Из "НА ПОДОБНОТО С ПОДОБНО"

Глава 10
МОЯТА БЪЛГАРИЯ НЕ Е ВТОРА ШВЕЙЦАРИЯ

Таня Шелхорн

web

Мина повече от седмица, откакто не съм писала в моята тетрадка. Разбрах колко много ми липсва контактът с нея. Сякаш нещо се прекъсна в мен, почувствах се като "дърво без корен". През последните два месеца бяхме неразделни и ден не минаваше, без да си кажем нещо. Трябваше само да взема химикалката, да отворя моята "довереница" и да споделя това, което ме вълнува. Тя не само че ме слуша, ами е безкрайно търпелива и непретенциозна. Прибавих още листи и сега видът й стана по-внушителен. Това веднага беше отбелязано от Вупи. На него също му липсваха разперените бели страници, по които оставяше своите черни следи.

О, аз нито за миг не забравях моята "Чудна тетрадка", само че пристигна от България една нейна съперница - компютърната клавиатура! Моят приятел Тодор се оказа по-точен и от швейцарски часовник. Обадих се по телефона и след седмица получих пратката. Пред мен стоеше нова-новеничка клавишна красавица, с изписани латински букви в аристократичносив цвят и яркопримамлива кирилица в кралско червено. Щом я докосна, моят съпруг даде своята професионална оценка, че "гостенката" от България е от най-доброто качество, по-хубава от неговата клавиатура, с удобно вдлъбнати клавиши. Веднага я включи към моя малък компютър и аз седнах пред нея "леко смутена" от присъствието й. Започнах да я разучавам с внимание и респект. Най-напред "поздравих" всички букви - сиви и червени, и тайно от мъжа ми се разбрахме да ми помагат в моето начинание. Те се оказаха наистина великодушни! Особено тези - червенеещите се! Сами се пъхаха под пръстите ми и още силно привличаха погледа ми. По-големите - латинскосиви, се държаха на положение (аристократичната им осанка го изискваше). Милвах клавишите и наистина тези вдлъбнатинки, които поемаха нежно "възглавничките" на моите пръсти, ме настройваха за работа. Вече не гледах на тази компютърна клавиатура като на техника, а я приемах като чудесен подарък, придружен с приятелските пожелания за нейното бързо усвояване.

Така преминаха бързо седмичните дни. Аз беседвах с моята нова приятелка и отделях за нея доста от времето си. Да не говоря, че мъжът ми властно я покровителстваше. Започна да изисква от мен много повече, отколкото аз имах желание да сторя и ми постави срок "три месеца" за изучаване на цялата книга, която ми беше купил. Аз все по-често започнах да поглеждам към затворената тетрадка, облепена със снимки от моето куклено шоу. Бях доста напреднала в клавиатурното писане, но то ограбваше "творческото ми внимание", ако мога така да се изразя. Не можех да се концентрирам върху вълнуващото ме "съкровено" и като че ли започнах да "пресъхвам" - точно като дърво без корен.

Чувствах странното усещане, че изживявам нещо много познато, но не можех да определя какво е то. Колкото повече се радвах на "успехите" си спрямо "модерната красавица", толкова по-непреодолимо желание се появяваше в мен да се усамотя с моята "Чудна тетрадка". Тя ме разбираше, тя простичко ме подкрепяше и хич не ме смущаваше!

Започна втората седмица, през която царуваше нейната съперница. Вече можех ясно да определя чувствата си: възхищение, уважение и заслужено признание към модерната компютърна техника и тайно, свято пазено чувство в сърцето (което не може да се обясни!) към моята скромна тетрадка. Сега разбрах защо тези чувства ми бяха толкова познати! Вече четиринадесет години ги нося в себе си, те са неразделно с мен и ме съпровождат навсякъде и всякога - чувствата, които изпитвам към прекрасната Швейцария и моята България!

Днес, през третия пролетен ден, кръстих красивата компютърна клавиатура "Цария" и нежно дадох името "Гария" на моята "чудата вдъхновителка". Отново сме заедно - аз, с химикалка в ръката и новоименуваната "чудна Гария", разперила своите листи - единия кариран, а другия чисто бял. И да искам, не бих могла да отмина това вълнуващо чувство, което се поражда винаги от името на моята Родина. Вазовите стихове изплуваха в паметта ми, но сега звучаха много по-силно, отколкото някога, в детството ми, когато ги рецитирах.

