Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

HOMO LUDENS

Ваня Накова

web

Първи работен ден. Сърцето ми бие с ускорен ритъм, краката ми треперят. Запознавам се с един куп хора, чиито лица не мога да запомня, директорът произнася приветствена реч и първият звънец бие. Влизам в клас. Не знам кой е по-недоволен от началото на учебната година - децата или аз. Вярно за мен сега училището е работа, бизнес, кариера, но не мога да се отърва от потискащото усещане, че се връщам в детството, че отново съм безпомощна пред отегчителните задължения, уроци, домашни. Какво се е променило? Освен това, че сега съм от другата страна на катедрата и че двадесетина нахални хлапета ме гледат със същата неприязън, както аз гледах своите учители. Сега аз имам власт над тези малолетни същества, но колко други по-високостоящи в йерархията имат власт над мен? И после, къде е свободата на човека, когато цял живот е впримчен в някаква работа, в скучен труд, който е условие за оцеляването му?

Опитвам се да се усмихна на децата, но те ми отговарят с пренебрежително безразличие. Усещам стената, която се издига между мен и тях и ме сковава. Мисля, че първият ми работен ден е истински провал!

Постепенно започнах да запомням имената на колегите си. Адриана е учителката по литература на малките - истински литератор, с унесен поглед и замечтана усмивка. Мисля, че пише стихове и ги крие в нощното шкафче, защото като всеки неизявен поет, е доста неуверена в своя талант. Струва ми се, че с нея ще се разбираме добре. Денис е математикът - мъж с рационално мислене и максимално точен изказ. С него трудно се общува, защото не говори много. Вернер, учителят по рисуване, е същинско дете - весел, жизнерадостен, безгрижен. Чувала съм, че вдетиняването е професионален дефект на учителите, но Вернер е още млад за това. Но, от друга страна, художниците са смахнати и без да са учители. Диана преподава музика и френски. Тя е една фина и елегантна млада жена, жена с характер и стил. Мразя я още от момента, в който я видях. Съвършенството й ме потиска, кара ме да се чувствам груба и недодялана. Това е просто завист, но тя е нещо инстинктивно, с което не мога да се боря.

Наскоро директорът ми каза, че очаква от мен революционни промени в подхода към компютърните технологии. Трябвало да се събуди интересът на децата към предмета, но компютърът да не бъде възприеман само като машинка за забавни игри, а като средство за интелектуално развитие. Вече се чудех дали да не си подам оставката, докато е време. Какъв революционен подход, какви чудеса иска този човек от мен? Та аз бях обикновен компютърен специалист с педагогически профил, а не доцент по детска психология.

Тези хора, така вживели се в своята професия, все повече ме подтискаха. Чувствах се отчуждена, некадърна, суха като шейсетгодишна “даскалица” с кръгли очила и кок. А от мен се очакваше прилив на свежа енергия, либерален подход, разкрепостеност, новаторство. Изглеждах така сякаш аз съм учител-ветеран, а те - новоизлюпени хлапаци с хъс да преобърнат образователната система. Изпаднах в депресия и станах още по-голямо страшилище за учениците. А те прозираха зад лошото ми настроение фройдистки фактори и веднъж дори чух едно иронично: ”Незадоволена!”

- Всички сме минали през този период - успокояваше ме Адриана, която упорито ме канеше всеки ден у тях на кафе. Тя имаше несполучлив брак и се чувстваше самотна. - В началото е трудно, докато спечелиш доверието на учениците. После всичко потръгва.

- Доверие ли? Искаш да кажеш уважение.

- Уважението идва от самосебе си. То е следствие от доверието. Не разчитай на уважение, наложено със сила. Не ги карай да се чувстват подвластни, защото тази власт е уязвима. Властта на личния авторитет е това, на което трябва да се осланяш. Но тя се гради бавно.

