Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СВ. НИКОЛАЙ ЧУДОТВОРЕЦ ОТ БАРИ

Таня Шелхорн

web

Когато преди време започнах да чета Жития на светиите, прочетох и за св. Николай Чудотворец и си пожелах един ден да отида в Бари. Оттогава изминаха цели 17 години, през които непрестанно мечтаех да посетя това италианско градче със закачливо име. Колко съм го гледала на картата, там долу, точно в петата на Ботуша!

През последните години в най-тежките ситуации чувствах много осезателно помощта на Светеца и го молех да направи така, че един ден да отида при него в Бари. Ето, че това се сбъдна!

Колко бързо и леко се нареждат нещата, когато вземеш решение - просто тръгваш в избраната посока и пристигаш там, закъдето си мечтал години! Да се чуди човек защо понякога е толкова неадекватен към самия себе си?

Потеглям в топлата априлска вечер към целта на моето пътешествие и се настройвам на италианска вълна... Не ми е особено трудно, та нали толкова си приличаме по темперамент? Интуицията ми подсказва, че ми предстоят много емоции и аз вече предугаждам тяхната сензация!

Още на гарата в Олтен (Швейцария), където трябваше да взема нощния влак за Рим, настроението ми започна да се повишава от мелодичната италианска реч, която изпълваше остъклената чакалня на перона. Една дама, италианка, разбира се, много разпалено имитираше швейцарците: какви били намусени и сериозни, като коне с капаци (определението беше доизяснено с мимика и жест). Не можеше да сдържи радостта си, че заминава за Италия - тук започваха да се сипят комплименти за нейните сънародници, докато отново подхващаше пародията над швейцарците. Съпругът й я гледаше с възторг и беше ухилен до уши. Двамата поразително приличаха на моята куклена двойка Берта и Ханс и това ме разсмиваше още повече. Веднага ги кръстих Синьор и Синьора! На Синьора моят смях много й допадаше, вероятно го възприемаше като комплимент за нейния пикантен разказ, и още по-вдъхновено се вживяваше в ролята си. Подкрепяше я също и една млада нейна сънародничка, но другата пътничка си мълчеше и само леко се усмихваше. Веднага разбрах, че е швейцарка.

Синьорът пък беше едно чевръсто мъжленце, което много не го свърташе на едно място, та ту излизаше навън, ту пак се промъкваше вътре, все така ухилен и с потрепващи уши. Точно когато разказът на госпожа Синьора беше достигнал кулминационната си точка и наоколо се чуваше само: “звиццери... звиццери...” (швейцарци), господин Синьор подаде нос от вратата и обяви, че влакът пристига. Мисля, че швейцарците можеха да му бъдат благодарни за проявената толерантност спрямо тях.

Разнесоха се бурни поздрави с “Арриведерчи и Чао” и пожелания за “Буон виаджо” (приятно пътуване). После всеки се отправи към своя вагон.

Настаних се в купето с четири млади момичета, които пътуваха за Рим. Едното от тях беше същата пътничка, която присъстваше на емоционалния разказ на Синьора. Не се бях излъгала в нейната националност, заговорихме се на немски.

Един млад мъж надникна в купето, видя ни, че шетаме, и послушно се отдръпна. Той беше шестият спътник, но тъй като още не бяхме се подредили, не беше много удобно за мъже. Трябваше да поизчака.

Когато всички бяхме вече в хоризонтално положение, угасихме светлината, като мислехме, че с това даваме знак на нашия спътник да влезе. Мина известно време, но той, кой знае защо, не се появи. Едно от момичетата не се стърпя, стана и надникна в коридора. Нямаше го. Решихме, че може би е отишъл във вагон-ресторанта, вероятно ще се забави, та решихме да заключим вратата, защото наоколо беше лудница от ученици. Как се случи, та точно сега намериха да пътуват в спалния вагон? Той беше заприличал на зверилник.

Настана полунощ, но от нашия спътник все още нямаше никаква вест. Явно, че изкушението да спи в компанията на пет жени, предварително го е омаломощило, та най-вероятно е останал прикован на мястото си във вагон-ресторанта. Тъй като и учениците вече бяха изтощени от животинските си крясъци, постепенно целият вагон се изпълни с една сънлива атмосфера. Аз обаче останах заслушана в ритмичното тракане на колелата до сутринта.

- Болоня! - разнесе се гласът на кондуктора, който ми подаваше паспорта и една пластмасова кутия със закуска. - Искате ли кафе?

Разбира се, че искам, нали трябва малко да се разсъня, след като изобщо не съм спала. Излязох в коридора и се раздвижих по нощница. Беше много топло, за да лежа облечена в джинсите, та си направих труда да сменя тоалета си. Сега пак трябваше да се преобличам. Поосвежих се що-годе в тоалетната и когато се върнах в купето, мъжът почтително ме чакаше пред вратата с чаша ароматно кафе. В кутията пък имаше пресни апетитни кроасани, но толкова рано не ми се ядеше. Още нямаше 5 часа, навън беше нощ.

Отпивах на малки глътки горещото кафе и се настройвах да вляза в “алфа ниво”. Изведнъж се стреснах, че мога да се унеса в медитация и току-виж, съм пропуснала да сляза в Болоня. Ужасих се, като видях, че все още съм по нощница. Бързо се облякох по “войнишки”, събрах си вещите от леглото, изкарах куфара навън, затворих вратата, за да спят момичетата, и с облекчение отпих последните глътчици кафе. Вече бях във форма.

Слязох в Болоня и повлякох черния куфар след себе си. Освен страничната дръжка, предназначена за “водене на задни колелца”, има и една дълга лента, която позволява да го дърпам върху четирите му колелца. Прилича на послушно кученце, та затуй съм го кръстила “Чери”.

Цялата гара все още спеше и това действаше депресивно. Отидох в чакалнята и се справих с кроасаните. После ми хрумна да изпратя един “sms” до приятел в България, който по това време вече се приготвяше за работа и сигурно в момента пушеше и пиеше кафе. Не ми се случва често да пиша на италиански, но сега нанизах на един дъх редовете, без да се интересувам от граматичните правила. Нали бях решила, че това пътуване ще бъде съпроводено само от емоции? Ето, предизвиквах ги сама!

Имах престой в Болоня цели три часа и половина. Да седиш на едно място в чакалнята и да се опитваш да дремеш, беше направо убийствено, това противоречеше на целия ми емоционален план. Кафенетата щяха да бъдат отворени към 8 часа, но къде да се мъкна с този куфар? Трябваше да се освободя от компанията му и се запътих към табелката “Депозито багальи” (багажен депозит). Там беше отворено и аз предадох на съхранение моя “Чери”. Такава лекота и свобода почувствах изведнъж, та ми хрумна мисълта, колко фантастично би било, да можеш понякога да оставяш на “депозит” този, който ти лази по нервите...

В ранното утро на 17-ти април 2008 г. тръгнах да се разхождам из Болоня. Отдавна не бях изживявала такава свежа утринна емоция! За около час обиколих доста пространство, като внимавах да не се отклоня твърде непредпазливо от гарата. Видях в далечината висок купол с кръст и мигновено се запътих натам. Пристигнах пред величествена катедрала, която носеше името SACRO CUORE (Свещено Сърце). Прочетох, че вдъхновението за тази култова сграда е почерпано от СВЕТА СОФИЯ в Константинопол и куполът е около 60 метра. Вътре вече се отслужваше утринната литургия, седнах и притихнах. Величествена обстановка, наистина, че напомняше на СВЕТА СОФИЯ, но по размери беше по-малка. Заслушах се в текста и ми стана много приятно, че долавям същественото. Имаше доста богомолци в този ранен час. Няколко монахини, седнали на предните редове, пееха звучно, другите им пригласяха. Колко много си приличат хората по света, обединени от Христовата Любов!

С благодарност запалих свещ пред разпънатото Тяло на нашия Спасител, Който ме дари с радостта да посетя и този храм. Службата вече беше свършила и свещеникът причастяваше вярващите, които дисциплинирано се придвижваха в две редици към него. Наредих се и аз. Никога до този момент не бях се причастявала извън Православната църква, радея за Православието и спазвам каноните. Но в този момент нещо много силно ме привлече към тези хора, които, като всички християни, вярват в своя Спасител, но биват постоянно разделяни от недоразуменията в съответните конфесии, създадени от човеците. Господ Иисус Христос иска спасение за всички!

Последният час от престоя вече течеше, когато се върнах отново на гарата. Видях, че влакът за Бари пристига на 4-ти коловоз, а той беше съвсем близо до Багажното отделение, затова не бързах да вземам “Чери”. За последно се разходих из цялата гара, та я запомних завинаги.

