КАРО МУЗИКАНТА

(пиеса - приказка - сценарий)

Тaня Шелхорн

web

На Панайот Добрев - Понко

Действащи лица

Каро - пътуващ музикант, решава да стане отшелник
Амадеус
Лулу
Коко - Обитатели
Клара - на вълшебната горска къщичка
Иси
Сиси

Кой не познаваше Каро музиканта! Той беше обиколил целия свят и навсякъде хората слушаха с удоволствие неговата музика. А как умееше само да свири - нямаше инструмент, до който да не бяха се докосвали сръчните му пръсти. Винаги беше засмян и назоваваше всички с ласкавото обръщение “caro”, което значи “скъпи”. Оттам му остана и този артистичен псевдоним - Каро - и никой вече не си спомняше истинското му име.

Като млад, Каро беше пътувал надлъж и нашир в страната с формата на ботуш, потопен в морската шир. Беше научил мелодичния език на нейните жители и възхищението си от неговото благозвучие изразяваше в безбройните си песни. И досега продължаваше да си говори понякога на този език, особено когато нещо силно го впечатляваше или му напомняше за оная прекрасна земя.

Но от всичко най-много Каро обичаше своята Родина и след като дълго беше скитал по света, отново се завърна в нея. Тук беше неговото “у дома” и въпреки всички несгоди, за нищо на света не би я напуснал. Сега пътуваше от град на град, свиреше по улиците, радваше сърцата на хората и така си изкарваше прехраната.

Този ден Каро беше пристигнал в своя обичан град, в който преминаха най-щастливите години от неговата младост. Запъти се към Градската градина, за да си поотдъхне от пътуването, и седна на една самотна пейка между зелените храсти. Спомените нахлуха в съзнанието му и той с притворени очи зашепна стиховете на един от най-любимите си поети:

Някога, някога
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

- Ех! - въздъхна Каро и се огледа наоколо сякаш искаше да открие тази малка уличка. После извади от калъфа старата си китара и тихичко засвири познатата мелодия, като продължаваше да рецитира с упование нежните слова, които постепенно преминаваха в песен.

Беше наистина
толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.
................................

Каро се беше унесъл в песента и изобщо не забелязваше наобиколилите го хора, които слушаха неговото лирично изпълнение. Стреснаха го техните възторжени аплодисменти и звъна от монетите, които падаха в разтворения калъф. Той се поусмихна смутено, защото този път беше пял само за себе си, но учтиво се поклони и благодари на своите почитатели. После се отправи към малката кръчмица в Стария град.

Вече се свечеряваше, когато Каро излезе извън града и стигна до един кръстопът. Накъде да потегли? Не му се искаше повече да бъде скитник и уличен музикант, а нямаше нищо друго, освен това, което носеше със себе си - дрехите на гърба и своите инструменти. Седна на един крайпътен камък, извади от джоба си малката устна хармоника и засвири една тъжна мелодия. Нощта се спусна плавно и луната огря самотния музикант. Той се сепна, като пробуден от сън, и тръгна бавно напред. Недалеч от кръстопътя Каро съзря една дървена табела и се спря пред нея.

- “Долината на отшелниците” - прочете с почуда. - Странно, какво ли ще е това място? И нима има още отшелници в тоя свят! - Каро сякаш се поколеба миг-два и решително изрече: - Ще отида в тая долина и ще стана отшелник! - И свърна към малкото пътче встрани, към което сочеше стрелката. От този миг животът на Каро се превърна в истинска Приказка!

* * *

И така, Каро стигнал до една тъмна гора и въпреки че изпитвал известен страх, нещо много силно го теглело към нейните покои. До слуха му достигнало бълбукането на някаква река и той се упътил натам. Едно малко дървено мостче, оградено с преплетени вейки, услужливо се изпречило пред него и свенливо му предложило да го пренесе на отсрещния бряг. Каро кимнал усмихнат и безпрепятствено стъпил върху тясната пътечка, виеща се покрай ромолящата рекичка. Тя го повела надолу към тихата долинка, сгушена между зелените хълмове.

