Таня Шелхорн

web

Блазе на всеки, който се удостои с благословията на Божията Майка

Успехът и популярността на Лурд са изумителни. На какво се дължи всичко това? Толкова свети места съществуват по земята. Без съмнение поради простотата и яснотата на своето послание, което въздейства като евангелските сказания.

Светата Дева се явява във вдлъбнатината на една скала, която никога не вижда слънце, и донася светлината на своя възкръснал Син.

Историята на тази стара Скала и Пещера, изживяна и разказана от малкото момиченце Бернадет, така също и многобройните свидетелства на поклонниците, докоснати от Божието благоволение и милост, не биха ни послужили особено, ако сами не усетим желанието да изпитаме лично силата на знамението.

Водена от това вътрешно чувство потеглих към Лурд.

Бях чела преди, че ако пристигнеш с нощния влак, ще се сблъскаш с една картина от друго време: инвалидни легла и колички задръстват перона на гарата, наоколо медицински сестри прелитат като лястовици, лицата на поклонниците блесват в утринната светлина и отвсякъде се разнася молитвената песен Аве Мария грасиа плена...

Предварително настроена за такава живописна картина, останах безкрайно изненадана от тишината и безлюдността на перона: слязохме само аз и трите поклоннички, с които бяхме в едно купе. Едната беше монахиня, посрещнаха я сестрите с личната им кола, другите две взеха единственото такси и аз останах съвсем сама. Невероятно.

"Добре дошла в Лурд!", поздравих се сама и си припомних деня и датата на моето пристигане: неделя, 15 април 2007 г. В това време дойде едно такси, след него още едно... работният ден започваше.

След няколко минути бях в хотела Аве Санта Лучия, посрещнаха ме собственичката Мариан и нейното куче Принц. В залата вече закусваха някои от ранобудните гости и аз също бях поканена. След дългото нощно пътуване беше истинско удоволствие да ти поднесат горещо кафе и френски кроасани. На всичкото отгоре, изглежда, спечелих симпатията на госпожата, защото тя свойски ми каза, че решава да ми даде друга стая и че докато закуся, ще я оправят.

Когато се настаних, разбрах великодушния жест към мен - стаята беше с изглед към реката, отсреща се издигаха високите върхове на Пирeнеите, а от малкото балконче се виждаше замъкът и старата част на града.

"Мерси, мадам!", възкликнах очарована и се захванах с багажа. Чувствах се уморена и леко замаяна, но мисълта, че съм в Лурд, не ми позволяваше да се отпускам. Времето беше великолепно, направо грехота е да се излежавам в хотелската стая. Приготвих се и към обяд се отправих към Светите места Нотр Дам дьо Лурд.

Нямах търпение да видя Пещерата и знаменията на Лурд. Но когато влязох през голямата порта Сен Жозеф и тръгнах бавно по сенчестата алея, разбрах, че предварителната информация, която бях прочела, е твърде недостатъчна в сравнение с картините, които се откриваха пред очите ми. Това беше действителност, по-красива и от сън!

Поглед към Светите места в Лурд

Великолепни храмове, параклиси, крипти, информационни центрове, павилиони, музеи и много други постройки изпълваха обширното имение, разположено от двете страни на пълноводната река Гав. Наоколо цареше безупречна чистота и тишина въпреки непрекъснатия поток от посетители. Разбрах, че ме чакат много места за разглеждане, добре че имах на разположение цели пет дни.

Ето ме най-после до голямата Скала, в която е издълбана Пещерата. Тя се нарича Масабиел, което означава: стара скала. Това място е било пустош, неизвестно дори и на местните жители. Служило е за подслон на стадо свине и рядко на някои рибари, изненадани от бурята. Водите на реката понякога са се разливали до самата скала.

Нареждам се в редицата зад металните пилони и опънатия шнур и минавам като насън покрай целия декор на тази невероятна история, случила се през 1858 година. Беше странно изживяване да наблюдаваш как всички хора, независимо от възраст, социално положение, националност, раса и религия, вършат едни и същи действия: Пият вода от извора до Пещерата и се мият. Милват скалата Масабиел. Палят свещи в предназначените за това места. Жестове, които изглеждат привидно ненужни и безсмислени, изпълват цялото ежедневие.

Освен тази неспирна жива картина в Пещерата, пред нея постоянно се тълпят хора, други дълго седят на пейките, потънали в съзерцание, трети се молят на колене. Болните и хората в колички са винаги отпред, заедно със своите придружители.

Цялото съприкосновение с това дивно място ми се стори като миг, беше толкова невероятно. Усещах по дланите си нежната повърхност на Скалата, станала като кожата на някое рядко животно от милиардите милувки върху нея. Стоях неподвижна пред статуята на Дева Мария и за кой ли път четях надписа върху постамента: QUE SOY ERA IMMACULADA COUNCEPCIOU.

Пещерата в Лурд със статуята на Непорочната Дева

Точно в тоя овален отвор в скалата Тя се е явила 18 пъти на малкото момиченце Бернадет Субиру. Статуята изобразява Небесния Силует в позата, приета при изричането на думите: "Аз съм Непорочното Зачатие".

Седнах на една пейка близо до брега, така можех да обхвана с поглед цялата картина. Исках малко да си отпочина и да почувствам атмосферата на това място. После мислех пак да се наредя в редицата и отново да потъна в приказния декор, галейки и целувайки Скалата.

Наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи, бях потънала в мислите си, когато изведнъж се сетих за басейна с изворната вода. Това беше едно от знаменията на Лурд, за което бях чула, без да зная повече подробности. Попитах двете госпожи на съседната пейка къде се намира къпалнята. Посочиха ми ниската продълговата сграда, недалеч от Пещерата.

Запътих се натам, минавайки през така наречения Брюлуар, т.е. мястото, където горяха свещите. В специални железни долапи се поставяха различните по големина свещи, някои бяха огромни, по-високи от човешки ръст. На различни езици беше написано: "Тази светлина продължава твоята молитва". Видях, че наблизо имаше едно помещение, в което се складираха недоизгорелите или незапалени свещи. На голяма табела беше любезно изписан текстът, че всички тези свещи ще бъдат изгорени през зимата, когато няма голяма посещаемост, и така ще напомнят отново за тези, които са ги оставили.

В съседство с Брюлуара се намираше каменната постройка, в която се помещаваха басейните с изворната вода. Въпреки че имаше още час до отварянето на къпалнята, вече се беше образувала значителна опашка към женското отделение. Нямах представа какво точно представлява този воден жест, затова се обърнах с въпрос към чакащите до мен дами. Отговориха ми, че е просто едно потапяне в изворната вода и че не са нужни никакви бански костюми. Почудих се дали да остана да чакам, или да отложа за някой от следващите дни, но любезната испанка ме уговори да не изпускам днешния ден, защото рядко се случвало да има толкова малко посетители. Наистина все още не се бях сблъскала с огромната навалица, за която бях чела и виждала на снимки.

Скоро дойде часът за посещение, металната вратичка се отвори и цялата колона тръгна бавно, въртейки се в серпантината между наредените пейки. Няма блъсканица, няма шум, няма глъч. Всичко се извършваше с благоговейна почит и търпение. Хората се движеха безшумно един след друг и сядаха по местата си. Когато в къпалните се поканваха по десет човека от първата пейка, всички отново ставаха и се придвижваха напред, заемайки освободените места. Този естествен ред и дисциплина ме впечатлиха особено.

Разпоредителите и организаторите се отнасяха любезно към всички, бяха винаги усмихнати и готови да услужат. На чакащите се четяха по традиция така наречените "шаплé" или "розéр" (молитви, които се казват, като се преместват зърната на броеницата). Така се е молила самата Бернадет, която освен своята "шапле", не е знаела друго. Молитва, раждаща тишина, семпла като живота й.

Според националността на присъстващите, молитвите се четяха на някои от шестте официални езика в Нотр Дам дьо Лурд. Тъй като съответната молитва-шапле беше композирана от 50 "Же ву салю Мари...", аз запомних текста на френски, но при английския например си казвах наум цялата молитва "Богородице Дево" на български или само повтарях: "Холи Мери Мадър Год..." - така времето минаваше неусетно...

Под каменния навес беше доста усойно, особено ако стоиш неподвижно дълго време. Усетих, че гърбът ми започна да се вледенява, бях се облякла леко, подмамена от усмихнатото слънце. Със съжаление си мислех за топлите дрехи, останали в гардероба. Но все пак бях по-добре от англичанките до мен, които зъзнеха в басмените си роклички и сандалети на бос крак. Аз поне бях в джинси и затворени обувки.

Вероятно от студа напълно забравих за температурата на изворната вода и започнах да си мечтая как ще се потопя в горещата минерална баня. Вече зъзнех, когато дойде моят ред и аз влязох в къпалнята. Най-напред ме настаниха в преддверието, седнах и започнах да чета надписите по стените. Те бяха упътващи наставления преди къпането.

Да се съсредоточиш в себе си, да си припомниш греховете, да се помириш в сърцето си с ближните, да се помолиш за това, което най-силно желаеш... Препоръчваха се молитвите "Отче наш", "Богородице Дево" или някои кратки молитви преди влизането в басейна. Доколкото успях, се концентрирах в себе си, казах наум молитвите, поисках прошка от моя Създател, опитах се да се моля за това, което най-силно желая, реших, че то е здравето...

