Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАМЪЦИТЕ НА ЛОАРА

Таня Шелхорн

web

Някога, когато за първи път прочетох "Тримата мускетари", бях във възрастта на д’Артанян, та разбираемо е, с какъв интерес съм възприемала романтичния свят на замъци, рицари, любовни интриги и какво ли още не, сътворено от талантливото перо на Александър Дюма. "20 години по-късно" прочетох втората част на трилогията и мисля, че именно този роман разпали въображението ми по Замъците на Лоара. "След още 10 години" препрочетох всички романи от серията за д’Артанян и посещението ми в Долината на Лоара беше само въпрос на решение от моя страна.

Но, както често се случва в живота, когато нещо стане лесно осъществимо, то сякаш изгубва притегателната си сила. Можех да тръгна към тези прочути замъци, когато си поискам, но все отлагах и избирах други маршрути за посещение. Докато часът удари!

Изпълнени с емоции и полезна информация, в едно слънчево априлско утро потеглихме с колата към Франция. Да се чуди човек, защо толкова дълго време сме се лишавали от това удоволствие?

Тъй и не усетих кога излязохме от Швейцария и вече летяхме по новата магистрала между Дижон и Орлеан. Беше удивително спокойно и ние се шегувахме, че французите все още не са разбрали за този път. Както обикновено, пътувахме в делничен ден, а не през уикенда. В една доста продължителна отсечка имахме удоволствието да наблюдаваме явлението фата-моргана. Аз мислех, че там някъде в далечината вали, защото асфалтът блестеше и над него се носеше пара. Беше твърде интересно и примамливо.

Пристигнахме навреме в замъка Шисе (Chissay), в който щяхме да нощуваме през следващите дни от пребиваването ни в Долината на Лоара. За първи път в живота си щях да спя в замък, нещо, за което съм мечтала винаги, когато четях увлекателните романи. Въпреки че вече имах представа как изглежда замъкът и неговата околност, съвсем друго е впечатлението при истинския допир с действителността. Още щом влязохме с колата през широкия портал и потеглихме бавно по сенчестата алея, ме обзе познатото вълнение, свързано с всяко ново приключение.

Замъкът Шисе

Замъкът Шисе

Замъкът Шисе е построен през 15-ти век и неговата история многократно се е променяла през вековете. Бил е любимо място за отдих на Шарл VІІ и Луи ХІ, на много благородници и важни особи. На 12 юни 1940 г. генерал Шарл дьо Гол отсяда в замъка и съдбата на Франция се е решавала зад дебелите му стени.

Много още неща могат да се разказват за този средновековен замък, но интересното е, че днес той е превърнат в уютен хотел и пребиваването в него оставя незабравими спомени.

Нашата стая се намираше на втория етаж и ние се качихме с асансьора. Щом излязохме от него веднага потънахме в една друга атмосфера, заради чиято притегателна сила бяхме избрали този хотел. Влязохме в дълго и тясно коридорче с малки прозорци, забулени с кадифени пердета, което ни отведе в нашите "покои", състоящи се от кокетно салонче и спалня, мебелирани според вкуса на отминалото време. Но истинска изненада ни поднесе третото помещение, което беше превърнато в разкошна баня и тоалетна, с всички възможни луксове. Перфектно съчетание на Средновековие и Съвременност!

Подредихме набързо багажа си и след около час отидохме в ресторанта "Кралската маса". Обстановката и обслужването напълно отговаряха на наименованието. Подбраните менюта също, за вината да не говорим. Всичко беше на кралско ниво, тъй че, щеш не щеш, си длъжен да се съобразяваш с етикецията. Нямам предвид поведението, а храносмилането. За мен винаги е било мъчително пребиваването в луксозен ресторант, защото хич не съм "добър клиент", що се отнася до възприетото понятие. Въпреки че бях порядъчно огладняла, пищното кралско меню ме засити още в началото, останалото беше театър заради мъжа ми. Той преливаше от удоволствие и непрестанно хвалеше вкусната френска кухня, а на мен ми беше забавно да си мисля, че съм на вечеря с Портос!

Как премина първата нощ в замъковата обител, не помня, просто заспах и толкоз. Умората ми помогна да забравя "кралското меню", което в обикновени случаи би ме държало будна цяла нощ. На сутринта обаче, щом погледнах през прозорците, фантазията ми се развихри и аз реших да си изиграя ролята лудешки. Хайде де, толкова съм мечтала да живея в замък, та сега някакво си меню ще ми разваля настроението. Ще го превъзмогна, нали съм с Портос!

Отново се потопихме в "Кралската маса", този път само за закуска, която, според мен, беше добре подбрана - можеш да си избираш каквото искаш и колкото желаеш. Плодове, френски кроасани и кафе беше идеалното "меню" за мен. Моят съпруг, без да подозира, играеше съвършено ролята на най-симпатичния ми мускетар!

Усмихнато слънце, блестящ от синева басейн, зелени паркове и гори, а сред тях един средновековен замък, в който съм отседнала в момента - невъзможно е да остана равнодушна към този дар в живота ми. Благодаря в сърцето си за всичко и предвкусвам удоволствието от предстоящия ден!

Започнахме с посещението на замъка Шенонсо (Chenonceau), който беше в съседство. По пътя все повтарях имената на трите "Ш", както ги кръстих: Шисе, Шезо, Шенонсо. Толкова си приличаха, че ги обърквах в началото.