Каро извадил от торбата си една дървена свирка и, за да не му бъде толкова страшно и самотно, засвирил някаква игрива мелодия. Луната се закръглила от любопитство и провряла един свой лъч между гъстите клони. Той осветил тясната пътечка и Каро смело закрачил по нея. В този миг някой прелетял покрай главата му, сграбчил дървената свирка и отлетял с нея. Каро се втурнал след нахалната птица, но изведнъж тя закрещяла от удоволствие с човешки глас:

- Кралица Клара крала на крал Карл кларнета! Кралица Клара крала на крал Карл кларнета! Кралица Клара крала на крал Карл кларнета!

- Клара... скъпа... кара миа, върни ми инструмента! - търчал след птицата Каро, когато тя кацнала на близкия клон. Това бил един красив голям папагал. - Клара... кара миа... - пристъпил към нея Каро, - върни ми кларнета и аз ще ти посвиря...

- Кралица Клара! Кралица Клара! Кралица Клара! - недоволно се разкрещяла обидената персона и разперила красивите си пера.

- О, пардон кралице... Клара! - смутено се озърнал Каро и извадил от торбата си една пластмасова бутилка, защото усетил, че гърлото му е пресъхнало. Но преди да успее да пийне и глътка, друг един голям папагал грабнал от ръцете му бутилката и радостно се развикал:

- Коко пие кока-кола! Коко пие кока-кола! Коко пие кока-кола! - след което заврял човка в бутилката и в миг пресушил нейното съдържание.

Каро стоял като омагьосан и се чудел дали пък не сънува! Но Коко кацнал на рамото му, подал празната бутилка и доволно изрекъл:

- Кока-кола, кока-кола, кока-кола!

- Кралица Клара крала на крал Карл кларнета! - със замайваща бързина казала Клара, кацнала на другото му рамо и пуснала инструмента в торбата.

- Какъв крал съм аз! - весело се разсмял Каро и като погалил двете птици по дългите опашки, скромно се представил: - Аз съм Каро музикантът!

- Каро музикантът! Каро музикантът! Каро музикантът! - Коко и Клара хвръкнали отново на клона и някой изръмжал зад гъстите храсти. В тъмното светнали две огнени очи и пред слисания Каро изскочил един огромен пес.

- Амадеус - подал лапата си той. - Накъде си тръгнал, Каро?

- Накъдето ми видят очите... - отговорил Каро и се разтресъл от якото ръкуване. - Реших да стана отшелник!

- Отшелник?! - изгледал го с любопитство Амадеус.

- Омръзна ми да скитам по широкия свят... уморих се вече... - отронил тъжно Каро и попитал: - Ами ти, приятелю, какво правиш тук без стопанина си?

- Заповядай, Каро, всичко ще ти разкажа! - и Амадеус се шмугнал отново между храстите.

В същия миг се разнесли някакви странни музикални звуци, които сякаш извирали от земята, политали плавно нагоре и леко се разстилали над заспалата гора. Двете високи дървета, със спуснати до земята сплетени клони, се поклонили като живи и бавно започнали да се раздалечават. Зад тях се появила малка горска къщичка, която се била прилепила плътно до високата скала и оставала невидима за човешките очи. Зад трите прозорчета блеснали светлинки и една красива бяла котка се показала в средата. Протегнала се сънено и фиксирала Каро с големите си зелени очи. После спуснала изразително дългите си мигли и кокетно се представила:

- Лулу!

- Каро музикантът! - поклонил се той галантно и целунал котешката бяла лапа.

От малкото прозорче под покрива надникнали две сиви мишлета и весело зацвъртяли:

- И-си! И-си! И-си!

- Си-си! Си-си! Си-си!

- Си, си! - закимал Каро и заръкопляскал: - Комплименти!

- Сиси! - скочило едното мишле и се показало в долното ляво прозорче. - Сиси!

- А! - възкликнал Каро и погледнал другото мишле: - А пък ти си...

- Иси! - пъргаво се спуснало то и се подало от долното дясно прозорче. - Иси!

- Ке сорпреза! - разсмял се Каро. - Иси и Сиси?

- Си-сиии! Си-сиии!

- И-сиии! И-сиии!

Двете мишлета направили по един пирует и пъргаво се изкатерили нагоре, а Коко и Клара кацнали на техните места. Страничната вратичка се отворила и оттам се подал Амадеус.

