Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИОНСКИ ПРЕЖИВЕЛИЦИ

Таня Шелхорн

web

“Умира бавно този, който не пътува, който не чете, който не слуша музика, който не открива очарование в себе си...”

За кой ли път препрочитах прекрасните мисли на Пабло Неруда, изписани върху фона на прелестните зимни картини. Действително имах нужда от такъв емоционален импулс. И ето че на моя безмълвен зов откликна един приятел, който ми изпрати тази “рецепта” за сърцето:

“Живей днес! Рискувай днес! Действай днес!”

Днес ми принадлежи и аз не искам да пропилявам този Божествен дар! Осъзнавам, че доста време съм се застояла на едно място, а това действително поражда някаква тъга...

“Не се оставяй да умираш бавно! Не забравяй да бъдеш щастлив!

 

Мисля си за моите куклени герои и техния завладяващ оптимизъм! Какъв парадокс... аз ги създадох, а пък сега непрекъснато се уча от тях... Те заминаха на междузвездно пътешествие и са толкова щастливи! Решавам, че това се отнася и до мен. Тръгвам на път... само че в каква посока?

Господ чува молитвата на молещия се и му праща подкрепа! Получих имейл, в който моя приятелка от България ми разказваше за пътуването си до Франция, по повод голямата международна конференция “Дните на БОАРОН” в Лион. Разказваше за интересните забележителности на града, неговата архитектура и особено атмосферата в Стария Лион: “Великолепно е да поседиш там сам и да усетиш миналото на това място по свой си начин”.

Зная, че в живота няма нищо случайно и се упътвам към Лион.

 

Пристигам в неделния следобед, оставям багажа си в хотела и с картата в ръка тръгвам на разузнаване. Духа вятър, улиците са посипани с цветен прашец, който дразни очите ми. Градът ми се струва неприветлив и, като че ли напук, ми показва своите непривлекателни места. Попадам все на строителни обекти или улици с наситено движение. Прибирам се в хотела с понижено настроение и се залавям да проуча по-подробно градския план. Усещам, че този град не може да се обхване от първата среща. Той знае цената си.

В слънчевото утро на следващия ден се отправям към Офиса по туризъм, който се намира на просторния площад Беллкур. В центъра се извисява скулптурата на Людовик ХІV, работа на Лемо. Други две скулптури, разположени откъм източната и западна страна на централната фигура, изобразяват символично двете реки - бурната Рона и сладострастната Сона.

Търся статуята на Екзюпери. Трябва да е на площада, а не я виждам. Питам един господин, но за негов срам той не знае, въпреки че е лионец. Отпраща ме в противоположната посока. Кимвам усмихнато и след минута забелязвам самотната фигура на пилота и неговия Малък Принц, скрити между зелените корони на големите дървета. Бързо пресичам напречната улица и се озовавам до високия мраморен пиедестал. Оставам дълго загледана към късчето синьо небе, под което двамата герои са застинали в своя безмълвен диалог.

Антоан дьо Сен-Екзюпери и Малкият ПринцОт този миг всичко се променя. Едва сега се досещам, че съм в родното място на Антоан дьо Сен-Екзюпери, въпреки че съвсем наскоро бях чела за неговия емоционален и противоречив живот. Обикалям около прекрасната скулптурна творба, чета надписите върху белия мрамор, после сядам на близката пейка и потъвам в забвение. Постепенно в съзнанието ми изплува един лъчезарен мъж, който ми разказваше толкова непринудено: “Когато бях на шест години...” Спомням си, че именно от този човек бях чула за първи път историята на очарователния Малък Принц и неговия необикновен “баща”! Беше много отдавна, но ето че споменът отново оживя...

Като в просъница вървя по булеварда, наречен отскоро на името на прочутия автор, и се озовавам пред къщата, в която е роден. Прочитам няколко пъти мемориалната плоча над входната врата, сякаш да се убедя, че не сънувам, и запечатвам мига с фотообектива. Обикалям съседните улички, гледам аристократичните сгради, потапям се мислено във времето на неговото безоблачно детство... пак се връщам до самотната скулптура... странно нещо е животът!

