НЕ МИ ДОСТИГАШ, БО!

web

1.

не ми достигаш, Бо, все по не ми достигаш,
искам още и още, думи, разговори, усмивки, докосвания,
пръсти, кожа, секрети, флуиди, искам всичко сега и веднага,
и не ми достигаш, това е проблемът, обичам те бясно,
в мен живеят поне 12 души и всички те те обичат,
а са толкова различни. някои са строги, тежки пичове,
други са с психози, има още и пънкар, и клоун,
и те обичат всички - всеки някак нетипично.
и когато всички тези любови се смесят, аз се задъхвам,
готов да умра за още мъничко, Бо. знам, някъде там,
има още Бо, за която нямам сетива и мечтая
за антени на главата, пипала и трето око,
искам цялата тази любов, всеки спектър концентрат -
колкото повече обичам, толкова повече знам,
че има още за обичане и страдам -
толкова много любов
и толкова малко сетива...

2.

не ми достигаш, Бо! часовете без теб пресъхват
сякаш водата в стара селска чешма внезапно изчезва.
животното в мен се приближава и може само
да разгледа плесента и пукнатините по дъното -
ням пейзаж на нещо неизречено, пъзел, който не разбира.
липсата ти е риза надяната на жадно животно. несъвместимост
с живота, антиживот. все по не ми достигаш, Бо,
става все по-нетърпимо, не ми достига въздух,
не ми достига живот, в който да те побера,
дишам на малки къси глътки, сякаш имам шепа дробове,
сякаш ще избухна в плач, а нищо чудно и да плача
тайно от разсъдъка си. обичам те безумно, чудя се дали
има лудници за влюбени, ако имаше, щях да съм затворен там
и да извличат от мен екстракт от любов за разреждане,
да го раздават на трепетно немощните и така един луд
щеше да лекува други луди... обичам всичко твое,
цялата ти орбита, твоите девет слънца, топлият ти,
нежен космос, в който се нося отпаднал,
изваден от всякакъв социум,
ням и втренчен в теб.

3.

не ми достигаш, Бо, днес особено не стигаш,
в този твърде лек живот да местим нещо тук
и там, да имаме идеи с пандели на вси страни,
готови страници за биография да имаме и теми
за бунтуване в компания, цветя да имаме любими
всяка есен, а на пролет да се влюбваме във други
мъдрости, увиснали от крясък правописен -
не ми достигаш, Бо, във този тъй нелеп живот
си рок енд рол във ранно утро, тежки рифове си,
грохот и проблясък, бързо и дълбоко дишане
по хладните пътеки на горите, и шепа си
в студената вода, която иска да ми доближи
очите. виждам те - подкова здраво закована
върху стара дървена врата, зад която къщата
е паднала отдавна и полето цялото е в макове.
кажи ми, щастие ли виждам, Бо, или миража
на родения във клетка?

4.

дъждът не спира, Бо, не спира и целият пейзаж
е мокър сън, далеч от всякаква еротика
и близо до течащото носле на спящо бебе,
което циганка държи да видим всички.
крачим непрогледни, Бо и подминаваме,
а просяците се разлистват под дъжда
и пускат корени дълбоко в своите обувки,
ръцете им като филизи събират падащите капки.
навярно в някой друг живот ще се изпълнят с плод,
ще бъде топло и уютно като детска стая време,
но сега вали навсякъде, подгизва твоето докосване
и срутват се подслоните на кратките ни спомени -
далеч си, Бо, не стигаш, и корен трябва, за да дишам.
назад се връщам, за да уча как просяците оцеляват,
в пръстта на своите обувки.

5.

ти си песен, Бо, песен без конкретен автор,
вопъл на замръзнало дърво си,
на затворен във бутилка вятър,
на разпадащ се от робството народ,
на негър, взрян във алигатор,
глътнал старата хармоника.
всеки камък е готов да те повтори
мога ли да не те пея аз,
точно аз...
можеш ли да ме обичаш, Бо?
вписвам се във кратко изречение:
Понякога животът е прост, понякога - аз!
можеш ли да ме обичаш,
въпреки внезапните понякога,
сякаш са изпаднали от човка
на прелитащ ниско гарван?
ти си песен, Бо, песен на река,
в която искам да се нося...

6.

обичам кротката ти тишина, защото
обещава всичко нужно на човек,
приключил вече с чудесата -
хапчета за кръвно,
неплатени сметки,
глоби за неправилно паркиране -
всичко е посредствена измама
на нещо, което иска да те подмени.
вероятно уморените мъже престават
да харесват уличниците, защото
телата им ще продължат да носят
шум от грохналите улици
на изтерзаните им градове.
ти си тиха като стоплена
от слънцето череша
и в теб тъгата дреме
като мързелива котка,
за която е прекрасно
да се грижим двамата...

7.

не ми достигаш, Бо!

ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо...

кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюллета
тихо, тихо, тихо...

откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.

но тихо!

и със мен!

© Тони Теллалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2020, № 1 (242)