МАЛАЧЕНЦЕ МОЕ, ЧЕРНО МАЛКО БИВОЛЧЕ!

Таня Шелхорн

web

Давам си сметка, че минаха повече от четиридесет и пет години, откакто те изгубих. Не съм те забравила, все още плача за теб, когато споменът изплува в съзнанието ми. Моята детска душа беше напълно потресена не само от мъката по тебе, но най-вече от лъжата. За първи път осъзнах значението на тази дума, сама се ориентирах в действителността, сърчицето ми страдаше до спукване и никой от възрастните не забеляза това. Те смятаха, че нищо не разбирам, и ме залъгваха с измишльотини.

Бях на три години и половина. Майката Коза с двете Козлета и ти, Малаченце, бяхте моите най-добри приятели. Играехме на двора, аз ви прегръщах и целувах, а вие всички се боричкахте с мен и никога не ми причинихте болка. Щом се събуждах, припках в задния двор и се провиквах: “Маваченцеее!... Маваченцеее!...”

В тази си възраст не можех да изговарям буквата “Л” и във всички думи я замествах с “В”. Така например казвах: кукВа, гъВъби, възгВавница, рокВа, букВа (вместо букла) и т.н. Колкото и да ме поправяха, не можех да се науча да изговарям “Л”. Всички ме имитираха и се смееха най-много на моя детски вик: “Маваченцеее!...” Така те наричахме в моя роден край.

Някои хора не познават тази дума, която е синоним на биволче. Веднъж, мислейки си за тебе, се сетих да погледна в моя тълковен речник, дали случайно не е включена и думата малаче или тя е просто само едно местно диалектно название. Каква беше моята изненада, когато прочетох следното: “Малак, мн. малаци, (два) малака, м. р. Малкото на бивол, биволче. // същ. умал. малаче,мн. малачета ср. р.”. Веднага отбелязах с молив: “Моето Малаченце!” Много често, когато ползвам речника, отгръщам нарочно на тази страница и прочитайки двете ръкописни думички, радост изпълва сърцето ми. Те ме връщат в детството, в краткото, но щастливо наше лято.

Преди ти да се появиш на бял свят, аз си играех с двете Козлета, които можеха да се нарекат мои “млечни братя”- откърмени сме заедно от майката Коза.

Когато съм била на два-три месеца съм получила пълно отравяне от майчината кърма. Цялото ми телце се покрило с големи грозни израстъци, пълни с жълта отрова. Не била пощадена нито главичката ми, нито личицето. По думите на детския лекар, д-р Желязко Киров, шансът да остана жива, е бил “едно на хиляда”. Баба много пъти ми е разказвала твърде образно как е преминало това нелеко изпитание, най-вече за самата нея, тъй като аз не помня болките. Майка ми - тогава само на двадесет години, не е могла да издържи гледката и е излязла навън, а баба здраво ме държала, докато докторът изрязвал и обгарял гнойните израстъци. След това ме намазал с лекарство, на вид като мастило, и аз съм станала една черна топка, или както казваше баба - едно малаче, на което му светеха само очите. Още в началото на моя живот съм била наречена с твоето име - Малаче! Така са ме наричали повече от месец, докато ежедневно са ме мазали с “мастило”, без да ме къпят. Но шансът “едно на хиляда” е бил на моя страна! Тогава дядо е купил една Коза специално за мене и нейното мляко е спасило окончателно моя живот.

Проходих на една година и три месеца. Това го помня много добре! Започнала съм да говоря на девет месеца и малко по-късно съм се опитала да ходя. Паднала съм и от страх не съм искала повече да пристъпям. Постепенно в моето съзнание се запечатва това насилие от страна на възрастните, да ме принуждават да ходя! Ясно разбирах, че говореха колко съм голяма, а още не съм проходила, смееха се на моя страх, коментираха дали това ще продължава дълго, насилваха ме да направя крачка... и... никога никой с любов и нежност не ме увери, че аз мога да ходя, само трябва да не се страхувам.

