ПЪТЕШЕСТВИЕ В ПРОВАНС ІІ

Таня Шелхорн

web

Който веднъж е посетил Прованс, не може и не иска да се сбогува с това място, а все повече жадува за необичайните изгреви и залези, живописните селца и градове, многообразието от аромати и цветове и невероятните природни красоти. Очаквах с нетърпение поредното ни пътешествие и копнеех да видя Марсилия, за която не остана време при първото ни посещение на Южна Франция. Още тогава си обещах, че пътешествието в Прованс продължава и този момент, по-желан от всякога, най-после настъпи. Бях готова с всичките си маршрути и заредена докрай с енергия - необходима нагласа, която превръща в действителност всяка мечта, стига само да си повярваш сам!

На 19 септември 2014 г. потеглихме към южната красавица, преизпълнени от възторг към предстоящото ни приключение. Само спомените бяха достатъчни да ни заредят емоционално, а когато си в такова крилато настроение, времето и разстоянията не съществуват. Тъй и не разбрах кога се озовахме в провансалското градче Нан-ле-Пин, където щяхме да нощуваме през следващите дни. То се намираше в департамента Вар, в средата на един триъгълник, образуван от най-важните центрове на областта: Екс-ан-Прованс - 45 км северозападно, Марсилия - 45 км югозападно и Тулон - 65 км югоизточно. Точно поради тази причина мъжът ми беше направил своя избор в това чудесно място за почивка.

Колкото и да обикаляхме обаче, следвайки указанията на "Бомбона" (навигационната система), все попадахме директно в гората и се лутахме като Хензел и Гретел. Накрая решихме да позвъним и след броени минути пристигна Жорж, който, по потайното криволичещо пътче, ни заведе у дома си. Там пък ни посрещна усмихната жена му Люси, настаниха ни и любезно ни поканиха на малък коктейл. Имах чувството, че се познаваме отдавна и сега им бяхме дошли на гости. Къщата и градината бяха просто приказни, всичко говореше за изискан вкус и направено с радост. Първата среща с провансалци направо ни очарова и тяхната непринудена компания стопи всякакви излишни етикеции.

Жорж ни разведе из къщата, показа ни красивите картини и предмети, закупени от различни места по света, които бяха посетили с Люси, после седнахме отвън на терасата, мъжът ми пожела една студена бира за начало и разговорът тръгна весело и непринудено. Гостоприемните домакини бяха вече пенсионери, но продължаваха да работят през летните месеци, като даваха четири от стаите под наем. Винаги било пълно с гости през сезона, а останалото време от годината оползотворявали за собствено удоволствие. Имали син и дъщеря, семейни, които живеели на друго място, но един ден щели да дойдат при тях. Жорж показа строящата се нова къща отсреща - бил майстор-зидар и построил през живота си много къщи. В това семейство цареше мир и любов. Казах им го, те се разнежиха от моите комплименти и Жорж с гордост ни показа бара си. Не канел често гости там, но ние сме му станали симпатични от първия момент.

Жорж и неговият артистичен бар

Любимият си аперитив - пастис - Жорж и Люси винаги пиели в бара, така че сега бяхме почетени със специално внимание от тяхна страна. Традиционната напитка е станала един от символите на слънчевия Прованс, в по-далечни времена всяко семейство е било длъжно да има запас от нея за гости. Когато "зелената фея", както поетите с умиление са наричали абсента, е бил забранен, пастисът донякъде замествал неговия поетичен ефект. Може би е смъртна обида за французите да сравнявам техния пастис с нашата мастика, но въпреки всичко научих Жорж и Люси да казват "наздраве" и "мастика".

Вече се беше стъмнило, когато тръгнахме за вечеря, и Люси любезно ни предложи да ни закара с колата, а по-късно да дойде да ни вземе. Трогнах се от нейната отзивчивост, но наистина не си струваше да я ангажираме. Центърът беше на около петнайсетина минути пеша, повод за една чудесна разходка преди и след вечеря. Въздухът беше чист и свеж, наситен с характерните аромати на цветя и подправки.

Тръгнахме из малките калдъръмени улички, покрай красивите стари къщи на Нан-ле-Пин, и скоро се озовахме под големите дървета, платани, в центъра. Отбихме се в първия видян ресторант, той беше с просторна градина, в която се извисяваха няколко стари кестенови дървета. Седнахме под тях и си поръчахме някакъв провансалски специалитет, по избор на мъжа ми. На мен всичко ми е вкусно, когато мирише на подправки. По земята бяха нападали доста кестени и докато чакахме да ни сервират яденето, аз се поразшетах из двора и събрах цяла торбичка с едри лъскави топчета, които обичах да нося из джобовете си.

Върнахме се доста късничко, но Жорж и Люси ни чакаха, любопитни да чуят първото ни впечатление от видяното. Споделихме възхищението си от идиличната картина, по пътя слушахме и песните на щурците, похвалих се с едрите кестени и им подарих повечето от тях, понеже аз щях да си събера нови през следващите вечери. След половин час цялата къща потъна в покой и аз се събудих едва когато дочух къткането на кокошките. Разтворих капаците на прозорците и излязох на терасата. Денят обещаваше да бъде слънчев и аз предвкусих удоволствието от предстоящото пътешествие до Екс-ан-Прованс.

Решихме да започнем със старата столица на Прованс - Aix-en-Provence - известна с многобройните си термални извори, които са били причината за нейното основаване на това място от римляните. "Градът с хилядата фонтана" е и родно място на прочутия художник Пол Сезан, за чийто живот бях чела в животописите на Анри Перюшо за големите майстори на френския импресионизъм. Ето че дойде мигът, когато можех да се потопя сред действителния декор на картините на Сезан или да се движа по нишката на страниците от един роман от ХІХ век. Изобщо, Екс е чудна алхимия, реализирана между спокойствието и живостта, между пастела и плющящите цветове!

Бях много горда с моите предварително изработени маршрути, в които вече на първо място поставях Офиса по туризъм и неговия адрес, а точно там имаше и паркинг, та всичко започна с лекота. Снабдихме се с карти и рекламни брошури, осведомихме се за по-важните забележителности, аз поисках да ми обяснят значението на името на града - Aix означава вода. (По-късно прочетох подробно топонимията, модерното си название, Aix-en-Provence, градът получава през 1932 г.).

