Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛАМЯТА

Ваня Накова

web

- Много ви е хубаво момичето. Пазете го от ламята! Добре да го пазите. Ламята взима най-хубавите ябълки!

Така говореше старецът, който разговаря с птиците, а нашите си намигаха зад гърба му: “Не е добре старецът!”.

Дядо Стамен беше брат на дядо ми по майчина линия и понеже нямаше деца, от време на време ходехме да го навестяваме. От край време си беше странен, но с възрастта съвсем беше изкукал. Като кацне някоя гугутка на крушата, той я пита откъде иде и дали е виждала Гена (баба Гена, както я наричах като дете, беше жена му. Но тогава не знаех, че тя никога не е била баба, защото беше починала съвсем млада, половин година след сватбата им). Гледа гугутката известно време и щом гукне, казва, че му била отговорила. Все за нея питаше. И гарга да кацне, и сойка, и бухал нощем да се обади, той все за Гена пита - добре ли й е там, дали й е топло или студено, дали е гладна или жадна. И накрая казваше на птицата да й носи много здраве и да го чака, той нямало да се бави.

Дядо Стамен живее накрай село, до гората. Живее си сам открай време. Даже и стока няма. Имаше кокошки едно време, но белките и дивите котки все му ги крадяха. Сега има само едно старо рижаво куче, и то склерозно като него. И с него си говори, но за други работи.

- Помниш ли, Герчо, като бяхме млади с тебе как хванахме оная лисица, мамицата й! Ей, каква лисица беше, какво нещо! Как я одрахме само, а? И бай ти Стамен си уши шапка!

 

Като малка много го обичах. Дялкаше ми фигурки от дърво - я заек, я вълк - ама как ги правеше, като живи. И ми разказваше разни страшни приказки за самодиви, таласъми и, разбира се, за ламята. После нашите ми казваха, че това са измислици, че такива същества няма.

Постепенно спрях да си ходя на село. Имаше по-интересни неща - дискотеки, момчета. Какво да прави човек в едно село? Винаги е едно и също, първо ходене на гробища, малко сълзи и сополи, малко чистене на плевели по гробовете на баба и дядо, малко въздишки и после посещение набързо у дядо Стамен (“дай да видим жив ли е старецът, че някой ден ще опъне краката и никой няма да разбере в тоя пущинак”). Вече ми бяха досадни откачените му приказки за измислени същества, вече бях на тринайсет и умът ми беше погълнат от други страсти.

Винаги съм се чудила как става така, че щастието ни се изплъзва точно когато сме най-сигурни в него. На петнайсет бях щастлива. Бях толкова хубава, че не можех да спра да се гледам в огледалото. Когато съученичките ми бяха или хърбави, или дебели, аз имах изваяно тяло като на римска богиня. Когато лицата на съученичките ми бяха осеяни с пъпки и черни точки, а очите им се криеха зад дебели диоптри, аз имах кожа от сметана, коса от гарванови пера и очи от тъмносини кристали. Имах толкова много дрехи, че можех всеки ден от месеца да ходя с различен тоалет. Майка ми беше горда с мен. Нейната суета, самочувствието й на изключително красива жена, се бяха пренесли върху мен. След като години наред беше събирала всички погледи около себе си, винаги център на вниманието във всяка компания, сега кралицата на красотата сваляше своята корона, за да я сложи на главата на дъщеря си. Като се пенсионира от поста на красавица, майка ми се втурна с всички сили да направи моя блясък наистина ослепителен. Купуваше ми най-модерните дрехи, водеше ме на фризьори и маникюристи. Насилваше ме да ходя на фитнес и на баскетбол, за да поддържам фигурата си все така гъвкава и стройна. Майка ми беше виновна за всичко! Тя постави основите, първия камък на моя пиедестал.

Не само аз бях влюбена в себе си. Всички останали също бяха. Може би самочувствието ми беше заразително. Имах толкова много приятели и приятелки, можех да имам всеки до себе си, защото всеки искаше да бъде до мен. Често завистта внезапно избиваше като ръжда върху гладко парче желязо. Тогава можех просто да отстраня завистливата приятелка от своята компания и да взема друга на нейно място.

- А ти защо си нямаш гадже? - питаше малкият ми брат.

- Защото ако е един, е малко, а ако са двама, се карат - отговарях аз, а брат ми се смееше, без да си дава сметка колко конкретни бяха думите ми.

Не можех да се наситя на мъжките ласки. Не можех да се откажа, да пропусна дори веднъж. Исках да имам всеки, когото пожелая. Първо момчетата от класа, после от горните класове, после по-големи. Не всички. Само най-хубавите. Но те бяха много.

Свободата ми се разпростря дотам, че веднъж полицията ме хвана пияна и друсана с хапчета да карам колата на един приятел, без дори да имам книжка. Тогава се влюбих в един млад лейтенант. Първата нещастна любов в живота ми. Или първата истинска, защото дотогава всичко беше само забавление. След като нашите дойдоха да ме вземат от полицейското управление и майка ми вдигна луд скандал на полицаите, внезапно усетих как почвам да я мразя, как ме дразни глупавото й заслепение, наивните й представи, че нейната дъщеря никога за нищо не може да бъде виновна. Откакто се отказа да бъде красива, тя постепенно се беше превърнала в моя сянка, майка-орлица, която живееше, за да защитава детето си и която никога нямаше да си отвори очите за истината. За първи път не исках да бъде празноглавата кукла, която всички харесват. Пред строгия поглед на моя лейтенант се бях почувствала като разглезена лигла, която се държи за полата на майка си!

