Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В ПАМЕТ НА АКТРИСАТА НАДЯ ДУНКИН
По повод 90 години от рождението и 13 години от убийството й

Таня Шелхорн

web

Надя Дункин (1917-1994)

Надя Дункин (1917-1994)

Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве” (Лук. 8:17), пиша сега тези редове, с пълното упование в Божията справедливост и възмездие.

Потресена съм до дъното на душата си от зловещото убийство на Надя Дункин, за което научих едва сега, тринайсет години след смъртта й. Още повече ме боли от безразличието и цинизма на управляващата върхушка към покосения живот на тази страдалка. Баснята, че убийците все още не са открити, буди отвращение и покруса у хората, които не са направили компромис със съвестта си.

 

Неведоми са пътищата Господни! Някога, в разцвета на моята житейска пролет, аз се срещнах с актрисата Надя Дункин, без ни най-малко да подозирам какъв океан от страдания и мъки е преплувала до този момент. Тази среща остана завинаги в сърцето ми, въпреки че времето понякога изтриваше спомените задълго. Но пак идваше моментът, когато извивките на неговата шеметна спирала се докосваха за миг и онзи незабравим летен следобед отново изплуваше в съзнанието ми... Както стана това лято, когато си бях в България...

 

Включих телевизора и моментално попаднах на предаването “Църквата на мълчанието” по телевизия СКАТ. Първото нещо, което чух, беше името на Надя Дункин...!

Водещият питаше нещо своя гост, той започна да разказва, че тя е актриса от Пловдив, лежала в концлагерите, останала по чудо жива, после, без работа и подслон, отишла в някакъв манастир, където изпълнявала длъжността куриер, поне да изкарва прехраната си... и ето, че през 1994 година е била убита в дома си... защото е била главен свидетел по делото за концлагерите... което, тъй и не се е състояло...

Седях като зашеметена и не можех да повярвам на ушите си... Убита?!

Отдавна знаех за трагичната орис на тази млада и нежна жена, защото бях прочела книгата “Свидетели”, издание на в. “Демокрация” (1991). Българският Гулаг се разкриваше от страниците в много по-зловещ вид, отколкото този, описан от Александър Солженицин. Там прочетох и разказа на Надя Дункин и едва тогава ми станаха ясни загадъчните думи на онзи театрал, който някога ме беше пратил при нея.

Но сега, в годините на така наречената демокрация, при това главен свидетел по едно толкова важно дело, което пък изобщо не се е състояло, а на всичкото отгоре убийците са на свобода... Низост.

Като в просъница чух думите на водещия: “Всичко това се върши с цел да минава време и да бъде забравено... но не е забравено!” И пак повтори: “Не, не е забравено!

Тези думи се запечатаха в съзнанието ми и знаех, че оттук нататък, няма да намеря спокойствие, докато не направя дори и един малък жест, за да не бъде забравено името на Надя Дункин.

 

Излязох на терасата и дълго гледах светлините на моя прекрасен Пловдив под огряното звездно небе. Спомените ме поеха със своите ангелски криле и ме отнесоха в далечната 1971 година, когато твърдо бях решила, че ще стана актриса. Разбира се, тогава изобщо не мислех за куклен театър, а се виждах направо на филмовия екран. Когато човек е на 20 години, за него няма невъзможни неща!

За да бъда обаче откровена, трябва да призная, че първата ми мечта беше да стана поетеса, но този ми талант беше унищожен още в самия си зародиш.

По случай своята 16-годишнина бях съчинила една поема от шестнадесет куплета, в които пламенно описвах тайните си чувства към един мой млад учител. За декор послужи Долината на розите, където ни бяха завели на екскурзия. Как се случи така, че баща ми намерил моята “творба”, прочел я, но за беда, тя никак не беше го трогнала със своята искреност. Напротив, беше го много разгневила. Той с ярост разкъса тетрадката и изгори късчетата хартия в огъня. Край. Свърши се. Завинаги пресъхна у мен поетичният ми талант. И досега не се решавам да пиша стихове, дори и тайно.

След завършване на гимназиалното си образование, се залових да поработя една година, за да имам джобни пари за кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ (НАТФИЗ) - натам ме теглеше вече сърцето. Пределно ясно ми беше, че за такава авантюра не можех да се надявам на родителска подкрепа, но и твърдо бях решила, да не се поддавам на никакви заплахи. Нямаше да се оставя и този път да ми унищожат таланта, преди да съм го доказала.

Така в София се запознах с един театрал, който ме прати при Надя Дункин.

Ако искаш, каза, да станеш актриса, ще отидеш при нея, тя да те подготви. Лесно ще я намериш, живее над Джумаята, не първата, втората къща. На “Леди Странгфорд”. Това е истинска актриса! Кажи й, че аз те пращам, иначе няма да те приеме.

