Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СТАРИЯТ ПЛОВДИВ - ЛЮБОВ И НОСТАЛГИЯ

Таня Шелхорн

web

Всеки път, когато си мисля за Стария град, изпадам в едно такова особено състояние, което е характерно за влюбените. Не ми се говори, желая единствено усамотение и тишина. Потъвам в спомените, а те винаги ме отнасят чак до онези години, през които за първи път започнах да усещам магнетизма на Трихълмието. В такива мигове много ми се иска да опиша преживяното, но ясно съзнавам, че думите не могат да предадат душевните трепети, колкото и умело да са подбрани и изречени. Все ще излезе нещо друго, не и това, което ми се иска да споделя.

По едно време бях обхваната от силно желание да дам своя принос за историческото минало на този град, като се постарая да опиша частица от многовековната му съдба. Но само като си помислих, че той е по-древен от Рим, Атина или Константинопол, че е съвременник на Троя, че е преживял всички етапи на човешката цивилизация, че безброй пъти е възкръсвал изпод пепелищата, разбирах, че тази отговорна задача просто не е по силите ми. Други хора са изпълнили своя свещен дълг, понесли търпеливо тежестта на цели осем хилядолетия върху плещите на безбройните си проучвания. Техните талантливо пресъздадени творения пораждат у мен високо самочувствие от националната ми принадлежност.

Ако сега дръзвам да споделя мислите си с белия лист, то го правя, защото, както се казва, може би е дошъл моментът на вдъхновение? Или просто ми се иска да разкажа нещо за моя любим Стар град, понеже го обичам много силно!

 

Кой знае защо, когато си помисля за Стария Пловдив, в съзнанието ми винаги изплува сентенцията: "Виж Неапол и умри". Разбира се, че няма нищо общо между Града върху Тепетата и Града в подножието на Везувий! Но у мен се прокрадва лукавото пламъче защо и аз да не мога да изразя поетичната си нагласа, която ме обзема след всяка разходка по калдъръмените стръмни улички между романтичните възрожденски къщи?

"Веди Наполи е пуои муори", възкликнал Гьоте, запленен от живописната и неотразима гледка на града, отразяващ се във водите на Неаполитанския залив. Не искам да тревожа духа на великия немски класик, но си мисля, че неговата "крилата фраза" (твърди се, че произтича още от времето на Вергилий), подета после от италианското кино и пламенните неаполитанци, днес придобива все по-силно едно постмодерно значение. Боклук, мафия и проституция могат да послужат като реална антиреклама на прочутия израз, за който многократно през вековете хората са се питали какво всъщност е имал предвид нейният анонимен създател?

Друго обаче е въздействието на Стария Пловдив - след като си го посетил веднъж, не само че нямаш никакво желание да умираш, напротив, страстно ти се живее, за да можеш отново и отново да се завръщаш в него и да изживяваш вълненията си. И разбира се, да разказваш.

 

Без да изпадам в сантиментално настроение, не мога да премълча онези незабравими мигове, когато усетих в себе си странното привличане от Трихълмието. Сякаш някаква магнетична сила ме теглеше натам, аз чаках с нетърпение да свършат часовете и да си отдъхна от училищната досада. Бях ученичка в гимназията и в съзнанието ми са се запечатали онези пролетни дни, през които всичко в природата се разтваря за живот и тя се облича във вълшебни цветове. Сред този пъстър оазис аз се откроявах с черната си престилка и бяла якичка. Особено ме отегчаваше тежката ученическа чанта. Сядах на някоя пейка и се правех, че уча уроците си, но всъщност бях далеч от подобно изтезание. Мечтаех за времето, когато ще дойда тук на разходка, облечена в ярка лятна рокля и ръцете ми ще бъдат свободни от досадния товар.

Дните се изнизваха неусетно, а с тях и годините. Аз се разделих с ученическата идилия и поех по пътя си. Случи се така в живота ми, че за дълго отсъствах от Пловдив, а през кратките ми посещения дори и не се сещах за Стария град.

 

След десетгодишна раздяла отново се озовах в Града под тепетата. Радостта ми беше голяма, още повече че бях приета в състава на Пловдивския куклен театър. Мислех си, че никога повече няма да го напусна. Но животът пише своя сценарий, който понякога е различен от нашите желания. За добро или зло, кой знае?

