Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛАЗУРНИЯТ БРЯГ, ИЛИ ПРЕЛЕСТНАТА ФРЕНСКА РИВИЕРА

Таня Шелхорн

web

Идеално скулптирана между море и планини на южния средиземноморски бряг на Франция, простираща се от италианската граница докъм Тулон, Френската Ривиера е едно от най-вълнуващите места в света, добило своята популярност още през ранния ХІХ век. Под емоционалното название Лазурен бряг (Кот д’Азур), родено под перото на поета Стефан Лежар преди повече от един век, се крият многобройни и невероятни разнообразия, характеризиращи този райски кът. Живописно виещият се бряг минава през световно известни курорти или многобройни селца, кацнали в подножието на приморските Алпи. Красотата и величието на природните дадености поразяват със своето разнообразие: заснежени алпийски върхове, уютни просторни заливи, плодородни речни долини и богата растителност. Впечатляващо е и голямото разнообразие на климата, което привлича милиони туристи, тъй като има по нещо за всеки вкус - потапяйки се в топлите средиземноморски води можем да се любуваме на заснежените алпийски върхове. Цялата тази прелест е щедро осветена от златистите слънчеви лъчи, които струят от небесната синева, сливаща се с лазура на морето.

Ей такива неща четох, докато се приготвяхме за пътешествие на Лазурния бряг. Правех маршрути и събирах информация, както винаги, но копнежът по тази толкова мечтана туристическа дестинация ме изпълваше с нетърпение и възбуда. Колко въздишки се изтръгваха някога от ученическото ми сърце, когато гледах филмите с Бриджит Бардо или Луи дьо Фюнес, снимани в Сен-Тропе. Тайно си мечтаех да видя един ден този Лазурен бряг, за който само бях слушала приказни неща. Разказите за Френската Ривиера ми звучаха омагьосващо, а музикалните фестивали в Сан Ремо пък разпалваха фантазията ми за Италианската Ривиера... ах, самото название ме изпълваше с романтика! Но в живота всичко се случва в най-подходящия момент, нужно е само да имаш търпение!

Бяхме готови да потеглим през май, любимото ми време за пътуване, но изчакахме да приключи филмовият фестивал в Кан, за да избегнем навалицата и задръстванията. Мъжът ми търсеше през това време подходящо място за нощуване, аз все наблягах да е на тихо и спокойно място и на нормални цени. Бях приятно изненадана, когато ми показа една кокетна бяла къща в Сан Ремо, с изглед към морето - Casa di Ketty, предлагаща Bed & Breakfast. Значи, ще видим и Италианската Ривиера! Решихме да останем цялата седмица на това място, тъй като разстоянието до другите градове не беше голямо. Най-после, на 17-ти юни 2014 г., потеглихме към Медитерана.

Самото пътуване до Сан Ремо мина неусетно, имаше толкова красота наоколо, която те зарежда с енергия. Докато се любувахме на швейцарските Алпи, пресякохме тунела Сен-Готард и съвсем скоро се озовахме край Милано, после Торино и ето ни пред "Каза ди Кети"! Посрещнаха ни засмените стопани, Кети и Фабио, майка и син. От пръв поглед ми станаха симпатични, особено Фабио, с неговото възпитание и любезност. Говореше четири езика и беше готов винаги да услужи. Показа ни картата на околността с нейните забележителности и ни препоръча някои от тях. Седнахме отвън в градината на чаша бира, пред нас се ширеше морето, ухаеше на цветя, тихо и спокойно. Настанихме се в стаята, после отидохме на вечеря в близкия ресторант и така завърши първият ден от пътешествието.

На следващата сутрин нямах търпение да видя Лазурния бряг, започвайки от Ментон. Мъжът ми обаче настояваше да посетим планинските местности, предложени от Фабио, защото, като геолог, това го интересувало. Хич не ми се изкачваше по върховете, но няма как, съгласих се. Стигнахме до прочутите маслинови насаждения, които заемаха огромни територии. Накъдето и да се обърнеш, само маслинови гори. Това беше наистина интересно, което въодушеви мъжа ми за още по-стръмно изкачване, чак до къщичката на вещицата, за която беше споменал Фабио. Пресякохме няколко от така наречените "кацнали селца", но времето беше влажно, ръмеше, не си струваше въртенето по завоите, които ме зашеметиха напълно. Настроението ми започна да спада. Умълчах се и това беше достатъчно да се разбере, че ми е прекипяло. Затова ли съм дошла на Лазурния бряг, да гледам планинските върхове, сякаш си ги нямаме в Швейцария? Морето искам да видя, за него копнея непрестанно. Времето също ме подкрепи, като запръска по-силно и се замъгли. Мъжът ми направи няколко снимки на маслиновите насаждения и на старите къщурки и реши да се връщаме.

Вече два пъти пресичахме с колата Сан Ремо, което ни даде първоначалната представа за живописния град. Елегантни алеи с палми и множество бутици, паркове и градини с тропическа растителност, реномирани заведения, хотели, личи си, че е луксозен курорт. Веднага се усеща артистичната атмосфера, създадена от целогодишните празници и фестивали. Пълно е със стари сгради, църкви, замъци и дворци.

Първата забележителност, която привлече вниманието ни, беше Руската православна църква, защото пътят ни минаваше точно покрай нея. Строежът на сградата е завършен през 1913 г. и оттогава тя е една от основните атракции на града. Много руски аристократи са живели в Сан Ремо и доста от тях са свързани с царската фамилия Романови. За съжаление църквата беше затворена и не можахме да разгледаме интериора. Направихме снимки на сградата отвън и наоколо.

Продължихме по главната търговска улица, "Корсо Матеоти", наблизо се намираше световноизвестното казино "Сан Ремо", построено през 1905 г., което силно впечатлява със своя стил "либърти".

"Корсо Матеоти" е една от най-елегантните улици на града. Тя оформя модерния център на Сан Ремо и предразполага към разходка и забавление. Улицата съществува още през 19-ти век и първоначално е била наречена на името на италианския крал Виторио Емануели ІІ. След Първата световна война е прекръстена на името на Джакомо Матеоти, бивш лидер на социалистическата партия, убит през 1924 г.

Стигнахме до легендарния театър "Аристон", една от емблематичните сгради на Сан Ремо, където се провежда световноизвестния фестивал на италианската песен, създаден през 1951 г. От 1954 г. фестивалът се излъчва директно по телевизията, а от 1956 г. песенният конкурс на Евровизията се гледа почти в цяла Европа.

Пресякохме "Пиаца Коломбо" и се отправихме към стария квартал, "Ла Пиня", който се характеризираше със своята семпла елегантност. Тук е биело сърцето на средновековния град, заобиколен от стени, кули и врати. Името си получава от разположените в редове къщи върху хълма, които, погледнати отдалеч, приличат на шишарка (La Pigna). Стръмни улички, прерастващи в калдъръмени стълбички, водят към върха, където се намира бароковата църква "Мадона де ла Коста", датираща от ХVІІІ век. Можехме да се придвижваме само пеша, затова паркирахме колата и се заизкачвахме нагоре. В този час църквата беше затворена и не можахме да разгледаме нейния пищен интериор.

Изглед към Сан Ремо, заснет от върха на хълма "Ла Пиня"

Изглед към Сан Ремо, заснет от върха на хълма "Ла Пиня"

От хълма се откриваха великолепни изгледи към целия Сан Ремо, намиращ се на средиземноморския бряг на Западна Лигурия, притежаващ две пристанища - "Порто Векио" и "Порто Соле". Долу беше изграден модерния град, част от който вече разгледахме, но имаше още много други забележителности. Засега си отдъхнахме в градината, наслаждавайки се на великолепните изгледи, а после направихме много панорамни снимки.