Пламнах от радост, че ще ме чуе една актриса, толкова хвалена от този известен театрал. Той ме изгледа изпитателно и започна да говори тихо за въпросната актриса: какви неща й били причинили, как я били наклеветили нейни колеги от завист, как издържала... еди-къде си... после й се били извинили, но какъв смисъл от всичко това...

Слушах развълнувана, но не можех да разбера, за какво точно става въпрос? Попитах, къде е била Надя Дункин? Театралът ме погледна строго и ми каза, че за това, което сме си говорили, никому дума. Ясно? Повече от ясно.

Ето ме един следобед, с разтуптяно сърце се спирам пред вратата на въпросния адрес. Треперя от напрежение дали ще ме приеме тази загадъчна актриса, при която отивам, без дори да я познавам. На моето настоятелно почукване се показа една млада жена с много изразително лице. Веднага разбрах, че това е тя, но учтиво казах, че търся актрисата Надя Дункин. Тя ме изгледа подозрително и като че ли в нейния поглед имаше повече напрежение, отколкото в моя. Веднага изстрелях паролата, че ме праща нейният познат, с молба да ме чуе, понеже съм решила да ставам артистка, а тя е най-добрата и само тя може да прецени дали имам талант!

След цялата тая словесна тирада я загледах много умолително. Тя се усмихна и ме покани да вляза. Спомням си много добре, че стаята беше на нивото на земята, а зад нея се издигаше голямата къща. Помислих, че тази стаичка, която ми се стори толкова кокетна, е само някаква приемна и изгарях от любопитство, какво ли има зад другата врата? Всичко ми се струваше много обаятелно, а тя самата, с красивите си гъсти коси, като вълшебница!

- Искам да стана актриса като Вас и да живея в такава хубава стая! - заявих възторжено.

Тя отново се усмихна някак загадъчно и тъжно, и ми предложи да й кажа някой материал, с който ще се явявам на изпити. В желанието си да не я разочаровам, се застраховах, че аз съм като едно “тесто” и ще заема такава форма, каквато тя ми придаде. Това направо я разсмя и аз се почувствах леко уязвена. Помислих да й обясня магията, наречена “тесто”, но то дълга история, пък и кой знае дали пак няма да ми се смее... А то всичко си имаше своята причина.

В детството си изпитвах някакво страхопочитание към млякото, когато го подквасваха. Слагат в тенджерата прясно мляко, само една-две лъжици подкваса, захлупват тенджерата, увиват я като бебе, слагат я в тъмния ъгъл, да не се докосва или бута... Минава време и когато отхлупят тенджерата, вътре вече има гъсто кисело мляко.

Това ме подлудяваше от любопитство, как става? Накрая не можех вече да издържам и тайно отвивах млякото, за да го наблюдавам, как се вкиселява. Но уви, магията мигом се разваляше и аз си изкарвах пердаха от баба. Започнаха да заключват стаята с киселото мляко и така никога не разбрах неговата тайна.

Тогава пренесох любопитството си във фурната на дядо. Там открих, че тестото в нощвите притежава не по-малка магическа сила от млякото и като започне да втасва, се издува, та чак изскача навън от дървеното корито. Дядо беше много добър и ми позволяваше да гледам тестото, колкото си искам. Даже можех и да го пипам с пръсти. А като почнеше да меси самуните, то изпадах направо във възторг!

Това имах предвид, че тестото е материал, който се поддава на всякаква обработка, ама не успях да го разкажа на Надя Дункин. Тя обаче явно ме разбра, защото ме гледаше много ласкаво и ми каза:

- Я сега да видим, какво ще излезе от това тесто!

И като се започна една репетиция, аз просто не можех да спра от възторг. Поисках също да изиграя и някой етюд, тя кимна одобрително, само ми каза да бъда малко по-тиха, че някои от съседите били капризни. Разбрах, че в къщата живеят и други хора, но никого не видях.

Накрая, усмихната и развеселена, Надя Дункин ми пожела успех в изпитите и да стана голяма актриса. Това беше повече от комплимент, който можех да получа от една професионална и водеща актриса, каквато е била тя в Пловдивския драматичен театър. Явно, нейният ярък талант и независим дух са станали причина за трагичната й участ.

Повече не се срещнахме в живота, но аз никога не забравих вълшебните часове с тази очарователна жена. Вероятно аз съм се явила като малък освежителен оазис сред житейската пустиня, лишила я завинаги от любимия театър.

 

Дълго през нощта гледах звездите и си мислех за оня букет от рози, който толкова желаех да й подаря, след като прочетох нейния разказ в страшната книга за концлагерите. Бяха изминали 20 години от нашата среща, аз вече бях в разцвета на житейското си лято, и пълна със сили и енергия, препусках между България и Швейцария. Да, понякога животът така ни увлича в своя забързан ритъм, че ние забравяме или просто не намираме време за най-съкровените неща.

