Из "НА ПОДОБНОТО С ПОДОБНО"

Глава 4
ШЕСТО ЧУВСТВО

Таня Шелхорн

web

"Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило,
пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето.
Случва се да казват за нещо: "виж, на, това е ново";
но то е било вече през вековете, що са били преди нас"

(Екл. 1: 9-10).

Бях взела Библията, за да прочета и запиша нещо друго, но случайно или нарочно, отгърнах на "Книга на Еклисиаста или Проповедника". Не ми беше трудно да намеря веднага това място между многобройните страници, тъй като една моя фотография услужливо ми помагаше - листовете се отгръщаха бързо на посочената книга. По този начин бях отбелязала местата на любимите мои Псалми и "Откровение на свети Йоана Богослова". Зачетох се уж само в началото, но не можах да спра и така стигнах до последната глава 12, стих 12:

"А освен всичко туй, синко, пази се от това: да съставяш много книги - то няма край, и да четеш много - то е уморително за тялото."

Днес повече няма да пиша. Ще чета - така поне само себе си ще уморявам. Прочетох още веднъж "Книга на Еклисиаста" и затворих Светата Библия с чувството, че "който трупа познания, трупа тъга", че "всичко е суета - суета на суетите", че мъдрият Еклисиаст не само е казал всичко, ами сам подвърждава, че "то е било вече през вековете, що са били преди нас."

Отидох да премеря силите си с бездушните машини - бях започнала да спортувам боди-билдинг. Издърпвах лостовете и не усещах тяхната тежест както друг път. Броях механично до двадесет, после пак отново; минавах от един уред на друг. Не се уморявах, не се изпотявах, реших някои уреди да потретя и увеличавах тежестта с още 10 кг. Физически извършвах едно действие, но мислите ми бяха другаде. През днешния ден бях сама вкъщи - мъжът ми излезе рано сутринта и аз се наслаждавах на възможността, че ще мога да пиша на спокойствие през целия ден. Случи се точно обратното - нищо не написах. Слава Богу! Кой знае къде биха ме отнесли мислите и на коя ли муза бих услужила. Мъдрият цар Соломон ме избави от "много мъдрувания". По-добре е, казах си, човек "да взима своя дял и да се наслаждава от трудовете си - това е Божий дар." (Екл. 5: 18)

Ето ме сега в залата с гимнастически уреди - не само че не уморявам тялото си с четене, ами напротив - укрепвам го, развивам мускули. Около мен, познатите ми вече хора ме поздравяваха - аз също; заминаващите казваха: "Адио!" или швейцарското: "Uf Wiederluege!" - отговарях им с усмивка; издърпвах с лекота тежестите и не усетих как мина повече от час. Бих продължила още, но следя един сериен филм и трябваше да си тръгвам, за да не го изпусна.

През цялото време бях мислено с цар Соломон, който всичко е изпитал, изучил, насладил се на богатства, станал велик, не отказал никакви желания на сърцето си, чрез него изучил и издирил мъдростта и разума и намерил: "че по-горчиво от смъртта е жената." Ох, силни думи, но щом той ги казва, значи са справедливи. В живота си доста горчилка съм погълнала от мъже, но с цар Соломон няма да споря!

Издърпвам лостовете с хъс и си давам сметка, че най-добрите ми приятели са мъже, че дружа предимно с мъже и никога не скучая, когато разговарям с тях. Премествам се в другата зала - в момента няма никой, слагам 10 кг в плюс и се настанявам под машината, определена за натоварване на гръбначния стълб. Няма проблеми, издържам и тази тежест! Значи, колкото и горчилка да съм получила от мъжкото съсловие, гръбнакът ми е здрав, т.е. не са ме унищожили. Я да бях се заседявала по-дълго в женски компании, сигурно кръста си нямаше да мога да изправя - казано образно! Думите на един свят старец: "...а сега се събираме за клюки и сами себе си влечем в дълбока пропаст"дават точната характеристика на едно дамско парти. Сама пред себе си признавам, че всички проблеми и ядове, сплетни и интриги са създавани предимно от жени. В рода си досега не видях разправии от мъжка страна, но от така наречената "нежна половина" душата ми е потресена още от детска възраст. И няма спиране... Как да не предпочитам дружбата със "силния пол"! без да смесвам тук интимната или семейна страна на въпроса. Говоря за дружба, приятелство между индивиди.

