Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РИМ - ВЕЧНИЯТ ГРАД

Таня Шелхорн

web

Стане ли въпрос за Рим, веднага в съзнанието ти изниква сентенцията, че всички пътища водят към него - емоция, която не бива да бъде пропусната в живота!

Мислел ли е император Октавиан Август, че издигнатият в Римския форум Златен километричен камък, наречен Milliarium Aureum, ще оцелее до наши дни, макар и само с мраморната си основа, и ще продължава да провокира интереса на целия цивилизован свят? Всички пътища в Римската империя водели началото си от този монумент и всички дължини и разстояния били измервани оттук. Тъй като съм част от любознателните земни обитатели, крайно време беше да извървя своя път до Рим!

Зная, че колкото и информация да бях погълнала, тя нямаше да ми е от полза, докато не видя с очите си и не усетя със сетивата си Вечния град. Въпреки всичко старателно се бях подготвила с маршрути и разучавах обстановката, бродейки по сателитната карта. Набелязвах обект след обект за посещение, четях предварително за неговата история, търсех българските следи в Рим, които непременно исках да посетя. Разпитвах моя приятел Миро за неговите впечатления, а той ми изпрати един интересен маршрут, който започваше от Колизеума. Вече се виждах сред историческите руини и продължавах пътешествието си по картата. Мъжът ми през това време беше организирал всичко във връзка с пътуването, самолетните билети бяха закупени, хотелът уреден - нямах търпение да отлетя към своята цел!

Дойде жадуваният ден - 3-ти юни 2011 г.

Полетът ми се стори мигновен, всичко се промени, когато кацнахме на летището, откъдето започваше нашето римско приключение!

Първата ни среща беше с таксиметровия шофьор Себастиано, който ни вдигна моментално настроението. Всичко беше безупречно чисто и професионално в неговия мерцедес комби, самият той - елегантен и забавен. Събра ни набързо седем пътници, с магическа ловкост намести куфари и чанти, бъбреше постоянно на английски и италиански и направо ни омагьоса с чара си. Потеглихме към Рим като в приказка, Себастиано влезе в ролята си на гид, шофираше ловко и приказваше ли, приказваше... а ние въртяхме очи във всички посоки. От пръв поглед се виждаше, че Рим е страхотен град, в който ни чакаха много приключения!

Последни се разделихме с нашия шофьор-гид, който прецизно ни закара до хотел "Вирджилио" на улица "Палермо". Пътьом ни препоръча ресторант "Ал Боскето", който беше съвсем наблизо. Даде ни своята визитна картичка, с предложение да го повикаме на тръгване, обещахме, че ще го направим.

Настанихме се в стаята, която беше на първия етаж, отсреща имаше кафене и мъжът ми реши, че най-добрият вариант да си отдъхне от пътуването, е да пие една студена бира и да пуши до насита. Аз се опитах да се поизтегна в леглото, но не ме свърташе на едно място и след около половин час излязох, пих едно кафе и тръгнах на разузнаване по Виа Палермо и наоколо. Мъжът ми подвикна строго да не закъснявам за вечерята, защото вече бил огладнял. Ех, Италия, бела Италия, емоциите започнаха...!

Още с влизането си в Al Boschetto, разбрахме, че Себастиано си разбира от занаята. Отвън изглеждаше едно малко ресторантче, почти незабележимо, дори можеше и изобщо да не се отбием в него, но интериорът грабваше веднага със своята артистичност и комфорт. За обслужването можеше само да се сипят комплименти. Учудих се, че шефът говори толкова чист френски, без никакъв италиански акцент. Много ми допадна шведската маса, можех да си избирам каквото ми хареса и колкото си искам. Наоколо потънало в цветя, едно водопадче ромоли до нас по стените, кухнята перфектна, виното ароматно - долче вита!

Само че италианският темперамент не отстъпва по нищо на българския, та половината нощ не можахме да спим от шум и глъч. Нямаше да издържим десет дни в тая стая на първия етаж, трябваше да поискаме смяна. Затворихме прозорците, въпреки че беше доста горещо, а да спя на климатик, за мен е равнозначно на мазохизъм. Както и да е, първата нощ мина неусетно, умората от пътуването и виното ни спаси от нервна криза и семеен скандал. Толкова се беше старал мъжът ми да намери хубав хотел в близост до забележителностите, а сега всичко се проваляше с този шум. Все пак проявих търпение, вярвайки, че всичко ще се уреди в наша полза.

Сутринта, след като се освежихме с италианското кафе и разнообразната закуска, имахме щастието да чуем от любезния администратор, че само след още една нощ ще ни преместят на третия етаж и там няма да чуваме виковете от кафенето и рева от колите. Отдъхнахме си и не след дълго, с бодра крачка се отправихме към забележителностите на Рим.

Бяхме решили да започнем с маршрута на Миро, чието начало беше Колизеума, който се намираше недалеч от нашия хотел. Минахме покрай "Ал Боскето", в който със сигурност щяхме да се върнем отново, но сега мисълта ни беше заета с предстоящите емоции. Всяка уличка, която прекосихме, притежаваше своя специфичен чар и просто те предизвикваше да се връщаш отново и отново при нея.

Колизеума

Колизеума

Ето го най-после Колизеума - един от безспорните символи на Вечния град!

Започнахме отдалече да снимаме, спирахме се, гледахме този вековен гигант и неусетно се приближихме в подножието му. Наоколо гъмжеше от народ. Огромната опашка за билети ни обезкуражи и ние решихме да го посетим през седмицата - смятахме, че днешната навалица се дължеше на уикенда. Пък и не беше нужно веднага да влизаме вътре, имаше толкова много за гледане наоколо, то стигаше за цял ден!

До Колизеума се намираше Арката на Константин и това кътче беше просто удивително! Погледнато откъм площадчето или градинката, то придобиваше оная магнетичност, която ме пленяваше моментално и аз не можех да й се нагледам. Знаех, че ще се връщам още доста пъти на това място, затова, въпреки нежеланието си, се съгласих да продължим разходката. Решихме да обиколим целия Колизеум, да го заснемем отвсякъде и да посетим забележителностите около него, отбелязани в моя бележник.

Веднага обаче вдясно се изпречи Виа Лабикана, а там, на № 95, се намираше базиликата Сан Клементе, в чиято крипта е гробът на св. Кирил Философ. Обзе ме вълнение, като си помислих, колко бях копняла да видя гроба с очите си, още когато четях "Жития на светиите".

Тръгнахме по улицата, говорихме си и хич не усетихме кога сме подминали № 95, който беше почти в самото начало. Така удостоихме цялата Виа Лабикана с присъствието си, което иначе не бихме сторили умишлено. Беше доста горещо, та си поотдъхнахме в една градинка, пред която имаше също красива църква. После тръгнахме обратно и когато стигнахме до № 95, не можехме да си простим, че сме били толкова разсеяни. Сляп да си, пак ще видиш дългата кафява стена и масивна порта, на която пишеше, че входът за посетители е на отсрещната улица. Обиколихме старата манастирска постройка и най-после се озовахме пред входа на базиликата, на Виа Сан Джовани ин Латерано, но, за съжаление, вече беше затворено. Нищо, ще се върнем в 15 часа, без друго имахме нужда от едно ободряващо кафе.

Продължихме с обиколката на Колизеума и за моя радост се озовахме пред втора българска следа - площадчето, което носеше името на бележития скулптор Асен Пейков. Бях много горда, да обясня на мъжа ми кой е този българин, а той ме увековечи с фотокамерата си под табелата, на която пишеше: LARGO ASSEN PEIKOV.

Тръгнахме нагоре по стръмната уличка и стигнахме до църквата Сан Пиетро ин Винколи, която се намираше на едноименния площад. Тя също беше затворена до 15 часа, явно, това се отнасяше за всички църкви. Пак се настанихме в едно бистро, но тъй като имаше повече от час до отварянето, трябваше да измисля нещо, за да мине времето по-бързо. Видях насреща един бутик за сувенири и книги и се сетих, че още не бях си купила книга за Рим. Мъжът ми предяви желание да бъде на немски, аз пък предпочитах да е на френски. Купих две издания - по-малкият формат беше на немски и имаше изобилна информация, а по-големият формат взех за себе си на френски. Той пък имаше разкошни илюстрации. Зачетохме се и хич не усетихме кога мина времето.

Статуята на Моисей от Микеланджело

Статуята на Моисей от Микеланджело

Сан Пиетро ин Винколи (San Pietro in Vincoli) в превод означава: Св. Петър в окови. Църквата е построена през V век и преустроена през ХV-ХVІ век. Известна е с това, че в нея се намира великолепната мраморна скулптура "Моисей" на Микеланджело. Първоначално тя била предназначена за гробницата на Папа Юлий ІІ, но впоследствие остава в Сан Пиетро ин Винколи вероятно защото, преди да стане папа, Юлий ІІ е бил действащ кардинал в тази църква.

Многобройните туристи се тълпяха пред този шедьовър, изваян през 1515 г., който и досега си остава върховно постижение на световната скулптура. Стоях и гледах, вълнувах се и си мислех разни неща.

Микеланджело е бил особено взискателен към работата си, изпипвал е всичко до съвършенство, но рядко е харесвал своите творби. Когато обаче завършил тази скулптура, толкова му се понравила, че той ударил с чукчето по коляното и заповядал: "Моисей, говори!" И досега си личи следата по удареното коляно на статуята.

Пред главния олтар имаше навалица от хора, които снимаха нещо, което не можех да видя. Попитах мъжа ми, а той, вече прочел информацията, ми отговори, че това са веригите на св. апостол Петър. Останах смаяна. Съвсем не очаквах, че ще се натъкнем на това чудо.

Веригите на Св. Петър в църквата Сан Пиетро ин Винколи

Веригите на Св. Петър в църквата Сан Пиетро ин Винколи

Слязох надолу по стълбите и застанах съвсем близо до реликвариума. Дълго гледах тази светиня и се стараех да си припомня прочетеното в Деяния на Апостолите.

Ирод Агрипа І (10 г. пр.Хр. - 44 г. сл.Хр.) хвърлил св. Петър в тъмница, окован с две вериги, като го поверил на четири четворки войници да го пазят. В нощта, когато трябвало да бъде изведен, изведнъж блеснала светлина и ангел Господен застанал пред Петър, събудил го и веригите паднали от ръцете му. Вратите сами се разтворили и Ангелът извел Петър от тъмницата. Разяреният Ирод умъртвил всички стражи. По-късно учениците на ап. Петър успели да се сдобият с веригите и те били предавани на поколенията в продължение на векове като чудотворна и скъпоценна реликва.

Патриарх Ювеналий подарил тези вериги на императрица Евдоксия, когато тя дошла на поклонение в Йерусалим. Тя изпратила едната верига в Цариградската църква "Свети Апостоли", а другата подарила на дъщеря си Евдоксия, която пък построила храм в чест на апостол-Петровите вериги. Християнската църква, и на Изток, и на Запад през V век установила празник на 16-ти януари за молитвено поклонение пред тази древнохристиянска светиня.

Повече не знаех нищо и изобщо не очаквах, че сега ще видя веригите на Първовърховния апостол с очите си. Незнайни са пътищата Господни!

Отправихме се пак към Колизеума, обиколихме го и от другата му страна и си мислехме, че тук някъде се е издигала огромната статуя (колос) на Нерон, откъдето идва и наименованието Colosseo. Отново се озовахме пред най-голямата и най-добре запазена древна арка, Арката на Константин. Издигната е през 315 г. по случай десетгодишнината от властването на императора и в памет на победата му над Максенций. Сега разгледахме на спокойствие статуите и медальоните и снимахме до насита. От едната страна на Арката се издигаше Колизеума, от другата се намираха хълмът Палатин и Римският форум. Струваше ми се, че толкова много вълнения не съм изживявала в друг град. И днес е само началото, тепърва ни очакваха големите емоции.

Между Колизеума и Арката на Константин

Между Колизеума и Арката на Константин

Снимах се в моето любимо кътче, което съзерцавах с удоволствие, и все повече ми харесваше.

Пак тръгнахме по Виа Лабикана, но вече си знаехме пътя и за около десетина минути се озовахме пред базиликата Сан Клементе. Тя е една от най-старите римски базилики, разкриваща история от три епохи. Слизайки надолу по каменните стъпала на подземията, имаш усещането, че преминаваш през хилядолетия. Раннохристиянският храм от ІV век и съвременният му вид от ХІІ век са построени върху стар митраистки храм от І век, който също е запазен. Има и друга версия, че това са основите от дома на свещеномъченика Климент.

Църквата "Сан Клементе" е известна в България с това, че в нея е погребан славянския просветител св. Кирил Философ. И това не е случайно.

В ІХ век Св. св. Кирил и Методий дошли в Херсон с мисия при хазарите. Мисията се оказала неуспешна, но наред с религиозните диспути, солунските братя успели да открият мощите на св. Климент, който бил лично ръкоположен от св. апостол Петър за епископ на Рим. По-късно бил изпратен на заточение в Херсон, където умира мъченически. По заповед на императора бил удавен в морето, но 7 века след това, в дните на неговата кончина, морето се отдръпвало за 7 дена, за да могат всички християни да се поклонят на мощите на св. Климент.

Светите братя Кирил и Методий считали св. Климент за свой покровител и по чудесен начин успели да открият неговите мощи. Това било голямо събитие за Църквата, която по това време е все още неразделена. Папа Адриан лично посрещнал Кирил и Методий извън стените на града, защото те носели със себе си светите мощи. Посрещането им е грандиозно и е запечатано на фреска в "Сан Клементе".

Три дена са били водени служби на традиционните три езика плюс славянския. Популярността на двамата братя е толкова голяма, че азбуката и книгите на славянски език били благословени от Папата в една от четирите най-големи римски църкви - "Санта Мария Маджоре".