Вървя, а в съзнанието ми непрекъснато този шепот: “Когато бях на шест години...” Забелязвам, че съм се спряла пред една книжарница на улица “Виктор Юго”. Влизам и, сдържайки с усилие вълнението си, питам за “Малкият Принц”. Продавачката усмихнато посочва книжката, точно под носа ми, върху рафта. Вземам я в ръце и прелиствам белите страници с оригиналния текст и акварелите на автора. Прочитам първите редове и шепотът усмихнато изчезва. Връщам се пак при двамата самотни приятели, сядам в подножието на тяхната слава, разгръщам чудната книжка и на последната страница записвам деня и часа на тази незабравима среща!

Решавам да посветя остатъка от днешния следобед, минавайки по стъпките на Екзюпери и обхождам централните градски части, разположени между двете сини ленти. След няколкочасова обиколка се връщам на оживената улица “Виктор Юго”, която ми напомня за “Главната” в моя Пловдив, с намерението да се придвижa към хотела. Хич не ми се прибира, но краката ми вече не ме слушат.

Не пропускам нищо интересно по пътя си и се приближавам до монументалния паметник на виден учен. Прочитам името на Андре-Мари Ампер. Значи и той е роден в Лион. Дори и да съм го прочела някога в енциклопедията, не бих го запомнила. Сега обаче никога няма да го забравя. Картините от живота се запечатват най-силно в съзнанието.

Точно пред паметника се беше разположил един развеселен клошар, заобиколен от три големи кучета, протегнали се лениво върху плочите. Техният стопанин дрънкаше на китарата, пиеше бира и строго нареждаше на единия пес: “Трябва да ловуваш, а не само да спиш! Ясно ли ти е?” Четириногият му приятел хич не се трогваше от тези укори, напротив, още по-сънено примижаваше под слънчевите лъчи.

Разглеждам мемориалния ансамбъл, чета надписите и от време на време поглеждам към клошаря. Много ми се иска да снимам Ампер, но в кадъра влиза и цялата колоритна компания, и то на преден план. Стори ми се, че ученият гледа със снизхождение на тези сцени, разиграващи се постоянно пред него. Освен това беше позволил на няколко гълъба да кацнат в скута и на главата му. Решавам, че няма да е оскърбително, ако го снимам със заобикалящото го пъстро ежедневие.

Клошарят, щом ме видя, че насочвам обектива, се протегна върху кучетата, разпери ръце и радостно се развика: “Ето ме, мадам, снимайте ме, мадам!”

Щракнах две-три снимки и моят “модел” се развика още по-гръмогласно: “Мерси, мадам!” На трите песа им беше все едно. Хората гледаха усмихнати този уличен спектакъл, който просто те развеселява.

 

Останалите дни преминават в разглеждане на забележителностите, посещение на музеите и катедралите, разходки в живописните улички на Стария град, край кейовете на Рона и Сона и централната част на Полуострова. Пред мен се открива един сложен, богат, очарователен и интелигентен Град, който позволява да бъде наблюдаван и преоткриван. Това е град на изкуството, на историята, работнически град, който в своето честолюбиво развитие съблюдава уважение към традицията.

Мунатиус Планкус, основавайки през 43 г. пр.Хр. на това място Лугдунум, е направил добър избор. Пушеците все още се изпаряват от големите галски имения, построени върху хълмовете на Фурвиер, когато римският офицер и неговият архитект обсъждат плановете на един нов град, бъдещата столица на Галия. Това е време на политически интриги, братоубийствени войни и грандиозни строежи. Почвата в този град крие много изненади, проклината от строители и благославяна от археолози. Благодарение на тях е разкрит историческия произход на Лион.

От хълма Фурвиер, където се намира базиликата Нотр Дам и телевизионната кула, се открива великолепна панорама на града и околностите. В ясно време видимостта се простира до Алпите и се откроява върха Мон Блан.

Виждат се двете реки с многобройните си мостове, кварталите Сен-Пол, Сен-Жан и Сен-Жорж, без съмнение най-красивите архитектурни ансамбли на Европа в епохата на Ренесанса. Цялата тази гледка представлява истински музей под открито небе!