И докато все още се вслушвах в моя вътрешен глас, ме въведоха в съблекалнята. Трогателно беше обслужването на младата доброволка, която се стараеше да ми помага в събличането. Покри ме с една синя памучна пелерина, която запазваше моята интимност. Поемаше дрехите от ръцете ми и ги подреждаше върху закачалката. Когато останах напълно гола под пелерината, ме въведе в къпалнята и ме предаде на старшата сестра.

Пред очите ми се откри гледка, която съвсем не очаквах. Така се бях настроила за гореща минерална баня, че се вцепених, когато видях мраморното корито и бистрата синя вода, от която лъхаше хладина.

Сестрата от милосърдния орден "Шарите" ме гледаше усмихната и ме попита дали съм италианка. Отговорих машинално на френски, че съм българка, и нерешително пристъпих напред. С усмивка и много нежност тя ме хвана за ръка и ми посочи двете стъпала надолу. Изтръпнах, когато потопих крака в студената вода. Другите две сестри започнаха да навиват около тялото ми някакво ленено платно, без да свалят пелерината. Когато приключиха, тогава свалиха синята наметка и аз останах увита в бялото платно. Сестрата, с неизменната си усмивка, ми посочи малката скулптура на Дева Мария в другия край на коритото, даде ми наставления да се помоля на Нея и св. Бернадет за това, което най-много желая, и когато съм готова, да се прекръстя.

В този момент аз не можех нищо повече да кажа или да си помисля, добре, че го бях сторила преди. Гледах статуята на Божията Майка и с пълна увереност в нейната закрила и помощ се прекръстих бавно, по нашия православен обичай. Усетих, че това направи впечатление на сестрите, но вече знаеха, че съм българка, следователно православна. С усмивките си, сякаш ме погалиха. Тогава тяхната ръководителка се помоли за мен на св. Богородица и св. Бернадет, другите две ме хванаха здраво за ръцете и така, разпъната на кръст, ме въведоха в средата на мраморния басейн. Чувах, че ми говорят да седна във водата, да се потопя в нея, но това ми се стори ужасно, аз треперех от студ.

Точно в тоя миг пред очите ми изплува картината с Кръщението Господне и сякаш Някой ме потопи в изворната вода. Студът изчезна, дори ми се струваше, че водата стана гореща. Бях напълно спокойна, започнах също да се усмихвам... всичко изглеждаше като приказка... Сестрата ме подкани да целуна статуята на св. Богородица, а самата тя изрече вместо мен благодарствените думи. Аз се поклоних три пъти пред Сияйната Форма, явила се в Пещерата, полагайки с радост широкия православен кръст върху себе си.

Отново ме покриха със синята пелерина и развиха бялото платно от тялото ми. През целия този воден жест не се видя и частица от моята интимност. Ръководещата сестра ме изведе навън и ме предаде на своята помощничка. С цялата си наивност мислех, че ще ми дадат кърпа да се избърша, но нищо такова: трябваше да се обличам направо върху мокрото тяло. Послушно се подчиних, мислейки си как бързо ще изтичам до хотела и ще се преоблека. Но докато се обличах, водата по тялото ми почти изсъхна и аз изобщо не чувствах мокрота по бельото си. Удивително!

Бях готова и мислех да тръгвам, но с мек жест младата жена задържа ръката ми и ме помоли да изчакам. Отново излезе от къпалнята водещата сестра, дойде при мен, хвана ме за ръка и ме изведе навън. Целият този необикновен ритуал се извършваше с дивно спокойствие, търпение и нежност. Усещах себе си като обновена. Дрехите по мен бяха сухи, от студа нямаше и помен, беше ми много топло и радостно!

Къпалнята с Изворните води

Отвън се спрях пред голямата скулптура на св. Богородица, прочетох отново надписа над вратата, поклоних се с благодарност и бях щастлива, че съм изпълнила Нейното поръчение: пих вода от Извора и се окъпах във водите му!

Изобщо не мислех да се прибирам в хотела, а тръгнах да разглеждам забележителностите. Всичко, което се беше случило с мен до този момент, ми се струваше невероятно. Аз току-що бях пристигнала и вече успях да посетя най-важните места. Разказвали са ми, че хората с часове чакат за басейна и пак не успяват да се домогнат до къпането. Не можех да се отблагодаря в сърцето си на Майка Богородица, толкова Я бях молила, преди да ме доведе на това място...

Взех една голяма свещ и я занесох в Брюлуара. Тя щеше да гори през цялата нощ, тъй като днешният ден беше изключително спокоен и имаше много празни места в железните долапи. Гледах светлото пламъче и вярвах, че то ще продължи молитвата ми.

Пак се наредих в колоната и отново минах покрай Скалата, отново я милвах и целувах, отново изживявах вълненията си, влизайки в Пещерата... Направо не можех да се откъсна от това място.

После отидох в Информационния център, купих си официалния гид и някои други книги и списания и останах да гледам документалния филм за знаменията и посланието на Лурд.

Прибрах се в хотела за вечеря, мислех след това да отида на Процесията, но умората вече си каза думата. Почти не бях спала предната нощ във влака, а през целия днешен ден бях на крака, освен това емоциите се оказаха много силни.

През цялото време една мисъл занимаваше съзнанието ми: какво точно означават думите "непорочно зачатие"? Бях чела различни статии от богослови, но изобщо не ми се искаше да се впускам в обяснение на каквито и да са догмати, а исках по свой начин да го разбера - така просто, както го е предала малката Бернадет!

Спомних си, че наскоро бях прочела една статия от наш богослов, който тълкуваше папската доктрина по начин, който ми се стори неправдоподобен. Той смяташе, че се приписва на св. Богородица същото зачатие, както това на Иисус Христос?

Това твърдение породи у мен истинско недоумение, тъй като всички знаем, че само Господ е заченат от Светия Дух, а св. Богородица е родена по естествен начин от двамата си родители, благословената двойка Йоаким и Ана.

Не е моя работа да обсъждам дали е правилно, или не, официалното провъзгласяване на "Догмата за непорочното зачатие на св. Богородица" на 8-ми декември 1854 година от папа Пий ІХ.

Думите можеха да се манипулират в полза на едно или друго твърдение, но аз исках да разбера това, което самата Дева Мария е казала за себе си: "Аз съм Непорочното Зачатие". Вярвах, че малкото момиченце е предало думите точно така, както ги е казала Небесната Посетителка.

Повтарях си наум текста, изписан върху постамента на статуята в Пещерата: "КЪ СУА ЕРА ИМАКУЛАДА КУНСЕПСИУ". Те бяха изречени на местния пиренейски диалект, езика на който е говорела малката Бернадет. На литературен френски означават: "Же сюи Л'Имакюле Консепсион".

В съзнанието ми изплуваха различните обяснения на Богородичното зачатие в църковните календари. Ние, православните, празнуваме това събитие на 9-ти декември, отбелязвайки го като: Зачатие на св. Ана. Но това изглежда, не е разбираемо от доста хора, поради което в "Жития на светиите" е допълнено в скоби (когато тя зачена Пресвета Богородица). В православния календар на Руската задгранична църква, издаван на немски език, е дадено още по-подробно обяснение: Зачатие на Пресветата Божия Майка чрез св. Ана.

Но в католическия календар, който отбелязва събитието на 8-ми декември, на немски се казва: Мариа Емпфенгнис (Зачатието на Мария). Или: Имакюле Консепсион (Непорочното Зачатие) на френски. И точно в тези названия много хора смятат, че става въпрос за зачатието на Иисус Христос, а това е празникът Благовещение на 25-ти март.

Аз бях свидетелка на едно такова недоразумение, изречено от една моя съседка в Швейцария. Не е срамно, ако човек не знае точно за какво става въпрос и иска да се научи, но е твърде жалко, да се отнасяш с насмешка към светините поради невежество.

Та тая госпожа решила веднъж да посети църковния храм и то се случило на 8-ми декември, когато Католическата църква празнува Мариа Емпфенгнис. На следващия ден ми разказваше какви "измишльотини" приказвали в църквата: на 8-ми декември Мария заченала и само след няколко дни се родил Иисус Христос...

В първия момент не можах да отреагирам на човешката глупост: та откакто свят светува, плодоносенето на човека е било винаги 9 месеца. То и в приказките го няма това чудо, да се роди човек за няколко дни?! В случая не ставаше въпрос за вяра и религиозност, а просто за малко размисъл.

Деликатно й обясних за какво става въпрос, но не можах да сдържа усмивката си пред "свещената простота". Тя се изчерви и започна да се оправдава, че никога не е чувала за св. Ана, майката на Майката на нашия Господ, и хвърли вината върху свещеника, че той не бил обяснил както трябва.

Този случай, появил се така внезапно в съзнанието ми, ме накара да разбера колко трудно е да се обяснява с думи, които в повечето случаи объркват. Не е ли същото и с тълкуванието на Библията? Колко спорове, противоречия, та дори и духовни войни, а един неук старец може да ти каже истината по съвсем прост начин, та да я разбереш със сърцето си.

Нощта отдавна се беше спуснала, аз лежах в леглото с притворени очи, изживяното през днешния ден се въртеше като на кинолента и едно сладостно чувство изпълваше цялото ми същество. Тихичко си нашепвах думите, които светата Дева е изрекла за себе си: "Аз съм Непорочното Зачатие".Усещах, че все повече разбирам истинското значение на това наименование, но щом се опитвах да облека чувствата си словесно, всичко се разваляше като неустойчива постройка.

