ОТ СТРАСБУРГ ДО КОЛМАР - ЕЛЗАСКА ПРИКАЗКА

Таня Шелхорн

web

Наистина прочетеното в учебниците има чудното свойство след време да се изпарява от съзнанието, но думичката, която те е впечатлила или придобила особено звучене, остава завинаги гравирана в паметта ти. Така се случи с имената на областите Елзас и Лотарингия, които научих в един урок по история. Неизменно до тях се нареждаха и странните думички, анексии и контрибуции, които научих в същия урок. Толкова ме бяха впечатлили тези нови за мен наименования, че заради тях научих наизуст целия урок и просто го рецитирах вдъхновено. Годините изличиха назубреното за войните, които бяха причина победителите да си разпределят безотговорно територии и да налагат тежки обезщетения на победените, но Елзас и Лотарингия никога не забравих. Изминаха много години и как се случи така, че животът ме доведе много близо до тях. Знаех си, че рано или късно ще се отправя на пътешествие към тези места!

Когато удари часът за реализирането на една отдавнашна мечта, аз вече се бях подготвила с доста информация за забележителностите в Страсбург, столицата на Елзас, с богато историческо и архитектурно наследство. Толкова обикалях по картата, че проучих основно историческия "Гранд Ил" (Голям остров), който е част от Световното наследство на ЮНЕСКО. Интересно ми беше да видя не само Елзас, но и елзасци, които за 75 години (между 1870 и 1945) четири пъти сменят националността си - ту френска, ту немска. Аз преди години все си мислех, че Страсбург е немски град, разположен на левия бряг на Рейн, на границата с Германия. Именно поради централното си географско местоположение и драматичната си транснационална история, градът е седалище на много европейски институции: Европейския парламент, Съвета на Европа, Съда за човешките права, Европейския омбудсман.

В един прекрасен слънчев ден, на 17-ти септември 2018 г., потеглихме към Страсбург и пристигнахме неусетно - разстоянието беше само някакви си 210 км. Настанихме се в хотел "Де-з-Арт", който се намираше на площад "Марше о Кошон де Ле", и нямахме търпение да слезем долу в бистрото, да пием нещо освежително и да се насладим на заобикалящата ни артистична обстановка. Аз бях толкова развеселена от името на площада, "Пазар на Млечните Прасета", което ме разсмиваше още когато пътувах по картата. Сега го видях в действителност и веднага снимах табелката, на която бяха изписани имената на френски и елзаски - Place du Marché aux Cochons de Lait \ Ferikelmärik. Отдолу имаше друга табела, Bateaux Batorama, чиято стрелка сочеше към реката Ил, намираща се на няколко метра оттук. Любезната администраторка вече ни беше информирала, че билети за разходката с корабчето се купуват от Бюрото по туризъм, което се намира до Катедралата. Бяхме се снабдили с изписани с картинки карти, но аз можех да се ориентирам и без тях. Ето ти първата атракция: разходка с корабче!

Нямах търпение да тръгваме, но мъжът ми настояваше да си изпие бирата на спокойствие и дори напук си поръча втора. Бях тренирана достатъчно в подобни ситуации, затова го оставих да се укроти и потънах в романтичния декор на малкия площад "Пазар на Млечните Прасета", обграден с красиви къщи от XVI и XVIII век.

"Плас де Гран Бушри" (Големите Кланици)

Отдясно се намираше другото малко площадче до нашия хотел, "Плас де Гран Бушри" (Големите Кланици), с характерните къщи с дървена конструкция, наречена "коломбаж", и тази дума влезе трайно в нашия разговорен френски. Мъжът ми я научи от мен и не можеше да се примири, че аз знам нещо, което на него му е било неизвестно досега. Той е ползвал само немското название за този тип къщи - "Фахверкхаус", но съвсем друго звучене има френското "Мезон а коломбаж"!

