ТОМ

Таня Шелхорн

web

Горещ августовски следобед. Под жарките слънчеви лъчи, падащи отвесно в този час на деня, едно червено волво се носеше по магистралата в посока към София. Двамата пътници - шофьорът и жената, седяща до него, бяха увлечени в своя разговор и като че ли не усещаха знойния пек и разстоянията. Диалогът им беше ту оживен, ту прекъсван с въздишки, ту замираше в мълчание, през което и двамата се опитваха да преглътнат сълзите си. Ако някой наблюдаваше отстрани тази двойка, можеше да се обзаложи, че се опитват да изяснят наранените си чувства и отношения. Дали обаче беше точно така? Нека не бързаме в преценката си, както повечето хора правят, а да послушаме отдалеч тяхната вълнуваща беседа.

- Цели тринайсет години живяхме под един покрив... мога ли да го забравя? - сподавено отрони той.

- Невъзможно - прошепна тя, - любовта не може да се изтрие от сърцето!

- Като че ли беше вчера, когато се настанихме двамата във вилата. Аз бях радостен, че не съм сам, че има някой до мен, който ме обича истински и чака с нетърпение да се прибера вкъщи!

Вълнението не позволи на този мъж, достигнал своята зряла възраст, да продължи по-нататък. Той прихвана здраво кормилото, притисна гърба си към седалката и натисна педала на газта. В този час на деня нямаше много движение, магистралата беше почти безлюдна под парещите слънчеви лъчи и пътуването им стана някак монотонно и тягостно. Като че ли едва сега усетиха горещината и липсата на достатъчно въздух в колата.

- Ще поотворя леко прозореца - наруши мълчанието той.

Тя го наблюдаваше с периферното си зрение и усещаше цялото му душевно напрежение, с което се стараеше да прикрие болката си.

“Ще трябва да го разведря!” - помисли Аня и се усмихна.

- Юри, разкажи ми нещо за Том, когато беше малък! Знаеш ли, искам да напиша един разказ за него - ако стане добре, ще ти го подаря!

Това беше най-подходящия начин да се излезе от мъчителния спомен, предизвикан от техния разговор, без да се променя темата така рязко, изведнъж. Двамата се познаваха добре, освен това, толкова черти от характера им си съвпадаха поразително! Достатъчно беше единият от тях да си помисли как би реагирал той в дадена ситуация, за да знае какво му е нужно на другия в този момент. Проявеният интерес към вълнуващия проблем на близкия, изказан с фино и приятелско чувство, е най-добрият еликсир за душата! Юри трепна радостно, усмивка се разля по лицето му, той се понамести удобно на седалката и започна да разказва с видимо удоволствие:

- Том се роди на 20-ти юни 1988 г. Беше най-малкият от своите братя и сестри... такъв дребничък... Взех го на два месеца... една топчица, носех го на ръце... Крачетата му едни кльощави - не можеше да ходи! Първата наша зима изкарахме в оная малка стаичка, която ползвах за ателие. Спомняш ли си я?

Аня кимна утвърдително с глава: как да не си спомня, та нали точно там беше видяла Том за първи път! Освен това, тази малка стаичка беше свързана с един от тежките периоди в живота на Юри. Тогава се познаваха все още бегло, бяха се срещали само няколко пъти и за нея той беше просто един от колегите на нейния съпруг. По повод на някаква работа двамата бяха посетили веднъж това малко ателие, в което Юри работеше и живееше в момента. Беше сам, преживяваше тежки семейни проблеми, имаше невръстна дъщеря, която обичаше с цялата си бащинска любов, а сега беше принуден да напусне семейното си жилище и да се настани някъде, докато премине зимата. Подслон му даде това малко помещение, което беше някаква роднинска собственост. В цялата миниатюрна и леко натъжена обстановка, едно сладко четириного същество изпълваше пространството със своята жизненост, носеше радост и успокоение с присъствието си и сякаш те провокираше да следваш неговия устрем към живота. Това беше Том - малкият сив дог, който през изминалите години стана любимец на всички, които го познаваха.

