СЕДЕМ ГОДИНИ, СЪБРАНИ В ЕДНА НОЩ

Таня Шелхорн

web

Вечерята беше приготвена, кухненската маса - подредена грижливо за двама, нежна музика изпълваше малкото жилище и пламъчето на запалената свещ разлюляваше от време на време чудноватите форми по стените. Навън беше притъмняло и дъждът леко почукваше по прозорците. Денят, изпълнен с емоции и напрежение, беше отминал, но творческото вълнение не даваше мира на душата й. Театърът от светлини и сенки продължаваше вкъщи и изненадваше въображението с нови и необикновени възможности, породени от случайността. Сама, несмущавана от никого, тя беше дала воля на своята фантазия и върху бялата стена се появяваха и изчезваха сенките на нейните ръце, превъплътили се в странни фигури, птици, животни... Захласната в магията на тази игра, потънала изцяло в иреалния свят на кукленото изкуство, не беше усетила изтеклото време.

Шумът от движещия се асансьор и последвалото хлопване на металната врата я изтръгнаха от този сладостен унес. Бързо светна електрическата лампа и се прилепи в ъгъла зад вратата. Още миг... той ще влезе, ще се огледа, вероятно ще се запъти към терасата... тогава тя ще излезе от скривалището си и с радостното възклицание: “грух! грух! грух!”, ще се хвърли върху гърба му. Той мигновено става доброто слонче и понася своя товар. Двамата се заливат от смях, целуват се прегърнати... сами... у дома... “Слончо и Грухчо - приятели!” - те наистина бяха такива!

Притаила дъх, потайно усмихната, очакваше с нетърпение да чуе пъхането на ключа, натискането на бравата, отварянето на вратата... стъпките отминаха към съседния апартамент.

- Ох, защо се бави? Само дето прекъснах работата си! - промърмори недоволно.

Отново загаси осветлението и застана до стената. Не, магията беше развалена, творческото настроение - отлетяло като птицата, родена от двете й ръце. Подържа още малко това трепкащо отражение, после бавно отпусна крилете му и то започна да пада стремително към пода, потъвайки в уморените шепи, които се спряха отпуснати в скута. От стената изскочи нейната собствена сянка, спря се послушно, готова да й прави компания в мислите. Дъждът и музиката се сляха в едно и сякаш обгърнаха другото безплътно “Аз”. С лека усмивка проследи това ново предизвикателство. Артистът, особено този от кукления театър, не може да гледа нормално нито един предмет - веднага го превръща в реквизит! А собственият силует, сега смирено притихнал в тази молитвена поза, обграден от лекия воал на светещото пламъче, придобил някаква загадъчност, докосна нежни чувства в душата и възкреси спомена от оня дъждовен ден, преди седем години. Леко пообърна главата си и улови с поглед своя профил - колко приличаше на онази черно-бяла снимка, която той беше направил в хотелската стая пред огледалото!

Двамата бяха пристигнали за първи път в този град, не се познаваха, никога не бяха се виждали, но животът ги събра в любовта и професията. Тя желаеше да стане драматична актриса, но заради него избра кукленото поприще и никога не се разкая за това. Обичаше го така силно и всеотдайно, че беше готова да го последва навсякъде и да понесе всички изпитания, които можеха да им се случат. Влюби се от момента, в който го видя за първи път, и знаеше, че тази любов е завинаги! Такова завладяващо чувство и сърдечен порив не беше изпитвала към никого досега. Нека да приказват, че любовта не съществува! Щастлив е този, който е изпитал това душевно преживяване, дори за кратко време в своя живот!

Отново погледна бегло своя профил и закачливо разроши косите си, както във възрастта на своите двайсет и една години! Времето, измерено в седем театрални сезона, не беше променило нито нейната външност, нито пък младежкия порив в характера й, но беше сложило своя отпечатък в скритото кътче на душата! То знае всичките тайни и никога не ги издава, ако езикът не проговори. Бавно повдигна ръцете си и ги положи на кръст върху сърцето. Неговото пулсиране се разля по цялата й вътрешност и се изтръгна като звучна въздишка, която разлюля пламъчето на свещта. Досега беше слушала само сърдечните си чувства, а другото “Аз” беше изцяло подчинено на него - той беше това ALTER EGO, доминиращ във всяко отношение.

За първи път странни мисли се промъкнаха в съзнанието й, като че ли я събудиха от дълбок сън и тя смутено погледна своята неподвижна сянка на стената. Накъдето я движиш, натам върви, можеш да я уголемяваш или смаляваш, както си искаш; осветяваш я - появява се, отнемаш светлината и тя изчезва, сякаш не е съществувала!