"Българин да се наричам,
първа радост е за мене!"

Точно тези думи съм си повтаряла много пъти - и при радостни, и при тъжни случаи, спохождали ме в чужбина. Не знам дали в световната поезия някой се е изразявал така за своята националност (аз поне не съм срещала). Куплети, възпяващи красотата на родната страна, са посветени от безброй поети; патриотични строфи - понякога горди или пък дръзки, има не малко; носталгични песни са изпети с много чувства и талант, но така изразена любов, с тези две думи - "първа радост" - може би няма!!! Понякога съм мислила бих ли се представила някъде под друга националност поради причината, че живея в друга държава или притежавам чужд паспорт?! Това са само обстоятелства - документи, необходими за регистрация. По същия начин бих могла да живея (и то с удоволствие) на луната, на океанското дъно, в безлюдната пустиня, но навсякъде си оставам българка!

* * *

Швейцария е прекрасна страна. Нейните красоти могат да се описват, разказват, рисуват, фотографират, филмират... безкрай! И колкото и умело да е сторено това, действителността не може да бъде претворена в нейната дивна реалност. Този очарователен пейзаж от планини, долини и безброй езера, създаден от Твореца с могъщото негово Слово, е неотразим. Следите, които остават в съзнанието след преживените емоции, породени от величествената природа, са неизличими. Има места, които карат човека да притаи дъх, да замре от удивление, да се пита: действително ли е това, което вижда, или е красив мираж! А колко е различно впечатлението през всеки един годишен сезон - по своему привлекателен, променлив, неуловим, като божествената непостижима слава на Създателя!

Йохан Волфганг фон Гьоте - най-великият немски поет, е посетил три пъти през живота си Швейцария. Още като съвсем млад, той е написал: "В природата, ние достигаме до познанието на Бога".Много по-късно е казал, че природата на Швейцария така го е възбудила, че просто бил предизвикан да предприеме трето швейцарско пътуване.

Първото негово посещение е било свързано с бягството му от неговата голяма любов Лили Шьонеман. Млада, хубава и интелигентна, тя е притежавала всички качества, които са съумели да обърнат в бяг един срамежливообвързан гений. Гьоте е обичал Лили, но се е страхувал от създаване на една сериозна здрава връзка. Така той пристига в Цюрих, който по това време е бил център на немската литература. При всяко мое пребиваване в този град най-вълнуващото за мен е да тръгна по стъпките на Гьоте и херцог фон Захсен-Ваймар.

Проследих ги и извън Zürich - през езерото към манастира Einsiedeln, кантона Schwyz, планината Rigi и един от най-красивите швейцарски градове - Luzern. После през Altdorf към виещия се като змия път през планинската клисура St. Gotthard.

По-късно, през 1779 година, Гьоте предприема втора обиколка из Швейцария, отново със своя приятел херцог Карл Август, чийто съветник е бил. Двеста и двадесет години по-късно минах и аз по техните следи - Lauterbrunnen и водопада Staubbachfall, които вдъхновяват Гьоте за едно известно негово стихотворение - "Gesang der Geister über den Wassern". Планинският ландшафт, който толкова е развълнувал един от най-завършените гении на човечеството, преобърна немалко и нашите сърца. Бях с мъжа ми и моите гости от България - племеницата ми Елена и съпруга й Николай, които посещаваха Швейцария за първи път. Дълго стояхме и не можехме да се нагледаме на ненагледното! Николай "заплаши", че вече е на път да изяде една от нищо неподозиращите крави, пасящи наблизо, и така подкрепи мъжа ми в отправения апел за тръгване.

Тъй като си бях поставила за цел да преследвам Гьоте и херцога навсякъде в Швейцария, проследих следите им по-нататък. Аз, за разлика от тях, бях посетила Lac Leman (или както го наричат, Женевското езеро) и всичко около него още при първото мое пребиваване в Швейцария. И това второ "Schweiz-Reise" е едно бягство за Гьоте от ежедневието на правителствените служби и дворцовото общество във Ваймар и също така, малък отдих от приятелката му Шарлоте фон Щайн.

След почти две десетилетия Гьоте се отправя за трети път към Швейцария. Сега някогашният гениален ваймарски млад поет е станал представител на немската класика. Отново посещава старите места при първото си идване и Schaffhausen с прочутия водопад Rheinfall. И както преди, остава прикован и възхитен от природната творческа игра на огромните водни маси. За впечатлението си от Швейцария Гьоте написва следните редове: "Mir ist wohl, dass ich ein Land kenne wie die Schweiz!"