В такова настроение на духа се прибрах у дома, мъжът ми вече се беше завърнал, направих по едно кафе, седнах пред телевизора за моя филм, но нямах покой в себе си. Исках още веднъж да се убедя, че цар Соломон има право. Не издържах, отново отворих страниците и погледът ми се спря на текста: "Мъж намерих един от хиляда, но жена между всички тях не намерих" (Екл. 7: 28). Какво повече да коментирам... то е ясно!

Събудих се на другия ден в доста ранен час - нещо, което не ми е присъщо. Нямах представа за времето, в главата ми натрапчиво се промъкваха следните въпроси: защо ли се пишат още книги, когато всичко отдавна е казано и безброй пъти преразказано? Има ли смисъл от това? Не се ли поддавам на изкушението?... Само като си помисля какво се съхранява в световните библиотеки, в манастирите, то дъхът ми секва! Ясно е, че ако човек би се отдал само на четене и животът му продължава до свършека на тоя свят, той трябва да се откаже от мисълта, че може да прочете всичко - то и най-модерният компютър би се задръстил! Обратното - толкова хора нямат време за четене или гледат на книгите с пълно безразличие.

Почувствах, че напиращите в мен мисли започнаха да ме уморяват, объркват. Увлече ли се човек в разсъждение, то неминуемо ще стане жертва на демоните. По-добре да се измъкна от леглото, докато излежаването не е изсмукало енергията ми. Спасяващото в тежки или безизходни в момента ситуации е чудотворната Иисусова молитва: "Господи Иисусе Христе, Сине Божий, както Ти е угодно и както Ти знаеш, помилуй ме, грешната." С нея започва денят ми и в миг прогонва налетелите хищни черни помисли. Утринните молитви са основата, върху която започва да се гради днешния ден. Гимнастика за ободряване, кафе за разсъняване, душ за освежаване, и отново сядам пред белия лист - чист и невинен като младенец. Какво ли го чака?

Спомням си един съвет, даден от авва Пимен: "Ако не може да се мълчи, по-добре е да се говори за изреченията на старците, отколкото за Свещеното Писание. Защото да се говори за Свещеното Писание е немалко опасно". Вземам отново "Древен Патерик" - зная добре, че там ще намеря най-точния отговор на вълнуващите ме въпроси. Старците отдавна са казали истината за нас: "Пророците написаха книги, дойдоха отците ни, упражняваха се по тях и ги научиха наизуст; след това дойде този род, преписа ги и ги сложи да бездействат на прозорците."

Колко точно! Сещам се за една продавачка в книжарница, която разказваше, че някои клиенти търсят книги с интересни цветни подвързии, за да си пасват с мебелите в хола! Звучи като виц, но е истина. А аз се питам, има ли смисъл да се пишат още книги? Ами нали на тоя род трябва да се напомни, че книгите са за четене, а не за декорация! Кой ще обясни на незнаещите, че съществуват такива духовни бисери, кой ще покаже пътя на заблудените и ще ги предпази от гибелното влияние на автори, определени като еретици?