Площадът Беллкур изглежда съвсем близо, после централната болница Отел Диьо, в която е практикувал Рабле, сградата на кметството, разположена между Новата Опера и площада Терро, украсен с фонтана Бартолди и музея Сен-Пиер, настоящия “Лионски Лувър”. Оттук се виждат и деловият квартал ла Пар-Диьо с кулата Лионски кредит - банка, създадена от лионеца Жермен. Големият парк ла Тет Д'ор, със своя розариум напомня, че в Лион се раждат толкова много рози, както никъде в света.

Накрая двата хълма: FOURVIÈRE (“този, който се моли”), на който, в непосредствена близост до Амфитеатъра, се намира гало-римският музей, който се явява шедьовър на архитектурата и един от най-красивите музеи на Франция. И хълма LA CROIX ROUSSE (“този, който работи”). Районът е присъединен към Лион в 1852 година и още тогава е имал повече от 50 000 тъкачни стана, произвеждащи несравними тъкани, предназначени за дворци, замъци, музеи и известни моделиери. Коприната, произвеждана в Лион, е най-красивата в света.

Лион се явява столица на региона Рон-Алп и наброява пет милиона жители. Това е вторият делови и промишлен център след Париж, а в Европа заема осмо място по икономически показатели.

 

След четиридневен ентусиазиран “маратон” най-после идва жадуваният миг на покой. За щастие днешният ден е прекрасен, слънцето сипе щедро своите лъчи, по небето плават прозрачни облаци, които се превъплъщават толкова образно. Аз съм сред руините на Римския театър, които нашепват приказката за раждането на Лугдунум. Трябва само да затвориш очи и да се вслушаш в тишината.

Събувам се боса и тръгвам предпазливо по стръмните стъпала на Амфитеатъра. След векове мълчание той отново взема участие в богатия артистичен живот и сега се готви за своя 60-годишен юбилей. В програмата са включени великолепни спектакли, концерти, филми.

В този час на деня има малко посетители, усамотени с книга в ръце или потънали в съзерцание. Слизам по-надолу, където хълмовете все още не са постлали своята сянка, и си избирам място между заоблените редове. Не мога да се налюбувам на чудесната гледка. Слънцето милва гърба и главата ми и ме примамва в своите обятия. Отпускам се с наслада върху топлите каменни плочи и потъвам в своя вътрешен мир. Толкова е хубаво... не ми се тръгва оттук!

Слънцето, моят стар приятел, плъзга последните си лъчи върху клепачите ми и аз отварям очи, за да се сбогувам с него. Виждам два прекрасни профила, които се целуват на небето. После облаците се разстилат като феерична завеса, спектакълът завърши. Бях останала единствената зрителка сред тоя дивен оазис.

 

В Лион е нужно да бъдеш любопитен! Да не се колебаеш да надничаш зад врати и огради или пък в стари кръчми, защото точно в тези потайни кътчета е съхранена живата история на миналото.

Случайно или не, но непрекъснато ми се изпречваше едно заведение, когато се разхождах в старата част на града. Всеки път прочитах името Кабаретие, но не посмях да влезна вътре, защото ми се струваше доста потайно. Стъклата бяха позапрашени, не се виждаше нищо през тях, а зад открехнатата врата таеше някакъв полумрак. Изобщо, това беше една стара кръчма.

Гиньол - жизнерадостен, остроумен и чаровен лионски тарикатПоследния ден, преди да отпътувам, имам на разположение няколко часа и решавам да посетя Музея на Миниатюрата и малкия фантастичен музей на Гиньол. И двата бяха в Стария Лион. Разглеждам бавно и спокойно изящните миниатюрни творби, подредени на три етажа в старинната Къща на Адвокатите. За първи път посещавам такъв вид изложба и останах очарована от търпението и умението на нейните създатели.

Отново минавам по познатите вече места, сбогувам се с тях, пак се “сблъсквам” с Кабаретие и се спирам пред музея на Гиньол, който се намира в един шармантен бутик за кукли и сувенири. Затворен е до 14 часа, тъй че мога да си поотдъхна и освежа с една напитка. Сядам в едно бистро на улица “Сен-Жан” и наблюдавам пъстрата върволица от хора. Какъв живот кипи наоколо!