Фонтан "Ротонда" в Екс-ан-Прованс

Тръгнахме по авеню "Джузепе Верди" и излязохме на кръглия площад "Плас дьо Гол", откъдето започваше булевард "Мирабо", централната улица на града. В средата на площада се намираше величественият фонтан "Ротонда", построен през 1860 г. Неговите изключителни размери и красиви скулптури привличат моментално вниманието и заслужаваха да бъдат заснети подробно. Фонтанът е увенчан с три статуи, които представляват Правосъдието (обърната към града), Земеделието (към Марсилия) и Изящните изкуства (към Авиньон).

Точно оттук тръгваше малкото влакче, нашата любима атракция, която никога не пропускахме. Хем ни вдигаше настроението, хем се запознавахме с градските забележителности по най-приятния начин. Имаше още време до потеглянето, тъй че се нагледахме до насита на фонтана и направихме много снимки с паметника на Пол Сезан, който се намираше точно до спирката на влакчето. Потеглихме по булевард "Мирабо", обиколихме стария град и се върнахме отново пред фонтана "Ротонда".

Влакчето се беше движило по абсолютно същия маршрут, който аз бях приготвила грижливо, ползвайки се от услугите в интернет. Сега обаче имахме пълна ориентация за всичко и преди да продължим разходката си пеша, седнахме в приятното бистро за една разхладителна напитка. Поразгледахме и рекламните брошури за красивия елегантен град, чиято архитектура вече ни беше впечатлила.

Екс-ан-Прованс е бил основан в 123 г. пр.Хр. от римския консул Секстий, през V век го завоювали вестготите, после преминал в ръцете на франките и лонгобардите, а през 731 г. е нападнат от сарацините. В средните векове бил столица на провинцията Прованс, а с настъпването на ХІІ век станал град на изкуствата и образованието. През ХV век преминал към Френското кралство.

Нямах намерение да чета надълго историята на града, сега изгарях от нетърпение да се потопя в неговата артистична атмосфера, сред многоцветната тълпа туристи.

Булевард "Мирабо" (Cours Mirabeau)

Тръгнахме по булевард "Мирабо", който разделя Стария град от елегантния квартал "Мазарини". Построен е през 1650 г. на мястото на древна крепостна стена. Маркиран от платани, фонтани, кафенета и ресторанти, елегантни хотели, особено от ХVІІ и ХVІІІ век, представлява живописна поредица от картини, които не пропускахме да заснемем: Фонтана на деветте оръдия, Фонтана на минералната вода, Фонтана на добрия крал Рене, известната бирария "Ле Де Гарсон" (построена през 1792 г.), в която често са отсядали Пол Сезан, Емил Зола, Ърнест Хемингуей. В съседния до бирарията дом, на № 55, са преминали детските години на Сезан.

Продължихме разходката си по "Рю де Л’Опера", на която се намираше Театър дю Жу дьо Пом, построен през ХVІІІ век, на мястото на кралски тенис корт. На № 28 се намира къщата, в която е роден на 19-ти януари 1839 г. Пол Сезан. Духът на художника витае навсякъде, на негово име има училище, школа по рисуване, ателиета. В края на улицата излязохме на площад "Миоли" и завихме по улица "Емерик Давид", която ни изведе на "Плас де Прешьор", където се намираше църквата "Св. Магдалена", бивш метох от ХІІІ век, преустроена през ХVІІ век, в която имаше музей с творби на местни художници. За съжаление, беше затворена поради ремонт и не можахме да разгледаме интериора. Снимахме я отвън, също и площада с фонтана. После поседнахме на прохлада и поведохме разговор с двете дами до нас.

В тази църква бил кръстен Пол Сезан през 1839 г., а през 1844 г. неговите родители са сключили църковен брак. Също и сестрата на Сезан се е венчала тук през 1881 г. Площадът е бил център на обществения и социален живот, преди създаването на Кур Мирабо, през целия ден търговци са продавали стоките си, актьори са играели, организирали са се рицарски турнири. Наистина си е заслужавало да се отбележи мястото с един величествен паметник, какъвто е фонтанът с високия каменен обелиск в средата. На върха, върху една сфера, е кацнал бял орел с издигнати криле, символизиращ разума. Устремил е взор към мястото, където на времето се е намирал ешафодът на града. Престъпниците, в последния си дъх, отдавайки благодарност за справедливостта, претворена чрез орела, кацнал високо над тях, са придавали на статуята алегорично значение, което надминавало изкуството и физическата полезност на обикновените фонтани. В съседство се издига сградата на Съдебната палата, построена през 1832 г.

По улица "Матерон" и после по "Пиер и Мари Кюри" излязохме пред Катедралата "Сен Совьор" (Светия Спасител), на която бяхме направили доста снимки при обиколката с влакчето. Сега се снимахме отново с величествената фасада. Легендата разказва, че църквата е построена през V век върху храм на Аполон. Тя не е престанала да се разраства до ХVІІІ век, когато е била завършена. Нейната архитектура е маркирана от тази еволюция, приложени са три различни стила - романски, готически и бароков. В интериора може да се види триптиха "Горящия къпинов храст", рисуван през 1476 г. от Никола Фроман. Художникът е реализирал тази творба за гроба на крал Рене Добрия, който е изобразен отляво, заобиколен от светии. Придружен е от кралицата.

След като разгледахме Катедралата, предложих да посетим и Клуатрата, за която бях прочела предварително и ми се искаше да я видя. Датира от ХІІ век, там са живеели светските духовници, също и клириците. Последните са имали право да излизат, затова клуатрата притежавала порта, която им позволявала да отиват направо в центъра на Екс. Точно тази порта търсихме, защото пък сега оттам се влиза за посещение.