Адриана много ми помагаше. Дори само заради нея си заслужаваше да остана и да опитам да си изградя нов имидж. Но имаше и още един фактор. Мисля, че Вернер, учителят по рисуване, малко ме харесваше или поне му бях интересна. Е, това беше най-обикновен флирт между колеги, но все пак един флирт може да бъде вълнуващо преживяване, особено за човек с хронична депресия.

Вернер винаги ми донасяше кафе в междучасията, купуваше ми виенски кифлички с шоколад, защото аз винаги имах някаква работа и не ми стигаше времето да закуся. Вернер ме откарваше до вкъщи след работа, защото живееше в същата посока. Изобщо прекарвахме доста време заедно. Дори Адриана бе забелязала вниманието му към мен и постоянно ми подхвърляше разни шегички.

Вернер беше около трийсет-трийсет и две годишен, висок, с русолява коса и сиви очи, австриец по произход. Бих казала, доста привлекателен мъж, ако не беше тази негова инфантилност. Не можех да го възприема като възрастен човек, винаги, когато говорех с него, гледах на него като на дете. И в това имаше някакво предизвикателство.

Една вечер ми каза, че нещо с компютъра му не е в ред и ме помоли да го погледна. “Твърде прозрачен претекст, за да ме заведе у тях”, помислих си. Този ден бях в учудващо добро настроение и нямах нищо против да се позабавлявам. Познавах отлично сценария: аз ще седна пред компютъра, той ще ми предложи чаша коняк, после ще седне до мен (по-близо от необходимото), ще плъзне “неволно” ръка по рамото или бедрото ми, и когато конякът и близостта му ме направят достатъчно весела и безразсъдна, двамата ще се тръшнем на канапето. На следващия ден в училище ще си разменяме потайни погледи като заговорници, които се надсмиват над неосведомеността на колегите си...

Не знам защо, но действията на един мъж, който се опитва да прелъсти една жена винаги много ме забавляват. Цялата техника ми е до болка позната. Докато той крие намеренията си зад стъклени завеси, аз се наслаждавам на това да го разконспирирам. А в края на краищата и двамата искаме едно и също.

Пристигнахме. Имаше доста голяма къща с огромен двор, който в тъмното не можах да разгледам. Заведе ме в една стаичка, която приличаше на кабинет и за моя изненада нямаше канапе. Седнах пред компютъра.

- Искаш ли нещо за пиене? - попита той.

- Да, благодаря - усмихнах се аз. Всъщност през цялото пътуване не спирах да се усмихвам като следовател, който току-що е разкрил тайните канали на световната мафия.

Той се върна и постави на бюрото две чаши с ...плодово мляко. “Или е доста ексцентричен, или е напълно изперкал”, помислих си аз. Но ето, че нататък нещата тръгнаха по сценарий. Той примъкна едно столче и седна плътно до мен. Аз невъзмутимо продължих работата си с компютъра, като от време на време спирах поглед върху лицето му, чиито черти на меката синя светлина на екрана изглеждаха още по-гладки и изящни. Вече нямах търпение да премине към действие. Той също нямаше търпение да се добере до... компютъра.

- Дай на мен! Аз това го мога - извика той като дете, подценено от родителите си и измъкна клавиатурата от ръцете ми. До полунощ скучах, гледайки го как изкусно се справя с компютърните игри. Бях разочарована.

- Защо не останеш да спиш тук? Утре е събота, ще имам време да ти покажа някои неща.

- Ами, по-добре да си вървя - казах колебливо.

- Хайде, остани - подкани ме той и аз не устоях. Възвърна се надеждата ми, че няма да скучая тази нощ.

Заведе ме в една стая, обзаведена в розово, светлосиньо и жълто, с пухкави възглавнички и плюшени животинки. Легнах си. Цялата нощ останах будна в очакване вратата да се открехне и той да дойде при мен с оправданието, че не може да заспи. Но той не дойде. Заспах към шест часа, а в девет Вернер влетя с поднос, отрупан с вкусотии. Помислих си, че ако този мъж имаше съпруга, тя можеше да остане незадоволена, но в никой случай нямаше да гладува.