* * *

Когато през 1986 година пристигнах за първи път в Швейцария, два месеца по-късно се запознах с Бруно - човек великодушен, с голямо, щедро сърце. Той остана един от моите най-добри швейцарски приятели. Обичаше природата, обичаше класическата музика, обичаше простите човешки отношения. Подари ми един прекрасен албум за Швейцария с цветни репродукции. Пожеланието му беше, да посетя всички места, чиито фотографии са поместени в тази книга. През изминалите години съм разглеждала страниците безброй пъти и отбелязвам посетените места. Пожеланието на Бруно стана за мен едно задължение към неговата памет. Преди няколко години той ни напусна, вследствие на злополучна автомобилна катастрофа.

Баща ми дойде за първи път в Швейцария през 1987 година. Беше месец август - царско време. Бруно пожела да ни подари "един швейцарски ден", който да остане завинаги в нашите сърца. Беше организирал дневния маршрут така, както той умееше да поднася подаръците си. Посетихме местността под планинския масив Jungfrau. Това е един от най-посещаваните туристически обекти. Трите върха: Eiger, Mönch и Jungfrau се издигат величествено над вечнозаледеното планинско море. Гледката е наистина внушителна - особено през лятото! Стоим в подножието на глетчера, наслаждавайки се на августовското слънце, и малко след това потъваме в истинска дълбока зима. Невероятно! Бруно сподели, че тук е идвал някога, като малко момченце с дядо си, който бил голям почитател на природата и това място е било едно от любимите му. През целия си живот все се е канел да дойде отново, да почете паметта на дядо си и все не му е оставало време да изпълни това свое желание. Днешният ден беше посветен не само "на българите", но и на самия него. Вълнуваше се не по-малко от нас, защото изживяваше своите детски спомени. Разказа и легендата, според която са наречени трите върха, но аз тогава не я запомних. По-късно, когато моят мъж ми обясняваше произхода, състава и годините на алпийските ледници (като дипломиран геолог това са любимите му разговори), спомена и за легендата, която Бруно беше някога разказал.

Стар езически бог на германците, на име Oger (швейцарците го преименуват на Eiger), откраднал една девица (Jungfrau) и я понесъл по тези места, за да я скрие. Един монах (Mönch) който живеел тук в усамотение, чул виковете за помощ, победил Eiger и освободил девицата. От тази легенда се раждат имената на трите планински върха.

Подареният от Бруно швейцарски ден остана един от най-скъпите ми спомени. Дълго след това баща ми "разучаваше" по снимките къде е бил, защото преживяното в действителността беше по-красиво и от сън! Сега и двамата са покойници. Думите на моя швейцарски приятел се оказаха пророчески: "Днес мога да направя нещо и съм щастлив. Утре може и да ме няма!" Аз не съм посещавала отново това място оттогава, а какво ще бъде утре?... не зная!...

За Швейцария мога да разказвам до края на живота си и никога няма да се наситя да гледам нейните красоти. Благодаря на Бога, че отреди за мен такъв щедър дар - да опозная една страна като Швейцария!

* * *

Днес е неделя, 26-и март - Събор на св. архистратег Гавриил. Небесният пратеник, който преди 2000 години донесъл на земята радостната вест за въплътяването на Сина Божий, се явил при Дева Мария и й казал: "Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!"Благовещение е моят любим празник, защото, както възпява светата Църква, "днес е началото на нашето спасение и разкриване на вечната тайна".

Тази вечер съм сама вкъщи. Мъжът ми замина за няколко дни в Германия по работа. Отново разгръщам моята тетрадка и искам да пиша за България! Как да започна? Какво точно ме вълнува... и как да го изразя! Думите са толкова невзрачни, когато трябва с тях да се предаде някакво чувство. И винаги излиза не това, което човек наистина чувства!

Държа химикалката в ръка, милата "Гария" търпеливо чака, а аз не мога даже и чертичка да напиша. Не е лесно... не зная... Тук котаракът Вупи ми дойде на помощ - скочи върху масата и властно се протегна върху белите листове, сякаш искаше да ми забрани да пиша. Послушах го. Станах от мястото си и пуснах касетата "Български и руски църковни песнопения" в изпълнение на Борис Христов с хора при храм-паметник "Ал. Невски". Загасих осветлението и насочих само една лампа към голямата картина, изобразяваща Рилския манастир. Седнах срещу нея и се пренесох у дома... в България... в Рилската света обител...

