МЛАДЕН

Таня Шелхорн

web

Знаеш ли колко ми липсваш! Откакто реши да си заминеш, мисля толкова често за теб, вече цели петнайсет години! Нашите разговори останаха недовършени, поканата за обяд - неосъществена. Картината, която искаше да ми подариш, вероятно все още те очаква в твоето ателие! Желаеше да ме нарисуваш, аз жадувах да имам собствен портрет от майстор като тебе, а все не успявахме да се организираме за сеансите. Актриса и художник! - шегувахме се често двамата, ти вземаше китарата и запяваше песните на Висоцки, аз пък лекичко прошушвах някое куплетче от “Евгений Онегин”! Нашето приятелство беше странно за другите, може би чудновато за този материален свят, тъй като се обичахме с душите си! Ти признаваше, че би желал да имаш жена като мен, аз пък те харесвах като мъж, но дори не се прегърнахме веднъж с плътски помисъл! Не че беше семеен... ох, тук ти беше най-голямата болка! Ти обичаше съпругата си, обожаваше единствения си син, но в сърцето ти имаше място за още любов, която те измъчваше! Любов, носеща името “жена”!

Младен, приятелю мой! Колко бяхме щастливи, когато сами открихме, че сме братовчеди, макар и в малко по-далечна степен. Изведнъж видях колко приличаш на моя дядо - същия ръст, синеок, ведро и усмихнато лице. От този миг те заобичах още повече, ти мен - също! Ето защо връзката ни е толкова платонична. Радвахме се двамата и си обещахме “приятелство до гроб”. Така и стана...

Татяна прекъсна писането и остана вглъбена в себе си, надвесена над листа, с прикован поглед върху черните редове, сякаш четеше, но в действителност беше твърде далеч оттук. Мислите й я пренесоха назад във времето, тя отлетя в любимия Стар град, който през ранната есен е по-красив от всякога. Стъпките отекват глухо по калдъръмените улички, обградени от красивите възрожденски къщи, с надвиснали чардаци и многобройни прозорци. Притихнали, високите дувари обгръщат романтичния интериор на много от тях и примамливо те канят да ги посетиш. Можеше ли да остане безразличен човек, когато потънеше в тишината на тази приказна атмосфера, преминала през всичките етапи на човешката цивилизация! А колко по-чувствителна е душата на артиста, особено този, който е надарен с таланта на художник! Младен толкова много обичаше Стария град, двамата неведнъж се бяха разхождали заедно, после присядаха на каменните стъпала и дълго се любуваха на прекрасния Античен театър.

Есента бележеше началото на творческия сезон, пълен с вълнения и надежди. Художествените галерии, разположени в старинните къщи, също разтваряха врати и гостоприемно приемаха любителите на този вид изобразително изкуство, което претворяваше действителността върху платната или я извайваше в красиви форми. Младен участваше често в тези есенни изложби и неговите графики и картини бяха едни от най-добрите. А като художник-портретист беше извоювал заслужено признание сред колегите си. Ето защо тя толкова много желаеше да я нарисува, а той също я беше харесал като модел. Вече бяха решили, че след изложбата, която подготвяше за една софийска галерия, ще започнат нейния портрет.

Татяна тъжно се усмихна, все така неподвижно вглъбена, заслушана в шепота на спомените. Толкова ясно пред нея изплува сенчестия двор на една от тези обичани от тях къщи, които разговорно наричаха “кръчми”. След разходка или посещение на някои изложби, обичаха да поседнат край чемширите и дъхавия здравец, да похапнат с удоволствие от вкусните специалитети и радостно да разговарят за “нещата от живота”!

При последната им среща в Стария град Младен беше радостен от продажбата на своите картини и толкова щастлив, че може да покани на обяд някои колеги и приятели. Беше хубав октомврийски ден, слънчевите лъчи топло галеха лицата им, а двора на старинната къща беше потънал в топлите багри на златистата есен. Разговаряха весело, смееха се от сърце на шеги и остроумия помежду си, пожелаваха още много творчески успехи и добри хонорари на любимия си приятел, а той, трогнат, обещаваше и занапред такива “трапези” за негова сметка. Никой не можеше да допусне, че този обяд беше прощален... последен... После останаха само двамата и както обикновено, тръгнаха по криволичещите калдъръмени улички. Тишината се сливаше с тяхното мълчание, стъпките им тихо заглъхваха след тях, те вървяха един до друг и мислите им бяха насочени към онази тъга, която само тя можеше да прочете в очите на Младен.