Ако не бях попаднала на книгите от арх. Серафим, щях ли някога в живота си да науча или прочета нещо от св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Лествичник? Още повече, щях ли да започна да чета с такъв интерес Светата Библия, или четейки, какво щях да разбера? Или още по-опасното: да смятам, че разбирам нещата правилно, а те да ме водят до погибел. Може би ако не беше арх. Серафим, аз, попадайки под влиянието на две нашумели по това време у нас книги, щях да се ориентирам в съвсем друга насока и рано или късно да се преселя в "отвъдното" без всякаква надежда за спасение. Със сълзи в очите си благодарях на автора след всяка прочетена книга. Бях решила непременно да се срещна с него, при следващото си идване в България. Не знаех, че той е вече при Господа. Това научих, когато четях прекрасната негова книга "Нашата молитва" от приложеното резюме "Накратко за автора". Дълго гледах чернобелия фотопортрет - за първи път виждах лика му. Мъка и разкаяние ме обзеха за пропуснатото време. "Никога не е късно!" - сякаш говореха очите му.

Благодаря, архимандрит Серафим, благодаря ти от цялото си сърце, понеже ти ми стори най-голямото добро в моя живот. Срещата ми с твоите книги беше наистина съдбовна, защото избави душата ми от безцелни и гибелни лутания. Благодарна съм ти завинаги!

А това прекрасно стихотворение - "Към Бога" - го преписах и изпратих на баща ми за неговия последен рожден ден!

Аз бавно, бавно Те обиквам,
Теб, радост моя, мой Живот!
и сладко с мисълта привиквам,
че Ти от мен очакваш плод!

Минават неусетно дните,
но смисъл в тях е скрит сега.
Аз радостен съм във бедите,
честит в покайната тъга!

Аз не скърбя, че пролетта е
отдавна отсънуван сън,
че лятото клони към края,
че чака есента навън!

О, стига плодове да има,
по мойте клони да тежат,
тогава нека дойде зима
и аз се прибера отвъд!

Ох, да биха пожелали повече хора да прочетат тези книги. Животът им би се променил, душите им биха си отдъхнали от игото на страстите. Дай, Боже!

* * *

Загледах се навън през прозореца. Вали сняг на едри парцали, преди два-три дена пък беше слънчево, полека-лека зимата си отива. Дадох си сметка, че повече от половината февруари е минал, тъй като преди няколко дни се празнуваше св. Валентин - определен като ден на влюбените. Решихме със съпруга ми да отидем на кино, нещо, което правехме за първи път заедно. Аз исках да видя нашумелия филм "Шесто чувство", който беше наскоро пуснат по екраните и много се коментираше по телевизията.

В 20 часа се озовахме в кино "Löwen", мъжът ми пожела места на балкона и двамата се разположихме в удобните меки кресла. Бяхме единствените зрители горе - направо влюбени! Шегувахме се с това обстоятелство и бяхме радостни, че избрахме по този начин да празнуваме св. Валентин. Филмът прикова вниманието ни. Все по-рядко от новоизлезлите филми може да се види нещо сериозно, вълнуващо. Сценарият и режисурата бяха много майсторски поднесени. Без да се натрапват сцените на ужас, така отблъскващи в повечето филми, интригата държеше зрителя в напрежение и не допускаше разсейване. Не ми доскуча нито за миг.

Осемгодишният Коле е преследван от една тъмна тайна: той има посещения от духове. Коле е ужасéн от тези мъртви хора с неразрешени проблеми, които излизат от сенките. Объркан от своите паранормални способности, Коле не може с никого да сподели своя страх, освен с детския психолог д-р Кроу (Брус Уилис). Когато д-р Кроу се опитва да открие мистериозната тайна, както пациентът, така и терапевтът попадат във водовъртежа на свръхестественото и необяснимото.

Ние си пошушвахме от време на време по някое обяснение, възмущение обхващаше мъжа ми спрямо съпругата на д-р Кроу, аз пък мислех, че я "разбирам". Превъзходната игра на актьорите ни доставяше истинско удоволствие и така до края на филма, който поднесе пълна и неочаквана изненада. Финалът беше направо шокиращ. Останахме, както се казва, със "зяпнали уста".

- Ааа! Сега си обяснявам това или онова! - надпреварвахме се развълнувано да коментираме.