Най-после застанах на перона на 4-ти коловоз, но нещо като че ли ме безпокоеше. Този коловоз не ми вдъхваше много доверие, струваше ми се някак по-различен от оня, на който слязох. Когато пък на него пристигна едно шарено влакче от два-три вагона, съвсем се разколебах и реших да попитам едно момиче.

- За Бари е от другата страна, тук е “запад” - обясни ми тя, сочейки табелата “ovest”.

О, ужас! Толкова го гледах това “ovest”..., то породи в мен колебание, но вече беше доста късно... Хукнах като обезумяла надолу в подлеза, “Чери” се тресеше от негодувание след мен... и пак... ужас! Озовах се на същото място, откъдето се бях спуснала в подлеза или накратко казано: пред омразното “ovest”...

Пак обратно в подлеза, нямах друг избор, търчах и се мъчех да видя № 4, но той сякаш се беше изпарил.

- Къде е четвърти коловоз? - изревах срещу един тъмнокож, той обели зъби и започна да брои на английски, сочейки ми напред с ръка. Да броя до четири мога, имах проблем с посоката, но какво да му обяснявам...

А, ето го и четвърти “бинарио”, помъкнах със сетни сили “Чери” нагоре по стълбите... и страхотен ужас! Влакът бавно потегляше напред и аз се развиках с пълно гърло на немски - този език най-добре си пасва с болезнените струни в гласа ми! Нито “найн”, нито “битте”, нито пък заповедническото “стоп” въздействаха на заминаващия влак... Безразличен към моето страдание, той се изниза пред очите ми и аз останах с вдигната ръка като Статуята на свободата.

Присмехулно прозвуча в ушите ми “сентенцията”: “Да не изгледаш опашката на влака”. Сега не само я изгледах, но изживях потресаващото й въздействие върху нервите. Никому не пожелавам такава емоция! Ами сега? Станалото станало, аз трябваше да продължавам към Бари. Не можех да си простя, че при престой три часа и половина, си изпуснах влака... Толкова години обикалях по пътищата с моето “шоу на колела”, но такова чудо не ми се беше случвало... то си е направо резил...

Моля ти се, Св. Николай, направи чудо да стигна жива и здрава до Бари! - направо от сърцето ми се изтръгна този вопъл и аз се упътих към жълтата табела с разписанието. Но все още бях толкова стресирана, че редовете се сливаха пред очите ми.

- Прего... пер фаворе... скузи... - обърнах се към един младеж на пейката, който четеше вестник. Той ме погледна с внимание, вероятно имах тотално разстроен вид и стана почтително. Исках да продължа, но не можех да включа на италиански. Попитах го дали говори френски.

- Но, синьора... Инглезе?

Завъртях отрицателно глава и го фиксирах с поглед:

- Дойч?

Сега пък момчето завъртя глава и умолително повтори:

- Инглезе...

Давай на италиански, рекох си в ума, и подкарах моя “сърцераздирателен” разказ как съм изпуснала влака. Сочех към оня проклет коловоз, който ме заблуди, а младият мъж ми обясняваше, че там е “ovest”... тая посока никога повече няма да я сбъркам!

- Кога има друг влак за Бари?

- В 9:28 на 10-ти коловоз - сочеше ми върху табелата любезният италианец и аз не можех да повярвам на очите си.

- Наистина ли - възкликнах радостно - да не грешите?

- Е, синьора, гледайте! - развеселен ми отвърна симпатягата и сега пък той започна да брои на английски до десет, за да ми обясни къде се намира десети “бинарио”... коловоза, де!

- Грацие... грацие милле! - идеше ми да го разцелувам, но бях доста изтощена за такава емоция.

Докато дойде влакът, все съм гледала надписа Bari-Centrale, за да се убедя, че не бъркам коловоза. Глождеше ме и мисълта, че си бях платила за вагон-кушет, а сега може би ще трябва да пътувам толкова часове на една седалка.

Щом вагоните започнаха да прелитат пред очите ми, се вторачих да видя дали няма между тях “спален”, но когато влакът спря, побързах да вляза в него. Още един ужас щеше да ме съсипе напълно. Имаше много празни купета и това ме устройваше донякъде добре. Не си направих труда да вдигам “Чери” горе, струваше ми се, че той е подозрително натежал. Настаних го между седалките и най-после си отдъхнах с облекчение.

Влакът потегли, започнах да се унасям и в съзнанието ми изплува едно стихотворение от Джани Родари: “Пътнически влак е оня влак, който уж е страшен, но е благ... и спира просто дето види керемиди...” и повече не можех да си спомня. По разписание трябваше да пристигна час и половина по-късно в Бари от предвиденото, половин час чаках в Болоня, значи този влак пътува само час повече от предишния. Но той наистина спираше много често, явно беше решил да зарадва не само керемидите, но и мен... толкова бях рецитирала някога стихотворението, посветено на него.

Настроението се създава изкуствено, казва д-р Норбеков, в това отдавна съм се убедила и ако не го практикувах, емоциите ми щяха да се стопяват в такива неприятни случаи. Приех този влак като едно предизвикателство и пак започнах да рецитирам в ума си стихотворението, като се нагласях в ритъма на колелата.

Вратата се отвори и някой ме попита дали е свободно. Уф, при толкова празни купета кой реши да ми досажда? Отворих очи и веднага разбрах, че дамата не беше съвсем в ред. На такива хора не можеш нищо да откажеш, те са доста раздразнителни. Кимнах утвърдително с глава.

Мина известно време в мълчание и изведнъж тя ме атакува с три еднакви въпроса:

- Коме си киама? Коме си киама? Коме си киама? (Как се казвате?)

Отвърнах, че не разбирам италиански, защото подхванех ли разговор с нея, нямаше да имам мира. Това не й допадна особено и тя нервно стана от мястото си. Надявах се, че ще си потърси друга компания и станах да затворя вратата след нея. Не мина много време и моята спътница се върна обратно при мен.

- Синьора, ке ора е? (Колко е часа?)

Пак се направих, че не разбирам, но този път, вече с пяна на устата, тя потупа с жест ръката си, там, където обикновено се носи часовник. Отговорих, като се постарах да изговарям думите със затруднение. Тя кимна доволно и пак излезе в коридора. Не я свърташе на едно място. Аз пак затворих вратата след нея, но след пет минути мизансценът отново се разигра в предишния вариант. И така няколко пъти поред. После ме попита имам ли телефон, номерът, че не разбирам, не мина, защото и за този уред има красноречив жест. Отговорих, естествено, че нямам, и изтръпнах, да не би точно в тоя момент някой да ми позвъни.

Напрежението с тази побъркана, за съжаление, дама започна да ме уморява и аз пак отправих молитва към Св. Николай да направи така, че тя да слезе на следващата гара. Не можех и да допусна, че ще пътува с мен до Бари, беше облечена твърде “неглиже” в един анцуг и носеше само едно “чантè” в ръцете си. Пак прозвуча: “Синьора, колко е часът?”, отговорих машинално, тя грабна чантичката си и излезе. Влакът започна да намалява ход, спря на поредната “стационе” и аз с трепет зачаках какво ще се случи. Когато я видях през прозореца, въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите ми. До Бари не исках повече никакви емоции.

Към 16:30 часа пристигнах в Бари. Взех такси и се настаних в хотела. Бях толкова уморена, но времето беше прелестно, как да изпускам деня? Поръчах си едно “италианско кафе” и се захванах да подредя багажа си. Един освежителен душ ми подейства много стимулиращо, но не дотам, че да тръгна веднага по улиците. Опънах се в леглото и дадох заповед на моето тяло да “стегне редиците”, защото вече сме в Бари!

Нямах търпение да видя Базиликата, където почиваха мощите на Светия патрон на Бари. Нали заради него бях дошла дотук!

Мислех си, че може би е отворено до полунощ, както беше в Лурд. Тук също имаше голям наплив от поклонници и туристи. Към 21 часа излязох, с намерение да отида до църквата. Тя се намираше в Стария град, който не беше далеч от моя хотел. Въпреки че се бях ориентирала що-годе, реших да попитам за по-лесно, вместо постоянно да надничам в картата. Обърнах се към един господин с почтителна външност, който стоеше на тротоара. Щом разбра какво намерение имам, той направо се разтревожи.

- Ма лей сола? (Сама?) - недоумяващо ме гледаше.

Казах, че съм за първи път в Бари и целта на моето посещение е поклонническо, затова имам много силно желание да видя Базиликата. Обясни ми, че сега е затворено, но аз отвърнах, че е достатъчно да я видя отвън.

- Ами гледайте тази вечер Бари, пък утре ще посетите църквата... Ей тук има една затворена улица, пълна с бутици, магазини... шоп... - моето упорство го караше да говори ту на италиански, ту на английски, надявайки се, че един от двата езика ще ме разубедят да ходя там, където той не одобряваше. Попитах го направо, каква е причината?