Замъкът Шенонсо

Замъкът Шенонсо

Ето ни в един от най-посещаваните и интересни замъци, построен във водите на Шер, известен във френската история като "дамския замък". Построен през 1513 г. от Катрин Брисоне, разхубавен успешно от Диан дьо Поатие и Катерина Медичи, спасен от безпощадната Революция от Мадам Дюпен, замъкът Шенонсо в действителност дължи голяма част от своя чар на тези жени. Той е забележителен не само със своята архитектура и история, но и с богатите си колекции, които могат да бъдат разгледани в пищно мебелирания интериор в стила на Ренесанса.

С повишен интерес разгледах спалните на Диан дьо Поатие и Катерина Медичи - метресата и съпругата на Анри ІІ. Какви ли страсти са витаели сред този разкош!

Диан дьо Поатие е получила замъка Шенонсо като подарък от краля. Въпреки че била с 20 години по-възрастна от него, тя имала такъв неустоим чар и красота, че той не се разделил с нея до края на живота си. През 1559 г. бил убит в един странен дуел от гвардейския капитан Габриел Монтгомери. Вдовицата на Анри ІІ, кралицата Катерина Медичи, се настанила в Шенонсо на мястото на Диан дьо Поатие. В замяна й дала замъка Шомон.

Катерина Медичи построила галерията над реката и украсила имението с още една градина, наречена на нейно име. Имала и други планове, но не успяла да ги осъществи. След смъртта й Шенонсо бил наследен от нейната снаха Луиз дьо Лорен.

След убийството на Анри ІІІ вдовицата Луиз дьо Лорен се преместила да живее в замъка, отдадена на уединение и молитва. Скръбта й била неутешима, поради което наредила да предекорират спалнята й изцяло в черно - тапетите, килима, балдахина и завесите, дори и тавана е черен. Била заобиколена от монахини, облечени в бяло, според етикета на кралския траур, поради което я наричали "Бялата Кралица". Всички живеели в замъка като в манастир.

След Луиз дьо Лорен замъкът бил наследен от Сезар дьо Вандом, незаконен син на Анри IV и Габриел д’Естре, който го продал.

Снимах се в спалните на всички Дами и Кралици, не пропуснах и салоните на Кралете, увековечих се до прочутия портрет на Луи ХІV, разглеждах отблизо гоблените от 16-ти и 17-ти век, любувах се на спокойните води на Шер, в които се отразяваше Замъковата красота, надничах зад всяко достъпно ъгълче... Ах, тази игра ми е толкова любима, че никога не мога да й се наситя!

Градините на Катерина Медичи

Градините на Катерина Медичи

В обширното имение са разположени и двете прекрасни Градини на Диан дьо Поатие и Катерина Медичи. Разходката из тях те настройва на друга вълна и носи успокоение и наслада. Позабавлявахме се из лабиринта, но и двамата безпроблемно се оправихме в него. Мъжът ми заяви, че архитектът се е съобразил с интелигентността на благородниците.

Твърди се, че Шенонсо е най-посещаваният замък във Франция, след Версай.

Замъкът Амбоаз

Замъкът Амбоаз

Следващата точка от днешния ни маршрут беше Амбоаз (Amboise). Понеже имаше още време до отварянето на замъка за посещение, ние се настанихме в откритото бистро, точно под величествената кралска крепост, и можехме да я съзерцаваме прекрасно. Ободрихме се с едно ароматно "еспресо" и не след дълго се заизкачвахме по високите каменни стъпала. Преминавайки през старинната рампа, се озовахме върху просторната тераса на замъка, от която се откриваше великолепен изглед към Лоара и целия град.

Днес е запазена само 1/5 част от някогашната грандиозна постройка, която е била резиденция на много френски крале, останалото е руини. Голяма част от замъка е била разрушена по време на религиозните войни и след Революцията. Също и гробът на Леонардо да Винчи е бил поруган и от църквата "Свети Флорентин", в която е бил погребан, не е останало и следа. При входа на парка по-късно е поставен един мраморен бюст, издигнат на гранитен пиедестал.

Параклисът

Параклисът "Св. Юбер"

Гробът на Леонардо да Винчи

Гробът на Леонардо да Винчи

Към средата на ХІХ век се правят археологически разкопки и останките от гроба на Леонардо биват ексхумирани в параклиса "Свети Юбер", където се намират досега. На това място може само да се отдаде мълчалива почит към паметта на гения.

На всеки час имаше гид и визитата започваше точно от параклиса. Мъжът ми предпочете да прави снимки на терасата, а аз се присъединих към групата, за да послушам малко история. В двете части на сградата в десния ъгъл можеше да се проследи постепенното преминаване от късния готически стил ("крилото Шарл VІІІ") в този, на Ренесанса ("крилото Луи ХІІ и Франсоа І"). Наред с тези възвишени идеи стояха и трагичните последици от войните, които ясно се открояваха върху външната фасада. Разрушеният мост върху Лоара беше оставен като паметник на човешкото безумие. Мислех си колко странно е устроено човечеството - създава и погубва едновременно.

Напуснахме замъка през 40-метровата кула, което беше още едно своеобразно изживяване за нас. Бяхме само двамата и се въртяхме доста време между смълчаната каменна спирала. Въздъхнахме с облекчение, когато най-после излязохме навън под топлите слънчеви лъчи.

Предложих да направим един тур с влакчето, което сякаш по поръчка беше спряло точно пред замъка. Така щяхме да се запознаем отблизо със забележителностите на града, който изглеждаше приказен със своите средновековни архитектурни паметници.