Клуатрата беше извън сградата на катедралата и доста се полутахме, докато я открием. Притеснявах се, че няма да успеем да влезем, защото имаше доста голяма опашка, а пускаха по двайсетина човека на групи. Пристъпих напред да видя графика за работното време, но една госпожа нервно отреагира, смятайки, че искам да я изпреваря. Мъжът ми се ядоса и тръгна нанякъде, без да ми каже дума. След малко отвориха вратите и влязохме. Ако знаех, че става въпрос за такова място, нямаше толкова да препирам да го видя. Но като четеш, че там са медитирали монасите, разхождайки се сред разните скулптури на животните на четиримата евангелисти, мислиш си, че е нещо много мистериозно. А то представлява една четвъртита вътрешна градина с колони и скулптурките са толкова мънички, че ако не знаеш за тях, може и да не ги забележиш. Неудобството обаче настъпи, когато тръгнахме с гида, който обясняваше с големи подробности всеки детайл и аз прецених, че тази разходка ще трае поне 40 минути. Пространството можеше да се разгледа и за 5 минути, а словесната информация и без друго се изпаряваше веднага. Поогледах се, направих няколко снимки и после се измъкнах, точно когато групата тръгна след гида към втората страна на квадрата. Повече не можех да издържа. Отворих масивната врата, а пред нея тълпата чака и напира да влезе. Взеха ме за гид и ме загледаха с ухилени физиономии, в очакване да се вмъкнат вътре. Аз бързо преминах през тях и ги оставих да гадаят моето поведение. Имах много по-важна задача - да открия мъжа ми. Явно е седнал в някое заведение на открито, но къде? Последвах интуицията си и бързо го открих. Показах му снимките на клуатрата и той каза, че дължи благодарност на оная нервна госпожа. Чувстваше се превъзходно под огромния чинар, със студена бира и на приказка с един местен жител. На същия площад се намираше Архиепископския дворец, датиращ от ХVІ-ХVІІ век, украсен с красива порта, който сега е музей на гоблени и културно средище.

Площад "Отел дьо Вил"

Продължихме по улица "Гастон дьо Сапорта", до площад "Отел дьо Вил". Кметството е избрало да се настани на това централно място още през ХІV век, а неговата забележителна сграда, в бароков стил, е построена през ХVІІ век. На площада се издига и Часовниковата кула, бивша камбанария, символизираща общинската власт. Датира от ХVІ век и е построена в готически стил, а астрономическият часовник е реализиран през ХVІІ век. Беше много оживено на площада, поколебахме се дали да седнем под чадърите, но си отдъхнахме върху каменния перваз на фонтана на четирите сезона с римска колона в средата, а после продължихме по улиците "Маршал Фош" и "Од". Стигнахме до площад "Д’Албертас", създаден между 1735-1741 г. от маркиз Жан-Баптист д’Албертас, който е искал да разкраси изгледа пред своя бароков хотел. Той ангажирал скулптора Лоран Валон, да реализира декора в стил рококо. Неизбежният фонтан се появява през 1862 г.

Извървяхме целия маршрут, но никак не ни се искаше да прекратим разходката си. Бяхме в прекрасно настроение, затова продължихме да обикаляме малките улички, наслаждавайки се на живописните картини около нас. Едва не се препънах в краката на един клошар, който дремеше на тротоара. Оставих в ръцете му два сандвича, той отвори очи и ме погледна с такава благодарност, че не се знае кой кого зарадва повече. Мъничък жест, пък от това се чувстваш толкова удовлетворен, че ти иде да правиш само добро на всеки срещнат. Не можах да сдържа смеха си пред симпатичния мопс, седнал важно на тротоара. Исках да го снимам, но той все извиваше глава встрани, проследявайки минувачите. Тогава се появи един млад мъж, хвана кучето за каишката, изведе го на улицата и му каза да седне пред нас. То послушно изпълни заповедта и не мръдна, докато го снимахме. Толкова ни развесели тази сцена, благодарихме от сърце на любезния провансалец. Неусетно стигнахме до фонтана "Ротонда" и седнахме в същото бистро под платаните. Поръчахме си по едно еспресо и с приповдигнато настроение и лека тъга се сбогувахме с този артистичен град. Запазихме скъп спомен от преживяното в Екс-ан-Прованс!

Вторият ден бяхме решили да посветим на Тулон и споделихме това със Жорж, но той отговори, че никога не е бил в този град. Люси предложи да посетим най-напред Кастеле, увери ни, че много ще ни хареса и ни било по път.

Още с навлизането си измежду зелените хълмове и лозя, разбрахме, че сме попаднали в известно туристическо място, понеже обширните паркинги наоколо бяха почти пълни. Старият град на Кастеле е кацнал на гребена на хълма, към който се заизкачвахме, и скоро се озовахме пред крепостната порта на малкото феодално селище, което е една от най-посещаваните атракции на департамента Вар.

Кастеле

Тръгнахме по малките криволичещи улички, обградени от стари реставрирани къщи, малки площадчета, покрити с вкус подредени камъни, а наоколо потънало в зеленина. Бяхме очаровани от живописното архитектурно наследство и се оставихме да бъдем водени из живописните улички на грънчарите, кожарите... по-нататък кокетните бутичета с ароматни свещи, керамика, бижута, а редом до тях художествените галерии и продавачите на сладолед. В Кастеле е сниман култовият филм на Марсел Паньол "Жената на хлебаря".

От уличка в уличка преоткривахме каменните стени, по които се спускаха букети цветя в червено, оранжево, лилаво, оплетени в бръшляна, който растеше из цялото село. Понеже беше време за обяд, наоколо се разнасяха апетитните аромати на провансалската кухня, към които не можеше да останеш безразличен.

Средновековната крепост в Кастеле е построена през ХІІ век и възстановена през ХV век. Впечатлява със своята фасада, веранда и красиви парапети от ковано желязо. Днес тук се помещава кметството. От площада пред замъка се открива панорамна гледка към планинския масив "Сент Бом" и към лозята и нивите в долната част на селото.

Влязохме в енорийската църква "Преображение Господне", която датира от ХІІ век. Каменните стени и приглушеното осветление придаваха някаква мистичност на храма, чийто таван е само леко извит, а апсидата имаше полусферична форма. Нямаше други посетители, тъй че снимахме спокойно.

Продължихме разходката си по други улички, просто не ни се тръгваше от това приказно селище, което на всяка крачка ни пленяваше със своята артистична атмосфера. С удоволствие бихме останали през целия ден, но превъзмогнахме леката си носталгия и потеглихме към Тулон.

Нещо не ни потръгна в този град, помръкна ни настроението още в подземния паркинг, който беше доста неприветлив. Когато пък разбрахме, че не е съвсем близо до пристанището, мъжът ми направо се вбеси на "Бомбона", която го била заблудила. Аз в такива случаи си мълчах, за да не разпалвам още повече пожара. Подметнах само, че това е повод да поразгледаме и друга част от града, но наоколо имаше само скучни блокове и шумни улици. Отдъхнах си, когато най-после излязохме на пристанището, а паркингът беше точно до него. Огромните кораби привлякоха веднага вниманието ни и докато ги снимахме, настроението ни се повиши неусетно. На всичко отгоре и Офисът по туризъм изникна направо пред очите ни, но тъй като беше неделя, не работеше.

