Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Януари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕШО ГАВАНКАТА

Тони Теллалов

web

Този град бил толкова малък, че в него имало само пет милиционера. От повече нямало нужда. В единия си край градът свършвал с фабриката за паркет, опряла гръб плътно в гората, а в другия прекъсвал като отрязан в полето, сякаш не смеел да прекрачи в него. През средата на този градец съвсем безцеремонно течала тъничка река, в която лятото се събирали повече жаби и комари, отколкото вода.

В този град живеел Пешо. Бил слаб, възлест, среден на ръст. Бил дърворезбар. В градеца се говорело, че прихванал занаята от дядо си, който дялал криваци, докато си почиват овцете по пладне под някоя джанка. Пешо завършил художествена академия, спечелил някакви награди, но туй, с криваците, се помнело в прецизната памет на общността.

Като жили били пръстите на Пешо. Впивали се в дървото, вливали се в него и там, в тялото му, откривали сезони, бури, болести, суша. Откривали радост, откривали слабост. А Пешо мълчал и дочувал с пръсти всяко скърцане на дървото, през десетките години растеж. Така, заслушан в другия свят, извиквал оттам сякаш всички човешки надежди. И те идвали. Под формата на житни класове, на сватби с гайдари, булка и чеиз. Стада проблейвали в дървото и виждало се, че е залез, че е есен - каруците в дворовете са пълни с грозде, лозите вече не тежат...

Така работел Пешо. Вграждал себе си в дървото и дървото в себе си. Търсели го все от големи градове - пана за някоя банкетна зала да направи, върху маси и столове орнаменти искали, плетеници по бастуни за подарък. А той не връщал никого и никога не се повтарял. Всяка шарка била негова, родена от вълшебните му пръсти.

Извън това Пешо правел и изложби. В градеца се говорело, че не само в нашенско, ами на няколко пъти и в съседни страни награди спечелил, ама в кои точно, в прецизната памет на общността няма следа.

Така или иначе, Пешо печелел добре. И живеел добре. В кръчмата поръчвал все от скъпия коняк. Черпел с лекота. От някъде му идвали на гости, все неблаговидни мъже и жени с престъпни бедра. Тогава спирал да работи и от малката му къщичка по няколко дена се чували смях, музика, тостове, възгласи.

Хубаво живеел Пешо, но внезапно станало нещастие. Някъде в държавата или може би в цялата държава, и дори извън нея, никой все още не знае точно колко и точно къде, настъпили големи промени. Че настъпили в градеца се разбрало най-напред по това, че милиционерите станали полицаи. После фабриката за паркет спряла да работи и всички вече трябвало да се трудят на полето. На по-късен етап, в града се появили две проститутки и няколко клошаря, а някакъв земеделец построил хотел с голяма кръчма, на която много държал да ѝ викат бар.

За Пешо тези промени се оказали още по-големи. Поръчките спрели. Нямало работа. Спестените пари били незначителни и свършили в края на няколко виртуозни нощи. Пешо взел да дяла от дърво чинии, гаванки, лъжици, бъркалки и да ги продава на пазара. Тогава започнали да му викат Пешо Гаванката. В началото търговийката потръгнала и изглеждало, че е някакво решение, но после в градеца построили огромен магазин. Отворили го, дето се вика, грандиозно. С литургия, черпня и фойерверки. В първия работен ден, всичкият народ се скупчил вътре и там, сред купчините стока, видял чинии, гаванки, лъжици и бъркалки от дърво. Всичко за стотинки.

Съвсем замряло битието на Гаванката. Все по-често си тръгвал вечер от пазара без никаква пара. Ако все пак извадел късмет да продаде нещо, си купувал парче хляб и малко шишенце ракия и се затварял в изстиналото си къще. Когато парите не стигали, купувал само ракия, за колкото стигнат. Спрял да излиза и да ходи в кръчмата. Случвало се, все пак понякога, някоя женица да купи нещо от него, но по-късно, у тях, мъжът и я питал:

- Това откъде го купи?

- От Гаванката - отвръщала тя.

- Ма ти що пазариш от него, ма - тросвал се той - в магазина такива бъркалки са по пет за лев, акъл имаш ли!?

