Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИНОС В БАЛКАНСКОТО ИЗКУСТВОЗНАНИЕ

Вера Динова-Русева

web

Елена Попова. Зографът Христо Димитров от Самоков. София: Издателска група АГАТА, 2001.Пред мен е първата книга на Елена Попова - “Зографът Христо Димитров от Самоков”. Първата. Това заслужава да се подчертае, защото авторката е вече от средното поколение български изкуствоведи и защити доктората си още през 1985 г. Тя не побърза обаче досега да излезе пред културната ни общественост с по-голям самостоятелен труд, въпреки че през годините получи заслужено признание с редица студии и статии по неразработени теми и проблеми на църковната живопис от епохата на Българското възраждане - “Реинтерпретации на чудотвоната икона на Св. Богородица от Кикос в българската живопис от края на ХVІІІ-ХІХ век (Проблеми на изкуството, 1984/4), “Праотец Ной - култ, икони, апокрифи (ХVІІІ-ХІХ век)” (пак там, 2000) и др. Публикациите й излязоха в реномирани сборници и списания не само у нас, но и зад граница - “Иконите на Димитар Христов во Македониjа” (Зборник “Средновековна уметност”, Скопjе, 2001). И едва сега, след дълги откривателски теренни и кабинетни изследвания, тя ни поднася една задълбочена като размисъл върху художествените процеси през ХVІІ-ХІХ в., както в България, така и на Балканите в цялост, обемиста книга, която можем да квалифицираме като научна в истинския смисъл на думата. Всичко това говори за сериозната й отговорност пред българската и въобще балканската наука за изкуството.

Интересът към творчеството на Христо Димитров - все още считан за основател на една от най-значителните и плодоносни регионални художествени школи на възрожденска България - Самоковската, говори за научна смелост, тъй като той е една почти легендарна, забулена в митове голяма творческа личност, с която може да се гордее всеки балкански народ. Но този българин, оставил значително като постижение и количество църковно живописно творчество, рядко е сигнирал създадените икони и стенописи, подчинявайки се на битуващата по негово време (средата на ХVІІІ - началото на ХІХ век) анонимност на средновековния художник. Всъщност правило, което той като начално формираща се ренесансова личност с изграждащо се ново мировъзрение и творческо съзнание се осмелява да наруши, подписвайки в края на 80-те и през 90-те години на ХVІІІ в. някои, засега установени четири, от своите икони.

Твърдe оскъдни са документалните източници (Кондиката на църквата “Св. Богородица” в Самоков, 1793, и др.) и текстовите сведения (някои със съмнителна достоверност), които дават бегла информация за живота и изкуството на Христо Димитров. Не е установена с точност даже рождената му година, противоречиви са данните и за неговата смърт - на Атон или в Самоков? Ето защо, научният риск да се пише обширен труд за една такава “енигматична и дискусионна фигура”, както авторката правилно я определя, е бил изключително голям. Да се намери верният отговор на толкова много въпроси, свързани с този зограф, е задача трудна, с която Елена Попова се е справила достойно.

Както обемистият художествен материал от творчеството на Христо Димитров и на негови съвременници зографи, получил научно обръщение в труда, така и посочената литература, свързана с тях, будят истински респект. Цитираните по-стари и по-нови книги, студии, статии, писмени сведения са проучени с голяма добросъвестност и е взето отношение към всяка от тях. Авторката е стъпила върху здрава почва, каквато несъмнено съществува в българското изкуствознание по проблемите на живописта през Възраждането. Посочените публикации от последните две десетилетия говорят както за жив и непресъхващ интерес в тази област, така и в полза на престижа на българското изкуствознание. Качествените репродукции в луксозни албуми с цветни икони и стенописи са не по-малко ценни за бъдещите изследвания от придружаващите ги коментари. Правейки своята оценка, Попова се отнася с уважение към всеки автор независимо дали приема или не неговите твърдения. Уважението към учителите - едно дефицитно явление в съвременния ни художествен живот, в случая към пишещите за изкуството през българското Възраждане, проличава особено в посвещението на труда на двамата автори, писали най-задълбочено преди нея върху творчеството на Христо Димитров - Асен Василиев и Атанас Божков, от които вторият е неин пряк учител в Академията.

Налице е ценен труд с нова методология, с нов оригинален личен подход, който ще държи в напрежение всеки, не само български, изкуствовед, пишещ върху църковното изкуство. Този нетрадиционен научен подход и самобитна концепция, както и необичайната отвореност на книгата към бъдещи свои и чужди изследвания лежат в самата творческа нагласа на Елена Попова, както й е свойствен и непретенциозният интелигентен, логичен и ясен език на изложение.