Направо се развеселих от мислите си и заредена с достатъчно емоции, се върнах при мъжа ми, който допиваше поредната си бира. Показах снимките и му напомних, че блестящото слънце можеше да се скрие в следващите часове. Съблазнен от мисълта да се прояви и този път като добър фотограф, той на драго сърце се съгласи да тръгваме.

Излязохме на Площада пред Катедралата и просто се заковахме на място от изумление пред величествената сграда, огряна от слънчевите лъчи. Тя беше най-голямата забележителност на града, на която щяхме да отдадем подобаващо внимание през утрешния ден, но сега направихме доста снимки. Не подминахме и фасадата на двореца "Роан", който се намираше точно срещу Катедралата. Изобщо, площадът беше култовото място, оживено от туристи и местни граждани. Приятните бистра просто те предизвикваха да се настаниш в тях и да зарееш поглед в красотата на мраморната дреха, изтъкана като фина дантела.

Тъй като бяхме решили да започнем с разходката по река Ил, се отправихме към Бюрото по туризъм, за да купим билети. За мое разочарование, нямаше тур с открито корабче, за останалото време от деня плаваха само покрити, но такъв ни бил късметът. Утеших се, като си купих книга за Страсбург с невероятно красиви снимки, и този момент остана запечатан с фотообектива!

Разходка с корабче по река Ил

Върнахме се на кея, където ни чакаше нашето корабче, настанихме се и след малко потеглихме. Веднага включиха климатика и вътре стана направо студено, добре, че си бях взела якето, но нямах нищо за главата. Ужасно чувствителна съм към климатици, но сега не трябваше да допускам това да помрачи настроението ми, та побързах да надяна слушалките и се заслушах в разказа. Още в първите минути слушателят бива запознат с историята на Страсбург - "ябълката на раздора" между Германия и Франция.

Корабчето се провря през първия мост, "Пон дю Корбо" (Моста на гарваните), който имаше зловеща история, но за това ще разказвам после, сега не ми се помрачаваше удоволствието от разходката. Минахме и покрай ренесансовата сграда от XVI век "Гран Бушри" (Голямата кланица), превърната днес в Исторически музей. Видяхме и "Ансиен Дуан" (Старата митница), дълга сграда, ограждаща брега на Ил, изцяло реконструирана след Втората световна война, тъй като оригиналната постройка от XIV и XV век е била напълно разрушена при бомбардировките.

Най-вълнуващият момент беше разходката в "Ла Петит Франс" (Малката Франция), един от най-живописните квартали на Страсбург. Снимахме къщите в уникален архитектурен стил, но за съжаление, снимките не бяха качествени заради остъклените прозорци.

Преди обаче корабчето да навлезе в "Малката Франция", се натъкнахме на едно направо сюрреалистично преживяване - преминаване през шлюз! Аз не можех да разбера какво се случва, след като корабчето се беше озовало в една дупка, чиито стени бяха буквално на сантиметри от него. Мъжът ми обясни, че се налага преминаване към по-високо ниво на реката, разликата беше около 1,5 м, затова вратите на специалната камера се затвориха и дупката започна да се пълни с вода. Корабчето бавно се издигаше, а над нас туристите снимаха атракцията. Казахме си, че непременно трябва да видим това чудо утре, когато дойдем тук на разходка.

Продължихме пътуването през "Малката Франция" и достигнахме до място, където няколко ръкава на река Ил се съединяват и образуват едно своеобразно езеро. От едната му страна се издигат "Пон Кувер" (Покритите Мостове), а от другата е разположен "Бараж Вобан" (Бентът Вобан). Минахме в непосредствена близост до една от четирите кули на "Пон Кувер" - "Кулата на екзекуторите", чието име красноречиво говори за нейното зловещо предназначение през Средновековието.