 

Още на следващия ден се отправих към Джумаята, изкачих се по стръмната уличка, и с разтуптяно сърце се спрях пред втората къща отляво. На нивото на тротоара, в едно малко помещение, се намираше някакво рекламно ателие. В момента беше затворено и на вратата стоеше табела: “Мноо-о-о-го зло куче!” Взирах се през стъклата, вътре нямаше никакво куче, но това помещение хич не ми приличаше на онази стаичка, в която бях играла моите кандидатстудентски етюди.

Малко по-нагоре беше входа на къщата, която се намираше на ъгъла между двете улици, и въпреки че от тая страна беше “Цариброд“, на вратата пишеше “Леди Странгфорд”. Това име не можех да го забравя, защото още тогава, през 1971 година, то ме плени със своята романтичност.

Надникнах вътре, но и това не беше мястото, което търсех. Нагоре водеха някакви стълби, аз се изкачих по тях, с надеждата, че все някой ще ми каже нещо за бившата наемателка Надя Дункин.

Позвъних на едната врата, втори път... още веднъж..., но никой не отвори. Започнах да звъня на съседната врата, чух шум отвътре и позвъних още по-настоятелно. Вратата се пооткрехна, един мъж на средна възраст подаде глава, изгледа ме предпазливо, зад него надничаше едно момче, а зад тях се промъкваше миризмата на спарено, която ме блъсна в очите. Но аз стоически издържах това изпитание и попитах дали познават въпросното лице. Никога не бяха чували това име. Казах, че тази жена е била убита през 1994 година, защото е била главен свидетел по делото за концлагерите, и тези ми думи предизвикаха явна уплаха у моя събеседник. Момчето се понадигна на пръсти и любопитно започна да ме разглежда. Бащата все пак реши да прояви някакво мъжество пред сина си и колебливо ми каза да потърся една стара жена, която често седяла долу в кафенето. Тя можела да знае нещо. Благодарих и се отправих към посоченото място.

Когато излязох на улицата видях обаче, че съседното ателие е отворено и се втурнах натам. Едно младо момиче ме посрещна усмихнато, с надеждата, че съм клиентка, но аз го шокирах с моите въпроси. Нищо не знаеше, никога не беше чувало за тази жена, а концлагерите вероятно й се струваха от времето на динозаврите. Упорито загледах отсрещната врата и бях готова да нахлуя през нея, но разтрепераното момиче ме увери, че това е само тоалетна и нищо друго. Стана ми симпатично това девойче и го попитах за името.

- Таня - усмихна се мило.

- А, значи сме адашки! - възкликнах доволно, сякаш това беше повод пак да нахлуя.

Спомних си, че в оная стаичка не се влизаше направо от тротоара, а беше по-навътре в дворчето. Сега обаче имаше някаква желязна врата. Попитах кой може да ми отвори, за да видя какво има вътре. Шефът й беше този, от когото имах нужда, но него го нямаше в момента. Сбогувах се с Таня и я уверих, че утре пак ще дойда, а тя да разпита шефа си какво знае по въпроса.

Отправих се към кафенето, като не пропуснах да разпитам всички хора, които бяха на разположение в момента. Никой нищо не знаеше, никой никога не е чувал за тази жена, а убийството, ако не ги плашеше напълно, поне ги хвърляше в смут и бързаха да ме препратят при някой друг. Още не бях открила старата жена, която познавала всички в квартала.

Докато се лутах насам-натам, все повече споменът се избистряше в съзнанието ми и бях убедена, че това е къщата, в която някога се срещнах с Надя Дункин. Но какво липсваше от декора, къде е скрита сега нейната стаичка? Разпънах си врата да надничам през желязната врата, минах на отсрещния тротоар, който беше малко по-висок, и пак се заповдигах на пръсти, но уви, стаичката беше изчезнала...

Плачеше ми се от мъка, че бях пропуснала толкова години. Гледах наоколо и недоумявах, как не съм се сетила през годините за този епизод, когато всеки ден минавах по тази улица, защото горе, на “Леди Странгфорд”, се намираше Клуба на културните дейци, в който бяхме постоянни посетители.

Едва сега се вгледах в ремонтиращата се сграда, покрай която бях минала вече няколко пъти, без да й обръщам внимание, и направо изтръпнах - ами че това е нашият бивш клуб, на Културните дейци! Спомних си, че преди доста години го бях посетила, преобразен като пицария, и оттогава се отказах да стъпвам на това място - спомените бяха доста болезнени.

 

На следващия ден, след като се отбих в Червен кръст, за да им подаря от моите книги, както бях обещала, пак се озовах на Джумаята и тръгнах по познатия ми маршрут. Обадих се на Таня, нищо не научила от своя шеф, но той бил съгласен да ми отключи вратата, само че се извинявал, че в двора е много разхвърляно - ползвал го за материали. Завъртях се отново около кафенето, с надеждата да видя старата жена, която познавала всички в квартала. Чувствах, че тъгата отново започва да ме завладява и сдържайки с мъка сълзите си, промълвих нечуто в себе си: помогни ми, Надя Дункин!