След пет жизнерадостни театрални сезона, изпълнени с много срещи и посещения в Стария град, на мен ми беше "писано" пак да се разделя с този обаятелен свят. Поех отново на път, сега още по-далече от преди. Заминах за чужбина, да се боря за насъщния си хляб. Само мисълта, че там, в най-хубавия Град на Света, ме чака моето гнезденце, ми даваше сили и упование да продължавам напред. Копнеех за мига, когато нямаше да отсъствам толкова дълго и пак ще имам време за любимите мои разходки.

Уви, колелото на живота ми се завъртя някак странно, та ме отведе отново в чужбина, този път за постоянно. Но не и завинаги. Това аз не можех да го понеса.

Когато житейските бури около мен поутихнаха, аз най-после се отдадох на любимите си занимания. Най-фантастичните от тях бяха летните месеци в Пловдив, изпълнени с много приятелски срещи, емоции и разходки. Удоволствието да си бъда у дома, ми даваше усещането, че живея. Особено през последното лято, когато всеки път преоткривах Стария Пловдив!

 

Най-често поемах по моите "маршрути" от площад "Джумаята". Бавно се катерех нагоре по улица "Съборна", стигах до Катедралния храм "Св. Богородица" и най-напред се отбивах при гроба на митрополит Арсений. Запалвах свещичка в малкото сандъче с пясък, полагах с обич цветята върху мраморната плоча, казвах на ум молитвата си, а после "разказвах" какво се е случило през последната година.

Дядо Владика, както винаги, ме слушаше мълчаливо и усмихнато. Оставах дълго при него и живо си припомнях нашата първа среща. Тя беше наистина невероятна. Моят приятел Валери твърдеше, че сам Ангелът ме е водил. Може и наистина да е било така.

 

Бях написала първата си книга, в която споделях това, което ме вълнуваше, а много от нещата се отнасяха до вярата. Страхувах се да не съм сгрешила или пък сглупила. Така ми се искаше някой духовник да прочете написаното, преди да съм го дала за печат. Но кой?

Неусетно в съзнанието ми се появи мисълта за Пловдивския митрополит Арсений, с когото не се познавахме лично. Дори не бях го виждала в живота. Но гледайки черно-бялата снимка на Св. Синод в книгата "Нашата вяра", аз веднага го познах. В този миг бях сигурна, че именно той ще прочете моята книга и ще ми каже най-искрено мнението си. Вяра или наивност... не зная, но се случи точно така!

В един августовски ден аз се озовах пред църквата "Св. Марина", стиснала в ръка своя ръкопис. За първи път в живота си прекрачвах прага на малката вратичка, водеща към сградата на Пловдивската митрополия. Нямах уговорена среща.

Още щом тръгнах по пътечката и видях Негово Високопреосвещенство, излязъл навън, вероятно за кратък отдих и глътка въздух. Стоеше изправен пред градината и гледаше усмихнат един заек, който пасеше в тревата. Осанката и респектиращият вид на неговия духовен сан ме стреснаха и аз бях готова да се откажа от намерението си. Но дядо Владика ме видя и весело заговори: "Ха сега, коя беше ти? Ела, ела да те видя?" Беше в настроение и това ме окуражи.

- Вие не ме познавате, заговорих смело, но аз отдавна си мисля за Вас, и ето, че днес реших да дойда. Ами искам, Ваше Високопреосвещенство, да Ви помоля да прочетете какво съм написала, защото много се страхувам да не съм сгрешила...

След цялата тая словесна тирада той ме гледаше усмихнат, без да промълви дума. Не можех да преценя какво си мисли за мен в този момент. Дали не му изглеждам като наивна ученичка?

- Много Ви моля, дядо Владика, поне един поглед да хвърлите, не зная как така се реших да дойда при Вас, но щом видях снимката и веднага Ви познах!

Този път той ме изгледа изпитателно и мълчаливо през тъмните си очила, а аз треперех от вълнение, да не ме отпрати. Бях дошла при него, водена от своя емоционален характер, но сега съзнавах пред кого стоя и за какво го моля. Та той е претрупан с работа и ангажименти, с моята книга ли ще се занимава?