Татяна тихичко въздъхна и отново се наведе над белия лист. Искаше да напише едно писмо до своя приятел, по случай тяхната петнайсетгодишна раздяла. После ще му го прочете пред своите икони и запалената свещичка и той ще разбере, че тя не го е забравила...

Помниш ли онзи прекрасен есенен ден, когато обядвахме заедно с приятели, а после се разхождахме сами и дълго мълчахме, приседнали на каменните стъпала пред величествения Античен театър. Сега той ни гледаше и беше свидетел на трагичната драма, която те измъчваше. Ти пръв наруши мълчанието:

- Знаеш ли, Татяна, наистина трябва най-после да те нарисувам! Може би “по-нататък”, както ти казваш, ще бъде късно!

Трепнах пред този спотаен вопъл, който се изтръгна от дълбините на твоето сърце. Очите ти бяха насълзени, ти беше объркан, смутен, а се опитваше да се усмихваш така, сякаш се шегуваше над житейските проблеми.

- “По-нататък”, значи след твоята изложба в София - отговорих аз. Сега не искам да се разсейваш със странични неща, още по-малко с моя портрет. И какво значи това: “ще бъде късно”?

Ти само махна с ръка, сякаш искаше да кажеш: нищо, приказвам си! и шеговито се закани с пръст:

- Ама този път сериозно! Ще видиш, твоят портрет ще бъде най-хубавият от всички, които съм правил досега!

- По-хубав от този на Женя? - усмихнах се предизвикателно, защото бях намерила подходящ момент да те накарам да говориш - така щеше да ти поолекне.

- Ех, Женя, Женичка!... малка женичка лукава! - въздъхна ти с усмивка и сподели насъбралата се в теб болка.

Мили приятелю, ти беше с чиста и чувствителна душа, която лесно се беше поддала на любовното изкушение от една жена. Беше влюбен в нея, но дългът на съпруг и баща те теглеше силно към твоя дом и ти стоеше на кръстопът. Казвах ти често, че всичко това ми прилича на онази детска игра “Кой ще надделее?”, в която въжето се дърпа от двете страни и остава в ръцете на този, който е по-силен. Ти се беше оставил “на съдбата”, тя да се разпореди с твоя живот. Понякога тъжно се усмихваше и прочувствено казваше: “Всичко ще се разреши добре!”

Съдбата е безсилна да урежда човешкия живот така добре, както ти желаеше. Да бъде Божията Воля! отвръщах ти аз и се молех в себе си да стане тъй, че да е добре за всички. И стана това, което никой не очакваше - да си заминеш така внезапно... непредвидено...

Със замъглени от сълзи очи, Татяна леко се отдръпна назад, скръсти ръце на гърдите си и молитвено прошепна: “Господи, помилуй!” Пред очите й изплува тъжният спомен от погребението на Младен. Тя все още не можеше да повярва, че той вече не е жив, смяташе, че отново е някакъв слух, някакво недоразумение, каквото се беше получило само преди седмица. Припряни негови колеги и познати непростимо бяха преувеличили тежкото му здравословно състояние и преждевременно го бяха “погребали”. Когато се установи, че е само един гаден слух, тя никога не извини човека, който си беше позволил такава пошлост. Младен живя още една седмица в пълно съзнание и за сетен път неговият здрав хумор осмя нетърпеливците и жадните за сензации дребни люде, чиято жлъч неведнъж се беше изливала по негов адрес, а той винаги им прощаваше.

Пролетта беше разцъфтяла с цялата си свежест, неговата изложба в София беше приключила неотдавна, от последната им разходка в Стария град бяха изминали седем месеца. Времето се беше изнизало необяснимо бързо, без да им даде възможност да се срещнат дори и за кратко. И сега, когато тя се канеше да го покани на обяд в същия онзи романтичен кът, той, без да я предупреди, беше взел внезапно решение да прекрати детската игра, в която играеше ролята на “въже”, и да не измъчва повече двете страни в усилно съревнование. Така можеше да постъпи само Младен, който под външния свой грях, криеше в душата си дълбоко покаяние и мъка.

“Така е трябвало да стане!” - били последните му думи.

Татяна почувства странно душевно спокойствие и радостен трепет изпълни сърцето й. Тя се усмихна мислено на Младен и реши да завърши писмото си до своя мил приятел на небето:

Сега, след петнайсет години, си мисля, че милостивият наш Отец е изпълнил твоето желание - всичко да се разреши добре, и с това те е успокоил и утешил напълно, защото Бог е Любов!”

Швейцария, 09.12.2000 г.

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2005, № 8 (69)