Шофьорът беше много любезен и приказлив човек и докато чакахме на спирката, ни разказа набързо някои неща, които ни грабнаха вниманието. Най-важното беше, че замъкът, в който е живял Леонардо да Винчи, се намира в Амбоаз. Нещо, което е било прочетено някога в енциклопедиите, но умът забравя подробностите, ако не му напомниш отново в подходящия момент.

Потеглихме бавно и плавно, както подобава на малко туристическо влакче, и се потопихме в обаятелната атмосфера на фантастичния Амбоаз. Този град беше истинско предизвикателство за мен и реших, че някой ден ще го посетя отново.

Спряхме пред замъка Кло Люсе и шофьорът ни предложи, ако желаем да останем да разгледаме, а после ще продължим маршрута при следващата обиколка. Имахме на разположение 40 минути, които ни бяха достатъчни за този замък, който не беше голям.

Тук е живял Леонардо да Винчи през последните три години от живота си и тук е починал. Поканен е от крал Франсоа І, който е бил голям меценат на изкуствата на френския Ренесанс. Леонардо пристига през 1516 год., установява се в имението Кло Люсе и се отдава на своите многобройни занимания.

Замъкът Кло Люсе

Замъкът Кло Люсе

Замъкът Кло Люсе (Clos Lucé) е построен през 1471 г. и се намира на 400 м от кралския замък Амбоаз. Разположен е в долината на малък приток на Лоара и е заобиколен от обширен парк. Служил е за лятна резиденция на френските крале. Тук е отраснал и палавият дук д’Ангулем, бъдещият крал Франсоа І. Но най-голямата притегателна сила на този замък се крие в присъствието на гения, оставил своите незаличими следи.

За мен беше необикновено изживяване да се докосна до света на най-големия гений на човечеството. Особено силно беше вълнението ми, когато бях в неговата спалня. Същото легло, на което е починал, същата обстановка... сякаш всичко е било толкова скоро... В тази стая е направил завещанието си на 23-ти април 1519 г., оставяйки своите ръкописи, рисунки и скици на любимия си ученик Франческо Мелци. Легендата, че Франсоа І е присъствал в момента на смъртта му, вдъхновява някои големи художници и една от тези картини е изложена до леглото. Поглеждах през прозорците, през които е гледал и той, наблюдавайки кралския замък, в който е бил неговият голям приятел Франсоа І, за когото е приготвял пищни развлечения като режисьор. Работел е също и върху проект за новия му замък, като инженер и архитект.

Разказват, че е плакал в предсмъртните си часове, че е оскърбил Твореца и хората от тоя свят, че не е работил така, както подобава на неговото изкуство. Франческо Мелци твърди в свое писмо до брата на Леонардо, че е починал в съзнание и добре подготвен със светите Тайнства на Църквата. По негово желание на погребалната процесия след ковчега са вървели 60 просяци.

Продължавах да разглеждам и вече осъзнавах, че 40 минути изобщо не са ми достатъчни - та аз можех да стоя толкова само пред Мона Лиза, нищо, че не беше оригиналът. Картината се е усмихвала и тук през тези последни години от живота на нейния създател, който никога не се е разделял с нея. По-късно е била откупена от Франсоа І. Много хипотези са изречени за тайнствената дама, но аз вярвам само в една. Гледах и другата картина - Йоан Кръстител с вдигнатия показалец и сравнявах двете лица с еднаквите загадъчни усмивки!

В партера четири зали са посветени на изобретенията на Леонардо да Винчи, останали само на хартия. Представени са 40 измислени от него машини, родили се 4 века по-рано. Тези макети са изработени от Ай Би Ем (International Business Machines) според оригиналните рисунки на Леонардо и построени с материали от епохата. Невероятни изобретения в областта на военното дело, оптиката, хидравликата, авиацията, също и в цивилния живот.

Твърди се, че този секретен сутерен е бил свързан подземно с двореца в Амбоаз и Франсоа І го е използвал понякога, за да посещава Леонардо.

За съжаление не можахме да посетим парка на Кло Люсе, в който са изложени някои от най-важните изобретения и творби на Леонардо да Винчи, зърнахме ги само отдалече. Четиридесет минути се оказаха крайно недостатъчни за всичко, но затова пък се амбицирах един ден да посетя отново Амбоаз.

Влакчето вече чакаше отвън, шофьорът беше засмян до уши, споделихме възхищението си и още веднъж му благодарихме за идеята, след което продължихме по маршрута и отново се върнахме пред кралския замък. Екскурзията беше невероятно приключение, за което отправихме заслужен комплимент към нашия гид-шофьор. Той, след като разбра, че съм българка, направо засия от радост, защото само преди известно време возил група българи, които се оказали много интересни хора. Повярвах му, че наистина е било така.

Върнахме се в нашия замък Шисе, препълнени от емоции. Но като си спомних за кралското меню, ме обхвана някаква нервозност, която изиграх като желание за пица. Само си го помислих и веднага усетих, че една пица с чаша бира ще ми доставят истинско удоволствие. Но съпругът ми беше непоколебим в решението си да вечеряме отново в "Кралската маса", като представи солидния аргумент, че след днешното шофиране му се полага бутилка червено вино.

Реших тази вечер да се откажа от менюто и да си избера нещо от картата. Но тъй като бях с Портос, отново се подчиних на неговите изисквания за "добър клиент", понеже сервитьорите бяха прелюбезни с вниманието си. Натрапиха ми предястия и десерти и моя свободен избор от картата стана същинско меню, при това и по-скъпо.

Понеже се бях умълчала от преяждане, мъжът ми подхвана някаква тема за скалите, които заобикаляха замъка, на мен ми се стори интересно и решихме да се поразходим из имението. Така открихме още потайности, които на лунната светлина изглеждаха почти загадъчни. Когато мисълта се ангажира с нещо интересно, забравяш неприятностите, дори когато ти тежат в корема.