- Не приличам ли самата аз на тази сянка? - изрече гласно. - Имам ли своя светлина или завися изцяло от капризите на времето! Ей, сянко моя от стената, кажи ми, коя е най-глупавата на земята?

Усети, че краката й бяха изтръпнали, гърбът започна леко да я наболява... май че доста се беше заседяла в това вцепенение. Ето откъде се появиха и тези глупави мисли! Протегна се върху килима и зае позата на “японски поклон”, после се плъзна напред и натисна надолу гръбначния стълб, както котка след сън. Броеше бавно до двайсет, после отново повтори упражнението и накрая отпусна цялото си тяло в позиция “пакет”. Упражнението й подейства освежително и я разтовари, както от физическата умора, така и психически. Тя се изправи на краката си и протегна ръце нагоре, с усилието да докосне тавана. Задържа се така няколко секунди и после светна лампата в хола. Едва сега забеляза, че беше станало доста късно, а той още не беше се прибрал.

“О, не, това е вече прекалено! - сбърчи вежди недоволно. - Докога ще работи, утре сме отново на репетиция! Ще му позвъня!”

Дълго държа слушалката в ръка, но отсреща никой не се отзова. Пак избра номера, търпеливо слушаше монотонния сигнал... може би е на сцената! Нерядко той оставаше до късно в театъра поради техническа репетиция, административни задачи или понякога с колеги на разговор и “чашка”! Сега беше поел поста “директор и главен художествен ръководител” и този нов ангажимент плюс режисьорската работа изпълваше времето му изцяло. Но тъй като през целия ден работеха заедно, неговото присъствие не й липсваше, място за скука в живота й нямаше. Имаха общи интереси, темите за разговор ги вълнуваха еднакво, проблемите в работата споделяха помежду си, бяха млади, обичаха се! Какво повече можеше да желае?

Отново позвъни, но и този път никой не отговори.

“Вероятно е на път и всеки момент ще си дойде!” - логично реши в себе си и отиде в кухнята, за да затопли отдавна приготвената вечеря. Отвори балконската врата и подиша свежия нощен въздух. Продължаваше да вали с тихо и приятно ромолене. Това можеше да бъде романтично за двама и тъжно за самотника. За нея обаче самотата имаше друг смисъл - доставяше й пълно удоволствие и наслада! Книгите, куклите, музиката, запълваха свободните от работа часове и бяха най-добрите нейни събеседници. Обичаше да остава сама още от ранното си детство. В самотата и тишината намираше пълно успокоение и равновесие в това шумно ежедневие.

Сега обаче го очакваше всеки миг, не се докосваше до вечерята, вслушваше се постоянно в движението на асансьора и това състояние пораждаше напрежение и постепенно водеше до изнервяне. Ако имаше някаква причина да се забави, би позвънил, както това се случваше неведнъж. Когато знаеше, че той ще се прибере по-късно, тя приемаше даденото обстоятелство напълно нормално, понеже ценеше личната свобода у човека и правото на индивидуален живот. Посещенията в “Клуба на артистите” бяха нещо напълно обичайно за повечето колеги, които бяха постоянни клиенти и се заседяваха с часове. Актрисите от оперетния, драматичен и куклен театър не отстъпваха на мъжкото съсловие в еманципацията и с часове кадяха цигарен дим и клюки. Някои бяха намерили за твърде екстравагантно да прибавят към всичко това и домашните си плетки. Тя рядко се присъединяваше към този “елит” - не само смешен, ами и доста скучен. Понякога, в обедната почивка или вечер след репетициите, се отбиваше да пие едно кафе, но повече от половин час не можеше да издържи задушливата атмосфера.

“Сигурно е отишъл в клуба, уж за малко, но явно е прехвърлил втората “грозданка” - досети се тя. - Ясно, ще се върне към полунощ, а аз вече премалях от глад!”

Седна сама в кухнята, решила най-после да посегне към вечерята. А как кокетно беше подредила масата за двама! В средата, между двете плетени салфетки, стоеше малка незапалена свещ, чакаща своето предназначение.