"Дай да видя", посегна дядо Владика към папката и ме покани да седнем на пейката. Разтвори наслуки страниците и как се случи, че попадна точно на глава 8., която носеше следното заглавие: "Ангелът на Господа застава около ония, които Му се боят, и ги избавя".Тези думи бяха цитат от Псалтира.

Треперех от напрежение, когато митрополит Арсений започна да прелиства страниците и да спира поглед върху текста, без да продума. Аз също си мълчах. После той въздъхна и каза: "Добре, ама кога ще го чета всичко това?"

- Когато имате време, дядо Владика, тоя екземпляр е за Вас, аз не бързам, ако одобрите написаното, ще го издам чак догодина, когато отново ще си дойда в България!

Изрекох всичко на един дъх, а сърцето ми преливаше от радост. Беше лятото на 2000-та година.

 

През всичките следващи години редовно посещавах Негово Високопреосвещенство, когато си бях в Пловдив. Разказвах му за пътуванията в България с моите швейцарски гости, за тяхното удивление от нашите църкви и манастири, исторически места и природни забележителности. Той слушаше с удоволствие и възхитен казваше: "Това е истинска прослава на Православието!"

Спомням си колко беше развълнуван, когато му разказах за посещението в Рилския манастир и му показах топчето памук от раката с мощите на св. Иван Рилски.

"Ами аз снощи го сънувах", сподели той и целуна памучето, което бях закрепила с тиксо на гърба на иконката.

 

Често се случваше, когато отивах в Митрополията, при него да има свещеници или миряни. Изчаквах търпеливо на пейката отвън и щом дядо Владика излезеше, ставах почтително да му целуна ръка. Той ме представяше и започваше да обяснява, че съм писала за хомеопатията или твърде образно разказваше за дюличката, за голямата риба... Беше много впечатлен от моите прости разкази.

Винаги го поздравявах за Коледа и Великден. Щом ме чуеше по телефона, започваше да говори бодро и весело, а когато при него имаше свещеници, ми предаваше поздрави от тях.

Видях го за последен път в цялото му Владическо достойнство в Катедралния храм "Св. Богородица" на празника Успение. Няколко месеца по-късно разбрах за смъртта му.

 

Тихо и спокойно е сега в старинното гробище при Катедралата, където са погребани най-видните пловдивски духовници и знатни граждани. Разглеждах мълчаливо художествено изработените надгробия на дейците за църковна независимост, пловдивските митрополити Панарет, Натанаил и Максим, както и възрожденците Христо Г. Данов, Йоаким Груев, Стоян Чалъков.

Продължавах разходката си по ул. "Съборна", която, както и целия Стар град, представлява един очарователен музей под открито небе. Всеки път четях табелките с имената на къщите, защото преди те не ни бяха известни и ние ги назовавахме според съвременното им предназначение. А всяка къща си имаше своята история.

Постоянната експозиция на Градската художествена галерия се помещава в представителната сграда на някогашната Пловдивска девическа гимназия, построена по проект на пловдивския архитект Йосиф Шнитер през 1881 година.

По-нагоре са Старинната аптека "Хипократ" с музейна сбирка, посветена на историята на фармацията в Пловдив и Пловдивския край. Къщата е била собственост на д-р Сотир Антониади, един от първите дипломирани лекари преди Освобождението.

В съседство е Скобелевата къща, в която е живяла до смъртта си през 1880 година Олга Скобелева, майката на генерал Михаил Скобелев. През 2003 година тук е уредена постоянната експозиция на творчеството на големия пловдивски художник Георги Божилов-Слона. Възпоменателното пано върху външната стена е по проект на Димитър Киров.

В забележителната възрожденска къща на д-р Стоян Чомаков се намира постоянната експозиция "Златю Бояджиев", представяща творческия път на големия български художник. Особено вълнуващи за мен са неговите внушителни по размери живописни платна, посветени на Брезово, защото там е моето детство. В следобедните часове слънчевите лъчи проникват закачливо през листата на големите дървета и обличат цялата къща в една нежна неръкотворна дантела.

Постоянна експозиция

Постоянна експозиция "Златю Бояджиев"
(Къщата на д-р Стоян Чомаков)

Към края на стръмната улица се намира църквата "Св. св. Константин и Елена", която представлява историческа светиня и паметник на творчеството на едни от най-изтъкнатите майстори строители, резбари, зографи и стенописци. Всички икони на иконостаса са сътворени от Захари Зограф, през годините 1836-1840. Кощунствена ръка е посегнала към едно от прекрасните творения на Зографа и е отмъкнала в безумието си "Тайната вечеря". Талантлив млад художник е изографисал копие на оригиналната икона.