Цялата събота прекарахме в имението му, което се оказа неподозирано голямо. Приличаше на увеселителен парк. Имаше люлки, пързалки, къщи с духове, влакче...

- За какво е всичко това? - не можах да прикрия учудването си аз.

- За игра - отвърна уверено той, сякаш нямаше нищо по-естествено от това, един трийсетгодишен ерген да си направи детска площадка вкъщи.

Той ме поведе към дъното на огромния двор. Изведнъж пред нас се издигна стена от декоративни тухлички.

- Какво е това?

- Лабиринт.

Той извади от джоба си едно черно шалче и преди да успея да реагирам, завърза очите ми и ме вкара в лабиринта. Вървях, тласкана от ръцете му, докато в един момент престанах да ги усещам. Свалих шалчето и се огледах. Бях сама, заобиколена от двуметрови стени.

- Вернер, къде си? - извиках аз, но гласът ми отекна в тишината без отговор. Побиха ме ледени тръпки. Това бе капан. Този човек беше психопат-убиец. Трябваше да се сетя, че не е нормално да е толкова инфантилен. Побягнах. Залутах се сред задънените коридори. Краката ми се подкосяваха. И ето, че се спънах в нещо. Погледнах надолу. Скелет! Човешки скелет. А наблизо още един. Зави ми се свят. Пак побягнах. Дори най-ужасният филм на ужасите не можеше да бъде толкова страшен. А това се случваше с мен!

Продължих да тичам като сянка, без сили, без посока и надежда... И внезапно:

- Изплаши ли се?

Вернер стоеше пред мен на входа на лабиринта и се усмихваше. Стана ми горещо, почервенях и сълзите почнаха да напират в очите ми. Чувствах се като измамено дете, искаше ми се да го хвана за шията и да стискам, докато не изхърка в ръцете ми.

- Това е само игра, защо се страхуваш? - заговори той с възможно най-невинния тон. - Нима си помисли, че ще те оставя там?

Той се разсмя.

- Ами онези скелети? - отчаяно попитах аз.

- От кабинета по биология.

- Защо ми скрои този номер? - внезапно избухнах. - Така ли се забавляваш? Голямо удоволствие ли ти достави?

- Това не е номер. Не исках да се изплашиш. Едно дете не би се изплашило. Ти гледаш твърде сериозно на всичко и нямаш доверие в хората, за това се страхуваш.

- Ще ме откараш ли до вкъщи?

- Разбира се.

Прибрах се объркана и нещастна. Сякаш бях срещнала някакво извънземно същество, което бе успяло да ми внуши, че не то, а аз не съм си на мястото. Едно поне бе сигурно - повече никога няма да ходя на гости у Вернер.

Учебната година навлезе в разгара си. Водовъртежът на училищните страсти неусетно ме увлече.

- Как може хора на тази възраст да са толкова безотговорни? - възмущаваше се Денис. - Още таблицата за умножение бъркат.

- Какво се учудваш - намеси се Габриела, биоложката. - Те мислят само за гаджета и любов. Хормоните са си хормони, но ученето сега им е най-важното задължение.

- Видя ли Елеонора от седми “а”? - обади се Адриана, която бе доста консервативна. - Направила се е на проститутка. Това е учебно заведение, не е публичен дом.

Аз слушах всичко това и се забавлявах. Дори не бях забелязала как се обличат учениците ми и как изглеждат.

- Силвия от девети клас влиза само в часовете по рисуване - подметна някой.

- Това е, защото е влюбена във Вернер.

- Така ли е, Вернер? - попита Адриана, оживена от новината.

- Не знам, не съм забелязал.

- Внимавай, защото днешните девойки са много отворени. Току-виж те е оплела в някоя история.