- Добре дошъл, Каро, в нашата вълшебна къщичка!

Каро влязъл вътре и любопитно се заоглеждал. Обстановката му напомняла за старата къща на неговите баба и дядо, при които той често гостувал като дете. В стаята имало огнище, над което висяло малко медно котле и сякаш чакало да запалят огъня под него. На полиците били подредени глинени паници, чаши, гърнета. Големи лъжици и издълбани кратуни висяли окачени на гвоздеи, а встрани имало един дървен долап. Близо до огнището стояла кръгла ниска маса и едно трикрако столче. Под прозорчетата имало един миндер, постлан с шарена черга, а на източната стена била окачена иконата на Божията Майка с Младенеца, под която светело кандилце. По всичко личало, че тук е имало стопанин.

- А къде е вашият господар? - попитал Каро.

- Отиде си завинаги от нас... - въздъхнал Амадеус и другите въздъхнали след него.

- Но как е могъл да ви остави сами в тази гора?

- Не, той не ни остави - животът му свърши на земята! - пояснил Амадеус. - Един ден каза, че ще се пресели на небето и оттам ще ни помага... После се сбогува, изкачи се високо на върха и повече не го видяхме!

-Бог да го прости! - прекръстил се пред иконата Каро и бащински изгледал своята нова компания. - А къде живеехте, преди да дойдете в гората?

- Бяхме циркови артисти - важно казала Лулу - и пътувахме от град на град!

- Но нашият господар реши да стане отшелник, защото се умори да пътува! - допълнил Амадеус.

- Остаря и побеля! - подскочили Иси и Сиси.

- Но затова пък помъдря! - издекламирала възторжено Клара, а пък Коко допълнил:

- ...макар че обедня!

- Всичко друго съм очаквал, само не и това - смеел се радостно Каро - да срещна отшелници-артисти в тоя край гористи! Благодаря ти, Майко Богородице! - и пак се прекръстил пред иконата. - А сега, като ни събра, научи ни как най-добре да живеем! - И Каро зашепнал някаква молитва, но понеже бил много уморен, седнал на миндера и неусетно заспал.

Присънил му се чуден сън: един бял облак влязъл през прозореца и в него била седнала Небесната Царица! Усмихнала се нежно и тихо му прошепнала:

“Остани на това място, Каро, и заедно с твоите чудни приятели, живейте като отшелници-артисти! А пък аз винаги ще ви помагам!”

После облакът плавно се отдалечил и Каро се събудил с неизказана радост в сърцето. Около него седели самотните обитатели на горската къщичка и с трепет очаквали какво ще им каже.

- Оставам завинаги ваш приятел... - развълнувано изрекъл Каро и пояснил на любимия си език: - ...ваш амико!

Всички заскачали около новия стопанин и по свой начин изразили огромната си радост: Амадеус лаел гръмогласно, Лулу мяукала гальовно, Иси и Сиси цвърчали и се гонели в кръг, а пък Коко и Клара крещели в екстаз:

- Каро амико! Каро амико! Каро амико!

- Ще направим от “Долината на отшелниците” най-прекрасното място на света! - надвикал ги весело Каро. - Но затова трябва доста да се потрудим! Съгласни ли сте?

- Каквото кажеш, Каро, това ще бъде! - предано го гледал Амадеус.

- Готови сме на всякакви приключения! - примижала от удоволствие Лулу.

- Готови сме! Готови сме! Готови сме! - изгаряли от нетърпение Иси и Сиси.

- Кажи, Каро! Кажи, Каро! Кажи, Каро! - кръжали Коко и Клара.

- Предлагам да започнем с една малка разходка - казал Каро. - Да се запознаем с “Долината на отшелниците”!

- Отшелницитеее! - долетял незнаен глас.

Бистрата рекичка забълбукала от любопитство и цялата гора се разшумяла от вълнение. От земята изклокочили ония странни горски звуци, които се понесли над долинката и тайнствено зашепнали вековната история на това дивно място.