До храма е старото църковно училище, което е превърнато в Иконна сбирка на Градската художествена галерия. Представени са икони от ХV до края на ХІХ век.

Около цялото това свято място, където са били избити 38-те пловдивски мъченици по времето на Диоклетиан, днес е оформен един забележителен антично-възрожденски архитектурен комплекс, свързан с източната порта на акропола - Хисар капия.

Крепостната порта

Крепостната порта "Хисар капия"

Крепостната порта Хисар капия съществува от дълбока древност и днес се е превърнала в един от символите на Пловдив. Под нивото на калдъръма се намират основи, датиращи от римската епоха, вероятно от ІІ век. Сегашният вид се определя някъде към Средновековието от ХІІ-ХІV век.

Северно от крепостния вход се виждат основите на старата крепостна стена, която е използвана за основа на голямата възрожденска къща на Коюмджиоглу. В съседство е къщата на Димитър Георгиади, а между тях се спуска улица "Стръмна". Тук е оформен малък живописен площад, на който често има любознателни посетители.

Романтичен кът от архитектурния ансамбъл

Романтичен кът от архитектурния ансамбъл "Хисар капия"

Много обичам този романтичен кът и винаги се спирах тук с удоволствие. Толкова спомени ме съпътстваха, че не можех да продължа, преди да ги изживея отново. Любувах се на новата фасадна дреха на Историческия музей (къщата на Георгиади) и си спомнях как само преди две години наблюдавах любопитно кой цвят ще изберат художниците. Те нанасяха върху старата стена различни проби и умуваха помежду си, а на мен ми се искаше да кажа, че оня, топлият цвят, най-много ми харесва. Обаче никой не ме попита и аз си замълчах учтиво.

Винаги се спусках по улица "Стръмна", дори и тогава, когато бях с неподходящи обувки. Долу е ателието на Ванко, не можех да го подмина, много спомени ме свързваха с него. Изкачването по тази палава уличка е не по-леко, но изживяването си струваше - да се поумориш. "Стръмна" се нареждаше сред най-известните архитектурни ансамбли в Стария град.

Другият интересен архитектурен ансамбъл е разположен на ул. "Цанко Лавренов", където се намират едни от най-хубавите пловдивски възрожденски домове. Поради стръмния терен те са разположени в живописен стъпаловиден ред. В самия край на улицата се издигат камбанарията и куполът на възрожденския храм "Св. Неделя". Тук се спирах за дълго, защото спомените ми бяха най-съкровени. Преди да вляза в храма, си отдъхвах отвън на пейката и мислено се връщах назад в годините.

Възрожденски храм

Възрожденски храм "Св. Неделя"

Параклисът

Параклисът "Въведение Богородично"

Никога няма да забравя отец Константин. Неговите молитви и благи думи ми помогнаха много, когато бях на път да поемам към чужбина. Той говореше с уважение за страната, в която не е проникнала комунистическата зараза. Искаше, като се върна, да му разкажа. Канеше ме понякога в канцеларията си, черпеше ме с бонбони, разказваше ми за историята на най-старата пловдивска църква, за килийното училище и за много други неща. В съзнанието ми завинаги се съхраниха неговите наставления, да не забравям да благодаря на Бога, Който е много щедър и милостив.

Аз помнех обещанието си към отец Константин и когато се върнах след година и половина отсъствие, се упътих един ден към църквата, за да го видя и да му разкажа за Швейцария. За съжаление бях много закъсняла, той не ме дочака. Мир на праха му.