В същия момент видях една жена, която отключваше входа на къщата откъм улица “Леди Странгфорд”. Значи живее тук, помислих си развълнувана и хукнах към нея. Отправих директно въпросите си, а тя ме гледаше с учудване и любопитство. Оказа се, че това е собственичката, но от доста години живее на друго място, а къщата се дава под наем.

- Почакайте да оставя този багаж и ще поговорим - любезно ми отвърна.

След малко се върна и отново ме попита за името на жената, която търся. Сега малко по-спокойно и смислено изложих същността на въпроса, с който направо я бях стреснала преди малко.

- Сигурна съм, че беше в тая къща, там от другата страна, но сега има някакво ателие...

- А не, там никога никой не е живял, това беше нашето мазе.

- Тогава сигурно в двора...

- Да, преди имахме доста наематели, но те всички починаха, тъй че няма кого да попитаме за това време.

Разговорът ни се водеше непринудено и аз се трогнах от отзивчивостта на тази непозната жена.

- Я да отидем най-напред при леля Катя, тя познава всички в квартала!

- Точно нея исках да видя - възкликнах радостно, защото нещата май че започнаха да се уреждат.

Позвънихме в близката къща, старата жена се показа с патерици, моята събеседничка й се извини, че я безпокоим, но идваме по такъв и такъв въпрос. Леля Катя поклати глава и заяви, че такава жена никога не е живяла в квартала, тя е тук повече от 40 години и познава всички хора. Благодарихме и си тръгнахме.

Виждайки ме, че отново се натъжавам, любезната непозната жена ме насърчи да не се отчайвам, тя познавала някои по-възрастни хора, които някога работили в театъра, можело пък и да знаят нещо за...

- Как се казваше тази актриса? - все не можеше да запомни фамилията, която наистина беше необичайна. - Да взема да си я запиша, че пак ще забравя.

На списанието, което държах в ръцете си, записа и своите телефони, за да имаме връзка помежду си, аз й дадох моята визитна картичка и едва сега се представихме една на друга.

Магда погледна моя адрес, разбра, че живея в Швейцария и изказа съжалението си, че не сме се запознали малко по-рано. Сподели, че участва доброволно в мероприятията на Червен кръст, преди няколко дни организирали празник в Старческия дом, който бил подпомогнат финансово от Швейцария. Толкова търсили някакви материали, картички, пък то ето, ако сме се познавали, аз съм щяла най-добре да разкажа за Швейцария!

- Ами аз ей сега преди малко бях в Червен кръст, подарих им от моите книги - весело отговорих, защото усещах, че тази среща не е случайна.

Магда много се заинтригува, като разбра, че съм автор, осведоми се дали в книгите съм писала за Швейцария, и това беше още един повод да ме покани на среща в Червен кръст и Старческия дом. В хода на нашия разговор се разбра обаче, че говорим за два отделни офиса на Червен кръст и тя не беше в този, на улица “Кракра”, където току-що бях оставила моя подарък. Сега беше неин ред да се натъжи, но аз обещах, че и на техния Червен кръст ще подаря книги. Разделихме се с уверението, че в най-скоро време пак ще се чуем.

Още същата вечер, някъде към 21 часа, Магда ми позвъни и каза, че вече успяла да поговори с някои хора, които я бяха упътили към г-н Богомил Стоилов, бивш директор на Пловдивския драматичен театър до 1991 година. Той със сигурност трябвало да знае нещо.

Веднага се свързах по телефона и за моя радост г-н Стоилов се обади. Представих се и обясних, че са ме насочили към него, тъй като се интересувам от една актриса на име Надя Дункин.

- Как? - не разбра той.

- Дункин - ясно и отчетливо повторих.

- Никога не съм чувал това име - категорично ми отвърна.

- Невъзможно - започнах да упорствам, - тя е била водеща актриса в театъра, работила е някъде до 1959 година, после е попаднала в лагерите на смъртта, наклеветена от колеги, по чудо останала жива, но сега разбрах, че през 1994 година е била убита, защото е свидетелствала по делото за концлагерите, което тъй и не се е състояло...

Толкова мъка и негодувание се бяха натрупали в душата ми, че думите излизаха като картечни откоси от устата ми. Отсрещната страна мълчеше. Млъкнах и аз, но след миг продължих отново. Разказах за нашата някогашна среща, тук, на Джумаята, споделих болката си от нейното убийство и категорично заявих, че няма да се успокоя, докато не напиша нещо в нейна памет. Това е най-малкия жест, който мога да сторя за тая величава жена.