- Ще внимавам - обеща Вернер с пълно безразличие към “потенциалната заплаха”.

С Вернер доста се бяхме отчуждили. Всъщност аз го избягвах. Но един петък той ме попита какво ще правя през уикенда. Отвърнах, че нямам планове.

- Ела у нас - предложи той.

Почнах да увъртам, че имам да преглеждам контролни, но той отсече:

- Ще дойда в осем да те взема.

Не разбирах какво става с мен. Как този човек винаги успяваше да изтръгне от мен, каквото поиска. Отново се почувствах неудържимо привлечена от него, но този път всичко бе обвито в някаква тайнственост. Не знаех какво искаше и защо ме канеше у тях. Но знаех, че желанието ми да отида бе по-силно от страха.

“Поиграхме си” навън, люлеехме се на люлките, на въртележките, на виенското колело. Дадох си сметка, че цялата тази техника струва страшно скъпо и че това не бе само хоби, а фикс-идея.

Докато се люлеехме в една “лодка” и аз бях сложила глава върху коленете му, а той си играеше с косата ми, го попитах защо прави всичко това.

- Homo ludens - отвърна той, - играещият човек. Философията говори за това. Играта е екзистенциална форма на човешкото битие. Тя е част от живота ни - хобито, спортът, изкуствата, забавленията - всичко това са игри. В играта човек става дете и това го прави по-свободен, по-безгрижен, по-щастлив. И ако играта е щастие, защо да не си го осигурим за по-дълго време, защо да чакаме отпуската, за да отидем в някой увеселителен парк или на театър, когато може да се забавляваме всеки ден...

Думите му звучаха като философска доктрина, логично обосновани и все пак налудничави. Е, какво пък, нали всички гении са малко луди.

Лежах, сложила глава в ръцете му в тази плавно движеща се люлка и усещах как съзнанието ми се отпуска заедно с тялото, как лети нагоре-надолу в пространството и ме обливаше странно блаженство. Той бе прав - играта е щастие.

Не бях усетила как стана обяд и къркорещите черва ми напомниха за своите потребности. Отидохме да си направим сандвичи. Разбира се, кухнята беше в безпорядък, а Вернер насъбра невъобразима купчина изцапани съдове и прибори само докато намаза две филии с масло и пастет от гъши дроб. Заех се да изчистя и подредя.

- Хайде да играем на криеница - предложи той.

- Не, не искам - предишният ми страх сякаш отново изплува.

- Ти брой до двайсет, а аз ще се скрия.

Захлупих лице върху гардероба и започнах да броя бавно и отчетливо. Отворих очи и тръгнах да го търся. Надничах под леглата, зад завесите, обиколих половината къща, а от Вернер нямаше и следа. Отворих вратата на една стая в дъното на коридора. Дъхът ми спря. Приличаше на тъмнична килия, обурудвана с всички възможни оръжия и инструменти за мъчение - съвсем истински. Значи, все пак той не беше толкова безобиден. Може би наистина бе опасен луд, иначе за какво би събрал този арсенал, от който и Светата инквизиция би потръпнала...

- Не е честно, защо не ме търсиш? Харесват ли ти оръжията ми? - чух внезапно зад себе си. - Хайде да играем на стражари и апаши. Ти си крадецът и сега ще те затворя.

И той хлопна вратата и превъртя ключа.

- Вернер, отвори! Не си прави шеги с мен, защото този път наистина ще ти се разсърдя. Вернер!

Никакъв отговор. Започнах да блъскам вратата, погледнах към прозореца - бе обкован с решетки. Може би този път наистина искаше да ме ликвидира, може би знаех твърде много, бях видяла тайната стая с оръжията. Можех да го издам. Обхвана ме паника. Грабнах някаква брадвичка и заудрях по вратата. Но острието й беше тъпо и не можа да пробие кожената облицовка. Седнах и се загледах безпомощно в стената.