Изкачихме се по скърцащата дървена стълба и надникнахме в малкото параклисче на нашия етаж. Искаше ми се да остана вътре сама и да се помоля. Направих го, но бях твърде далече от молитвеното настроение. Вероятно, така са се чувствали и благородниците след обилните менюта и молитвите им са били от благоприличие.

Голям късмет имахме с времето. След толкова дъждове сега се заредиха само слънчеви дни, а днешният обещаваше да бъде и горещ. За съжаление, не бяхме си взели сандалети, което се оказа голям пропуск. Никога повече няма да тръгна на пътешествие без сандалети, независимо от метеорологичните прогнози. Сега се задоволих с удобните маратонки, докато мъжът ми напук си обу елегантните обувки. Всеки според нрава си, вече не се вживявам в житейските подробности.

Потеглихме към Сомюр (Saumur), който беше най-отдалечената точка от днешния ни маршрут. Не се бъркам на шофьора в решенията му, но интуицията ми подсказваше, че ще се случи нещо непредвидено. Може би защото се бях настроила да започнем най-напред от Замъка на Спящата красавица, който нямах търпение да видя. Така или иначе се случи най-неприятното преживяване - объркахме пътя и цели два часа обикаляхме напразно. Нещо непоносимо за самочувствието на моя мъж, който наистина е много добър шофьор и има непогрешим ориентир. Поради тази причина все отказваше да постави в колата една навигационна система, нямал нужда от нея. Сега обаче се обърка в един недотам труден път и не можеше да го преживее. Оказа се, че сме минали на отсрещния бряг на Лоара и сме направили огромна обиколка, докато Сомюр е бил вече съвсем близо до нас. Разбира се, мъжът ми не се призна за виновен, а стовари целия си гняв върху пътните знаци и французите.

След едно продължително и нервно шофиране все пак пристигнахме в Сомюр. Почти бях с развалено настроение, но щом зърнах приказния замък, веднага превключих на друга емоция.

С разкош, увеселения, любовни авантюри и пиршества бил прочут замъкът Сомюр, построен от Рене Анжуйски, наричан краля-поет. В своя роман "Сърце, пленено от любовта", описва двореца с поетичен възторг: "...той беше построен на прекрасна изумрудена скала, по която пробляскваха жилки от кристали."

Замъкът е построен в края на ХІ век. Бил е поредно крепост; увеселителна резиденция; резиденция на губернаторите на града; затвор, после склад за оръжия и боеприпаси. През 1906 г. е бил закупен от държавата чрез града Сомюр и след частични реставрации, открит като градски музей.

Замъкът Сомюр

Замъкът Сомюр

Споделих набързо информацията си за този замък, с което се стараех да отстраня тягостното мълчание на мъжа ми. Подканих го да направи отдалече някои снимки, защото вълшебния декор отсреща го заслужаваше. На моста включих целия си чар и позирах като истински фотомодел. Малки трикове, но вършат голяма работа.

До 14 часа замъкът беше затворен за посещение, но можехме да му се наслаждаваме отвън под сенчестите чадъри на ресторанта. Пък и наистина имахме нужда от нещо освежително в тая горещина.

Замъкът Сомюр

Замъкът Сомюр

Аз не можех да откъсна очи от вълшебната гледка и бих останала цяла вечност така прехласната и очарована. Не пропуснах да се увековеча със замъковите кули и стени и нямах търпение да надникна вътре в тях.

За съжаление, визитата беше само в двора и една от партерните зали, в която имаше изложба на гоблени. Това не го казаха на касата, явно, за да не изпуснат посетителите. Едва сега разбрахме, че замъкът е в ремонт, а бяхме чакали почти час, за да влезем вътре. Както и да е, преглътнахме и това поражение - явно днес не ни вървеше в Сомюр. Все пак видяхме достатъчно, отдъхнахме от пътуването и в крайна сметка бяхме доволни. Сбогувахме се с красивия замък, който се издигаше величествено над Лоара и вековете!

Потеглихме към Шинон (Chinon), замъкът с най-богата история, който е разположен между трите провинции: Анжу, Поату и Турен. Той е принадлежал на графовете д’Анжу. Най-известният от тях, Анри Плантагенет, става английски крал и по време на неговото владичество крепостта придобива актуален силует. По време на Стогодишната война (1337-1453) Шарл VІІ намира убежище в Шинон, където се среща с Жана д’Арк през 1427 г. Влиянието на замъка запада през 17-ти век, по времето на Ришельо, който е бил негов собственик. През 1808 г. Шенон е щедро дарен на Административния съвет, днес Общински съвет. В началото на 21-ви век е подета кампания за реставриране на крепостта с цел да придобие отново оригиналния си вид.

Паркирахме колата и се отправихме към замъка. Голям участък около него беше заграден с бариери поради извършващия се в момента ремонт. Хич не обичам да посещавам строителни обекти, действат ми тягостно. С натежали нозе се върнахме обратно, тъй като централният вход беше затворен за посетители. Трябваше да открием сутерена, през който можехме да проникнем в интериора.

По пътя намерихме рекламни брошури и така се ориентирахме бързо. Освен това разбрахме, че ще имаме щастието да преминем през тайния вход, който Шарл VІІ е използвал при посещенията си при своята метреса Агнеса Сорел. Обикновено този път не е открит за посетителите. Той даваше и привилегията да се видят някои от дълбоките изкопи около крепостта. Все пак и ремонтите понякога могат да послужат за преживяване на една непредвидена емоция.