Постепенно в полузатъмнената стая изплува иконата на праведните Йоаким и Ана, която ме беше поразила със своята простота, когато я видях за първи път. Тя изобразяваше зачатието на тяхната Дъщеря. Двамата богоотци бяха в смирена прегръдка, застинали в благоговение и боязън. Кой би могъл да каже дали в тоя момент са се слели телата, или са се слели душите им, защото, "където Бог пожелае, се изменя естествения ред".

Богородице Дево, едничка чиста и благословена!

* * *

Понеделник, 16-ти април. Втори ден в Лурд. Вече бях прочела доста информация от официалния Гид, та се чудех откъде да започна най-напред. Но тъй като в Пещерата бие сърцето на Лурд, съвсем естествено е, че аз отново се запътих към нея в ранното слънчево утро.

Ето го декора на невероятната история, която продължава да вълнува милиони хора от цял свят. Във високата 27 метра Скала, прочутата Пещера се вмества в едно скромно пространство с размери: 3.80 м височина, 9.50 м дълбочина и 9.85 м ширина. Композирана е от три различни отвора, най-големият от които е мястото за отслужване на литургиите. Отгоре, малко вдясно, има една ъглестосводеста ниша с височина около 2 м. Точно там Дева Мария се е появила 18 пъти на малката Бернадет Субиру, между 11-ти февруари и 16-ти юли 1858 година.

Пещерата е едно от най-посещаваните места в света, с около 6 милиона поклонници и туристи годишно, пристигащи от 170 страни. Просто недоумявах как този малък град, с 15 хиляди жители, е съумял да изгради такава модерна инфраструктура и да поддържа реда и чистотата целогодишно?

Изворът в Пещерата

Придружена от мислите си, се движех като в унес покрай Скалата, непрестанно я милвах и целувах, потапях ръцете си в бистрите ручейчета, които се стичаха по нея, и поръсвах студените капчици по главата. Гледах с възторг бълбукащия Извор, заобиколен от букети цветя, в чиито води вече се бях окъпала, притисках лицето и очите си в гладката каменна повърхност и с въздишка излизах от този магнетичен кът, защото върволицата от хора не спираше.

Изведнъж се сетих, че снощи бях прочела нещо интересно в едно от списанията - Скалата имала формата на човешки профил, трябвало обаче да се види по-отдалече! Мнозина свързвали това изображение с лицето на нашия Спасител Христос, Който гледа с любов и състрадание към болните!

Щом погледнах снимката в списанието, веднага видях лицето, а гъстата растителност над него се спускаше като истинска коса.

Скалата Масабиел. Някои виждат в нея един човешки профил, защо не този на Христос?

Минах по моста на другия бряг на Гав и застанах на мястото, където се е намирала Бернадет при последната си среща с Дева Мария. Оттук гледката беше твърде впечатляваща - бялата Скала наистина символизираше Човеколюбието, с поглед към Своята Майка, утринна Звезда и Утешителка на оскърбените!

И така, приказката започнала в едно мразовито утро, на 11-ти февруари 1858 година, когато Лурд не е бил нищо друго, освен едно голямо село, сгушено в полите на Пиренеите...

Но кое всъщност е било това малко момиченце? Защо точно него е избрала Небесната Царица? И защо пък точно това пусто място си е харесала?

Пред погледа ми постепенно изплува картината на оная дива и необитаема пустош, каквато е представлявала Масабиел и нейната околност. Бях видяла този прост декор на изключителните събития, станали в Лурд, възпроизведен чрез един фотографски монтаж. Гледайки мислено Старата Скала от онова време, аз почти очаквах появяването на Бернадет...

Плод на силната любов и съюз между Франсоа Субиру и неговата жена Луиз, Бернадет се родила на 7-ми януари 1844 година. При св. Кръщение била наречена Бернарда Мари, но през целия й живот всички я назовавали чрез нейното "малко име": Бернадет.

По-късно се появили на бял свят нейната сестричка Тоанет и малкото братче Жан-Мари. Всички живеели в една хубава мелница край брега на един ручей, който течал под краката на старата крепост. Обичали се нежно и били много щастливи. Изпитвали състрадание към бедните и винаги им помагали.

Но се заредили сушави години и семейството изпаднало в бедност. Нямали пари да си платят наема за мелницата и собственикът ги изгонил. Стигнали до крайна мизерия, те намерили подслон в едно мрачно и студено помещение, което служело преди за затвор и се наричало "кашó". Франсоа предлагал силните си ръце като общ работник, но парите не стигали за изхранване на цялото семейство. Мама Луиз и малката Бернадет също трябвало да работят. На всичкото отгоре ги сполетяло ново нещастие: обвинили Франсоа в кражба на чувал брашно и го откарали в затвора. Но тъй като той не бил виновен, освободили го след осем дни.

За да се облекчи семейството с едно гърло по-малко, родителите изпратили Бернадет в една ферма в близкото село Бартре. С помощта на своето малко кученце Пигу тя пазела стадото овце. Баща й, който много я обичал, идвал често да я вижда.

Но Бернадет, която вече била на 14 години, искала да се върне в Лурд и да ходи на училище. Тя все още не можела да чете. За да убеди родителите си да я вземат, намерила една основателна причина:

"Господин Кюре от Лурд иска да изучавам катехизис и да взема първото си причастие!"

Училището било трудно за нея, защото говорела единствено "патоа" - местния лурдски диалект и трудно разбирала френски. Освен това имала и слаба памет. Но затова пък полагала всички усилия да изучава Катехизис и да се подготви за своето Първо Причастие.

Утрото на 11-ти февруари 1858 година било много студено, огънят в камината бил угаснал, нямало повече дърва, нито пък пари да купят други. Тогава Бернадет, заедно със сестра си Тоанет и своята приятелка Жана, решили да отидат да потърсят и съберат малко дърва край старата скала Масабиел. Трябвало да прегазят заскреженото поточе, но Бернадет се колебаела да последва другите две, които вече прецапали боси ледената вода. Тъкмо започнала да се събува, когато дочула лек шум, който наподобявал вятър. Тя вдигнала глава към Пещерата и забелязала един Силует в меката светлина на овалния отвор. Една красива Госпожица, облечена цялата в бяло, със син колан и две жълти рози на краката, се усмихнала и направила кръстния знак. В ръцете си държала дълга броеница. Бернадет застанала на колене и зашепнала своята "шапле". Когато молитвата свършила, Дамата в бяло изчезнала.

Виждайки сестра си на колене, Тоанет започнала да се смее. Бернадет много се учудила, когато разбрала, че другите две момичета не са видели нищо. Изгаряйки от любопитство, те започнали да я разпитват какво е видяла, убеждавайки я, че на никого няма да кажат. Бернадет им се доверила, но връщайки се вкъщи, Тоанет не могла да сдържи езика си и скоро всички научили, какво се е случило. Мама Луиз сметнала, че Бернадет си е изгубила ума и страхувайки се да не ги сполети отново някоя беда, й забранила да посещава Пещерата.

Бернадет обаче чувствала в себе си неудържима вътрешна сила, която я тласкала към Пещерата. В неделя, 14-ти февруари, след литургията, взела позволение от баща си и се завърнала отново. Поръсила мястото със светена вода и с вълнение зачакала. Същата Госпожица се появила за втори път, усмихнала се и след свършване на молитвата изчезнала.

Една дама, в желанието си да изясни тази мистерия, решила да придружи Бернадет при третото й посещение. Уговорила я да помоли Госпожицата да напише името си. Но когато Бернадет подала тефтерчето и молива Тя усмихнато отвърнала: "Това не е нужно... но ще бъдеш ли така добра да идваш тук през следващите 15 дни... Не ви обещавам щастие в този свят, но в другия..."

Всички заговорили за Бернадет, че тя е видяла Дева Мария и всеки път тълпата пред Пещерата се уголемявала. Но единствено малкото момиченце можело да види Хубавата Дама. Полицейският пристав взел Бернадет за една лъжкиня и разгневен, я извикал на разпит. Тя му разказала какво е видяла, но той бил убеден, че сама е измислила тази история.

Въпреки забраната на полицейския пристав да посещава Пещерата, Бернадет се връщала там всяка сутрин. При осмото Явление, очите й се напълнили със сълзи и тя казала: "Госпожицата беше много тъжна, каза ми да се моля за грешниците..."

На следващия ден една любопитна тълпа придружила Бернадет и наблюдавала нейните действия. Тя започнала да ходи на четири крака и да целува земята. В дъното на Пещерата издълбала една дупка и намерила вода, която била толкова мръсна, че не можела да се пие. Цялата оплескана с кал, започнала да яде тревата, растяща наоколо.

Пред тоя странен спектакъл тълпата се развикала, че тя е луда, отправяли към нея гневни предизвикателства, даже й ударили плесници. Отвели я при съдията, който я заплашил със затвор, ако продължава да върши тези глупости. Бернадет се защитавала: "Аз нищо лошо не правя, обещах да идвам през следващите петнайсет дни..."

