КОСОВО

Таня Шелхорн

web

Никога не бях чувала да се говори за българско родопско село на име Косово. Когато Юри предложи да направим един излет, нямах представа къде точно ще отидем през утрешния ден. Идеята му обаче беше чудесна и всички я приехме с радост. Време беше да дадем малко отдих на нашите гости от посещенията на толкова интересни и вълнуващи места, за да могат да преосмислят видяното и да подишат чист въздух в красивите Родопи. Самата аз се нуждаех от една такава разходка сред природата, защото тишината и мълчанието - единствените целебни средства, които ме разтоварват от напрежението - несъмнено бяха започнали да ми липсват.

Събудих се с радостното чувство, че през днешния ден ще съм свободна от отговорната задача да бъда “гид”. Излязох на терасата, за да направя кратка утринна гимнастика, разсънваща и ободряваща, и останах запленена от гледката, която се разкриваше в далечината! Утринното слънце огряваше отвисоко простора и пръскаше своите лъчи навсякъде в пространството. Небето сияеше в нежна синева, която на юг се сливаше с родопските възвишения. Между тях ясно се виждаха отделните селца, дори самите къщи се отличаваха. Облегната на парапета, не можех да откъсна погледа си от този триъгълен отрязък, разкриващ се от моята висока тераса. И сякаш го виждах за първи път! Дори високите панелни блокове, облечени в слънчевата светлина, бяха придобили някаква особена привлекателност, която в действителност не притежаваха. Зад тях се извисяваше романтичното Трихълмие, чиято рътлина се вливаше в нежната прегръдка на родопската планина.

Гледах очарована този до болка познат пейзаж, който беше част от моето ежедневие, но този път го възприемах с други очи! Настроението от предстоящата планинска екскурзия беше открехнало емоционалните кътчета на душата ми, готова да полети като птица! Раз-два-три... хоооп! - прескочих главите на трите блока и се приземих на Небеттепе! Хоризонтът се отдръпна още на юг, отвличайки планинската верига.

“Ще те догоня!” - заканих се аз, обзета от радостното предчувствие, че днешния ден ще остане незабравим!

Потеглихме в уречения час. Слънцето се издигаше все по-високо и ни обстрелваше отвесно със своите парещи лъчи. Градът се изпълваше с ритъма на ежедневието - шум, прах, движение, напрежение... Ние бяхме щастливи, че през днешния ден ще бъдем далеч от всичко това. Отскубнали се веднъж от въртележката на живота, въздъхнахме облекчено и постепенно започнахме да потъваме в тишината на непреходното време.

Косово!? Моите гости учудено се споглеждаха, защото това име имаше за тях съвсем друго значение - познатата на цял свят трагедия в автономната област на бивша Югославия.

- Не, не! Далече сме от там! - усмихваше се Юри. - Тук сме в Родопите, планината, която най-много обичам, защото съм роден в тоя край... родопчанин съм... от Смолян...

Превеждах всяка дума, защото знаех колко вълнуващо е за човека да разказва за родното си място, с което никога не е прекъсвал връзката си. Родопската тема присъстваше постоянно в неговата живопис и това бяха едни от най-хубавите му и купувани картини.

Движехме се бавно по малък криволичещ планински път. Прозорците на колата бяха отворени, свежият планински въздух ни ободряваше със своите дивни аромати на билки и треви. Като декори на някаква сцена покрай нас се изнизваха ниски храсталаци, преминаваха широколистни дървета или заставаха грейнали в златисто-наситени цветове заоблени възвишения без растителност. Навлизахме все по-високо в Родопите, ставаше все по-тихо и съзерцателно, не срещахме други пътници... мълчахме... потънали в усещането за вечността, която ни обгръщаше отвсякъде.

След един завой, неочаквано за нас, спретната каменна къща с цветуща градинка и белосана ограда изникнаха пред погледа ни. Юри спря колата, погледна ни усмихнато и с видимо удоволствие ни подкани да слезем. Малко жълтеникаво котенце доверчиво се приближи и гальовно започна да се гали в краката ни. Появиха се отнякъде един мъж и една жена, приветливо поздравиха, погалиха котенцето и се заизкачваха по стръмната камениста уличка. Отправихме се и ние натам. Сред цялата тази неестествена тишина, шумът от стъпките ни отекваше ясно, гласовете ни резонираха в пространството, всичко наоколо стоеше приковано в мълчание, времето сякаш беше спряло своя ход.