Излизайки от сутерена, попаднахме в един сух ров, издълбан допълнително за по-сигурна защита при нападения. Счита се, че той съществува още от времето, когато замъкът е бил собственост на Плантагенет. Една временна изложба от големи пана показваше направените реконструкции от построяването на замъка.

През кулата Буаси се измъкнахме от сухия ров и се поспряхме пред пищното генеалогично дърво, което позволяваше да се разберат наследствените причини, довели до Стогодишната война.

Изглед към Шинон

Изглед към Шинон

Обиколихме всички кули на крепостта, наслаждавайки се едновременно и на интересните гледки към града. Той също беше един от откритите музеи под небето, но засега нямахме време да го разглеждаме по-подробно.

В последната, Часовникова кула, на трите нива беше уреден музей, посветен на Жана д’Арк. Изкачихме се догоре, но аз нямах особено желание да се задълбочавам в надписите и сведенията, защото отдавна съм запозната с истинската история за Орлеанската дева. Официалната версия е мит, скалъпен от тамплиерите, както и цялата история от този период.

Върнахме се обратно по тайния път на Шарл VІІ, който можеше да предизвика ред емоции у хората с романтични души - впрочем Агнеса Сорел е първата официална фаворитка във френската история. Мъжът ми обаче явно страдаше от горещината и елегантните си обувки, та не можеше да се потопи в атмосферата на отминалите времена, изпълнени с любовни авантюри, лов и пиршества.

Разказах му, че бях прочела някъде за замъка Шинон, че в него бродели призраци и по-чувствителните гости се кълняли, че след залез слънце се чували стенания и глухи стъпки. Според някои специалисти това бил призракът на граф Тибалд I, който се притекъл на помощ на Жана Д'Арк по време на нейния поход.

Нямахме възможност да се уверим в истинността на това твърдение, тъй като в този час слънчевите лъчи се сипеха горещо над нас и до залез слънце имаше още много време. Мъжът ми обаче все пак реши да се покаже интересен и сериозно заяви, че в една кула бил чул глухи стъпки и стенания. Направих се, че му вярвам, само и само да го отвлека от мисълта за пламналите му ходила, които го изнервяха напълно.

Най-после бяхме в замъка Юсе (Ussé). За щастие имахме на разположение почти три часа до затварянето, тъй че можехме вече да си отдъхнем спокойно от лудия маратон. А и краката ни имаха крещяща нужда от охлаждане, иначе отказваха повече да ни носят.

Замъкът Юсе

Замъкът Юсе

Купихме си билети и влязохме в просторния парк, сред който се издигаше романтичният замък, заобиколен от гъста непроходима гора. Той беше най-красивият от всички, които видяхме досега. Не случайно Шарл Перо е избрал именно Юсе за модел в "Спящата красавица".

Тук можех да остана с часове и пак нямаше да се наситя на приказната гледка, която се откриваше пред очите ми. Не исках да бързам, не ми се говореше, имах желание да се потопя в атмосферата и да я съхраня завинаги в себе си.

Седнахме на една сенчеста пейка във вътрешния кралски двор за малко отмора и належащата цигарена пауза. Аз веднага се събух боса и въздъхнах от облекчение, докосвайки студените каменни плочи. Мъжът ми пак се инатеше, под предлог, че после нямал да може да си обуе обувките. Но накрая не издържа на изкушението, гледайки босите ми крака, и последва моя пример. Веднага се убеди, че това е начинът да се освежиш бързо и резултатно, но не си го призна гласно. Запали втора цигара, но тя беше повод да се наслади още малко на този рахат.

През това време прочетох набързо кратката история на замъка и се ориентирах донякъде, какво ни предстоеше да разглеждаме. Нямах търпение да се изкача до върха на кулата, защото там се криеше най-интересното!

Първият господар на земите на Юсе бил един истински викинг, Гелдуин І, който построил древната крепост от дърво през 1004 г. Историята на замъка Юсе започва през 15-ти век, когато върху руините от тази крепост, Жан дьо Бюей (капитан на Шарл VІІ), започва строежа на нов замък. Той бил женен за една от дъщерите на Шарл VІІ и неговата фаворитка Агнеса Сорел.

През 1485 г. собственик станал Жак д’Епине, церемониалмайстор на Луи ХІ и Шарл VІІІ. Жак д’Епине, заедно със сина си Антоан, построили западната пристройка и парадния вход с две кули в източното крило. Другият негов син, Шарл, и съпругата му Лукреция дьо Пон, построили на изток от замъка църква, която била осветена при техния наследник Рене.

През 1659 г. имението било купено от маркиз Бернен дьо Валентене, който направил голямо разширение на замъка и купил гората Шомон. За своя син маркизът построил крило в класически стил и преустроил градините, които се спускали терасовидно към Ендра, приток на Лоара.

По-късно собственици на Юсе били херцог дьо Морбазон, мосю дьо Шалабр, херцогиня дьо Ла Рошежаклин, която го предала на своя племеник, граф дьо Блакас. Неговите потомци днес са собствениците на Юсе.

Легендата разказва, че минавайки през Юсе, Шарл Перо е бил вдъхновен от вълшебното очарование на замъка, както и от романтизма на това място, което е станало декор в неговата приказка "Спящата красавица".

Мислено си представих странния пътник, излязъл в ранното утро от гората и застинал в съзерцание пред обвития в мъгли и небесни воали замък. Наоколо царяла тишина и загадъчност, която провокирала фантазията на пътешественика, който бил знаменитият Шарл Перо.