След знаменития си диспут за Светата Троица, две години след влизането си във Вечния град, св. Кирил ненадейно заболява и склопва очи тук на 14-ти февруари 869 г.

Въпреки че папата разрешил на св. Методий да отнесе тленните останки на брат си в родния им град Солун, накрая той отстъпил пред молбите му, тялото на св. Кирил да бъде погребано в "Сан Клементе". Положили го в мраморен саркофаг, отдясно на олтара, и изобразили неговия лик.

Днес поклоненията се извършват от лявата страна на олтара, където е запазен гроб, зидан с тухли. До ден-днешен е спорно точното място на гроба на св. Кирил. С надстрояването на старата църква през 18-ти век мощите на светеца са били пренесени, за да се спасят от поругание. По-късно изчезват. Появяват се едва през 1963 г., когато са открити в малък параклис в Реканати и върнати обратно в "Сан Клементе".

Сега гробът на св. Кирил е задължително място за поклонение на всички славяни, които е дарил с писменост. Почти всички държави, които ползват кирилицата, са поставили свои паметни плочи. Цар Борис ІІІ е първият държавник, поставил паметна плоча още през 1929 г.

Огромно мозаечно табло, изобразяващо светите братя Кирил и Методий, украсява второто ниво на храма. Изпълнено е през 1975 г., а надписът гласи: "На славянските първоучители от признателния български народ".

Встрани има един калаен венец, на който е изписано: "На създателите на българската славянска писменост от Тодор Живков, Председател на Държавния съвет на Народна Република България, юни 1975 г."

Записах всичко на диктофона, както и мислите си, които ме споходиха в този вълнуващ момент.

Църквата и манастира "Сан Клементе"

Църквата и манастира "Сан Клементе"

Навън беше слънчево и топло, пресякохме Виа Лабикана и се изкачихме на хълма от другата страна срещу "Сан Клементе". Оттук се виждаше вътрешната част на двора и манастирските постройки. Входът за базиликата е от другата страна. Запечатахме завинаги с фотообектива този спомен. После се отправихме към хотела, но по други улици, защото всичко в Рим е интересно.

Вечеряхме пак в "Ал Боскето", но в тази съботна вечер шефът го нямаше. По-добре, защото, въпреки безупречния му френски, не ми се говореше много, бях изпълнена с впечатления от днешния ден.

Неделя, 5-ти юни, 2011 г.

Да отидеш в Рим и да не видиш Папата! Можех ли да го допусна? Дума да не става, днес сме на линия пред Базиликата "Свети Петър", точно в 12 часа по обяд, когато Папата се показва от прозореца!

Решихме да вземем такси, за да не губим време с автобуса, да не би да закъснеем за най-атрактивното посещение. Какво беше разочарованието ни, когато таксиметровият шофьор ни каза, че днес няма да можем да видим папата, защото е на посещение в Хърватия. Въздъхнахме и се успокоихме, че имаме още една неделя на разположение.

Слязохме до площада и ето ни пред величествената Базилика "Свети Петър" (на латински: Basilica Sancti Petri; на италиански: Basilica di San Pietro).

Невъзможно е да обхванеш веднага всичко, нужно е време, което никога не достига. Само площада можех да разглеждам часове, той беше едно от най-удивителните произведения на световната градостроителна техника.

Изпълнен е по проект на Лоренцо Бернини, ограден е от 264 колони в четири реда, а в центъра му се издига огромен египетски обелиск, пренесен по времето на император Калигула. Два великолепни фонтана украсяват просторния интериор.

Някога на това място са били пустеещи земи, оградени с блата, в покрайнините на разположения на отсрещния бряг на Тибър град Рим. Блатата са пресушени от Агрипина Стара, която изгражда на Ватиканския хълм нови градини, а нейният син, Калигула, започва да строи там арена, която е завършена при Нерон. На това място са били измъчвани и убивани християните. През 67 година тук е бил разпънат на кръста и св. ап. Петър. През 326 г. император Константин нарежда да се построи базилика в памет на мъченическата смърт на светия апостол.

През ХV век се взема решение от папите да бъде построена нова базилика, на мястото на вече остарялата Константинова базилика, и тя да засенчи, както езическите храмове, така и съществуващите християнски църкви. Папа Юлий ІІ нарежда на архитекта Донато Браманте да продължи започнатото преди около петдесетина години строителство. Проектът на Браманте е бил във формата на гръцки кръст, но след неговата смърт главен архитект става Рафаело, който се връща към традиционната форма на латинския кръст. След него работят други архитекти, които избират формата на базиликата, докато през 1546 г. ръководството е поръчано на Микеланджело. Той се връща към идеята за съоръжение с централен купол, който е довършен след смъртта му. По заповед на папа Павел V архитектът Карло Мадерна построява фасадата, а Лоренцо Бернини проектира и осъществява площада пред Базиликата.

Разходите за това невероятно строителство са огромни и Папският двор е принуден да възстанови търговията с индулгенциите, което предизвиква протеста на Мартин Лутър и се стига до Реформацията.

По случай навършването на 1300 години от построяването на първата базилика, на 18-ти ноември 1626 г. папа Урбан VІІІ освещава новия храм.

Площад "Свети Петър"

Площад "Свети Петър"

Бях потънала в мислите си, разхождайки се наоколо, и все ми се струваше, че площадът изглежда много по-малък, отколкото в представите ми от видяното по телевизията. Заблудата вероятно идваше от това, че когато застанеш в центъра на кръга, винаги едната му половина се губи и колкото и да се въртиш, не можеш да видиш всичко около себе си. Друго е, когато се погледне отдалече или отвисоко.

Нямахме късмет да видим папата, но затова пък уцелихме момента, в който нямаше навалица, а това се случва рядко. Изведнъж се изсипа закачлив летен дъжд, който ни подгони към колоните и ни подсети, че е време да влезем вътре в Базиликата. Изобщо не усетих досада от чакането на опашката, понеже имаше много неща за разглеждане, докато се стигне до централния портик. Бях впила поглед в статуите на апостолите Петър и Павел, толкова отдавна жадувах да ги видя.

Пет големи бронзови врати водеха към интериора на църквата. Най-крайната вдясно е така наречената Порта Санта или Свещената врата. Тя се отваря на всеки 25 години на Коледа, след трикратно коленичене и почукване със сребърно чукче от папата. През 2000-та година папа Йоан Павел я отваря на Коледа, след това я затваря през 2001 г., пак е зазидана, за да бъде отворена отново през 2025 г.

Първата отляво е Вратата на смъртта, през нея преминават само погребални процесии. До нея е Вратата на Доброто и Злото, изобразена от два панела. Третата е Вратата на Филарет, по името на твореца. Отваря се само при специални поводи. Най-отгоре са изобразени Иисус Христос и Дева Мария, в средата - св. ап. Петър, разпънат с главата надолу, и св. ап. Павел обезглавен, а отдолу са мъченически загиналите светци. Четвъртата е Вратата на тайнствата, тя е отворената врата, през която се влиза. Изобразени са 7-те тайнства.

Когато влезеш за първи път в Базиликата "Свети Петър", е просто смайващо. Вероятно всеки изживява по различен начин впечатленията си, но моята емоционална реакция беше изпълнена с дълбоко вълнение и преклонение. Аз бях направо зашеметена от това, което виждаха очите ми. Не намирам за нужно да го описвам, защото е невъзможно да се пресъздаде красотата на един предмет, пред който бледнеят всякакви словесни епитети. Пожелавам на всеки сам да изживее мига на удовлетворението!

Много неща има за разглеждане в Базиликата, която векове наред е била украсявана от най-добрите майстори, живописци, скулптори. Почти всички изображения по стените и сводовете са изпълнени с мозайки. Още с влизането в храма, вдясно от входа, се намира знаменитата скулптура на Микеланджело "Пиета" (Оплакването на Христа).

"Пиета" на Микеланджело

"Пиета" на Микеланджело

Това е първата значителна творба, която Микеланджело извайва за Ватикана между 1498-1499 г. Скулптурата "Пиета" е смятана за идеалното единство между класическа форма и християнски дух. Микеланджело е само на 24 години, когато завършва творбата си, и според легендата, никой не е могъл да повярва, че тя е дело на толкова млад скулптор. Той се ядосал и се промъкнал една нощ в храма, за да гравира името си върху лентата на Дева Мария. Това е единственото произведение, което е подписал.

През 1972 г. статуята е била атакувана от един австралийски геолог от унгарски произход, който крещял, че е Христос. След реставрация е поставена зад непробиваемо стъкло.

Балдахина на Бернини в базиликата "Св. Петър"

Балдахина на Бернини в базиликата "Св. Петър"

Втората значителна творба е Балдахина на Бернини. Той се намира в подкуполното пространство над главния олтар, поставен е точно над гроба на Св. Петър, по балюстрадата му са наредени 89 малки лампички, които светят постоянно. Опира се на четири колони, върху които има статуи на ангели.

На 26-годишна възраст Бернини е назначен за архитект на базиликата "Свети Петър" и започва работа върху бронзовия балдахин - едно от виртуозните изпълнения на бароковото изкуство в Европа през ХVІІ век. Любопитното в реализирането на този шедьовър е, че бронзът не достигнал и по заповед на папа Урбан VІІІ (Барберини) свалили покрива на Пантеона, една от най-значимите древни сгради в Рим. По повод тази драстична постъпка, останала прочутата фраза: "Онова, което варварите не дръзнаха да сторят, бе извършено от Барберини".

Няколко години по-късно папа Александър VІІ ангажира Бернини и той реализира Катедрата на Св. Петър, която включва Стола на Св. Петър. Това е един трон-реликва от позлатен бронз, грандиозна барокова конструкция, поддържаща един дървен трон, който вероятно е бил на Св. Петър.

Лоренцо Бернини е работил в Базиликата почти 50 години, негови творби са също петметровата статуя на св. Лонгин, надгробния паметник на Матилда Каноска (първата жена погребана тук), гробницата на папа Александър VІІ.

Статуята на Св. Петър

Статуята на Св. Петър

Бронзовата статуя на Св. Петър, разположена в централния кораб, е от ХІІІ век и е приписвана на Арнолфо ди Камбио. В едната си ръка държи ключовете, а с другата благославя. Тя е много почитана, понеже се смята, че има чудодейна сила. Често могат да се видят някои от поклонниците, които докосват или целуват бронзовото стъпало на статуята.

На всеки ъгъл в Базиликата има великолепни надгробни паметници, скулптури, мозайки. Куполът е нещо величествено. Гледката към неговия интериор те приковава и може да бъде съзерцавана с часове.

Мислихме да се изкачим на купола отвън, но времето беше мрачно и дъждовно, та затова оставихме за друг ден. Пък и вълнението от видяното досега беше достатъчно, та имахме нужда от една емоционална пауза.

Тъй като музеите на Ватикана бяха затворени в неделя, решихме да посетим замъка "Сан Анжело", който беше наблизо. За щастие дъждът беше престанал и ние тръгнахме пеша по Виа дела Консилиационе. Седнахме отвън в едно кафене, но тъй като беше доста шумно, продължихме към замъка, този път обаче покрай крепостната стена "Пасето". Това е укрепен коридор, който свързва Ватикана със замъка "Сан Анжело". Дълъг е около 800 м и се е ползвал като таен път за бягство на папите от Ватикана. Построен е през 1277 г. при папа Николай ІІІ.

Замъкът "Сан Анжело"

Замъкът "Сан Анжело"

Замъкът "Сан Анжело" е сред най-големите исторически забележителности на Рим. Строежът на сградата започва по времето на император Адриан през 133 г. като семейна гробница. В мавзолея били поставени погребалните урни на императорите, властвали между Адриан и Септимий Север. По-късно огромното съоръжение започва да се използва за военни и стратегически цели. Папите го превръщат в крепост и трезор за ценностите им, затвор и убежище. Тук е бил затворен Джордано Бруно в продължение на 6 години, а вътрешният двор е бил арена на множество екзекуции. От 1901 г. до днес в цилиндричната архитектура на замъка са уредени музей и галерия.

В древността на върха на сградата се намирала скулптурна композиция, изобразяваща император Адриан, управляващ квадрига (колесница с четири коня). Според легендата обаче, когато през 590 г. върлувала чумна епидемия по тези места, папа Григорий Велики съзрял върху зданието Архангел Михаил, който положил меча си в ножницата - това било знак за края на бедствието. В памет на това събитие поставили статуята на Архангела. Така се появило и името на замъка - Сан Анжело.

Останахме почти два часа в замъка, като съчетахме полезното и приятното. Времето днес беше намръщено, аз не носех нито чадър, нито дъждобран, и разходката в тая древна крепост беше най-романтичното преживяване в един такъв дъждовен следобед. Имаше и много приятно кафене и ресторант, та мъжът ми често отсядаше за цигарена пауза, а пък аз се наслаждавах на потайните ъгълчета и гледката към целия град. Направих много снимки.

Когато си тръгнахме, дъждецът отново заръмя, ние не му обръщахме внимание и правихме снимки върху моста "Сан Анжело" с красивите статуи. Наоколо беше толкова приказно, че просто не ни се тръгваше. Заканих се, че никога повече няма да излизам без чадър и дъждобран, независимо каква е прогнозата за времето. То, сякаш да ми се надсмее, изсипа порой от дъждовни стрели и ние хукнахме да търсим прикритие. Мокри до кости, седнахме в едно кафене, но на мен вече ми стана доста студено. Само простуда ми трябваше, да ми съсипе пътешествието.