- Ох, синьора, там сега е опасно... дрога... наркотици... бандити... Елате утре в аптеката, ще ви обясня къде се намира, но тази вечер не отивайте...

Едва сега видях, че сме застанали пред една аптека и се досетих, че това е собственикът. Кой друг ще си позволи да разговаря толкова дълго през работно време? Пък и цялата осанка и интелигентност на този мъж говореше за неговия престиж. Обещах, че няма да ходя в Стария град, той кимна усмихнат и дружелюбно рече:

- Домани! (Утре.)

Поразходих се из близките улици, беше светло и оживено. Хотел “Бостън”, в който бях отседнала, се намираше до големия градски театър Nicolo Piccinni, улицата носеше същото име. В съседство се простираше елегантният булевард Vittorio Emanuele II, а зад него се гушеше Bari Vecchia (Стария Бари), който ме привличаше неудържимо. Но вече бях обещала, че ще го посетя “домани”, а пък аз държа на думата си.

Вечерта завърши с една апетитна пица, след което се прибрах в хотела.

Втори ден в Бари.

Бях навила будилничето да звъни към 9 часа, събудих се предварително и ми се стори, че тази нощ съм поспала нормално. Слязох долу на закуска, която се сервираше в барчето. Обстановката беше приятна, това създаваше добро настроение. “Шведската маса” беше отрупана с какви ли не лакомства, избрах си кроасани и плодове, на крак изпих един сок, напълних отново чашата с друг и седнах на една масичка в ъгъла. Сервитьорката пристигна и аз си поръчах едно “еспресо”, то ми се стори недостатъчно, та след малко помолих за още едно. Няма проблеми, всичко се вършеше с усмивка и учтивост. След приятната закуска се качих отново в моята стая, седнах отвън на терасата, отрупана с екзотична растителност, и се захванах да проуча по-основно градския план и забележителностите в него.

Съсредоточих се върху Стария град, защото там бяха най-вълнуващите за мен места. Прочетох и рекламните брошури, с които се бях снабдила от хотела, и вече имах ясна представа какво ще правя през днешния ден. Времето беше слънчево и аз с настроение започнах да се приготвям. Към обяд излязох навън. Веднага ме заглуши потокът от коли, нещо, което не понасям. Добре, че моята стая беше на осмия етаж, та при затворени врати шумът не проникваше вътре.

Завих по страничната уличка и излязох на широкия булевард Vittorio Emanuele, който също не беше пощаден от интензивното автомобилно движение. Но имаше просторни алеи за пешеходците, та човек можеше донякъде да се поотърси от рева на колите. Прекрасните цветя и дървета, които страдаха не по-малко от тази безумна цивилизация, все пак подкрепяха душевното равновесие у хората.

Спрях се пред красивия Palazzo del Governo (Правителствен дворец) и го снимах. Също и статуята на Nicolo Piccinni, която се издига пред него, а от другата страна на авенюто е Teatro Piccinni. И него снимах. Позавъртях се около Piazza del la Liberta и реших да посетя и другите два площада: Giuseppe Garibaldi и ІV Novembre, между които се простираше “най-хубавата улица на Италия”. Смятана е за такава поради елегантните сгради, красотата на залесените площи и дължината (748 м).

Всъщност бях точно на границата между Модерния и Стария град.

Piazza IV Novembre се простираше до самия морски бряг, на който беше кацнала модерната сграда на Teatro Margherita, заобиколена от малко заливче. Понеже беше в ремонт, не можах да я разгледам по-обстойно, но все пак придобих известна представа от външната обвивка, върху която беше изрисувана фасадата.

На този шумен площад не можех да остана дълго време и затова побързах да се спася от воя на колите. Само след миг се озовах на спокойния площад Del Ferrarese - истинско удоволствие за разходка! Тъкмо гледах през обектива кое кътче да запечатам за спомен, група млади момичета се втурнаха към мен с весели викове:

- Снимайте ни! Снимайте ни!

- Може, но заедно! - отвърнах развеселена.

Идеята ми беше посрещната с бурно одобрение и те се наредиха от двете ми страни във верижна прегръдка. Едно от момичетата доброволно прие да ни снима, аплодирахме го задружно.

Среща на площад “Ферарезе”

Среща на площад “Ферарезе”

Компанията ни беше толкова атрактивна, че минувачите поглеждаха усмихнати към нас. Обичам такива жизнени, любознателни и интелигентни млади хора. Те просто ти възвръщат вкуса към живота.

Попитаха ме откъде съм, отговорих, че живея в Швейцария.

- Аха! - погледнаха ме с уважение и едно от момичетата заговори на френски.

Но когато казах, че съм българка, симпатията към мен беше изразена с радостни възклицания:

- Булгара! Булгара!

- Вива Италиа! - поздравих ги въодушевено.

- Вива Булгариа! - заръкопляскаха те.

Тази непринудена среща толкова ме развесели, че с видимо настроение продължих по маршрута си. Милите момичета продължаваха да ми махат отдалече.

Упътих се към морето, исках първо него да видя и да му пратя целувки.

Улица Венеция опасваше цялата източна страна на Стария Бари и от нейната височина се откриваше приказна панорама във всички посоки. Спрях се пред масивната порта, построена от Шарл ІІІ Бурбонски, откъдето три топа редовно са отдавали почит на Венеция, чиито кораби са освободили Бари от сарацините през 1002 година. Реших да продължа приятната си разходка по тази улица до Базиликата Сан Никола.

Изведнъж видях високия паметник на Св. Николай, който вече ми беше познат от интернет. Значи съм стигнала до мястото на моето поклонение! Поогледах се откъде мога да сляза долу и видях едни потайни каменни стълби. Поколебах се дали това е пътят, но тъй като не се виждаше никакъв друг изход, слязох по тях. Те водеха до още по-потайна уличка, започваща с две арки. Тръгнах покрай високите северни стени на Базиликата, отдясно беше разкопано, струваше ми се много усойно. Потръпнах, като си помислих, че имах намерение да идвам тук снощи късно. Сега много добре разбрах тревогата, която бях предизвикала у синьор Аптекаря. То си е направо лудост. Излязох отпред и се спрях на площада пред църквата. Ето го опасното през нощта място - пиаца Сан Никола. А пък с тези дълбоки разкопки направо можеше да послужи като декор за криминален филм. Да се чуди човек как хората не се свеняха пред такива места да вършат своите тъмни истории!

За да се поосвободя от моята развихрена фантазия, отидох при паметника на Св. Николай. Разкопаният тунел стигаше до постамента, беше опъната една телена мрежа. Докоснах каменната дреха и застанах под благославящата ръка - това ми подейства успокоително. Надписите бяха на руски и италиански, този паметник беше подарък от Владимир Путин на гражданите на Бари. Върху стената имаше голяма метална табела с писмото на Президента на Руската федерация.

После застанах пред Базиликата и я гледах до насита. Не можех да разбера, защо това култово място беше така пусто през деня? Огледах се за някакво разписание, но не можах да видя такова. Сигурно беше зад масивните врати. Тъй като не се виждаха други посетители, се обърнах с въпрос към работниците кога ще отворят Базиликата? Никой не можа да ми отговори, но един от тях любезно ме насочи към младата жена, която ровеше нещо в пръстта. Била археоложката. Тя се усмихна много мило, но също не можа да ми отговори на въпроса. Това наистина ме озадачи: да си всеки ден тук и да не си осведомен за работното време на това свещено място? За работника можех да си го обясня, но тази интелигентна жена...

Тя ме заведе до отсрещното кафене и попита собственичката.

- До 16 часа всичко е затворено, после работи до 20 часа - компетентно обясни тя.

Благодарих и на двете, археоложката си тръгна, а аз се наканих да продължа визитите си в Стария град. Беше едва 13 часа, имах много време на разположение.

Споделих намерението си с любезната синьора, тя впи поглед в моята чанта и съучастнически ме предупреди:

- Борса... - и със жест ми обясни да опаша дългата дръжка диагонално по тялото си. - Така е по-сигурно... - поогледа ме и добави: - И ръката върху чантата!

Колоритна уличка в Стария Бари
Колоритна уличка в Стария Бари

Тези предпазни мерки не бяха нещо ново за мен, но все пак не очаквах, че е толкова опасно в Стария Бари? В Стария Пловдив например хич не се страхувам!