- Виждаш ли, защо така строго ни е заповядано да не осъждаме!? - споделях аз. - Ти нарече съпругата на д-р Кроу "жена с леко поведение", докато истината е съвсем друга.

- Ами откъде да знам, че през цялото време той не е бил... жив!!! - оправдаваше се съпругът ми уязвен.

Аз повтарях: Браво! Браво! Искам да целуна Брус Уилис и целия екип! И на следващия и по-следващия ден, и досега филмът "Шесто чувство" ме вълнува и няма да го забравя. Какво значи талант, творческа фантазия! Филмът е номиниран за "Оскар", така също режисьорът и изпълнителят на малкия Коле.

Продължавах да мисля върху сюжета - ефектът от неочаквания финал връщаше зрителя назад до самото начало. Тази умишлено търсена ретроспекция, която започваше извън киносалона, беше един оригинален художествен похват, носещ голям творчески успех - бих казала и касов, защото просто те предизвикваше да гледаш филма още веднъж.

"Шесто чувство"! Заглавието се беше загнездило в паметта ми и току се обаждаше. Постепенно си спомних, че много отдавна съм чувала изрази като: "Той несъмнено притежава шесто чувство!" - "Шестото чувство е силно развито у него!" - "Разчитам на шестото си чувство!" Какво точно се разбира под това "шесто чувство", не сме се много замисляли. Всеки влагаше някакво свое понятие или го казваше просто така, от оригиналност. Случи ми се да чуя и израза, че на еди-кой си му "липсвало шестото чувство", като казаното се придружаваше с потупващ по главата показалец. Това не можех да го разбера съвсем ясно. Вярно е, че бях твърде млада, но все пак можех да се "ориентирам" какво означава жестикулиращия показалец насочен към главата, придружен от думите "липсва му..." - в случая: "шесто чувство". На мен не ми беше известно да притежавам това номерирано чувство. Значи ли тогава, че тук... потупах с пръст главата си.

Обърнах се към един театрален деец, доста по-възрастен от мен, да ми обясни какво точно означава това толкова употребявано между интелектуалците понятие. Просто и разбираемо този човек ми разказа за петте наши сетива - зрение, слух, обоняние, осезание и вкус - дадени ни по рождение. Чрез тях ние влизаме в контакт с околната среда. Извън тези сетива, човек може да притежава силно развита интуиция, някаква способност, чрез която прониква несъзнателно в сферата на необяснимите явления. Това се нарича "шесто чувство".

Много пъти през живота си съм искала да притежавам някакво "шесто чувство", което би ми дало възможност да контактувам с извъноколната среда. Все някакъв стремеж към "забраненото", което толкова привлича! Само да се отвори въпрос на подобна тема, бях готова да слушам с часове. Гледане на карти или кафе е много разпространено в артистичните среди, да не говорим за зодии или хиромантии, тълкуване на сънища, посещение на ясновидци. Можех ли аз да остана вън от този кръг - та това го вършеха хора образовани, при това притежаващи малко или повече "шесто чувство". Четене на съновници, преписване на зодии, желание някой да ми направи хороскоп... докато попаднах в сферите на хора, занимаващи се със спиритически сеанси.

Най-напред ми беше даже смешно, защото бях сигурна, че така нареченият "медиум", движи малката чашка или пръстен. Моите колежки все ми се ядосваха, казваха, че така отслабвам силата на медиума и понякога искаха да ме изгонят. За моя беда пожелах да се включа в сеанса и да се убедя дали чашата се движи сама, или я движат.

На картон в голям кръг бяха изписани буквите от "А" до "Я", вътре имаше друг по-малък кръг с цифри от 0 до 9 и над този кръг начертан кръст с написани "Да" и "Не" в горния край. Малката порцеланова чашка се поставяше обърната върху кръстното изображение, две-три от присъстващите дами поставяха показалеца си върху нея и се започваше извикването на духа. Тези "вълнуващи" сеанси бяха провеждани все между жени. Много рядко някой колега или познат ще реши да присъства, и то от любопитство.