През следващите дни наоколо кипяла усилена работа. Освен музикант Каро бил и талантлив художник, умеел също да майстори чудни фигури и предмети от дърво и да ги украсява с цветовете на фантазията. Всички задружно му помагали: Амадеус носил вода от реката, Лулу подреждала съдовете, Иси и Сиси събирали различни семенца, от които Каро приготвял всякакви багрила, а пък Коко и Клара с удоволствие потапяли в тях дългите си опашки и боядисвали вълшебната къщичка. Под прозорчетата цъфнали красиви цветя, зелените храсти придобили чудновати форми, една пъстра дървена оградка се завъртяла около малката градинка, в която поникнали всевъзможни растения.

Каро възстановил полуразрушеното параклисче и изографисал стените с различни библейски сцени и икони. В голямата пещера пък разположил дървените фигури на отдавна живелите тук отшелници, застинали в молитвено изображение. Открил и други убежища в скалите, скрити под треви и храсти, и разчистил тесните пътечки към тях. През цялото време гората била огласяна от птичи песни, които се сливали с онези странни звуци, извиращи от земята. Каро присядал вечер пред красивата горска къщичка, заобиколен от своите приятели, и с удоволствие свирел под звездното небе. Музиката се понасяла към безкрайните простори и достигала до слуха на хората. Всички се питали, какво ли може да е това чудо, но все още не смеели да посетят “Долината на отшелниците”, която ги плашела със своята потайност. Каро искал да покаже на хората това дивно място и да им разкаже за невероятните подвизи на неговите стари обитатели. И тогава му хрумнала една чудесна идея!

- Ще поканим при нас децата и ще ги зарадваме с едно необикновено шоу! - казал той и изгледал усмихнато своята компания. - Нали сте циркови артисти? - отправил своя провокиращ аргумент и допълнил: - Хайде сега, покажете, какво умеете да правите!

Всички били толкова слисани, че в първия момент не можели нищо да отговорят. Въпреки че им било много мъчно за цирка, те отдавна се били примирили с мисълта, че това е вече само един мил спомен. Сега гледали с недоумение своя господар и не можели да повярват на ушите си, че отново могат да играят любимите си номера.

- Хайде - подканил ги Каро, - да започнем нашите репетиции! Какъв е твоят номер, Амадеус?

- Балансирах настроение във всяко представление! - задъхан от вълнение казал големият пес и пъргаво се изкачил по дървената стълбичка на тавана. Миг след това се подал с един стар куфар, облепен с различни картички и снимки и скочил с него обратно в стаята. - Нашият реквизит! - погледнал той останалите и отворил куфара. Извадил една голяма шарена топка и като се покачил върху нея, започнал пъргаво да я търкаля. Изправял се ту на задните, ту на предните си лапи, балансирайки умело, а после грабнал дългата метла и започнал да гребе с нея, като с весло. Шарената топка се понесла леко, сякаш плувала по вода.

Коко и Клара измъкнали от куфара две колеленца с педали, ловко се закрепили върху тях и се плъзнали нагоре по дръжката на метлата. Амадеус ги издигнал бавно над главата си и застанал на един крак върху топката. Двете птици завъртяли силно педалите, метлата полетяла във въздуха, а те запяли от удоволствие:

Ние, Коко и Клара,
папагалите Ара,
въртяхме две колела
върху прът на метла!

Лулу не се стърпяла, извила предизвикателно гърба си и с един грациозен скок се намерила върху летящата метла. Преметнала се няколко пъти около дългата дръжка и също запяла:

Щом политнеше метлата
Скачах аз, Лулу, в средата!
Изпълнявах трик познат,
като ловък акробат!

После се завъртяла отново и като стъпила грациозно в средата, бавно се издигнала нагоре, крепейки се само на едната си предна лапа. Коко и Клара продължавали да въртят педалите, метлата кръжала във въздуха, а Амадеус се опитвал да я догони, търкаляйки голямата топка. Иси и Сиси зацвърчали от възторг и скочили от тавана право върху задните лапи на Лулу. Тя ги подхвърлила сръчно нагоре и ловко започнала да жонглира с тях, а те й пригласяли с песен:

А ние двете Мишлета,
малки послушни зверчета,
върху котешките лапи
бяхме като автомати!

Каро бил безкрайно възхитен и гръмко заръкопляскал, но Амадеус му дал знак, че номерът продължава и на свой ред запял:

Балансирах настроение
във всяко представление!
С огромната топка блестяща,
преследвах метлата летяща!
И по даден от шефа сигнал
оформяхме този финал!