В понеделник, 1-ви март, повече от 1500 души се събрали пред Пещерата. Един мъничък извор весело клокочел от издълбаната в земята дупка. Някои започнали да имитират жестовете на Бернадет и пиели от изворната вода. Една жена потопила своята изкълчена ръка и я извадила напълно здрава. Всички започнали да вярват в чудото.

След тринайсето Явление Бернадет се представила пред абат Пейрамал, кюре на Лурд, и му казала, че Госпожицата иска да се отслужи литургия и да се построи едно параклисче.

Всички лурдчани от онова време треперели пред щедрия и гневлив абат Пейрамал и можело човек да си представи каква дързост се изисквала от това 14-годишно момиченце, което още не било взело първото си Причастие, на всичкото отгоре не можело да чете и пише. Преди да я изгони, абат Пейрамал казал, че ще повярва, когато Госпожицата си каже името и за доказателство, розовите (или шипкови) храсти разцъфнат през зимата.

Тълпата нараствала застрашително, някъде около 8 000 човека очаквали с нетърпение чудото. Но Видението било мълчаливо, а абат Пейрамал не отстъпвал от позицията си.

През следващите двайсет дни Бернадет не се връщала при Пещерата, защото не усещала в себе си непреодолимото привличане.

В четвъртък, 25-март, Бернадет се събудила още през нощта и усетила как една голяма радост изпълва сърцето й. Хукнала към Пещерата. Това било 16-то Явление.

"Госпожице, бихте ли имали добрината да ми кажете коя сте?"

Но на всеки въпрос получавала само една усмивка. Бернадет продължила умолително: "Господин Кюре иска да знае Вашето име!"

След четвъртата настоятелна молба Дамата в бяло сключила длани и вдигнала поглед към небето: "Аз съм Непорочното Зачатие."

Изпълнена с неудържима радост, Бернадет хукнала към абат Пейрамал и още от вратата завикала с все сила: "Къ суа ера Имакулада Кунсепсиу! Повтарях името през целия дълъг път, за да не го забравя, и Дамата все още иска едно параклисче!"

Потресен, абат Доминик Пейрамал я изпратил вкъщи, без да й обясни значението на тази фраза: "Аз съм Непорочното Зачатие"... Тази вечер той най-после разбрал истината... Само Светата Дева може да се нарича така.

След няколко дни Бернадет посетила отново Пещерата. Този път носела една голяма запалена свещ. Наблизо стоял един невярващ доктор и наблюдавал нейните жестове. Изведнъж горящата свещ, която държала в ръцете си, се хлъзнала и пламъкът се увил около пръстите, без да й причини болка. Докторът не установил никакво изгаряне и развълнуван, заявил, че отсега нататък вече вярва.

Любопитни, поклонници, журналисти идвали на тълпи в Лурд. Искали също да видят и Бернадет, която, сред цялата тази популярност, оставала все така семпла и смирена. Продължавала да живее в "кашото" със своите близки в крайна мизерия. Отказвала да вземе парите, които някои се опитвали да пуснат в джоба на престилката й. Не желаела в никакъв случай да се възползва от ситуацията.

От страх да не се появят безредици, полицията издигнала една дъсчена ограда, за да се забрани посещението в Пещерата.

На 16-ти юли Бернадет почувствала отново в сърцето си онова непреодолимо привличане и щастие, което вече познавала добре. Тя се отзовала на мистериозното повикване. За да не я разпознаят, скрила лицето си под качулката и преминала от другата страна на Гав. Застанала точно срещу Пещерата.

Над дъсчената бариера Госпожицата й се усмихвала. Бернадет имала чувството, че се намира на същото разстояние, както и преди. Това била осемнайсета среща, когато видяла Светата Дева за последен път в тоя свят.

"Никога не бях Я виждала толкова хубава... Тя има сини очи."

Мислено се бях пренесла във времето на тази удивителна история, случила се в мрачната Пещера... Как бих могла да си обясня цялата невероятна популярност на Лурд, освен чрез неръждаемите качества на неговата бедна и страдаща вестителка!

Предаността да идва постоянно на срещите с Дамата, въпреки заплахите и подигравките, постоянството и упоритостта да разбере коя е тази Госпожица, която й се явява, как е нейното име...

Ето, че отговорът идва при 16-то Явление, на 25-ти март - празника Благовещение! И това не е случайно. Именно тогава пресветата Дева представя себе си като Непорочното Зачатие - това име обяснява, че Тя никога не е била докосната от греха!

И цялата прозрачност в непринудените жестове, погледи и интонации на Бернадет потвърждава чистотата на нейното свидетелство, което се заключава в това, да не прибави нищо към посланието на Мария. Бернадет се проявява като свидетелка с висока преданост. Обстоятелството, че безброй хора започват да посещават Лурд, е доказателство, че тя е чула думите на Посланието: "Иди и кажи..."

И каквото и да й струва, тя казва това, което е видяла и чула.

Как е протекъл по-нататък животът на Бернадет?

Журналисти, управляващи, благочестиви, любопитни, скептици, недоброжелатели, не устоявали на изкушението да посетят Лурд. Кортеж от коли докарвал господа с шапки и дами в кринолини и по улиците се носело постоянно трополенето на дървените обувки. Всички искали да видят Бернадет и минавайки покрай тях, се провиквали:

- Ето я светицата!

- Искам да си отрежа парченце от роклята й!

Предизвиквали я по различни начини:

- Бернадет, докосни тези молитвеници... тези медальони...

- Изцери ме! - молели я болните.

- За каква ме вземате? - отговаряла тя. - Аз съм като вас, нямам сила. Всичко, каквото мога, това е да се моля за вас.

Десетки, стотици посетители на ден я разпитвали, желаели да чуят от устата й разказа за събитията. Тя отговаряла радостно, понякога дяволито, но винаги била любезна.

Но всички тези натоварвания се отразили зле на крехкото й здраве, освен това малкото и тясно "кашо" не отговаряло на представата за посещение от многобройните посетители.

Въпреки че през 1859 година семейството се преместило в едно по-сносно жилище, тяхното ежедневие продължавало да бъде постоянно изложено на любопитството и недискретността.

Тогава абат Пейрамал се разбрал с родителите и кмета, да поверят Бернадет на сестрите от Хосписа в Лурд и така да я предпазят от любопитната тълпа. При това положение тя можела да получава само официални визити.

Започнало едно ново съществувание. В Хосписа Бернадет била сред своите компаньонки, хранила се на тяхната трапеза, споделяла игрите с младите момичета, деца на занаятчии и търговци, и вечерта, след молитвите, се оттегляла в своята чиста и скромна стаичка. Освен това ученичката прогресирала в четенето, писането и смятането, но все още продължавала да се изразява само на "патоа", диалекта, който много обичала. През 1861 година започнала да пише собственоръчно първия си разказ за преживените събития.

Към болните и бедните в приюта се отнасяла с голяма любов и грижа. Но самата тя често страдала от пристъпи на астма, която й пречела да диша добре. Сестрите се грижели за нея, доколкото можели, но щом се почувствала добре, отново се захващала да предава посланието за молитва и покаяние, което била получила. На тези, които понякога проявявали недоверие, отговаряла: "Аз не съм задължена да ви накарам да вярвате, но да ви кажа."

През 1862 година, след една усърдна анкета, монсеньор Лоранс, епископ на Тарб, официализирал Явлението на Светата Дева от Лурд, публикувайки едно пастирско послание. Строежът на "малката църквица",поискана от Божията Майка, бил в ход и през 1864 година се състояла първата Процесия. В овалната ниша на Пещерата била поставена статуята на Дева Мария.

Бернадет Субиру. През целия си живот изпитва голяма носталгия към Пещерата и необятно желание да се завърне

Бернадет Субиру никога не е скривала разочарованието си пред тази мраморна творба на Joseph Fabish.

Две години по-късно тя присъствала на освещаването на Криптата, разположена в долната част на строящия се великолепен храм.

Този ден за нея било мъчително трудно да се изтръгне от тълпата и сега тя имала само едно желание: час по-скоро да напусне Лурд.

Осем години след постъпването си в хосписа Бернадет, която била вече на двайсет и две години, решила да се посвети в служба на Бога. Тя напуснала с мъка в сърцето си своите скъпи родители и заминала за манастира в Невер. Никога повече не видяла Лурд.

Приела името сестра Мари-Бернард. Имала задължението да се моли и грижи за болните. Самата тя имала крехко здраве и много често боледувала. Въпреки страданието си продължавала с кураж да изпълнява своите задължения. Но болестта се оказала по-силна. Три дни след Великден, пронизана от хиляди болки, Бернадет се молела: "Санта Мария, Майко на Бога, моли се за мен, бедната грешница."

После поискала да пие вода, както Христос на Кръста. След като отпила глътка, наклонила глава и кротко издъхнала, минавайки в другия свят, обещан от Светата Дева.

Св. Бернадет. На 16-ти април 1879 г. връчва душата си на Бога, убедена, че Светата Дева ще удържи обещанието си, да я направи "щастлива" на Небето...

Починала в голямо страдание на 35 години, на 16-ти април 1879 г.

Погребали я в парка на манастира. Но 30 години след смъртта й, по повод провъзгласяването й за светица, се наложило да бъде извършена ексхумация. За всеобща изненада времето не я било променило. Поради тази причина, тялото й, перфектно съхранено, било поставено в стъклен ковчег и изложено в църквата на манастира в Невер.