Сан Ремо добива популярност още през 1855 г., заслуга за което има романът на Джовани Руфини, "Доктор Антонио". В него се описва любовната история между доктора и неговата пациентка, при което авторът щедро е пресъздал и красотите на окръжаващата природа. Романът е издаден на английски и привлича интереса на многобройните читатели във Великобритания, които започнали да посещават Сан Ремо, за да се убедят лично в неговите природни красоти. Така се започнал туристическия бум, който се разраства и до днес.

На връщане минахме през "Пиаца Ерои", един от най-емблематичните площади на града, с масивната кула от ХІV век, и катедралата "Сан Сиро", в романско-готически стил, датираща от ХІІ век. После слязохме до старото пристанище, снимахме се със старата цитадела, пихме кафе в едно кокетно бистро и потеглихме към Ментон. Обещахме си, че пак ще дойдем в Сан Ремо, ако не сега, то при следващото си пътуване, което ще посветим на Италианската Ривиера.

Ментон е първият френски град след италианската граница, намира се само на 32 км от Сан Ремо, и се счита за едно от най-очарователните и живописни места, заради което е наречен "Перлата на Франция". Известен е още като "Лимонената столица", заради най-големия в света Лимонен карнавал, чийто атракции са огромните лимонени платформи с фигури на животни, птици, исторически паметници или бележити личности, изработени от лимони. Гледала съм по телевизията тези празненства и това беше единственото ми впечатление от малкото старинно градче, първото, което срещаме на Френската Ривиера.

Още с влизането си в населеното място се впечатлихме от пълната хармония между природа и култура. Идеална чистота, красиви алеи с палми и други странни тропически растения, големи горички от лимони и портокали са основният чар на града. В периода преди Първата световна война, или тъй нареченият "Бел Епок", когато икономиката и техническият прогрес в Европа са във възход, много английски и руски аристократи се заселват тук и построяват разкошни вили и хотели, казина и клубове. Тъй като има много насаждения от рози, градът се превръща в център за производство на парфюми и етерични масла. Голямата табела с надписа, "Перлата на Франция", засилва емоциите от предстоящото приключение, което ни очаква в следващите часове.

Паркирахме колата близо до бялата сграда на казиното, което привлече вниманието ни отдалече, и най-напред решихме да се разходим покрай брега. Най-после да усетя аромата на морето! Горещо слънце, плискащи се вълни, хората налягали по пясъка, пекат се на спокойствие, това е моят идеал за почивка. Плажната ивица е дълга около 2 км и ако тръгнеш по нея, неусетно влизаш в Италия, толкова близо е до границата. Италия е предявявала претенции до 1945 г. Ментон да бъде италиански град.

Катедралата "Св. Архангел Михаил" в Ментон

Катедралата "Св. Архангел Михаил" в Ментон

Най-голям интерес за мен винаги е представлявала разходката в старинната част на града. Оттук се виждаше катедралата "Св. Архангел Михаил", която исках най-напред да посетим. Тръгнахме по стръмните улички нагоре и попаднахме в един наистина приказен свят, в който можех да остана до забрава, тъй като обожавам такива магнетични местенца. Старият град е невероятно съчетание на романтични улички и стълбички, къщи и площадчета, сред които може да се открият много паметници на бароковия период. Над тях се издига базиликата "Св. Архангел Михаил", построена през 1619 г. и изпълнена в бароков стил от архитекта Лоренцо Лаваня.

Влязохме най-напред да разгледаме интериора, украсен със скулптури и красиви картини на голяма стойност. По време на Музикалния фестивал в Ментон, църквата се превръща в място за концерти на Камерния оркестър.

По-голямата част от стария град е превърната в пешеходна зона и разходката из този декор на художници е истинско удоволствие. Навсякъде прелива от цветове: камбанарии с червени стени и керамични плочи, прави улички, облицовани с фасади в цветовете на охра, жълто и зелено те настройват на една носталгична вълна, която те пренася в отминалите времена. Точно това са моите любими места, в които винаги се зареждам с енергия.

Изглед към града и морето

Изглед към града и морето

До 1346 г. земята на Ментон е била притежание на голяма генуезка фамилия, после е във владение на Шарл Грималди, господар на Монако, и едва през 1861 г. влиза в територията на Франция. Градът става известен благодарение на един английски лекар, д-р Джеймс Хенри Бенет, който представя Ментон като перфектна комбинация от море, слънце и природна красота, особено подходящ за възстановяване след боледуване. Изобщо, може да се каже, че англичаните и Ривиерата са красива любовна история! Ментон е почитан от хората по целия свят, той е красиво и уникално наследство на Френската Ривиера, получил титлата "Град на историята и изкуството".

Връщаме се отново пред базиликата, която, според желанието на княз Оноре ІІ на Монако е "...голяма и красива църква в Ментон". Този прост обет ражда великолепната базилика и площадчето от 250 000 камъчета пред нея. Тържествената камбанария с височина 53 м, окачена между небето и земята, е работа на монегаския архитект Емануел Кантоне. Оттук се открива трогателна гледка към града, морето, планините и Италия. Да вдишваш свежите аромати и пред очите ти да се изнизва филмовата реклама за Лазурния бряг - действителност, по-красива и от сън!

Бяхме решили да обходим крайбрежието до Сен-Тропе, а останалата част, до Марсилия, в друго пътешествие. Прованс е моята слабост и никога няма да се наситя да пътувам из тези места. Интересно е, че доста хора, дори и тези, които са чували за Лазурния бряг, не знаят, че това също е Прованс. Тази историческа област в югоизточна Франция се простира между Алпите и Средиземно море, на изток граничи с Италия, а на запад е обгърната от устията на река Рона. Заедно с другата историческа област, Ница, образуват единен икономически район, който се нарича Прованс-Алпи-Лазурен бряг. В него влизат шест департамента, разположени на площ от 31,3 хил. кв.км, с население около 5 млн. граждани.

За чуждестранните туристи Лазурният бряг и Френската Ривиера са идентични понятия, така ги срещаме и в повечето информационни източници. В действителност Френската Ривиера се простира от Ментон до Ница, така е било наречено крайбрежието преди да се появят световноизвестните курорти, обединени под наименованието Лазурен бряг. Аз също съм се чудела преди на името Ривиера, защото "ривиер" на френски значи "река". По-късно разбрах играта на думи, така характерна за френския език - казвайки "ривиер дьо диамант", което буквално се превежда "река от диаманти", разбираме "диамантена огърлица". Може да се каже и само "ривиер". Френската Ривиера всъщност е диамантената огърлица на Южна Франция!

Избрахме да започнем пътешествието през днешния, трети ден, от Сен-Тропе, най-отдалечената точка от нашия маршрут. Разстоянието беше около 170 км, но изобщо не ги усетихме сред екзотичните места, през които пътувахме.

Сен-Тропе е популярен морски курорт, чието споменаване предизвиква образа на красиво пристанище, пълно с платноходки, елегантни яхти, луксозни кораби, имения на звезди и знаменитости. Подобно на много други пристанищни градове, първоначално е бил рибарско селище, разположено в близост до Ница, но е станал по-популярен, когато в него са се преместили някои семейства от Генуа и градът започва да се пълни с поети, писатели, артисти и художници, които са получавали вдъхновение тук. Сен-Тропе придобива световна слава, когато през 1956 г. в него се снима филма "И Бог създаде жената", с Бриджит Бардо в главната роля, след което започва посещението на известни актьори, модни дизайнери, богати личности, които трансформират града в морски курорт на модата.