Спряхме пред малка, опустяла къщичка, на чиято врата беше залепен некролог. Само преди няколко месеца стопанката на този дом го беше напуснала завинаги и той беше потънал в бурените на забвението. Покривът, натежал от години и скръб, бавно се свличаше към земята, сякаш искаше да последва своите обитатели, но окъртените стени все още крепяха спомена за отминалите дни. Стояхме пред тази покъртителна жива картина, изваяна от самия живот, заслушани в тихите вопли на отминаващото битие.

Недалеч се белееше куполът на черковната камбанария. Висока каменна стена ограждаше двора и хвърляше дебела сянка върху тази част от калдъръмената уличка. Отляво се редяха няколко бели, огрени от слънцето, косовски къщи. Спряхме пред първата от тях. Шест новоизмазани циментови стъпала водеха към дървен чардак с наредени по него саксии. Стара потъмняла врата, която се отвори, се гушеше в неговия сенчест вътрешен край. На прага застана стара жена, облечена в черно.

- Добър ден! - поздравихме ние.

- Добър ден! - отвърна засмяно тя. - Откъде сте?

- От Пловдив, бабо! Идваме да видим вашето село, много е красиво! - приближих се аз и се ръкувах с нея. - Ти сама ли живееш тука?

- Сама съм баби, вдовица съм... Децата идват от време на време... внуците през ваканциите ме наобикалят...

- Видяхме, че неотдавна е починала една твоя съседка, в съседната къщичка - подех разговора аз. - И тя ли беше вдовица?

- Вдовица беше, съвсем сама... накрая беше много болна... отиде си... - въздъхна тя. - То, един по един, ще си заминем всички!

- Колко жители има в селото? - полюбопитстваха Марлиз и Роланд.

Преведох техния въпрос и старата жена тъжно се усмихна.

- Останахме само седемнадесет, все възрастни хора сме. Тук ще изживеем дните си! - заключи тя. - Бог да помага!

Прегърнах я и помолих Юри да ни снима. Обещах, че следващия път, непременно ще й подаря една снимка за спомен.

- Дано да съм жива дотогава! - откликна тя и се сбогува с нас.

Продължихме нагоре към малкото планинско пътче, което обикаляше селището и предоставяше една несравнима разходка, пълна с тишина и вълнуващи душата картини. В най-високия източен край няколко порутени къщи и полуразрушени каменни зидове оформяха един приказен кът от отдавна отминали времена. Златиста трева постилаше дворовете, ниски храсти подпираха стените и сенчести дървета бяха неми свидетели на всичко преживяно.

Гледахме отсрещните баири, върху които слънцето изливаше обилна светлина, бездънното синьо небе се спускаше зад билото, а в подножието се белееха възстановените и обитавани къщи. Там, от другия край на тази китна долинка, животът продължаваше своя ход, макар и с последните свои жители, а тук - сред руините, беше останало само чакането!

Спрях се пред една от тези самотни полуразрушени постройки, носещи някога името “китна родопска къща”! Въпреки цялата разруха от времето и годините тя се държеше “на краката си”. Каменните зидове упорито крепяха своя уникален покрив от каменни плочи, наричани тикли; чардакът като по чудо беше запазил дървената си обвивка пред вратата, която похлопваше леко, сякаш канеше гости-осиновители; встрани от нея четирите прозореца отправяха своя тъмен взор към посетителите; бялата мазилка се опитваше с последни усилия да задържи няколко петна върху кафявата замазка на стената и тези преливащи форми придаваха още по-голямо обаяние на цялата приказна фасада. Трогателно беше желанието на долната носеща греда да издържи целия този “стремеж към просъществуване”, с упоритостта, присъща на планинските обитатели. Леко огъната в средата, подпряна на своя единствен “крак” - отвесната греда забита в земята, тя продължаваше да носи своя “скъп товар”, който чудновато се беше килнал встрани, като че ли току-що беше кацнал. Всичко изглеждаше толкова приказно, сякаш бях застанала пред една от ония горски къщички, в които живееше баба Яга! Не можех да се откъсна от тази обаятелна атмосфера, която настройваше артистичните струни в душата и отприщваше потока на фантазията.