Тръгнах по колоритните тесни улички, покрити с каменни плочи, и попаднах в един толкова своебразен свят. Всичко ми се струваше като приказка, в която вековете си бяха дали среща под небето. Сегашните обитатели ми изглеждаха като пришълци, настанили се тук случайно. Те едва ли отдаваха значение на целия мистериозен декор, който ги заобикаляше. Отвсякъде се носеше темпераментна италианска реч, която преливаше в шумна гълчава; музика и тупурдия излитаха през разтворените врати, забулени с бели перденца, които отделяха жилищния интериор от уличката. Понякога тя беше толкова тясна, че ако разперех ръцете си, можех да докосвам стените от ляво и дясно. За някаква интимност изобщо не можеше да става въпрос, по-скоро бяха едно голямо семейство. Всичко се чува, всичко се вижда, всичко се знае.

Някои готвеха направо отвън пред домовете си, на други места пък се разнасяше миризмата на скара; жените се занимаваха с приготвяне на пресни тестени изделия, които продаваха; сушена риба и плодове се предлагаха на малки сергии; панички с храна за котки можеше да се види на всеки ъгъл; цветя и икони на Св. Богородица или Св. Николай имаше почти пред всеки дом... но най-атрактивното нещо ми се стори прането! От всеки балкон или прозорец се развяваше свежо пране, което

Бари Векиа. Романтика и ежедневие
Бари Векиа. Романтика и ежедневие

изпълваше цялата уличка с уханието си. Накъдето и да обърна погледа си, виждам само пране. Но когато се спрях пред една старинна църква, върху чията фасада бяха изографисани лицата на светиите, с мъка удържах смеха си: пред строгите светителски погледи се развяваха чаршафи и хавлии, не липсваше и дамско бельо. Къщите бяха залепени плътно около култовата сграда, която продължаваше да функционира в това пъстро ежедневие. Трудно ми е да си представя литургия, крясъци и пране на едно място!

Същата гледка представляваше и Богословският университет, приютен в сърцето на Стария Бари. Как ли учат студентите? Ами горките професори? То и с трениран глас не можеш да надвикаш съседския “отбор”, особено ако е от нежния пол! Мислите ми вероятно се предадоха по телепатия на многогласния “женски хор” зад перденцето, защото изведнъж замлъкнаха. Разбрах, че ме бяха забелязали - аз стоях точно пред техния прозорец (или врата) и разсъждавах относно ситуацията на отсрещната сграда.

И докато на човешката суетня можеше да се погледне снизходително, колите и моторите бяха най-контрастната и дразнеща съвременност. Тези модни “скутери”, с побеснелите младежи върху тях, се провираха навсякъде и изпълваха пространството с нестихващ вой. Не се съобразяваха с нищо и с никого. Щом видех насреща такъв “пришълец” или дочуех зад гърба си противния моторен рев, предпазливо се отдръпвах встрани, за да не ме пометат. В такива случаи ставах още по-внимателна и ръката ми стискаше здраво чантата, препасана по диагонал.

Разхождах се повече от час, така, без посока и определена цел, просто исках да опозная този свят, толкова колоритен и очарователен. Почти не срещнах други туристи в сърцето на Бари Векиа, аз ли бях най-смелата?

Една “потайна” уличка, ухаеща на свежо пране
Една “потайна” уличка, ухаеща на свежо пране

Досетих се, че много често ме взимаха за италианка, когато бях в чужбина, може пък и самите италианци сега да са ме сбъркали? Ето защо никой не ме погледна накриво, когато се разхождах направо под носа им. Ще си мълча, за да не ме усетят, това е една разумна предпазна мярка!

Неусетно се бях озовала пред импозантния замък, но тъй като го гледах от разстояние, не можех да преценя къде ли ще е входът? За да не обикалям напразно, попитах двете жени, които точно в този момент минаваха покрай мене. Бяха майка и дъщеря, това се разбра веднага. Обясниха ми подробно откъде да мина, увериха ме, че не е опасно да се разхождам вътре сама, но пак ме предупредиха да си пазя чантата. Брей, че крадливи италианци!

Величествен портал, символизиращ всемирната императорска власт, подчертана чрез присъствието на орела, който държи малък лъв в хищните си нокти, въвеждаше посетителите в Le Castello Svevo de Bari. Купих си билет и попитах за някакви рекламни материали, защото нищо не знаех за замъка, а не обичам да се разхождам като “турист” в такива исторически места.

Синьорът отсреща беше, така да се каже, “народен човек”: бъбрив, услужлив, засмян, любопитен. Нямаше други посетители и на него явно му се говореше с някого, та с удоволствие започна да ми търси материали на френски. Учудващо, че нямаха на разположение нито картички, нито албуми, нито пък книга за тази средновековна постройка, която със сигурност притежаваше богата история. Все пак бях благодарна за листа, който ми даде, на първо време и това стига. После ме изпрати чак навън и любезно ми обясни откъде да започна визитата си. Хвърлих бегъл поглед върху листа и попаднах точно върху квадратурата на замъка - заедно с могилата, която го заобикаляше, той заемаше площ от 15 000 м². Разбира се, че нямах намерение да ги обхождам всичките.

По заповед на крал Роже ІІ Нормандски сарацински майстори се заемат със строежа на замъка през 1131 година, най-вероятно върху руините на гръцка или римска крепост. Това се потвърждава не само от историческите бележки, но и от остатъците от каменните блокове, вградени в една от кулите. Те красноречиво го доказват. Междувременно е бил разрушен от жителите на Бари, които отказват да бъдат под нормандска власт. Заради тази им дързост крал Гийом, наречен Лошия, сринал до основи външния град, като не е пощадил дори и религиозните постройки. През 1233 г. замъкът бил построен отново от император Фредерик ІІ и разширен. През ХVІ век дукеса Изабел Арагонска, вдовица на Миланския дук, и нейната дъщеря Бонне Сфорца, която по-късно става кралица на Полша, се ангажирали с особено внимание в укрепването и разхубавяването на любимия замък. След тяхната смърт обаче той преминал в ръцете на Неаполитанското кралство и цели три века служил като затвор или казарма. От няколко десетилетия замъкът придобива съвсем нова роля: добре реставриран, той приютява бюрата на много артистични и исторически Дирекции, има също музей и реставраторско ателие, провеждат се многобройни изложби и културни мероприятия на високо ниво.

След тази кратка информация, с която почетох замъка, вече можех да проникна в неговите потайности. Имаше какво да се види, но е излишно да се разказва. Фотообективът го показва по-добре.

Замъкът Свево де Бари. Вътрешен двор
Гипсотеката. Богата колекция от гипсови копия на предмети и сгради, датиращи от Средновековието до ХVІІ век
Замъкът Свево де Бари. Вътрешен двор
Гипсотеката. Богата колекция от гипсови копия на предмети и сгради, датиращи от Средновековието до ХVІІ век

Имах още време на разположение до отварянето на Базиликата и продължих отново разходката си по тесните улички. Просто не можех да се откъсна от този декор, къщите са останали така, както са били построени преди векове. Имаше и много стари църкви, някои датираха още от Х-ХІ век. Толкова “киезе”, събрани на едно място, не бях виждала досега. Изобщо, целият квартал заслужаваше да бъде реставриран, той представляваше един очарователен музей под открито небе.

Стигнах до площад Odegitria, на който се намираше Катедралата Сан Сабино, най-голямата и значителна постройка. Документирано е, че още в V век Бари е притежавал епископия, но култовите сгради се появяват по-късно. Допуска се, че под олтара в Криптата почиват мощите на Св. Сабино, пренесени тук през 872 година, който се явява втори Свети патрон на Бари след Св. Николай. Площадчето носи името си от една известна картина на Св. Богородица - Одигитрия, което на гръцки означава Пътеводителка. Според една хроника тази картина е била пренесена тайно от Константинопол по време на иконоборството и поставена в Катедралата.

Но и на това място не бих препоръчала някому да дойде късно вечер, гледайки заобикалящата ме действителност. То и през деня можеше да ти се случи нещо, ако не си отваряш очите. Стисках чантата и продължавах нататък.

Вече бях пред Базиликата и чаках с нетърпение да отворят. Имаше доста посетители, пристигнаха и цяла група руснаци. Най-после масивните порти се разтвориха и с разтуптяно сърце влязох вътре. Веднага ме грабна величествената обстановка на това известно в цял свят свещено място. Богат олтар, позлатени изографисани тавани, надгробни посвещения по стените, някои от които се отнасяха до моряците, участвали в пренасяне на светите мощи, други загатваха за погребаните под църквата верующи. Вляво се издигаше голямата скулптура на Св. Николай, която бях виждала по телевизията, когато обикаляха с нея улиците на града. Толкова бях копняла да дойда тук, ето че това се сбъдна. Запалих свещ пред разпнатото Тяло на нашия Спасител и с притаен дъх заслизах по стълбите, които водеха към Криптата. Ето ме пред гроба на Св. Николай. Мигове, в които можеш само да замълчиш и да потънеш в своя вътрешен мир. Исках най-напред да благодаря на Светителя, че ме доведе жива и здрава дотук и после да се помоля за това, което най-силно желая. Бях впила поглед в сводестия отвор на мраморния саркофаг, през който се виждаше изографисаната сцена от успението на Св. Николай. В средата, върху червения килим, имаше един сребърен диск, покрит със златни инкрустации и скъпоценни камъни. Отдолу почиваха благодатните мощи, извор на чудотворства и изцеления.