Чух стъпки, ключът щракна и вратата се отвори. Вернер се вмъкна, остави на земята една консерва, извика: ”Вечерята!” и излезе. Простенах отчаяно и се отпуснах на земята.

Събуди ме скърцане. Вратата се отвори.

- Излизай, наказанието изтече.

Скочих замаяна, излязох от стаята и се озовах лице в лице с Вернер.

- Мръсно куче - изсъсках аз и му зашлевих един шамар. Той ме погледна стреснато, после се усмихна.

- Внимавай, нападаш полицай.

Още един шамар изплющя върху лицето му.

- Защо се сърдиш, нали само играем! Изплаши ли се?

- Затова ли ме доведе тук, мръсник такъв, да изследваш реакциите ми на стрес? Да не съм ти опитна бяла мишка?

- Какво има? Нали се забавляваме заедно. От какво се страхуваш? Мисля, че твоят проблем е, че нямаш доверие в никого. Прекалено си мнителна.

- А ти си прекалено откачен. Не ми харесват игрите ти. Може да имаш гениална философия, но всичко това е противоестествено. Не е нормално човек да е дете през целия си живот. Това е лудост.

Вернер мълчеше, но в очите му се четеше тъга. Бе изгубил доверието си в мен, бях го предала, бях плюла на концепцията му за живота, на неговия таен свят, който бе посмял да разкрие само пред мен. Но той се бе излъгал в преценката си, аз бях безвъзвратно пораснала.

Закара ме до вкъщи мълчаливо, разделихме се студено и в сърцето ми остана онова болезнено чувство, че отново аз съм сгрешила, че той е едно невинно и наивно дете, което аз безсърдечно съм наранила. Тази болка пламваше в мен всеки път, когато го видех. Вече не си говорехме.

- Не е моя работа, скъпа, но мисля, че нещо не е наред - състрадателно ми каза Адриана, докато пиехме кафе у тях. - Това има ли нещо общо с Вернер?

Въздъхнах. Това значеше “да”.

- Не знам какво има между вас, но ако не оправите отношенията си, някой може да се възползва.

- За какво говориш?

- Не искам да клюкарствам, но Диана не е съвсем безразлична към Вернер, сигурно си забелязала. А тя тъкмо е скъсала с приятеля си и има нужда от утеха.

Студени тръпки плъзнаха по гърба ми. Диана! Защо точно тя, жената, от която изпитвам най-голям респект и страх. Тя, която е образът на красотата и съвършенството за мен. Сега я мразех повече от всякога.

Да, Адриана бе права. Нямах сили да загубя Вернер, сама не осъзнавах дотогава какво означава той за мен.

Още на следващия ден отидох в имението му. Открих го да майстори някаква къщичка за птици. Като ме видя, се усмихна, сякаш нищо не се беше случило. През този ден се забавлявах, както никога дотогава. Не пропуснах нито едно кътче от парка, играхме на какво ли не. Бях щастлива. Душевната ми хармония най-накрая бе възстановена.

Късно следобяд внезапно установихме, че умираме от глад. Отидохме в кухнята. Направихме си сандвичи. За десерт имаше ябълки. Вернер започна да бели едната и се поряза.

- Какво стана, дай да видя! - извиках аз.

- Боли! - промълви той с искреността на дете.

Раната бе незначителна. Хванах ръката му и я целунах. Внезапно почувствах някакъв порив, някакво неудържимо влечение, което се бе събирало и натрупвало в мен и сега избликваше като неутолима жажда. Целувах лицето, устните, шията му - тази светла и гладка плът, в която имаше толкова непорочна красота. Той отговаряше на ласките ми плахо, но постепенно ставаше все по-смел, сякаш прекрачваше някаква бариера. Не можех да преодолея усещането, че целувам тринайсетгодишно момченце, но това още повече разпалваше желанието ми.

