МАРИЯ

Ваня Накова

web

Най-щастлива сред жените, благословената Мария... Никога не беше вярвала в чудеса, нито в гадатели, нито в екстрасенси. Но откакто заживя сама, далече от всичко живо, далече от удобства и разкош, сякаш чудесата сами започнаха да идват при нея.

Три месеца след раждането на детето Мария вече знаеше - тя е избраната, на нея бе пратено чудото. Как се разкайваше сега, че толкова години живя без вяра в Бога, без дори Библията да прочете. Но ето, че Той й даде знак. По-ясен от всеки друг знак. Тя зачена по свещен начин.

Мария не беше девица, на нейните трийсет и пет години непорочността беше блед спомен. Но откакто живееше в колибата в планината нито бе виждала мъж, нито се беше и сещала за любов. Твърде тежък й беше животът през последната година - тя, която беше свикнала да ходи с кола и до отсрещния магазин, тя, която беше облечена само в маркови дрехи, ползваше само парфюми-уникати и ходеше по три пъти в седмицата на фризьор... Същата тази Мария, когато разбра, че един прокурор души по следите й и нищо добро не я чака, в един нервно-кризисен ден, когато дори личният й терапевт не можа да я успокои, взе решение. Мария изчезна завинаги.

В колибата Мария се научи да яде сух хляб, понякога дори треви и корени, да се мие с ледена вода, да носи кофи по десет килограма всяка. Нямаше огледало. Нямаше телевизор. Мария започна да мисли.

И се замисли за всяко зло, което бе сътворила някога, защото тя едва сега започна да се замисля за това, кое е зло и кое добро, и й натежа на душата. И си спомни всяка лоша дума, изречена към някого, и дори към най-скъпите й хора, тези, които сега копнееше да види. И я заболя. Мария поиска да умре.

И като се моли всеки ден да не се събуди на следващия, Мария живя така, на границата между живота и смъртта, няколко месеца. Времето вече нямаше мерна единица за нея.

Мария разбра, че е бременна. Не знаеше от кога. Но по-важното беше, че не знаеше от кого. От никого. От себе си? Или...

Мария не беше чела Библията, но знаеше, че някога една Мария беше родила, без да зачене от мъж. Беше родила Младенеца...

Сега, три месеца след раждането, Мария вече знаеше - тя е богоизбраната.

Мария не спа цяла нощ. Сутринта стана преди изгрева. Омота краката си в парцали, нямаше чорапи. Приглади с мокри пръсти косите си, които вече стигаха до под кръста. Загърна бебето в парче от одеяло, да не му е студено в още несъбудената гора. И тръгна.

Най-щастливата от всички. Мария беше получила прошка за греховете си, и не само това... Утробата й бе благословена да зачене по свещен начин. Мария живееше втори живот. Сега тя имаше мисия - щеше да слезе долу, в света, който бе напуснала като грешница, и да покаже своя Богочовешки син на хората. Те щяха да му се поклонят и да го прославят.

Пътеките бяха стръмни и каменисти, обрасли с буренак. Никой отдавана не беше минавал по тях. Дрипите й се закачваха в бодлите на шипката, тръните изподраха краката й. Мария вървеше горда и щастлива. Нищо не можеше да я нарани, да й причини болка.

По обяд слънцето припече с цялата си жар. Мария приседна под едно клонесто дърво да накърми Новия младенец. Лицето й, обляно в пот и зачервено, бе лице на Мадона.

Неравният път продължи все по-надолу, през усойни долища и трънливи поля. Вече босите крака на Мария бяха окървавени, дори лицето й беше издрано от глогови клонки. Нищо не можеше да я спре.

Една сърна изскочи внезапно на пътеката, спря за миг, сякаш и тя - неразумното животно, поиска да се поклони на Младенеца.

По залез слънце Мария стигна покрайнините на града. Кучета залаяха от крайните къщи, сякаш беше селска махала. Мария слизаше от планината, мръсна, дрипава и изподрана, но с гордо вдигната глава и с бебето, повито в одеяло, на ръце.

В първите къщи, които тя отминаваше, без да се спре, мерна мрачни лица да надникват и да се скриват бързо зад избелелите пердета. Кучетата лаеха. Никой не излезе.

Мария продължи. Мракът ставаше все по-плътен. Но тя знаеше, че трябва да стигне до центъра, до Общината. Там щеше да съобщи новината, да се събере множеството, да посрещне с почит преродения Бог. Там трябваше да стигне тя.

Но нещо в сърдития лай на псетата вля студенина в сърцето й. И онези тъмни образи, които се криеха от нея сякаш... сякаш е някоя луда...

Все по-тежки ставаха краката й, все по-трудно й ставаше да върви. Ами ако не повярват? Ами ако душите им не почувстват, че този е Божият син? Как да ги убедиш, ако душите им са вече празни?

Лицето на Мария бе станало сиво. Все по-отчаяно се взираха очите й в завитото одеяло. Беше ли станало чудо? Стават ли още чудеса?

Мария вървеше и плачеше. Един пияница й подхвърли неприлични думи, взе я за просякиня. Стискаше все по-силно вързопа на гърдите си и все повече хладни погледи се разминаваха с нея по главната улица.

Идваше да възвести Спасението.

Посрещна я пустош.

Утрото завари прегънатата на две фигура на дрипавата жена да плаче пред входа на Общината. До нея на стълбите лежеше също толкова дрипаво одеяло, навито на руло. Някой й подхвърли стотинки. После дойдоха полицаи и я отведоха.

© Ваня Накова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2008, № 2 (99)