Ярко осветена, под звуците на вълнуващата музика и божествения глас на нашия голям артист, картината оживя! По сенките и светлините разбрах къде се намира слънцето в този момент, а по разположението на църквата определих четирите посоки. Високата порта, калдъръма... ето ме... влязох в двора... усетих аромата на чимшири и чух ромолящата чешмичка... С дълбочината на гласа и таланта си Борис Христов пееше: "Изповедайте се Богу небесному!" Сълзите ми потекоха... аз не мога да предам вълнението си в този момент... касетата свърши... стори ми се толкова кратка, като миг. Исках още дълго да си бъда у дома.

Отново ще прелетя, казах си усмихнато и станах да обърна касетата от другата страна. Погледнах към малката дървена икона на св. Иван Рилски (Юри все още не ми е нарисувал иконата на нашия светец, която искам да поставя до картината). Сега много исках да виждам и лика на светия отшелник, заедно с неговата обител, под звуците на божествената музика. Заковах един гвоздей на стената и поставих дървената иконка с лазерноизписания образ на св. Иван Рилски. Пуснах музиката, взех малката книжка за живота на нашия светец и се настаних отново пред картината.

Алилуя! Алилуя! Алилуя! - звучеше великият глас. Думите преливаха в душата ми, въплъщаваха се в материята, обградена със златистокафява рамка; слънчевата светлина, уловена умело от четката на художника, се разля върху високите манастирски зидове и планинският лес отвърна с шепот: "Хвалете Бога!"

Неволно отгърнах страниците на последните думи от ЗАВЕТА на преподобния наш отец: "Аз пък отсега нататък желая да пребъдвам в тишина и безмълвие, за да се покая за своите съгрешения и да изпрося милост от Бога, а вие винаги ме споменавайте в молитвите си, мене, грешния ваш отец, за да намеря милост в съдния ден, тъй като никакво добро на земята не можах да сторя и се страхувам от деня на съда и мъките, приготвени за грешници като мене. Божията благодат да бъде с всички вас, като ви осенява и закриля от всички злини. Амин."

Всяка една дума предизвикваше такова душевно вълнение у мен. И ти ли, свети отче Йоане, се наричаш грешник и се страхуваш от Божия Съд? Ти, който си бил ангел в човешка плът! Ти, който си възлюбил Бога до пълно себеотречение!

Отгръщам първата страница от ЗАВЕТА: "Аз, смиреният и грешен Иоан, който не сторих никакво добро на земята, когато дойдох в тая Рилска пустиня не намерих в нея човек, а само диви зверове и непроходими гори. И се заселих самичък в нея със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив. Небето ми беше покрив, земята постелка, а билките храна. Обаче благият Бог, заради любовта на Когото всичко презрях и търпях - глад и жажда, мраз, слънчев пек и телесна голота, не ме остави, но като благоутробен и чадолюбив Баща, всичкото мое лишение възнагради с изобилие. И какво да въздам Господу за всичко, което ми даде? (Пс. 115: 3)."

Устремявам поглед към високите балкани, между които се е "сгушил" манастира на св. Иван. Той изглежда толкова мъничък до обградилите го планински върхове! Опитвам се да си представя как някога, преди повече от хиляда години, един млад човек на около двадесет и пет години, с една кожена дреха на гърба си, е потънал в тези непристъпни дебри, за да намери Бога. Блажена е земята, която има такъв небесен покровител! Гледам лика му от малката икона и сърцето ми шепне: "Свети отче Йоане, моли Христа Бога за нашите грешни души!"

Картината изпълва цялото пространство, стените изчезват и аз потъвам в тази иреална атмосфера. Арх. Серафим е описал толкова вълнуващо и проникновено това свещено място, сякаш е отговорил на съкровените сърдечни вълнения на хилядите поклонници: "В България има един дивен планински кът, дето земята се среща с небето. Той е толкова красив, че прилича повече на рай, отколкото на земна действителност. Там върховете са настръхнали зъбести чуки, високи като стълбове, които подпират небесния купол и образуват от цялата планина чуден Божий храм. Този дивен планински храм е Рила планина. Неговият олтар е Рилският монастир, а свещенослужителят му - всепрославеният български светец - преподобни Иван Рилски."