След третото "извикване на духа" той се подканяше да напише "Да", ако е дошъл. Тук напрежението започваше да нараства, ставаше много тайнствено. Всички сме заобиколили масата, осветлението е угасено, горят само свещи, стоим, втренчили поглед в чашката, и чуваме собственото си дишане. Хоооп, чашката се пораздвижва леко и се премества върху "Да". Тук се благодари на благоволилия да се яви дух и възпитано му се задава въпросът дали желае да разговаря с нас? Той също така възпитано отговаря: "Да"! Всички си отдъхваме от напрежението на нервната система и се започва "разговорът"!...

Ние питаме - духът "отговаря", като чашата се движи от буква на буква, сочи цифри, кратко се спира на "Да" или "Не". Отначало стеснителни една пред друга, постепенно се отпускахме и искахме от духа отговор за твърде интимни неща. Ох, да можеха да ни чуят мъжете! Една колежка, много горда с партийната си принадлежност, почти на всеки сеанс желаеше да се срещне с другаря Георги Димитров, защото имала да му зададе много важен въпрос. Нагласяваше очилата си и като на партийно събрание, гласът й прозвучаваше сериозно и делово: "Много моля да се яви духът на другаря Г. Димитров". Настояваше да се включим всички, като мислено повтаряме думите след нея, защото за извикването на такава личност, трябвало да се подкрепи медиумът, който тя играеше като на сцена. Каквото и да правехме, "духът" на др. Г. Димитров никога не дойде. Аз тайно си мислех, че го е срам (може би с това съм му попречила да се яви). Но не се издавах!

Както е казано - "от смешното до трагичното има само една крачка"! Не мина много време и аз "прекрачих" - добре, че до пропастта имах на разположение още една крачка. Слагайки си пръста върху чашата, аз все повече и повече се убеждавах, че тя се движи и сочи буквите без нашата косвена намеса. Много често написваше думите така, както ги изговаряха мои близки покойници, или казваше нещо точно от миналото, което другите не можеха да знаят, а аз по никакъв начин не го написвах умишлено, само леко докосвах ръба на чашката. Убедих се, че "някой" присъства и пише думите посредством чашата, че спиритическият сеанс е нещо по-сериозно от гледане на карти и кафе и отговорите не се измислят от съответните участници.

На някои им действаше много силно на нервите, други се страхуваха, а най-гибелното беше наистина за тези, които вече не можеха да се откажат, защото се смятаха за "големи медиуми" и мислеха, че вършат услуга на другите. При мен си оставаше открит въпросът: кой всъщност движи чашата? Не можех да се съглася, че това върши духът на моя покоен вуйчо, но не можех и да си обясня явлението!

За последен път участвах в спиритически сеанс, състоял се в моя апартамент, заедно със сестра ми и една наша братовчедка. Останахме до разсъмване около масата, надвесени над чашата и тръпнещи пред "отговорите на духа". Напрежението нарасна неимоверно, когато се изписаха думите, че той "може да се покаже, да гледаме към прага на вратата." За първи път изпитах страх и сърцето ми биеше до пръсване. Попитах: страшно ли е? Отговорът беше: "Не". Но страхът личеше по лицата и на моите събеседнички. Мисля си, че ако в този момент се беше появило нещо, дори само някаква светлина или шум, някой от нас можеше да получи удар. Добре, че благоразумно решихме да прекратим сеанса.

В мен се надигна едно непреодолимо отвращение към това, което бяхме извършили. Имах страшно главоболие, другите също. Разкъсах картона с начертаните букви, счупих малката чашка, хвърлих всичко в боклука и се зарекох, че никога повече в живота си няма да правя спиритически сеанси. Това обещание аз удържах и никой по никакъв начин не можеше повече да ме накара да присъствам на подобно нещо. Отвращението ми беше много силно!