Мисля си, че ако съм по-експедитивна, бих могла да посетя и Къщата на Гиньол и да гледам детския спектакъл от 15 часа. Досега все се разминавах с кукления театър, но при толкова много забележителности не мога всичко да обхвана.

Посреща ме усмихнатата мадам Кардели и ме повежда към вътрешната част на бутика. Там се намира музея, разположен на две нива - партера и мазето. Обяснява ми любезно как се задействат куклените автомати и картини и ми посочва стълбите, които водят към мазето. Пуска записа с историята на Гиньол и ми пожелава приятно забавление.

За щастие съм сама и веднага се потапям в приказната атмосфера на чудния куклен свят. Заобиколена съм от истински артисти, скулптирани от дърво и облечени в дрехи - каква прелест! Заслушвам се в разказа от касетофонната лента... и разбирам, че съм в родното място на прочутия френски куклен герой Гиньол!

Стоя като хипнотизирана: гледам уникалните кукли и куклени автомати, чета надписите и кратките информативни текстове и не мога да си простя, че точно днес не си взех фотоапарата. Слизам в потайното мазе... лампите светват... героите оживяват... отново пускам касетофона и слушам невероятната история отпреди двеста години!

Останах почти час в това фантастично кътче и научих безкрайно повече неща, отколкото през всичките часове по оскъдния предмет “История на кукления театър”, по времето на моето следване във ВИТИЗ (НАТФИЗ).

 

През Великата френска революция всички фабрики биват закрити и бъдещето изглежда безнадеждно. В Лион, столицата на копринарството, този занаят клони към своя залез и хората започват да се ориентират към други професии.

Младият и безгрижен Лоран Мурге (Laurent Mourguet), в разцвета на своите двайсет години, изгубва работата си като тъкач и започва да се препитава с малки седмични ангажименти, следвайки панаирите и празниците в своя район. Единственото негово училище са улиците на Стария Лион - той никога не се научава да пише. Малко образован, но хитър и жив, той съумява да печели живота си, като “пали огън от всички дървета”. Когато не работи, прави деца на жена си - 10 на брой.

Дали за да се поиздигне социално или стабилизира материално, той става “зъболекар” - вади зъбите безплатно, за да може да продава след това своите успокоителни. Този занаят все още не съществува в оная епоха и е по-скоро като цирков номер, представян на уличния площад. За да поразсее своите нещастни “пациенти” от патетичните им болки и да привлече клиентела, Мурге създава един малък театър с ръкавични кукли (“петрушки”), твърде на мода по онова време. Започва своя дебют с Пулчинела (преименуван в Полишинел).

В 1804 година той захвърля окончателно клещите за вадене на зъби и става асистент на татко Томас - кукловод и майстор на куклени автомати. Този прочут артист-веселяк, когото всички наричат Джепето, има голяма слабост към бутилката, поради което двамата сътрудници се разделят.

Бившият “зъболекар” става директор на Куклен театър и създава нов персонаж, разбира се с чертите... на татко Томас. Много скоро над паравана се появява още една кукла, изобразяваща лионския тъкач. Нейното име е Гиньол. Оттук нататък двамата с Джепето са неразделни приятели. Към тях се присъединява и Мадлон, съпругата на Гиньол.

Езикът на Гиньол е неповторим: той говори добре, но съчинява и нови думи, жонглира с тях, смесва местния диалект и арго, флиртува, жужукайки весело. Жандармерията е винаги осмяна, властващите са подиграни. Мурге притежава умението да забърква в своите сценарии актуалните злободневки и всички се смеят от сърце. Малко по малко буржоазията също вкусва от хумора на Гиньол.

Популярността на Гиньол е толкова велика, че той скоро напуска партера на уличния площад и се установява в кафетата, а оттам и в целия Лион. Театрите с неговото име бързо се увеличават и се разпространяват и в другите градове.

Лоран Мурге умира през 1844 година, но две от децата му продължават пътя и така до днес малки и големи се наслаждават на авантюрите на Гиньол.

 

Сбогувам се с Лион, с пожеланието да дойда отново в този чудесен град. Тогава непременно ще посетя Кабаретие и ще изпия чаша Божоле!

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2006, № 6 (79)