ЧЕРНОТО БИВОЛЧЕ

Таня Шелхорн

web | Черното биволче

ДЕВЕТА КАРТИНА

Отново изгрява утро, отново слънчевите лъчи осветяват познатия ни декор от края на предишната картина. Ден като всички останали. Нещо обаче се усеща в пространството... има някаква промяна тук... неминуемо се е случило нещо... Ето, баба Тана и дядо Митьо влизат, отиват до външната стена на кошарите и започват да коват и окачват нещо на нея. После го покриват с хартия и бързо излизат. Обитателите на този двор - винаги шумен и толкова оживен, сега плахо подават глави от различни страни и страхливо започват да се придвижват към стената. В този момент се дочува гласът на Тани и те бързо се скриват.

ТАНИ. Маваченцеее! (Припка право към кошарата.) Маваченцеее, хайде събуди се! (Наднича вътре.) Наспа (л)и се, Маваченце? Ама защо не отговаряш? (Влиза в кошарата.) Маваченце, къде си? (Уплашено). Маваченце, моия ти се, покажи се! (Отива в двора и гледа навсякъде.) Маваченце, не се крий от мен, още не сме започнави да играем... (Няма отговор.) Покажи се, Маваченцеее! (Разхълцва се.) Къде си, Маваченцеее?...

Майката Коза излиза от своята кошара и се приближава до Тани, която е похлупила лице в шепите си и плаче. Нежно се погалва в нея.

ТАНИ (трепва). А, майко Коза, къде е моето Маваченце? (Козата мълчаливо се отправя към стената и прикляква до нея. Тани я последва и забелязва окачената хартия.) Какво е това? Кой е окачиу тази хартия? (Наднича под хартията.) Но... тук има още нещо... (Плахо). Майко Коза, какво е това? (Притиска се в Козата, която мълчаливо извива глава).

Другите животни предпазливо подават глави и наблюдават сцената. Петелът се приближава и бащински прикътва Тани. Тя го прегръща с едната ръка, а с другата посяга към висящата хартия. Дръпва я от стената... и замръзва на мястото си!... Кокошката и Пиленцата се скупчват наблизо, Петелът и Козата застават от двете страни на Тани като стражи. Всички стоят като окаменели. Силен вик разтърсва целия двор: “Маваченцеее!” Тани се спуска към черната кожа, опъната на стената, която толкова прилича на нейното приятелче! Не, това е невъзможно... тази кожа е друга... но къде е Малаченцето?... Опипва кожата с ръце, обръща се към животните, те мълчаливо навеждат глави... всичко е ясно!... Плач, мъка, страх се изтръгват от детския вик: “Маваченцеее!...” Баба Тана и дядо Митьо притичват уплашени и виждат разплаканата своя внучка, прегърнала черната кожа, заобиколена от другите животни.

ДЯДО МИТЬО. Казах ти, Тано, да не вземаме тази кожа в къщи!...

БАБА ТАНА. Ех, защо не те послушах, трябваше да я оставим при Месаря...

ТАНИ (чула е последните думи на баба си.) Моето Маваченце вече не е живо и вие сте му взели кожата!... (Плаче). Тази кожа е негова!... познах я... това е моето Маваченце! (Захлупва се върху черната кожа.) Маваченцееее!

БАБА ТАНА (прегръща Тани.) Чуй ме, Тани, не плачи! Твоето Малаченце може да оживее отново...

ТАНИ (радостно скача.) Наистина (л)и, бабо!

БАБА ТАНА. Да, то може да оживее, ако ти се научиш да казваш буквата “л”!

ТАНИ (развълнувано). Ако аз се науча да казвам буквата... тази буква... моето Маваченце ще оживее!... (Много сериозно.) Ще се науча, бабо, обещавам! (Отправя се към стената и се сгушва под черната кожа.)

ДЯДО МИТЬО (укорително). Тано, какво говориш, защо я заблуждаваш?

БАБА ТАНА (дръпва го встрани и шушне.) Тихо, да не чуе Тани! Ей на, виж, че се залиса! Ще мине време и ще забрави! (Смее се.) Пък може и да се научи да казва “л”!

ДЯДО МИТЬО (клати неодобрително глава.) Тано, Танооо... Да вървим да вадим хляба. (Двамата излизат.)

Тани е седнала пред стената и тихичко говори нещо. Когато остава сама, изправя се и погалва черната кожа.

ТАНИ. Ще се науча... обещавам ти!... Маваченце!... Маа-ваченце! Маа-уаченце... Мауаченце... (Лекичко изхълцва.) Ох, не мога! Но трябва да се науча, заради тебе, Мауаченце! (Пак започва да репетира.) Маауаченце! Мауаченце, Мауаченце! (Нейното “уа” все повече се доближава до “ла”.) Малуаченце... Ма-Ма-Ма-лаченце! Ма-лаченце! Малаченце! (Повтаря непрекъснато.) Малаченце! Малаченце! Малаченце! (Тича по двора.) Научих се да казвам “Л”! (Гали черната кожа.) Малаченце, ти ще оживееш, защото се научих да казвам “Л”! Малаченце! (Вика силно.) Бабооо... дядооо... елате да ме чуете!...

БАБА ТАНА (бързо притичва.) Какво има, Тани? Защо ме викаш?