Пристанището в Сен-Тропе

Пристанището в Сен-Тропе

Пристанището е истинският център на града и беше вълнуващо, когато се озовахме на кея, пред многобройните яхти, акустирали в басейна. Наоколо беше много оживено, пълно с ресторанти и бистра, кокетни магазинчета и бутици примамваха с оригиналните си аранжировки на витрините, художници бяха разтворили стативите си върху тротоара, пълно с туристи... ама точно такава атмосфера си представях винаги, когато се сещах за Сен-Тропе!

Големите и красиви яхти се поклащаха лениво, привличайки любопитните погледи, но за мен те не представляваха никакъв интерес. Завиваше ми се свят само като ги гледах, камо ли да пожелая да се кача в тях. Правила съм го веднъж и се зарекох, че втори път няма да има. Досега съм удържала на думата си и никаква яхта не може да ме съблазни, напротив, обръщам глава, за да не я гледам. За мен би било истинско мъчение, ако обстоятелствата ми налагаха да почивам на яхта, което днес се смята за нещо много престижно. Все пак направих няколко снимки за спомен, но повече позирах пред елегатните плавателни съдове, обърната с гръб към тях.

Разхождахме се дълго покрай кейовете, снимахме до насита, пихме кафе и се наслаждавахме на всяка минутка от прекрасния слънчев ден. После се отправихме към стария град, където се криеше историята на това очарователно местенце. Според легендата, името е свързано със смъртта на Св. Тропес, християнски мъченик, чието обезглавено тяло, по заповед на Нерон, било положено в лодка, заедно с един петел и едно куче. Животните не се докоснали до тялото, което останало непокътнато, и лодката изплавала до бреговете, където бил построен градът. Неговата история е богата и оживена, а жителите му - пълни с кураж и енергия. В 1637 г. флотът на Сен-Тропе, в състав от 4 кораба, разбил напълно испанския флот от 20 кораба, което станало най-славното събитие в местната история. Този епизод се празнува ежегодно на 15-ти юли с тържествени процесии, преминаващи по улиците.

Из шармантните улички на Сен-Тропе

Из шармантните улички на Сен-Тропе

Освен пристанището и плажовете, Сен-Тропе може да предложи интересна разходка из шармантните улички с модни заведения, занаятчийски работилници, елегантни магазини. Да се потопиш в артистичната атмосфера в приятния следобед е истинско удоволствие за сетивата, особено когато си мечтал за това толкова отдавна. Често се срещаше емблематичният образ на Брижит Бардо с надписите "Саша от Сен-Тропе", захапала предизвикателно цигара, с разпиляна коса и сексапилни устни, което създаваше страхотно настроение.

Мислихме да се изкачим до цитаделата, но се задоволихме само да я снимаме отдалеч, защото чарът на малките улички ни привличаше повече и ние продължихме разходката си сред тях. Стигнахме до Културния център и влязохме да се осведомим за други забележителности. Предложиха ни да разгледаме две близки селца, Раматюел и Гасен, и ми подариха елегантното списание за Сен-Тропе, чиято корица беше украсена с фантастична снимка на Брижит Бардо - тя ще прославя този град, докато свят светува!

Отправихме се към препоръчаните ни "кацнали селца", в полуострова на Сен-Тропе, чиято визита беше просто неизбежна. В това се убедихме веднага щом потънахме в заплетените стари улички, между сводестите фасади, потънали в цветя, които представляваха жива илюстрация на неопределимия чар на старите провансалски градове. Невероятна тишина и чистота наоколо, имаш чувството, че си се върнал векове назад във времето. Раматюел и Гасен оставиха у нас вълнуващи спомени, препоръчвам на всеки да ги посети.

Четвърти ден, времето лети неусетно. Днес беше петък и затова решихме да посетим Ница, защото през уикенда щеше да има повече натоварване в големия град. Нямах търпение да видя столицата на Лазурния бряг, бях прочела доста информация и сега тръпнех в очакване със срещата на живо. Паркирахме колата край кейовете на Стария град и най-напред отидохме да видим морето.

Плажовете на Ница

Плажовете на Ница

Тюркоазено-синята водна повърхност блестеше под слънцето и просто те примамваше да се потопиш в нея. Тази гледка ме зареди емоционално, защото щях да й се наслаждавам през целия ден. Плажовете бяха каменисти, та се пошегувах, че няма да е комфортно да се лежи на тях - все нещо трябваше да измисля, за да мога да продължа по маршрута си без ревност към безгрижните летовници. Аз идвах за първи път тук и затова исках да видя колкото може повече неща.

Ница е чудесна дестинация със своята космополитност, история, изкуство и са нужни поне няколко дни, за да я опознаеш. За мен сега беше интересно да видя красивата природа и едни от най-важните забележителности, които бяха на открито и напълно безплатни. Най-популярната от тях, зоната за разходки покрай "Залива на Ангелите", се простираше пред очите ни, а другите се криеха в Стария град и наоколо.

Паркингът се намираше точно до пъстрия Пазар на цветята (Марше о Фльор) и тъй като пътят ни минаваше през него, имахме удоволствието да се потопим сред голямото разнообразие от свежи цветя и аромати. Наред с тях се продаваха пресни плодове и зеленчуци, деликатеси, маслини, сирене, хляб и ред други стоки.

Посещението в Ница няма да е пълноценно, ако не се види Стария град, без съмнение, най-живописният и автентичен квартал. Упътихме се по популярния булевард "Салея" към средновековния лабиринт от гъстонаселени тесни улички, преливащи от ярки цветове. Веднага ни грабна очарованието от старите сгради, множеството ресторанти, бутици и магазинчета. Вървяхме така, без ориентир, нямахме карта на града, затова предложих да потърсим Бюрото за туризъм, което сигурно ще е някъде в тази част. След като се полутахме още малко, разбрахме, че само с интуиция не става и започнахме да питаме за въпросното бюро. Никой не можа да ни отговори и това породи предизвикателството на всяка цена да открием Информационния център на Ница. Дадох си сметка, че това е мой пропуск - не бях се сетила да отбелязвам адресите на туристическите центрове, тъй като те сами изникваха пред очите ми. Но сега, когато имахме нужда от карта на града, не можехме да намерим и следа от тях.

Предизвикателството се превърна в истинско приключение, защото обиколихме доста улички, докато стигнахме до площада пред Съдебната палата и седнахме в едно бистро. Мъжът ми беше тъжен, че фотообективът му се беше повредил и не можеше да снима. Ново предизвикателство - да открием фотографски магазин. Забелязах отсреща едно магазинче, в което се продаваха и фотоматериали, влязохме и попитахме. Човекът любезно ни упъти към площад "Масена", там, където е Търговският център на града. Попитах и за Офиса по туризъм, обясни ни, но без карта в непознат град е малко трудно да се ориентираш веднага.

След като поскитахме на воля, попаднахме на подходящата улица, "Рю де ла Либерте", а и като по чудо, фотографският магазин изникна пред очите ни. Щорите бяха наполовина спуснати, беше обедна почивка, но пак като по чудо, собственикът се появи, поздрави засмяно, вдигна щорите и ни покани да влезем. Обслужи ни повече от любезно, мъжът ми сияеше от радост и аз му казах, че този фотообектив е подарък от мен за предстоящия му 60-годишен юбилей. Радостта ни беше взаимна и като се поогледахме, видяхме, че сме пристигнали на прочутия площад "Масена", също от големите безплатни забележителности на Ница. Започнаха снимките с новия обектив.