Тулон

Поразходихме се из старата част на града, която се намираше между пристанището и булевард "Страсбург". Тя представляваше пешеходна зона с павирани улички, живописни площадчета и красиви фонтани и вероятно беше най-привлекателното място за гостите на града. Тук се намираше и местната Катедрала, която също беше затворена в този час, тъй че не можахме да я разгледаме. Видяхме и прочутия Провинциален пазар, който всяка сутрин събира търговците в двора "Лафайет". Съществуват доказателства, че историята на града е многовековна и още през VІІ век пр.Хр. по земите на пристанищния Тулон се е извършвала интензивна търговия.

Върнахме се отново на пристанището и седнахме в "Гранд Кафе де ла Рад", защото горещите слънчеви лъчи и преживените неприятни емоции доста ни омаломощиха. Пред нас се откриваше обширна гледка от кея и докато се любувахме на величествените корабни гиганти и многобройните яхти, видяхме малкото влакче, което винаги се появяваше в точния момент. Разбира се, че разходката с него беше най-желаната в този момент!

Влакчето потегли покрай пристанището и сега видяхме съвсем отблизо корабите. В Тулон се намира най-голямата френска военноморска база и най-големите корабостроителни заводи на Средиземноморието. За голямо съжаление, почти цялата крайбрежна част е била разрушена през Втората световна война и на мястото на старите къщи са построени жилищни блокове. Минахме покрай укреплението The Tour Royale, построено през ХVІ век и служещо дълги години за защита на Тулон. Крайбрежието е обсипано със симпатични заведения, много красив парк и уютни плажове.

След разходката с влакчето нямаше какво повече да гледаме в Тулон, взехме колата и за сбогом минахме по централната част на града. Видяхме "Плас де ла Либерте" с пищните фонтани, красивите сгради от ХVІІІ век, Тулонската опера, която е втората по големина във Франция. Модерният град беше наистина красив, което остави у нас приятни впечатления.

Бяхме настроени за посещения на туристически места, като Кастеле, затова решихме на връщане да се отбием в малкото курортно градче Сен-Сир-сюр-Мер, което се намираше недалеч от Тулон. Първоначално тук са били разположени няколко селца, които впоследствие се обединили, запазвайки своите забележителности. Двете пристанища, Ле Лек и Ла Мадраг, официално се считат за част от града, а районът Ле Лек е главната плажна зона на този морски курорт.

Сен-Сир-сюр-Мер

Натам се упътихме и слязохме на атрактивната алея покрай красивото крайбрежие, заобиколено от борови гори и лозя. Бреговата ивица е покрита с уютен пясъчен плаж и три отделни пристанища, всяко от които е очарователно посвоему.

Малките кокетни вилички, построени покрай дългия пясъчен плаж, който се явяваше като най-голямата забележителност, бяха идеални за отдих и привличаха множество посетители през лятото. Другата значима атракция бяха белите варовикови скали, които на фона на лазурното море представляваха особено живописна гледка и до тях се провеждаха екскурзии. Самата разходка ни достави огромно наслаждение и аз си пожелах един ден да дойдем тук на почивка.

Решихме да се отбием в още едно място, имахме достатъчно време до свечеряване, мъжът ми се колебаеше, дали това да бъде Касис или Сиота, но накрая избра Касис и изборът му беше повече от сполучлив. Оказа се, че бяхме попаднали в поредната отличителна перла от лазурната корона на Средиземноморието. Намира се на около 30 км от Марсилия, градът е известен със своите скали и заливи, но също и с прочутите си вина - розово и бяло. Въпреки че носи името на популярния храст "касис", познат още у нас под наименованието "френско грозде", от който се произвеждат сиропи, сладка, ликьори и вина, в град Касис не се срещат тези лъскави синьо-черни топченца с много силен аромат. Отглеждат се други сортове грозде, от които се произвеждат едни от най-популярните френски вина.

Паркингът се намираше на един висок терен над града, но каква беше изненадата ни, когато разбрахме, че е безплатен - това не се срещаше често. Мъжът ми заяви скептично, че свободни места няма да има, но аз моментално визуализирах едно местенце, резервирано за нас, и му го казах. Той се поусмихна иронично, но още в началото, една кола излезе точно под носа ни и ние се настанихме на свободното местенце, докато другите нервно обикаляха наоколо. На всичкото отгоре мястото беше точно пред тоалетната, от която имах нужда в момента. Законът на привличането действаше с пълна сила винаги, когато се оставях да бъда направлявана от интуицията си.

Тръгнахме надолу по стръмните улички, които водеха към центъра, и скоро излязохме на пристанището. Пред очите ни се откри приказно красива гледка, та си помислихме с трепет, че можеше и да се разминем с непознатото крайбрежие.

Варовикови скали, покрити с живописна растителност, обграждаха Касис от двете му страни, а най-високата скала на Франция (394 м), която от векове служи като отправна точка за моряците, придаваше неповторима особеност на пейзажа. Другата атракция на релефа са т.нар. фиорди на Средиземно море, които представляват група от дълги и тесни заливи между скалите, носещи звучното име Ле Каланк.

Настанихме се в едно от многобройните заведения на пристанището - за щастие, имаше свободна маса най-отпред, тъй че никой нямаше да ни закрива изгледа към морето. Какво по-приятно в късния следобед, когато слънчевите лъчи се потапят в морския лазур, да седнеш пред омайните гледки на чашка охладено бяло вино. Но за шофьорите това не е позволено, тъй че си избрахме по един огромен сладолед с пищна украса.

Касис

Пред нас блестяха белите яхти, полюшвайки се леко в синия залив, над който се издигаше стометрова скала с кацнал на хребета й средновековен замък. Днес е превърнат в елегантен хотел, чиито поразителни гледки към Средиземно море можех да си представя. Сега го гледах отдолу, но един ден, стига да си пожелая, можех и да се разходя из високите му тераси.

Спомних си, че някъде бях прочела за девиза на Касис, който гласи: "Който е видял Париж, а не Касис, нищо не е видял". Браво на касидани за страхотното им самочувствие!