Един ден ме оставиха сама до спалнята и се отдръпнаха до вратата. Гледаха ме, смееха се, майка ми казваше: “Ха, ще падне!”, аз в себе си отговарях: “Няма да падна!” и уверено тръгнах към нея. От този ден не само проходих, ами направо тичах! Бях толкова щастлива! Сега можех да отида в задния двор, където имаше много животни, които ме привличаха неудържимо!

След известно време, укрепвайки напълно в ходенето, аз ставах все по-самостоятелна и когато ме слагаха на обяд да спя, щом оставах сама, скачах от леглото и право в задния двор! Така се запознах с майката Коза, която имаше две малки Козлета. Сприятелихме се много бързо и естествено - та ние и тримата бяхме деца! Така естествено ме прие и майка им, Козата. Ближейки своите Козлета, тя облизваше и моята главичка, това ме успокояваше и ние тримата заспивахме в прегръдките на нашата грижовна “майка”. Такова дивно спокойствие не можеше да ми даде никой от семейството.

Намирайки ме заспала заедно с животните и с облизана глава, моите домашни са започнали да се ужасяват, че ще се разболея, ще се заразя от нещо. Майка ми е настоявала да продадат Козата, особено когато ме е видяла, че бозая направо от вимето заедно с Козлетата. Тук се е намесил добрият мой дядо с мъдрите думи: “Тази коза спаси живота й, ако сега я разделите от нея, това може да я погуби от мъка. Оставете ги, не виждате ли, че е Божа работа!”

Така растяхме заедно - аз и моите млечни братя! Ето, че един ден към нас се присъедини и ти, Малаченце! За мен ти беше най-красивото, най-доброто, най-умното мое приятелче. Още щом те видях и веднага те обикнах! Черно, лъскаво, с блестящи очички и влажна муцунка - нищо повече не ми трябваше! Аз и без друго не играех с кукли или други играчки, тъй като нямах такива. Понякога “приспивах” обувките на татко, но скоро и това ми беше забранено, защото създаваше голяма суматоха, докато ги намерят. Сега имах истински приятели, много по-красиви от куклите, при това живи! Този епизод беше най-щастливият от моето детство! Как бих могла да го забравя?!

Козлетата пораснаха, наричаха ги ярета. Един ден изчезнаха, аз ги търсех, казаха ми, че са заминали на гости и по-късно ще се върнат. Това никога не стана! Останахме двамата с теб, Малаченце, разбира се, и Козата, но тя беше сериозна, не й се играеше. Аз бях пораснала, не се оставях да ме ближе, пък и тя беше вече изпълнила задълженията си към мене.

Започна нашето незабравимо лято с теб, мой черен приятелю! Отново домашните се чудеха как можем така да си играем, как се разбираме, как разговаряме... Ти се включваше във всяка игра и това беше нещо съвсем естествено за тебе. Гоненица, криеница, кюскане на главите, търкаляне... радостта ми нямаше край! Само чаках да се съмне и да се провикна: “Маваченцеее!” Ти излизаше от твоята кошара и денят започваше безгрижен и щастлив - ден на две деца!

И отново възрастните се опитваха да ме разделят от теб, заплашваха ме, че ще ме ритнеш или настъпиш... ех, какво разбираха те? Нищо! Аз не ги и слушах. Дразнеше ме само това, че се присмиваха за липсващата в говора ми буква “Л”. А на мен и теб тя изобщо не ни липсваше. Дните се изнизваха един след друг, но ние двамата не ги и забелязвахме. Още по-малко подозирахме нещо. Играехме и се радвахме!

Един ден, както всеки път, аз те повиках отново, но ти не се обади. Пак се провикнах: “Маваченцеее!”, но ти не идваше. Отидох в обора - нямаше те. Започнах да те търся, да викам... уплаших се! Къде си? Втурнах се към баба и дядо.