На 8-ми декември 1933 година тя била канонизирана за светица и представена пред света от папа Пий ХІ.

* * *

След събитията от 1858 г. и тяхното признаване от Църквата през 1862 г., започва началото на изграждането на храмовете в Светите места Нотр Дам дьо Лурд. Първите преустройства започват в Пещерата и строежа на Криптата.

Лурд става място за поклонение не само за хората от околността, но за цяла Франция. Всички се опитват да изложат своето мнение в една национална полемика: дали чудесата на Лурд са Божии знамения, или просто мошеничество?

С построяването на железопътната линия пристигат и първите поклонници с влака. Също и първите капелани, които стават мисионери в Лурд.

През 1871 година бива осветена Базиликата Л'Имакюле Консепсион. Започват големите церемонии на Лурд: култът към св. Евхаристия, процесия и благославяне на болните, процесия с факли. Създава се болницата Нотр Дам дьо Лурд, бюро за медицински констатации, място за приемане на болните.

На 6-ти октомври 1901 година е осветена една нова религиозна постройка - Базиликата Розер. Връзката със събитията e естествена: Бернадет е казвала с Дева Мария своята "шапле" (или "розер") и е споделила: "Освен моята шапле, не зная нищо друго". Може би поради тази семпла причина всички папи са обичали Лурд.

Все повече и повече поклонници пристигат от цял свят, за да видят мястото, което поддържа хрониките. Ореолът на Пещерата взема едно необятно измерение и това е характерна черта през първите години на ХХ век. Лурд става световна столица за молитва.

Пещерата и Статуята на Явлението се намират навсякъде по света, а канонизацията на Бернадет Субиру през 1933 г. осветлява изключителната съдба на това младо момиче, което с нищо не се е отличавало от своите приятелки, освен с крайната си мизерия.

През годините на Втората световна война (1939-1945) в Пещерата са били отправяни непрестанно молитви за мир.

Годината 1958 освен със 100-годишния Юбилей на Лурд е свързана и с избирането на кардинал Ронкали за Папа Джовани ХХІІІ. Той освещава новата Базилика Св. Пий Х и пръв гравира на гърба на медала на своя понтификат образа на Непорочната Дева от Лурд.

През 1983 г. Папа Йоан Павел ІІ посещава Лурд и произнася Първата литургия в Пещерата, излъчена по телевизията.

През 1993 г. 11-ти февруари става Международен ден на болните.

Терминът Свято място (Sanctuaire) означава сграда за поклонение. В този смисъл Базиликата Непорочното Зачатие (L'Immaculée Conception), построена върху Пещерата, е определена като първоначален свещен храм. Благодарение на даренията и всякакъв вид помощи, местата на култ и молитва се преумножават и затова в Лурд за Свято място се говори и в единствено, и в множествено число.

* * *

От височината на града поклонниците и туристите слизат по един от двата пътя - улицата и булеварда, именувани Ла Грот (Пещерата). Следвайки табелите с указание "Grotte", пристигате пред двата големи портала - Сен Мишел и Сен Жозеф.

Големите врати на имението, които са седем на брой, са отворени от 5.30 часа до полунощ, но влизането е възможно 24 часа в денонощието, през всички дни на годината, през един малък вход срещу Къщата на Капеланите.

Аз влизах обикновено през портала Сен Жозеф и вървейки по Царската алея, имах невероятното усещане, че съм попаднала в едно друго измерение. Понякога излизах през Сен Мишел с тримата Архангели: отдясно Рафаил - патрон на пътниците, отляво Гавриил - вестител на Благовещението.

В средата се е намирал архангел Михаил (пазител на вратите и входовете), който по-късно е поставен в убежището Сен Мишел.

Около 300 метра делят портала Сен Мишел от статуята на Коронованата Дева.

Има организирани посещения, които се състоят само от един ден в Лурд. Поклонниците се движат на групи и наистина за това време могат да се видят най-съществените места.

За мен обаче едно такова посещение е крайно недостатъчно. Аз можех да стоя с часове пред Пещерата, да се любувам на приказната картина, гледана от просторните тераси на Базиликата върху високата Скала, а когато потънех в мистериозните декори на светите храмове, то бих ги гледала до забрава. И това се отнася само до имението Нотр Дам дьо Лурд. А ме чакаха още толкова интересни посещения в самия град.

Базиликата Л'Имакюле Консепсион	Базиликата Нотр Дам дьо Розер

След като успях, доколкото ми позволява моята човешка физика, да обхвана нещата от "птичи поглед", реших да проникна най-после в интериора на величествените култови сгради.

Какво е Базилика? Тази титла е оповестена от папата и се отнася за места с високо значение на поклонение. Три църкви са провъзгласени за такива и аз реших да се запозная по-отблизо с тях.

Л'Имакюле Консепсион е разположена на върха на Скалата, над Пещерата. Сърцето на Базиликата се намира точно над мястото на Явлението. Красивите витражи отразяват историята на Дева Мария от нейното потекло до провъзгласяване на догмата за Непорочното Зачатие и Явленията през 1858 година.

Един мелодичен камбанен звън свири мелодията на Аве Мария през всичките часове.

Криптата се намира между Розер и Л'Имакюле Консепсион. Тя е издълбана в Скалата, близо до сърцето на Пещерата, и е първият свят храм, осветен през май, 1866 година. Тук грижливо се съхраняват част от мощите на Бернадет, която е присъствала на освещаването на Криптата.

Фасадата на Базиликата Нотр Дам дьо Розер служи за декор на всички големи чествания и служби, под покровителствения поглед на Коронованата Дева. Върху преддверието са статуите на св. Петър, основоположник на Църквата, и св. Павел, апостол на народите.

Явлението в Пещерата с надписите на Посланията. Мозайка в един от външните сводове на Розер	Благовещение. Мозайка в Розер

Дева Мария се е явила на Бернадет с броеница в ръка. Двете се молили със семплите молитви "шапле" или "розер". Така естествено се е родило и названието на Базиликата, чиито романо-византийски сводове са покрити с цветни мозайки. Те представляват един истински стенен катехизис. Можех да ги разглеждам с часове.

Най-дълго стоях пред изображението на св. Благовещение. Небесният пратеник, св. архистратиг Гавриил, се явил пред Светата Дева и казал: "Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!"

Благовещение е моят любим празник, защото, както възпява св. Църква, "днес е началото на нашето спасение и разкриване на вечната тайна".

Не можех да откъсна очи от красивата мозайка, която безмълвно откриваше и тайнството на Непорочното Зачатие! Недокоснатата от грях Дева смирено отвърнала: "Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти?"

Сретение Господне. Мозайка в Розер

Другият любим мой празник е Сретение Господне, който свързвам и с рождения ден на моя добър приятел Юри. Понеже той е талантлив художник, снимах специално за него и тази мозайка. Този празник е лъч светлина и към моя рожден ден, понеже Църквата празнува на 3-ти февруари паметта на св. Симеон Богоприемец и пророчица Анна.

Между голямата порта Сен Мишел и статуята на Коронованата Дева се простира подземната бетонна Базилика Св. Пий Х. Осветена е на 25-март 1958 година от кардинал Ронкали, бъдещият Папа Джовани ХХІІІ. Във формата на обърнато корабно туловище, тя е обкръжена от голяма пътека, по която е изписан пътят към Голгота, мистериите на Розер, 18-те Явления и 52 светлинни витража. Въпреки строгата орнаментика Базиликата е украсена с огромни платна, представляващи светиите и блажените от цял свят. Тези 34 портрета, придружени с кратко животоописание, ни позволяват да вървим по стъпките на светиите.

За да се придобие все пак някаква бегла представа за тая внушителна постройка, ето някои цифри: 12 000 м² площ; 191 м дължина и 61 м ширина; 25 000 места.

Имаше още много места за разглеждане в Лурд, но за днешния ден видяното беше достатъчно. Имах на разположение около два часа до вечерната Процесия с факли, на която исках да присъствам тази вечер. Мислех да се прибера в хотела за вечеря и кратка почивка, защото през целия ден поддържах силите си само с водата на Извора. Впрочем така беше през всичките дни на пребиваването ми в Лурд.

Водата на Извора не бива да се сравнява със светената вода. Това е една обикновена вода, леко варовита, с нищо по-различна от водите на съседните извори. Няма никакви лечебни качества или някаква лична специфика. Нейната популярност се ражда от чудесата, станали в съприкосновение с изворните води. Бог е Този, Който лекува, по ходатайството на Дева Мария и молитвите на християните.

Всяка вечер в 21 часа, от април до октомври, се организира внушителната Процесия с факли. Поклонниците тръгват от Пещерата до Площада на Розер, който може да побере до 40 000 човека. Всеки е поканен да държи една свещ в ръка, като символ на кръщението. След службата, която се чете на шестте официални езика в Лурд, шествието продължава с една обиколка около подземната Базилика Св. Пий Х, чието карабно дъно е покрито със свежа трева. Ако не си информиран, никога не би се досетил, какво чудо се крие отдолу. Просто ще възприемеш зелената площ като една приятна паркова декорация.

Вълнението от тази Процесия започва още от улицата, но щом влезеш през голямата порта и тръгнеш по Царската алея, изпадаш в особено състояние, гледайки хилядите поклонници с факли в ръце, някои от които припяват Аве, Аве, Аве Мария!