Продължихме разходката си по река Ил и обиколихме целия исторически "Голям остров", наслаждавайки се на красивите пейзажи наоколо. После се отправихме по тихия и прохладен канал към Европейския Парламент и удоволствието достигна връхната си точка. Наоколо пълна тишина и приказна красота. Крайната точка от пътуването беше в това второ своеобразно езеро, около което се издигаха сградите на Европейските институции. Градът, който в продължение на векове е място на конфликтите между Германия и Франция, днес е избран за седалище на Европейския съюз.

Корабчето направи една бавна обиколка и после потегли към кея, откъдето бяхме тръгнали. В продължение на един час пътувахме в миналото и настоящето на града, заобиколени от красивите архитектурни перли, и опознахме неговата история и култура. Разходката с корабче е един от най-атрактивните начини за разглеждане на Страсбург, препоръчвам го на всеки!

Зашеметени от видяното, тръгнахме напосоки да се разхождаме, но мъжът ми все се насочваше към нашето площадче пред хотела и когато излязохме точно до бистрото отвън, беше невъзможно повече да го примамиш за разходка. Веднага се настани на същата маса, която си беше избрал преди, и засвива с нетърпение цигара. Скоро пристигна и студената бира, но му липсваше книгата, та отскочих до стаята да му я донеса. Сега беше напълно щастлив и аз го оставих потънал в блаженство.

Отправих се към "Моста на Гарваните", който, както споменах преди, имаше зловеща история, защото е бил място за екзекутиране на лица, обвинени в детеубийство и отцеубийство. Осъдените са били затваряни в клетка и удавяни в реката. Снимах моста, както и "Площада на Гарваните", на който се намира един обикновен ресторант, но известен като стара пивоварна, в която е била създадена известната марка бира "Кроненбург".

"Ке де Бателие" (Кеят на Лодкарите)

Поех по "Ке де Бателие" (Кеят на Лодкарите), моят пръв маршрут от набелязания план, който не можех да пропусна. Бяхме минали с корабчето на връщане покрай бреговете му, но снимки не можехме да направим, а по цялото му протежение имаше много красиви къщи, датиращи от XVI до XVIII век. Също и интересни църкви и мостове. Разходих се чак до "Пон Роял" (Кралски мост), който беше петият мост след "Пон де Корбо". В една неголяма отсечка на канала пет моста създаваха удобството и удоволствието да пресичаш бреговете му където си пожелаеш.

Побързах да се отдалеча от голямото авеню, към което водеше "Кралския мост", и по една странична уличка излязох на кея "Сен Етиен", после стигнах до площадчето със същото име, което беше обградено със забележителните къщи с коломбаж, на които не можех да се нагледам. Беше започнал да пада вечерният здрач, а този отрязък от деня аз обожавам. Доста поскитах по уличките, не се страхувах, че ще се изгубя, защото кулата на Катедралата се виждаше отвсякъде и ми служеше за ориентир. Когато пристигнах в ресторанта за вечеря, мъжът ми вече порядъчно беше изгладнял. Аз обаче бях в еуфория от преживяното.

След вечерята не ни се прибираше още в хотела и се поразходихме до Катедралата, която беше цялата осветена. За щастие, имаше една свободна масичка в бистрото, настанихме се веднага и се прехласнахме пред божествената гледка!

Мъжът ми започна да разказва за първото си идване в Страсбург, още като студент, по повод на една конференция на геолозите от цяла Европа, която се състояла в Пленарната зала на Европейския парламент. Той бил много горд, че седнал на мястото на Ото фон Хабсбург, който е бил депутат по това време. Името било изписано на седалката и понеже мъжът ми също се казва Ото, емоциите са ясни! След конференцията групата студенти от Цюрих тръгнали да търсят някой по-евтин ресторант, където да вечерят, и попаднали случайно на едно заведение, чието име ги натръшкало от смях. Сега си спомнял, че било недалеч от Катедралата, но не можеше да се ориентира по картата. Попита сервитьора, който набързо обясни посоката, и ние решихме да открием мястото на спомена отпреди четиридесет години.