На връщане разгледахме центъра, снимахме църквата "Св. Михаил" и забележителната сграда на Кметството, която е била известен хотел, построен в началото на ХVІІ век, от тогавашния консул на Марсилия. Видяхме и туристическото влакче, но този път не се възползвахме от неговите услуги, бяхме се справили пеша. После се заизкачвахме по стръмните улички, нагоре към паркинга, като често се поспирахме да отдъхнем и да се полюбуваме още веднъж на красивата панорама. Радостно потеглихме към Нан-ле-Пин, за да споделим със Жорж и Люси преживяното през днешния прекрасен ден!

Ето че дойде редът за посещение на Марсилия, момент, който очаквах с такова нетърпение. Подготвяйки се за пътешествието, прочетох отново обемистия роман на Александър Дюма, "Граф Монте Кристо", който ме увлече и заплени така силно, както някога, когато го четях за първи път в цветущата си младост. Сега обаче отдавах особено внимание на сцените, свързани с Марсилия и замъка "Иф", защото най-после щях да ги видя на живо.

Люси и Жорж също бяха развълнувани, че днес ще ходим в Марсилия, особено Люси, която беше родом оттам. По време на закуската ни дадоха доста напътствия, къде какво да посетим, а Люси беше много забавна, като предупреждаваше да бъдем внимателни в "квартала на бронзовите". Позалисахме се в приготовления и потеглихме някъде към обяд, което накара Жорж неспокойно да погледне часовника си с угрижена физиономия. Но когато имаш предварително изработен план на действие, нещата се случват с невероятна лекота.

Сент-Мари-Дьо-Ла-Мажор - Марсилската катедрала

Паркирахме на новото пристанище и излязохме на просторния площад пред Марсилската катедрала, "Сент-Мари-Дьо-Ла-Мажор". Това беше първата голяма забележителност, която видяхме, но за съжаление, в понеделник не работеше. Успокоихме се, че ще я посетим през следващия ден, когато отново ще сме тук. Сега разгледахме нейния екстериор, беше изпълнена в неовизантийски стил и имаше внушителни размери. Непосредствено до нея се намираше най-старата църква на Марсилия, "Дьо Ла Мажор", която е в романски стил. Двете църкви оформят католическата Катедрала.

От високия площад се откриваше чудесна гледка към пристанището, та се поспряхме да погледаме и снимаме. Големи бели кораби, с високо издигнати мачти, сякаш се канеха да потеглят, в блестящия залив плаваха красиви яхти, отсреща високите скали, застанали като стражи... ех, приказката започваше!

Отправихме се към старата част на Марсилия, "Льо Пание", минавайки по тесни улички и романтични каменни стълбища. За ориентир ни служеше отпечатаният от интернет план на града с очертаните в него четири маршрута, но когато си за първи път в непознат град се налага често да се спираш и оглеждаш, което отнемаше време. Докато все още се лутахме из лабиринта от улички, ненадейно изпълзя отнякъде Малкото влакче и не щеш ли, взе, че спря точно пред нас. Ама че късмет!

Хукнахме към шофьора и попитахме дали можем да се качим, а той любезно кимна, даде ни билети и обясни, че можем да изминем целия маршрут, като слезем отново на това място. Потеглихме с приповдигнато настроение, отново минахме покрай Катедралата и научихме от аудиогида, че марсилци я наричали "Пижама". После влакчето се запровира умело по тесните улички с интересните забележителности, стигна до крепостта "Сен-Жан", зави покрай кея и се спря на спирката. Имаше пауза от около половин час и след това потегляше отново, а ние щяхме да продължим с него по останалата част от маршрута.

Старото пристанище и Нотр Дам дьо ла Гард

Стояхме пред най-туристическото място на Марсилия - Старото пристанище, а на високия хълм отсреща се издигаше величествената църква "Нотр-Дам-дьо-ла-Гард", която, безспорно, е най-голямата и интересна забележителност на града. На върха на този величествен храм е поставена великолепната статуя на Богородица с Младенеца, която се вижда от далечни разстояния, по суша и море, откъдето и да се влезе в Марсилия. Беше толкова красиво и впечатляващо, че изобщо не усетихме как се изтърколиха минутите и потеглихме отново с влакчето. Видяхме ферибота, минахме покрай Кметството, после завихме пред красивата сграда на "Отел Дийо" и отново стигнахме до "Вией Шарите", където свършваше нашия маршрут. Слязохме, благодарихме на шофьора и седнахме в приятното бистро на открито.

Тук беше най-високото място на "Льо Пание", на което, през ХVІІ век, било взето решение от управата на града да бъде построен хосписът "Вией Шарите", след многократните опити да бъдат изгонени просяците. Днес сградата е реставрирана в красив бароков стил и в нея се помещават два музея. В средата се издига параклис с колони от розов камък, в който се организират концерти и изложби.

Старият квартал Льо Пание

След приятната пауза и ароматното еспресо продължихме разходката си по познатите ни вече улички на "Льо Пание", който беше сърцето на Марсилия. Старият град е разположен предимно около Старото пристанище, същото, за което ни разказва Александър Дюма в началото на своя роман. То не се е променило много оттогава, тъй че сега можем да се движим в истинските декори на произведението, които те карат да тръпнеш от възбуда сред тайнството на тесните улички. Потъна ли в такива местенца, мога да се разхождам цял ден, без да ми омръзне, разигравайки във въображението си сцени от сюжета на "Граф Монте Кристо".

Ето я главната улица "Канебиер", по която е вървял Едмон Дантес към бащината си къща, която се е намирала тук някъде, на № 15 на "Меланските алеи". Сградите са масивни и пищни от ХVІІІ и ХІХ век, тъй че самата улица не е претърпяла големи промени през последните 2-3 века. Нейното име се появява през 1667 г. от провансалското "канеб" (коноп), тъй като тук се е намирала древна въжарска работилница по нареждане на Луи ХІV. Улицата е дълга около километър и се простира от Старото пристанище до Реформистката църква. Разходката по нея е наистина приятна, но ние не я обходихме докрай. Отбихме се в Офиса по туризъм, който се намираше на "Канебиер", след което решихме да изминем и втория интересен машрут до "Нотр Дам дьо ла Гард".