- Това е Ваше право - тихо започна да говори г-н Стоилов, - направете го. И продължи: - Аз съм в театъра от 1966 година, по-късно станах директор, правил съм проучване относно историята на Пловдивския театър още от неговото създаване, защото писах книга, но никъде в архивите не съм срещал това име. А то не се забравя.

- Да, както ми каза някога онзи театрал, името й е било заличено от театъра... - с болка и гняв промълвих. - В ония времена, разбирам, но днес? Защо днес не е почетена паметта й поне от театрите, в които е работила - Пловдивския и Русенския? Как може, след това убийство, което би разтърсило един цивилизован свят, Надя Дункин да бъде забравена от театралните дейци?

- Не мога да Ви отговоря - тихо прошепна гласът и въздъхна.

- Все пак Вие ми направихте голяма услуга, благодаря Ви! Това, че името на Надя Дункин не фигурира в архивите на театъра е най-голямото изобличение за инертността на днешното театрално съсловие.

Разговорът приключи, но раната в душата ми се разтвори още по-дълбоко.

Последната фотография на актрисата - пред къщата, която не доживя да си получи обратно

Последната фотография на актрисата - пред къщата, която не доживя да си получи обратно

 

На следващата вечер беше празникът на галериите и музеите. Бях решила да отида в Стария град, да се видя с колеги и приятели, да разгледам галериите през нощта, което беше фантастично изживяване. Освен това популярният пловдивски актьор Стоян Сърданов ме беше поканил в Балабановата къща, където дъщеря му имаше изложба, да пием по чаша червено вино. Чудесно!

Бях се приготвила вече да излизам, имах настроение, гледах Трихълмието от моята висока тераса, представях си, че след броени минути вече ще бъда там, когато изведнъж мисълта за Надя Дункин ме прониза като остър меч.

Колко такива празници сме имали в театрите, как сме се веселили от сърце, как всеки ден се виждахме в Клуба на културните дейци - актьори, режисьори, писатели, художници, поети, скулптори, оперни певци, балетисти... Весел и забавен свят! Забравяш проблемите в такива компании и винаги научаваш нещо интересно. Но едва сега си давах сметка, че никога не бях се замисляла, че около нас е имало хора, на които всичко това е било отнето. С какво право?

Нямах повече желание да отивам в Стария град и да се преструвам на весела, когато в душата ми раната кърви.

 

През останалите дни от пребиваването ми в Пловдив често разпитвах моите съседи, познати, приятели, дали познават Надя Дункин. Името не им говореше нищо, но щом кажех за убийството, повечето от тях се сещаха за този случай и също започваха да се интересуват. Те от своя страна разпитваха други хора, а това всъщност беше и моята цел: по всички възможни начини да се говори за тази необикновена жена и нейното име да не бъде забравено!

С Магда се чувахме често по телефона, тя неуморно продължаваше да търси нови сведения и най-неочаквано откри, че майката на нейната приятелка Валя, била близка с Надя Дункин. Майката била вече покойница, но дъщерята знаела, че в един куфар били съхранени всички стари архиви, между които със сигурност имало и снимки на нашата актриса. Каква радост! Толкова копнеех да видя лицето й, за което си спомнях, че беше красиво.

За съжаление, Валя живееше и работеше в София, и не можа да си дойде през следващите два уикенда. Разбрахме се с Магда, когато се видят, да потърсят снимки в стария куфар и ако открият такива, да ми ги изпратят. За реванш, Валя даде два телефона на един пловдивски писател, Димитър Атанасов, който бил написал книга за Надя Дункин. Това беше неочаквано откритие и аз веднага позвъних на съответните телефони. За беда, те вече не бяха актуални.

Опитах да намеря номера чрез телефонни услуги, но се оказа, че в Пловдив имало 27 Димитър-Атанасовци и без адрес нямало да стане. Трябваше да намерим адреса на въпросния писател, за който вече подозирах, че е мой стар познат.

През това време Магда се свързала с Поля, директор на най-голямото пловдивско читалище “П. Р. Славейков”. Оказало се, че Поля е чела моите книги и имала желание да се запознаем. Дала служебните телефони на Димитър Атанасов, който бил директор на читалище “Възраждане”. Това е Чалъковата къща в Стария град, покрай която бях минавала безброй пъти.

Поля насочила Магда и към един много ерудиран човек, Петко Петков, който знаел историята на целия Пловдив и неминуемо можел да ни бъде полезен по нашия въпрос. Само че предната вечер се случило нещо ужасно пред Балабановата къща: на г-н Петков му прилошало, паднал, около него се струпали много хора, по-нататък Поля не знаела какво се е случило, но се страхувала да се обади. Предложила аз да го направя.

Докато Магда ми говореше всичко това по телефона, аз стоях като зашеметена - вече трето лято се опитвах да се свържа с г-н Петков, с когото се запознахме при Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Арсений. Това беше една незабравима октомврийска вечер в Пловдивската митрополия.