Исках да гледам цялата процесия отгоре и се настаних до парапета на високите стълби към Горната Базилика. Оттук имах чудесната възможност да наблюдавам всяко действие.

Вдясно от мен се открояваше в здрачевината силуетът на остригания кестен и той привлече вниманието ми. Имаше поразителна прилика с някакво животно и нямаше да се успокоя, докато не разбера, какво е то? Това е професионалната деформация на артиста-кукловод - не може да гледа нормално нито един предмет, веднага го превръща в кукла!

Слязох малко по-надолу и веднага видях елегантната еленова глава и високите й рога. Сега можех спокойно да се отдам на Процесията. За съжаление мястото ми беше вече заето от двама бърборковци и аз тръгнах нагоре да си търся друго убежище. Но да проникна в първата редица до парапета се оказа невъзможно.

Докато се лутах насам-натам, видях, че изнасят на ръце статуята на Непорочната Дева от Лурд и разбрах, че започва обиколката около подземната Базилика. Това беше наистина едно внушително шествие и аз исках да го изживея лично.

Пред Статуята и около нея вървяха деца с факли, следваха ги болните в колички, заедно с техните придружители, а след тях тръгваха на групи хората от различни националности, носейки високо своите знамена.

Запътих се натам и се озовах в групата на поляците. Повървях малко с тях, но някак си се чувствах като кукувица в чуждо гнездо. Поизостанах и така попаднах при италианците. Толкова обичам речта им, но в случая пак не бях на мястото си.

С тъга си помислих, колко хубаво би било, ако сега имаше българи и аз се наредя под българското знаме. Даже се поозърнах, но такова знаме нямаше.

Изведнъж се сетих, че съм и швейцарка! Ами така де, живея в тази страна, притежавам червен паспорт с бял кръст... С надежда се огледах и о, чудо! От далечината се задава швейцарското знаме, а до него това, на кантон Ури! Точно знамето на кантон Ури не бих го сбъркала с никое друго - черната биволска глава с червена халка на ноздрите се е запечатала в съзнанието ми. В този момент се почувствах приютена и разбрах колко много обичам Швейцария!

Наредих се до швейцарците от кантон Ури, около мен говореха на неразбираемия "швицер дюч", който във всеки кантон е специфичен, но аз така се усмихвах и кимах с глава, че никой не можеше да допусне, че не го разбирам!

По уредбите се носеше навсякъде молитвеното четене на различни езици и хората повтаряха славословието към Дева Мария. Когато започнаха да четат на френски, аз много самоуверено (бях запомнила вече думите) започнах: "Же ву салю Мари, плейн дьо грас, льо Сеньор е авек ву..." Колко радостно ми стана, когато около мен започнаха също на френски да повтарят: "Сент Мари, мер дьо Диьо, прие пур ну, повр пешьор..."

Отново пристигнахме при Пещерата, пак се наредихме между въженцата и пилоните, пак милвахме и целувахме Скалата, топяхме си ръцете във водните ручейчета, покланяхме се на Светата Дева... и излизахме развълнувани и вглъбени в себе си повече от всякога...

Наближаваше вече полунощ и аз реших да си тръгна, преди да са заключили големите портали. Кога беше изминало времето, не усетих.

За сетен път хвърлих поглед към магическата Пещера, в която движещата се редица не стихваше. Скалата изглеждаше като жива, склонила своя лик към хората-деца.

Можеха да се видят всякакви сцени в тоя час: млад мъж седеше усамотен на земята, притиснал гърба си до гладката каменна повърхност; деца се молеха на колене до големия свещник; тъмнокожа девойка беше закрила с ръка очите си, потънала в своя вътрешен мир; други бяха захлупили лице в шепите и плачеха; някои се бяха приготвили да нощуват под Скалата и лежаха в спалните си чували; на пейките пред Пещерата хората продължаваха да седят, потънали в съзерцание, забравили за времето...

Тръгнах към Алеята, все още пълна с хора, които продължаваха да си припяват Аве, Аве, Аве Мария... Около Коронованата Дева бяха положени безброй букети цветя и горяха стотици свещи. Реших да оставя тук моя догарящ факел, но преди това помолих един млад мъж да ме снима. Никога няма да забравя тези невероятни преживявания в Лурд, които изпълват сърцето с радост.

* * *

През третия ден от пребиваването ми в Лурд реших да разгледам града и неговите забележителности. Но както обикновено, най-напред се отправих към Светите места, защото не можех да започна деня, без да видя Пещерата и целуна Скалата.

Преди да вляза през портала Сен Жозеф, един пъстър афиш привлече вниманието ми и аз го заразглеждах любопитно: седем интересни визити с малкото влакче в Лурд? Точно това ми трябваше!

От отсрещното павилионче подаде глава продавачката на билети и услужливо започна да ми обяснява предимствата на тази екскурзия: няколко малки влакчета пътували по маршрута, тъй че на всеки 20 минути имало връзка с тях. Нямало ограничение за времето, можело да разглеждаш културния обект, колкото си искаш; да слизаш и да се качваш на влакчето, където и когато си пожелаеш; не пропусна да ме агитира за изгодната цена в тяхната организирана екскурзия и ме попита, дали съм италианка?

Толкова често вече ми задаваха този въпрос, което затвърди още повече убеждението ми, че имаме много общо с темпераментния италиански народ! Но когато казвах, че съм българка, блясъкът в очите на събеседниците ми издаваше тяхното учудване и симпатия: Бюлгар?! Действаше им направо екзотично!

Ето ме най-после в малкото влакче, настаних се и докато чаках да потеглим, се сетих, че някога в Пловдив бях изживяла подобна атракция на едно от тепетата, което бяха кръстили Младежки хълм. Само че онова влакче се движеше в тунел, а не по улиците!

Музеят Пти Лурд

Първият музей, който посетих, беше Льо Пти Лурд (Малкият Лурд) и се намираше в съседство с хотела Аве Санта Лучия, в който бях отседнала.

Още с влизането си попадаш в един миниатюрен романтичен свят, който те отвежда в миналото и разкрива автентичната история и истинското раждане на Лурд от 1858 г. Всичко е възпроизведено под открито небе в една градина с цветя и дървета. Чудесните постройки са възстановени чрез истинска зидария според автентични документи. Разхождаш се в сърцето на Стария Лурд, сред неговите къщи, по течението на поточето, сред историческите паметници... по стъпките на Бернадет!

Понеже времето беше слънчево, реших да продължа с най-отдалечения обект - усамотения връх Жер. Прочетох в рекламата, че там се намирали най-високите пещери на Франция, чието посещение било организирано с гид, откривала се най-красивата пиренейска панорама, имало обсерватория.

Влакчето ни отведе до въжената железница, настанихме се и зачакахме. Мина определеното за потегляне време, а ние все още сме на мястото си. Виждам, че техниците се разшетаха, бъркат в електрическите табла... явно нещо не беше в ред... А да стоиш на едно място сред мрачните скали и то в лек наклон, е не само досадно, ами и доста усойно. Пак ми измръзна гърбът, покрит този път само с кокетната пелерина. Едва сега се усетих, че съм тръгнала на екскурзия в планината, а пък съм облечена като за посещение на музеите. Ами аз точно това и мислех да правя през днешния ден, откъде ми хрумна да се катеря по върховете?

Ясна ми стана причината за повредата на въжената линия, то беше заради моето неподходящо облекло, но не се издавах... Мислено благодарях на моя ангел-пазител, че така се грижи за мен... за това ли се къпах в Извора, та сега да се разболявам?

С облекчение посрещнах вестта, че днес няма да има повече пътуване до Пик Жер и бързо се измъкнах от смразяващата прегръдка на скалния процеп. Не пропуснах обаче да изразя недоволството си пред гишето и служителката с готовност залепи някакъв печат, че не съм пътувала, даже се и подписа. Странно, че другите пътници не си направиха този труд и така билетите им повече не бяха валидни. Само аз се постарах, явно, че поради тази ми усърдност, често ме мислеха за италианка.

Пак съм във влакчето и размишлявам кой обект да посетя - някой музей или укрепения стар Замък? Слънчевите лъчи ме склониха да се възползвам днес от тяхната топлина, че утре може и да ги няма, и аз се подчиних. В Замъка има много за разглеждане на открито, затова той ще е сега на ред, пък музеите утре.

Но кой знае защо влакчето ми изигра един хитър номер: не мина покрай замъка, ами тръгна да обикаля музеите. Аз обаче, като си наумя едно нещо, го преследвам докрай: изтърпях цялата разтърсваща разходка по улиците на Лурд и след повече от час се върнах обратно пред Замъка. Но когато се наканих да слизам, шофьорът ме предупреди, че вече е 17 часа и влизането е преустановено.

Никога в живота си не бях се возила толкова дълго на малко влакче! Чувствах вътрешностите си преобърнати, защото попаднеха ли колелата в дупка, друсането беше страхотно. Дадох си сметка обаче, че едва ли ще ми се отдаде друг път такъв шанс в живота, затова реших да продължа с пълна пара и през утрешния ден.

От всичките седем обекта бях посетила само един, останалото време премина в друсане върху колела. Реших, че днешният ден няма да ми се изплъзне и след приятната закуска в хотела, улових влакчето, което чакаше пред очарователния Льо Пти Лурд. Слязох на следващата спирка, а тя беше пред Музея на восъчните фигури.