- Къде е моето Маваченце? - почти плачех аз.

Баба ме успокои, че си отишло някъде, но до вечерта ще се върнеш. Чаках те с нетърпение, не откъсвах погледа си от голямата порта на двора.

По-късно дойдоха някакви хора, започнаха да коват нещо върху стената на плевнята, да опъват, да шушукат... Аз нищо не проумявах. Когато свършиха и се отдръпнаха, видях една опъната черна кожа и познах... че това си ти... Не разбирах защо те виждам в такъв странен вид и питах къде ти е главата? Баба ми отговори, че главата ти е скрита, защото си уморено и спиш. Гледах те, недоумявах, но имах доверие на възрастните и смятах, че е така.

На другия ден пак изтичах да те видя, но ти не беше се помръднало. Опънатата на стената кожа ми се стори зловеща и изведнъж разбрах, че не си живо. Уплаших се страшно много и започнах да пищя:

- Маваченцеее!... Маваченце, събуди се!... чуваш ли?... Маваченцеее!...

Майка ми притича бързо, започна да ме успокоява, баба и дядо дойдоха, нещо се тюхкаха, укоряваха. През сълзи, запитах плахо дали малаченцето може да оживее? О, чудо! Казаха ми, че то ще оживее, само ако се науча да казвам буквата “Л”. Разтреперах се... значи всичко зависи от мен! Трябва да науча тази буква!

Криех се по двора, за да не ме видят, и започнах да се упражнявам. Самостоятелно произнасях звука “Л”, но щом се опитвах да изговоря цялата дума, замествах го отново с “В”. Не преставах упорито да се упражнявам:

- Ма-ма-ма...ваченце... Ма-мааа-ваченце... - и отново... и отново... Сълзи течаха от очите ми, но трябваше да науча тая проклета буква. Пак започвах бавно и упорито да произнасям сричка по сричка. Изведнъж, неусетно за самата мен, казах ясно и леко: - Малаченце! - Пак повторих отново: - Малаченце! - Не вярвах на ушите си! Успях! Сега всички ще ме чуят и моето Малаченце ще оживее! Припнах към опънатата кожа и закрещях с пълно гърло от радост: - Малаченце, събуди се! Малаченце, оживей! Малаченце! Малаченце!

Ти не мърдаше. Черната кожа стоеше опъната и безразлична. Около мен се събраха домашните.

- Ето, аз се научих да казвам “Л”! Чуйте: малаченце! кукла! гълъби! възглавница! рокля! букла! - бързо и задъхано изговарях думите, като натъртвах на сричката с буквата “Л”. - Защо моето Малаченце не оживява?

Питах наивно, с простотата на моята детска вяра, и очаквах с трепет отговора на възрастните. Изведнъж дочух: “Ех, трябваше да не я окачваме тук тая кожа. Защо ли не я оставихме при месаря!” Стоях като окаменяла... стига... разбрах!...

- Моето Малаченце е умряло и вие сте му взели кожата! Защо ме лъжете! - задъхвах се от мъка и сълзи. - Лъ-же-те! Чухте ли? Вече мога да казвам “Л”! Лъжете!

В един миг пораснах много. Възрастните нищо не разбраха. Кога ли са разбирали! Отдалечих се мълчаливо от опънатата кожа, отнасяйки в сърцето си спомена за моя прекрасен черен приятел. Той остана в мен до днес. Колкото повече години минават, толкова повече моето Малаченце оживява в сърцето ми. Детската вяра не остана посрамена!

Малаченце мое! Черно малко Биволче! Сега, когато пиша тези редове, аз те виждам пред себе си, прегръщам те, както някога, а ти ме гледаш нежно и с любов! Любовта в сърцето прави чудеса! Затова се научих да произнасям тази сладкозвучна “Л” - защото с нея започва думата Любов!

Швейцария, 1999 г.

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2005, № 8 (69)