Площад "Масена" в Ница

Площад "Масена" в Ница

Площад "Масена" (Place Masséna) е голям централен площад, построен през 1835 г., забележителен със своя архитектурен ансамбъл в червена охра, заобиколен с множество дървета и палми и красив фонтан в центъра. В миналото на това място е имало река и мостът над нея е свързвал стария и новия град. Площадът винаги е бил център на живота в Ница, тук се провеждат множество събития. Всяка година се преобразява като главен театър по време на Карнавала на цветята. Част от трамвайната линия по "Авеню Жан Медсен", основната артерия на града, превърната в пешеходна зона, минава през площад "Масена", разположен на много стратегическо място, водещо към най-големите забележителности на града. Наречен е на името на Жан Андре Масена, маршал на Франция, произведен от Наполеон.

До площада се намира великолепната Градина на Албер І, където си дадохме почивка сред красивата растителност и тишина. После тръгнахме по "Авеню дьо Вердюн" и излязохме на прочутия булевард "Променад дез Англе", точно до Офиса за туризъм. Бяхме забравили за него и както става винаги, когато не го търсиш, то само изскача пред очите ти. Снимахме се специално пред големия надпис и аз си дадох дума, че оттук нататък винаги ще отбелязвам адресите на тези полезни информационни центрове.

Хотел "Негреско"

Хотел "Негреско"

Ето го най-после и хотел "Негреско", в цялото си великолепие и красота! Неговата история е истинска приказка, която продължава и досега. Невъзможно е да се разказва за Ница, без да се спомене и човека-легенда, Анри Негреско - основателят и първият собственик на символа на града, хотел "Негреско".

Румънецът, Анри Негреску, син на селски гостилничар, напуска родината си едва петнайсетгодишен и обикаля големите градове на Европа, изпълнявайки популярни мелодии на цигулка. Прочува се като виртуозен цигулар в циганските оркестри и научава половин дузина езици, които му помагат да се ориентира към хотелиерството. Става известен управител на луксозни хотели в Париж, Лондон, Рим, Виена, Монте Карло. В началото на ХХ век се установява на Лазурния бряг, който е станал център за почивка на представителите на благородни фамилии от световния финансов и промишлен елит. Точно тук циганският темперамент, решителност и природен авантюризъм изиграват своята важна роля - Негреско умее да ухажва и привлича най-богатите хора, като велики руски херцози, германски барони, влиятелни фамилии, като Рокфелер, Вандербилд или Сингер. Когато в Ница се открива "Голямото казино", той става управител на ресторанта му и тук се заражда идеята, да построи свой собствен хотел. Купува терен от 6500 кв.м на самия плаж, близо до вила "Масена", и уговаря мастития индустриалец, Александър Дарак, да финансира проекта, а талантливия архитект, Едуар-Жан Ниманс, който е реставрирал казиното - да построи сградата. Създателят на Айфеловата кула, инженер Густав Айфел, пък проектира арматурата на витража, един от най-хубавите в Европа. На 8-ми януари 1913 г. на бляскавото откриване на хотел "Негреско" присъстват 7 короновани глави от цяла Европа. Само за една година хотелът реализира огромната за времето си печалба от 800 хил. златни франка. Но радостта е краткотрайна - през 1914 г. избухва Първата световна война и новата луксозна сграда е превърната във военна болница. Връщат я на собственика през 1918 г., но обезщетението не може да покрие разноските по възстановяването. Разорен, Анри Негреско е принуден да продаде любимото си творение на белгийска компания и 52-годишен, умира от рак през 1920 г. Името му обаче остава върху фасадата.

Между двете Световни войни хотелът сменял различни собственици, но никой не могъл да се справи напълно с неговото възстановяване. Докато през 1957 г. бива закупен от Жан-Батист Масенж, който го поверява на дъщеря си Жана, омъжена за известния адвокат и политик Пол Ожие. Семейството въздига "Негреско" до пълния му блясък, а Мадам Ожие реализира съкровената си мечта за хотел-музей и създава своя малък "Версай".

През 2013 г. "Негреско" навършва 100 години, а неговата собственичка - 90. Въпреки съблазнителните предложения от клиенти, като Бил Гейтс или султана на Бруней, хотелът не се продава, той е завещан на фондацията на Жана Ожие, като по-голяма част от средствата са именно за защита на четириногите й любимци. През 2003 г. "Негреско" е обявен за паметник на културата, а през 2009 г. получава петата си звезда. Той е един от най-красивите хотели на Лазурния бряг, истинско бижу в стил "Бел епок", любим на световни знаменитости от неговото създаване до днес.

Част от фоайето на хотел "Негреско"

Част от фоайето на хотел "Негреско"

Много ми се искаше да видя поне малка част от интериора, затова влязохме и попитахме дали можем да разгледаме. Любезно ни поканиха и ние се упътихме към голямото фоайе, изпълнени с възторг от артистичната атмосфера и изискан вкус. Оригиналната скулптура на Ники де Сент Фал, която се въртеше около оста си, веднага привличаше вниманието и ние я заснехме многократно. Беше ми странно, че една съвременна модерна скулптура, може да се нареди до класическите кралски портрети от миналите векове и да стои в такава хармония с тях. За такъв избор се иска да притежаваш голяма култура. Невъзможно е да се опише обстановката с всичките прекрасни картини, изящни скулптури, елегантни мебели, красиви килими и полилеи. То беше цял музей и имахме щастието да запечатим с фотообектива доста неща, та сега често ги разглеждам с наслада. Колекцията се състои от 6000 произведения на изкуството, като 1300 от тях украсяват фоайетата и стаите. Наистина, в "Негреско" човек не идва да спи, а да мечтае. Ето един прекрасен подарък, който си заслужава цената!

Излязохме навън и седнахме в градината на съседната вила "Масена", имахме нужда да отдъхнем от току-що преживените емоции, за да освободим място за следващите. Музеят "Масена" беше затворен, не можахме да го разгледаме, но едва ли щеше да ни впечатли повече от видяното в "Негреско".

Немислимо беше да не се разходим по легендарната крайбрежна "Променад дез Англе" (Английската алея), която се простира покрай тюркоазените води на морето цели 7 км, осеяна с дворци и вили в стил рококо от периода "Бел епок", които припомнят историята на един век, преминал в блясък и светска слава.

С пълно право англичаните се смятат за откриватели на Лазурния бряг и една голяма любов ги свързва завинаги. Всичко започва през 1731 г., когато лорд Кавендиш, заедно със съпругата си, предприемат пътешествие по Средиземноморието, бягайки от мъглите и зимата на своя остров. Крайбрежието на Южна Франция ги привлича с мекотата на климата и спокойното лазурно море и те решават да се установят в Ница. Пленени от нейната красота, се връщат и на следващата година, като заразяват с примера си и своите заможни приятели. Така през следващите десетилетия повече от сто и десет фамилии от Англия започват да строят луксозни вили и хотели и славата на Ница се разнася по цяла Европа. Нараства броят на представителите на руския елит, дошли да търсят тук слънце и топлина. Ница се превръща в столица на Френската Ривиера и бива посещавана все повече и повече от короновани особи, които строят дворци и резиденции, а руският император Николай ІІ построява великолепна православна църква.

"Променад дез Англе" е най-популярната част от Ница, винаги е пълно с разхождащи се по брега на морето хора, тук се провеждат карнавални тържества, изложби на цветя и картини и ред други събития. Завършва с летището на Ница, основното на Лазурния бряг и третото по натовареност във Франция, след парижките "Шарл дьо Гол" и "Орли". Заради близоста си с Монако, летище Ница обслужва и него, като връзката с княжеството се осъществява с хеликоптер.

