракийка, замезваше с луканка и шопска салата и затваряше щастливо очи. И убавото Кате пак му се явяваше, с тежката паласка и с орлово перо в косата...

 

Ден четвърти

Слънцето оправяше Вардаро. Нов ден, нова страница в хилядолетната история на Македония! Малинов сърбаше турско кафе и приятно се беше отпускал на бюрото. Игор Малиновски, вече българоман Малинов беше решил тоя ден да започне да пише научен труд “Българският елемент в сръбския народен епос”. Малинов имаше вече опит в тия работи. Като будител на сръбското в Македония бе публикувал фундаменталния труд “Сръбският елемент в песните на братя Миладинови”. Сега искаше просто да пренесе натрупания методологичен опит. А този методологичен похват бе съвсем елементарен: намериш някакъв сюжет, някаква художествена форма, структура, па може и просто име, заплюеш ги като твои и айде - ей го нашия елемент у поезията на афганистанските пашкуни. По едно време Малиновски хукна да дири сръбския елемент в критската любов, по народному - задна прашка, но един приятел от Нови Сад овреме го възпря. Сърбоманът Малиновски не беше дори и чувал за някаква си там компаративистика, за корелацията и пр. Аудиторията, за която тогава пишеше, не беше взискателна. Всяка глупост жадно се поглъщаше, стига да е на антибългарска основа. Сега вече трябва да внимавам, разсъждаваше Игор, че ще ме вземат сънародниците на майтап, българската публика не е невежа и неука! Академичните размишления на Малинов се прекъснаха от крясъци. Под прозорците на института “Плиска” се беше събрала агитка от потомци на Александър Македонски, която викаше колкото македонско гърло може да реве: Бугари - татари. Игор се вслуша в ритъма. Тълпата ревеше: Бул - га - ри - та - та - ри. Това беше същият този ритъм, с който българите подкрепяха националния си тим: бъл- га - ри - ю- на - ци! Ето го българския елемент у антибългарската пропагандна, заключи академикът Малинов. А бе тая работа не е май толкова лесна - разсъждаваше Игор. Ето дадаизмът и футуризмът, па да вземем и сюрреализмът използва същите художествени форми, дето ги има у съветския агитпроп, ама на, тези същите форми обслужват съвсем други интереси и съдържание. Вземи пречупения кръст на националсоциалистите. Всички знаят на кого е. Дори да питаш тая паплач под прозореца, ще ти каже - ове е символ на булгарскиот фашистки окупатор. Да, ама не! Пречупеният кръст се използва емблематично за първи път от будизма. Националсоциализмът е стилизирал просто машинно колело. Малинов изпадна в меланхолия: Сложна е този материя, сложна. Разсеяно погледна през прозореца. Агитката четеше вестник “Нова Македония” и оживено коментираше поредното сензационно откритие на македонските учени, а в далечината млади албанци поставяха динамит на моста на Вардаро в трепетно очакване на референдума... Игор Малиновски затвори очи. Взе да се вижда с дълга черна брада да броди по Шар планина. В едната ръка държи пушка, в другата - Божовото слово. А до него крачи Катето, онова хубаво девойче от 24 часа, разголено като мацката на Eugene Delacroix, но в балканска адаптация - вместо знаме - държи двe дамаджани с ракия. Бродят двама по дългия път, както лани Че Гевара и Таня в Боливийския лес... На ти булка латиноамериканскиот елемент в съвременното освободително движение.

 

Ден пети

Игор Малиновски прочете някъде към края на 90-те години книгата на Francis Fukuyama “The End of History and the Last Man“, ала не остана впечатлен. Игор бързо схвана, че тезата на Fukuyama не се състои в това, че историята ще изчезне в абсолютния смисъл на думата. Разни журналисти, които твърдяха подобно нещо, просто не го бяха разбрали. Краят на историята според автора е по-скоро в изчерпването на функционалната определеност в историческия процес. Въпреки това Игор остана резервиран. Ала сега Малинов не подозираше, че именно Македония съвсем скоро щеше да докаже по категоричен начин теорията на американския историограф Fukuyama.