* * *

Две години по-късно прочетох книгата "Нашата Любов" - беседи върху десетте Божии заповеди.

"Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене."

Започнах да чета написаното за първата Божия заповед с увереност, че не съм я нарушила, защото не вярвам в други богове.

"Видимият свят е доказателство за невидимия Бог" - грабна ме веднага заглавието, изписано с големи черни букви. Обръщението: "Възлюбени", предразполагаше към доверие и създаваше кротост в душата. Ех, който е чел книгите на арх. Серафим, знае неговото чудно умение да разказва увлекателно, да обяснява по такъв начин, че да го разбираш със сърцето си, да те трогва до сълзи. Божиите чудеса се разкриваха пред мен на всяка страница. Тълкуването на всяка дума от първата Божия заповед ми показваше каква огромна празнина от непознание и неразбиране се отваря пред мен. Бях затаила дъх, бях се смалила съвсем, защото за първи път започнах да усещам необятното Величие на нашия Създател и Промислител.

Постепенно стигнах до раздела "Грехове против първата Божия заповед". "Ерес" - ох, слава Богу, еретик не съм била, далеч от секти и разни други сборища. "Врачуване, баене и гадаене" - гласеше следващата глава. Уф, това баене ми е много противно. Виждала съм в детството си два-три пъти, когато майка ми или баба носеха някоя от сестрите ми или братовчед ми, които бяха доста по-малки от мен. Спомних си, че това шушукане и духане ме уплаши, а леенето на куршум и появилата се фигура, не само че не можеха да ме избавят от някакъв страх, ами напротив - създаваха го в мен. Оттогава само думата "баяне" ме отвращава. Следваше обаче врачуване, гадаене... Гледането на карти и кафе не го "умеех" и затова рядко се захващах да го правя, но много обичах друг да ми гледа, а то е същият грях. На тема "гадаене" се залавях обаче с тълкуване на сънища и изучаване на хиромантия. Колко тежко съм съгрешила, а мислех, че при тази заповед... ох, по-добре нищо да не казвам! Отгърнах на другата страница и... о, ужас! Спиритизъм беше следващото заглавие. Направо изтръпнах! На ти сега "шесто чувство"! Виждаш ли с кого си общувала, виждаш ли кой е движил чашата?!

"Сатанизмът е същината на спиритическите сеанси"- прочетох ужасена. Значи сме общували с дявола и сме били жалки играчки в ръцете на демоните?! "Ако допитването до покойниците беше нещо редно и добро, Сам Бог би ни го заповядал и св. Църква би го използувала в ежедневния си живот - обясняваше толкова просто арх. Серафим. - Но св. Църква не позволява заниманието със спиритизъм, защото е получила от Самаго Бога ясна и категорична забрана за това."

Да бях си помислила само веднъж за това, да бях си задала въпроса: защо не използват спиритическия сеанс в църквата? - може би нямаше да върша такова кощунство. Да, но съзнавах, че не можех да стигна по това време сама до такова становище, защото се смееха на тези, които ходеха на църква, а модерни бяха другите.

Много пъти отпосле съм препрочитала местата в Стария Завет, говорещи ясно за забраната и наказанието, дадени от Бога: "Не бива да се намира у тебе... предсказвач, гадател, вражач, вълшебник, омайник, ни който извиква духове, ни магьосник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа" (Втор. 18: 10-12).

Архимандрит Серафим обяснява, че най-гнусен пред Господа е сатаната и извикването на духове и питането на мъртви е гнусота пред Господа, защото е сатанинско дело. Значи всички, които го вършат, са гнусни пред лицето на Бога... и аз съм била една от тях...

Господи, прости моето невежество! Тежко съгреших, но ще се поправя с Твоята помощ! Моля Те, не се гнуси повече от мен, защото аз самата отдавна се погнусих от този грях. А щом отвращението към стореното е признак за прошка на греха, надявам се да Си ми простил! Амин.