Разхождахме се дълго и с удоволствие покрай "Залива на Ангелите", докато стигнахме отново до Стария град и решихме да се изкачим на замъковия хълм "Колин дю Шато". Към върха водеше виеща се каменна стълба, но точно под нея с големи луминесцентни букви беше написано: Асансьор дю Шато. Мъжът ми, щом го видя, веднага се отправи към него и никой не можеше да го накара да се изкачва пеша. Влязохме в кулата и се спряхме пред касата, понеже беше редно да се заплаща такава услуга, но разбрахме, че таксата е само за музея, уреден вътре, а изкачването с асансьора е безплатно. За секунди се пренесохме на 90-метровия връх, докато хората пълзяха по нагорещените каменни стъпала - явно мислеха, че се плаща!

Веднага се осведомих от табелата, че асансьорът се помещава в кулата "Беланда", в която някога е имало кладенец. Наистина романтично, никога не бях се изкачвала с асансьор от дъното на кладенеца. Чудно ми беше обаче, как хората са черпели вода от него при такава дълбочина. Какво ли не се е случвало в ония времена на този висок зелен хълм, който все пак е приютявал своите жители в безопасност.

Изглед към Ница и "Залива на Ангелите" от върха на "Колин дю Шато"

Изглед към Ница и "Залива на Ангелите" от върха на "Колин дю Шато"

Сред най-атрактивните забележителности на "Колин дю Шато" не е едноименният дворец, който е само руини, а гледката към живописната брегова линия и Ница. Имаше специални наблюдателни площадки, от които можеше да се види цялата околност като на длан. Днес, това е място за разходки из красивия парк на свеж морски въздух, сред буйна растителност и изкуствени водопади. Минахме покрай гробището, разположено в необичайно живописно място, в което бяха погребани католици, протестанти и евреи, и продължихме надолу по стълбата, спускаща се към Стария град от другия край на хълма. Бяхме обиколили целия връх и направихме фантастични панорамни снимки.

Отново потънахме сред най-старата част на Ница, датираща от ХVІІ и ХVІІІ век, изобилстваща от малки кафенета, пъстри пазарчета и криволичещи улички в жълти, оранжеви и червени цветове. Тук всичко напомняше повече за Италия, отколкото за Франция. Излязохме на площада пред катедралата "Света Репарата", която датираше от ХVІІ век, с фасада на два етажа в неокласически стил и камбанария от ХVІІІ век. Трикорабната църква с централен купол е изградена под формата на латински кръст. Интересно е, че тук се пази акта за раждане на Джузепе Гарибалди, който е роден в Ница.

Много исках да видя Руската православна църква, но за съжаление, нямах този късмет, тъй като цялата сграда беше в ремонт и литургиите се извършваха в двора на църквата. Нищо, може би пак ще дойда в Ница, градът, който не може да се разказва, той трябва да се преживее!

Като се прибрахме вечерта, споделихме с Фабио възторга си от Ница, а той доста тъжно отговори, че те, италианците, са построили този град, с който сега се славят французите. Наистина, крайбрежието и земите във вътрешността са били обект на много спорове и раздори между френските и италианските графства през Средновековието и Ренесанса, та чак и след Френската революция. Едва през 1860 г. Ница и Савоя стават окончателно френски, така че този благословен морски кът е присъединен най-късно към Франция и става притегателен център за една космополитна клиентела.

Петият ден от нашето пътешествие посветихме на Кан, световната столица на киното, един от най-луксозните курорти, приемащ гости почти през цялата година. Тук царуваше слънчевото време, плажовете привличаха със своя златист пясък и необичайно-синьо море, а безбройните забележителности не преставаха да изненадват туристите. Всичко това сме го гледали по телевизията, но да го преживееш в действителността е съвсем различно усещане. Тъй като най-голямата забележителност на града е крайбрежният булевард "Круазет", естествено, се насочихме в тази посока, паркирахме колата близо до Старото пристанище и дадохме воля на емоциите си, породени от красивите морски картини. Заснехме поредица от кораби, яхти и лодки, а после седнахме в едно бистро, точно под стария квартал "Сюке". Предложих да разгледаме най-напред него, но като видях натъжения поглед на мъжа ми, че трябва да се изкачва по хълма, ми дойде спасителната идея за туристическото влакче, което беше истинско удоволствие в горещия ден.

Наблизо се намираше Двореца на фестивалите, основният символ на града, където от 1946 г. ежегодно се провежда Филмовият фестивал в Кан. Най-напред видяхме точно това, което ни трябваше - Office du Tourisme. Този път полезното бюро само се изпречи на пътя ни, по простата причина, че не бяхме го търсили. Влязохме и получихме всякаква информация, която ни беше нужна. Вече знаехме къде да намерим влакчето и всичко останало. Развеселени се спряхме пред знаменитото канско стълбище, върху което точно в тоя момент разстилаха червения килим. Пошегувах се, че това е в моя чест и се снимах пред защитните дървени бариери. Колко обикновено изглеждаше всичко това, лишено от камери и знаменитости. Но тълпата не закъсня и само след броени минутки пред стълбището стана стълпотворение. По-нахалните разбутаха бариерите и се изправиха върху килима в тържествуващи пози. Разгониха ги най-безцеремонно, беше повече от комично.

Алеята на славата в Кан

Алеята на славата в Кан

Видяхме и Алеята на славата, където много знаменитости са оставили следи и отпечатъци от ръцете си. Ако обаче не знаеш предварително или не сведеш случайно поглед надолу, може и да не я забележиш. Хората си вървят по тротоара, направо върху плочите, но като видят, че някой ухилен турист иска да се снима с тях, почтително се отдръпват. Направих една снимка в близък план на плочата с името на Силвестър Сталоун, поне нещо да ми остане за спомен, тъй като всички отпечатъци ми изглеждаха еднакви. По-важни всъщност са наградите от тоя филмов фестивал, като най-голямата е Златната палма (Palme d’Or).

Дойде време за влакчето, качихме се и потеглихме по великолепния двукилометров булевард "Круазет" (La Croisette), изпълнен с луксозни вили и хотели, които всяка година стават все по-многобройни. Повечето от тях приличат на дворци - Carlton, Majestic и Martinez. Трудно е да си представиш, че модерният булевард някога е бил обикновен селски път, а сега, под палмовите плантации могат да се посетят най-известните бутици, в които се обличат световните знаменитости. На другия край на булеварда се намира известното казино Palm Beach, покрай което влакчето бавно обиколи, та можахме да го снимаме спокойно. Разходката по "Круазет" беше един истински спектакъл, който се разиграва сред приказния декор от море, плажове със златисти пясъци, просторни площади и градини, украсени с палми и цветя. Емоцията се подсилваше още повече от артистично пресъздаденият запис в слушалките, който вдъхновено разказваше за подема и призванието на Кан.

Паралелно на "Круазет" се намира улица "Антиб", която е важен комерсиален център с фантастични магазини. Активният живот е типичен за улица "Мейнадие", изпълнена с огромно количество лавки, изпъстрени със цветни сувенири. Тази улица свързва центъра със стария квартал "Сюке", към който влакчето бавно се заизкачва по криволичещите тесни улички. Колко различен беше животът тук в сравнение с модерния нов град.

В центъра на Стария град, на върха на хълма "Сюке" (Suquet), се намира малкият площад, "Плас де ла Кастр", с един фрагмент от крепостни укрепления от ХІV век. Тук цари приятна и спокойна атмосфера, особено в старата готическа църква "Нотр-Дам дьо Л’Есперанс".

Изглед към Кан, заснет от хълма "Сюке"

Изглед към Кан, заснет от хълма "Сюке"

Най-очарователното преживяване върху хълма бяха прекрасните гледки, които се откриваха към града и морето. Имахме престой около 15 минути, напълно достатъчни, за да направим великолепни снимки и да се разходим наоколо.