Повече от 100 персонажа от восък в естествена големина, разположени на пет етажа. Те разказват историята на Бернадет, от нейното детство до смъртта и канонизирането й за светица. Възхищение предизвиква восъчната репродукция на картината на Леонардо да Винчи "Тайната вечеря", както и другите сцени от земния живот на Иисус. Могат да се видят фигурите на Папа Йоан Павел ІІ и на майка Тереза.

От високата тераса се открива изключителен изглед към Замъка, реката Гав, Светите места, Украинската църква.

Пак във влакчето, сега към Музея на Лурд. Той се намираше съвсем близо до Восъчния музей, ама как да изпусна това "шоу на колела"?

Още с влизането си попаднах в една друга епоха и се потопих в нейната атмосфера. Разхождах се в едно дивно пиренейско село с естествена големина, запознах се със старите занаяти, дребните търговии, автентичните костюми, в едно свойствено обкръжение и необикновена светлина.

Най-много ме заплени приказния свят на Бернадет по време на Явлението. Появяването и изчезването на Небесния Силует в Пещерата беше пресъздадено с изключителна техника и виртуозност.

Оставаше още един музей от програмата и той обещаваше да е повече от интересен, защото се наричаше Ла Нативитé (Рождество).

Аз почти бях забравила за Пиренеите, когато влакчето направи виртуалния си завой и запълзя нагоре към станцията на Пик Жер. Огледах облеклото си - беше по-защитно от вчерашното, и реших, че ако е писано, ще се изкача до върха. Тъй или иначе това беше възможно единствено днес - утре вечер си заминавах и не ми се искаше да поемам риска с въжената линия.

След старателното друсане по каменистия планински път пристигнахме пред станцията, но не се наложи да слизаме - една голяма табела ни уведоми, че днес няма да има пътуване до Пик Жер. Мерси.

Пропускам обратното друсане и се пренасям в Ла Нативитé - тази визита наистина остава незабравима. Гледах една истинска приказка за раждането и детството на Иисус, неразказвана по този начин!

Младенецът в яслите е огрян от светлина и звуци и всичко наоколо изглежда оживено: Витлеемската пещера, Ангела, който се явява на пастирите, тримата мъдреци от Изток, бягството в Египет... до пиренейското селце.

Никога през живота си не бях посещавала такива вълшебни музеи!

С удоволствие се сбогувах с влакчето и след едно освежително "еспресо" ето ме най-после в Замъка. Поради причини за сигурност и удобство, главният вход с многобройните стъпала беше затворен и проникването в тази хилядолетна каменна постройка ставаше по твърде модерен начин: огромен асансьор с две кабини се провираше в скалната сърцевина и с лекота пренасяше любознателните си посетители.

За моя радост времето беше великолепно, имах на разположение много време, тъй като посещението вътре продължаваше до 18.30 часа.

Средновековната крепост, която не познава поражение, е била бивша резиденция на Графовете на Бигор. Днес е класирана като исторически паметник на Франция.

От високите укрепления върху крепостната стена се откриваше прекрасна гледка към Лурд, Светите места и Пиренеите. Замъците са моя слабост и бих останала колкото се може по-дълго в тяхната мистериозна атмосфера.

Романтичен кът в Пиренейския Музей в Замъка

Започнах разходката си най-напред в ботаническата градина, намираща се близо до Голямата кула от ХІV век. Сред разнообразната растителност бяха разположени изключителни миниатюри, пресъздаващи сцени от живота на предшествениците.

Продължих опознаването на този вид популярни изкуства и традиции, изложени в прекрасния Пиренейски музей, уреден в Замъка.

Една дама привлече вниманието ми със своето старателно разглеждане на паната от педя разстояние. Тя така детайлно проследяваше текста, сякаш върху него пълзеше невидима буболечка. След малко вече разбрах, че този маниер е придобит вследствие на екстремното й късогледство. При мен нещата бяха обратно фокусирани: отдръпвах се на метър от обекта и така четях спокойно без очила.

Другите посетители не се захласваха много подробно - погледнат и отминат, тъй че ние често оставахме сами в съответната зала. Постепенно поведохме разговор и започнахме да се движим като тандем. Тя беше доста по-ниска от мен, четеше отблизо, аз се движех зад нея и четях над главата й. Така можехме да коментираме едновременно дадено произведение. Беше забавно.

Навън се представихме една на друга и тя ме попита може ли да върви след мен, защото така се чувства по-сигурна. Беше виетнамка, омъжена за французин и живееше от много години във Франция. Сподели, че съпругът й е починал, но дори и когато бил жив, тя пак сама обикаляла и пътувала навсякъде. Изпитвала силно влечение към историческите местности, обожавала замъците и руините, църквите и манастирите. Мъжът й бил безразличен към тези неща, за него това били просто "камънаци".

Слушах я с интерес, защото откривах толкова общи неща между нас. Ако бях със старата си прическа - бретон и черта, вероятно би се забелязала и някаква прилика, тъй като зад слънчевите очила не можеше да се установи формата на очите.

Разглеждахме просторния замък, любувахме се на Пиренеите, гледахме Лурд и споделяхме вълнението си от невероятните събития, станали тук преди 150 години.

Почти не остана местенце, което да не посетим, но стръмните стъпала надолу, покрай запазените крепостни стени, привлякоха вниманието ми и аз не можах да сдържа любопитството си. Реших да узная какво има там. Виетнамката не остана по-назад и въпреки че беше опасно по стъпалата, тръгна след мен. Все повтаряше, че като ме гледа в гръб, има ориентир и не се страхува.

Слязохме благополучно и попаднахме във фамилните гробници. Ето ти ново предизвикателство. Моята компаньонка толкова се въодушеви, че започна да ме кара да чета надписите по изпочупените плочи. За нея беше неудобно да се навежда на сантиметри от тях. Беше трудно за разчитане, но за да й направя удоволствие засричах, каквото можах да видя. Дали защото беше вдовица или моят акцент я объркваше, но според нея, в повечето случаи, погребаният на това място е бил мъж? Аз си мълчах деликатно по тоя въпрос.

Май че доста се бяхме увлекли в "археологическите" си проучвания и "антропологическите" си догадки, защото, когато случайно вдигнах глава, видях, че доста любопитни надзъртат отгоре. Но не се решаваха да се присъединят към нашата компания.

Изкачването не беше по-леко, но тъй като играех успешно ролята на "ориентир", виетнамката нито се препъна, нито пък се блъсна в стената. Когато стъпихме на равния терен върху терасата и погледнахме къде сме били, тя възкликна удивено:

- Без Вас, мадам, никога не бих слязла в тези гробници!

Разменихме си най-добри пожелания и се сбогувахме сърдечно.

Пещерата в Лурд

След наситения с емоции ден, вечерята в приятната зала беше истинско удоволствие. За кой ли път отправях заслужени комплименти на патрона, който беше и готвач в собствения си хотел. Поласкан, той все ме питаше искам ли още супа. Съпругата му Мариан сервираше пъргаво и намираше дума за всеки. Обстановката беше толкова мила и естествена, чувстваш се като у дома си. Обещах, че тази вечер ще се прибера по-рано, защото досега един от съпрузите висеше до полунощ на барчето, за да ме чака.

Отново присъствах на Процесията с факли, но този път не обикалях около подземната Базилика - това вече беше изживяно. Но да целувам Скалата и да гледам Пещерата не можех да се наситя, тъй както не спирах и да пия от Изворната вода.

Тази вечер беше последна в Лурд, затова седнах пред Пещерата и се помолих на Светата Дева за това, което най-силно желая. После се помолих за приятелката си Веси, която днес, 18-ти април, имаше рожден ден. Помолих се и за Руми, както бях й обещала. Помолих се за най-добрите си приятели и близки, както и за скъпите си покойници. Накрая взех една голяма свещ, начертах върху нея моя инициал, и я занесох в Брюлуара. Тя щеше да продължи моята молитва.

Не зная колко пъти понечвах да си тръгна, но пак отново и отново се връщах и снимах Пещерата, която ме привличаше неудържимо. Точно преди да потегля за Лурд, бях завършила последната глава от "Най-дивната нощ" и Витлеемската пещера беше още в съзнанието ми. Тук попаднах на същия декор, както в нощта на Рождеството, за което разказвах в моята книга. Вълнението и преживяванията ми бяха напълно обясними, тъй като реалното и въображаемото време непрекъснато разменяха местата си.

* * *

Дойде и последният ден в Лурд. Към обяд освободих стаята в хотела и тръгнах да се разхождам из града. Най-напред, както обикновено, отидох до Пещерата и оттам поех "По стъпките на Бернадет".Този маршрут беше една покана към поклонниците да се посетят пеша местата, които са свидетели на важните събития и апелират към тишина и съсредоточаване.

Ето я Муле дьо Боли, къщата, в която се е родила Бернадет, или както са я наричали "мелницата на щастието". Дълго гледах портретите на нейните родители Луиз и Франсоа. Въпреки цялата трагедия и крайна мизерия, двамата никога не са преставали да се обичат. Имали са 9 деца, от които 5 са починали в ранна възраст. Бернадет е тяхната първородна дъщеря. Освен силната си любов тези съпрузи са били свързани помежду си и със силна вяра. И при най-тежките ситуации не са губели надежда и непрестанно са се молили.