Ех, да мога в този момент да прелетя за миг и да коленича пред ковчега с чудотворните мощи на св. Иван! Копнея час по-скоро да си отида в България - "земята, що най-любя на света". Тя цялата е "райска градина", както се казва в песните, копнежа по нея е вечен! Пея наум хвалебствените химни, защото така чувам думите вътре в себе си, и виждам: "горда Стара планина", синия Дунав, Тракийската низина, в която "Марица тихо шава", това бунтуващо се Черно море и огрения от слънце Пирин!

"Мила Родино, ти си земен рай!
Твойта хубост, твойта прелест
ах, те нямат край!"

Ти си единствената в света, тъй както единствена е майка ми, която ме е родила. Ти никога не можеш да бъдеш за мен "втора Швейцария", тъй както родната ми майка не може да бъде "втора". И защо ли искат да те направят "втора Швейцария", не разбирам?! Никога швейцарските банки няма да се пренесат у тебе, тъй както никога твоето слънце не може да бъде купено от тях. Швейцарските часовници прославят родината си със своята точност, но твоите вкусни плодове и зеленчуци, пълни със слънчеви лъчи, могат равностойно да им съперничат. Швейцарските сочни поляни, по които пасат прочутите швейцарски крави, са така красиви, както и твоите балкански пасбища и сивото балканско говедо.

Швейцарските граждани, посетили България, донасят в родината си възхищението от видяното в тази дивна балканска страна, разказват за София, Пловдив, Варна, Търново, Копривщица. Показват сувенири, картини и икони, закупени от България, удивляват се на мистериозните гласове, покорили ги с магията на своето изкуство. Мъжете не могат да скрият преклонението си пред женската хубост, цъфтяща в България, а жените са очаровани от топлия прием и гостоприемство на българите.

Слушам всичко това и се разчувствам до болка - как хвалят тези хора слънчева България и обичат своята Швейцария! И никога няма да я нарекат "втора"!

България е България на Балканите. Такава е в Европа и Света. Такава е и в моето сърце. Ако искам да прилича по нещо на Швейцария, то нека прашните улици да се покрият с гладък асфалт, да има канализация и транспорт навсякъде, да се уважава личното право и свобода на човека и да се осъществи демокрация като швейцарската. Трудно ли е това?!

Моята изстрадала Родина има нужда от обич, която да лекува нанесените й рани... може би според системата за лечение на моя приятел д-р Ханеман - в малки токсични дози! Голямата доза - изведнъж да заприлича на Швейцария, може смъртно да я нарани, да разстрои "жизнената й сила". На подобното с подобно! На България - българското! Нашето национално съзнание, самочувствие, бит, религия, култура. Нека поглъща и по една хомеопатична доза швейцарски "Qualität", това постепенно ще възстанови "душевното й разстройство" претърпяно от толкова манифестации. А ние, нейните чада, да не я оскърбяваме с това "второ място" и да не я хулим пред света! Няма по-тъжно нещо от "криворазбрана цивилизация".

За съжаление немалко мои сънародници са изгубили представа за значението на думи като: патриот, радетел, родолюбец! България е станала едва ли не "черната овца" в техните очи. Разказват с пълен глас "негативни истини", но не разбират, че вината за това не е в Родината, а в тези, които я управляваха четиридесет и пет години! В такива случаи винаги си спомням за скитския мъдрец Анахарсис, когото един атинянин нарекъл "варварин-скит". Тогава мъдрият Анахарсис му отвръща: "Мен може и да ме позори родината ми, но ти си позор за твоята".

Към българи, които на съкровеното чувство: "Българин да се наричам, първа радост е за мене!"гледат с подигравка и презрение; които за кратки години в чужбина са "забравили" да говорят родния си език, защото той е "последната им грижа"; които непрекъснато кокетират, че по-лесно се разбират на "французки"; които даже се отказват от българския си паспорт като нещастно се мъчат да изтрият следите на произхода си! преподобни Паисий Хилендарски преди двеста и четиридесет години отправи своя горчив упрек от препълненото с болка и любов свое сърце: "О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш и говориш на своя язик?"

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2007, № 3 (88)

Други публикации:
Таня Шелхорн. На подобното с подобно. Пловдив: Летера, 2003
Таня Шелхорн. На подобното с подобно. Велико Търново: Абагар, 2004.