Мислихме да се изкачим с колата до върха, след което можехме директно да отпътуваме към нашето "у дома", но малкото влакче пак ни примами и ние се настанихме доволно в него. Разбрахме, че сме направили правилния избор, след като пред очите ни започнаха да се разкриват великолепните гледки към Марсилия и морето, на които нямаше да можем да се насладим спокойно, шофирайки по завоите.

Влакчето се движеше по кея на "Рив Ньов", мъжът ми снимаше нонстоп, а аз пак се бях пренесла във времето на "Граф Монте Кристо". Точно по този път се е изкачвал Едмон Дантес, за да отиде при любимата си Мерседес, която е живеела в селцето Каталаните, намиращо се там някъде горе, където отдалеч се вижда "Палас де Фаро", построен от Наполеон ІІІ за съпругата му Евгения. По стръмнината на пътя, който води нагоре, се е намирала кръчмичката, в която Данглар, Фернан и Кадрус написват доноса, станал причина Едмон Дантес да бъде хвърлен в затвора на замъка "Иф". На връщане пък са минали през портите на абатството "Сен Виктор", покрай което сега влакчето се беше поспряло, за да го разгледаме подробно. Излязох от моя унес и се заслушах в обясненията на аудиогида.

Абатството "Сен Виктор" е най-древният религиозен паметник на Марсилия, построен през ІІІ век върху гробовете на мъченици християни. През V век е устроен манастир и е засилен култът към мъчениците, светиите и Черната Дева. По-късно абатството е укрепено и разширено, докато през ХХ век градът Марсилия и Министерството на културата предприемат разкопки и реставрират църквата, за да придобие сегашния си вид.

В историята на "Сен Виктор" е вплетена и легендата за традиционните провансалски бисквити, "навет", които имат формата на лодка, припомняща събитието, когато лодка е донесла на брега статуята на Черната Дева, високопочитана в Базиликата. Тези бисквити се произвеждат до наши дни във фурната, датираща от 1781 г., която се намира в близост до абатството.

Влакчето направи пълна обиколка, която позволи да разгледаме целия комплекс, който приличаше повече на замък, отколкото на манастир, а също така да видим и отблизо крепостта "Сен Никола", а след това се закатери по стръмнината нагоре към величествената църква "Нотр Дам дьо ла Гард".

Върхът "Гард" е най-високото място на града, затова тук, още от стари времена, е била построена една караулна будка. През 1214 г. отшелникът Метр Пиер бил натоварен от абатството на "Сен Виктор" да построи един малък параклис, който той, съвсем естествено, нарекъл на името на върха, върху който бил построен. Този параклис, в течение на годините станал място за поклонение, затова, през 1477 г. един нов параклис се издигнал на мястото на древния. Франсоа І построил крепост върху могилата на "Гард", разширил и преустроил параклиса, който бил осветен през 1544 г. Върху портата на крепостта още може да се види малкият гербов щит с трите лилии и саламандъра, емблемата на Франсоа І.

През 1853 г. била построена новата църква след многобройни преговори с Министерството на войната да се откаже от крепостта и да приеме, че това място е за построяването на базилика. Архитектът Есперандьо, който е проектирал и Катедралата "Дьо Ла Мажор", реализира "Нотр Дам дьо ла Гард" в същия романо-визинтийски стил. Базиликата е осветена на 4 юни 1864 г. Името "Бон Мер" (Добрата Майка) било дадено в течение на вековете от поклониците, поставили се под нейното покровителство. Под това име марсилци продължават да я почитат и до днес. На 21 юни 1931 г. статуята на Пресветата Дева била коронована в присъствието на 300 хил. човека. Тя е висока 9,70 м и тежи 4500 кг, а за облицовката със злато са използвани 29400 златни пластинки. Няма място в Марсилия, било то по суша или вода, откъдето да не се вижда огромната статуя, която, изглежда, действително закриля града под своя поглед.

Изглед към Марсилия от Нотр Дам дьо ла Гард

Докато се изкачвахме по стълбите нагоре, често се спирахме и гледахме блестящата статуя на Божията майка с Младенеца и цялото архитектурно великолепие на забележителния храм. Когато стигнахме до високите тераси около църквата, застинахме от възхищение пред фантастичните гледки към града и морето. Цялата Марсилия се виждаше като на длан, окъпана от слънчевите лъчи, затова най-напред обиколихме огромната тераса и направихме безброй снимки. Имахме много време на разположение, затова се разхождахме бавно и с наслаждение поглъщахме емоцията от това приключение. То е за цял живот.

Марсилия е най-старият град на Франция, основан е под името Масалия около 600 г. пр.Хр. от древногръцки колонисти от Фокея, които били съблазнени от великолепното разположение на местността, заобиколена с дълбоки заливи и защитена от високи хълмове. Легендата за Протис и Жиптис разказва за произхода и основаването на Марсилия.

Протис, водач на една гръцка експедиция, предложил приятелството си на Нан, краля на Ségobridges, лигурско племе, живеещо на югоизток. Според легендата, кралят приготвял един голям празник, на който неговата дъщеря, Жиптис, трябвало да си избере съпруг. Гръцките мореплаватели били поканени и Жиптис поднесла купа с вода на Протис, като с този символичен жест обявила своя избор. Протис станал зет на Нан, който му подарил територия, за да построи свой град. Следователно Масалия е била родена от една любовна история.

Въртяхме се като в магически кръг около терасата и заснехме изгледи от целия град, който е вторият по големина след Париж. Някога е бил разположен само на север от Старото пристанище, а днес се е разраснал върху обширна територия, докъдето ти поглед стига. Щастливци бяха тези, които живееха около хълмовете - тишина, спокойствие и вълшебни пейзажи.

Нотр Дам дьо ла Гард, интериор

После влязохме в църквата и дълго разглеждахме нейния интериор в неовизантийски стил, богато декориран с мозайки върху златен фон и полихромни материали и мраморни колони, редуващи се в червени и бели цветове. Имаше много красиви скулптури на Светата Дева. Хилядите обети свидетелстваха за голямото почитание на марсилци към тяхната покровителка. По стените бяха окачени многобройни картини, подарени от поклонниците, претворяващи посещението на Божията Майка при различни случаи: корабокрушение, самолетна катастрофа, пожар, при леглото на болен. Разглеждах ги с голямо душевно вълнение, защото изобразяваха същото Явление, което бях видяла и аз през ноември 1990 г. Никога не забравих това дивно Богородично посещение, което ме е укрепявало винаги в трудните моменти.