- Свещичке ароматна, ще гориш само за мен, съгласна ли си? - усмихна се малко тъжно и смигна на розовото пламъче. То отговори с поклащане в двете посоки и усили светлината си. Наля в чашата червено вино, чукна я звънливо в отсрещната самотна нейна “посестрима” и пожела наздраве! на целия кухненски арсенал. Умението да “разговаря” със себе си и да одушевява всеки предмет беше нейният секрет в живота. Затова никога не скучаеше. А което беше още по-важно: не позволяваше на мрачните мисли да надделеят!

Скоро удари полунощ. Сънят натежаваше клепачите и лека-полека оборваше главата. Реши обаче да го дочака. Тъй или иначе нямаше да заспи веднага, най-много да се унесе в дрямка, а след това щеше да се разсъни съвсем. Взе книгата и се сгуши в леглото. Навън продължаваше да вали така приспивно, толкова приятно и самотно... Ах, тази сладка болка самота!

Ромоленето на дъжда, прочетените няколко страници и цялата умора от предишния ден, надвиха нейната телесна природа и тя започна бавно да потъва в сън. Книгата безшумно се изхлузи от ръцете й, плъзна се встрани и затвори своите страници. Нощната тишина се вмъкна в малкото жилищно пространство, разстла своята завивка, изтъкана от покой и милувки, и нежно приласка спящата млада жена. Малката лампичка попримига виновно - единствено тя оставаше будна, но тъй като не можеше сама да промени светлинното си състояние, замръзна в покорно безмълвие. Дъждът продължаваше своята нощна приказка - той знаеше всичко!...

Ритмично се изнизаха малките часове на нощта, която беше вече на път към своите покои. Този отрязък от време, наречен “на зазоряване”, свидетел на безброй душевни преживявания, приключения и трагедии, леко трепна зад пердетата, смути съня в най-сладкия му стадий и тя отвори очи. Учудено се огледа... беше заспала неусетно! Колко ли е часът? О, не! Минаваше четири, а той още не беше си дошъл! Какво става? Къде е? Мрачни мисли пронизаха внезапно съзнанието й, накараха я бързо да скочи от леглото и уплашено да притисне сърцето си.

“Ами ако му се е случило нещо?! - блесна тревогата в очите й. - Може би има нужда от помощ... дали не е откаран в болницата... или нещо по пътищата... Ще позвъня, ох, как не се сетих по-рано!”

Избра най-напред телефонния номер на градската болница. С треперещ глас обясни за безпокойството си поради неговото отсъствие.

- Дали случайно не е докаран по спешност при вас? - запита плахо.

- Не, такова лице не е постъпило през тази нощ, нито през вчерашния ден е отбелязана подобна регистрация - категорично прозвуча гласът от другата страна на слушалката.

Тази болнична информация облекчи донякъде насъбралата се тревога, но същевременно създаде и ново напрежение: да не би да го е сполетяла по-голяма беда? Живееха в нов квартал на града, който не беше далеч от центъра, но се минаваше покрай гробищата и още едно пусто място, определено за бъдещ строеж. Понякога се дочуваха някои истории за нападение или побой, които биваха бързо потулвани през тези години. Черни мисли пронизаха страховито цялото й съзнание и я накараха да потрепери. Бързо грабна слушалката и се обади в полицията (наричана тогава милиция). Преди да обясни на дежурния за какво се обажда, досети се да попита, дали нейният съсед, който заемаше отговорна длъжност в Окръжно управление на МВР, не е случайно там. Не можеше да си позволи да буди семейството му заради собствените си тревоги!

- Не, няма го - отговори полицейският служител, - но след девет часа можете да го потърсите.

- Ами, вижте какво, обаждам се по един деликатен въпрос, затова попитах най-напред за моя съсед - започна неловко да обяснява. - Но ще кажа на вас. Моят приятел, с когото живеем заедно, не се прибра през тази нощ и аз много се безпокоя да не му се е случило нещо. Да имате някаква информация относно това лице?

- Не, засега няма отбелязано никакво произшествие през изминалата нощ, но преди малко патрулната кола излезе, ако има нещо, ще ви информирам. Дайте ми телефонния си номер!

Любезният мъжки глас и отзивчивостта на този човек я трогнаха и поуспокоиха. Беше доволна, че реши да се обади - ако има нещо лошо, то поне скоро ще разбере. Но дано тези нощни терзания да се окажат излишна тревога. Всичко ще му прости, само да е жив и здрав!

Бавно започна да се разсъмва. Тя отдръпна пердетата и, с натежали от безсънната нощ очи, се вгледа в утринната дрезгавина. Трябваше да почака поне още час, след което смяташе да позвъни на някои свои ранобудни колеги. Може да е останал да пренощува някъде, ако мъжката компания е продължила до среднощен час. Това се е случвало понякога! Но сега беше различно... Такава тревога не беше изживявала никога до този момент.