Замъкът Юсе - вътрешен двор

Замъкът Юсе - вътрешен двор

Вече нямах търпение да вляза в замъка и да разглеждам неговите зали. Бяхме седнали точно срещу входа за интериора и отворената врата просто ме предизвикваше да тръгваме. Подканих мъжа ми да се обуе и за да го активирам към действие, пъргаво се завъртях из двора, позирайки за нови снимки. Фотографията му беше станала любимо хоби, което аз поощрявах постоянно. Това ме спасяваше в критичните моменти.

Замъкът Юсе - интериор

Замъкът Юсе - интериор

Мебелите, произведенията на изкуството, различните колекции са принадлежали на многобройните фамилиии, които са били собственици на замъка през вековете. Всяка година тук се представя една нова изложба от костюми според вкуса на епохата, която можехме да преоткрием в разкошните и пищни зали.

Внушителна беше Голямата вътрешна стълба, датираща от 17-ти век. Но много повече ме впечатлиха огромните Ботуши на пощальона, тежащи по 2 кг всяка една, които са служели за предпазване от външни влияния. Обували са се върху собствените обувки. Нормално, един пощальон е изминавал разстоянието от 28 км, от ежедневния си маршрут. Тези ботуши са вдъхновили Шарл Перо за създаването на вълшебните приказки.

Приключихме визитата из апартаментите и най-после се заизкачвахме по стълбите на външната кула, които водеха към приказния свят на Спящата красавица!

Спящата красавица

"Спящата красавица" - колекция от восъчни фигури

Из

Из "Спящата красавица"

Какво да разказвам за това посещение? Гледах и се наслаждавах на прекрасните восъчни фигури, които изглеждаха като живи. В съзнанието ми оживяваха приказките на Перо и сега изпитах силно желание да ги прочета отново. Припомняхме си съдържанието, особено когато се озовахме под самите островърхи кули, където се намираше злата магьосница.

Из

Из "Спящата красавица"

Връщахме се няколко пъти пред стаята на Спящата красавица, защото много държах да имам хубава снимка от тази сцена, а през стъклото не винаги се получаваше добре. Но усърдният фотограф вложи цялото си старание и не ме разочарова.

Колкото и да бяха пищни и романтични другите зали, вълшебството се криеше тук, в мрачните стаи на замъковата кула. Именно с приказката на Шарл Перо, Юсе остава незабравим и не можеш да го сбъркаш с никой друг замък!

Накрая се разходихме из градината, вече не беше толкова горещо. На мен дори ми беше станало студено в замъка, та сега с радост се подложих на слънчевите милувки. Разгледахме църквата, която беше истински шедьовър на Ренесанса, богато украсена с пиластри, медальони, скулптурни изображения.

Надникнахме и в затвора, в който един от графовете е провеждал своите алхимични занимания. Мрачно и сковаващо място, не ми се гледаше.

Сбогуване със замъка Юсе

Сбогуване със замъка Юсе

Накрая се сбогувахме с Юсе, замъкът на Спящата красавица, и за сетен път отправихме поглед към редицата прозорци под кулата, където приказката продължаваше...

Пътят ни минаваше през Виландри (Villandry) и аз настоях да видим и замъка, известен с най-красивите градини. За съжаление, вече беше затворено за посещение в замъка, но в градините можеше да се остане до полунощ. Цената на билета обаче с нищо не се различаваше и това не беше справедливо. Да платиш 12 евро само за една разходка в градините просто не си струваше, особено пък, когато си уморен. Все пак успяхме да хвърлим бегъл поглед към парка и замъка, но след приказката в Юсе, нищо повече не можеше да ме впечатли, поне за днес.

Продължихме по пътя си, с намерение да вечеряме в някоя пицария. Повече не ми се вкусваха кралските менюта. Но когато търсиш нещо конкретно, то винаги ти се изплъзва, а нямаш ли нужда от него, току ти се навира под носа. Подминахме няколко ресторанта, но пицария не видяхме.

Нямахме намерение да влизаме в Тур (Tours), въпреки че градът беше столицата на областта Турен. Тук също имаше замък, но не нещо особено, а движението беше наситено и уморително. Колкото и да отбягвахме този град, той упорито ни преследваше и без да се усетим, влязохме в неговата южна част. Примирихме се, че можем да отседнем в някоя пицария, каквато със сигурност имаше наоколо. Странно защо, но пицариите сякаш бяха потънали в земята.

Така неусетно се прибрахме в Шисе и вечеряхме отново в "Кралската маса".

Този път избрах друго меню, което било някакъв местен специалитет. Похвалиха ми задушения "пижон", но кой знае защо, възприех тази птица като едно пиле и се подмамих да го изям. Имаше особен вкус, който изобщо не ми допадна. Когато обаче осъзнах, че съм изяла един гълъб, ме обзе ужас. На всичкото отгоре дворът беше пълен с тези крилати, които нежно гукаха, а мъжът ми не преставаше да ме дразни присмехулно. Сепна се, когато от очите ми потекоха сълзи.

За да не си развалям впечатлението от прекрасния днешен ден, превключих на програма "настроение", което си създавах по изкуствен начин. Много е просто: прокуждаш мрачните мисли и на тяхно място вмъкваш ярки картини, които ти отвличат моментално вниманието. Така например подхванах темата за замъка Юсе, после се прехласнах от Шарл Перо и изведнъж се сетих, че мога да си купя книгата с оригиналните приказки. Тази идея ме изпълни с лудо настроение и забравих за тежестта в корема.