Въпреки напрегнатия ден и края на работното време, дядо Владика ни покани с г-н Петков и ние останахме повече от час в блажена беседа и задоволство. Още тогава г-н Петков ме впечатли със своята компетентност относно историята и религията в нашия град. Когато си тръгнахме, навън вече беше притъмняло, уличните лампи светеха, дърветата в двора тихо шумоляха, над Митрополията се издигаха тепетата на Стария град. Цялата атмосфера наоколо беше придобила една магнетичност.

Дядо Владика ни отвори голямата порта и ние излязохме на стръмната уличка до Тунела. Над нас грееха светлините на Античния театър и аз имах чувството, че сме попаднали в някакъв приказен декор. Не ми се тръгваше от това свято място.

Г-н Петков обеща през следващото лято, когато пак ще си бъда у дома, да ме разведе из Стария град и да ми разкаже историята на всяка къща и улица. Помоли да му донеса един албум от Цюрих, защото много харесвал този град. Сбогувахме се с уверението, че пак ще се видим.

Аз го търсих няколко пъти през следващите две лета, но все не успявах да се свържа с него. Явно, че телефонът беше променен, но това не ме оправдава. При малко повече усилие, бих могла да го намеря.

Ето, че това стана сега толкова неочаквано. Говорейки с мен, Магда се свърза по другия телефон с Поля, тя продиктува телефона на г-н Петков - да, бяха сменени първите две цифри. Обещах, че още утре ще се обадя.

На следващия ден, събота, 13-ти октомври, позвъних по телефона. Беше следобед. Обади се съпругата на г-н Петков. Каза ми, че той е починал и днес е било погребението. Познаваше ме задочно от разказите на мъжа си. Припомни ми, че днес е също годишнината от смъртта на дядо Арсений. Ще се моля за двамата, докато съм жива.

 

Свързах се най-после с писателя Димитър Атанасов, започнахме разговора си в учтивата форма, той ми каза, че ме познава от публикациите в LiterNet, попитах го дали не е бил някога секретар на Клуба на културните дейци, да, той е същият, ами тогава...

- Митко, здравей! - най-после заговорихме на “ти”. Припомних му коя съм, от Кукления театър, а то цяла вечност мина, откакто съм го напуснала.

Казах за какво го търся, той знаеше за Надя Дункин, но книга за нея не е писал. Това беше погрешна информация. Обеща, че ще разпита тук и там и ако нещо открие, ще ми пише. Споделих мъката си от смъртта на г-н Петко Петков, той наистина би ми разказал удивителни неща. Колко късно пристигаме понякога, трагично късно.

 

За последно се видяхме с Магда няколко дни преди да си тръгна за Швейцария. Седнахме в едно бистро и разговаряхме отново за Надя Дункин, която беше причината за нашето необичайно запознанство. Сега вече категорично заявих, че срещата ми с нея беше станала точно в тяхната къща, входа беше откъм дворчето и желязната врата я нямаше. Магда ми каза, че това е точно така, имало е преди една малка постройка, която вече е съборена, а вратата е поставена по-късно. Но тя знаела, че двете стаички са се ползвали от един шивач и никога не е чувала за такава актриса. Предложи да се опитаме да издирим адресната регистрация от това време. Аз нямах такова желание, защото за мен споменът беше абсолютно жив, а архивите може и да са унищожени. И двете бяхме развълнувани от неведомите пътища в живота, които се пресякоха между нас точно в належащия момент. Тя взе цялата задача толкова присърце, че нямаше покой, докато нещата не започнаха да се изясняват. Обичам такива хора, които не се отнасят с безразличие към човешките съдбини, а влагат душата и сърцето си в развълнувалия ги проблем.

 

Пристигайки си в Швейцария продължих да търся информация за Надя Дункин в интернет. Все пак хората не бяха я забравили и възмутено питаха кога ще бъдат открити и наказани нейните убийци.

Патриарх Кирил е помогнал някога на пловдивската актриса. Като бивша концлагеристка и майка на невъзвръщенец (синът й е професор по химия в Германия), тя няма право да работи никъде. Патриархът я назначава чиновничка в Св. Синод.

Разбрах, че след смъртта й, студентите от НАТФИЗ са заснели филма “Главният свидетел трябва да мълчи”, който е бил излъчен в Хамбург и разказва нейната съдба: без съд и присъда е изпратена в ада на Ловеч и Скравена, изтезавана и пребивана до смърт, по чудо оцелява. Годината е 1961. Убиват я в жилището й в годините на контролираната от креатурите на ДС демокрация (Силвия Стефанова, в. “Седем”).