- Колко поразии ми направи той - продължи развеселен Юри. - Прибирам се веднъж и какво да видя! Изстискал всичките малки тубички с боя... плескал, размазвал... - направо сюрреализъм! Сума ти време не мога да изчистя следите от това изкуство, ама като живее с художник, какво можеш друго да очакваш от куче като Том? Той постоянно ме наблюдаваше какво правя. Друг път, когато пак ме нямаше вкъщи, взел четките - и то най-фините! и като не успял да намери тубите с боя, изгризал им дръжките до сантиметър! После ми беше разопаковал картони, хартии, колко етикети беше разкъсал... изобщо изкуството много го вълнуваше. Непрекъснато измислях скривалища: закачвах нависоко по стените по-важните неща, заключвах чекмеджетата, а накрая реших да го връзвам, докато ме няма! Ох, с каква тъжна гримаса ме посрещаше, сякаш се чувствуваше виновен!

- Милият, такъв си остана докрай! Винаги се натъжаваше, когато ти му се караше пред другите, даже се срамуваше - като че ли укорително добави Аня, след което шеговито продължи. - Много забавен беше, когато се качваше на леглото, опънал четирите крака напред и се тръшкаше встрани, сякаш изиграваше някакъв театрален етюд! Виждаше, че това ни разсмива и бързаше отново да го изиграе. Скачаше долу, суетеше се, уж че търси нещо, и в следващия момент, с един лек подскок, отново се тръшкаше всрани, като оставяше краката си да стърчат навън...

Сега и двамата се разсмяха, защото живо си представиха Том върху леглото и неговия победоносен поглед! Юри, потънал в умиление, заразказва други подробности от тази любима игра на малкия си приятел.

- Когато работех и му правех строго забележка да не ме разсейва, той се оттегляше с видимо нежелание, качваше се върху леглото, като се протягаше по напречната му страна и оставяше двата си предни крака да висят надолу. Така лежеше неподвижен и чакаше да свърша работата си, като непрекъснато ме наблюдаваше, правейки се, че спи! Когато се доближавах до леглото, с намерение да си почина малко, той се отпускаше съвсем. Краката провесени, муцуната заровена между тях, тялото му разположено точно по средата на леглото - изобщо невъзможно да легна! Подканвам го да се посмести - той се прави на заспал! Тогава аз лягам и безцеремонно го избутвам от постелката, като му говоря строго: - “Това е моето място, а на теб съм ти постлал на пода. Всички кучета спят така, а ти какво? Аз ли да легна на твойто място?” - Говоря му и го избутвам от леглото, докато най-после се намери на пода и с обидено скимтене се свие върху своята постелка. Така до вечерта се прави на сърдит, аз също мълча, макар че вътрешно ми иде да го разцелувам от обич, но възпитанието е по-важно!

Аня слушаше мълчаливо разказа на своя приятел, не смееше да прекъсне мислите му, които го бяха отнесли тринайсет лета назад, вълнуваха сърцето му и то отключваше кутийките с нежни спомени към едно същество, което му беше носило само радост в живота. Лъчезарната усмивка, която се разля по лицето на Юри, подсказваше, че сега ще разкаже нещо много мило за своя незабравим Том!

- Вечерта му казвам: “Лека нощ!” и си лягам, а той все още се прави на оскърбен! - продължи той. - По едно време усещам как някой лекичко ме побутва, сякаш се опитва да си направи място до мен. Разбирам, че Том иска примирие, но сега, аз се правя на заспал! Той обаче упорито продължава да се навира - ту към ръцете, ту към краката, докато си направи малко място и се свие на топка. После с цялото си тяло се присламчва, слага главата си на рамото ми и гальовно изскимтява - това е неговото извинение! Аз го погалвам, потупвам го нежно и му казвам: “Умно куче!” и двамата заспиваме доволни.

Юри замълча усмихнат, сякаш все още усещаше топлината и обичта на Том до себе си, въздъхна леко и добави:

- Така изкарахме нашата първа зима в онова ателиенце и напролет се преместихме в новопостроената вила, която тепърва щях да облагородявам. Но поне засега имахме нужния екзистенц-минимум, а за Том беше направо рай - след оная теснотия, сега поляните бяха негови! Вече беше пораснал, заякнал - красив немски дог!