Най-после зърнахме едно свободно такси и с радост се шмугнахме вътре. Когато се поогледах, направо се изумих от обстановката - дори и в България не съм виждала такова безобразие. Вътре беше по-скоро кошара за кучета, а не такси за хора. Прах и навсякъде дълги кучешки косми. Шофьорът беше млад и с артистичен вид, допуснах че е художник, който припечелваше нещо с таксито. Но явно не правеше разлика между ателието и купето. Добре поне, че не беше помъкнал кучетата със себе си. Сетих се за Себастиано, непременно него ще потърсим на тръгване.

Понеделник, 6-ти юни.

След вчерашния дъжд времето днес ласкаво се усмихна и ние взехме твърдо решение да посетим Колизеума, независимо колко дълго ще чакаме на опашка. За всеки случай се запасих с чадър и два дъждобрана, но се молех да има слънце, за да станат снимките добре.

Към обяд вече бяхме на опашката, която не изглеждаше чак толкова заплашителна. Невярна е информацията, че сутрин рано има по-малко хора - тъкмо обратното. Аз винаги си намирам занимание, докато чакам и така не се изнервям, нито пък скучая. Потънеш ли в мислите си, времето вече не съществува.

След около 40 минути бяхме се доближили до касата, когато трите млади момичета пред нас задържаха цялата редица с цял четвърт час. Не можеха да се разберат за някакви карти, стават или не за безплатно посещение. Най-после си тръгнаха и дойде нашият ред. Нямаше и минута и ние бяхме готови. Ако всички бяха като нас, времето за чакане щеше да е наполовина по-късо.

Колизеума - интериор

Колизеума - интериор

Ето ни вътре в Колизеума. Спрях се на едно място, гледах, мълчах, снимах... после тихичко си шепнех на диктофона... обикаляхме дълго, слязохме до клетките за зверовете... Сякаш едно ехо от времето на жестокото клане се надигаше днес в средата на тези грандиозни руини.

Най-хубавият и най-величествен амфитеатър на целия Древен Рим, наричан обикновено Колизеум (Colosseum), но чието истинско име е Амфитеатър на Флавиите, е построен по заповед на Веспасиан през 72 г. Открит е чрез едно жертвоприношение от 5000 животни. Векове наред е арена за спектакли с диви зверове и гладиаторски борби, както и за други зрелища, като имитации на морски битки.

Името Колосео (Колизей на български) му е дадено през VІІІ век, заради издигащият се до него Неронов колос. Предполага се, че до VІІ век все още е имало представления, но към края на VІІІ век е напълно изоставен. През Средновековието претърпява няколко промени: арената е използвана за гробище, а покритите постройки за жилища и работилници; през ХІІ век се превръща в укрепен замък; през ХІV век се настанява религиозен орден, който остава до ХІХ век.

Няма никакъв документ, с който да се потвърди, че тук са били измъчвани християни, но Амфитеатъра по-късно е бил посветен на християнските мъченици и така е бил спасен от разрушение, независимо че голяма част от камъните са били използвани за строежа на базиликата "Св. Петър".

Това е една великолепна инженерна творба. Дължината на елипсата е 188 м, а ширината 150 м. Фасадата е висока 48,5 м. Имало е 80 входа с разкошни арки, които позволяват на 55 хиляди зрители да влязат в Колизеума. Един огромен воал е покривал сградата отгоре, като е предпазвал зрителите от горещината. Слонове, лъвове, леопарди, хипопотами, но преди всичко мъже гладиатори, избрани измежду робите, затворниците и престъпниците, са се биели и умирали "за слава на императора и удоволствие на народа!"

Две години след откриването на Колизеума, Домициан заповядва изграждането на подземия, които и днес са видими в руините. Това е двуетажна подземна мрежа от тунели и клетки, с множество тайни врати и входове, с лесен достъп до арената. Тук са били държани животните и гладиаторите преди началото на зрелищата. Когато участвали диви зверове, около подиума се спускала предпазна ограда с дървени остриета. Местата за сядане са с наклон от 37 градуса, като и най-горните редове имат добра видимост към арената.

Пано в Колизеума

Пано в Колизеума

Едно огромно пано, изложено в Колизея, отразява живота на римляните по време на забавленията. Дълго го разглеждах и си мислих, че тези двуноги, върху каменните седалки, са били по-диви от зверовете в клетките.

Днес Колизеят е сред най-популярните туристически забележителности на Рим и посреща милиони посетители всяка година. През последните години става символ на международната кампания срещу смъртното наказание. При всеки случай на помилване на осъден на смърт по света, както и премахването на смъртното наказание в някоя страна, цветът на нощното осветление се променя от бял в златист.

Заради полуразрушеното състояние на вътрешната част на Колизея, в него не се организират масови мероприятия. Използва се като фон за провеждане на големи концерти извън сградата. Сред изпълнителите, свирили пред Колизея през последните години, са Рей Чарлз, Пол Маккартни, Елтън Джон.

Разглеждахме доста време руините, направихме много снимки, седяхме върху топлите камъни, останали непокътнати от древността и все не можехме да се сбогуваме с този символ на величие и жестокост. Това посещение ще остане може би единствено в живота ми, защото, дори и да се завърна в Рим, нямам повече желание да влизам в Колизеума.

Втората атракция за днешния ден беше хълма Палатин и Римския форум, тъй като билетите за Колизеума включваха посещението и на тези забележителности.

Пътьом се поспряхме покрай Арката на Константин, пак я снимахме и гледахме с възхищение. Цели 17 века си стои непокътната и навярно може да издържи още толкова. Не пропуснах да се снимам отново в моето любимо кътче, след което се отправихме към една по-тиха и спокойна зона - хълма Палатин.

Минавайки покрай билетните каси пред входовете за хълма, едва сега се усетихме каква минавка сме си направили да чакаме толкова време на опашката пред Колизеума. Ами че то можело да си купим билети оттук - опашките бяха повече от скромни - след което направо влизаме в гиганта. Аз на няколко пъти видях такива щастливци, които подминаваха опашката с усмивка, но си мислех, че са някакви организирани посещения. Казах на мъжа ми, че няма да пропусна да пиша за този трик, а той ми отвърна, че след моя пътепис, опашките пред Палатин ще станат по-големи от тези пред Колизеума. Без да се усети, ми направи комплимент - значи, пътеписът ми ще стане много популярен!

Палатин е един от седемте хълма на Рим. В подножието се намира пещерата, в която са били отгледани близнаците Ромул и Рем от митичната вълчица. Според легендата, те решават да основат град на мястото, където са отгледани, търсейки знамение от боговете. Ромул избира Палатин, а Рем отива на хълма Авентин. Избухва свада, при която Рем пада убит и Ромул става основател на града, който носи неговото име.

Император Август построява тук новия си дворец, понеже е искал да живее на същото място, на което е живял Ромул. Идеята се харесва и на следващите императори и те построяват на хълма великолепни дворци.

След падането на Западната Римска империя много императори и царе отиват да живеят на Палатин, но към Х век сградите биват изоставени и подложени на плячкосване. През следващите пет века тук се издигат само няколко църкви и манастири.

Мислех, че ще се разхождаме сред археологически разкопки, пръснати по оголената височина, а попаднахме в един великолепен парк. Беше толкова приятно в горещия следобед. Това бяха Градините на Фарнезе.

Кардинал Александър Фарнезе, бъдещият папа Павел ІІІ, купува през 1550 г. хълма Палатин и построява една вила, заобиколена с красива ботаническа градина, пълна с екзотична растителност.

След около 200 г. започват археологическите разкопки, но се взема решение да не се разрушават Градините на Фарнезе, въпреки че под тях се намират останките от двореца на император Тиберий.

Чакаха ни много емоции, та приседнахме на едни древни камъни, да се ориентираме по археологическата карта. Тръгнахме нагоре по стъпалата и след малко зърнахме в подножието Колизеума. Оттук изглеждаше различно, тълпите не се виждаха.

Стадионът на Домициан на хълма Палатин

Стадионът на Домициан на хълма Палатин

Стигнахме до един стадион, построен от Домициан. Съдейки по големината му, вероятно е бил използван за лекоатлетически състезания. Малък ми се струваше за надбягвания с колесници. Опитвах се да усетя духа на отминалото време, загледана в любимите ми "камънаци".

От терасата на Домус Севериана (дворец на Септимий Север) се откриваше красива гледка към града. Съвсем в подножието се намираше Циркус Максимус, от който е останал само овалът му.

Руини от двореца на Септимий Север, останки от палатите на Октавиан, останки от времето на Флавиите... Сякаш се движех в един измислен декор от далечните времена. Трудно ми беше да повярвам, че се намирам пред къщата на Ливия, отровителката, съпругата на Октавиан. За съжаление, беше затворено и аз само надничах през прозореца.

Посетихме и музея на Палатин, след което бавно се отправихме към северната част на хълма, откъдето се откриваше с цялото си древно величие Римският форум.

Преди да се спуснем по заобиколната пътечка надолу, се наредихме на терасата, препълнена с туристи, за да заснемем отвисоко мястото, за което толкова сме слушали и чели, и където щяхме да бъдем след минути.

За някои хора тези места са досадна историческа атракция, която подминават без особен интерес, но аз можех да ги разглеждам с часове, защото тук се разкриваше невероятната история на древния Рим!

Първият оцелял паметник, който изникна пред нас, беше Арката на Тит. Тя е построена в чест на победата на император Тит в Юдея и завладяването на Йерусалим. След тази победа израелската държава е опустошена и не съществува като обособена единица през следващите, почти 2000 години, докато не е създаден съвременен Израел през 1948 г.

Арката е обсипана богато с релефи. Във вътрешността, от едната страна е изобразен император Тит на колесница, а от другата - плячката от разграбения Йерусалим. Тук се вижда как римляните "пренасят" Ковчега с Десетте Божи заповеди. Това е символичен знак на триумфа през 70-та година, тъй като Ковчега на Завета не се е намирал във Втория храм. Той изчезва от Соломоновия храм, в който е престоял няколкостотин години, когато войските на вавилонския цар Навуходоносор атакуват Йерусалим. Еврейските предания говорят, че пророк Йеремия е скрил Ковчега и когато в 586 г. пр.Хр. вавилонците съборили храма, не е отбелязано, че Ковчега е бил взет. От този момент той изчезва от историята.

Снимах се пред Арката на Тит, но не посмях да вляза под нея, защото имаше явна забрана за това - две опънати въженца. Само надничах предпазливо оттук-оттам, защото, знае ли се какво можеше да предизвикам с моето любопитство... ако пък разгневя древните императори с моите съвременни разсъждения?

Римски форум - Виа Сакра (Свещената улица)

Римски форум - Виа Сакра (Свещената улица)

Под арката минаваше Виа Сакра (Свещената улица), която пресича Форума надлъж, и ние се запътихме по нея към сърцето на древен Рим. Тук са се намирали най-важните обществени и култови сгради.

Базиликата на Максенций, последния римски император-езичник, е била най-голямата сграда, разположена на Римския форум. От постройката е останала една малка част, но и тя внушава величественост.

От Храма на Веста са останали няколко колони. Тук весталките поддържали Свещения огън чак до 391 г., когато византийският император Теодосий Велики затваря храма. Последната весталка, която оглавявала ордена, Коелия Конкордия, станала християнка.

Храмът на Ромул е посветен на Ромул, сина на император Максенций, който умира още като дете, баща му го обожествява и издига в негова чест храм. Двеста години по-късно кралят на остготите, Теодорих Велики, подарява Храма на Ромул на папа Феликс IV, който създава базилика, посветена на двамата братя-лечители Св. св. Козма и Дамян. Тя е в противовес на езическия култ към братята Кастор и Полукс, които били обожествявани в разположения наблизо Храм на Кастор и Полукс.

Храмът на Ромул е най-добре запазеният езически храм в Рим, заедно с Пантеона. Олтарът е декориран с римско-византийски мозайки, представящи второто пришествие на Христос. Могат да се видят забележителни християнски фрески на над 800 години. Нов вход е отворен откъм Виа деи Фори Империали.

Наблизо е Храмът на Антонин и Фаустина, построен през 141 г. от император Антонин Пий в чест на неговата починала жена Фаустина. През ХІ век храмът е преправен в църквата "Св. Лоренцо" и поради това е добре съхранен до наши дни.

Останахме по-дълго пред Храма на Цезар. Това място продължава да вълнува човечеството и до днес. Тук се е състояла погребалната церемония на Цезар, където е била издигната восъчна статуя с 23 прободни рани. На това място Марк Антоний показал окървавената дреха пред тълпата и с това разпалил поредица от пет граждански войни, които завършват с формирането на Римската империя. Император Октавиан Август, осиновеният Цезаров наследник, издигнал храм на Божествения Гай Юлий Цезар.

Римски форум и хълма Палатин

Римски форум и хълма Палатин

Потънали във времето, ние се движехме като омагьосани сред руините от монументи, храмове, базилики, арки. Всеки камък си има своята история и може да те вълнува само ако си запознат с нея. Иначе ще ти бъде скучно и донякъде глуповато сред пръснатите наоколо "камънаци".

Не можехме да се сбогуваме с този необичаен декор и си дадохме обещание, че пак ще се върнем на това място. Дори се шегувахме, че следващия път ще си купим билети от касите на хълма Палатин и след това, триумфиращи от радост, ще преминем с доволни усмивки покрай наредената на опашката тълпа пред Колизеума.

На запад от Римския форум се намира Капитолийският хълм, който е неразривно свързан с историята на Рим. Според легендата, близнаците Ромул и Рем са били откърмени тук от капитолийската вълчица. Брут и другите убийци се заключват в храма на Юпитер след убийството на Цезар. С този хълм е свързана и известната легенда за спасението на Рим от гъските, когато галите обграждат града през ІІІ век пр.Хр. Свещените гъски от храма на Юпитер усетили пълзящите по стените гали и надали ужасен крясък, с който разбудили и стражите, и всички жители на Рим.