 

Разходката ми по този мой маршрут завършваше на площад "Атанас Кръстев", след което поемах обратно по "Съборна" към Главната. Случайно до слуха ми достигна мелодична френска реч и аз наострих уши. Толкова рядко ми се случваше да говоря на този език, а ето тук, в сърцето на Стария град, един симпатичен французин обясняваше по мобилния си телефон, че е пристигнал благополучно и галантно пращаше целувки, от което ми стана ясно, че говори с дама. Не мислех, че подслушвам неприлично, просто се наслаждавах на перфектния му френски. Той ме забеляза и когато приключи разговора си, ме попита, може ли да ми бъде полезен с нещо. Отговорих му, че обожавам френски и тръгнах подире му. Какво си е помислил, не знам, но често се обръщаше да ме гледа с учудване. Аз пък, с неприкрито любопитство, исках да разбера къде отива. Той свърна в един кьор-сокак и изчезна от погледа ми. Аз упорито продължих да го преследвам и се озовах пред една тежка, плътно обкована с желязо дворна порта. Влязох вътре и замрях от удивление. Разбрах, че съм попаднала в дома на Начо Културата. Идвах тук за първи път в живота си.

В двора, преобразен като галерия "Червеното пони", седеше Димитър Киров, заобиколен от собствените си картини, изложени на открито. Разговаряше с познатия ми вече французин.

Точно предната вечер бях гледала по телевизията филм за известния пловдивски художник и ето че днес се срещнахме. Не бях го виждала почти двайсетина години. Той ме загледа изпитателно, сякаш се мъчеше да си спомни коя съм. Аз се приближих и подадох ръка. Знаех от филма, че преди две години е получил удар, дясната му ръка е била парализирана и има нарушена памет. Сам признаваше, че понякога не може да си спомни имената на близките си приятели. Казах му, че някога се познавахме, но оттогава изминаха много години, през които не сме се виждали. Той сподели за болестта си, а аз изразих възторга си от неговите картини.

"Аз много бачкам", призна си той и каза, че всеки ден прави по една картина. "Ставам и започвам да рисувам", продължи вдъхновено и изреди цялата си предстояща програма от изложби. Удивих се на обстоятелството колко свежа е паметта му, когато става въпрос за творчество.

Имах късмет да разгледам изложбата му в "Червеното пони", която се закриваше днес. Дикиро кимна усмихнат към приятеля си и каза, че са изчаквали неговото пристигане от Париж. Закачливо заразказвах за случайната ми среща с французина, благодарение на когото се бях озовала в къщата на Начо Културата. Мислех, че не разбира български. Митьо Киров кимаше усмихнат, приятелят му също се поусмихваше, а пък аз се смеех и разказвах... докато изведнъж "французинът" проговори на чист български. Човек никога не знае какво се крие отсреща, та хубаво е да бъде по-предпазлив. Добре, че не се получи нищо конфузно.

Влязох да разгледам и къщата, която сега беше превърната в музей. Да се разказва на пловдивчани за Атанас Кръстев (Начо Културата) е излишно, но хората, които не го познават, нека да знаят, че той е човекът, на когото дължим днешния Старинен Пловдив, голям приятел на най-добрите български художници и артисти, колекционер и ценител на изкуството.

Къщата-музей

Къщата-музей "Атанас Кръстев" (Начо Културата)

Къщата-музей

Къщата-музей "Ат. Кръстев". Интериор

Слънцето вече клонеше към залез, когато реших да приключа с емоциите за днес. Имаше още толкова места за посещение, но утре пак ще дойда, и вдругиден също, и през следващите дни, докато съм в Пловдив. Откога жадувах за това съприкосновение. Не можех да се нарадвам на обновените къщи, усещах ги като живи същества, които също се радват на щастливата си съдба. В какви съборетини се бяха превърнали някога, преди да ги поемат грижливите ръце.

Докато все още се любувах на великолепната Балабанова къща, на която исках да отделя специално внимание през следващите ми посещения, видях, че се задават Димитър Киров и съпругата му Русалия. Той се движеше по-бавно, малко след нея, захапал любимата си лула. Тя беше наметната с една черна пелерина, каквато често носех и аз, и този детайл привлече вниманието ми. Наблюдавах ги отдалече и тази картина завинаги се запечата в съзнанието ми. Двамата се движеха сред декора на антично-възрожденския ансамбъл на ул. "Витоша" и аз имах чувството, че гледам някакъв невероятен филм. Не можех да откъсна очи от живия екран, върху който невидимата кинолента излъчваше един магнетичен епизод, посветен на емблематичната двойка на Пловдив. Пожелах много силно да имам точно тази картина от големия художник и бях готова да си я поръчам.