* * *

Двамата замълчаха отново и потънаха в спомените за това толкова незабравимо и обичано от всички животно. То притежаваше такава чувствителност и вродена интелигентност, че човек би повярвал, че още малко... и ще проговори! Юри, с неговото обаятелно чувство за хумор, неведнъж се беше шегувал с някои свои колеги и познати, които виждаха Том за първи път. Първоначалната реакция от появата на този голям пес, оголил “страшните” си зъби и залаял гръмогласно, беше леко стъписване и предпазливо оглеждане... Ами ако хапе!? Някои дами, с по-изтънчени нерви, страхливо изпискваха, стреснати от този поздрав! Юри наблюдаваше усмихнат своите гости и винаги оставаше доволен от Том - предназначението му като “пазач” беше постигнато благодарение на външния му вид. Който не познаваше този благороден кучешки характер, би се позамислил дали да влезе в двора или къщата. “Урок първи” беше специално изработен срещу крадците! Аня питаше понякога, какво би станало, ако крадецът разбере колко любвеобилен е този “свиреп” пазител на имуществото?

“Ще му помага да изнесе по-бързо окраденото!” - без да се двоуми отвръщаше стопанинът.

Изиграл блестящо ролята си като посрещач-пазач, Том мигновено се превъплъщаваше в своето естествено поведение, любопитен към всички, с намерение да получи нещо от масата. Сега следваше най-забавната част от неговата дресура - ръкуване с гостите!

- Седни, седни! - започваше Юри. - Дай лапа! - Том сядаше послушно и подаваше дясната си лапа, като го гледаше в очите. Първото раздрусващо “ръколапостискане” предизвикваше изненадващи възклицания у присъстващите и мигновено вдигаше градуса на настроението. - Другата! - протягаше отново ръката си Юри и поемаше този път лявата лапа, подадена му с готовност. Това беше още по-впечатляващо и вече всички изгаряха от нетърпение да се ръкуват с тези яки сиви лапи. Том не отказваше на никого - знаеше много добре, че за този спектакъл ще бъде възнаграден от трапезата! Обиколил и поздравил всички, които са проявили желание, той само по един даден знак прикляква отново до господаря си и признателно го гледа. - Умно куче! - потупва го за награда Юри и му нахлузва специален кучешки каскет в синьолилави цветове с един жълт пискюл отгоре. На себе си надява капитанската шапка, подпира се важно на бастуна, гледа Том изпитателно и строго му казва: - А сега кажи “Опълченците на Шипка”! - Гостите, които идват за първи път, тръпнат в очакване, занемели от удивление, че това куче... може и да говори... Том стои мирно, изпънал врат, сякаш отдава почит! Присъстващите се разсмиват, хванати в клопка, но възхитени от това, което са видели.

- Че той говори толкова красноречиво... без думи! - коментират те.

Аня си припомни една от незабравимите вечери, прекарани във вилата на Юри. Беше отишла с приятели, които бяха слушали много за Том, за приказната вила, за непринудения чаровен художник, за неговите картини, но все още не беше се отдал случай да го посетят. В една студена декемврийска вечер, съвсем непредвидено, това стана. Паралелно с мразовитото време, всеки от тях носеше в душата си проблем, който му навяваше не по-малък хлад в сърцето. Аня беше изгубила баща си преди няколко дни, другите имаха свои семейни проблеми, но най-тежко беше състоянието на Христо - добрият татко Мечо. Тазобедрената дясна става го болеше непоносимо, беше му трудно да се движи и сяда. Посъбраха се така смълчани, разговорът като че ли не вървеше, всеки се безпокоеше за проблема на другия, а на всички им се искаше да се поотърсят от това сиво ежедневие.

Милият Том! Създавайки постепенно чудесно настроение, привличайки вниманието върху себе си, той ги накара да забравят болките и несгодите, да се потопят в една приятна атмосфера и просто да не им се тръгва. Най-затрогващо беше отношението му към татко Мечо! Почти не се отделяше от него, слагаше си главата на бедрото му и оставаше така дълго време. Развълнуван от това нежно съчувствие, той твърдеше, че болките сега са поносими, а след време се похвали, че почти не ги усеща. Аня запечати този необичайно-чуден епизод в няколко фотокадъра. Една от снимките беше просто трогателна: загрижените тъжни очи на Том, положил с нежност главата си върху болния крак, и мълчаливото признание и благодарност на човека, намерил подкрепа в този мълчалив четириног прозорливец.