Обиколихме Катедралата и излязохме на "Рю дьо Жюиф", потънала в тишина романтична улица, тръгнахме по нея и се отбивахме във всяка пресечка, но не попадахме на следата. Насреща ни се зададе един господин с куче, попитахме го за въпросния ресторант и той ни упъти учтиво. След още две странични улички излязохме на "Рю дьо Пюсел", на чийто ъгъл се намираше едно скромно заведение, което в този час преди затваряне беше празно.

Моят съпруг гръмко се разсмя, когато видя табелата с липсващата буква, което променяше целия смисъл на името. Сега и на мен ми стана смешно, като го гледах, преди не обръщах толкова внимание на тази игра на думи.

Липсващата буква е "I" в думата COIN, което значи "ъгъл". В превод името AU COIN DES PUCELLES (О Коен де Пюсел) означава "На ъгъла на Девиците", тъй като улицата се казва "Улица на Девиците", а сградата с ресторанта се намира точно на нейния ъгъл. Но липсата на буквата "I" превръща думата в CON (кон), което има доста вулгарно значение, като "задник" например, че и още по-директно, но няма да го превеждам. Като се сложи тази пикантна дума до "девиците", то е ясно какво се получава.

Влязохме вътре в доста възбудено настроение, бяха само двама души от персонала, попитахме може ли да пием нещо, сервитьорката се отнесе много любезно, сервира ни питие и ние разказахме повода, който ни доведе в този късен час. Попитах, как е възможно, повече от четиридесет години буквата отвън да не бъде поправена? Тя се усмихна и разказа, че заведението отдавна имало нов собственик, който няколко пъти е слагал ново "I", но винаги се намирал някой, който да го изкърти. Това привличало тълпи туристи, идвали, снимали, смеели се, изобщо, името на ресторанта с тази грешка се превърнало в забележителност.

Тръгнахме си в чудесно настроение, вече минаваше единайсет часа през нощта, осветеният Страсбург беше направо приказен, мъжът ми изживяваше своите студентски спомени и вълнението му беше разбираемо. Странно нещо е животът!

Втори ден в Страсбург. След закуската излязохме и се упътихме към Катедралата, тъй като бяхме решили да започнем деня с нейното посещение. Пак се прехласнахме пред достолепната ѝ красота и се опитахме да я заснемем в цялата ѝ височина от 142 м - това се отдаде и на двама ни. Приличащият на копие връх на кулата бил спасен по чудо от разрушение през бурните времена на Френската революция, когато революционерите решили да го съборят, защото противоречал на принципа им за равенство. Разумни люде от градските занаятчии предложили, вместо разрушение, кулата да бъде покрита с червената шапка на революционерите, чиято метална изработка останала до 1802 г.

Катедралата "Нотр Дам дьо Страсбург"

Катедралата "Нотр Дам дьо Страсбург" е символът и архитектурната перла на града, описана от Виктор Юго като "грандиозно и изящно чудо". Нейното строителство се простира между 1015-1439 г. и все още е известна като най-високата сграда, датираща от Средновековието. До XIX век е била най-високата религиозна постройка в Европа, а днес е шестата по височина църква в света. Стилът на сградата е предимно готически, въпреки че някои елементи са вдъхновени от романското изкуство. Огромната фасада създава впечатление за деликатност и елегантност, тъй като нейните крайни колони се простират напред и скриват масивната стена. Трите портала от началото на XIV век са богато украсени със скулптури.

Интериорът на катедралата е типично готически и има богата и разнообразна украса. Корабът е висок на три етажа и съдържа богата колекция от витражи. В северния кръст те представляват различните императори на Светата империя (XIII век), на юг можем да се възхищаваме на сцени от живота на Дева Мария и Христос (XIV век). Розетката на големия прозорец е чисто декоративна изработка.