Сега кимнал към Каро, който вече държал в ръцете си два чинела и рязко ги ударил един о друг. Разнесъл се силен и звънлив звук, при който Амадеус уловил метлата, издигнал я над главата си, застанал на един крак върху топката, и всички застинали като жива картина! Този път Каро заръкопляскал още по-силно, бил просълзен от радост и неспирно повтарял:

- Браво! Браво! Браво!

Милите циркови артисти не помръдвали от мястото си и техният прекрасен финал предизвикал вдъхновението на Каро като художник! Той грабнал от куфара един бял картон, навит на руло, и бързо скицирал цялата конфигурация. После взел водните бои и започнал да рисува новия плакат на цирковата трупа. Всички скочили в надпревара и любопитно го наобиколили. Когато Каро привършил своята работа и закачил на стената цветния плакат, никой не можел да си намери място от радост и вече нямали търпение да започнат своя истински спектакъл. И този ден дошъл много скоро!

Сега вече имали истинска сцена, с осветление и червена завеса. От фунията на стария грамофон се носела атрактивната музика на новия шоуспектакъл, а красивият плакат бил поставен на видно място. С вълнение и голяма отговорност талантливите артисти започнали своята генерална репетиция. Всичко било приказно красиво и когато стигнали до своя финал, отвсякъде се разнесли гръмки ръкопляскания. Червената завеса плавно се затворила и една нежна ултравиолетова светлина се спуснала по нейните дипли.

* * *

Каро продължаваше да ръкопляска и повтаряше с умиление:

- Браво! Браво! Браво!

Слънцето любопитно надникна иззад близкия хълм и въпреки че беше още доста рано, бавно издигна нагоре своето огнено кълбо. Видя добрия си познайник, който - както често се случваше, беше заспал направо върху голата земя. Той се усмихваше радостно в съня си, ръкопляскаше въодушевено и повтаряше възторжено: “Браво! Браво! Браво!” Един нетърпелив слънчев лъч се плъзна надолу и шеговито погали клепачите му. Каро се стресна и отвори очи. Видя, че се намира до големия крайпътен камък, където беше поспрял да си почине, и разбра, че неусетно беше заспал.

- Значи, всичко е било насън? - тихо промълви старият музикант и учудено се огледа наоколо. Бавно се изправи на нозете си и от скута му падна малката устна хармоника. Той се наведе, взе я от земята, поусмихна се на закачливия слънчев лъч и го поздрави с една весела мелодийка.

- Чудна приказка сънувах, толкова се развълнувах! - сподели чувствата си Каро и понеже беше поет по душа, продължи да говори на Слънцето в тоя дух: - Как искам всичките деца да видят тези чудеса! - Последната строфа сякаш го сепна и той я повтори още веднъж, като в просъница: - Как искам всичките деца да видят тези чудеса! - Остана известно време замислен, после бавно се прекръсти и изрече: - Така да бъде!

Отсреща спокойно се припичаше един широк дънер и Каро откърти продълговата ивица от неговата набраздена кора. Поизглади я с един камък и оформи единия й край като островърха стрелка. После бавно започна да издълбава буква по буква с джобното си ножче, тананикайки своята измислена песничка:

Долината чудна
очаква ме будна
легенди разказва
сама ги доказва!

Къщичка красива
вълшебства там открива,
както и преди
приказки реди!

Артисти чудновати,
опашати и крилати,
чакат ме с надежда там,
ех, няма вече да съм сам!

- “Долината на отшелниците”! - прочете Каро с удоволствие и закрепи новата табела върху стария дънер. - Изток, запад, север, юг, посоката избирам тук! - и завъртя острието към изгряващото слънце. Притвори с наслада очи под топлите лъчи и в същия миг до слуха му достигнаха онези странни звуци, които беше чул в съня си. - Мираколо! - прошепна Каро и притисна с длани разтуптяното си сърце. Ниските храсти се разшумяха като живи и между тях се заогъва горската пътечка. Той тръгна решително по нея и скоро се озова пред бълбукащата рекичка с малкото дървено мостче. - Истинско чудо! - възкликна Каро и премина на отсрещния бряг.

КРАЙ

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.12.2005, № 12 (73)