Една сутрин Малинов сърбаше турско кафе в института “Плиска”. Радио Скопие предаваше монотонно, че до референдума остават три дена и в републиката всичко e мирно и кротко. Ала изведнъж заваляха съобщения. Град Струга бе пръв. На референдум гражданите на Струга взеха решение общината незабавно да влезе в пределите на Република България. Оня, африканския байрак, дето 14 години вися уж като национален флаг, бе свален и оплют от народа. Издигнаха българския трибагреник. Хората ликуваха, плачеха и викаха “Да живее майка България”. Народът се прегръщаше. По старите запяха “Шуми Марица”. Едно изкуфяло старче нещо се обърка и взе да скандира Сталин - Тито - Димитров. Охрид последва примера на Струга. Прилеп, Кичево, Тетово, македонските градове падаха като зрели круши. Бранко Червенков бе бесен и се въртеше като обран македонец по българското Черноморие. Все пак президентът на протектората се усети, че е по-добре да се бори за областен управител на Скопския вилает, отколкото да вегетира като изгнаник в Белград и бързо се преустрои в обстановката. Изпрати телеграма до Първанов: “Братко! Помощ! Пращай войска!” Телеграмата хвърли в пълен смут българските управници. И стана един батак! Дори Бате Бойко, дето за всичко има вече готово решение, сега се чешеше по темето и викаше: “Ха сега де, какво да правим”. На спешно свиканото заседание на съвета за национална сигурност Симеон Сакскобургготски пръв взе думата: “Господа! Македония е причинила много нещастия на моето семейство”. След което министър-председателят се извини, че има диария и елегантно се оттегли в резиденцията Враня. Първанов седеше мрачен и нищо не казваше. Той, горкият, си живееше още с представите преди 1989 г. и сега съвсем се обърка. Само Ахмед Доган бе в час и подсети Първанката да се обади на Буш. Американският президент сладко спеше и сънуваше, че се вози на влакче с Моника Люински в Дисниленд. Буш тайно завиждаше на Клинтън, дори и в сънищата. Буш не чу телефона, та трябваше Барбара да го буди. Американският президент бе съвсем неподготвен за темата Македония и кой знае защо непрекъснато бъркаше тази страна с Туркменистан. Обеща на Първанов все пак да се обади след малко. Ами сега - трескаво мислеше Буш. Този път ще се консултирам с федералния канцлер Шрьодер, реши президентът Буш. Това провинциално адвокатче от Долна Саксония е умно копеле, май скоро ходи в България, ще ми даде акъл, да не взема да направя пак някоя беля като с пустия Ирак. Германският канцлер по това време си играеше с осиновената дъщеричка Виктория, а Дорис му пържеше любимите вюрстхен със зеле. Герхард не обичаше този каубой Буш. С него трябваше да се говори директно, без закачки и подмятания. Mister President - каза направо канцлерът, - “Когато нашите сънародници от Източните провинции се надигнаха, Вили Бранд каза: It comes together, what belongs together! Канцлерът продължи: “България и Македония - ами това ще е някакъв брак между мърлява улична котка с въшлив котарак, ама кой знае, от това пък може да излезе нормално отроче”. Само след два часа части на Горнобанската танкова бригада преминаха бившата държавна граница. Пета и Шеста механизирана бригада бързо напредваха към Скопие. Плътно след ударните части в бял джип пътуваше Бате Бойко, облечен в ослепително бял летен костюм и сламена шапка, препасан небрежно с тежкокалибрен пистолет и зорко следен от няколко джипа с журналистки. След тях се движеха няколко коли на партии, хукнали да правят структури по новата земя. Не липсваха и двама мургави представители на Евророма, които се придвиждаха със стара Волга. Сума ти народ беше запрашил към Скопие. Таман тълпата запя: “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари”, когато сред прахоляка се открои сребристият мерцедес на Стефчо Софянски. До него седеше банкерът Любо Пъпката и нещо пресмяташе с калкулатора. Кметът Софиянски водеше по джиесема юридически диспут с Филчев: “Не сте в час, господин главен прокурор! Македония вече е под българска юрисдикция и не се нуждая от прокурорско разрешение за пътуване в чужбина!” Това чевръсто момче Стефчо беше вече намерило инвеститори за Куршумли хан и бързаше към Скопие.