Голяма забележителност е известният астрономически часовник от XVI век, богато украсен, с анимирани герои в движение в различно време. Часовникът показва много повече от официалното време, тъй като позволява да се знае и слънчевото време (закъснение от тридесет минути), деня (представен от боговете на митологията), месеца, годината, знака на зодиака, лунната фаза и позицията на няколко планети. В 12:30 ч. се въвеждат в действие всички автомати, но влизането става платено (разумна цена). Очаквахме да видим тази атракция, но за наше огорчение часовникът беше в ремонт и достъпът до него беше изолиран със заключена решетка.

Част от Катедралния площад

След като разгледахме интериора, отново излязохме на Катедралния площад, който е известен с това, че около него е изключително ветровито. Легендата разказва, че по време на строителството на Катедралата, през една тъмна нощ, дяволът, яздейки вятъра, бил заинтригуван от тази сграда. Той се спрял да я посети и казал на коня си, вятъра, да го изчака. Дяволът, заслепен от тази визита, бил изненадан от сутрешната литургия и се озовал завързан за една колона, а вятърът продължавал да се върти около Катедралата в очакването му.

Целият площад е заобиколен от красиви къщи, но най-известната сред тях е "Къща Камерцел", построена през 1571 г. от виден елзаски търговец на сирена, в този много специален ренесансов стил. Приземният етаж е от камък, а горните са с дърворезба и прозорци със стъкла във формата на бутилково дъно. Скулптурите по гредите представляват свещени и светски сцени. На зъбното колело все още се вижда макарата, която е била използвана за издигане на резервите към тавана. "Къща Камерцел" е най-старата обитавана постройка в града и днес е превърната в елегантен ресторант.

Упътихме се към "Малката Франция", най-живописният квартал на стария Страсбург, чиято красота видяхме при разходката с корабчето, но сега щяхме да се потопим сред неговия приказен декор, който те пренасяше в Ренесансова Франция. Името "Ла Петит Франс" (Малката Франция) е дадено от старите немски жители, но не поради някакви архитектурни особености, а поради проституцията на това място, която според тях била "френска работа". По-късно войниците на Франсоа I се лекували от "френското зло", сифилиса, в болницата на квартала.

Времето беше доста топло, затова слязохме до кея "Сен Тома" и продължихме разходката си покрай брега на реката. Стигнахме до красивата готическа църква "Сен Тома", построена в розов пясъчник между XIII и XIV век на мястото на бивша романска църква, която днес се счита за катедрала на протестантите. В абсидата имаше великолепен музей, посветен на Маршала на Саксония, който постъпил на служба при Луи XIV и спечелил много победи за Франция. След смъртта му неговото погребение в кралската базилика "Сен Дени" било невъзможно, защото, освен че бил незаконен син на Август II, крал на Полша, бил и протестант, религия, забранена във Франция... освен в Елзас. Погребан е тук, в гробницата под грандиозния паметник, изобразяващ Маршала, заобиколен от символите на победените страни: лъвът на Холандия, царския орел и английския леопард. Скулптурата на жена, олицетворяваща Франция, плаче наскърбена и се опитва да отблъсне Смъртта, която отваря гробницата. Мен, лично, ме развълнува човешката съдба на този мъж.

"Малката Франция" (Ла Петит Франс)

Стигнахме до площад "Бенджамин Зикс", най-оживеното място в района, засадено с дървета и тераси и с уютно кафене. Тъкмо се канехме да се настаним, и мъжът ми видя идващото корабче, а тук беше атракцията със шлюза. Хукнахме веднага натам и успяхме да видим и заснемем цялата процедура при преминаване на различните речни нива. Само след броени минути се натрупаха и други любопитни туристи и всички защракаха с телефони или фотоапарати. После се върнахме на живописното площадче, настанихме се под кестените, поръчахме си по един разкошен сладолед и се отдадохме на блажения миг, подарен ни от живота.