През 1537 г. Микеланджело оформя по поръчение на папа Павел III на върха на Капитолия красивия площад "Кампидолио" (Piazza del Campidolio). Широки и полегати стъпала, наречени Кордоната, водят до дворците, в които е разположен внушителен музеен комплекс. Не успяхме да разгледаме музея, вече беше затворено, но затова пък се насладихме на прекрасната гледка около Капитолия.

Продължихме разходката си по Виа деи Фори Империали, която свързва Колизеума с площад "Венеция". Това е голям булевард, построен по заповед на Мусолини, чието основно предназначение е било да служи за парадите на суетния диктатор, въобразил си, че е наследник на цезарите. От двете страни на улицата се намират руините от Форумите на Цезар, Август, Нерон, Траян.

Стигнахме до Форума на Траян, който е хронологически последният от императорските форуми, и седнахме в едно кафе, близо до пазара на Траян (Mercati Traianei). Оттук се виждаше и Траяновата колона, която е уникална със своите барелефи, нанизани в спирална форма в 24 кръга. Те изобразяват военните действия на римската армия в Дакия. Над колоната, издигната в 113 г., е била поставена статуята на император Траян, но през 1588 г. е заменена със статуята на Св. Петър.

Пазарът на Траян

Пазарът на Траян

Можехме да снимаме от терасата, наслаждавахме се на гледката и си отдъхнахме от дългия днешен маратон. На тръгване се спряхме пред Пазара на Траян, построен през 100-110 г., в който са били разположени над 150 магазинчета, кръчми и пунктове за раздаване на храни на бедните. На това място е имало малък хълм, който е бил изрязан наполовина, за да се вмести в него сградата. Днес е една от известните забележителности на Рим.

На площад "Венеция" се издига бялата сграда на комплекса "Виториано", посветен на Виторио Емануеле ІІ, първият крал на обединена Италия. Тъй като пътят ни минаваше винаги оттук, бяхме се нагледали на този монумент, но поне засега, не смятахме да го посетим. Разбрахме, че вътре има няколко галерии, Военен музей и костница на героите от Втората световна война. Построен е между 1895-1911 г. и до днес се приема като признак на грандомански нрави и вкус.

Обожавам късните следобедни часове, когато слънцето полека-лека залязва и позлатява вълшебните руини. Всичко става още по-примамливо и аз не мога да му се нагледам. Моят съпруг обаче пак имаше проблеми с обувките, но сам си е виновен. Не си направи труда да си купи навреме нови и удобни сандалети, а старите му убиваха. Знаех развръзката от една такава драма, та вече бях разузнала къде можем да купим подходящи сандалети за неговите натежали крака. Тръгнахме по Виа Национале, а там, в два магазина, бях видяла шикозни мъжки сандалети. Слава Богу, извадихме късмет!

Бяхме съвсем близо до нашия хотел и продължихме разходката си пеша, а моят мъж се хвалеше, че сега може да извърви километри. Но след като зърна кварталното ни бистро, бързо се преориентира към студената бира под чадърите. След днешните исторически емоции си заслужаваше този мъжки каприз.

Вече е вторник, радвам се на слънчевото утро и съм се заредила с енергия за днешния ден. Мислихме да тръгнем към Фонтана на Треви, който беше включен още в първия маршрут, но сега имах много силно желание да видя гроба на Св. Петър. Освен това не биваше да пропуснем шанса с хубавото време, понеже искахме да се изкачим на Купола. Вече бяхме преживели дъждовния порой на терасата на замъка "Сан Анжело", та не желаехме това да се случи отново. Въпреки обещаващия топъл ден, аз не се разделих с чадъра и дъждобраните - реших, че ще ги нося до последния ден, за да не вали.

От Виа Национале взехме автобуса, който отиваше директно до площад "Свети Петър". Беше много по-приятно, отколкото в таксито, можехме да разглеждаме цялата панорама през широките стъкла. Често се разминавахме с открития туристически автобус, който този път пропуснахме умишлено. Ние почти бяхме извървели пеша неговия маршрут.

Вече не си спомням колко сме чакали на опашката за входа към Базиликата, но все ми се струваше, че изобщо не беше дълго. Убедих се, че някъде между 13-15 часа има най-малко хора - вероятно заради обяда и почивката след него. Аз цял живот съм пропускала това обедно хранене, иначе не бих могла да бъда активна през деня. Пия доста течности и те ми държат ситост до вечерта.

Може би ще бъде от полза да спомена, че опашката пред "Свети Петър" се образува не защото входът е платен, а просто трябва да се мине през скенер. За да не се получат изненади, не бива да се носят метални остриета, като например джобни ножчета, ножички, отвертки. Също така облеклото, особено за дамите, трябва да бъде подходящо - не се допуска влизането с разголени рамена и прекалено къси поли и панталони.

Колкото пъти и да посещавам този храм, винаги ще откривам и преоткривам нови неща. Първия път например се чудехме какви са тези очертания по пода с отбелязаните дължини и имена на други катедрали. Сега знаехме, че базиликата "Свети Петър" е най-голямата християнска църква в света - дълга е 220 м, широка 110 м и висока 113 м - и отбелязването на дължините на другите катедрали беше просто за сравнение. Куполът е толкова величествен, че никога не бих се наситила да го гледам. Отвътре има височина 119 м и диаметър 42 м. Опира се на четири масивни стълба, а в нишата на един от тях е разположена петметровата скулптура на Св. Лонгин - работа на Бернини. Тръпнех от радост, че днес щяхме да се изкачим на върха, но решихме най-напред да започнем отдолу.

Ето ни най-после в хладните подземия на Криптата, където са погребани всички папи от християнската история на Рим - от Св. Петър до папа Йоан Павел ІІ.

Днешната модерна църква е построена върху основите на старата Константинова базилика, която пък е била издигната върху древен некропол. Той е открит от археолозите през 1930 г. Намерени са много гробове, датиращи от І-ІV век, разположени около голяма гробница, край която е бил открит надписът: "Петър е тук". Това място се намира точно под олтара, на 7 м под мраморния под на църквата. През 1940 г. археологическите изследвания доказват, че костите са на силен възрастен мъж, живял около І век. Други надписи, от ІІІ-ІV век, сочат, че това е гробът на св. Петър, но все още не може да се потвърди със сигурност достоверността на находката.

На 23 декември 1950 г. папа Пий ХІІ официално обявява откриването на гроба на Св. Петър, което е кулминацията в десетгодишните археологически проучвания в Криптата. Ватикана отваря древния Некропол под Базиликата за посещение на поклоници и туристи.

Останахме доста време пред гроба на Св. Петър. Не беше разрешено да се снима, затова исках този миг да се запечата завинаги в съзнанието ми. Усещането беше невероятно. Гледах през стъклото украсената гробница и си мислех какво ли са изживели нейните откриватели, когато са инспектирали това безмълвно царство, затулено в подземията.

Немският архиерей, д-р Лудвиг Каас, професор по църковна история, е бил инициаторът на изследванията в подземията на "Свети Петър". Когато за първи път се е сблъскал с неимоверния безпорядък, натрупан през вековете, той направо се е уплашил от непосилната задача, която си е бил поставил.

Два дни преди погребението на папа Пий ХІ, търсейки подходящо място в подземието, д-р Каас нарежда да отстранят една тежка мраморна плоча от стената, зад която се разкрива цяла пещера. Натоварен от новия папа Пий ХІІ, при спазване на най-строга тайна, той пристъпва към първото научно изследване, което се превръща в истинско пътешествие в миналото. Един древен свят, обвит в тайни, бавно и постепенно се е разкривал пред очите на "сампиетрините", както шеговито са се самонаричали (павета от черен порфир, носещи името си от площад Сан Пиетро). Работели са с лопати и мотики, тъй като употребата на машини би застрашила не само целостта на находките, но дори и основите на базиликата.

Движехме се сред обширни мавзолеи, красиви урни и саркофази, християнски мозайки, а наоколо пълна тишина и мистерия. Спряхме се пред гроба на папа Йоан Павел ІІ. Гледах неговото погребение по телевизията и толкова много ми се искаше един ден да посетя това място. Ето, че желанието ми се осъществи.

Преди да излезем от Криптата, пак се върнах при гроба на Св. Петър, за да се помоля и благодаря от сърце.

Следващата визита беше Куполът и ние се отправихме към входа за него. Пак имахме късмет с опашката или на мен така ми се струваше, тъй като винаги имах занимания пред очите си. Входът за Купола се заплаща - с асансьор 7 евро, пеша по стълбите - 5 евро. Асансьорът се движеше до 323-то стъпало, а до върха изкачването продължава по някакви тесни стълби. При тая информация трябва да си луд, за да хукнеш пеша нагоре. Потеглихме с асансьора и след минутка-две излязохме на една тереса, поразгледахме какво има на нея и влязохме в първото ниво от изкачването на Купола. Това беше Балюстрадата.

Базилика "Св. Петър" - интериор, видян от Балюстрадата

Базилика "Св. Петър" - интериор, видян от Балюстрадата

Гледката надолу към вътрешността на църквата беше толкова внушителна, че просто онемях. Вкопчих ръце в решетката, защото въпреки нейната стабилност пак ми се завиваше свят от височината. Хората изглеждаха съвсем мънички, движеха се като буболечки по мозаечния под, а като си помислиш, че всичко е сътворено от човешките ръце. Тук можех да остана с часове и пак нямаше да ми стигне времето, за да разгледам всичко подробно. Вдигнех ли очи към Купола, се чувствах още по-нищожна от силата на това изумително творение, дело на Микеланджело. Той издига барабана на централния купол, който е завършен след смъртта му. От предвидените четири малки купола са построени само два.

Част от надписа в основата на Купола

Част от надписа в основата на Купола

В основата под купола има очертан кръг, където с масивни двуметрови букви са изписани на латински думите, казани от Иисус Христос: "Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят" (Матея 16:18).

Тези знайни и незнайни майстори, художници, скулптори и архитекти са знаели за какво живеят. Какъв дух са притежавали тези хора, за да създадат това изумително творческо богатство?! Тяхното дело просто те довежда до покаяние. Сълзите напираха в очите ми... а и сега, когато пиша тези редове и гледам снимките, продължавам да се вълнувам от силата на човешкия гений.

Аз сигурно нямаше да се сетя да тръгна оттук, докато мъжът ми не ме повика настоятелно, защото ни чакаше още едно ниво, най-отгоре върху Купола.

Сега започна мъчителното изкачване в един доста увъртян тунел, затворен отвсякъде и осветен над главите ни. Движехме се в колона по един, дори ако някой беше с по-масивни размери, изключено беше да се провре. Мисля, че ширината на коридора не беше повече от 80 см. В един момент може и да те дострашее, но продължаваш нататък, защото, влязъл веднъж в колоната, не можеш да се върнеш по пътя. Не дай си, Боже, да се случи нещастие някому... свършено е с него. Това трябва да се знае, не е за хора със сърдечни проблеми, свръхнаднормено тегло или страдащи от клаустрофобия. Доста се запъхтяхме, само чаках да се покаже някоя ширинка при завоите, та да се поспрем за малко и да си поемем дъх. Другите също прибягваха до тази превантивна мярка.

Най-сетне излязохме на една открита и оградена с мрежа кръгла тераса, почти до самия връх на Купола. Целият град се виждаше като на длан. Пространството беше доста ограничено, а навалицата голяма. Въпреки затрудненията всички бяха толерантни един към друг, изчаквахме се търпеливо за снимките, обикаляхме, гледахме, дивяхме се... то е невероятно преживяване!

Красива панорама към Рим, видяна от купола на базиликата "Св. Петър"

Красива панорама към Рим, видяна от купола на базиликата "Св. Петър"

Първото място, на което се оказва всеки гост в папската държава, е площадът "Свети Петър". Снимахме го отвисоко и снимката стана досущ като илюстрованите картички, които се продаваха навсякъде.

Ето я цялата Ватикана, разположена в сърцето на Рим. През 1929 г. официално е призната за град-държава и за център на Римокатолическата църква. Седалище на Папата. Ватикана е независима държава и като такава има всички атрибути на държава съгласно международното право - поддържа дипломатически отношения с други държави, има собствени посолства и дипломатически мисии, международни паспорти и т.н. Населението на Ватикана е 932 души, по-голямата част от които са италианци, голям брой швейцарци и също представители на много етноси. Всичките са католици.

Част от сградите и градините на Ватикана

Част от сградите и градините на Ватикана

Накъдето и да се обърнеш, е прекрасно и достойно да бъде запечатано от фотообектива. Направихме доста снимки с градините и сградите на Ватикана. Видяхме и покоите на папата, които можеха да се зърнат само оттук. Също и музеите, вътрешните дворове, огромните стени, които ограждаха цялата територия.

Ако човек е дошъл дори и само за един ден в Рим, първата забележителност, която аз лично препоръчвам да се посети, е площадът и базиликата "Свети Петър". И непременно да се изкачи на Купола, понеже това е емоция, която остава за цял живот.

Колкото и да не ми се тръгваше от тази кръгла тераса, все пак трябваше да проявя необходимата толерантност към останалите, които чакаха търпеливо. А ние може би се въртяхме в този вълшебен кръг почти час, нещо, което не вярвам друг да го е сторил. Моят съпруг прояви истинско мъжество, като ме изтърпя докрай. Той се беше вживял в ролята си на фотограф, а аз щедро сипех комплименти за направените от него снимки и така удължавах незабележимо престоя си на връх Купола!

Преди да си тръгнем, поседнахме на голямата тераса около Купола, снимахме се с него, както се казва, на педя разстояние, и се нагледахме на статуите. Мъжът ми нямаше търпение да запали цигара, което хич не ми се понрави. Не мога да възприема, когато се пуши на такива свети места. Той, разбира се, не беше единствен, но това не го оправдаваше. За да не избухне свада помежду ни, отидох да се поразходя из покрива. Помислих си, че този му жест няма да остане безнаказан и познах: забрави си табакерата на Купола, а тя му беше скъп спомен от една екскурзия до Афганистан.