С пълно съкрушение пристъпих към последното заглавие от раздела "Грехове против първата Божия заповед". То гласеше: "Съвременни суеверия"!Чукане на дърво, стискане на палци, конски подкови и четирилистни детелини, нещастни дни, през които не се работи, числото 13... да продължавам ли? Не помня до този момент да съм изпитвала такъв задушаващ срам през живота си. Като че ли се пробуждах от някакъв летаргичен сън. Как съм могла да бъда толкова глупава?! - наистина недоумявах аз. Да прибавям ли още сините мъниста и червени конци против уроки, носене на талисмани, безпокойство при среща с черни котки, зловещи предчувствия при глас на кукумявка... Прочитайки следните редове: "Няма да ми върви! Срещнах поп!"Или: "Предавам ти попа!"... заключените пръсти да не се случи нещастие... не издържах повече и се разплаках от мъка. В миг се изписаха картини от детството ми, когато крещяхме с пълни гърла, щом видехме свещеник. По-късно, като ученичка в гимназията, стисках до болка пръстите си, ако ми се случеше да срещна духовно лице. До такова безумие човек може да стигне само по дяволско внушение!

Затворих книгата "Нашата Любов" на тази страница. Бях прочела всичко, отнасящо се до първата Божия заповед и разбрах, че бях съгрешила тежко. Какво ли ме очаква нататък? Ясно е, че съм нарушила всички Божии заповеди!

Мълчаливо започнах да се оглеждам в собственото си жилище - по това време бях в Швейцария. Горките четирилистни детелинки, те не бяха виновни за нищо, но понеже ми напомняха за моето суеверие, ги изхвърлих до една. Съновника и една малка книжка с 52 илюстрации за ръкогадаене ги завързах заедно и ги скрих от погледа си. Не ги унищожих, защото си помислих, че ще дойде време, когато прочитайки написаното отново, ще мисля вече по друг начин и още повече ще разбера заблудата си. Така също "Чуляндра", смайваща ме някога с разкритията си за числото 13; "Прочути спиритически сеанси"; две книги от Лиана Антонова, които щяха да ми помогнат да направя решително последна крачка към пропастта. Оглеждах се направо с настървение, какво мога още да унищожа или скрия, за да се избавя поне малко от изобличението на глупостта си.

По-късно в България направих същото "прочистване", но в душата ми имаше вече друго настроение. Ето една конска подкова, подарена ми от италианско семейство, мои приятели, които ми гостуваха. Грациела ми връчи тази подкова с уверението, че "носи щастие" - сега я пазя за спомен. Така също ми подариха един сувенир от Бразилия, представляващ ръка, стисната в юмрук, с проврян палец между следващите два пръста. Около ръката висяха няколко метални топки и всичко това се смятало в Бразилия, че служи за изгонване на зли духове. За мен е само един подарък от моите приятели, а злите духове разбрах с какво мога да прогонвам!

Светата Библия, кръстът, светената вода, уханието на тамяна са силни оръжия против козните на сатаната. А още по-силна е молитвата за прогонване на зли духове: "Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му и да бягат от лицето Му, които Го мразят"(Псал. 67: 2).

Но както пише арх. Серафим: "Толкова са се объркали понятията, че истинското суеверие не смущава никого, а вярата се счита за суеверие!..."Чукането по маси и столове или направо по главите, виждам почти навсякъде - то е станало нещо като привичка. Относно зодиите, чух от млада лекарка, че Иисус Христос е зодия... каквато и тя! Моя сродница искаше да кръщава дъщеря си... отново?, защото се беше настроила против кръстницата на детето. Тъжно. Сестра ми беше уверена, че познавала кога нашият футболен отбор ще победи или изгуби, гледайки небето - щом очите й се пълнели със сълзи, вървяло към победа, обратното било загуба. На погребението на баща ми видях какво значи суеверие, заблуда и упорство. Всички знаят, че се споменава третият, деветият, четиридесетият ден - но защо точно тези дни е определила Светата Църква, какво става с душите на покойните? - беше пълно табу. Отговаряха: "...ами така се прави..." и толкова. Образовани хора смятаха, че до четиридесетия ден душите на покойните са с нас, на земята, и затова почитаме този ден. Деликатно разказвах, че не е така, че всяко нещо има своето обяснение, че е по-добре да питат свещеника, вместо да слушат разни брътвежи.