ТАНИ. Къде е дядо? Искам и той да чуе!

ДЯДО МИТЬО (влиза). Ето ме, какво има?

ТАНИ. Бабо, дядо, чуйте - научих се да казвам “Л”! Чуйте: Малаченце! Пиленца! Петльо! Козленца!... Кукла, букла, гълъби, възглавница, рокля... Чухте ли? Вече мога да казвам буквата “Л” и сега моето Малаченце ще оживее! (Припка към черната кожа.) Малаченце, събуди се! Чуваш ли ме? Научих се да казвам “Л”! Малаченце, моля ти се - оживей! Малаченцеее! Ама защо не се помръдваш?! (Бавно се отдалечава от стената и се обръща към бабата и дядото.) Вие ме лъжете! Чухте ли, научих се да казвам “Л” - лъжете! Лъ-же-те! (Разплакана избягва навън.)

ДЯДО МИТЬО. Тано, Тано, какво направи? Това ли трябваше да научи нашата внучка - с “Л” започва думата лъжа! (Тежко въздъхва.)

БАБА ТАНА (оскърбена). Хайде, нека аз да съм виновна! То, каквото и да погълча, все ще сгреша! Лесно ти е на тебе - все мълчиш и все ти си добрият, а пък аз - лошата! Ела да махнем тая кожа, че сега и аз не мога да я гледам! (Двамата свалят черната кожа от стената и я изнасят навън.)

За миг дворът остава пуст. След малко влиза Тани и се спира пред кошарата на Малаченцето. Захлупва личицето си с шепи и безгласно плаче.

ДЯДО МИТЬО (влиза с книга в ръка, гледа към Тани и нежно я погалва.) Не плачи, мойто момиче, твоето Малаченце наистина ще оживее! Хайде, изправи се и чуй какво ще ти разкажа!

ТАНИ. Дядо, защо и ти ме лъжеш? Аз вече не съм малка, стига! Всичко разбрах! (Тъжно отронва.) С “Л” започва думата лъжа!

ДЯДО МИТЬО. Много думички започват с тази буква, Тани! Но най-красивата от тях - това е думата любов! А любовта в сърцето прави чудеса!

ТАНИ. Какво значи любов, дядо?

ДЯДО МИТЬО. Любовта е една от тези прекрасни три сестри, наречени Трите Добродетели, които правят живота на човека прекрасен! Чуй какво пише в моята Книга! (Започва да чете.) “Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.” (1 Кор. 13: 4-7).

ТАНИ. Дядо, а кои са другите две сестри на Любовта?

ДЯДО МИТЬО. Те се наричат Вяра и Надежда! В моята Книга пише, че Любовта е по-голяма от тях! (Затваря книгата.) Така е то: с любов всичко се постига! Ти, Тани, много обичаше твоето Малаченце, нали?

ТАНИ (тъжно). Много, дядо!

ДЯДО МИТЬО. Ето, това се нарича любов - да обичаш някого с цялото си сърце! Заради твоето Малаченце ти се научи да казваш тази сладкозвучна “Л”, защото с нея започва думата Любов! Сега на помощ ще ти дойдат и другите две сестри - Вяра и Надежда! Щом обичаш някого толкова силно, ти вярваш, че той е жив и се надяваш, че един ден ще го видиш отново!

ТАНИ. Как така ще го видя, дядо?

ДЯДО МИТЬО. Ей така, Тани, със сърцето си! Най-красивите неща се виждат със сърцето! Черното Биволче ще остане живо завинаги в твоето сърце - никога няма да го забравиш!

ТАНИ (радостно). Колко хубаво разказваш, дядо!...

ДЯДО МИТЬО. От тази Книга много неща научих, Тани, тя е най-хубавата Книга на света!

ТАНИ. Дядо, когато порасна и се науча да чета, най-напред твоята книга ще прочета!

ДЯДО МИТЬО. Цял живот да я четеш, чедо, няма да ти омръзне! И ще видиш, че твоето Малаченце ще оживее - баба ти каза истината!

ТАНИ. Вярвам, дядо, вярвам! И на баба не се сърдя - тя ме накара да науча буквичката “Л”!

ДЯДО МИТЬО (смее се добродушно.) Защото...

ТАНИ (продължава). ...с “Л” започва думата Любов! (Прегръща дядо си.)

ДЯДО МИТЬО. Аз да вървя, че работа ме чака! (Спира се.) А, да не забравя - опекъл съм ти нова питка, ела да си я вземеш!

ТАНИ. След малко ще дойда, дядо!

Тани се приближава до стената - там, където беше опъната черната кожа, и протяга ръце напред. Светлината се фокусира в един кръг и в него бавно изплува малкото Биволче. Постепенно светлинният кръг се разраства, обгръща и Тани, тя пристъпва и прегръща своя черен приятел. Запява своята любима мелодийка, сега вече с буквичката “л”.

Ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла!
Ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла!
Ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла!
Ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла!

Светлината изпълва цялата сцена, стената е станала като един екран или като безкрайното синьо небе, в което ефирно танцуват Тани и нейното Малаченце!

Край

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.05.2005
Таня Шелхорн. Вупер - котаракът супер. Пиеси за деца. Варна: LiterNet, 2005