Слизането беше по друг път, пак в колона по един, но надолу се издържаше по-леко. На някои места драскачите бяха изписали имената си, видях и българска следа - едно момиче от Варна, оставило и адреса, и телефона си... ех, шарен свят!

На връщане, излизайки от асансьора, се влизаше в самата църква. Спряхме се пред Светия олтар. Беше толкова необичайно да гледаш сега отблизо това, което преди малко си го съзерцавал отвисоко. Като вдигнех очи към Балюстрадата, не можех да повярвам, че съм била там. Сега разгледах по-внимателно и списъка върху мраморната плоча с имената на всички папи - от Св. Петър - 67 г., до папа Йоан Павел ІІ - 2005 г.

Швейцарски гвардеец

Швейцарски гвардеец

Отвън се бяха строили прочутите швейцарски гвардейци, които пазят Ватикана от векове. Те са просто на всеки вход и ъгъл. Мъжът ми с гордост ги снимаше, аз пък ги гледах с много симпатия - бяха толкова атрактивни с красивите си униформи. Всеобщо мнение е, че те са проектирани от Микеланджело, с традиционните си цветове тъмносиньо и жълто на ивици, а папа Лъв Х добавя червеното, в чест на Медичите, от които произлиза. Швейцарската гвардия е част от въоръжените сили на Ватикана. Създадена е по нареждане на папа Юлий ІІ. На 22 януари 1506 г. той дава прием на първите 150 гвардейци и тази дата се счита за рождена на швейцарската гвардия.

За днес приключихме с посещенията, не ни остана време за музеите. Утре продължаваме с тях. След толкова емоционални преживявания имахме нужда от почивка. Тъй като наближаваше време за вечеря, потеглихме към нашия хотел - бяхме решили да се отбием в "Ал Боскето".

Тази вечер шефът беше на работа и като ни видя, много се зарадва. Разбрахме, че е алжирец по националност, ето откъде е неговият перфектен френски. Говореше и други езици с клиентите, но не го чухме да бъбри на немски. Когато закачливо му подхвърлихме нещо на този език, той веднага се включи с чувство за хумор. Обслужваше ни с явно удоволствие и ни препоръча доста неща, които, според него, би трябвало да опитаме. За десертите както и да е, но тези малки конячета и ликьорчета към тях, ми дойдоха в повече. Опитах се да откажа, знаех, че ще ме боли главата, но той ме убеждаваше, че от този еликсир ще се почувствам страхотно. Наистина позна - цяла нощ ме боля главата и не можах да заспя до сутринта. Повече нямах желание да се връщам в "Ал Бускето" - не обичам да ме обслужват като "добър клиент".

Денят ми започна с доста потиснато настроение, снощните напитки ме омаломощиха напълно. Как можах да се поддам на това изкушение, аз и бездруго не понасям алкохола. Ама тези мънички питиенца - хем сладки, хем коварни!

Днес беше сряда и аз се активирах мислено, повтаряйки си постоянно един каламбур: "в сряда се не сяда". Как ли няма да седна в хотела, когато ме чакаха ватиканските музеи!

Към обяд се съживих от силното кафе и позитивните мисли, програмирах се на творческа вълна и най-после потеглихме с автобуса към площад "Свети Петър". Имаше доста хора, та стояхме прави, което не беше много приятно за мен. Изведнъж мъжът ми извика силно: "Портфейлът ми"! В следващия миг видях как портфейлът му тупна долу, той се наведе, взе го и беше вбесен от гняв.

Една млада циганка уплашено го гледаше, беше бременна, та това възпря мъжът ми от ругатните към нея. Усетил как бръкнала в джоба му и измъкнала портфейла, но той отреагирал веднага и тя от страх го хвърлила на пода. Това го бях видяла, но недоумявах какво се е случило. На следващата спирка слязохме, мъжът ми трябваше да се успокои, една цигара му дойде добре.

Докато чакахме, ми разказа подробно за опита на циганката да открадне портфейла му. Те бяха обиграни в този занаят, не им беше за първи път. Дойде следващият автобус, за щастие, в него нямаше много хора, седнахме до прозорците и потеглихме отново. Мъжът ми постоянно държеше ръката си в джоба на панталона и стискаше портфейла си. В него бяха всичките му карти, те бяха важните.

Слязохме на нашата спирка и се отправихме към музеите. Щом видях площада "Свети Петър", си възвърнах настроението веднага. Физиономията на моя съпруг беше още начумерена, та трябваше да направя нещо, за да го разсея. На няколко пъти леко си промушвах ръката в джоба му, но той вече имаше опит как да се отбранява. Разказах му и няколко историйки за мъжките портфейли, не бях ги измислила, истина са. Мъжете така небрежно носят портфейлите си в задния джоб, сякаш нарочно предизвикват крадците. Седнат ли, половината им портфейл се е измъкнал навън, понякога пада на земята, а те изобщо не усещат.

Доста пообиколихме покрай стените на Ватикана, докато стигнем до музеите. Беше загадъчно да се движиш покрай този зид, имах чувството, че съм попаднала в Средновековието. Най-после стигнахме до входа и се наредихме на опашката. Чакахме около трийсетина минути, което не беше много.

Спомням си, че Миро ме беше посъветвал да отида преди 8 часа сутринта, за да не изгубя 2-3 часа за чакане. Това за мен беше невъзможно, особено след тази безсънна нощ. Но дори и да съм спала добре, аз изобщо не мога да хукна толкова рано, за да разглеждам музеи или каквото и да е. Такова насилие би опропастило целия ми ден. Освен това, за сетен път се убедих, че в ранните следобедни часове опашките са най-скромни!

Неусетно дойде и нашият ред, купихме си билети - входът е 14 евро на човек, и тръгнахме по спираловидната стълба нагоре. Още оттук те грабва цялото величие и културно богатство на Ватиканските музеи. Най-големите творци през Ренесанса са оставили следи чрез гениалните си произведения, които продължават да привличат милионите посетители от цял свят.

Галерията с топографските карти

Галерията с топографските карти

Ватиканските музеи са създадени от Папа Юлий ІІ през ХVІ век. Това изключително културно и историческо богатство наброява 11 музея с 5 галерии и 1400 зали. Тук могат да се видят мумии и обелиски от Египет, картини на Караваджо, Рафаело, Тициан, Леонардо да Винчи, галерията с топографските карти на цяла Италия, галериите на статуите, бюстовете, музите, галерията със животните и галерията с маските. Сикстинската капела и Стаите на Рафаело са най-привлекателните места при обиколката на ватиканските музеи.

Не смятам за нужно да разказвам подробно за това, което съм видяла, защото произведенията, съхранявани в тази съкровищница, могат да се изучават цял живот. Но едно докосване до тях оставя в съзнанието незабравими впечатления. Все пак не мога да не отделя няколко реда за Сикстинската капела. Толкова съм копняла да я видя, особено фреските на Микеланджело.

Сикстинската капела носи името на своя поръчител - Папа Сикст ІV. Строена е в периода между 1475-1483 г. Сградата е правоъгълна и с размери: 40,93 м дължина, 13,41 м ширина и 20,70 м височина. Била е замислена като храм към Апостолическия дворец, официалната резиденция на Папата, чиито функции изпълнява и до днес. Тук се извършва изборът на нов папа. Докато трае Конклава, Сикстинската капела е затворена за посещение. Една особена традиция на Конклава е да се оповестява изходът от гласуването чрез дим, който излиза навън през комина на покрива. Ако изборът е неуспешен, димът е черен, ако е избран нов папа, тогава димът е бял.

В Сикстинската капела атмосферата беше направо нажежена, сякаш си попаднал в едно развълнувано човешко море. Снимането беше забранено, но кой може да удържи намеренията на тълпата. Туристите щракаха наляво-надясно, опънали шии нагоре, бързайки да уловят непозволения миг. На всеки 2-3 минути един охранител, застанал пред олтара, припомняше да се пази тишина с едно продължително: "Шшшшшшшт!" За миг настъпваше малко успокоение и постепенно гълчавата и шумът отново изпълваха пространството. Ако не се напомнеше пак за тишина, кой знае каква лудница би настанала.

Ние решихме, че няма да снимаме, имаше достатъчно албуми и книги за Сикстинската капела. Пък и осветлението не беше много подходящо за снимки, идваше само от малките прозорци горе. Стигаше ни да гледаме, защото едва ли щяхме да дойдем тук за втори път в живота си.

Стенописите са с историческо религиозно съдържание и представляват сцени от живота на Моисей и Христос. Историите започват от стената на олтара, продължават по дългите стени на капелата и свършват до входната стена. Били са изпълнени за изключително кратък срок, до май 1482 г.

Рафаело, Ботичели, Перуджо, Бернини са само част от имената на художниците, оставили тук своите произведения. "Христос дава ключовете на Св. Петър", "Наказанието на Кора", "Създаването на Адам и Ева", "Потопът" са едни от най-забележителните стенописи в храма.

Сикстинската капела - интериор

Сикстинската капела - интериор

Въпреки забраната за снимане, не се сдържах и щракнах набързо някои сцени за спомен. Не бяха много на фокус, затова помолих мъжа ми, да направи един по-широк кадър от вътрешността на Капелата. Той не обича да нарушава забраните, но едва ли имаше някой, който да ги спазва.

През 1508 г. Папа Юлий ІІ наема Микеланджело да изографиса тавана. Това е началото на един гигантски труд, който е приключен чак през 1512 г. Първоначалният замисъл, да нарисува дванайсетте апостоли, се е сторил твърде елементарен на гениалния художник и той го заменя със свой собствен проект, в който са изобразени над 300 фигури. Използвал е ярки цветове, за да се виждат по-добре от пода. Представени са множество библейски сцени с историческо значение за християните. На най-високата част от потона са изографисани девет истории от Книгата на Битието като "Създаването на Адам", "Падението на Адам и Ева", "Изгонването на Адам и Ева от райската градина", "Потопът", "Пиянството на Ной" и други. В страничните части са изобразени второстепенни библейски епизоди, седемте Пророци и петте Сибили. Изрисуването на огромния таван, с големина 40х14 м е нещо невиждано дотогава. Микеланджело е работил сам, без помощна група. За да стига тавана, си построява скеле и рисува, легнал по гръб. Колко усилие е вложил само докато подготви мазилката, която пада и се налага да я прави отново.

Минават повече от 20 години, изпълнени с бурни политически събития и лични скърби. Микеланджело е поканен от новия папа, Павел ІІІ, да изрисува голямата фреска на "Страшния съд", която обхваща цялата стена зад олтара на Сикстинската капела. Това е една съвсем различна творба, която показва Второто пришествие на Христос и Апокалипсиса. Настроението е мрачно, фигурите са с измъчени лица, голият Христос не е образ на утешение, а на отмъщение.

"Страшният съд" на Микеланджело

"Страшният съд" на Микеланджело

"Страшният съд" е рисуван от 1535 г. до 1541 г. Творбата става обект на сериозен спор между кардинал Карафа и Микеланджело, който е обвинен в неморалност, показвайки голи тела с открити гениталии. Изказва се мнение, че това не е стенопис за папска капела, а по-скоро за кръчма или баня. Започва кампания за премахване на фреската. Гениталиите по-късно са покрити от художника Даниеле де Волтера, останал с прякора "художника-гащи".

Капелата е реставрирана между 1981-1994 г. Реставрирането на фреските е било свързано със сериозни спорове сред художествените среди. Купих си една книга специално за реставрирането на Сикстинската капела, но още не съм я прочела. Все едно, нямам намерение да описвам тези технически подробности, те си остават само за мой интерес.

Останахме няколко часа в непрекъснато разглеждане на музеите, но и три дни да седиш, пак няма да ти стигнат за всичко. Аз бих продължила още да вървя из залите, но мъжът ми вече не издържаше, цигарената му пауза беше наистина огромна. Поседнахме навън в градините на свеж въздух и отмора. След толкова културни емоции решихме да се разтоварим сред природата.

Сбогувахме се с ватиканските музеи и взехме такси за хълма Яникуло, който не беше далече. Слязохме на площад "Гарибалди", откъдето се откриваше красива панорама към целия град. Величествено се издига паметникът на освободителя и обединителя на Италия, Джузепе Гарибалди, яхнал кон и отправил тъжен поглед към Рим. Другият внушителен паметник е на героичната му съпруга, Анита, увековечена с развята коса, възседнала изправен на задните си крака жребец. В едната си ръка държи пистолет, а в другата - дете. Тя загива съвсем млада, на 28 години, била е предана на мъжа си, препускаща редом до него в битките. Ражда му три деца, живеят постоянно в недоимък, но пламенната бразилка нито веднъж не изпада в ролята на мърмореща съпруга. Анита е смъртоносно ранена в битката с австрийците при река По и умира в прегръдките на своя любим мъж. Нейното място остава свещено в сърцето на Гарибалди. Тяхната любов продължава да вълнува всички романтици по света.

Капитан Петко Войвода

Капитан Петко Войвода

На площад "Гарибалди" е бюстът и на Капитан Петко войвода, бивш гарибалдиец, който е разположен на преден план сред плеядата бюстове на гарибалдийци от всякакви националности. Отдалече го познах по калпака. Бюстът е сътворен от проф. Валентин Старчев и поставен през 2004 г. за радост на всички българи. Бях много горда да го снимам и покажа на мъжа ми.

Предложих да слезем до Трастевере, най-стария квартал на Рим, който се намираше в подножието на хълма, но мъжът ми категорично отказа. Повече не можеше да върви, влязох му в положение. Пък и аз вече се почувствах уморена, затова една вкусна пица и студена бира беше най-доброто решение за завършека на този емоционален ден. Утре продължаваме нататък!