Малко по-надолу е Мезон Патернел (Бащината къща), но тук Бернадет никога не е живяла. Нейните родители се преместват по-късно, когато тя е вече в Невер. Къщата днес е собственост на наследниците Субиру, отворена е за посещение, запазени са доста лични вещи, както и леглата, върху които са починали Луиз и Франсоа.

Посещението ми в старото "кашо" беше тъжно. В момента имаше деца и учителят им обясняваше при какви тежки условия са живели Бернадет и нейното семейство. В малката стаичка е имало три легла, една маса, няколко дървени стола и свободно местенце, колкото да се разминават. На всичкото отгоре е било мрачно и студено.

Посетих голямата къща на абат Пейрамал. В градинката отпред имаше скулптура на Бернадет. Наистина каква дързост се е изисквала от малкото момиченце, за да влезе в дома на строгия господин Кюре и да му каже това, което е видяло.

Посетих църквата Сакре-Кьор, в която е била кръстена Бернадет. Хосписът, в който е била 8 години, сега - голямата болница Нотр Дам дьо Лурд. Накрая разгледах музея Сент Бернадет. В него е запазен непокътнат воалът, с който е била погребана.

Отново се върнах при Пещерата, сбогувах се с нея и Скалата, сбогувах се със Светите места, налях си вода за спомен и си тръгнах, преизпълнена с емоции.

Всичко в Лурд носи само радост!

* * *

След завръщането ми от Лурд имах едно съкровено желание: колкото се може по-скоро да посетя Невер, където почива тялото на св. Бернадет, изложено в църквата на манастира Сен Жилар.

Когато видях за първи път рекламната брошура, големите бели букви приковаха вниманието ми: "ЗНАЕТЕ ЛИ КЪДЕ ДА МЕ НАМЕРИТЕ ДНЕС?"

С трепет продължих да чета: "Аз съм в Невер, в Бургундия, където пристигнах на 7-ми юли 1866 година. Чакам ви."

Беше последната вечер, преди да отпътувам за Швейцария, и просто ми се искаше да потегля директно за Невер. Но разстоянието от Лурд е доста голямо - около 700 км.

След вечерята разговарях със симпатичното младо момиче, което изпълняваше всякакви длъжности в хотела - от камериерка до сервитьорка. Тя беше от Париж и работеше в Лурд през силния туристически сезон. Даде ми идея, че ако реша да посетя Париж, мога да отскоча до Невер, не било далеч.

Поставих брошурата на бюрото си и всеки ден гледах лика на Бернадет. Молих я да направи така, че скоро да отида при нея.

Когато желаеш нещо много силно и искрено се молиш за него, то се сбъдва!

Мъжът ми съвсем неочаквано ми предложи да направим една разходка до Франция, по-точно из Бургундия. Искал да ми покаже един хотел, където някога бил нощувал, кухнята била великолепна, а пък за бургундските вина нямал думи... Слушах всички тези хвалби с една-единствена цел: да посетим Невер!

За да не разочаровам мъжа ми с пълното си безразличие към бургундските вина и ястия, проявих небивал интерес към местността и така се запознах с кратката история на бившето Бургундско херцогство със столица Дижон. Имах голямо желание да посетя и този град, пълен с исторически "камънаци", както казвал покойният съпруг на виетнамката, които обаче, нас двете, толкова ни вдъхновяваха.

Дойде така дългоочакваният момент и ние потеглихме към Франция. Постарах се да се представя в прехваления хотел като "добър клиент", тоест, изядох и изпих всичко, което мъжът ми щедро поръча за вечеря. За тая цел се бях подготвила старателно още преди да потеглим. А и през целия днешен ден бях пила само вода, за да мога да побера цялото бургундско изобилие в стомаха си. Мъжът ми беше във възторг, а аз само деликатно го подсещах, че утрешният ден е за Невер. Усърдието ми беше възнаградено.

Влизайки в двора на тихата обител ме обхвана познатият трепет и вълнение, когато видях копие на Пещерата от Лурд. Спокойствие и тишина цареше наоколо. До високите манастирски стени беше разположен информационният център, но в случая нямах нужда от него. Не желаех да слушам никакви коментари, а да видя чудото с очите си.

Св. Бернадет. Нейното тяло, непроменено след смъртта й, е изложено за поклонение в Невер

Влязох в църквата и... сълзите потекоха от очите ми... В стъкления саркофаг лежеше една истинска спяща красавица, а за тези неща бях чела само в приказките...

Отново реалното и въображаемото време размениха местата си и сън и действителност се преплетоха в невероятни картини...

Седнах на първия ред и... времето повече не съществуваше... Гледах онемяла кроткия ангелски лик на Бернадет, която Бог прослави чрез нейните нетленни мощи.

Две сестри от ордена Ла Шарите се молеха на колене, а после се приближиха до ниския метален парапет и снимаха отблизо саркофага. До този момент не бях посмяла да снимам, защото забраната за това беше ясно обозначена. Но окуражена от тяхната постъпка, дадох фотоапарата на мъжа ми, защото аз бях толкова развълнувана, че сигурно нямаше да се справя добре. Той направи две снимки от разстояние и отново седна мълчаливо зад мен. Беше потресен от това, което виждаше.

Когато му казах да прочете текста, изложен встрани върху високата поставка, той пристъпи с боязън и страхопочитание. От 1909 до 1925 година гробът на Бернадет е отварян три пъти и тялото й е намирано непроменено. Това беше потвърдено от лекарите, направили съответните медицински констатации и удостоверено от висши духовни лица.

Не можех да откъсна поглед от лицето на Бернадет и някак несъзнателно направих още няколко снимки, съвсем отблизо. Бях останала сама в църквата. В този момент при мен дойде една жена и тихо ми направи забележка, че не е желателно да се снима, защото това я поврежда. Вцепених се от уплаха, че съм постъпила толкова неразумно и разтреперано отвърнах, че съм видяла от сестрите, а после се разплаках. Жената разбра моето вълнение, хвана ме за ръка, усмихна се и нежно каза: "Връчвам Ви на св. Бернадет!" Такова нещо не очаквах да чуя и от цялото си сърце помолих светицата за прошка. Мисля, че е простила пристрастието ми, защото точно тези снимки не бяха сполучливи.

Много рядко моят съпруг проявяваше такова търпение, както сега. Той изобщо не препираше да тръгваме, двамата мълчаливо и внимателно разглеждахме музея, в който бяха запазени много лични вещи на Бернадет. Не можах да сдържа сълзите си пред стола, в който е издъхнала. Последните си дни е прекарвала повечето време в него, защото седнала е можела да диша по-добре.

На тръгване отново се спряхме пред красивия портрет на лъчезарното момиче, което усмихнато споделяше: "Дете на Бигор, аз израснах в Лурд, където изживях една хубава среща."

А спящата красавица безмълвно обещаваше: "Никого няма да забравя."

Чудесата са навсякъде около нас, стига да можем да ги видим. Не по-малко вълнение изживяхме, когато случайно по пътя забелязахме отдалеч една могила с живописни къщи върху нея. Решихме да пренощуваме тук.

Още с влизането в селото усетих, че това място крие нещо необичайно. Близо до паркинга видяхме малко хотелче, потънало в цветя. Настанихме се, мъжът ми седна в съседния ресторант, който беше на сина на собствениците на хотела, и се отдаде на тъй жадуваната бира. Аз отидох на разузнаване.

Слънцето клонеше към залез и старинните постройки бяха позлатени от лъчите му. Попаднах в толкова необикновен и неочакван декор, че вече не знаех, дали е сън или действителност. Приказката продължаваше. Изживяванията през днешния ден бяха просто низ от вълшебства.

Движех се по улиците като в унес и все още не можех да разбера къде всъщност съм попаднала. Видях една табела и прочетох, че в тая къща е живял през последните 40 години от живота си писателят Ромен Ролан и тук е починал. Невероятно.

Продължих нагоре и изведнъж застанах пред величествен старинен храм. Но все още не подозирах, какво чудо ме очакваше в криптата на храма? Това бяха мощите на Мария Магдалена!

Побързах да се снабдя с колкото е възможно рекламни материали и така разбрах, че сме отседнали в едно бургундско село, което се казва Везле (Vézelay). Â ХІІІ век е имало 10 000 жители, а днес наброява само 492 човека. Тук се намирало едно от най-крупните и богати бенедиктински абатства на средновековна Франция, което съществува и до сега. Днес в манастира работят и се молят монаси от ордена Фратерните дьо Ерусалим.

В 1569 г., по време на протестантските вълнения, се изгубват мощите на Мария Магдалена. По време на Френската революция били разрушени всички фигурки на фасадата.

В 1870-1876 г. ситуацията се изменила. Реликвите на Мария Магдалена били върнати и отново започнал потока от поклонници във Везле.

В 1979 г. абатството с храм-манастира и църквата Сент Мадлен (Св. Мария Магдалена) става един от първите паметници на френската архитектура.

Движех се сред този приказен свят, просъществувал през вековете, и удивено мълвях в себе си: чудни са делата Ти, Боже!

Думите на Посланието към Бернадет звучаха непрестанно в съзнанието ми: "Иди и кажи..."

Винаги ще разказвам за Лурд и чудесата, които съществуват!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2008, № 2 (99)