Почнах да ходя всеки ден до полицейското управление, да дебна от някоя близка пейка или кафене, за да видя моя лейтенант. Чрез един познат успях да взема телефона му.

Обадих му се.

- Помниш ли ме? Миналият петък ме арестувахте. Малко сгафих... - говорех мазно и се усмихвах прелъстително, както правех винаги.

- Не! - студеният отговор ме накара да почувствам колко кух и сладникав звучи гласът ми.

Тези разговори станаха ежедневие за мен. Първият, който ми отказваше! Дали за това го исках толкова много. Опитах се да говоря и очи в очи с него. Преследвах го. Беше като крепост. Не беше женен, нямаше приятелка. Нямаше никаква причина да ми отказва, освен ако... Колкото и да ми беше трудно, трябваше да стигна до този извод и да го приема. Той не ме харесваше. Да се сгромолясам, с гръм и трясък от своя пиедестал, да спра да бъда богоизбраната, неустоимата! Беше трудно, беше дори невъзможно.

- Мамо, тая гъска ми взима парите. Това са си моите джобни, дай си ми ги! - пищеше брат ми по най-истеричния начин и ме вбесяваше още повече. Скубех безмилостно косата от върха на главата му, а той продължаваше да пищи. - Мамо, кажи й! Дай си ми ги! Ще кажа на мама за спринцовките!

Майка ми го наказваше. Никога не го е обичала толкова, колкото мен. Баща ми пък беше безразличен към всичко и всички. Той обичаше риболова и бирата. Всичко друго беше грижа на мама.

Еуфорията на абстрактните видения - зелено желе се гънеше около полилея, огромни паяжини от жълти светлини висяха от прозорците и пулсираха - ме главозамайваше и запълваше дупката на срутилото ми се самочувствие. Приятелките ми бяха лицемерки. Вече не ме интересуваха. Мъжете вече не бяха само от хубавите. Но всеки можеше да стане такъв, когато погледът се замъгли от халюцинациите. Наричах всеки от тях “Лейтенанте”, а те ми се хилеха тъпо.

 

Наложи ми се да отида до село. Беше погребението на дядо Стамен. Мразех да ходя там. Мразех да виждам бабички, облечени в черно, с вълнени елечета и чорапи, как оплакват напевно покойника. Мразех този свят, който ми беше толкова чужд, толкова далече от дискотеките и баровете, от удоволствията и младостта. Сякаш тези хора не бяха живи. Като че ли бяха дошли от отвъдното.

Повръщаше ми се от миризмата на тамян и свещи!

След погребението отидох да се разходя около къщата, към гората. Чувствах непоносима нужда от една доза, или поне да имах хапчета!

Той си отиде при своята Гена! Най-накрая се събраха! Спомних си миналото, детството си, когато идвахме тук и дядо Стамен ми правеше дървени играчки. Спомних си разговорите с птиците. Бяха ми чужди, далечни, неразбираеми. Исках да се махна.

Бях влязла навътре в гората, без да усетя. Огледах се, наоколо само дървета, стари и високи. Короните им надвесени някак заплашително над главата ми. Усетих хладния дъх на плесен в тежката им сянка. Полазиха ме студени тръпки. Нещо като че ли започна да вие. И воят ставаше все по-силен и все по-страшен. Вятърът ли? Или нещо друго? Халюцинация ли беше? Бях ли още нормална или вече не различавах истината от илюзията? Дали този вой не караше хората да полудяват? Въртях се в около себе си и гледах нагоре как короните на дърветата се въртят около мен. “Това е ламята” - тази мисъл сама се отпечата върху съзнанието ми. Над главата ми прелетя едра птица. Не различавам птиците и не знам имената им. Не разбирам езика им, но знам, че тази птица ми извика нещо. Какво? Звучеше като заплаха. Или предупреждение. Избягах.

 

Тя дойде, когато бях на седемнайсет. Една нощ сънувах кошмари, а на сутринта не помнех нищо, освен усещането за нещо болезнено и страшно. Тази сутрин разбрах, че нещо ужасно ще се случи. Имах предчувствие, че идва краят на нещо, че светът умира.

Тя дойде внезапно. Сама я бях повикала. Никога нямаше да изрека името й. Някога хората са наричали опасните болести с мили имена, за да ги умилостивят. Аз просто не исках да я наричам никак. Не исках да приема, че съществува, че отнема живота ми. Не исках да знам, че е имало начин да се предпазя. Не исках да повярвам, че смъртта може да бъде толкова грозна.

Майка ми ме гледаше със зачервени очи, подпухнала. Това беше последната ми беля, последната ми вина, която нямаше да приеме.

Брат ми хълцаше глупаво и подсмърчаше. Защо ли? Нямаше да има с кого да се кара.

Баща ми отиде за риба, както беше правил двайсет години, при всеки проблем в семейството.

На прозореца стоеше пършив гълъб. За първи път разбирах какво казва.

“Ламята взима най-хубавите ябълки!”

 

 

© Ваня Накова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2005, № 2 (63)