Тук се е поселявало малкото рибарско селище, което през 1834 г. бива открито от английския благородник, лорд-канцлера Броам. Една неприятна епидемия от холера възпрепятства посещението му в Ница и той се ужасил при мисълта, че трябва да прекара зимата на своя мъгляв остров. Възхитен от красивата природа и мекия климат, решава да си построи вила, в която да се завръща всяка зима. Неговият пример бива последван от други английски благородници и Кан постепенно се разраства, докато стане през годините един от най-луксозните курорти на Лазурния бряг.

Мислихме да продължим разходката си до остров "Св. Маргарита", тъй като там, в крепостта от ХVІІ век, се е намирал затворникът, чието име е известно на целия свят - Желязната маска. Решихме обаче да продължим по крайбрежието на Лазурния бряг, на чиято красота не можехме да се нагледаме, въпреки че вече неколкократно пропътувахме тези места. Отправихме се към Антиб.

Антиб се намира на брега на "Залива на Ангелите", точно срещу Ница, откъдето идва и древното му название - Антиполис, тоест, насрещен град. Средновековните улички, древната крепост и лазурният бряг - това са първите асоциации, с които можем да характеризираме този малък колоритен град.

Имаше някакъв музикален фестивал, та по улиците се носеше гръмка музика, която хич не ми се слушаше. Потърсихме спасение в стария град, седнахме в едно открито бистро и хапнахме някакъв много вкусен специалитет. Но звуците от гърмящите уредби достигаха дотук и просто дразнеха сетивата, та побързахме да се отдалечим, потъвайки в тишината на тихите романтични улички.

Весела забележителност в Антиб

Весела забележителност в Антиб

Една каменна плоча привлече вниманието ни и ние се опитахме да разчетем надписа на провансалски. Ясна беше играта на думи: "Bonaparte" и "Bona Parte". Последната означава "добра\голяма част от", а смисълът на написаното беше следният: "В тази къща Наполеон никога не е спал, но една голяма част от хубавите дами (дошли) оттук-оттам".

Тази малка игричка така ни развесели, особено с провансалското си наречие, та чак ми и припомни за историческата връзка на града с Наполеон. През 1794 г., ангажиран със защитата на бреговата линия, той е настанил майка си и сестра си в Антиб, тъй като едва е смогвал да ги издържа с мизерните си доходи. (Явно, по това време е дохождал нощем в тази къща). След падането и смъртта на Робеспиер е хвърлен в тъмницата на "Форт Каре", грози го смъртна присъда, но бива помилван. По-късно, през 1815 г., когато е в немилост, бившият император, с няколкостотин свои войници, се опитва да влезе в Антиб, но градът не го приема. Затова отива в Грас.

Крепостта "Форт Каре" е основният символ на града, построена е през 1565 г. и има необикновената за средновековните конструкции форма на звезда. През 1925 г. градът купува на аукцион крепостта и я превръща в музей.

Много забележителни сгради могат да се видят в старата част на града, но главните си остават "Шато де Грималди" и църквата "Л’Имакюле Консепсион" (Непорочното Зачатие). Тези сгради са били построени през ХІІ-ХІІІ век и са съхранени перфектно до наши дни. През 1925 г. замъкът е трансформиран в музей, посветен на историята на града.

В Антиб през 1946 г. пристигнал Пикасо и поискал помещение за работа. Предложили му замъка "Грималди". Пикасо се съгласил и половин година работил на това място. В знак на благодарност художникът подарил на града свои картини. Днес музеят "Пикасо" притежава ценна колекция от картини, гравюри, литографии и керамика от известни художници, но за съжаление, не можахме да ги видим, понеже вече затваряха.

В Антиб са живели известни писатели като Никос Казандзакис, Ърнест Хемингуей, Греъм Грин. Марлен Дитрих също е пребивавала известно време.

Разстоянието между Антиб и Ница е около 20 км по пътя и ние ги изминахме за пореден път, сбогувайки се с малките колоритни селца покрай вълшебния "Залив на Ангелите". Всяко местенце заслужава внимание и възхищение, всяко едно от тях е белязано със своя специфичен чар. Ако човек реши да посвети времето си в туризъм по бреговете на Ривиерата и стръмните алпийски склонове, ще са му нужни поне няколко години, за да опознае всичко. И най-красивото е на открито и безплатно - това е прекрасната природа. Затова твърденията, че Лазурният бряг е курорт за богатите и известните, са просто несъстоятелни. Нужни са други качества, за да се впечатлиш от делата на Твореца.

Отминахме Монако, бяхме го оставили за посещение накрая, и се изкачихме нагоре към върховете, откъдето се откриваха зашеметяващи гледки. Особено по залез слънце картините са просто божествени. Вечеряхме на брега на морето в италианското градче Оспедалети и се прибрахме в Сан Ремо по тъмно, преизпълнени от емоции.

Ето ни най-после в Монако - поредната сбъдната мечта! С такова нетърпение очаквах този ден, шести от престоя ни, че просто ми идваше да полетя от радост. През цялата седмица, като минавахме покрай княжеството, настръхвах от вълнение, породено от предстоящото удоволствие, а телефонните сигнали само ме стряскаха излишно. Чудех се на това изобилие от съобщения, без да се сетя, че преминавам през територията на три държави по два пъти на ден.

Пристанището на Монако

Пристанището на Монако

Кацнало на една огромна скала, надвесена над морето, Княжество Монако е туристически център от световно ниво, известно чрез своето казино и богатства. Тихо пристанище, земя, окъпана от слънце, лазурносиньо море и небе, Монако е истински оазис на щастието. Като волна бяла птица, която лети между морската и небесна синева. Монако изглежда като приказен град, който може да бъде столица на едно вълшебно царство. Има площ едва 1,95 кв. км и е съставено от четири квартала: Монако, старият град; Монте Карло, новият град; Ла Кондамин, пристанищен и бизнес район; Фонтвией, новопостроена крайбрежна зона.

Следите, запазили се до днес в околностите на Монако, свидетелстват за неговата история. В пещерите са намерени скелети на първите жители на Средиземноморието, а върху хълмовете са открити останки от циклопски стени, които обкръжават стария град и представляват една непревземаема крепост и сигурна порта. През 43-та г. пр.Хр. Юлий Цезар концентрира своята армия в пристанището на Монако, което става част от Римската империя. През ХІІ век, Фридрих Барбароса, император на Германия, дава на Генуа суверенитет върху Монако и бреговете на Лигурия. Точно по това време една голяма лигурска фамилия, Грималди, започва да играе важна роля в историята на Генуа. Понеже били гвелфи, биват изпратени на заточение, когато през 1295 г. властта завземат гибелините. През 1297 г. Франсоа Грималди се дегизирал като монах и с измама влязъл в крепостта около скалата на Монако, ставайки негов господар. От този момент нататък, господството на фамилията Грималди върху Монако укрепва и въпреки всички превратности на времето, управлява и до днес. Княжеството е в епохата на истинския блясък под господството на Шарл ІІІ Грималди, който посвещава живота си на преустройство на страната. Неговият син, Албер І, укрепва още повече преустройството и приятелските връзки с Франция. През 1949 г. на престола се възкачва принц Рение ІІІ, който управлява до смъртта си през 2005 г. В тази епоха Монако придобива световна слава и блясък. На 6-ти април 2005 г. властта поема синът на принц Рение ІІІ и на трагично загиналата холивудска актриса Грейс Кели - Албер ІІ.

Още с влизането си в тази миниатюрна държава се усеща атмосферата на един друг свят, създаден с много лукс и екстравагантност. Всяко кътче земя е оползотворено по възможно най-красивия начин, всичко е стилно, изискано. Живописните стръмни улички, осеяни с екзотична растителност, просто те примамват да потънеш в техния лабиринт и да застинеш в захлас пред очарованието на приказните гледки към морето.