Слязохме да разгледаме и Криптата, която беше скромно декорирана. В момента имаше богослужение, тъй че не останахме дълго, а посетихме културния център и разгледахме бутиците за сувенири. Купих си книга за Марсилия и един медальон с изображението на "Нотр Дам дьо ла Гард". Още веднъж се разходихме отвън по терасата, насладихме се докрай на красотите на Марсилия, слязохме в града с малкото влакче, отново обходихме кея на Старото пристанище, пак си напомнихме да посетим Катедралата "Дьо Ла Мажор", също и крепостта "Сен Жан", снимахме се пред модерната сграда на MuCEM (Музей на цивилизациите от Европа и Средиземноморието), взехме колата и се сбогувахме за днес с Марсилия.

Прованс Верт - Зелената Прованс! Възможно ли е да има и такова наименование? Жорж и Люси се усмихваха поласкани и кратко отговаряха: Уи (да)! Препоръчаха ни тази разходка през днешния ден и Жорж ни подари едно списание за Зелената Прованс, в чийто периметър се намираше и тяхното селце, Нан-Ле-Пин. Това беше най-зеленото място от цялата Прованс, в което 38 общини представяха своите лица, всяко посвоему привлекателно за отдих и туризъм. Намира се в сърцето на департамента Вар и предлага при всяко посещение нови авантюри. Идеално място за влюбените в природата!

Жорж ни предложи да посетим масива Сент Бом, който не беше далеч и свързваше департаментите Вар и Буш дю Рон. Там се намирала пещерата, в която е живяла Мария Магдалена в последните години преди смъртта си. Тази история силно ме заинтригува и ние потеглихме към новото приключение, което ни очакваше през днешния ден.

Масивът Сент Бом с пещерата на Мария Магдалена

Стигнахме до подножието на масива, който се намираше до селището Сент Бом, паркирахме колата и се чудехме дали да се изкачим догоре. Жорж беше казал, че ще ни трябват около 40 минути в едната посока, но може и повече, та това сега ни накара да размислим. Щяхме да се уморим, а можеше и мускулна треска да ни хване, което вече за шофьора е проблем. Решихме да погледаме тази забележителност отдалеч и да я привлечем с фотообектива, доколкото е възможно. Ясно се виждаше малката постройка, която представляваше преддверието към пещерата на Мария Магдалена, а до нея се издигаше сградата, обитавана от монаси. Да разберем обаче как това място е станало свещено и привлича многобройните поклонници, е нужно да се върнем във времето.

Култът към Мария Магдалена в Прованс е много голям, според традицията тя е пристигнала тук по време на гонението от Ирод, заедно със своите сестри, Лазар и Максимин. Най-напред слизат на брега в Сент-Мари-дьо-ла-Мер, а после тръгват да проповядват евангелието в земите на Средиземноморския басейн. Мария Магдалена отива в Марсилия и след изпълнението на дълга си се оттегля в пещерата на Сент Бом. След смъртта й Максимин я погребва в селището, разположено в равнината. Въз основа на тази традиция, Шарл ІІ Анжуйски, граф на Прованс, поръчва да се направят разкопки през 1279 г. Намират кости, придружени от предмети, които доказват, че става въпрос за автентични мощи, които са били скрити през VІІІ век поради страх от сарацините. Откриването на мощите е твърде благоприятно за времето, през което култът към Мария Магдалена достига голям успех. Мястото с пещерата става поклонническо и е поверено на братята от доминиканския орден. През ХІV и ХV век папи, крале и принцове идват на поклонение в Сент Бом. Луи ХІ, после Франсоа І даряват щедро пещерата и строежа на сградата до нея. Не липсват и грабежи, затова е бил построен и подвижен мост. Революцията, после Империята поставят пещерата в опасност от разрушение, затова маркиз Д’Алберта я прекупува през 1791 г. от доминиканците и я прави национално притежание. Възстановен е култът към светицата. Това място е наистина магнетично и си заслужава да се посети.

Искахме да видим и базиликата в Сен Максимин, построена през 1296 г., след разкопките на Шарл ІІ, когато били открити саркофази. Днес тя се счита като "Третата гробница на християнството" след Ерусалим и Ром, свидетел на връзката между традицията и историята, позволяваща да се напишат едни от най-хубавите страници за провансалското готическо изкуство. Решихме да се отбием на връщане, а сега да пообиколим Зелената Прованс и да се насладим на тишината и спокойствието царящи наоколо. На места се откриваха възхитителни гледки, дори ясно се виждаше статуята на "Нотр-Дам-дьо-ла-Гард", спирахме и снимахме.

Сиота

После слязохме към морето и посетихме Сиота, малък пристанищен град, разположен на брега на залива във форма на полумесец, между скалите "Бек дьо л’Егл" (орлов клюн) и нос Канай, на 30 км от Марсилия. Градът е не само популярен морски курорт, но родното място на киното. Известният филм на братя Люмиер, "Пристигането на влака", е заснет именно тук, затова не пропуснахме да посетим района на гарата. В Сиота се намира и най-старото кино в света - "Рай". Визитната картичка на града се явява морското пристанище, откъдето се открива впечатляваща гледка към скалата "Бек дьо л’Егл" и старите къщи от ХV-ХVІІ век.

На връщане пак обикаляхме из планината, отбивахме се в малките селца, без да гледаме пътеводителя, любувахме се на красивите шарени поляни, отдавайки се на действителна природна аромотерапия. Вечерта, в ресторанта на Нан-Ле-Пин, ни посрещнаха познатите провансалски аромати на чесън, босилек, зехтин, лимони, канела, розмарин, характерни за всеки средиземноморски дом. Песните на щурците ни подействаха толкова приспивно, че тази нощ спахме непробудно чак до сутринта. Такова блаженство рядко ми се случва.

Последният ден беше определен за най-вълнуващата емоция - Шато д’Иф, чието посещение зависеше от капризите на времето. Днес беше хладно и леко ръмеше, дано само да няма вятър. Пристигнахме в Марсилия и веднага се упътихме към Старото пристанище. По разписание имаше параход за излет на всеки половин час, но днес, за наш късмет, пътуването до замъка "Иф" се отлагаше, поради вятъра, който затруднявал акостирането до този остров, поради отвесните скали - така ни обясниха на гишето. Все пак имало надежда, ако вятърът поутихне, затова да следим разписанието.