Тръгнах след тях по малките криволичещи улички, по които не бях минавала никога преди. Двамата стигнаха до фантастичния си дом и потънаха зад тежката дървена порта. Аз стоях захласната от удивление, гледах мозаичните им ликове и фреските по бялата ограда и сърцето ми преливаше от възхищение пред тази голяма любов. Един живот, достоен да бъде описан или филмиран от най-големите творци!

Домът на ДиКиро и Русалия

Домът на ДиКиро и Русалия

Сега, когато пиша тези редове, разбрах, че Димитър Киров вече го няма сред нас. Пловдивската палитра наистина обедня. Но мисля, че маестрото никога няма да се раздели с четката и сигурно продължава да рисува своите вълшебни картини там горе, сред звездите. А духът му винаги ще витае над Стария Пловдив!

 

Другият любим мой маршрут започваше откъм страната на Небет тепе, чието възвишение гледах постоянно от високата си тераса. Понякога ми се искаше просто да литна и за секунди да кацна на върха, където се намираха останките от първото праисторическо селище на Трихълмието. Установено е, че това е древнотракийският град Евмолпия.

Преди няколко години бях се изкачила на върха и съвсем сама се разхождах между руините. Гледката към града беше прекрасна. Наоколо цареше пълна тишина и за мен не представляваше трудност да се пренеса в онези времена, когато тук е кипял живот. Но когато споделих възторга си от тази самотна разходка, моите приятели строго ме предупредиха да бъда по-предпазлива, защото в тия разюздани времена се случвали твърде неприятни неща, особено там, на върха. Оттогава не съм се връщала на това място, но имам голямо желание да го направя. Трябва само да си намеря придружител.

 

Когато се разхождам в Стария град обичам да съм сама. Да се спирам на местата, свързани с моите спомени, да стоя дълго пред обекта на моето възхищение, да се потапям в атмосферата и никой да не ми досажда с нетърпението си. По същия начин предпочитам да разглеждам музеите и галериите. Бих споделила своите вълнуващи разходки с друг човек само тогава, когато и той е със същата емоционална нагласа.

Днес обаче бях поканила моята съседка и приятелка Пепа, защото тя отдавна искаше да ми покаже бащината си къща, в която е живяла 36 години. Беше ми разказвала преди, но когато видиш нещо с очите си, тогава то остава в съзнанието ти. Разбирах обзелото я нетърпение, затова се съгласявах охотно тя да бъде "гид" през днешния ден. Само че нейният темперамент, съчетан с горещините и стръмните улички, ми действаше понякога доста натоварващо. Приемах обаче всичко на шега, така беше по-забавно.

Балабановата къща (Къщата на хаджи Панайот Лампша)

Балабановата къща
(Къщата на хаджи Панайот Лампша)

Исках да снимам най-напред Балабановата къща, към която водеше улица "4-ти януари". Неведнъж бях минавала оттук, но Пепи не можеше да допусне друг да я води в Стария град и упорито твърдеше, че се заблуждавам. Аз обаче не отстъпих и продължих мълчаливо напред. Мърморейки недоволно, тя ме последва. Така и не разбра, че бяхме стигнали до Балабановата къща, та взе моето оглеждане като опит за ориентиране. Тъкмо щеше да ме нападне язвително и аз й казах да погледне нагоре. Преди да отреагира, вече я бях снимала. Обещах, че всички по-нататъшни обекти ще бъдат свързани с нейното присъствие. Тя остана много поласкана и още по-нетърпелива, да не би слънцето да залезе, преди да съм я снимала навсякъде.

Балабановата къща. Вътрешен двор
Балабановата къща. Кладенецът в двора
Вътрешен двор
Кладенецът в двора

Балабановата къща

В двора направихме още няколко снимки, съчетанието от светлина и сянка придаваше много настроение на тези живописни кътчета. Не можех да им се нагледам, но Пепи не ме оставяше дълго да се разнежвам. Категорично отказа да разглеждаме интериора, това било за дъждовни дни. Мисля, че имаше право.

Балабановата къща е една от най-известните възрожденски сгради, построена в началото на ХІХ век от хаджи Панайот Лампша. В началото на ХХ век неин последен собственик става търговецът Лука Балабанов, с чието фамилно име къщата си остава популярна и до днес. Но за нейната незавидна съдба, да бъде съборена до основи през 30-те години, знаят малцина. Благодарение на дългогодишната изследователска работа на арх. Христо Пеев, къщата на хаджи Лампша бива възстановена отново след 45 години.