Дворецът на Грималди

Дворецът на Грималди

Сред многобройните забележителности на Монако, на първо място се нарежда Дворецът на Грималди, символ на историческата приемственост на Княжеството. Упътихме се най-напред натам, изкачвайки широката каменна стълба, с червени и бели плочи, която се виеше нагоре, по 60-метровата скала. Излязохме на площада, "Плас дю Пале", пред красивия замък и заобикалящия го архитектурен ансамбъл. Тук живееше княжеското семейство, но през летните месеци, когато фамилията е на почивка или на път, част от замъка е отворен за туристите.

До часа за посещение имаше доста време, през което разгледахме екстериора и приказните гледки към морето. Снимахме статуята на първия владетел на Монако, Франсоа Грималди, наречен Malizia (Лукавия), която беше издигната в чест на 700-годишнината на Княжеството (1297-1997). На площада са разположени и старинни оръдия, останали още от времето на Краля Слънце, Луи ХІV. Снимахме и дежурния караул на националната гвардия, чийто ритуал по смяната бяхме изпуснали, но и сега непрекъснато маршируващите напред-назад гвардейци бяха атрактивна гледка. Имаше фантастични детски площадки и кътове в градината на по-долното ниво на хълма, към които водеха романтични стълбички.

Изглед, заснет от терасата на Княжеския дворец в Монако

Изглед, заснет от терасата на Княжеския дворец в Монако

Над всичко обаче бяха удивителните гледки към града и морето, които просто те приковаваха от възторг. Имаше и специално монтирани бинокли, с чиято помощ можеха да се видят интересни подробности от Монте Карло. А високите отсрещни върхове, обгърнати в мъгла, бяха неподражаем декор на това райско кътче, по-красиво и от приказка.

Дойде времето за посещение в двореца и ние потънахме в неговите зали, изпълнени с интересни японски мебели, картини, скулптури, венециански предмети на изкуството и много лични вещи на княжеската фамилия. Повечето от детайлите на отворената за посещение част датират от ХVІ век, а някои даже и от ХІІІ век.

За съжаление, Музеят на Наполеон беше затворен и не можахме да разгледаме колекцията от монети, изсечени в Монако и много от личните вещи на императора.

След посещението на дворцовите салони, които представляваха истински музей на историческото развитие на Княжеството, отново се потопихме в съзерцание на неговите природни красоти, на които просто не можехме да се нагледаме. Чакаха ни обаче и други посещения, затова се отправихме към Катедралата "Св. Николай", която е най-важният монегаски архитектурен паметник. Тя се издига недалеч от двореца и е построена между 1875-1884 г. Тук са погребани много от членовете на княжеската фамилия, но най-известни са гробовете на Грейс Кели и Принц Рение ІІІ.

Покрай брега на морето е разположен красив парк, който отвежда до известния в целия свят Океанографски музей, наречен още Аквариума. Огромната сграда, която е истински шедьовър на модерната архитектура, се издига на крайбрежния риф и притежава подземен аквариум с обем над 400 куб.м, приютил над 4000 вида риби и над 200 семейства на други морски представители. Този музей е уникален по рода си и за разглеждането му, срещу 12 евро, са необходими часове - всъщност той дава представа за средиземноморската и тропическата екосистеми като цяло. Музеят е открит през 1910 г. по инициатива на принц Албер І, като за построяването му са били необходими 11 години.

Останахме повече от два часа в Аквариума, можехме да се забавляваме дори и цял ден, без да ни омръзне да наблюдаваме многообразието от цветове и видове на морските обитатели. После разгледахме и музея, който разполага с богата колекция от екзотични представители на морския свят, най-интересни от които са огромният октопод от Азорските острови и скелета на кита. Дълго време директор на музея е бил прочутият морски изследовател Жак-Ив Кусто. Мислих си, какъв живот имат хората, посветили се на тази професия - вероятно в техните занимания няма място за незначителното ежедневие.

Точно пред сградата на музея се намираше спирката на туристическото влакче и ние решихме да продължим разходката си с него. Това наистина беше любимото ни забавление, което, в рамките на около час, ни достави максимално удоволствие. Обиколихме най-важните забележителности на Княжеството, като върховната точка беше Казиното, което щяхме да посетим през утрешния ден. След това влакчето се спусна по опасния завой, известен като "Фибата", и потъна сред луксозните сгради към пристанището. Минахме и покрай църквата "Св. Девота" - светицата е патрон на Княжеството и покровителка на династията.

След емоционалния тур с влакчето продължихме разходката си в пешеходната зона покрай Катедралата, излязохме на кокетно малко площадче и седнахме отвън в бистрото. Поръчахме си по един разкошен сладолед и се отдадохме на блажена почивка. Този род удоволствия те изпълват с радост от живота и са достъпни за всеки портфейл.

Статуята на Франсоа Грималди - първият владетел на Монако

Статуята на Франсоа Грималди - първият владетел на Монако

Върнахме се отново на площада пред Княжеския дворец, искахме да се насладим още веднъж на тази красива забележителност. Този път се снимах със статуята на Франсоа Грималди - Малиция. Бях започнала да го обиквам заради неговата лукава постъпка, дори с нежност погалих меча му под расото. На една табела накратко беше описана историята, аз вече я знаех наизуст.

Много обичам тези следобедни часове, когато слънчевите лъчи падат меко върху земята и галят лицето ми. Тогава картината става още по-дивна, да седнеш и да се прехласнеш пред позлатения дворец. Как да не ти идват наум приказните истории за принцове и принцеси, ето ги сега в действителност. Днес знамето се развяваше високо върху кулата, което означаваше, че Принцът е в своите покои.

Слязохме в паркинга за колата и едва сега си дадохме сметка, че тя беше стояла тук часове, а неведнъж се бях натъквала на съветите, да не се влиза в Монако с кола, защото таксите за паркинг са много скъпи. Платихме към 17-18 евро и сега се сетихме да видим ценоразписа: първият час беше гратис, за следващите 20 минути се плащаше 2,40 евро, а нататък, в рамките на около 5 часа, струваше по 1 евро на всеки 20 минути. След това цените падаха на 70 и 20 цента. Можеше да се закупи и дневна карта, която струваше 20 евро. Накратко, цените не са чак толкова невъзможни, колкото се представят - в крайна сметка не си всеки ден в Монако!

Последният, седми ден от нашето пътешествие беше определен пак за Княжеството, с което просто не исках да се сбогувам. За кой ли път изживявах тръпката от ония опасни завои, наречени "Фибата", по които минаваше една от най-трудните и прочути писти на рали "Монте Карло" и "Гран При" от Formula 1. Наистина беше страшничко, аз мисля, че няма да се осмеля да шофирам на такива места.

Пред казино "Монте Карло"

Пред казино "Монте Карло"

Пристигнахме в Монте Карло, оставихме си спокойно колата в паркинга, снимахме номера, за да не го забравим сред многото подземни етажи, и ето ни пред Казиното. Точно в този момент обикаляше влакчето, та побързах да се снимам с него. Настроението ми беше достигнало кулминационната си точка, реших, че така ще го поддържам през целия ден. И как иначе, когато се намирах пред едно от най-престижните места в света!

Пред мен е прелестната сграда на казиното, от едната му страна е шикозният хотел "Отел дьо Пари", от другата - приятното заведение "Кафе дьо Пари", в средата е малкият кръгъл площад с живописни зелени площи и цветни лехи, сред които блести красив фонтан с огледална сфера в центъра, която отразява фасадата на казиното. Пред входа са паркирани лъскави лимузини и кабриолети, а някои обикалят в кръг, с цел да се покажат.