Точно в този момент пристигнаха руснаците и изведнъж стана доста шумно. Всички искаха да видят отблизо гроба и залепиха лица пред решетките. Коментираха възбудено, което не се понрави на другите посетители, седнали мълчаливо на пейките. Пристигнаха и трима руски свещеници, отвориха желязната врата и влязоха вътре. Разбрах, че ще има служба на руски език, специално за групата руски поклонници. Малък хор се нареди в полукръг, запалиха всички лампади и разтвориха железните решетки.

Сега вече беше немислимо да остане човек спокоен на мястото си, напливът зад гърба ми беше доста осезателен. Исках да направя снимки без решетъчната преграда, така се виждаше ясно целият интериор, но докато извадя фотоапарата си, една жена застана отпред и освен нейния гръб, друго не можех да снимам. Учтиво я помолих да се поотмести, но на нея изглежда й липсваше всякакво чувство за етичност. С такива хора е излишно да се разговаря.

Измъкнах се от тълпата, седнах встрани на една от крайните пейки и реших да изпратя един “sms” до моята приятелка Веси, която днес имаше рожден ден. Вече бях успяла да се помоля на Св. Николай за нейно здраве и сега с радост й поднасях поздравленията си. Докато още пишех, започна богослужението, аз станах права и се приближих по-напред. Не съм очаквала, че първото ми съприкосновение с това свято място ще бъде съпроводено с православен ритуал. А когато богомолците бяха поканени да се поклонят пред самия гроб, радостта ми нямаше край. Това беше истински късмет, защото вътре се допускаше посещение само в изключителни случаи.

Наредих се и аз до тези дълбоко вярващи хора, пристигнали отдалеч, за да се поклонят на своя любим светец и да измолят от него помощ в дните преди Пасха.

Гробът на Св. Николай Чудотворец. Руски туристи и поклонници

Гробът на Св. Николай Чудотворец. Руски туристи и поклонници

Свещеникът обясни, че поради голямата посещаемост на неделната литургия в Руската църква “Св. Николай Чудотворец” в Бари е невъзможно за една подробна изповед, затова всеки сам да изпита съвестта си и ако се чувства достоен да пристъпи към Светото Причастие, да каже: “Изповядвам се”. Вярващият християнин знае какво означава това Тайнство, затова не би посмял да се причасти, ако не се е покаял истински в сърцето си.

Жените бяха до една с покрити глави, така е винаги в Руската православна църква. Аз бях със шапка, но някак не се чувствах удобно да се поклоня с нея. Бързо я свалих и преметнах шала около главата си.

Коленичих пред светия гроб и целунах с цялата си любов студения мраморен блок пред сводестия отвор. Имах усещането, че съм коленичила в краката на самия светец и целувам края на дрехата му. Молитвата ми извираше направо от сърцето, думите бяха излишни.

Изведнъж ме стресна резкият метален звън под мен и аз отворих очи. Видях, че съм съборила табелката с надпис TOMBA DEL SANTO (Гробът на Светеца), поставена точно пред мястото, където се покланяхме. Не зная как са погледнали руснаците на това, но аз го приех като добродушен знак от Св. Николай да ставам, че и другите чакат. Целунах с благоговейна почит металната табелка, нагласих я отново на мястото й, поклоних се за последно и излязох, преизпълнена от радост.

Докато пред гроба на Св. Николай все още имаше навалица, реших да разгледам Криптата.

Слизайки по голямата стълба, виждахме благия поглед на Божията Майка с Младенеца, която посрещаше всички, които идваха да се поклонят на великия Божи угодник. Пред Нейния образ винаги горяха свещи.

Долу се виждаше една надгробна плоча, това беше гробът на абат Елиа, на който са били поверени мощите на Св. Николай през 1087 година.

Чудотворната колона
Чудотворната колона

В един от ъглите на Криптата се намираше “чудотворната колона”, защитена с желязна мрежа. Тя беше отрупана с писма от вярващите. Стана ми любопитно и зачетох текста върху едно пано на стената. Интересът ми към тая реликва нарасна неимоверно, щом разбрах, че тя е пренесена от Мира в Бари по особен начин.

Когато Криптата била завършена, през нощта се чул силен камбанен звън, наоколо се разляла необикновена светлина и хората видели, как самият Св. Николай носи колоната. Една прекрасна картина пресъздаваше чудото, видяно през погледа на художника - Св. Николай Чудотворец и Ангели небесни пренасяха колоната!

Още пет картини, отразяващи едни от най-известните чудеса на Светеца, бяха поместени в горните сводове на стената: раждането на Св. Николай, който веднага се е изправил на краката си; спасяването честта на трите сестри; спасяването на невинно осъдените; приятел на децата; изцерител на болните.

Със специалното разрешение на Папа Йоан Павел ІІ е уреден един ортодоксален олтар в малката ниша до гробницата на Светеца и това е толкова радостно за православните християни. Всяка неделя тук се отслужва Литургия на руски език.

Православен олтар в Криптата
Православен олтар в Криптата

Навалицата вече се беше поразпръснала, но сега пък нова руска група обикаляше с екскурзовод. Приближих се да слушам и научих интересни неща: мозайката била автентична от църквата в Мира, в която някога е служил Св. Николай и където по-късно са пребивавали неговите мощи. Моряците са я откраднали и пренесли в Бари, за да я поставят около новия гроб на Светия патрон. Затова не се разрешавало посещението вътре, за да не се похаби старинната мозайка.

После руският гид обърна внимание на голямата икона зад саркофага, която била подарена от сръбския крал Урош ІІІ Дечански, когото Св. Николай изцерил от очна болест. В долния край на иконата от двете страни на светеца бяха изографисани образите на Урош ІІІ и жена му. Сребърният диск върху гроба пък бил подарен от крал Стефан Милутин, бащата на Урош, който всъщност го е ослепил, но по-късно е изпаднал в покаяние и изпратил много злато и скъпоценни камъни за украса на гробницата.

Най-после беше спокойно при Св. Николай и аз останах дълго пред разтворените решетки. Едва ли щеше да ми се отдаде втори път такъв случай. Можех да гледам и надничам колкото си искам, без някой да ми пречи. Вътре беше само мъжът, който се грижеше за Криптата, сега чистеше и миеше мозайката след нашето поклонение. Снимах я тази красива мозайка, браво на италианските моряци, че са я откраднали!

Мъжът тихичко ми каза, че трябва вече да затвори решетките, помолих само да изчака да се снимам и подадох фотоапарата на рускинята, с която си бяхме разменили любезности. Тя ме фотографира с видимо удоволствие.

Пред гроба на Св. Николай. Голямата икона зад саркофага е дар от сръбския крал Урош ІІІ Дечански (1327 г.)

Пред гроба на Св. Николай. Голямата икона зад саркофага е дар от сръбския крал Урош ІІІ Дечански (1327 г.)

Почти три часа бях стояла в Криптата и когато излязох навън, усетих колко ми е студено. Слънцето все още беше усмихнато, толкова приятно за разходка край морето, но краката ми отказваха повече да ме слушат. Часове наред ме бяха носили упорито, сега имаха нужда от почивка. След целия богат и щедър ден, пълен с толкова емоции, съвсем заслужено се поканих на вечеря в кокетния ресторант до моя хотел.

Удоволствието беше пълно.

Трети ден в Бари.

Днес имах намерение да се разходя из Модерния град, а в следобедните часове, когато отворят Базиликата, пак да посетя познатите вече места.

След закуската проучих отново градския план и си очертах един маршрут в сърцето на престижния квартал MURAT. Тук имаше всичко, с което модерният Бари можеше да се гордее: “palazzi”, “piazze”, “case”... А пък Via Sparano беше най-елегантната и прочута улица на квартал Murat, която го пресичаше надлъж от север на юг. Простираше се до площад Aldo Moro, зад който пък се намираше гарата.

Тъкмо тя ми трябваше по две причини: да се осведомя на кой “бинарио” е моят влак, защото утре щях да отпътувам, и да си купя книга за Бари, каквато досега не можах да намеря. Наблизо беше и Туристическото бюро, можеха пък и да ми предложат някой интересен маршрут?