Сред живописната атмосфера на "Малката Франция"

На ъгъла на площада се намираше най-известната къща, наречена Tanneurs, много красива със своята галерия и нейната вдлъбнатина. Снимах се с удоволствие пред нея, а после продължихме разходката си по криволичещите павирани улички. Не можехме да се нагледаме на средновековните постройки с красивите дърворезби и еркери, които придават на квартала неповторима атмосфера. Още през XVI век тук се заселват рибари, мелничари, кожари, чиито занаяти са изисквали много вода, затова къщите са построени покрай реката. Навсякъде се усещаше уюта и спокойствието, така характерни за средновековната обстановка, която ни заобикаляше. Стените на сградите са боядисани в нежни пастелни цветове, прозорците - окичени с цветя, някъде по покривите са поставени дървени колела, които подпомагат гнезденето на щъркелите, и всичко това засилва още повече приказната атмосфера на квартала. Тук мога да спомена, че емблемата на Страсбург и на целия Елзас е щъркелът.

"Понт Кувер" (Покрити мостове)

Стигнахме до "Понт Кувер" (Покрити мостове), които представляват бивш крепостен комплекс от XIII век, състоящ се от три масивни кули. По това време дървените мостове са били покрити с дървена конструкция и оборудвани с брани. Покритите мостове позволявали да се контролира достъпа до града от река Ил и се намират точно там, където реката се разделя на канали. Тези тухлени кули са били сред 90-те, които са защитавали града. Малко по-нататък се намира четвъртата кула (наречена Екзекутор), която не е разположена на мостовете, но има същата архитектура. Тези различни кули впоследствие са служили като затвор или карантинна зона за болните.

Срещу "Покритите мостове" се намира бентът "Вобан", наречен на името на известен военен архитект, по чиито планове е построен. Съоръжението, представляващо покрит мост, е служило за укрепване отбранителната система на града. Отворите на бента са можели да бъдат херметически затворени, за да предизвикат наводняване и блокиране на настъпването на вражеските войски, а освен това брани блокирали преминаването на лодки. Отдавна това предназначение е останало в миналото, а днес мястото е превърнато в музей. Покривът е преустроен като панорамна тераса, от която се откриват прекрасни гледки към "Ла Петит Франс" и "Пон Кувер".

Слязохме от терасата и прекосихме покритите мостове към кулата на "Екзекутора", стигнахме до кея "Тюркхайм" и завихме надясно по "Гран Рю" - там се намира църквата "Сен Пиер льо Виьо". Всъщност в сградата се помещават две църкви, католическа и протестантска, което е добър пример за последиците от Реформацията.

Църквата, по времето на Реформацията, е дадена на протестантите. Но Луи XIV, след анексирането на Елзас, е разделил църквата, като апсидата е предоставена на католиците, а кораба - на протестантите. С увеличаването на броя на католическите енории, апсидата е разрушена, за да се започне изграждането на сегашната сграда. Протестантската част е много по-стара и идва от първата християнска църква в града, въпреки че сегашното строителство датира от XIV век. В този час бяха отворени и двете църкви, но ние влязохме да разгледаме католическата - все пак единият от нас беше кръстен в тая вяра.

Площад "Л’Ом дьо Фер" (Железният човек)

Тръгнахме по "Гран Рю", една от най-търговските улици в града. Аз влязох в ролята си на гид и поведох мъжа ми към площад "Л’Ом дьо Фер" (Железният човек). Пътем му разказах, че площадът носи името си от оръжейния магазин, над който може да се види желязната фигура в броня. Стигнахме до площада, който беше една от най-важните трамвайни спирки, снимахме красивата стъклена и стоманена конструкция, също и модерния лъскав трамвай, но никъде не открихме "железния мъж", заради когото всъщност бяхме дошли. Тъкмо се канехме да тръгваме, и мъжът ми радостно посочи към нивото на първия етаж - точно на ъгъла се намираше скулптурата, която така се сливаше с розово-песъчливия цвят на сградата, че просто не можеше да се забележи.