Параходът "Едмон Дантес", Марсилия

Имахме около час на разположение, затова, след като се поразходихме и погледахме познатите ни обекти, седнахме в отсрещното бистро и задебнахме парахода "Едмон Дантес". Ех, толкова бях мечтала да посетя килията на най-известния затворник в Шато д’Иф, която, въпреки че е фикция, през 1926 г. е класифицирана като исторически паметник.

Но пътуването пак се отложи и единствената възможност, която ни оставаше, беше да споделим пътешествието до друг остров от архипелага Фриул. Бързо си купихме билети и в последните секунди се качихме на съседния параход.

Пътешествието беше наистина много приятно, параходчето се движеше бавно, докато излезем от дългия и тесен пристанищен "чорап", който ми напомни за Канал Гранде във Венеция. От двете ни страни се редуваха най-популярните забележителности, които сега виждахме от друг ракурс и това беше много интересно. Докато снимахме крепостта "Сен-Никола", вече минавахме съвсем близо под крепостта "Сен-Жан" и си напомнихме, че после трябва да я посетим. Видяхме "Палас де Фаро", двореца на Наполеон ІІІ, в цялото му великолепие, после отминахме Катедралата "Сент-Мари-Дьо-Ла-Мажор" и Новото пристанище и се потопихме в лазура на откритото море.

Шато д’Иф

Приближавахме се към Шато д’Иф и възбудата личеше у повечето пасажери. Защракаха фотоапаратите, настана едно притичване по палубата, но аз останах на мястото си, защото иначе ми се завиваше свят. Параходът намали ход и се приближи възможно най-близо, тъй че можехме да видим целия остров и прочутия му замък.

Островът е бил укрепен от Франсоа І през 1524 г. за защита на залива на Марсилия срещу всички морски атаки. В края на ХVІ век целият остров е бил обграден с висока крепостна стена, построена е църква и караулно помещение. Тъй като островът никога не е бил атакуван, може да се предположи, че крепостта е била излишна, но Франсоа І предвидливо е преценил ситуацията: Шато д’Иф е изиграл своята отбранителна роля, внушавайки респект у нападателите. През 1634 г. става държавен затвор и зад неговите стени са попаднали немалко известни личности, като маркиз Сад, Мирабо, братът на полския крал и др. Романът на Александър Дюма, "Граф Монте Кристо", превръща Шато д’Иф в истински мит.

Архипелаг Фриул се състои от четири острова, от които, безспорно, Иф е най-популярен. След като нямахме късмета да стъпим на неговата повърхност, слязохме на Ратоно, който беше свързан чрез една изкуствена дига със съседния Помериг, а недалеч от тях се издигаше Тибуле, най-малкото островче. Архипелагът се намираше в сърцето на Националния парк Каланка, на около четири километра от Старото пристанище на Марсилия.

Остров Ратоно от архипелага Фриул

Беше малко странно да се движим сред тия голи варовикови скали, оформени от ерозията и добре пометени от вятъра. Това е най-сухото място на Франция, но изобщо не изглежда пустинно, понеже се е запазила изключителната флора и фауна, приспособила се към суровите климатични условия. Природното богатство се крие също в морето, което гъмжи от форми на живот, вариращи благодарение на релефа, теченията, ветровете. Някога е имало богата дъбова гора, но кралица Жана заповядала да бъде изсечена, за построяването на галери през ХVІ и ХVІІ век. Луи ХVІІІ е построил тук пристанището, също и дигата, която съединява двата острова. Построени са параклис и болница, която е функционирала до Първата световна война, когато пожар е унищожил голяма част от растителността.

Фриул винаги е играл важна стратегическа роля за Марсилия. През вековете е бил под военна окупация и използван за защита или заплаха за града. Многобройните следи от военните действия са видими и днес, било то крепостта, издигната от Анри ІV, или бункерите от Втората световна война.

През 1970 г. град Марсилия е откупил от Министерството на отбраната голяма част от островите, за да установи едно селище и пристанище за удоволствие. Днес това е място за живеене и туризъм. Фриул е приютил няколкостотин постоянни жители и близо 400 хил. посетители годишно.

Разходихме се из целия остров, беше толкова тихо и спокойно, сякаш не беше действителност. Високо горе, по ръба на огромната скала се намираха останките от някогашната крепост, там се движеха хора, помислихме си да се изкачим, но преценихме, че времето може да ни изненада с дъжд, затова нека да сме по-близо до подслона.

Изглед от Фриул към Марсилия

Седнахме край едно малко заливче, а срещу нас се откриваше приказен пейзаж към морето, Шато д’Иф и Марсилия. В далечината се виждаше и статуята на Нотр-Дам-дьо-ла-Гард, въпреки че времето не беше много ясно. Не можехме да се нагледаме на митичния замък, снимахме го безброй пъти и коментирахме трагичната ситуация на попадналите зад стените му затворници. То е направо зловещо.

Решихме да останем по-дълго време на острова, тъй като никога повече няма да се върнем тук, та нека сега да се нагледаме до насита. Картините непрестанно се оживяваха от пътуващи големи кораби, красиви яхти, рибарски лодки, но когато се изниза цяла върволица от деца в малки цветни платноходки, направо имахме чувството, че пред очите ни се прожектира някакъв анимационен филм. Явно, провеждаха състезание, бяха два отбора от по седем платноходки, едните с червени платна, другите с резедави, придружени от двама ръководители с моторни лодки. Групите отидоха до замъка, обкръжиха го, сякаш ще го нападат, после се върнаха обратно. Отдъхнах си, когато слязоха на брега. Все пак да отидеш с толкова деца в дълбоките води не е лека задача.

В късния следобед времето се проясни, слънцето показа златистите си лъчи и всичко наоколо се промени. Шато д’Иф сега изглеждаше като вълшебен замък, а статуята над Марсилия заблестя невероятно. Морето стана още по-наситено синьо, сред което се открояваха белите островни скали. Как да си тръгнеш оттук?

Часовете се изнизаха неусетно и за да не изпуснем и последния параход, тръгнахме обратно към пристанището. Отново изживяхме емоциите от морското пътешествие, слязохме на Старото пристанище, поразходихме се за сетен път и се сбогувахме с този прекрасен град. Не зная дали ще имам щастието отново да се върна в Марсилия, но със сигурност - в Прованс!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2017, № 2 (207)