Отправих се към Via Sparano, сега можех да изпълня желанието на синьор Аптекаря, който ми я препоръча още първата вечер. Ненапразно я наричаха “salotto” (салон), тук се намираха най-хубавите и скъпи магазини, освен това е предпочитаното за разходка място от жителите на града. От двете страни на улицата се намираха изключителни старинни хотели, редувайки се с модерни сгради, построени след войната, които понякога нарушаваха архитектурната хармония на квартал Мурат. Въпреки че улица Спарано беше “затворена”, това не означаваше, че не беше шумна - напротив, ревът на колите беше още по-непоносим, тъй като я пресичаха на всеки 70-80 метра. Изобщо целият градоустройствен план на Бари е създаден, като че ли специално за автомобилното движение - прави и дълги улици, които се кръстосват надлъж и нашир, а къщите са като квадратчета между тях. Разбира се, че е мислено съвсем професионално от архитектите, но кой ти е предполагал, че тези ревящи машини ще се размножат като хлебарки по целия свят? Те съсипваха цялата красота, създадена от човешкия гений, и правеха живота на хората още по-непоносим. Въпреки всичко ми беше интересно да наблюдавам този свят, така различен от обитателите на Читта Веккиа (Стария град). Това беше светът на модерната цивилизация със своите банки, театри, библиотеки, луксозни магазини, индустрии, със своя Университет, приютил 50 000 студенти, със своето пристанище. Всичко наоколо кипеше от задъханото ежедневие, въздухът просто беше нажежен от преплитащите се енергийни полета и непрестанната човешка глъч.

Поспрях се на площад Алдо Моро и погледах барелефното изображение на прочутия държавен мъж, убит от терористите на Червените бригади. Неговото простреляно тяло е било намерено в една кола в Рим. Върху барелефа бяха отбелязани годините на раждането и смъртта му: 23.09.1916-09.05.1978.

Намерих книга за Бари и проучих всичко за моя утрешен влак. И тук имаше “западни коловози”, но никога повече нямаше да ме измамят.

Туристическото бюро беше затворено, но аз тъй или иначе нямах нужда от него - с групичките всичко става набързо, аз така не обичам.

Тръгнах обратно към хотела, този път по други улици, за да видя повече неща от квартал Мурат, в който имах късмета да пребивавам четири дни. Вече изпитвах истинско желание да се усамотя, а терасата в хотела беше най-приятното място за отдих. Щом влязох през големите стъклени врати, си отдъхнах от оглушителния шум, поръчах си едно “италианско кафе”, качих се на осмия етаж и се настаних сред моя малък “оазис”. Да видим сега какво пише за Бари?

Първото нещо, което научих от книгата, беше обяснение на името? Ех, колко се мъчех, преди да отгатна какво ли точно означава?

И така, според Посидип, гръцки поет от ІІІ в. пр.Хр., Бари означава “къща”; от друга страна, Ефор, гръцки историк от ІV в. пр.Хр., смята, че името Бари служи за обозначение на ансамбъл от къщи или град, като антономазия (употреба на собствено име вместо нарицателно); други пък потвърждават, че Бари идва от средиземноморския корен “bar” или “car”, който се отнася до “затворено и сигурно място”; някои са склонни да търсят прилика с гръцката дума “baris”, която обрисува тип лодка с платна или малък кораб, тъй като Бари винаги е имал морско призвание.

Склонна съм да приема всички тези обяснения, дори и много други, които просто потвърждават, че БАРИ е едно очарователно име!

Прескачам географската позиция и климата, това го виждам и чувствам натурално, и се съсредоточавам върху броя на населението: до половината на ХІХ в. около 10 000-28 000 души; в началото на ХХ в. надвишава 100 000; докато последното преброяване през 1981 г. сочи 378 400 постоянно присъстващи жители. Като се прибавят още 500 000 човека, които нахлуват ежедневно в Бари поради различни причини: работа, следване, бизнес (и други) афери, то числото става доста внушително. Въоръжените сили и туристическите посещения са извън тези данни. Повече от ясно е, че Бари е един мегаполис, а моят приятел Александър твърдеше, че е малък град!

Както потвърждават многобройните документи, Бари винаги е бил морски и търговски град, с добре развито земеделие. Апропо, индустрията, тя винаги е съществувала през изминалите столетия във вид на малки фамилни предприятия и занаятчийски ателиета, които през ХVІІІ и първите години на ХІХ в. постепенно се утвърждават на международния пазар. Днес в Бари се намират едни от най-модерните заводи и предприятия с много модерни съоръжения, които произвеждат разнообразни стоки. Многобройните банки на града играят решаваща роля в икономиката. Бари притежава един от най-големите Университети в Южна Италия и много училища.

За да се придобие една по-пълна представа за този колоритен град, би трябвало да се отдели и малко внимание на неговата емблема. Тя представлява щит, разполовен на две: лявата половина е бяла, дясната - червена. Гербът е качен върху корона във формата на кула. Най-древните историци потвърждават, че тази емблема е приета в епохата на кръстоносните походи - през Първия кръстоносен поход в 1097 г. воините са потегляли от пристанището на Бари. Бялото символизира чистотата на вярата, а червеното - пролятата за нея кръв. В предшестващите векове на върха на герба е бил изобразен ликът на Св. Николай, Светият патрон на Бари. После, след обединението на Италия, образът на Светията е заменен с корона, която символизира агломерацията на града. Релефното изображение на Св. Николай се появява и до днес върху гербовете на търговската, индустриалната, занаятчийската и земеделската камара.

Разгледах подробно снимката на голямата зала в кметството на Бари: просторна и елегантна обстановка, с фрески по сводестия таван, тапети и пердета в мека тоналност. На централното място: Герба, Кръста и Знамето.

Интерес за мен представляваха историческите бележки.

Историците потвърждават, че Бари е основан от илирийците около 1500 години пр.Хр. и по-късно, когато тук започнали да се заселват множество обитатели, е избран за главен град на областта.

В ІV в., когато Рим започва да покорява Апулия, Бари става римски “municipe” (град, подчинен на Рим с право на самоуправление) и остава такъв до падането на Западната Римска империя през 476 г.

Впоследствие градът преживява много мъчителни периоди, понасяйки господството на готи, византийци, ломбардци и араби. В годините 847-871 Бари става много могъщо арабско емирство, приемайки някои съществени аспекти от арабската цивилизация в областта на езика, търговията, изкуството и модата.

Освободен от сарацините, благодарение намесата на император Людовик, градът пада под игото на Византия. Местните жители се бунтуват често срещу гърците, предвождани от Мело да Бари. Нормандците се притичват на помощ, но когато византийците биват прогонени, те пък превземат града през 1071 г. В следващите години стават събития, които правят Бари известен в цял свят: пренасяне мощите на Св. Николай от Мира в Бари през 1087 г.; построяването на Базиликата, на мястото на бившия дворец на гръцкия катепан (византийски владетел) и освещаването й от Папа Урбан ІІ; проповед за първия кръстоносен поход; църковен събор в Базиликата; втори църковен събор против ереста; многобройни групи от поклонници и кръстоносци.

В 1119 г. Бари се провъзгласява за независим и избира свой принц. Но само след 12 години бива превзет отново от нормандците - този трагичен епизод вече ми беше известен от историята на замъка. Така мразех в тоя момент Роже ІІ Нормандски, превзел с оръжие града и наказал жестоко бунтовниците. А пък неговия наследник, оня Лошия, който сринал Бари до основи, направо ненавиждах.

В 1282 г. Бари е присвоен от Неаполитанското кралство, после пък от Арагонското... Отдъхнах си, като стигнах до дукеса Изабел Арагонска и нейната дъщеря Бона Сфорца - вече ги “познавах” от Замъка! Но знаех и трагичната замъкова участ през следващите три века, та сега ги прескачам.

Въпреки че е бил част от Неаполитанското кралство, кой ли не се е изреждал да управлява тоя град: австрийците, Бурбоните от Испания, французите.

Срещнах името на френския крал Joachim Murat (1808-1815), който полага първия камък на новия квартал, носещ днес неговото име, и където се намирах в момента. Изпитах симпатия към този крал, французинът е друго нещо, притежава галантност и вкус.

След експедицията на Джузепе Гарибалди, който оглавява похода на “Хилядата” през 1860 г. и освобождава юга на полуострова, Бари става част от обединена Италия.

След тази полезна информация бях обикнала Бари с цялото си сърце и с удоволствие се приготвих да излизам. Преди това написах писмо до Св. Николай, което смятах да оставя в “чудотворната колона”.

Минавайки този път по авеню Виторио Емануеле, изпитвах симпатия към първия крал на обединена Италия, при който Бари най-после си е отдъхнал от нашествениците. Всъщност, Виторио Емануеле ІІ завършва делото на Гарибалди, ето защо площадът и булевардът носят имената на тези достойни мъже. Преди Обединението на Италия са се наричали с имената на Бурбоните, но това само за информация.