Нов ден - нов късмет! Пак се разминахме с Фонтана на Треви, тъй като беше четвъртък и само днес можехме да видим една забележителност, която ми беше препоръчал Миро. Ставаше въпрос за някаква статуя в една църква, близо до площад "Навона". Носих си неговото писъмце с маршрута, та пак го разгърнах, преди да излезем. Започваше с Колизеума, стигаше до площад "Венеция" и оттам, по Виа дел Корсо, направо към Фонтана ди Треви и Испанските стъпала. Още не сме се отбили в тази посока, но утре непременно ще го сторим. Днес ще се възползваме от втората част на Мировия маршрут, който беше доста интересен.

Между другото, в триъгълника между Навона, Пантеона и Парламента има едно кафене "Sant Eustachio", където кафето е уникално - там пият кафе и депутатите, че и Берлускони. Не е кой знае колко скъпо, може да си позволи човек, а си струва, нищо, че на пръв поглед заведенийцето е малко невзрачно, а не мега лъскаво. До самия Пантеон, малко зад него, е Basilika di Santa Maria sopra Minerva - интересна и важна базилика, която си струва да бъде посетена и да се прочете за нея. Обаче задължително трябва да посетиш Chiesa del Gesu - тя не е далече, но с картата и с питане ще я намериш по-лесно. Това е една от най-богатите, да не кажа най-богатата църква в католическия свят. Украсявана е, за да прави впечатление и да убеждава тези, които не вярват само на историята за виното и хляба, че са плътта и кръвта Иисусови. Богатството е убеждавало мнозина, а тази църква е цяла съкровищница, все едно си в пещерата на Али Баба. Ако си спомням добре, в четвъртък, в 17 часа, отварят La Macchina Baroca, което мисля, че не се знае от много туристи. Една от картините влиза в стената под съпровода на глас, светлини и музика и зад нея се появява чудна статуя, инкрустирана със злато и диаманти. Интересно е и не се вижда всеки ден.

Браво, как изчерпателно ми е написал всичко, толкова точно и ясно!

Пристигнахме на площад "Навона", който беше истинското бижу на бароковия Рим. Построен е върху руините на античен стадион на Домициан, чиято характерна форма е запазена до днес. В един период са се представяли и морски битки, затова в центъра е било издълбано дъно, което са наводнявали изкуствено. Вероятно и оттам идва името "navona" (голям кораб).

Фонтан "Четирите реки" на площад "Навона"

Фонтан "Четирите реки" на площад "Навона"

Площад "Навона" е място, където се срещат двамата най-големи гении на барока: Джовани Лоренцо Бернини, автор на монументалния Фонтан на Четирите реки (Ганг, Нил, Дунав и Рио де ла Плата) и Франческо Боромини, който построява църквата "Сент Агнес ин Агона".

Още два великолепни фонтана, на Нептун и на Мавъра, украсяват площада, а най-древната сграда е църквата "Нотр Дам дю Сакре Кьор". За съжаление, църквите бяха затворени, не можахме да разгледаме интериора.

Доста неприятно впечатление създаваше построената естрада за някакъв концерт, която закриваше половината площад, тъй че не успяхме да направим цялостна снимка на неговата интересна форма. Затова пък обиколихме навсякъде и заснехме всички забележителности.

Кафе "Сан Еустакио"

Кафе "Сан Еустакио"

След като се нагледахме до насита на красивия площад, решихме да потърсим кафенето "Сан Еустакио" и много лесно го открихме на площада, носещ същото име. Беше приятно малко заведение, с няколко масички отвън, и за наш късмет, намерихме свободно място. Наоколо едно живописно и артистично кътче, което те настройваше романтично. Поръчахме си две кафета и останахме наистина смаяни - такова нещо вкусвахме за първи път в живота си. Накрая по чашата остава такъв слой гъст каймак, че изкушението да го изгребеш с лъжичка, е наистина неудържимо. Мога само да кажа: отидете ли в Рим, непременно се отбийте в "Сан Еустакио", за да пиете едно уникално кафе!

Римският Пантеон - интериор

Римският Пантеон - интериор

След това се отправихме към Римския пантеон, който е един от многото исторически символи на града и най-голямата архитектурна и културна забележителност, що се отнася до божествените храмове. Построен е през 27-25 г. пр.Хр. от Марк Випсаний Агрипа, приятел и генерал на Октавиан Август, като храм на деветте божества на седемте планети от официалната религия на древния Рим. В превод думата пантеон означава: "всички богове". Височината на конструкцията на този безценен монумент достига до 84 м, а максималната му ширина е около 58 м. През цялата си история Римският пантеон служи само и единствено като храм. Това е най-добре запазената сграда от древността, към която се стичат милиони туристи от цял свят. В една от капелите на Римския пантеон се намират гробовете на последните италиански крале: Виктор Емануил II, жена му, кралица Маргарита, и синът му Умберто I. Техните гробни камери се поддържат от доброволци на монархическите организации. В Пантеона са погребани също и художникът Рафаело Санцио, архитектът Балдасаре Перуци и музикантът Арканджело Корели.

Римският Пантеон "Окото"

Римският Пантеон "Окото"

Много интересен е кръглият отвор в купола, наречен "Окото". Той е с диаметър 8,9 м и позволява светлината да влиза във вътрешността. Твърди се, че Римският пантеон е бил не само храм, но и гигантски слънчев часовник. Светлината преминава по определен път по купола, а през летните месеци върви по стените и по пода. Днес Римският пантеон все още се използва като църква, тук редовно се провеждат религиозни меси при специални празници.

Посетихме и базиликата "Санта Мария сопра Минерва" (Света Мария над Минерва), която се намираше близо до Пантеона, на площад "Минерва". Това е един от главните храмове на римо-католическия Доминикански орден. Построен е върху руините на древен езически храм, посветен на богинята Минерва. Счита се, че е единственият съхранен готически храм на Рим. Тук са се събирали комисии по въпросите за отреченията на еретиците и са се провеждали самите инквизиции. Именно тук са се състояли процесите срещу Галилео Галилей, който е принуден публично да се отрече от "заблужденията" си и повече да не излага съчинения за движението на Земята и неподвижността на Слънцето. На 22 юни 1633 г. Галилей прочита текста на отричането пред всички кардинали и членове на инквизицията, но това всъщност е голям компромис, който се налага да направи, за да спаси живота си и да продължи научното си дело. Легендарната негова фраза: "Eppur si muove" (И все пак тя се движи) се оправдава от живота и творчеството му след процеса.

Пред храма стои един мраморен слон, върху който през 1667 г. Бернини е покачил неголям египетски обелиск. Разбира се, че не пропуснах да се снимам с тази забележителност. Също и с великолепната статуя на Иисус Христос с Кръста, дело на Микеланджело.

Киеза дел Джезу (Църквата на Иисус)

Киеза дел Джезу (Църквата на Иисус)

Следващата спирка беше "Киеза дел Джезу" (Църквата на Иисус), която се оказа истински шедьовър на бароковата архитектура. Това е главната църква на йезуитския орден "Sosietas Jesu", създаден през 1534 г. от Игнаций Лойола в Монмартър в Париж. Построена е през 1568-1584 г. под ръководството на кардинал Алесандро Фарнезе. Внушителната двуетажна фасада с фризове, пиластри, капители и релефи в бароков стил продължава да оформя облика на площада като никоя друга сграда наоколо. Но това, което най-много очарова посетителите, е изключителният пищен интериор в стила на високия барок. Едно от най-красивите произведения на изкуството е фреската на тавана, озаглавена "Триумф на името на Иисус", изработена от италианския художник Джовани Батиста в сътрудничество с неговия учител Бернини. Интериорът на йезуитската църква е богато украсен със златото на италианския мореплавател Христофор Колумб, донесено от пътуванията му до Америка.

Гвоздеят на програмата обаче беше Параклиса на Сан Игнасио. Тук се отваряше Макина Барока (Бароковата машина), за която ми беше писал Миро. Атракцията беше в 17:30 часа, имахме още половин час на разположение и решихме да се поразходим.

Наблизо се намираше площад "Венеция", през който минавахме всеки ден с автобуса или пеша, но сега сякаш го видяхме за първи път. Бяхме седнали на високите стълби в градината, откъдето се откриваше чудна гледка към целия площад и наоколо. За първи път видяхме и гърба на автобусите, което беше много забавно. Можехме да останем още дълго, но времето за изненадата наближаваше и ние се върнахме отново в Киеза дел Джезу.

Киеза дел Джезу - статуята на Сан Игнасио

Киеза дел Джезу - статуята на Сан Игнасио

Осветлението бавно се приглуши и на музикалния фон приятен мъжки глас започна да разказва историята на ордена и църквата. Постепенно голямата картина започна да потъва и зад нея с блясък се появи статуята на Св. Игнасио. Цялата блестеше в злато и скъпоценни камъни, беше наистина фантастично!

Изпълнихме маршрута за днешния ден, сега можехме да се разхождаме спокойно, без определена цел. Или както ми беше писал Миро: "Отдели си един ден да се "изгубиш" из Рим - без план, ей така. Това е едно от нещата, които сто музея не могат да заменят!"

Аз предпочитах да се "изгубвам" всяка вечер след уморителния маршрут, което ми действаше толкова разтоварващо и ме зареждаше с нова енергия. Докато стигнем до нашия хотел, се захласвахме по малките улички и всеки път откривахме нови неща. Нарочно сменяхме посоката, за да се "изгубим" напълно! Тази детска игра така се понрави на мъжа ми, че той забравяше за проблемите с краката и току хлътваше в някой сокак, за да го снима. Ама на такива нещица ме бяха научили моите Кукли, които едва ли биха хрумнали на хората със сериозни професии!

Лека-полека дните отминават, вече сме почти към края на нашето пътешествие, затова днес - петък, 10-ти юни, отиваме да видим Фонтана на Треви!

Прочетох първата част от писъмцето на Миро, бях обещала, че ще изпълня целия негов маршрут. Пропускам обясненията му за Колизеума и всичко около него, вече го бях опознала до детайли.

Тръгваш по отправната точка за всички, разглеждащи Рим, по Via del Corso - това може да ти служи и за ориентир, защото много от интересните и важни неща в Рим са от двете й страни. Тръгвайки по Via del Corso, препоръчвам да започнеш от дясната й страна, където са Fontana di Trevi и Piazza di Spagna. Ако се заблудиш из сокаците, винаги можеш да излезеш на Корсото и да минеш по царския път, обаче задължително си носи карта - понякога и тези от хотелите не са лоши и са с картинки, но не е излишна и по-подробна карта. Над Испанските стъпала може да разгледаш Trinità dei Monti, а Via Condotti с бутиците е, кажи-речи, като слезеш по стъпалата и продължиш направо - ще я видиш, няма как да я пропуснеш. Оттук имаш два варианта - да мръднеш още малко навътре по продължението на Via del Corso или през малките улички встрани и ще стигнеш до Piazza del Popolo. Малко по-натам са Villa Medici, а навътре в градините или парка да го наречем е Villa Borghese (ако не се лъжа, за да я посетиш, е добре да си направиш резервация, но съм чувал, че са я посещавали и без заявка, явно си е на късмет, а аз нямах време за там).

Ето, това се казва ясно и точно обяснение на един богат и интересен маршрут - ще го съхраня завинаги!

Ние обаче поехме по нашия си път, а "царския" го оставихме за начинаещите. С тези изрисувани карти няма начин да се заблудиш и откриваш всичко, което търсиш. Излязохме от хотела на Виа Палермо, пресякохме успоредната на нея Виа Национале и ето ни пред Палацо деле Еспозиционе. Зад него са Градините на Квиринале, пресичаме Виа дел Квиринале и от площада Квиринале се отправяме към Фонтана на Треви.

Фонтанът ди Треви

Фонтанът ди Треви

Ето че пристигнахме съвсем лесно и бързо. Само че тук беше истинско стълпотворение. От фонтана не се виждаше почти нищо, той беше направо задушен от тълпата. На всичко отгоре се извършваше и някакъв ремонт, та една голяма част беше оградена. Изкачихме се по стълбите на нашата църква "Св. Викентий и св. Анастасий", която беше затворена в този час, но навалицата около нея беше огромна. Помъчихме се да снимаме, но напразно - все някоя глава влизаше в обектива и разваляше кадъра. Желанието ми да се снимам с целия фонтан непрекъснато се осуетяваше от туристите около мен, които имаха същото намерение. Поизмъкнахме се встрани, където блъсканицата не беше толкова активна, и сега можехме да се полюбуваме на гледката, по която беше полудял светът. За този неистов интерес най-голяма заслуга има филмът на Фелини "Долче вита" ("Сладък живот"), превърнал се в етикет за стила Фелини. Незабравимата сцена, в която Анита Екберг и Марчело Мастрояни влизат във водите на Фонтана ди Треви, разпалваше фантазията на цяло едно поколение. Ето защо днес всеки турист, посетил Рим, не пропуска това култово място при обиколката си из града.

Фонтанът ди Треви е най-големият бароков фонтан в Рим, с височина 25,9 м и ширина 19,8 м. Името му идва от факта, че се намира на малък площад, свързващ три улици (tre vie). Скиците на фонтана са били изготвени от Джовани Лоренцо Бернини още през 1629 г. по поръчка на папа Урбан VІІІ, но след смъртта на папата проектът е бил изоставен. Почти столетие по-късно със строежа се захванал Николо Салви, но когато и той починал през 1751 г., архитектурната забележителност останала отново недовършена. Едва през 1762 г. Фонтанът ди Треви бил завършен окончателно от Джузепе Панини. В центъра на фонтана е разположена скулптурата на Нептун, а от двете й страни - две женски фигури, символизиращи изобилие и здраве.