- Ма тези са по-хубави - оправдавала се жената.

- Хубави, много ти разбира главата от хубаво. Чакай хубост от пиянде!

С това разговорът приключвал завинаги.

Така, сиромашки, я карал Пешо, но един ден, отнякъде при него дошъл един наконтен мъж. Никой не го знаел кой е, какъв е. Затворили се в къщето на Гаванката и три дни стояли там. После, рано сутринта, излезли с два куфара, заключили с вериги и катинари цялата къща, заковали с дъски прозорците и заминали на нейде. Едва след месец се чуло, че туй било състудент на Пешо от академията. Та този човек бил много успял в Европа и като видял в какво дередже е изпаднал Гаванката, го склонил да замине с него.

Минало време. Онази безцеремонна рекичка направила няколко наводнения. Прецизната памет на общността ту забравяла за Пешо, ту си спомняла внезапно за него, когато изневиделица в градеца плъзнела мълва, че Гаванката прави големи пари на Запад. Даже по поръчка не работел как да е. Само на политици и звезди. Правел изложби. Печелел награди. Чували се всякакви неща. Верни ли били, неверни ли, никой не казвал, но някак всички усещали, че има истина в тази работа.

Минало още време. Пешовата къщичка се спихнала съвсем. Проститутките в града станали три, но едната била толкова похабена, че всички мъже се подигравали на онзи, който ѝ се върже. Тогава някъде, в една вече изтощена от мъглата сутрин, градецът се отърсил от съня си с мълвата, че Пешо Гаванката ще се прибира, за да прави изложба в родния си град. На всичкото отгоре, тази мълва се оказала новина, сиреч - вярна.

Дошъл денят. Изложбата била наредена, отворили вратите на тамошната читалищна галерия и се скупчил всичкият народ да гледа, като в големия магазин. Вътре подредени огромни пана, но друга човещина била извикана там от дървото. Нашата шевица се смесвала с фламенко. Босата жътварка участвала в корида, а сиренето било с плесен, която се превръщала в пшеница за тъмен скоч. В средата на залата се мъдрели очовечени в статуи кентаври, богини и бъдещи майки с утроби на бистри реки.

Разглеждали, цъкали, пипали... Местната управа закупила нещичко, Пешо подарил друго. Дръпнали се речи. Почерпили се вино. И както се очаквало, накрая Гаванката събрал със себе си двайсетина души, в кръчмата на онзи хотел, която всички вече с гордост наричали бар. Там почерпил всички с бърбън, от който се оказало, че имат само две шишета, та се наложило онзи виден земеделец да отваря за още, някакъв магазин посред нощите. Поседели, поговорили. Друг бил Пешо, променен, спокоен, добре облечен. Пиел бавно. Говорел премерено. Часовете минавали, хората си тръгвали един по един. Накрая на масата с Гаванката останали трима мъже. Разпитвали го. Какво, как, колко? Пешо разказал как с други художници закупили стар търговски кораб и го направили галерия. Как, тази плаваща галерия, плува покрай бреговете на Европа и спира във всички големи градове от Норвегия до Гърция. Колко е престижно вече, други художници от цял свят, да излагат на кораба. После, неизбежно, поговорили и за жени и като изпили за четвърти път по още едно за последно, Гаванката рекъл:

- Момчета, аз ще се качвам горе, в стаята, да спя, че утре трябва да пътувам. Сметката е оправена, благодаря ви за всичко.

Така рекъл и наистина се качил.

Онези тримата си допили чашите и се надигнали да си ходят. Навън

валял първият ситен дъждец на тогавашната ранна есен и те се заклатушкали мълчаливо в тъмното. Когато стигнали на моста на онази безцеремонна рекичка, се наредили в редица до парапета и започнали да пикаят в нея. По някое време единият рекъл:

- Бе тоя, за какъв се е помислил!

- Да бе, забрави кога дялаше гаванки - обадил се другият.

Третия нищо не казал, само изплюл ядно фаса си в реката.

Дъждецът продължавал да вали тихо и кротко, по онзи начин, по който може да продължи цяла неделя.

 

 

© Тони Теллалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2021, № 1 (254)