- Колко бих искала да остана тук през цялото лято! - възторжено споделих с Юри. - Ако някога се породи в теб желание да “осиновиш” една от тези чудни къщи, моля те, нека го направим заедно!

Фотообективът запечати този съкровен момент от днешния ден. Сбогувахме се с “Нашата махала”, както спонтанно кръстих приказния кът, предизвикал толкова душевни емоции, и поехме отново по планинския път, който пресичаше гората. Потънахме в сенчестата прохлада, така приятно отморяваща и ободряваща! Вървяхме умълчани, заслушани в шумоленето на листата и птичите гласове, дишахме с наслада ароматния въздух и всичко това пораждаше усещането, че си човек!

- Ще продължим по пътечката нагоре, искам да ви покажа някои места! - извади ни от унеса гласът на Юри.

Бяхме излезли от гората и се изкачвахме по стръмния склон. Оттук можехме да видим целия път, който бяхме изминали. Помахахме с ръце на “Нашата махала”, останала отново в очакване на отсрещния баир, и се спряхме, захласнати от гледката пред нас: виещото се между хълмове и храсти планинско пътче прорязваше падината, която се спускаше от гористия склон и някак закачливо се белееше сред зеления килим.

- Точно тоя пейзаж рисувах миналата есен - сочеше надолу Юри. - Сега е само зелено, а през есента гамата от цветове е вълшебна!

Последвахме утъпканата пътечка по планинските баири, окъпани в светлината на златистите следобедни лъчи. Оттук виждахме цялото селище като на длан. Спирахме се и заставахме един по един точно на местата, от които нашият приятел беше скицирал или фотографирал разнообразния ландшафт. Приближихме първите къщи от тази страна на селото, и ако някой ни наблюдаваше отдалече, вероятно би се озадачил от нашето поведение. Спокойно можеше да сметне, че тези зрели хора играят на криеница като деца! Промушвахме се между храсталаци, надничахме иззад ъгъла на някоя къща, прикляквахме до натрупаните каменни плочи, присядахме на отсечен пън или стъпало, устремили поглед напред! Повтаряхме всяко действие, което Юри извършваше преди това, следвахме го неотстъпно и така се бяхме увлекли в тази “игра”, че изпълнявахме с удоволствие нейните правила. А те бяха следните: трябваше да застанем точно на посоченото място, да отправим поглед точно в определената посока и да видим “на живо” претворената върху платното действителност. Марлиз и Роланд, очаровани от всичко, което бяха видели в това дивно родопско селище, изявиха желание да купят картина със сюжет от Косово, което щеше да бъде един прекрасен сувенир от гостуването им в България. Ето защо съвсем се бяха “разиграли на криеница” - не само надничаха оттук-оттам, ами се снимаха с посочения обект или с мястото, от което е рисуван. Така, развеселени, се спускахме надолу към селото, което почти бяхме обиколили. Привикнали към необикновената тишина и безлюдност, изненадано се спряхме, когато пред очите ни се появи още една от възрастните жителки на Косово. Приклекнала до дървеното коритце под чешмата, улисана в прането, тя не ни забеляза веднага. Яркочервеният цвят на нейната блуза се открояваше в зеленината като разцъфнал полски мак.

- Добър ден! - поздравихме всички.

- Добър ден! - изправи се старата жена, - дошли сте на разходка или нещо искате да купите? - В гласа й трепна надежда, че някой може да се засели наблизо.

- На разходка, бабо! - приближих се аз и подадох ръка. - Имаме гости от чужбина, та решихме да им покажем Родопите.