“Неминуемо нещо се е случило! Чувствам го със сърцето си!” - безмълвно отрони.

Изведнъж я обзе някакво странно спокойствие и облекчение. С яснотата на цялото си съзнание и разум си каза тихо, че ако той си е заминал от този свят, то много скоро и тя ще го последва. Целият страх и тревога, които беше преживяла тази нощ, се стопиха от парещата болка на любовта, за която няма прегради дори и в смъртта! Отново запали малката свещ, останала на кухненската маса, и седна пред нея с чаша ароматно кафе. Денят започваше както обикновено, но какви изпитания щеше да поднесе и какъв ще бъде неговия финал, това знаеше само Бог на Небето! Тя трябваше търпеливо да чака развръзката на тази нощна драма, оставила своя отпечатък върху лицето и в душата.

Бавно започна да се приготвя за работа. След малко повече от час трябваше да бъде в театъра на репетиция. Нямаше смисъл да звъни на колегите си, скоро ще ги види и ще разбере, ако знаят нещо. Ако ли не, защо да дава повод за празни приказки! В крайна сметка може да се окаже, че нещата стоят съвсем иначе, че нейната тревога е плод на наивно въображение. Ето, мина доста време, а от полицията никой не се обади. Ясно, няма никакъв тревожен сигнал. Вероятно това беше само един нощен призрак, който искаше да се позабавлява с нея. С появата на утринните слънчеви лъчи той беше отлетял, сега всичко приличаше на един сънуван кошмар... Но все пак... къде е той?

Съвсем неочаквано дочу познатото превъртане на ключа и натискане на бравата. Вратата се отвори и пред нея застана... той! Наистина това беше той - сега не сънуваше! Вик на радост и горест се изтръгна от глъбините на нейната измъчена душа и тя го притисна в обятията си.

- Къде беше? Цяла нощ те чаках, разболях се от страх да не ти се е случило нещо лошо! Ох, не мога да повярвам, че те виждам! Ох, колко е хубаво, че си тук! Обичам те, знаеш ли колко много те обичам!

Замряла от вълнение, забравила изминалата тягостна нощ, сега беше щастлива, че са заедно и че нищо страшно не беше го сполетяло. Леко се отдръпна и погледна лицето му - какво ще каже? все пак нещо се е случило! Досега не беше продумал, дори звук не издаваше. Тя учудено се вгледа в него и едва сега забеляза погледа му, шарещ гузно встрани и... вулгарно жесток... Неговата нощ се беше отпечатила в очите му, без сам да знаеше това, както убиецът оставя своето отражение в очите на жертвата! Той се беше приготвил за едно дръзко обяснение, касаещо мъжкото му самолюбие и свобода, което неведнъж прилагаше успешно в подобни ситуации. Само че този път бурната реакция на нейната чиста любов го смути, някак обезкуражи, и съвестта му се размърда леко под обвивката от блуд и алкохол. Тя го гледаше онемяла и все по-ясно разбираше кошмарната действителност, много по-брутална от нощния призрак!

Отмаляла съвсем от поредния пристъп на тая житейска буря, отстъпи крачка назад и се облегна на стената. Като кинолента се превъртяха тези проклети седем години, през които беше толкова щастлива и необичайно наивна. Сега за първи път се осмели да надникне зад кулисите на неговия личен живот и да се промъкне между декори и завеси, криещи тъмните ъгли на страстите. Пред нея стоеше един съвсем различен човек от оня, когото беше обичала безумно. Помътнелият поглед и смръщената гримаса на лицето му смъкваха маската и грима на “актьора в живота”!

Тя разбра всичко. Нямаше нужда от никакви въпроси и обяснения. Похотта, която той напразно се мъчеше да прикрие, оголваше цялата му вулгарна вътрешност и преминаваше в безсилно озлобление. То още повече подхранваше гордостта му, която гонеше и малкото разкаяние, появяващо се от време на време. Чакаше от нея някакъв скандал, който да го предизвика и разпали гнева му, и така да се измъкне от тинята на своето падение “неопетнен”. Нейното мълчание обаче объркваше кроежите му, то красноречиво показваше цялото й разочарование и погнуса.