Отсреща се намира Етнографският музей, в който не бях влизала от дълги години. Редовно водех тук гостите си от Швейцария, но след като се наситеха да гледат великолепната външна фасада, нямаха желание да разглеждат музея. За това се искаше специален ден и разбира се, да си сам.

Етнографски музей (Къщата на Аргир Коюмджиоглу)

Етнографски музей (Къщата на Аргир Коюмджиоглу)

Този път се задоволих да бъда само фотограф, това хоби беше толкова забавно. Моят темпераментен "модел" държеше да се вижда в близък план, затова направих и такива снимки. Те обаче си останаха за нейния албум.

Когато минахме покрай "Алафрангите" не можах да сдържа вълнението си, да надникна вътре. В тази кръчма се събирахме много често някога, в двора винаги цареше едно артистично настроение. Тук за последен път обядвахме с Младен, прекрасният пловдивски художник, който си замина непрежалимо млад. После тръгвахме по калдъръмените улички, отивахме до Античния театър, сядахме на каменните стъпала и дълго се любувахме на прекрасната гледка. С Младен можех да се разхождам безкрайно, той единствен ми допадаше по емоционалност. Толкова ми липсва.

Къщата с алафрангите

Къщата с алафрангите

Снимах "Алафрангите" и Пепа за спомен.

Най-после бяхме пред нейната къща, но това аз не очаквах да видя. По улица "П. Р. Славейков" са запазени няколко забележителни възрожденски сгради, свързани с пребиваването на Петко Р. Славейков през 1881-1883 година, когато Пловдив е столица на Източна Румелия. Дядо Славейков е учителствал тук и е живял в несиметричната възрожденска къща на Бедрос Басмаджиян. Не запомних точно коя година дядото на Пенка Чалъкова купува тази къща, в която по-късно живеят нейните родители и тя самата. Когато започва възстановяването на Старинен Пловдив, има предложение къщата да бъде превърната в Дом на учителя и както ставаше по онова време, никой не се съобразява със собствениците. Те биват настанени в многоетажни жилищни блокове, а за несемейните са определени малки апартаментчета. Е, днес някои имат по 15 къщи в Стария град и се гордеят с тази придобивка.

Бащината къща на Пенка Чалъкова. Днес Дом на учителя

Бащината къща на Пенка Чалъкова. Днес Дом на учителя

Слушах мълчаливо тъжната семейна история и поглеждах към надписа върху табелката. Когато се изброяваха заслугите на Начо Културата, се подчертаваше и създаването на Дома на учителя, но сега разбирах цената на това благородно, уж, дело. Само защото в тази къща е живял П. Р. Славейков, собствениците си бяха заплатили горчиво за обявяването на тяхната къща за паметник на културата. Това не ги радваше изобщо. Никога не бях виждала Пепа толкова тъжна и мълчалива, както в тоя момент. Едва не се разплака.

Античен театър

Античен театър

Тръгнахме надолу към Античния театър, исках да разведря атмосферата от тъжния спомен и предложих да седнем в бистрото да пием нещо освежително. Пепа с радост се съгласи, но държеше преди това да я снимам пред Античния театър, докато слънцето не се е скрило. Направих го с удоволствие.

Имаше доста посетители, които се разхождаха по сцената и надничаха зад колоните. Отсреща се виждаше Тримонциум, а в далечината ясно се очертаваха Родопите. Фантастична гледка. Седнах на каменните стъпала и се усмихнах на моя скъп приятел, който сигурно ме гледаше от небето.

Не можех да се наситя на тази панорама, но беше време да пием нещо освежително. Седнахме в бистрото, откъдето имахме възможност да виждаме част от античния декор. Беше толкова приятно под сенчестите дървета.

На няколко метра от нас се намираше паметникът на легендарния Сашо Сладура, който вече бях снимала при предишните ми разходки. Пепа изяви желание да я фотографирам. Докато изваждах фотоапарата от кожения калъф, тя се беше настанила в скута на известния шегобиец и музикант, а той я гледаше засмяно, като жив. Просто изтръпнах от изненада!