Въпреки че днешните температури бяха около 28 градуса, в замъка беше студено. Долу, където се помещаваше рецепцията, в камината винаги горяха дърва и въздухът понякога беше тежък. Една от администраторките ми се оплака, че е постоянно със запушен нос. В стаите имаше радиатор и вечер винаги го включвах, за да се постопля. Но горещият душ беше истинското спасение и удоволствие. Това предимство благородниците не са го имали, просто защото не са се къпели. Сред целия разкош и разточителство, не можеш никъде да видиш баня или тоалетна. Такъв лукс не съществува в дворците.

Мислих си, какво ли е представлявала преди сегашната разкошна баня и тоалетна в нашия апартамент? Сигурно дрешник или пък стаята не е била изобщо преградена? Във всеки случай баня и тоалетна не е имало, поне до късния Ренесанс!

Потънала в размисъл за хигиената през Средновековието, се потопих в красивата вана, с изобразената върху фаянсовите плочки къпеща се дама (мисля, че е била Диан дьо Поатие). Някои благороднички са си позволявали греха да се окъпят, независимо строгото запрещение от Католическата църква. Проповядвало се е, че водата е вредна за тялото, а гледането на собствената си голота води към грешни помисли. При целия развратен живот на благородниците, такъв морал звучи повече от комично.

Едно е да четеш романи и да гледаш филми с романтични истории за рицари и благородници, но ако само малко се позамислиш, ти става ясно, че нещата не са били толкова за възхищение. Никак даже, ако спреш поглед на размерите на леглата и височината на вратите. Ако пък се вгледаш в дрехите, направо жал да ти стане. Не бих могла да се вмъкна в нито една рокля, за корсета да не говорим. Ами перуките?

Като че ли вече не ми се живееше в Средновековен замък... може би само от време на време за малко емоции и разнообразие. Разбира се, че нямам предвид оборудваните днешни палати - дори и стилът им да наподобява нещо от Средновековието, интериорът е пригоден към изтънчените нрави на съвременния крехък човек.

Днес, 29-ти април 2010 г., беше последният ден за визити в Долината на Лоара. Пак беше слънчево, но не така горещо като вчера. Бяхме набелязали днешния маршрут, който започваше със замъка Шамбор, но решихме да удостоим с кратко посещение и другите замъци, които бяха по пътя ни.

Истинско удоволствие беше да се пътува в тази местност, която неслучайно наричат и Долината на Кралете. Богата и плодородна земя с мек климат и гори, пълни и до ден-днешен с разнообразен дивеч. Има много варовикови райони, доставящи строителен материал за черквите и крепостите. Красотата на природата се допълва и от красивите хълмове, покрити с лозя. Тук почти всички селища и замъци, както в миналото, така и днес, предлагат свои собствени марки вина. Извивките на Лоара и нейните притоци окончателно определят облика на обширната и богата територия, имаща интересно минало.

Повечето от замъците са възникнали като домове на средновековните благородници, но когато през 1515 г. на престола седнал Франсоа І, тяхното предназначение се променило. Младият крал бил страстен ловец и имал нужда от места за отдих след изнурителния лов. Освен това една укрепена крепост служела за спасение от нападения, епидемии и семейна скука. Така замъците се превърнали в място за развлечение, тайни срещи с любовници, разгулни вечери, което заставило тяхните собственици да ги дострояват и украсяват.

Днес, почти всички замъци се стопанисват от частни лица.

Свърнахме по малко пътче край гората, което водеше до замъка Шеверни (Cheverny). Романтика, тишина и покой. Само да затвориш очи и да се размечтаеш... Да, но нямаше време за фантазии, ако исках да видя реално повече неща. Спряхме пред големия портал, замъкът блестеше като позлатен, погледахме го отвън и продължихме по маршрута си.

Колкото и да ни се искаше да поспрем пред всеки попътен замък и да го поразгледаме набързо, това беше невъзможно в рамките на един ден. На няколко пъти вече съзирах табелата за Ла Валиер и ме обхващаше вълнение, като си помислех, че точно тук се развива действието в романа "Виконт дьо Бражелон". Тук е живяла и Луиза дьо Ла Валиер, фаворитката на Луи ХІV. Но знаех, че сегашният замък датира от 19-ти век, тъй че не беше в съприкосновение с героите от знаменитите романи на Дюма. Затова не се и отбихме.

Пристигнахме в Шамбор (Chambord). Обширен паркинг и навалица подсказваха, че това място е едно от най-посещаваните обекти. Имаше ресторант и бистро, мислехме да пийнем нещо освежително, но наоколо гъмжеше от народ, което действаше твърде уморително. Побързахме да се измъкнем от живата движеща се маса и се упътихме по пътеката към замъка. Пред очите ни се разкри грандиозна гледка, която надминаваше всичко видяно досега. Седнахме на една пейка и потънахме в съзерцание!

Замъкът Шамбор - истинско предизвикателство на Ренесанса

Замъкът Шамбор - истинско предизвикателство на Ренесанса

Ако Юсе беше най-приказният замък, Шамбор се явяваше като най-величественият, истински символ на Ренесанса и предизвикателство към инженерната и архитектурна мисъл. Наследствен ансамбъл, единствен в Европа, вписан в листата на ЮНЕСКО за световните притежания на човечеството.