Ала след 4 часа настъплението на българската армия ненадейно спря. Оказа се, че някой откраднал дизела на войската. Настъпи голямо объркване, но все пак докараха отнякъде цистерни с гориво и армията пак тръгна. Българските бойци бяха посрещнати навсякъде с хляб и сол и мощни викове: “Да живее България! Ура”. Свенливите до вчера македонки изведнъж се бяха разкрепостили и накиприли като софиянки. Те плачеха и целуваха българските юнаци. Малко преди Скопие настъплението отново замря. Оказа се, че някой бе демонтирал металния мост над Вардаро. Разследването на Бате Бойко обаче разкри, че не става въпрос за диверсионен акт от страна на сръбските мекерета, а просто роми бяха откраднали моста. След обходна операция настъплението продължи.

До вечерта бившата югославска република бе под пълния контрол на българската войска. Инженерни части вече укрепваха край Охридското езеро българо-албанската граница, бъдещата външна граница на ЕС. Така българската армия завърши делото на Съединението от 1885 г. и прати Берлинския конгрес на боклука на историята. Военната акция завърши без никакви инциденти с изключение на две сгазени македонски кокошки. Народът ликуваше. Ала българомана Игор Малинов седеше тъжен и омърлушен в кабинета и пиеше гроздова ракия. Под прозореца на института агитката, която до оня ден викаше бугари - татари, сега се беше разцепила на две. Едните викаха ЦСКА, другите Левски, а после се биеха с бухалки и се замерваха с павета. Македония просто ставаше нормална, европейска държава! Българското сърце на Малинов се пръскаше от радост, ала разумът му подсказваше, че идват тежки времена. Това е краят на историята - шепнеше Малиновски, но това е и моят край! Уви, Francis Fukuyama се оказа прав! 1300-годишната история на България намери своя логичен край, но това е и краят на моята кариера като фолклорист... Нямам вече врагове, нямам опоненти. Няма с кого да водя диспут - си мислеше Игор. - Няма вече да се караме за Самуил, ни за Гоце. Ще ходя по разни там кръгли годишнини да чета доклади! Пенсионерска работа! Няма диспут, няма тръпка. Разни бабички ще ми дремят по сказките. Сърцето му плачеше. Но имаше и нещо друго, по-страшно! Обединението на България бе ограбило на Малинов най-ценния капитал на човека - способността му да мечтае. Нима човек може да живее без блян? За какво сега да мечтая - се питаше Игор - как с Катето от 24 часа си пека задника край някой басейн в Палма де Майорка и крадешком се заглеждам по прашки и голи цици? Нима това е смисълът на живота? Нима тук има достойнство? Или може би да се замечтая как ще се оженим с Катето и аз ще седя по чехли пред телевизора да гледам Слави Трифонов, а Катето ще ми вика от кухнята: “А бе простак, пак си изял кюфтенцата на детето!” Ега ти романтиката! Не! Игор затвори нежно очи и замечта за последно. Бавно изплува старата живописна картина. Видя с пушка в ръка и сабя на кръста как крачи бодро по Шар планина, готов за бой с душманина. А до него тихичко върви Катето и пее тъжна македонска песен.

 

Ден шести

(по Вазова)