Казино "Монте Карло" е първият игрален дом в Европа и едно от най-старите в света. Славата си дължи на принц Карл ІІІ, който изпаднал в икономическа криза през 1860 г., Княжеството изгубило голяма част от територията си и било почти пред фалит. Тогава принцът решил да построи казино на един пуст хълм, надявайки се да привлече богати клиенти, които да оставят парите си тук. Успехът надминал всички очаквания, затова и хълмът бил наречен на името на принц Карл - Монте Карло. Казиното е от особено значение за монегасци, понеже благодарение на неговите приходи, принцът отменил данъците върху доходите на своите поданици. Няколко пъти е преустройвано, за да добие днешния представителен вид. В неговата сграда се помещава и Операта. Интересно е, че хазартът и посещението в казиното не са разрешени за жителите на Монако, дори и за Принца.

Казиното отваряше врати за посещение в 14 часа, тъй че имахме доста време да поразгледаме наоколо, а то беше повече от прекрасно. Особено парковете около величествената сграда, потънали в тропическа растителност, с "висящи" над морето тераси и бюстове на велики композитори. Мъжът ми седна на една пейка, да изпуши с наслада полагаемата му се цигара, а аз продължих да се разхождам из магнетичното пространство. В сградата на операта имаше няколко бутика на "Шанел" и аз влязох в един от тях. Просто спонтанно, не че ме привличаха луксозните стоки. Бях единствената посетителка и усетих, че ме изучават с поглед и очакване. Спокойно посочих една красива дамска чанта, боядисана в синьо, и пожелах да ми я покажат. Момичето отключи стъклената витрина и извади чантата. Попитах за цената, така, от любопитство, но това, което чух, надмина очакванията ми - 11 800 евро! Направо ме досмеша, но реших да изиграя ролята си докрай - кимнах спокойно и попитах за качеството на кожата. С гордост ми отговориха, че е щраусова. Поразгледах още малко в бутика, някакви шалчета висяха, парфюми и дрънкулки, нищо особено. Сбогувах се усмихната, оставяйки надеждата у продавачите, че вероятно ще се върна, след като се позабавлявам на рулетката. Това е то, светът те приема за такъв, за какъвто се представиш. Разказах на мъжа ми историята, а той реши, че са ме взели за богата рускиня.

Хотел "Париж" в Монте Карло

Хотел "Париж" в Монте Карло

Продължих разходката си до хотел "Париж" и го обиколих отвсякъде. Той приличаше по-скоро на дворец, построен е също от принц Карл ІІІ, разбрах, че притежава 619 стаи, 3 ресторанта, 2 бара и 18 заседателни зали. Помислих си, колко удоволствия бих могла да си позволя със сумата от 11 800 евро, вместо да ги дам за една чанта. А в момента се наслаждавах на изключителния архитектурен комплекс и това удоволствие беше напълно безплатно.

Седнахме в кафе "Париж" отвън, откъдето можехме да наблюдаваме всичко, което става пред казиното и наоколо. Вече наближаваше 14 часа и започнаха да пристигат още коли, които пълзяха в навалицата и теснотията. Голямо изкушение е човешката суета, може би най-успешната интрига на дявола. Снимах една бяла кола, Lamborghini, заедно с монегаския й номер, но откровено казано, бих предпочела нейната парична стойност, която ще ми позволи да обиколя голяма част от света.

Най-после отвориха вратите на казиното и човешкият поток се устреми натам. Входът за посещение е 10 евро. Следва проверка на документите - трябва да си над 18 години и да не си жител на Монако, за да влезеш вътре. Също да си в прилично облекло, без униформи. Вечерно облекло се изисква след 20 часа в т.нар. частни салони (Salons Privés), за чийто достъп се плащат още 10 евро.

Казино "Монте Карло" е удивителен низ от великолепни зали. В началото посетителите попадат в просторно фоайе с грандиозни колони, което наричат Атриум. След това влязохме в зала "Гарн", носеща името на своя архитект, която се смята за най-красивата. Всяка зала пресъздава различни епохи от историята на казиното - Салон на Ренесанса, Европейски салон, Бялата зала, Розовата зала, Салон на грациите, залата на Американските игри, залата на Тузовете и още други, някои от които не са достъпни за обикновения турист. Казиното притежава и едно от първите кабарета в света, което днес е една от големите атракции на нощния живот.

Разглеждахме повече от час, исках колкото е възможно да запаметя този разкош, чието фотографиране беше изрично забранено. Невъзможно е да бъде описана обстановката, то е такова великолепие, сътворено с голям талант и вкус. Всичко блестеше от чистота, чудех се как излъскват тия висящи полилеи и огромни прозорци, та не се забелязваше и прашинка по тях. Можех да остана още дълго, без да ми доскучае, но да седна пред рулетката или машините, беше пълен абсурд. Този контраст винаги ме е впечатлявал и натъжавал - изумителното архитектурно творение и жалките човешки страсти.

В Монако имаше още много интересни места и музеи, обаче не можеха да бъдат посетени всички в рамките на ден-два. Това време не стигаше само за разглеждане на града и прекрасните морски панорами, които всъщност бяха най-страхотните забележителности. А да не говорим за красивите сгради, чиито детайли можеха да бъдат филмирани и фотографирани до безкрай. Още веднъж обиколихме квартала Монте Карло, като запечатахме с фотообектива незабравими спомени.

Решихме да посетим Екзотичната градина, една от туристическите атракции на Монако, разположена на отвесните скали над самия град. Пообиколихме улиците, докато се ориентираме за паркинга, но затова пък можахме да разгледаме и тази част от Княжеството, докато стигнем до Екзотичната градина.

Изглед към Скалата на Монако, сниман от Екзотичната градина

Изглед към Скалата на Монако, сниман от Екзотичната градина

В двора беше разположена сградата на Антропологическия музей, пред който се простираше красива тераса със шезлонги, откъдето се откриваха зашеметяващи гледки със 180 градуса видимост. Оттук можеше да бъде видяна Скалата на Монако, с всичките подробности, които улавяхме с фотообектива, особено при увеличен фокус. И днес се развяваше знамето над двореца, значи, Принцът е тук.

Видимостта се разстилаше чак до Италия и това бяха едни от най-запомнящите се панорами, които можеха да бъдат съзерцавани с часове. Увлякохме се да снимаме, после се настанихме в шезлонгите и се отдадохме на отморяващото съзерцание и наслада. Не усетихме как се изниза времето, разминахме се с посещението на Екзотичната градина, която, съдейки по снимките, е наистина приказна, но удоволствието от видяното беше фантастично. Най-прекрасното изживяване и то абсолютно безплатно - винаги ще напомням тази подробност!

Чакаше ни още една приятна изненада - първите два часа в паркинга на Екзотичната градина бяха гратис и ние нищо не платихме.

Пак пресякохме Княжеството с колата, за последно се нагледахме на неговите красоти, отново минахме по опасните завои и с препълнени от радост и възхищение сърца се сбогувахме с райското кътче под небето.

Докато пишех тези редове, Монако празнуваше по повод раждането на престолонаследниците - близнаците Жак и Габриела, и аз отново се разходих по познатия ми вече град, преживявайки незабравимите мигове от чудното пътешествие.

Единственото, което можем да отнесем със себе си, напускайки този живот, това са спомените. Най-прекрасните от тях са свързани с пътуването и опознаването на света. Парите, похарчени за такива удоволствия, са всъщност истинските спестявания.

Приказката, изживяна на Лазурния бряг, е най-чудесния подарък, който човек може да си направи поне веднъж в живота!

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2016, № 2 (195)