Внезапно той се отдръпна и каза:

- Хайде сега да играем на нещо друго!

Погледнах го. Та той дори не беше възбуден! Почувствах болезнена празнота. Аз никога нямаше да го имам. По-лесно би било да прелъстя мраморна статуя, отколкото него.

Отидох в другата стая, където той вече подреждаше кула от кубчета.

- Хайде да играем на стражари и апаши! - извиках внезапно аз, обладана от някакво тъмно желание.

- Добре.

- Сега ти си прстъпникът и аз ще те накажа.

Слязохме на долния етаж и аз го помъкнах към стаята с оръжията. Завързах ръцете му за една греда, прикрепена към два стълба - имитация на бесилка.

- Какво ми е престъплението? - попита Вернер.

- Изнасилване.

- Гадно е! Не може ли нещо по-леко?

- Не може!

Завързах го здраво, свалих ризата му и грабнах един каиш с метални шипове. Бях в някакъв унес, мисълта ми бе замъглена, кръвта ми пареше във вените. Мисля, че точно така се чувстват дрогираните. Завъртях каиша и го стоварих върху гърдите му. Той простена. Направих го отново и отново. После започнах да целувам окървавените му гърди, стенещите устни. Никога не е бил толкова прекрасен! Желаех го! Исках да го накарам да почувства нещо, но той не познаваше страстта. Болката бе единственото чувство, което можех да събудя у него. Чувствах се отчаяно безпомощна и удрях, удрях, докато той загуби съзнание...

Сякаш внезапно се събудих от някакъв сън. Осъзнах какво върша. Аз убивам! Устата ми пресъхна и ме обля студена пот. Ръцете и краката ми затрепериха. Побягнах навън. Не ми стигаше въздух. Прибрах се пеша. Не бях усетила как бях вървяла три часа. Влязох под душа с надеждата, че ще измия ужаса от себе си, но внезапно ми причерня пред очите, ушите ми почнаха да бучат. Протегнах ръка като слепец и спрях душа. После легнах във празната вана.

Свестих се в полунощ. Банята беше тъмна. Тялото ми бе премръзнало. Станах, облякох се и си легнах с мисълта, че всичко това не се е случило, че този свят и тези хора изобщо не съществуват. Сънувах родния дом и семейството ми в далечните години на детството.

За малко да закъснея за работа. Бях забравила да навия будилника. Облякох се набързо и излязох. Имах контролно с осми клас. В междучасието Адриана каза, че съм много бледа и ми донесе кафе. Някой извика:

- Да сте виждали Вернер?

Изпих си кафето и влязох в час.

Вторник. Някой донесе виенски кифлички. Не мога да ям. Храната става на топка в устата ми и ми се повдига. Пия вече второ кафе, а е едва девет часа. Не усещам вкус.

Диана влетя в стаята.

- Разбрахте ли? Вернер е в болница. Някой го е пребил в дома му!

- Казват, че може да са недоволни ученици - намеси се Денис, който влезе с Диана, - но не вярвам, учениците го боготворят.

- Горкият! Зле ли е? Никога в училището не е имало по-кротък и сърдечен човек от него - повайка се Адриана.

Излязох. Тръгнах към болницата.

Разбрах в коя стая е. Влязох. Той повдигна глава. От очите ми бликнаха сълзи, неудържим порой от сълзи. Клекнах до леглото му, взех ръката му и започнах да я целувам, разтърсвана от ридания. Той се усмихна.

- Ще направя басейн и водна пързалка, искаш ли? - попита ме той.

- Прости ми! - едва прошепнах аз.

- Не плачи! Няма нищо. Малко ме боли, но ще ми мине. Нали ти казах, че приемаш много сериозно нещата. Това беше само игра.

Сега вече знаех кой от двама ни е опасният луд. Вече знаех! Но беше късно!

 

 

© Ваня Накова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2005, № 2 (63)