Колоната на правосъдието (“срамната колона”)
Колоната на правосъдието (“срамната колона”)

Отново потънах в Стария град, който ме изпълваше с любов и носталгия. Оказа се, че вчера почти бях изминала двата маршрута в тая част, предложени в книгата за Бари. Сега реших да посетя още някои забележителни местенца, за които току-що бях прочела.

Поспрях се на Piazza Mercantile, малко чаровно площадче, което е било център на всички дейности на града: всеки ден е имало пазар, така също тук се е раздавало правосъдие. Най-важната постройка е без съмнение Palazzo del Sedile, датираща от времето на Ренесанса. Бил е видоизменен през ХVІІ в., след като голяма част от него е била опожарена.

Близо до двореца Седиле се намира Колоната на правосъдието, опряна до един каменен лъв. Тази колона е служила като позорен стълб, за който са били завързвани длъжниците и злосторниците, изложени на подигравките на тълпата. Наричат я още “колоната на срама”.

Мислех си, че колкото и примитивно да изглежда това наказание, все пак е доста ефикасно: като седнах върху лъва (не посмях да прегърна колоната) и се огледах наоколо, можах да почувствам донякъде ужаса от един такъв позор. Но може би в нашия модерен век тази мярка е твърде непрактична, понеже би трябвало да има колони на всеки ъгъл.

Пак се разходих по Виа Венециа, любувайки се на безкрайната морска шир. Там, където морският бряг оформя ъгъл, се намира манастирът Санта Сколастика. Една самотна палма се издига отпред и се вижда отдалече. Обиколих високите зидове, но вътре не можах да проникна, тъй като не се допускаха посетители.

По познатите ми вече улички тръгнах обратно към Базиликата, вече беше отворена.

Когато слязох в Криптата, за моя радост нямаше посетители, аз бях съвсем сама. Прочетох писмото, което бях написала на Св. Николай, и с много вяра го помолих да изпълни желанията на сърцето ми. Помолих се и за моите приятелки, които толкова ме подкрепяха емоционално за това пътуване и ме поощриха да напиша пътепис. После изпратих “sms” на Александър, днес пък той имаше рожден ден. Бях записала имената на всички, Св. Николай знае какво им е нужно. Отидох при “чудотворната колона” и с радост пъхнах писъмцето вътре. Да си абсолютно сам в едно такова свято място, беше толкова вълнуващо и тайнствено. Запечатах този миг с фотообектива.

Криптата с гроба на Светеца. Византийски и нормандски колони

Криптата с гроба на Светеца. Византийски и нормандски колони (ХІ век)

Седнах на една пейка и се пренесох във вековете.

Св. Николай се е родил през втората половина на ІІІ в. в град Патара, в малоазийската област Ликия. Сега от този град има само развалини. Родителите му, Теофан и Нона, били хора благочестиви, богати и знатни. Дълго време нямали рожба и с много сълзи, молитви и милостини измолили от Бога чедо, което нарекли Николай (от гръцки “победител”).

Преданието разказва, че Николай бил благословен още в майчината си утроба и с раждането му потекли чудеса. Той веднага се изправил на краката си и майка му мигом оздравяла (оттук се слави като покровител на родилки). Този свят миг беше изобразен на една от картините в Криптата: жизнерадостното бебе, подкрепяно от една жена, стоеше право в коритцето, майката го гледаше с удивление, а от вратата надничаше щастливият баща. Когато го кръщавали, той стоял три часа изправен в светия купел, като възрастен човек; в сряда и петък сукал само веднъж от майка си, и то вечер, след като родителите му прочитали обикновените молитви. Като дете не се увличал в игрите, а винаги търсел Бога. Още в юношеската му възраст, неговият чичо Николай, епископ на Патара, уговорил родителите му да го посветят в служение на Бога и го възвел в чин презвитер.

След смъртта на родителите си употребил всичкото си богато наследство за добри дела, като помнел Божията заповед - да правим добро скришом и да не търсим за него светска слава. Така спасил честта на трите сестри, които изпаднали в голяма сиромашия. Баща им, който бил преди богат човек, свикнал на охолен живот, вече замислял как по нечестни пътища да припечели нещо - заставил невинните си дъщери да отидат в едно блудилище. Великият Божи угодник узнал за това и тайно нощем подхвърлил една кесия с много злато. Клетият баща успял да омъжи най-голямата си дъщеря. Св. Николай решил по този начин да уреди и другите две дъщери и така спасил честта им (почита се като покровител за щастливо задомяване).

И тази картина гледах дълго.

Трогателни са историите за спасяване на невинно осъдените, на пътуващите по море, възкресението на убития моряк, затова се слави като покровител на плаващите и патрон на всички моряци. Банкерите и търговците също го почитат като свой патрон.

Все повече, горейки от любов към Бога, Св. Николай желаел да посвети целия си живот в монашеско служение. Но друга била волята Господня. Една нощ, стоейки на молитва, той чул глас: “Николай, обърни се към людете, та в тебе да се прослави името Ми”. Няколко време преди да стане пастир на Мир-Ликийската църква, Св. Николай имал видение. Нощем му се явил Иисус Христос, сияещ от слава, и му връчил Евангелие, украсено със злато и бисери, а от другата страна Божията Майка му възлагала светителски омофор.

Като епископ, Св. Николай просиял като дивен защитник на вярата. Той преживял едно от най-страшните гонения, повдигнато от император Диоклетиан. Не по-малко бедствено положение предизвикала ереста на Арий, който отричал Божеството на Иисус Христос. Желаейки да въдвори мир в Църквата, император Константин свикал събор в гр. Никея, през 325 г. Това бил Първият вселенски събор, който осъдил ереста на Арий и съставил първата част от Символа на вярата.

Има предание, че кроткият по нрав Св. Николай в спор с Арий не могъл да понесе богохулните му слова и му ударил плесница пред цялото събрание. За тази му постъпка светите отци го лишили от архиерейски сан. Но най-достойните от тях се удостоили с чудно видение: видели от едната му страна Господ Иисус Христос с Евангелието, а от другата, Св. Богородица с омофора. Всички започнали да го почитат като велик Божи угодник. Светителят извършил през живота си много чудеса чрез Божията благодат. Удивително било влиянието на неговите думи, дори и на външния му вид - достатъчно било човек само да го погледне и да се утеши в неволята си.

Като достигнал дълбока старост, след кратко боледуване Св. Николай починал тихо и блажено на 6-ти декември 342 г. Тялото му било погребано в катедралата на град Мира. Неговите нетленни мощи се оросявали с благовонно миро, от което много вярващи получавали изцерение.

Но в 1077 г. Мира бил завладян от селджукските турци и броят на християните значително намалял. Св. Николай заповядал в съновидение на един благочестив свещеник от Бари да пренесе мощите му в своя град. Там живеело и многолюдно гръцко население.

Веднага три кораба с “избрани мъже” се отправили към Мира. Тази новина стигнала и до Венеция, друг италиански град с висока почит към Светителя. Венецианците също се отправили на път, но корабите от Бари ги изпреварили. Като стигнали в Мира, 47 въоръжени моряци влезли в храма, но били посрещнати недружелюбно от местните монаси. Това разпалило ревността на италианците и един от тях измъкнал меча с думите: “Или ми покажете къде се намира гробът на Светеца, или ще ви очистя до един”. Тогава най-възрастният монах кротко обяснил, че много могъщи царе и владетели са се опитвали да вземат мощите, но никой не е успял, защото Бог не им е позволил. Сега обаче се проявява волята на самия Светец, който ги е предупредил, че ще ги напусне. След тия думи монасите показали гроба. От Светите мощи изтичало благовонно миро, което моряците събрали в един съд и заедно с мощите отнесли на кораба. Двама от монасите тръгнали също за Бари. На пристанището вече се били събрали местните християни, които плачели и обвинявали италианските “грабители”. Един от моряците се обърнал с пламенна реч към населението и ги убедил, че такава е волята на Светеца. Утешил ги също, че при тях остава пресветият гроб, където са били благодатните мощи, също и чудотворната икона, сътворила толкова чудеса. Всички се успокоили и със сълзи изпратили своя свят защитник и благодетел.

На 9-ти май 1087 г., в неделя вечерта, корабите пристигнали в Бари. Множество народ и местното духовенство посрещнали екипажа с мощите на Светеца. Още същата вечер 49 болни и недъгави били изцерени. Чудесата продължавали и през следващите дни. Веднага започнал строежът на прочутия храм на светителя Николай. Най-напред била построена Криптата. Град Бари се превърнал в любим поклоннически град за християните от всички страни.