Тя безмълвно се отправи към балконската врата и излезе навън. Повече не можеше да диша въздуха на лъжата и подлостта. Развръзката беше дошла много по-скоро, отколкото се надяваше, и съвсем различна от тая, която допускаше. Предчувствието, че неминуемо нещо се е случило през тази нощ, все пак се оказа вярно: нейната любов беше отлетяла на небето! Човекът, който се завърна на сутринта, беше чужд. Разположил се грубо в тялото на нейния любим, той нямаше повече власт над нея. Седемте години любов бяха стигнали до своя финал, чиято синя лента обви купчинката писма, написани с много обич и нежност. Отнесе ги със себе си, заедно със спомена за своята любов!

* * *

Животът сам написа заключителния епилог на тази седемгодишна любовна история! И както само той умее да съчинява най-интересните сюжети, така и сега поднесе развръзката на преживяната житейска драма, без да се колебае да разкрие дръзките неприятности.

Тя беше започнала работа в нов театър и тази промяна подейства положително върху душевните й сътресения. Приятелското отношение на колегите създаваше такова радостно чувство в нея, което преди не познаваше.

“Колко е хубаво да те обичат хората, с които работиш! - повтаряше си с наслада. - И това е заради самата мен, няма вече “мили очи” или злобни погледи... Не искам да си спомням миналото!”

Често си мислеше за една своя колежка, работеща в крайморския град, която първа откликна на нейната мъка с много сърдечност и топлина. Срещна я случайно, когато след една непосилна терзаеща нощ беше взела сутрешния влак и отпътува за морето. Двете не бяха нито приятелки, нито пък имаха някакви по-близки отношения. Никога не бяха работили заедно, просто се познаваха от срещите при различни куклено-театрални форуми. Тази нейна колежка, “с име на звезда”, както мислено я наричаше сега, разкри своето негативно отношение към него! Повечето хора от тяхното съсловие не го обичаха заради горделивостта и надменния му характер. Поради тази причина се държаха доста хладно и с нея. Тя смяташе, че винаги той има право, а другите просто не го разбират... Ех, така беше тогава...

Друга нейна колежка се престраши и много деликатно разкри поведението на “своя директор”, което беше публична тайна, неразбрана единствено от нея! В тихата вечер горчивата истина се изписваше под формалното “строго” отношение към младите стажантки, които често са оставали на “разговор” в дирекцията, а в нейно отсъствие са посещавали дома им. Тя слушаше всичко това и не можеше да го проумее... Освен че обичаше този човек, изпитваше уважение към личността му и беше убедена, че изобщо не й изневерява! Нейната колежка също я гледаше с учудване и тихо повтаряше:

- Ти си била изключително чист човек! А ние мислехме, че всичко знаеш и стоиш заради директорския му пост!

Ах, тези постове и слава, тази нищожна човешка суета! Колко се измъчваше от положението, в което беше поставена заради “отговорната длъжност” на нейния любим. Смяташе, че на него също му тежи този ангажимент, с който го бяха натоварили “по задължение отгоре”, така споделяше той!

През един есенен ден срещна в София свой стар познат, който работеше в Комитета за култура. Седнаха в едно бистро и тя му разказа накратко за промяната в своя живот.

- Радвам се за тебе, така е много по-добре! - погледна я изпитателно той. - Знаеш ли, не обичам да създавам семейни интриги, но ще ти кажа истината... Онази “височайша дама” от вашия град, направи пътеки в Комитета, докато издейства “директорското място” за твоята бивша половинка! За всички ни стана ясно, че той е неин любовник, но защо не си гледа партийните задължения, ами се бърка там, където не й е работата?! За да ни остави на мира, хайде, съгласихме се да го назначим “директор”!

Тя слушаше това ново изобличение, поднесено толкова неочаквано и непринудено от страна на нейния познат, и си мислеше, че през онази дълга нощ той вероятно е бил с “височайшата дама”? До този момент за такова развитие на интригата не би могла и да се досети! Да, точно през онази нощ нейната любов беше отлетяла завинаги на небето, а за този мъж вече й беше напълно безразлично.

* * *

Впрочем животът написа още един кратък епилог: въпросната “дама” беше изгубила високия си пост, обвинена в “политическо късогледство и подмазвачество”, а след нея, много скоро, същата участ последва и нейното протеже. Дочуваха се от време на време и някои други неща, но тя почти не ги улавяше със слуха си - бяха като заглъхващо ехо, което постепенно изчезва! Животът, този великолепен дар от Бога, продължаваше своето чудесно приключение, заради което си струва да се живее!

Швейцария, 2000 г.

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2005, № 8 (69)