Пепа в скута на Сашо Сладура

Пепа в скута на Сашо Сладура

Усмивката и погледа върху каменното лице бяха толкова впечатляващи, че този ефект предизвика вниманието на цяла група френски туристи. Всички се спряха наоколо и наблюдаваха с явен интерес необичайната сцена. Аз направо се бях захласнала и забравих да снимам. Пепа беше много щастлива и се чувстваше като истинска звезда. По-късно остана доволна и от самата снимка.

Тръгнахме надолу по "Съборна" и сега пък Пепа влезе в ролята на фотограф. Увековечи ме в едно нежно "докосване" до Цанко Лавренов. Аз също се зарадвах на направената снимка.

"Докосване" до Цанко Лавренов

Емоционалната днешна разходка завърши с една вечеря на открито, след което тръгнахме пеша към нашия висок, четиринайсететажен жилищен блок. От време на време се обръщахме по посока към Трихълмието и с кратки въздишки споделяхме копнежа си по красивите къщи.

 

В Стария град имаше още много кътчета за посещение, които не бях виждала от години. През останалите седмици се връщах отново и всеки път изживяването беше различно. Незабравими остават разходките ми с Александър, който толкова силно ми напомняше за Младен.

Александър беше софиянец и познаваше бегло Пловдив от кратките си посещения. А за Стария град не знаеше почти нищо, но още при първата ни визита остана възхитен. Изпитваше интерес към всичко, разглеждаше внимателно и чаровната му усмивка не слизаше от лицето. Най-привлекателното у него беше спокойният му характер и търпеливост. Дори и тогава, когато аз изпадах в еуфория от радостта, предизвикана от романтичната обстановка, той изслушваше всичко с внимание и респект. Най-после бях попаднала на приятел, с когото можех да се разхождам до забрава в Стария град.

Показах му най-важните забележителности, разказвах накратко тяхната история, припомнях си отдавнашни срещи и отново и отново изживявах свидните си спомени. Александър беше толкова запленен от видяното, че с удоволствие ми гостува още два пъти. При последното му посещение времето беше мрачно, ръмеше дъждец и ние посетихме Етнографския музей. Разглеждахме повече от два часа огромната къща на Аргир Коюмджиоглу, построена през 1847 година. В двата жилищни етажа е разположена богатата експозиция, показваща материалната и духовна култура на Пловдивския край. През годините музеят се беше значително обогатил.

 

Интересна беше за Александър и нашата Главна, която аз не пропусках никога в маршрутите си. Особено забавен му се стори паметникът на Мильо и развеселен изслуша някои от легендите за пловдивския "Квазимодо".

Мильо

Мильо

За този паметник имаше доста противоречиви мнения, но аз намирам идеята за чудесна и поздравявам нейните реализатори. И мястото е напълно подходящо, защото точно тук можеше да се види някога истинския Мильо.

Сякаш беше вчера, когато той ни гонеше с ръмжене, а ние, весели гимназистки, звънко се смеехме и бягахме към чешмичката. Веднъж обаче бях сама и Мильо изневиделица изскочи пред мене. Гледаше ме в упор и повтаряше: "Много си хубава, ма! Ей, много си хубава!" Аз се стреснах и отстъпих крачка назад. Мильо беше облечен с едни къси панталони и от единия му крачол се подаваше неговата свръхнадарена мъжественост. Тази неочаквана гледка ме смути и аз побягнах към чешмичката. Не помня пих ли вода, но побързах да се скрия навътре в улицата. Това беше последния път, когато го видях.

 

Спомням си, че преди няколко години паметникът "говореше". Не знаех още за неговото съществуване и бях приятно изненадана. Спрях се да го гледам и изведнъж чух Мильовия глас: "Много си хубава, ма!" Направо подскочих от изненада и хората около мен весело се разсмяха. Лентата се завъртя и онези пъстри ученически картини отново оживяха. Толкова мило и весело ми стана.

Гледах как ученичките се снимаха с паметника, седнали на коленете му, чакаха отново той да "проговори", смееха се звънко... как всичко се повтаря... Мильо носи само радост на хората, той беше дете на Бога!

 

Много още може да се разказва за Пловдив и неговите забележителности. Освен Трихълмието има и други интересни места за посещение. Всички разходки в Града на Тепетата са наистина приятни и оставят незабравими спомени.

 

Винаги ще се завръщам в Стария Пловдив, най-красивия град на света, изпълнен с много любов и носталгия!

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2009, № 2 (111)