Трудът е композиран в две обширни, предшествани от Въведение части: Факти и Коментари, последвани от Епилог, Избрана литература, Иконографски показалец и Илюстрации (111 черно-бели и 35 цветни). Всяка част съдържа няколко глави, третиращи проблеми от по-конкретен или по-обобщаващ характер. Усещането за нов научен подход се налага категорично още във втората глава на първата част, в която авторката се опира на считаните за безспорни творби на Христо Димитров, за да изгради оригинален атрибуционен механизъм. Последния тя използва убедително в следващите глави при разглеждането на спорни досега икони и стенописни ансамбли (старата Хрельова църква “Св. Богородица Осеновица”, Гробищната църква-костница “Въведение Богородично” и параклиса “Св. Лука” при Постницата “Св. Лука” в Рилския манастир, както и наоса на параклиса “Св. Димитър” в Зографската обител на Атон). Правят впечатление убедителността на излаганите аргументи при установяване на авторството на стенописните ансамбли, както и ерудицията при откриване на типологичните белези в приеманите за безспорни икони на зографа, които ще послужат при атрибуцията на десетки други предполагаеми негови църковни кавалетни творби.

Във втората част на труда - “Коментари”, авторката се занимава с по-общи теоретични проблеми, които разглежда във връзка с творчеството на Христо Димитров - еволюцията на художествената образност, тематичните нововъведения, християнската етика и морала през Възраждането и др. В центъра на вниманието й тук са и текстовете на Христос и евангелистите, литургичните и пророческите текстове, разгледани с максимално възможната за един изкуствовед прецизност. Тази втора част на изложението завършва с коментирането на широкообхватни и слабо застъпени в изкуствоведческата литература проблеми, третиращи значителните въпроси за Балканското Просвещение, за ролята на светогорските манастири и Рилската обител при формиране облика на възрожденската църковна живопис по българските земи и на Балканите в цялост. Авторката показва основно познаване на развитието на православното изкуство от ХVІІІ и началото на ХІХ век. Проличава при това, че всичко е видяно от нея не само в България, но и в Гърция, Македония и Сърбия. В тази широта на художественото пространство, в което е действал Христо Димитров, Попова се движи с лекота и увереност. Тук се срещаме с изненадващи и провокиращи към размисъл методологични прийоми, предположения и констатации. Така, разсъжденията й върху проблема за художествената образност при този зограф я отвеждат до нов подход на изследване, обратен на приложения в първата част на труда. Вместо, както е прието досега, да се търсят динамичните, променливи форми, които да й набележат развойния процес, тя се съсредоточава върху традиционно статичните, откривайки тяхната скрита динамика. При този по-сложен, но добре работещ подход, особено важни са образите на Христос и Богородица с тяхната представителна, монументална статичност и строго спазвана традиционна иконография.

Значителен въпрос, разискван в тази част на труда, е промяната в личната естетика на Христо Димитров, чрез анализа на която се засяга основният проблем за характеристиката на възрожденската ни живопис като цяло. Вярно е определена в творчеството му прогресиращата тенденция към преодоляване на схематизма и условността при пресъздаването на абстрактните библейски образи, т.е. обръщането погледа на зографа към реалния свят, към пластичния експеримент и ново формотворство. В предаването на пейзажната среда в сюжетните му икони авторката открива вече едно явно изобразяване, а не само условно обозначаване, което разкрива ново, ренесансово мислене, обърнато към действителността - художествен белег, видим и при други иконописци на Балканите от негово време. Това говори за дълбок развоен процес в естетиката на църковната православна живопис. Но чрез размисли върху промените в личните естетически възгледи на самоковския зограф тя достига до по-широки обобщения, отнасящи се до балканската живопис изобщо.

Приносно значение в този по-широк ареален обхват е откриването и разглеждането на въведените от Христо Димитров нови теми в българския църковен художествен репертоар - Митарствата на душата, Архангел Михаил взема душата на богатия, Чисто и нечисто изповедание, При врачката за цяр (Магесница), Св. Лука рисува Богородични икони, Погребението на отрока Лука, Ходене на Богородица по мъките и др. Тези нови теми залягат трайно не само в собственото му творчество, но и в това на неговите преки следовници - синовете му Димитър Христов и Захарий Христович, възпитаниците му Йоан Иконописец и Косто Вальов, но и в изкуството на зографи от други регионални школи на Балканите. Той въвежда и нови иконографски схеми, поемайки стилови елементи от изкуството на католическия свят, главно барок и рококо - проблем, основно залегнал още в докторската дисертация на Елена Попова, на която бях научен ръководител.