Бях безкрайно щастлива, когато открих две нейни снимки - като млада актриса и последната нейна фотография от семейния албум. Дълго гледах красивото й лице и в съзнанието ми изплуваше онова лице, което аз запомних при нашата среща. Тогава беше също красива, въпреки явните болки. Спомням си, че леко се подпираше на бастун, каза ми, че костите я болят. Наивно я бях попитала: от какво? Тя ми отвърна с тъжна усмивка: от много неща!

Тя наистина заслужаваше друга участ, както е написал 25-годишният Любомир Любенов от София, чиято искреност и прямота ме трогнаха. А наистина е трябвало да бъде изпратена по-достойно, както разбирам от думите на Георги Колев от Варна.

 

Само изстраданата мисъл има стойност”, казва Херман Хесе.

Така е. Затова реших да поместя в моя материал и разказа на самата Надя Дункин, публикуван в “Свидетели” - българският гулаг.

 

* * *

ОТ ПОНЕДЕЛНИК ДО НЕДЕЛЯ - ДНИ ЗА УБИВАНЕ

Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: “Елате с мен за справка в Трето районно управление.” Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без някой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи ме в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре, и ме заведе в “етапното” на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме, и ми каза: “Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме двегодишно дете. Той вика, че ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят”. Маргарита се казваше.

Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. “Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите”. Отидохме, където ни наредиха, и чакахме. По едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: “Не падайте духом”. Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в “етапното”. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице, и ми каза: “Жалко за хубавото лице, на Слънчев бряг е много топло.” По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледат ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколено с високи скали. Още със спирането на затворническата кола, един куц циганин, Шахо му казваха, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за “добре дошли”. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: “Маргарита, Господ да ни е на помощ, тук ще мрем. Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим този ужас. Виждам, че вече е много страшно. Това е лагер.”

Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, откъде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандува: “Новите навън!” Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: “Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.”

Аз я гледам и най-човешки питам: “Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра?” А тя отново: “А, не помниш?” И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. “Ти каква си, ма?” А Маргарита отговаря: “Защо сте така груба, какво съм ви направила?” И това беше повод отново за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни “включиха” в живота на лагера.

Помещението, където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 40-50 см място. Ако едната се обърне на лявата страна, и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавница. Бяхме около двеста жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.

Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала.. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа - да продължа да работя. Ако не - да умирам. И тъй, като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казваха, че съм била в безсъзнание 14 часа.

Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връщат от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера (бил е партиен секретар в ИСУЛ), ме видял, опипал ми пулса и казал: “Едва работи сърцето, до един час тя ще си отиде!” Но тъй като се грижел за персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да викам. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че съм умряла. Почват жените да пищят, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха “почивка”. Заключиха ме в лагера, разбира се, без храна, за лекарства да не говорим. Така оцелях.

За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма - по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можем да изпълним нормата - по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга - това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячи. За да не се морят биячите, които бяха тук на заплата - Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.

Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме - сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме - долината блокирана от милиция и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягал. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но тогава помощ не получихме.

Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни: “Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата.” И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили “Дъждовничето”, защото, когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: “Днес ще останем живи, днес няма да ни убият”.

Веднъж в кариерата пристигна един явно голям началник. Идва при мен и ме пита: “Вие сте била актриса! Какви роли сте играла?” Отговарям му: “Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво играя. Играя ролята на умиращия лебед.” Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: “Този човек ще ни спаси”. И наистина след 15-20 дни една сутрин ни казват: “Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа.” И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Скравена, около сто жени. И казват: “Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.” И ние пеем щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.

Но две случки никога няма да забравя. Един ден, както работехме на кариерата, гледаме водят двама души - млад и по-възрастен. Разбрахме после, че били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: “Татко, татенце, татко, татенце.” Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден почина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за “превъзпитание” беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш - ще работиш, ако ли не, пукай.

Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: “Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра”. Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: “Абе, запалете й косата”. И й запалиха косата. Това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: “Детето ми, детето ми, да знае един ден... Бузлуджа, Бузлуджа...” Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцеляха, да разкажат на близките й...

 

С БИЧ И ТОЯГА - В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ

В Ловешкия концлагер я наричали “Тревичката”. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: “Тревичке, моля те излизай, да ти...” Изрекла нецензурните думи грубо, по мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна артистка от Пловдивския и Русенския театър. Надя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник Васил Христов Илков. В ловешката преизподня попаднала както всички останали - без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.

Две години там я “превъзпитавали” с бичове и тояги в духа на новото време. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още петдесетина жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.

Месеци по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи - пито-платено. Белезите по тялото й личат и днес. А в душата?

(Препечатано от в. “Демокрация”)

 

Държах в ръцете си страшната книга, разгръщах нейните страници... нищо не съм забравила! Не мога да го забравя - прочетеното през 1991 година остави дълбоки следи в съзнанието ми. Но сега не се страхувах повече от тази книга. А бях я скрила в най-тъмния ъгъл на шкафа, заедно с “Архипелаг Гулаг” на Солженицин. Открих, че в това потайно място съм скрила и един непрочетен роман от същия автор - “В първия кръг”. Забравила съм го. Догодина, като си дойда отново, ще го прочета.