Всяка среща с Том оставяше у хората незабравим спомен. През всичките години на своя щастлив живот, той се беше ръкувал и фотографирал безброй пъти. Позираше с такова удоволствие, сякаш беше филмова звезда! Удивително беше и това, че без да бъде дресиран специално като “фотомодел”, винаги се ориентираше безпогрешно и заставаше мирно там, накъдето беше насочен обектива.

Да разговаря с Том като със себеподобен, беше станало за Юри не само навик, но и жизнена необходимост - толкова дълги зими прекарваха сами, понякога напълно изолирани поради натрупалия сняг. Двамата се разбираха безпогрешно! Чувството, породено в дадения момент, се отразяваше красноречиво в очите и цялата физиономия на този мил събрат: радост, тъга, срам и неудобство, нетърпеливо любопитство, гальовна всеотдайност или пък виновност. Често гостите прекаляваха с разглезването на Том, което понякога дразнеше Юри, защото уронваше престижа на неговия възпитателен метод. Но кой можеше да устои на този пленителен красавец? Да го гледаш и да не го погалиш или пък да не отделиш нещо от чинията си! То трябва направо да си лишен от чувства, за да се държиш хладно с един толкова впечатляващ немски дог. А хора с такива сърца почти не посещаваха тази приказна вила, която от година на година ставаше все по-красива. И най-атрактивният обитател на този артистичен дом беше любимецът на всички - кучето на име Том!

* * *

Доста време пътуваха така умълчани, потънали в мислите си. Аня искаше да разбере как са преминали последните дни от живота на вече болния и стар сив приятел, но не смееше да докосне тази, все още болезнена тема за Юри. Може би постепенно той сам ще сподели...

- Спомням си колко много се смяхме, когато разказваше за новата къщичка на Том - поде закачливо тя. - Ти така колоритно описваше цялото обучение, че имах чувството, че той тебе е дресирал!

- Ааа, то беше наистина цял сценарий за филм! - усмихна се Юри, развеселен от този мил спомен. - Колко пъти влизах и излизах от тая къщичка, докато му внуша, че е много удобна. Лягах вътре, правех се на заспал, после, когато започваше да ме дърпа, не исках да излизам навън - уж, че това е моето място! Така постепенно провокирах любопитството му, той ставаше нетърпелив, искаше да види какво има вътре, аз излизах на четири крака, той се вмъкваше... оглеждаше... душеше... След доста продължителна тренировка, се довери напълно на моето дървено изобретение и го прие с доволно скимтене. Висока оценка за труда ми!

- Но през зимата спеше вкъщи, нали? - припомни си Аня.

- А, не само през зимата... изобщо не обичаше да остава сам...

- Ти също! - погледна го тя изпитателно.

- Ами така бяхме свикнали двамата, че не можехме да замръкнем разделени!

Беше изминала почти година, откакто за последен път прекараха една вълнуваща вечер, посветена на Том. Дойдоха да си вземат последно сбогом с този, когото знаеха, че повече няма да видят. Тази среща остана завинаги скътана в тайното кътче на сърцето, което пазеше най-свидните спомени!

Настъпваше началото на топлата златиста есен - любимият сезон на хората, чийто живот беше свързан с изкуството или просто бяха чувствителни натури. Аня организира една двудневна екскурзия за съпруга си, който беше дошъл от Швейцария за няколко дни, и покани своите приятели да споделят с тях пътуването до тези красиви и свети места в България. Юри се беше сдобил с тъй дълго жадувания професионален фотоапарат и сега можеше да снима до насита всичко, което пораждаше творческо вдъхновение и желание за работа. Радостта му обаче биваше често пъти засенчвана от малкото сиво облаче, което се носеше непрестанно около него - мисълта за болния Том, поверен на грижите на сестра му. Позвъняваше неколкократно, за да се осведоми за състоянието на своя свиден другар, и всеки път Аня очакваше със свито сърце отговора. Тя нямаше никога да си прости, ако Том си заминеше в отсъствието на Юри. Слава Богу, това не стана!