На всеки по-наблюдателен посетител вероятно би направило впечатление, че отдясно на монумента има една мраморна ваза, която хич не пасва на цялата композиция. Нейната история е доста забавна, вече се разказва като легенда. Още когато се строял фонтана, от тази страна на площада имало една бръснарница. Бръснарят непрекъснато давал съвети на Николо Салви, упреквал го, че статуите не стоят добре, че нещо не е наред с фонтана... Накрая Салви не издържал и изработил тази мраморна ваза, която закривала целия фонтан откъм бръснарницата.

Друга популярна легенда е, че ако хвърлиш монета във фонтана, ще се завърнеш отново в Рим. Ако пък двама влюбени хвърлят заедно две монети, ще бъдат обречени на вечно щастие. Ако не са женени и хвърлят три монети, скоро ще се оженят и т.н. Монетите трябва да бъдат хвърляни през гърба, за да се сбъдне поверието. Разбира се, че и ние не направихме изключение - толкова много исках да се завърна един ден отново в Рим!

Българската църква "Св. Викентий и св. Анастасий"

Българската църква "Св. Викентий и св. Анастасий"

До Фонтана ди Треви се намира църквата "Св. Викентий и св. Анастасий", която по желание на папа Йоан Павел ІІ беше предоставена през 2002 г. за ползване на българската православна общност. По големите празници от християнския и националния ни календар тук се извършват източноправославни богослужения. Изработен е подвижен олтарен иконостас. По традиция, на Йорданов ден кръстът се хвърлял във водите на Фонтана ди Треви, което сигурно предизвиква голяма атракция.

Нямах търпение да вляза вътре и да запаля свещ за здраве и благодарност, но все още беше затворено. Тъкмо щяхме да тръгваме, и видях, че отвориха вратите на църквата. Преминахме отново през тълпата на Треви, пробихме си път по стълбите и влязохме в храма на спокойствие и тишина. Беше вълнуващо за мен, че тук, в сърцето на Рим, има и една... вече българска светиня!

Испанските стъпала и църквата "Тринита дей Монти"

Испанските стъпала и църквата "Тринита дей Монти"

Площад "Испания" (Piazza di Spagna) и прочутите Испански стъпала са едно от най-посещаваните култови места на Рим. Може би защото е много удобно да приседнеш на стъпалата за отмора и да похапнеш един сандвич, но разбрах, че това удоволствие вече е забранено, дори се наказва с глоби. Стане ли нещо модерно, то привлича като с магнит любопитните туристи. Все пак гледката е впечатляваща, особено когато всичките 138 стъпала са изпълнени с народ от различни националности. Докато се изкачиш догоре, където се издига църквата "Тринита дей Монти", можеш да се наслушаш на всякаква реч.

Площад "Испания" с фонтана "Баркачиа" ("Грозната лодка")

Площад "Испания" с фонтана "Баркачиа" ("Грозната лодка")

Бавно и тържествено изкачихме всичките стъпала и докато си отдъхнем от умората и жаркото слънце, се отдадохме на съзерцание и фотографиране. Гледката към площад "Испания" и Виа Кондоти си заслужаваше усърдието да бъде видяна отвисоко. Едва сега забелязах "Грозната лодка" (Баркачиа), потопена във фонтана, носещ същото име. Има и легенда за това странно хрумване, която разказва, че папа Урбан VІІІ наредил тук да бъде изграден фонтан, когато видял една лодка, довлечена от наводнението от река Тибър.

Най-скъпата улица на Рим, с бутиците на всички световно известни фирми, нямаше как да не бъде забелязана - тя просто ти се набиваше на очи. След малко щяхме да я посетим, но не заради бутиците, а заради едно прочуто кафене с голяма история, което се намираше на Виа Кондоти, № 86.

Кафе "Греко" в Рим

Кафе "Греко" в Рим

Кафе "Греко" е най-старото кафене в Рим, където са отсядали всички големи писатели, поети, композитори - Гьоте, Байрон, Стендал, Шели, Андерсен, Бизе, Гуно, Мицкевич, Росини, Берлиоз, Менделсон, Лист, Вагнер, Тосканини, Брамс, Гогол, Марк Твен и др. Руските художници и литератори обичали да се събират тук, за чиито посещения споменава в своите мемоари Джакомо Казанова. Легендата разказва, че Гогол е дописвал тук "Мъртви души" и е споделял, че за Русия може да пише само в Рим, защото само тук я вижда в цялата й грамадност. Създадено е през 1760 г., кафе "Греко" е играело ролята на интернационален клуб на изкуствата.

Знаех, че сред многобройните портрети и автографи, останали завинаги в интериора, има и портрет на един голям българин, чието име е световноизвестно - това е скулпторът Асен Пейков. След митарствата си по Европа и Америка той се установява в Рим и отваря ателие на Виа Маргута, известната в цяла Европа римска улица. Световни музеи и галерии, също и частни колекции, притежават негови творби от бронз, гранит, мрамор, порцелан, восък, злато, дърво и стомана.

Влязохме вътре и шикозната обстановка ни грабна от пръв поглед, а като си помислиш кой е посещавал това място... те обзема онова познато вълнение при допира с необикновеното. Поразгледахме наоколо, но сред многобройните картини не видяхме търсения от нас портрет. Седнахме на една кръгла масичка и когато сервитьорът дойде, след поръчката го попитахме за портрета на Асен Пейков. Той се консултира със своя шеф, после донесе една книга-албум с историята на кафето и имената на всички известни посетители. Намерихме в регистъра името на Асен Пейков и видяхме неговия портрет на снимката. Любезният млад сервитьор отнесе молбата ни към шефа си дали можем да видим портрета и да го снимаме.

Портрет на Асен Пейков в кафе "Греко"

Портрет на Асен Пейков в кафе "Греко"

След малко се върна и усмихнато ни покани да го последваме. Пътьом сподели, че освен портрета има и един бронзов бюст на скулптора, но в момента е даден за реставрация. Спряхме се пред едни кадифени завеси, зад които имаше доста просторен салон. Около голямата кръгла маса се бяха събрали няколко господа, явно имаха конференция, но не бяха се възпротивили на желанието на една българка да види и снима портрета на своя велик сънародник. Бях много горда в тоя момент!

Вече бях разказала на мъжа ми за ателието на Асен Пейков на Виа Маргута 54, което наема през 1938 г. и извайва 16 големи паметника и барелефа, както и множество портрети. Прави статуята на Леонардо да Винчи пред римското летище "Фиумичино", също и статуята на Минерва пред университета в Бари, която имах щастието да видя. Извайва скулптурите на Ава Гарднър, Кенеди, папа Павел VІ, Джина Лолобриджида, София Лорен, Фелини. Починал е в 1973 г.

Ателието на Асен Пейков на Виа Маргута

Ателието на Асен Пейков на Виа Маргута

Тъжна гледка се разкри пред очите ни, когато застанахме пред ателието на Асен Пейков. Бях прочела, че заради нови наематели в сградата ателието е било заключено, но не очаквах да го видя в такъв окаян вид. Радостното обаче е, че в момента се извършваше ремонт и може би най-после ще бъде открито като музей.

Бяхме съвсем близо до Пиаца дел Пополо, но мъжът ми отказа да върви нататък и предложи площадът да остане за утре. Съгласих се, защото и аз вече се чувствах уморена. Исках обаче да посетя църквата "Сан Андрея деле Фрате", в която се намираше още една забележима българска следа - паметната плоча на Петър Парчевич. Беше затворено до 17 часа и аз предложих на мъжа ми да си тръгне, пък аз ще остана да си довърша маршрута. Придружих го чак до Градините на Квиринале и се върнах обратно, но по други улици. Сега можех да се "изгубвам" до насита.

Навалицата пред Фонтана ди Треви беше още по-голяма, едва си пробих път, но ми се щеше пак да мина оттук, кой знае кога ще го видя отново. Видях на оградата безброй малки катинарчета, надписани с имена. Разбрах, че било прието всички влюбени да "заключат" любовта си по този начин. Спрях се пред блестящата табела, на която пишеше на български и италиански: БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКОВНА ОБЩИНА "СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ" РИМ.

Продължих към площад "Испания" и приседнах на Испанските стъпала като истински турист. То наистина било приятно да седиш и да гледаш... ах, сладкото "фаре ниенте"!

"Сан Андрея деле Фрате" беше съвсем наблизо, та към 17 часа се надигнах от стъпалата и потеглих натам. Преди да вляза вътре, отправих поглед към прочутата кула на Боромини, изящно люлееща се при ударите на камбаната, наречена "балерината". Ликът на Франческо Боромини съм го запомнила от 100-франковата швейцарска банкнота, която беше сменена през 1998 г. с лика на Алберто Джакомети - вероятно, да се разбере, че и двамата са швейцарци, а не италианци, както мнозина смятат.

Паметната плоча на Петър Парчевич в църквата "Сан Андрея деле Фрате"

Паметната плоча на Петър Парчевич в църквата "Сан Андрея деле Фрате"

Влязох в храма и потърсих паметната плоча на Петър Парчевич. Тя се намираше под Ангела на Бернини (вдясно на олтара). Тленните му останки са положени в гробницата на знатната римска фамилия Велтери. Приближих се и отдадох мълчалива почит на големия родолюбец и борец за освобождението на България, пред красивата бронзова плоча, на която пишеше: "На бележития родолюбец и борец за Освобождението на България, архиепископа на Марцианопол Петър Парчевич (1612-1674) по случай 300-годишнината от неговата смърт от признателния български народ".

Бях съвсем сама в църквата сред тишината и покоя наоколо и онова дълбоко вълнение и тъга, които се пораждат от срещата с българското, далеч от пределите на Родината.

Събота, 11-ти юни. Дотук все аз бях определяла маршрутите, заради което мъжът ми се закани, че няма да организира екскурзия с мен за повече от пет дни. Тази сутрин ги съкрати на два, затуй му дадох възможност сам да се ангажира с маршрута за днешния ден. Отказа да върви по площади и улици и избра нещо съвсем различно - Катакомбите на античната Виа Апиа. Това наистина беше интересно, аз сигурно не бих се сетила.

Взехме автобуса до Циркус Максимус, днес нямаше да се морим да ходим пеша. Понадникнахме през оградата към овалната циркова форма, останала от някогашната постройка, където сега се извършваше ремонт, и поехме към следващата автобусна спирка, близо до Термите (Баните) на Каракала. Оттук някога е започвал най-древният път в Европа, Виа Апиа. Това е най-прочутата, най-дългата и най-правата антична римска улица, също и най-добре запазената. Наречена е Регина виарум или Царица на всички улици. Започната е през 312 г. пр.Хр. от Апио Клаудио, един политик, който я нарича на свое име, и продължава да се строи чак до 190 г. пр.Хр. Изоставена към края на империята, Виа Апиа бива преоткрита през Ренесанса, но едва през ХХ век e реставрирана така, както я виждаме днес.

Скоро се озовахме пред Порта Сан Себастиано, откъдето започваше Виа Апиа Антика. От двете й страни в продължение на няколко мили се намират множество паметници и надгробни плочи на повече от двайсет поколения. Само патрицианските семейства са имали привилегията да погребват близките си на това място. Тук се намираха и прочутите катакомби Сан Калисто, Сан Себастиано, Санта Домитила. Нямах никаква представа какво щяхме да видим, но все си мислех, че ще бъде нещо като скалните църкви и манастири. Това обаче, което видях в катакомбите на Сан Калисто, ме порази напълно.

Групите се оформяха според езиците и ние имахме голям късмет да бъдем само четирима във френската група. Английската наближаваше някъде към стотина души, немската по-малко, на другите не обърнах внимание. Тръгнахме с нашия гид и аз все се чудех къде са тия катакомби, тъй като нищо не се виждаше наоколо.

Най-напред седнахме пред едно пано отвън и изслушахме кратката история на първите християнски общини и катакомбите, които са служили за гробища. Катакомбите на Сан Калисто са наречени на името на дякон Калистос, който по-късно става папа. После се отправихме към една обикновена врата, но когато прекрачихме прага и тръгнахме надолу по стъпалата, пред очите ни се откри един съвсем непознат свят. Ако си сам, можеш да се побъркаш от страх. Такъв лабиринт от тунели и входове, че изгубваш представа за всякакъв ориентир. Потръпнах, когато разбрах, че тези гробища се простират на цели пет етажа под земята. Ние посетихме само първите два, надолу не беше за туристи. Там са съхранени и част от намерените кости на погребаните, които са били над 50 хиляди души. Запазени са някои фрески особено в криптата на Папите, също и в криптата на св. Сесилия.

Обикаляхме около 25 минути през толкова тесни проходи, че не мога да си представя, да съм в група от 50 или повече човека. Въздействието е направо клаустрофобично. От двете страни на тунелите са изградени нарове, върху които са били полагани мъртъвците. Оставяли са ги така, докато тялото се разложи. Трудно е да си представиш подобна гледка. Когато излязохме отново на светлина, просто не вярвах, че това, което видях, беше действителност.

Разходихме се по най-прочутата част на Виа Апиа Антика, която ми напомни за филма "Спартак". Сцената с разпънатите на кръстовете гладиатори е останала завинаги в съзнанието ми. Беше толкова необичайно да вървиш сред тишината и немите свидетели на историята, сред които е и малката църква "Куо вадис" (Quo vadis). Според преданието тук е станала срещата между апостол Петър и Иисус Христос.