Съществено е и утвърждаването в труда, че едновременно с иновацията в естетическото мислене Христо Димитров не само не губи, но и съхранява връзката с църковната традиция, създавайки изключителни като философия и пластично претворяване икони и стенописи. Нищо при него не е лишено от концепция. И тук заставаме пред значителния въпрос за самобитната специфика на българското възрожденско изкуство, така талантливо отразена в творчеството на нашите зографи. Специфика, открояваща го от възрожденското творчество на други народностни школи в балканския културен ареал, в изкуството на който българската живопис се влива като пълноводна река. Органичната връзка с църковната традиция в творчеството не само на Хр. Димитров, но и на другите зографи в никакъв случай не го дискредитира. Неговата висока художествена стойност не намалява от това, че то отразява спецификата на един логичен и обективен развоен процес. Съобразявайки се с класическия образец за ренесансово, т.е. възрожденско изкуство - италианския, ще осъзнаем, че църковната тема, библейският персонаж, запазената връзка със средновековната художествена традиция не са пречка да квалифицираме изкуството ни от ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. като възрожденско, макар и закъсняло поради драматичните исторически събития. Църковното творчество, което лежи в основата на тази обременена с проблеми епоха - Възраждането, ще продължи и на Балканите своето съществуване, макар и променящо се под влияние на западно- и средоевропейските художествени стилове. Или, Христо Димитров е един ренесансов художник, каквито са синовете му Димитър и Захарий, какъвто е внукът му Станислав Доспевски. Едно ренесансово изкуство в развитие, творци от различни фази в сложната еволюция на българската възрожденска художествена система.

Особено увлекателна като факти и начин на изложение е главата “Християнска етика и възрожденски морал”, в центъра на която стои високият с художествената си стойност стенописен ансамбъл “Св. Лука” при Рилския манастир. Категоричното утвърждаване на авторството на Христо Димитров в изписването на параклиса и убедителната аргументация за това имат приносно значение.

Невъзможно е в една рецензия да бъдат изчерпани всички постижения и ценни провокации в труда на Елена Попова, нейните нови идеи и хипотези. Не искам да пропусна обаче един актуален и значителен проблем от последната глава “Зографът и неговата епоха” - Балканското Просвещение и свързаните с него художествени огнища - Светогорските манастири и Рилската обител. В изкуствоведческата литература разглеждането на този проблем, макар и нееднократно поставян, значително изостава. Авторката не само утвърждава съществуването на Балканско, респ. Българско Просвещение в границите на Османската империя, но и определя неговото време и характер. Правилно е становището й, че то се развива паралелно със западноевропейското, т.е. не изостава от него, или характерното интензивно и ускорено развитие на балканските народи през ХVІІІ-ХІХ в., свързани с обща православна култура, са дали своя положителен резултат. Попова разкрива, че по съдържание, цели и естетическа специфика Балканското Просвещение се различава съществено от това в страните на Средна и Западна Европа. Задълбочени са разсъжденията й върху характера на процесите при отделните народи на Балканите и техния различен по степен принос за формиране облика на Балканското Просвещение. Тя подчертава доминиращата тенденция към историзъм в него, към търсене на сведения за миналото на собствения народ, диктувано от волята за свободен политически и духовен живот. Що се отнася до стиловите влияния мисля, че те не се изчерпват само с изтъкнатите от авторката барок и рококо. Но въпросът е от такова значение, че заслужва отделно монографично изследване.

Трудът “Зографът Христо Димитров от Самоков” завършва с кратък Епилог, който заедно с Въведението обрамчва изложението и засилва композиционната му стройност. В него накратко е изложен резултатът от разкриване биографията на зографа, основаваща се на митове и факти, по които авторката взема отношение. Като излага логични аргументи, тя отхвърля заявената през 1993 г. от далечния родственик на Христо Димитров - Станислав Доспевски, рождена година 1746, тъй като той не съобщава откъде черпи сведения за нея. Но и предлаганата от авторката по-късна датировка също подлежи на документално потвърждение.

Приносно е търсенето в труда на личността на бащата на Христо Димитров, само намекната в изкуствоведческата литература. Въпреки прецизността на изследването тя остава обаче енигматична. Що се отнася до учението на зографа във Виена - една семейна легенда, версията на проф. Божков за “неколкогодишна специализация” там с право е категорично отхвърлена. В иконите на Хр. Димитров се забелязват основно само барокови и рококо влияния, характерни изобщо за европеизиращата се светогорска живопис. Още по-убедителна е аргументацията на Попова за отхвърляне на версията, че старият зограф е умрял в Света гора като монах. Що се отнася до заключението й, че “единствените сигурни дати” са “годините на раждане на синовете му”, искам да изкажа съмнението си. Липсват надеждни документи за рождените години и на двамата, при това в литературата са предлагани и други датировки от приетите. Само записка върху ерминията на Димитър Зограф съобщава, че е умрял на 64 години, откъдето все още определяме годината на раждането му. И само в писмо на Захарий Христович от 24 юни 1838 г. той отбелязва, че е на 28 години. А кога ги е навършил - през същата или предишната година остава неизвестно.

Но ето, че и аз завършвам рецензията си за забележителния труд на Елена Попова, провокирал ме за допълнителни разсъждения, с неразрешени въпроси. Отвореността към бъдещите изследователи на нейното ново по научен подход изложение й прави чест. Но аз вярвам, че точните отговори на “посеяните съмнения” ще дойдат от самата нея.

 


Елена Попова. Зографът Христо Димитров от Самоков. София: Издателска група АГАТА, 2001.

 

 

© Вера Динова-Русева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2005, № 7 (68)