Завърнаха се благополучно и на следващата вечер отидоха да видят Том. Този път не ги посрещна гръмогласния лай, нито пък някой ги шибна радостно с опашка. Влязоха вътре и видяха милото старо куче. През последните две години и половина, откакто не бяха го посещавали, то се беше променило до неузнаваемост. Пред тях едва се крепеше на измършавелите си крайници един стар немощен пес, трепереше при всяка крачка и с мъка се дотътряше до постелката. Бавно прегъваше колена и с усилие се настаняваше. Красивият сив цвят на козината му се беше изпепелил, прошарил, побелял. Гледаше ги тъжно и уморено. Болестите го бяха изтощили, старостта - отнела и последната капчица енергия. Идваше краят на един толкова жизнерадостен и дълъг кучешки живот. Годините на Том, в човешки измерения, бяха стигнали до пределната възраст наречена “дълбока старост”.

“Дай, лапа!” - със сълзи в очите се усмихваше Аня, галейки нежно главата му. Този толкова познат и обичан поздрав, сега остана без ответ. Том нямаше сили да повдигне немощната си лапа! Отвори очите си и някак тъжовно я погледна. Прости ми... не мога... сякаш говореше той! Всички го гледаха с мълчаливо състрадание. Милваха го нежно, говореха му ласкаво, показваха му своята безгранична любов! Милият Том прекрасно разбираше тези човешки чувства и за сетен път не ги лиши от компанията си. Картината беше наистина покъртителна, когато едва пристъпвайки от немощ, дойде до масата, така олюляващ се и разтреперан, сякаш искаше разрешение да остане. Юри бързо му постла черджето на пода, той бавно се настани и повече не помръдна до края на вечерта. Сбогуваха се през тази октомврийска вечер на 2000-та година и няколко месеца по-късно разбраха, че Том е починал.

- Как преминаха последните му дни? - някак неусетно попита Аня, все още под впечатлението на миналогодишните си спомени.

- Беше повечето време на система... хранехме го с лъжичка в устата... почти не се отделях от него... Моето присъствие го успокояваше. Сядах на пода до постелката му, той слагаше главата си на бедрото ми, аз го милвах и му говорех, докато беше включена системата. Понякога крака ми изтръпваше, просто не го усещах, но не смеех да помръдна. Така завърши живота си... Бяхме само двамата... очите му угаснаха и аз разбрах, че свърши... - Юри пое дълбоко дъх, сякаш буца беше заседнала в гърлото му. - Беше 30-ти октомври 2000-та година... - едва сдържайки сълзите си добави той и замълча.

- Три седмици след като се сбогувахме с него - промълви развълнувано Аня и добави с много нежност: - Той ще остане завинаги в сърцата ни!

Вече навлизаха в София, движението беше доста наситено и трябваше да се концентрират и двамата в пътната обстановка. Отиваха на летището, за да посрещнат гостите от Швейцария. Те идваха за първи път в България и през следващите десетина дни предстояха много пътувания, запознанства, посещения. Както винаги, Аня беше готова с маршрутите, а Юри - с перфектното шофиране и очарователна компания. Желанието да покажат своята Родина с нейната красива природа; да посетят вълнуващи исторически паметници, съхранили толкова събития, изкуство и религия; да се срещнат и разговарят с интересни хора, правеше от двамата един наистина незаменим екип!

През следващите дни червеното волво можеше да се срещне в различните краища на България. Изминаха 2100 км за една седмица и предоставиха на своите гости такава емоционална програма, която ги изпълни с възхищение и преклонение от видяното.

През цялото време мисълта за Том присъстваше в съзнанието им. Двамата споделяха с усмивка някой мил спомен и бързо преминаваха на друга тема. Техните чуждестранни приятели не знаеха нищо за тази вълнуваща история, а тя не можеше да се разказва така обикновено, както делничните неща от живота. Тя самата беше един живот!

През последните дни от гостуването на швейцарското семейство, се състоя една от тези незабравими вечери в романтичния уютен дом на Юри. Царското августовско време щедро изсипваше своите дарове. Топлината се преливаше в леката вечерна прохлада, дворът беше потънал в зеленина, песента на щурците галеше слуха и шумоленето на дърветата сякаш нашепваше красива приказка за необикновения обитател на тази чудна къща!

“Един ден ще се постарая да я разкажа!” - мълвеше в унес Аня и поглеждаше към тъмния край на двора, застинал в мълчание. Приказката свършваше там, между двете елички, където ухаещият здравец меко е прострял своя вечнозелен килим над спящия Том!

Понеделник, 22 октомври 2001 г.

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2005, № 8 (69)