Император Нерон предприел жестоко гонение срещу християните, обвинявайки ги в умишлен пожар на Рим. Жителите на града убедили ап. Петър да се отдалечи за известно време, за да се спаси. Когато той стигнал до Порта Апиа, срещнал друг Пътник, Който с бързи стъпки крачел към Рим. Св. Петър Го познал и извикал: "Господи, къде отиваш?" (Домине, куо вадис). Спасителят отвърнал: "Отивам в Рим, за да бъда отново разпнат". След което изчезнал, но върху камъка на улицата останал отпечатъкът на крака Му. Св. Петър разбрал, че бягството му от Рим не е угодно на Спасителя, върнал се обратно, бил затворен в тъмница и след няколко дни, на 29 юни 67 г., бил предаден на смърт.

В църквата имаше изработено копие на камъка с предполагаемия отпечатък на ходилото на Иисус. Купих си една картичка с това изображение. Беше поставен и бюстът на полския писател Хенрик Сенкевич, автор на романа "Quo vadis" (Къде отиваш), който му донася Нобелова награда за литература през 1905 г.

На връщане от Виа Апиа изобщо не разбрахме как се озовахме на площад "Сан Джовани ин Латерано", където се намира величествената базилика, която също исках да посетя. Просто на площада се налагаше да сменим автобуса, но в живота няма нищо случайно, а всичко става според Божия Промисъл.

"Сан Джовани ин Латерано" е една от четирите папски базилики, най-старата и най-главната, защото тук се намира папския трон. Император Константин Велики подарява Латеранския дворец на Папата и през 324 г. бива осветена построената базилика в чест на Христос Спасителя. През Х век за неин покровител е обявен Св. Йоан Кръстител, а след още 200 години - Св. Йоан Богослов. Храмовият празник обаче винаги се празнува на Преображение Господне.

Влизайки в базиликата, отново ме обзе онова възхищение и вълнение от видяното, за което думите са излишни. Може би снимките биха отразили по-вярно действителността, но трябва да наредя цял албум, за да се добие все пак някаква представа. Наистина впечатляваща Катедрала, майката на всички църкви в Рим. Твърди се, че в дарохранителницата над олтара се съхраняват черепите на св. Петър и св. Павел. Тук се намира и Светата стълба, по която е минал Христос преди съда в двореца на Пилат Понтийски. Донесена е от св. царица Елена, майката на император Константин. Има и фрески на великия Джото.

Останахме доста време, мъжът ми се увлече да снима абсидата, таваните и мозайките, които бяха истински шедьовър. После се разходихме навън, опитвайки се да заснемем величествените статуи на дванадесетте апостоли, дело на Бернини. Непрекъснато бяхме атакувани от мургавите продавачи на сувенири, та накрая купих един бял шал, за да ни оставят намира. Напротив, атаката стана още по-силна, предлагаха шалчета на по-ниска цена, просто непоносимо. Беше време да се сбогуваме със "Сан Джовани ин Латерано", все пак видяхме достатъчно.

Уж бяхме решили да не ходим много пеша през днешния ден, но тръгнахме по Виа Мерулана, която водеше право до "Санта Мария Маджоре". На картата изглеждаше, че разстоянието не е голямо, но по средата се наложи да си отдъхнем в едно кафене. Явно, вече бяхме уморени.

"Санта Мария Маджоре" е една от четирите главни базилики в Рим. Намираше се съвсем близо до нашия хотел и от първия ден все се канех да я посетя и все отлагах заради другите маршрути. Днес най-после дойде ред и за нея. Тази базилика е свързана с една интересна легенда. През една лятна нощ на 352 г. на Папа Либерий и на богатия римлянин Джовани Патрицио се явила на сън Мадона и казала да се построи църква на мястото, където утре ще падне сняг. На следващия ден, 5-ти август, на хълма Есквилин, там, където сега е базиликата, имало сняг. "Санта Мария Маджоре" е най-голямата църква, посветена на Дева Мария. Известна е също с най-високата камбанария в романски стил. Тя е свързана и със славянската история, защото тук, през 868 г. светите братя Кирил и Методий отслужват за първи път литургия на славянски език. Папа Адриан ІІ освещава книгите на солунските братя и по този начин признава славянския език за равнопоставен заедно с гръцкия и латинския.

Веднага щом се влезе в базиликата, може да се види отдясно красивата мраморна плоча от признателния български народ. На нея е изписан на италиански и български език следният текст: "В тази базилика на Санта Мария Маджоре папа Адриан II освети в годината 868 славянските книги, донесени в Рим от светите братя Константин-Кирил и Методий, създатели на славянската писменост".

Слава Богу, новата плоча е изписана без грешките, които са били допуснати на предишната паметна плоча от социалистическо време, което е срам и позор за езика и нацията ни.

В този следобеден час имаше меса, на която служеше кардиналът. Беше много тържествено - за първи път присъствах на такова богослужение. Седнахме на крайните пейки и когато службата свърши, цялото шествие мина точно покрай нас. Станахме прави, бях развълнувана от цялата церемония и сигурно съм изглеждала необичайно, защото кардиналът обърна поглед към мен, поспря се, вдигна ръка и ме благослови. Отвърнах с лек поклон, както е обичаят в нашата православна църква. Никога няма да забравя този миг.

След приключването на месата можехме да разгледаме спокойно интериора и да направим снимки. Впечатляваше голямото богатство на декора, каквото впрочем можеше да се види навсякъде. Мислих си, че Рим затова е вечен, защото тук са изградени най-много храмове на Бога!

Базиликата "Санта Мария Маджоре" и гей-парадът покрай нея

Базиликата "Санта Мария Маджоре" и гей-парадът покрай нея

На тръгване станахме свидетели на още една атракция, която виждах наживо за първи път в живота си - огромен гей-парад се придвижваше по улиците, оставяйки след себе си килим от конфети, гирлянди, листовки, балони, бомбони... Не можеше по никакъв начин да се пресече платното, налагаше се да изчакаме шумното шествие да отмине. Не помня колко коли се изнизаха, музика и викове се носеха наоколо, в откритите камиони танцуваха костюмирани индивиди, някои бяха в бални рокли и лъскави перуки, други се прегръщаха и целуваха влюбено... изобщо шоу на колела!

Мъжът ми беше се намръщил в началото, но бързо го убедих, че такъв парад едва ли ще видим друг път, а тези хора са част от нашето общество и днес имат шанса да изразят своите позиции... и още нещо наприказвах, за да го освободя от напрежението. Успях, защото започна да снима и май му стана интересно. Аз се доближих до минаващите в този момент коли, които се движеха със скоростта на костенурка, и направих доста живописни фотопортрети. Забелязаха, че ги снимам и ми пратиха безброй въздушни целувки, разбира се, че им отвърнах по същия начин.

Последен ден в Рим. Беше неделя и решихме, че ще отидем да видим папата. След закуската се качихме в стаята и включихме телевизора, за да разберем, каква е ситуацията на площад "Свети Петър", тъй като днес беше празника Петдесетница. Както предполагахме, навалицата беше ужасна. Щяхме да гледаме папата на големия екран, както сега го гледахме по телевизията в хотелската стая. Явно, не ни беше писано да видим папата при това си посещение в Рим, но нали хвърлихме монета във Фонтана ди Треви - значи ще се върнем отново!

Към 13 часа излязохме от хотела, взехме едно такси и слязохме на Пиаца дел Пополо. Този кръгъл площад беше едно от най-оживените места в Рим, не можехме да го пропуснем. Проектиран е от неокласическия архитект Джузепе Валадиер в началото на ХІХ век. В общия проект били запазени съществуващите църкви "Санта Мария дел Пополо", построена през 1472 г., и църквите-близнаци "Санта Мария ди Монтесанто" и "Санта Мария деи Мираколи". В средата се издига внушителен обелиск. Портата, която води към площада, се нарича Порта дел Пополо. В древността самият площад и теренът около него представлявали античното Марсово поле. Обиколихме целия площад и направихме фантастични снимки. Жалко, че църквата "Санта Мария дел Пополо" беше затворена, интересно ни беше да я посетим, защото в нея се съхраняват едни от най-големите съкровища на изкуството от ранния Ренесанс. Според легендата в основите й се намира гробът на Нерон. Разказва се, че в ранното Средновековие на това място се появявал духът на императора, затова народът разрушил родовата гробница на Домициите, в която бил поставен прахът на Нерон, и изградил църквата "Санта Мария дел Пополо".

Посетихме едната църква-близнак, "Санта Мария деи Мираколи", другата беше затворена. След това седнахме в откритото кафе и се отдадохме на съзерцание. Картината се оживи от двама карабинери на коне, които патрулираха напето.

Над площада се издигаше някаква тераса, към която водеха високи стълби. Естествено, че не можех да пропусна тази забележителност, но мъжът ми категорично отказа да се изкачва нагоре. Предложих му да се прибере с такси и да се отдаде на почивка в някоя кръчма. Идеята му хареса и след малко си взехме довиждане. Сега можех да правя каквото си искам, това ме зареждаше с нова енергия.

Пиаца дел Пополо - изглед от терасата "Пинчо"

Пиаца дел Пополо - изглед от терасата "Пинчо"

Изкачих се по стълбите и стигнах до друг площад, "Наполеоне І", покрит с бял чакъл, а пред него се намираше терасата "Пинчо", която беше привлякла вниманието ми още в началото. Наоколо се простира огромният парк на Вила Боргезе, изпълнен с екзотични дървета и много скулптури. От терасата "Пинчо" се откриваше великолепна гледка към града, виждаха се дори базиликата "Свети Петър" и замъка "Сан Анжело", а долу Пиаца дел Пополо се простираше като на длан. Снимах с удоволствие тези красоти и се нагледах до насита. Много ми се искаше да посетя и двореца "Боргезе", който е един от най-популярните музеи на Рим, но днес беше затворено. Ех, не може да се види всичко с едно посещение!

Църквите-близнаци на Пиаца дел Пополо

Църквите-близнаци на Пиаца дел Пополо

Слязох отново на Площада на Народа, както мислено изрекох името в превод, и се спрях пред църквите-близнаци. Оттук тръгваха три улици, които като три лъча сочеха към основните туристически забележителности. Между църквите се намираше култовата "Виа дел Корсо", която Миро наричаше "царския път", защото тя стигаше чак до Пиаца Венеция. Другата пък, не по-малко известната "Виа дел Бабуино", те отвежда директно до Испанските стъпала. Следвайки третата, "Виа ди Рипета", безпроблемно ще се озовеш на Пиаца Навона. Ако човек вземе хотел в тая част на града, може много успешно да съчетае маршрутите си, тръгвайки от Пиаца дел Пополо.

Мемориалната плоча на Федерико Фелини и Жулиета Мазина

Мемориалната плоча на Федерико Фелини и Жулиета Мазина

Тръгнах по "Виа дел Бабуино", но още на първата пресечка нещо сякаш ме тласна встрани и аз се озовах пред успоредната "Виа Маргута". А точно нея исках да посетя непременно, защото тук са живели Федерико Фелини и Жулиета Мазина, но предишния път не стигнахме до техния адрес. Изведнъж видях мемориалната плоча и се заковах пред масивната врата на № 110. Гледах, снимах, мълчах и се вълнувах.

Продължих по "Виа Маргута", потънала в мислите си, какъв артистичен свят се е движил по тази улица - освен Фелини и Мазина, тук са живели и Ана Маняни, Джани Родари, Ренато Гутузо, Джорджо де Кирико и много други. Мислено виждах насреща си емблематичната двойка - той, с преметнат червен шал, тя, с кокетна шапчица... почти се канех да ги поздравя... когато усетих, че някой ме преследва. Обърнах се и видях един голям черен мерцедес, който лазеше след мен, тъй като се движех по средата на улицата. Младият костюмиран шофьор имаше такава кисела физиономия, че чак ме досмеша. Спрях се встрани и му дадох път. Той отмина с ледената си гримаса, но вече ми беше развалил вълшебната среща с Федерико Фелини и Жулиета Мазина. Затова пък никой не ми попречи пред ателието на Асен Пейков, където, като на кинолента, се изнизаха сума ти знаменитости, посетили големия скулптор.

Минах отново покрай Испанските стъпала, после се "изгубвах" по малките улички, докато стигна Фонтана ди Треви, влязох за последно в нашата църква, запалих свещ и си отдъхнах от тълпата навън. След това, по познатия път, лека-полека се добрах до хотела. Бях вървяла часове наред, но умората ми беше сладостна. Мъжът ми направо се смая, като разбра, че си идвам пеша чак от Пиаца дел Пополо. Бях толкова радостна от преживяното, че дори отидох в един бутик и си купих две-три дрешки. Заслужавах този малък каприз, нищо, че съм мъжко момиче. Вечерта завърши с любимата ми пица и чаша голяма студена бира.

Сутринта ми беше малко трудно да стана в 6 часа, но нямаше как, самолетът ни излиташе в 9:35 часа. Слязохме в залата за закуска, но то беше заради кафето, как се яде толкова рано. Аз обаче имам практична мисъл, та направих два големи сандвича за по-късно. Приготвихме се и точно в 7 часа слязохме долу. Себастиано вече ни чакаше, бодър и усмихнат, безупречен в професията си. Енергично подреди куфарите ни в таксито и потеглихме. Трябваше да вземем още някого, за да му бъде курса пълен, и чакахме повече от десетина минути две сънливи момичета. Мъжът ми, който е образец на швейцарска точност, беше много възмутен. Както и да е, размина се бурята, благодарение на сладкодумния Себастиано, който отново влезе в ролята си на гид. Едва сега усетих, че се разделям с Рим и ми стана мъчно. Минахме покрай музеите на Ватикана и в тоя ранен час опашката беше километрична. За сетен път изживях вълнението си, когато, влизайки в летището Фиумичино, насреща ни се изправи деветметровата статуя на Леонардо да Винчи. Възторжено заявих, че това е творба на българина Асен Пейков и необикновено самочувствие изпълни сърцето ми. Сбогувах се с Вечния град, но знаех, че един ден пак ще се завърна.

АРИВЕДЕРЧИ РОМА!

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.04.2012, № 4 (149)