Група туристи с екскурзовод на френски бяха заобиколили “чудотворната колона” и аз се присъединих към тях. Новото, което научих, беше причината за нанесените “рани” по гладката повърхност на тая реликва. След проявата на чудесата хората започнали да откъртват малки парченца за себе си. Направо са можели да раздробят цялата колона. Това наложило нейната защита с една здрава желязна мрежа. Ето защо ми се струваше, че тези местенца сълзят. Да се чудиш на човешкото безумие!

Интересен беше разказът за надпреварата между Венеция и Бари при пренасянето на мощите. Както вече е известно, венецианците закъснели, но в бързината и суматохата моряците от Бари не успели да вземат всичко, защото гробът бил пълен с миро. След тях венецианците обрали това, което останало, а малко по-късно пристигнали и французите, те претърсили гроба и взели последните кости, които успели да намерят. Днес три града се гордеят с мощите на Св. Николай, но тъй като в Бари се съхраняват 70 % от костите, тук е най-висок култът към Светеца.

До ден-днешен от костите изтича чудотворно миро, което се събира веднъж в годината, на 9-ти май, когато се отваря гробът. Правени са много анализи на тая течност, но нейният състав не може да бъде установен.

Обърнато беше внимание на подреждането на мозайката - освен че е автентична, тя е подредена по същия начин, по който е била преди в катедралата в Мира. Моряците са я нарисували дословно. На въпроса къде се намира град Мира, екскурзоводката обясни, че днес той се казва Демре или Кале, намира се в Турция, областта Анталия.

Св. олтар в Базиликата Сан Никола

Св. олтар в Базиликата Сан Никола

Останах още известно време в Криптата, просто не ми се тръгваше, но утре пак щях да дойда. Сега отделих време да разгледам по-обстойно величествената Базилика, строена с толкова любов и ентусиазъм. Олтарът беше истинско произведение на изкуството. В средата се пазеше тронът на абат Елиа, изработен от масивен мраморен блок.

Пред прочутата статуя на Св. Николай постоянно се тълпяха хора, независимо от вероизповеданието си. В брошурата “Св. Николай и неговата Базилика в Бари” е отбелязан и този въпрос: католик или ортодокс е Св. Николай? Този велик Божи угодник е на всички, които вярват и му се молят!

Статуята на Св. Николай
Статуята на Св. Николай

Запалих свещ и застанах пред скулптурата. Много добре си спомнях, че бях я виждала някога по телевизията и все се чудех как я носят, като е толкова голяма. В предната част на остъкления пиедестал имаше малки дупчици, през които хората пъхаха писъмца или банкноти, навити на рулца. Навих и аз една банкнота от 5 евро и я проврях през дупчицата. Писмото си бях оставила при “чудотворната колона”, но тъй като го знаех наизуст, пак го прочетох мислено на Св. Николай. Безрезервно вярвах в неговата чудодейна помощ.

Прибрах се в хотела към 19 часа, отдъхнах си малко и после отидох на вечеря. Реших да се поразходя след това отново по Виа Спарано и да погледам нощния живот. Днес беше събота и жителите на Бари сякаш си бяха дали среща на “salotto”.

След едночасова разходка почувствах, че започвам да се “опиянявам”: около мен гъмжи от народ, бляскаво осветление, атрактивни витрини, унасяща глъч и... коли... лудница от коли. Хората вървяха между тях и хич не им пукаше, че може някой да ги блъсне. Погледната отстрани, цялата тази жива маса приличаше на една “заблудена овца”, която върви право в устата на вълка.

Не е за мен този свят, в Стария Бари ми е много по-добре.

Последен ден.

Към обяд освободих стаята в хотела, оставих “Чери” на съхранение и тръгнах към познатите ми вече места. За последно исках да обиколя всичко - кой знае дали пак ще дойда в Бари?

Имах много време на разположение, влакът ми беше чак в 21 часа.

Днес се движех спокойно, просто се разхождах и наслаждавах на всичко. Лудият маратон беше приключил, радвах се, че успях да се справя с маршрутите и в Стария, и в Модерния град.

На двата площада - Ферарезе и Меркантиле - беше шумно и забавно. Децата се гонеха с весели викове, родителите подвикваха към тях, група туристи бяха наобиколили своя екскурзовод и внимателно слушаха разказваната им история. Кафенетата бяха пълни с народ, всички се наслаждаваха на лъчезарното слънце през днешния неделен ден. Настаних се и аз в едно уютно местенце, поръчах си любимото “италианско кафе” и се предадох на блаженото състояние, което италианците наричат “фаре ниенте” (нищо не правя). Само наслада от живота, без всякаква затормозяваща мисъл. Фантастично!

Разходих се по цялата Виа Венециа, а после слязох до морския бряг. Крайбрежната ивица беше защитена с една стена, а зад нея вълните леко се блъскаха в големите обли камъни. Нямаше пясъчна ивица като нашето море.

Седнах на една пейка и се загледах в морската синева. Можех да остана така часове, толкова е отморяващо и успокояващо. Плъзнах поглед на изток и неусетно се пренесох в България... Колко е близко!

Бях се унесла в мечтите си, когато до слуха ми достигна руска реч. На близките пейки се бяха разположили руски туристи, току-що пристигнали с автобуса. Вече бяха разгърнали дисагите и сладко похапваха. Усещаше се апетитният мирис на кюфтенца, туршийка... чак ми се прияде... Минах покрай тях, погледнах ги с умиление... знакомые, родные...

Сбогуване с Бари
Сбогуване с Бари

Помолих да ме снимат с морето, отзоваха се с готовност.

Наближаваше четири часа и аз се отправих към Базиликата. Сетих се, че все още не съм купила никакви сувенири от магазинчето и най-напред влязох в него. Попитах за флакончетата с миро, това беше най-ценното, което можех да отнеса.

Продавачката беше заета в момента и една жена любезно се отзова. Показа ми шишенцата във витрината и започна да разказва как всяка година се събирало миро в гроба на Св. Николай, а от свещниците започвало да тече масло. Сподели, че вярва в чудотворната сила на тази течност и редовно купува за себе си и за подарък.

Така се запознахме с Люба, рускиня, която сега живееше и работеше в Бари. Излязохме в двора и продължихме разговора си. Попита ме дали зная за “чудотворната колона”, отговорих, че даже съм й “поверила” писмото си до Св. Николай!

- О, не... - разпалено започна да ми обяснява Люба - писмото трябва да оставиш при статуята, там се изпълняват желанията... Напиши ново писмо!

Добре, че имах листчета в себе си, казах, че веднага ще го направя. Мислех да отида при скулптурата и там да напиша писмото. Но на Люба просто не й се разделяше с мен. Каза ми, че преди работела в Гърция и най-добрата й приятелка била българка. В Бари имало много рускини, но не всички били на ниво: мръсни, мързеливи... леконравни...

Личеше си, че Люба беше интелигентна жена, с образование, но липсата на работа и средства за живот я принуждавали да работи това, което не е много лесно и приятно - гледала една капризна баба. Получавала 700 евро, които не можела да изкара в Русия. Попитах я за възрастта - беше на 63 години, но изглеждаше млада и жизнена. На тия години да тръгнеш по чужбина и да се бориш с живота, не беше лесно, още повече за една жена. Но Люба имаше дух и вяра. Това я крепеше.

Слязохме двете в Криптата, там според нея било най-добре да напиша писмото си и да го прочета пред гроба. Съгласявах се с всичко, което ми кажеше, защото го правеше с много вяра и желание. Станахме си симпатични една на друга. Вътре не можехме вече да говорим, имаше и други посетители. Люба само ми пошушна, че ще остане около 15 минути, за да се зареди с енергия, после трябвало да тръгва. Предварително се сбогувахме и разцелувахме.

Седнах по-назад, за да не ме разсейва никой и започнах да пиша с цялата си любов писмото до великия Светец. Толкова се бях вживяла, че най-старателно гледах да не допусна грешки. Не забравих имената на моите приятели и приятелки, споменах също и близките.

Приближих до решетките, за да прочета наум написаното. Люба беше седнала на първата редица, разперила ръце с обърнати длани и притворила очи. Но инстинктивно ме усети и погледна. Показах й листчето, тя се усмихна и кимна с глава. Не зная колко време съм стояла пред гроба, унесена в молитвите си, но когато се обърнах, Люба вече я нямаше. Тя остави в сърцето ми един мил спомен.

Отидох при статуята на Светеца и пуснах писъмцето си през една дупчица на стъклото. Дълго гледах навитата на рулце хартийка и си мислех за неведомите пътища Господни!

Толкова се бях молила на Св. Николай през живота си и той винаги ми помагаше по чудесен начин. Много силно желаех да дойда при него и той го направи. Вярвам, че ще изпълни и желанията на сърцето ми, споделени в писъмцето.

Сбогом Бари, всичко беше чудесно!

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2008, № 6 (103)