Една година по-късно, на помена на баща ми, отново се наслушах на какви ли не измишльотини. Разказвах за книгите "Беседи за Живота след живота", "Душата след смъртта", купих една малка брошурка на майка ми, в която накратко се обясняваше какво можем да направим за нашите скъпи покойници, от какво душите им се нуждаят. Може би не много, но все пак няколко зрънца бяха попаднали на добра почва. Радвах се и се надявах, че с времето ще се умножат. Та нали и аз бях в такова неведение... но се вслушах в мъдрите съвети на тези прекрасни автори! Колко смирено те разказват, че също така са се учили от светите отци, допитвали са се до опитни в духовните неща люде и в никакъв случай не се смятат за учители, а искат да помогнат на нас - обърканите, лутащите се!

* * *

Какво ли "чувство" са притежавали светиите, та са придобили такава мъдрост! Нали и те са били хора като нас, живели на земята. Много от тях не са били образовани, орали са земята, изкарвали са прехраната си с труда на ръцете - рибари, лодкари, овчари. Други са били учени мъже, но нали не в знанието се крие мъдростта! Тогава?

Какво всъщност е мъдрост? - най-после се сетих да си задам ключовия въпрос. Отварям веднага тълковния речник, намирам думата мъдрост - "1. Качество на мъдър. 2. Бистър ум и голям жизнен опит; благоразумие. 3. Мъдра мисъл, сентенция." Поглеждам прилагателното мъдър - "1. Който притежава голям ум и опит. Мъдър човек. 2. Който се основава на голям опит; добре премислен. Мъдра политика."

Така... затварям "Тълковен речник" и погледът ми попада на написаната отгоре със зелени букви дума "СЪВРЕМЕНЕН". Досега даже и не бях я забелязала. Това веднага ме избавя от ненужното разсъждение върху прочетеното, защото всяко съвременно тълкование ме довежда до късане на нишката. "Бистър ум" и "голям ум" имат много математици, но това не означава, че са мъдри. Не, не, съвременното ме обърква... мъдростта е древна като света!

О, да! "Древен Патерик"... отците на пустинята... там е духовната мъдрост! Май че по-горе споменах... разсъждение? Моята памет услужливо ми помага - бързо прелиствам страниците и чета: Разсъждение - "различаване на доброто и злото на (по)мислите."

Ето къде се крие мъдростта: да умееш да разсъждаваш, т.е. точно да разбираш, кое е от Бога - кое от дявола!

Св. Йоан Синайски дава още по-пълно обяснение в своята "Лествица": "В общ смисъл разсъждението означава точно и вярно да постигаш Божията воля по всяко време, навсякъде и във всяка вещ. То е достъпно само на чистите по сърце, тяло и уста."

- Кои са чистите по сърце, тяло и уста?

- Разбира се, че светиите!

- Как са постигнали тази чистота?

- Имали са страх Божий!

- Помниш ли какво казва мъдрият Еклисиаст?

- "Страхът Господен учи на мъдрост, и пред славата върви смирение"(Притч. 15: 33).

Ето кое е шестото чувство, дадено от Бога на тези, "които Му се боят"- МЪДРОСТ! Кой от нас, грешните, ще дръзне да каже, че е мъдър?... когато не умее да разсъждава... Страхът Божий отсъства!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2007, № 3 (88)

Други публикации:
Таня Шелхорн. На подобното с подобно. Пловдив: Летера, 2003
Таня Шелхорн. На подобното с подобно. Велико Търново: Абагар, 2004.