Франсоа І е само на 25 години, когато през 1519 г. лансира огромния строеж на замъка Шамбор. Още с качването си на трона през 1515 г. той завоюва провинцията Милано в Италия, която неговият предшественик Луи ХІІ не е успял да запази. След победното си завръщане във Франция, повлиян от архитектурата на италианския Ренесанс, младият амбициозен крал предприема строежа на новия замък. Замислен като място за развлечение и лов, Шамбор притежава една удивителна синтеза между наследените форми през вековете и новаторската архитектура на италианския Ренесанс. От всички материали, вложени в строежа, белият камък бигор привлича най-силно окото на посетителя с виртуозната си изработка. Въпреки своите колосални размери: 156 м дължина, 56 м височина, 77 стълби, 282 камини и 426 помещения, замъкът Шамбор очарова със своя изящен и елегантен силует.

Франсоа І е пребивавал тук само 72 дни от всичките 32 години на престола. Той не вижда приключването на своето творение. Когато умира през 1547 г. са били завършени само централната кула и кралското крило. Неговият син Анри ІІ и Луи ХІV, също страстни ловци, дават на Шамбор облика, който ние познаваме днес.

През 1930 г. Френската държава закупува замъка от наследниците.

Замъкът Шамбор

Замъкът Шамбор

Можех с часове да гледам замъковите кули и да фантазирам приказки в ума си, но целта беше разглеждането на интериора. Бавно тръгнахме по бялата чакълеста пътека, като се поспирахме често и правехме снимки.

Най-напред гледахме 15-минутния филм за строежа и историята на замъка. Удивителна техника и грандиозна мисъл!

Използвани са някои от рисунките и чертежите на Леонардо да Винчи, който е бил един от вдъхновителите за този проект. В средата на централната кула се издига известната стълба с двойна обиколка, която е истински архитектурен шедьовър. Двама души, изкачвайки се по двете крила, могат да се виждат през отворите в ядрото, но никога да не се срещнат!

Няколко пъти се изкачвахме с мъжа ми до третия етаж, надничахме и правихме снимки, но колкото и да се мъчех да вникна в това виртуозно завъртане, не можех да го разбера на практика. На рисунката изглеждаше, уж, по-разбираемо.

Портрет на Луи ХIV

Портрет на Луи ХIV

За цялата пищност и уредба на залите е излишно да разказвам - богатата замъкова колекция се състои от 4500 предмета на изкуството и килимите на Ренесанса до 19-ти век. Снимах се в много спални и салони, не пропуснах и портрета на Луи ХІV. Той пък само 9 дни е пребивавал в Шамбор.

Част от огромната тераса на замъка Шамбор

Част от огромната тераса на замъка Шамбор

Излязохме на терасата и онемяхме от възторг. Наоколо се откриваше прекрасна панорама, а ние се движехме сред приказни декори. Какво по-напред да гледаш?!

Голяма атракция представляваше огромният парк от 5440 хектара, ограден със стена, дълга 32 км, отворена чрез 6 порти. От терасата можехме да видим част от имението, което притежаваше разнообразна фауна, преживяваща на тотална свобода. С малки микробусчета се организираха разходки в парка, но ние нямахме време за това удоволствие. Наслаждавахме се на великолепната гледка от терасата и дълго се любувахме на величавата архитектура. Тръгнахме си преизпълнени с емоции и възхищение пред човешкия гений!

Замъкът Блоа

Замъкът Блоа

Отправихме се към Блоа (Blois) с намерение да разгледаме кралския дворец, но когато се изправихме пред него, желанието ни да влизаме вътре се беше изпарило. Мъжът ми все повтаряше, че вече вижда редицата от килими, гоблени, портрети и тапети... чак да ти се завие свят... А след преживяното в Шамбор, съзнанието имаше нужда от малко отдих за смилане на информацията.

Предложих да разгледаме града с романтичната разходка в покрития конски впряг. Идеята ми беше приета моментално и за да вдигнем още повече настроението си, седнахме под сенчестите дървета в близкото бистро за следобедното "еспресо". Насреща се намираше Къщата с чудовищата, които показваха глави през прозорците и мамеха своите невръстни посетители. Мен обаче не можеха да ме привлекат, колкото и да ревяха гръмогласно. Добре, че времето за разходката дойде и аз се настроих на друга вълна.

Фантастичен град е Блоа, пълен с история и интересни обекти за посещение. В този град бих желала да се върна един ден и да го разгледам на спокойствие.

Разходка в Блоа

Разходка в Блоа

Бях очарована от интелигентността на красивите бели коне, които познаваха до детайл своя маршрут. Удивителното беше, че спираха сами на червен светофар и тръгваха веднага щом светнеше зелено. Само едно леко пошушване от водача и поемаха в тръст наляво или надясно. За 25 минути изживяхме едно истинско удоволствие и видяхме доста неща.

Сбогувахме се с Блоа и мислехме да посетим още един замък, Шомон на Лоара (Chaumont-sur-Loire), но за съжаление, пристигнахме, когато вече затваряха. Все пак успяхме да го зърнем, беше наистина красив.

Тази вечер и двамата категорично бяхме решили да търсим пицария, омръзнаха ни кралските менюта. Сетих се, че в Амбоаз бях видяла такъв ресторант, близо до замъка. Исках да си купя и Приказките на Шарл Перо, а книжарницата се намираше в непосредствена близост. Освен това, щяхме да се разходим още веднъж в старинния град, наситен с атмосфера.

Вечерта мина чудесно, а вечерята беше истинско удоволствие. Аз намерих едно перфектно издание на Шарл Перо, което нямах търпение да започна да чета.

Сбогувахме се с Амбоаз и потеглихме доволни към нашия замък. Последна нощ в Шисе. Всичко беше фантастично!

Утре щяхме да се върнем обратно у дома, преизпълнени с емоции от Долината на Лоара!

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2011, № 2 (135)