А книгата за българския гулаг я дадох на приятели да я четат. Тя затова е издадена, а не да се крие в тъмните ъгли.

 

* * *

Искам да напиша няколко реда и за легендарния цигулар Александър Николов - Сашо Сладура. Всеки път, когато минавам покрай неговата скулптура в Стария град, се спирам и гледам усмивката му. В лъчезарния му поглед блика заразителното чувство за хумор, пресъздадено толкова сполучливо от ваятеля. То оживява студения камък и създава усещането, че всеки миг ще се отрони някой “бисер” от устата на тази изключително обаятелна личност.

Паметник на Сашо Сладура в Пловдив

Паметник на Сашо Сладура в Пловдив с надпис:
"
В памет на Сашо Сладура (1916-1961) и дейците на културата, загинали от комунистическия режим (1944-1989)"

Убит в лагера край Ловеч. За смъртта му има няколко версии: че бил вързан на въже на отвесния скат на кариерата, за да кърти каменни блокове. Вечерта го свалили умрял. По-милостивата версия е тази, че не издържал тежестта на камъка, с който бил натоварен, паднал и починал... Друга версия твърди, че е бил удавен в една варница... Има вариант, че си е сложил ръката под колелата на вагонетката, за да се отърве от непосилния труд... Най-често се споменава предположението, че е убит от циганина-палач Шахо.

В тоталитарната държава гибелта на свободолюбивия човек не е случайност, напротив, това е една закономерност.

 

Роден в Плевен през 1916 г. Баба му е чехкиня, пианистка. Дядо му - швед, капитан на кораб. Майка му, Екатерина Ендерс, се омъжва за българина Георги Николов от Прилеп, следвал паркостроителство в чешкия град Мелник. Той е един от създателите на Борисовата градина в София, на Симеоновата градина в Пловдив и на Кайлъка в Плевен.

На 7 години Александър постъпва в италианското училище в Пловдив, чийто директор е монсеньор Ронкали - бъдещият папа. След това момчето се насочва към френския колеж, завършва го и заминава за Прага, където започва да следва в консерваторията. Още от малък, освен музикална дарба, проявява и художнически талант, пише стихове и хумористична проза. Владее перфектно четири езика.

Завръща се в България през 1940 година, спечелва конкурс и постъпва на работа в царския симфоничен оркестър, чийто диригент е Сашо Попов.

”Avant de mourir“ (“Преди да умра”) е Сашовият любим френски шансон. Той ежедневно е кокетирал със смъртта, непрекъснато е предизвиквал ония, които са способни да убиват, без ни най-малко угризение на съвестта.

“Кога ще си ходите?” - пита Вълко Червенков музикантите, продължили до късно да свирят на един банкет в ЦК.

“Ние ще си ходим, ами вие, кога ще си ходите?” - отвръща му Сладура.

 

“Уби го неговата интелигентска липса на инстинкт за самосъхранение” - това е диагнозата на един от приятелите му.

Описват ръцете на Сашо Сладура - ръце на цигулар виртуоз, маниакално пристрастен към чистотата. И тези ръце е трябвало да вдигат 60 килограмови камъни, под ударите на надзирателските тояги.

 

В интернет има хиляди страници, изписани за легендарния музикант. Прочетох разказа от един очевидец на смъртта на Сладура. Тук жестоката истина не е спестена, нещата са казани с цялата им ужасяваща достоверност. Разбирам защо са създадени толкова други версии за смъртта му: просто неговите приятели са искали да спестят на хората кошмара от гаврата и убийството на техния любимец... а може би и заради паметта на този обаятелен човек и влюбен в живота шегобиец.

Седмица по-късно майката на Сладура получава телеграма от Ловеч, че синът й е починал от сърдечен удар. Нищо повече. Едва през 1974 година МВР издава документ, в който се казва, че “лицето е безследно изчезнало”.

Сега, всички вече знаем за практиката в Ловешкия лагер, но да пиша за ония... “свинските истории”... просто нямам сили.

 

И Надя Дункин, и Сашо Сладура, и хиляди други като тях са попаднали в месомелачката на лагерите, именно защото са били интелектуалци. Колкото и да се говори за “недоразумение” или “нелепа грешка”, Чистката далновидно е прочиствала тълпата, за да няма кой да я изведе на улицата. За съжаление този пъклен план продължава да е в ход и до днес.

 

Някъде прочетох горчивите думи на един гражданин, че уж съдили, но не осъдили “чудовищата от лагерите” и те после кротко си измрели.

 

Не мисля, че е така, възмездие ще има. Но един е човешкият съд, друг - Божия!

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2007, № 11 (96)