Поведох разговор, защото знаех колко липсва на тези стари хора общуването и как биха се зарадвали на едно проявено внимание към тях. За няколко кратки минути, ние вече знаехме, че тя живее съвсем сама, децата са далеч, през зимата е много трудно, не могат да я посещават... Очите й се насълзиха, тя въздъхна и отрони, че преди една година е починал синът й, останала е само дъщерята, която е в Смолян. Нареждаше кротко, без нотка на самосъжаление, сякаш разказваше приказка. Споделила набързо своите неволи, тя с болка започна да се кахъри, че дървената поилка, свързана с коритцето, е много стара и тясна и не всички животни могат да се напоят, а те са свикнали при нея да идват на водопой, но няма кой да я подмени!...

Изведнъж скочи пъргаво и прикани Марлиз да си набере от узрелите сливи, които наистина бяха много вкусни. Клоните се издигаха високо и ние трудно се домогвахме до някой плод. С необичайна за годините си сила, тази планинска жена хвана стеблото и здраво го раздруса: едрите сливи се затъркаляха по тревата като пороен дъжд. Ние започнахме да ги събираме, трогнати от този мил жест, благодарихме, развълнувани, и понечихме да тръгваме. Аз последна се сбогувах и попитах бабата за възрастта й.

- Навърших осемдесет, а от четиридесет и пет години съм вдовица! - позадъхана отговори тя.

- Четиридесет и пет!? - развълнувано промълвих аз и спонтанно споделих с останалите: - Преди четиридесет и пет години е загубила мъжа си!

Марлиз и Роланд се поспряха и развълнувано се обърнаха към нас. Аз отново повторих това, което бях чула преди малко. Тези кратки думи разкриваха цялата тежест на живота, който тази жена беше извървяла. Марлиз се приближи и ми подаде една двайсетлевова банкнота.

- Това е от Роланд - пошушна тя. - Майка му също от четиридесет и пет години е вдовица и сега е на осемдесет... Какво съвпадение!

Върнах се отново при бабата и положих в ръката й банкнотата. Обясних, че това е подарък от моите гости-чужденци. Тя се просълзи и с присъщата скромност на отрудения човек, не смееше да приеме този голям за нея подарък.

- Приеми за Бог да прости - казах. - Майка му била на твоята възраст и също като тебе е вдовица от четиридесет и пет години!

- Бог да прости! Бог да прости! - просълзена се кръстеше старицата. - А на вас, деца, Бог да помага! Довиждане! - махаше тя към нас и бършеше сълзите си.

Отминахме няколко къщи, които бяха в процес на възобновяване. До тях други смирено чакаха късмета си. Млад пловдивски художник беше приложил своя артистичен талант в цялостното фасадно оформление и ние веднага разбрахме, че тук живее човек на изкуството. Друга кокетна вила се спотайваше наблизо - там живеел писател! Две малки момиченца се приближиха и ни гледаха любопитно. Оказа се, че са дъщерички на художника от Пловдив. Запознахме се с баща му, който ни разказа, че над шестдесет и пет къщи от селото представляват архитектурни забележителности. Сподели, че е имало идеи селото да бъде обявено за архитектурен резерват, а ние отвърнахме, че още при влизането бяхме коментирали подобна тема! Показа ни две-три къщи наблизо, като накратко спомена за техните собственици и ни каза да обърнем внимание на големия зид и покрива!

Небето от известно време се беше забулило в облаци, но ние не бързахме да се разделим с този дивен родопски кът. Сега се намирахме в подножието на селото и обгърнахме за последен път с поглед целият полукръг планински хълмове, нежно поели в шепите си Косово - село, в което времето не съществува! Някъде в далечината забелязахме едно яркочервено петно, което се движеше... Нашата баба! Гледахме развълнувани това живо пламъче сред планината, неугаснало през всичките превратности на живота.

Дъждът, изгубил търпение да чака, внезапно ни подгони с водните си струи. Хукнахме към колата, като се състезавахме с тази закачлива “гоненица”, върнала ни в безгрижните детски години. Успяхме да се подслоним навреме и с удоволствие заслушахме барабаненето на дъждовните капки. Не след дълго небесният купол отново ни огря с лъчезарна усмивка. Поел въздишките на своя земен храм, той ги беше изсипал като пречистващи след покаяние сълзи!

Сбогом, Косово! Никога няма да те забравим!

Швейцария, 01.11.2001 г.

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2005, № 8 (69)