Тая прохладна септемврийска вечер на лето 2018-то бай Игор Малинов, с каскет и по халат, вечеряше с челядта си на двора. Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на люляково клонче, което приятелски надвисваше над главите на челядта. А тя беше многобройна. Катето, бившата репортерка от 24 часа, бе дарила Игор Малиновски с осем деца, все юнаци. Кръстиха ги сите на български царе и владетели. Първородният син се казваше Стефан, кръстен на великия български владетел Стефан Душан. После дойде ред на Лазар, кръстен на оня велик княз, дето на Косово поле падна в неравна борба с османските душмани. Малинов хвърляше от час на час добродушен поглед, па строго нареждаше: Асенчо, не дръж ножа като касапин, не коли, а режи човешки хляба! А ти бе, Миланчо, стига си бъркал в паницата на Крума! Ей ти бе, Симеончо, що си се разкопчал като македонска комита? Па фърли баскетболната шапка, когато сядаш на софрата! Яжте, татовата, да пораснете! И нареди на слугинята: Пено, донеси вино да се чукнем за България. Днес е нашият национален празник - Съединението на Македония с Майка България! Брей, как бързо се изтърколиха 13 години! Слугинчето тичаше до чучурчето, дето изстиваше руйното македонско вино. Когато Катето от лятната кухня се понавъси неодобрително, каза строго: Нека да пият при мене - да не са жадни за вино! Аз не ги ща да станат пияници като пораснат! Бай Игор Малинов разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина, за да ги предпази от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите. - Самуилчо, ходи отвори севлевия сандък и ми донеси хилядо евро!

Игор обичаше тези вечери. Малиновски искаше да вдъхне на синовете си любов към отечеството и от време на време изнасяше сказки по политически и икономически работи. Само истинският родолюбец може да бъде добър гражданин на Европейския сьюз, повтаряше Игор. - Чета днес в Български сокол, тая газета парцал на Бранко Червенков. Да го знаете, това сръбско мекере навремето беше няколко месеца президент на протектората. Пише там, че италиански учени изследвали ДНК-то на балканците и какво мислите, че открили? Ами всички балканци имали същите гени! Сиреч, тея от Каспичан, от Крива Паланка и от Крагуевац били от едно семе! Пълно покритие на генния идентитот! А па това семе уж се разпростирало чак до Карлеоне в Сицилия! Глупости! Какво общо имам аз, Игор Малиновски, с това гнусно сръбско племе, слязло от Галация? Ами то разликата е очевидна, вижда се с просто око! Челото на сърбина е два пръста, а пък пишката му няма и три сантиметра! Като чуха “пишка” роякът деца взе да се киска. - Тишина, заповяда Игор и продължи антропологичните си разсъждения. Сръбкините са трътлести, я ги сравнете с някое българско девойче от Битоля! Нашата има два метра баджак! Игор се запали и дълго говори. Лесно се палеше Игор. Па и се изхвърляше. Навремето Малиновски имаше прегрешения към Майка България. Беше открил институтот Вардар и плюеше всичко бугарско. Ала овреме се осъзна класово и етнически и сега бе по-православен и от папата. Напъните на Игорчо бяха напразни. Майка България му беше отдавна простила. Такава бе Майка България - обичаше всички свои чеда, и героите, и грешниците. Прощава само онзи, който може во истина да люби!

 

Ден седми

Скопие още не беше се разбудило, когато Игор се събуди изпотен. Сръбското сърце биеше лудо! Слава богу, всичко е кошмарен сън! - въздъхна с облекчение сръбското мекере Малиновски. Катето, посрещането на бугарската войска в Македония като освободители, как Малинов броди бодро по Шар планина като македонски войвода, Игор на трапезата на Вазова... Как мога само да сънувам такива идиотски сънища - че съм станал българоман - мислеше уплашено Игор. И колко са коварни българите, дори и в сънищата - това курвенце Кате хубаво ме подреди с този номер на Sharon Stone от Basic Instinkt - сега чаршафът ми е мокър! Игор се изкъпа и му олекна. Дръпна завесите. Скопие полека-лека се събуждаше. Македонски граждани с албанско самосъзнание пренасяха боеприпаси и други информационни материали във връзка с насрочения референдум. Слава богу, всичко е на мястото си! Здравей Македония, здравей, мой роден край - закачливо се усмихваше Малиновски. Игор прибра мокрия чаршаф и се облече. Престоеше му тежък ден. С някакъв там германски професор, дето у Немско никой не го знаеше, щеше да броди по Сръбска църна гора да търсят остатъците на сръбската цивилизация в Македония. Игор блажено се усмихна. О, благословено чедо Игорчо! Днес си палав и щастлив, защото не подозираш, че кошмарният ти сън скоро ще да стане реалност...

Край

 

 

© Веселин Натев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2005, № 7 (68)