Продължихме към главния площад на града, "Плас Клебер", посветен на генерал Клебер, участвал в революционните войни и в египетската кампания на Наполеон, по време на която бил убит. Площадът е обиколен с къщи от всички възрасти, но едната му страна е заета цялата от сградата "Обет", построена през 1770 г., за да бъде част от военното командване на града и войските. Офицерите са дошли на разсъмване, за да получат инструкциите си, откъдето идва и името - разсъмване, зазоряване на френски е "об". Сградата е частично разрушена през 1870 г. от немски бомбардировки, възстановена е и нейният декор е променен. Снимахме площада, снимахме се и пред паметника на Генерал Клебер.

В списъка със забележителности имах още площади, църкви, паметници, някои от тях ни бяха по път, като "Плас дьо Темпл Ньоф", "Плас Гутенберг", други подминахме, но то навсякъде красота. Отново се върнахме на "Плас дьо ла Катедрал", наоколо кипеше живот, в такива мигове наистина се чувствах щастлива!

Вечерта приключи в нашия ресторант и аз си поръчах един от прочутите елзаски специалитети - шукрута или киселото зеле. Днес се бях снимала пред една къща в "Малката Франция", която се наричаше "Къща на киселото зеле", и твърдо бях решила тази вечер да го опитам. Поднесоха ми една огромна порция шукрут, гарниран с картофи и месо. Предната вечер си поръчахме "тарт фламбе" - нещо като пица, изпечена на пещ, но с фини кори с лук и бекон. Много може да се говори за елзаската кухня, още повече за вината, но аз не съм специалист в тази област, мога само да потвърдя, че това, което опитах, беше наистина вкусно.

На следващия ден, трети от нашето пътешествие, потеглихме към "Haut-Kœnigsbourg" (Висок Кралски замък), който се намираше на 55 км южно от Страсбург. Това беше идея на мъжа ми, за което му бях много благодарна, защото пътят дотам беше повече от приятен и удоволствието пълно. Преминахме през малки селца с лозови насаждения, от другата им страна пък се зеленееха хълмовете, на някои места имаше разпятия на Иисус, изобщо пасторална картина.

"Haut-Kœnigsbourg" (Висок кралски замък)

Скоро стигнахме до подножието на върха, над който се извисяваше замъкът, паркирахме възможно най-близо и се заизкачвахме към площадката, от която се откриваха прекрасни гледки към долината на Рейн. Тръгнахме покрай крепостните стени, стигнахме до входа, който водеше към вътрешния двор, и продължихме обиколката през различните помещения. Снимахме с възхищение този приказен свят, докато стигнахме в горната градина, която пък водеше към бойните кули. Мъжът ми вече не издържа и въпреки явната забрана си сви една цигара, седна на пейката да си отдъхне и да я изпуши по-скрито. После се изкачихме до върха на замъка, където бяха разположени различните видове оръдия, а през бойниците се откриваха невероятни гледки. На излизане се озовахме от другата страна на замъка, която беше доста усойна и мистериозна. Бяхме изживели едно чудно пътешествие из средновековието и когато отново стигнахме до изхода си тръгнахме с лека тъга.

Замъкът има дълга история, от времето на династията Хохенщауфен до наши дни. Фридрих II фон Хохенщауфен, наречен още Едноокия, бил херцог на Швабия и вероятно е бил първият владел, прекрасно оценил стратегическото значение на планината Штофанберх (височина 755 м), простираща се от запад на изток, перпендикулярно на равнината. Самият замък се упоменава за първи път през XII век. Скалистият връх се намира на важен търговски кръстопът: пътят на хляба и виното (от север на юг) и пътят на солта и среброто (от запад на изток). През 1479 г. замъкът станал владение на Хабсбургите и бил предаден на дома Тирштайн, които го възстановяват и изграждат отбранителна система. Този период се счита за "златния век" на "Кьонигсбург". По време на Трийсетгодишната война (1618-1648) капитан Филип Лихтенау повече от месец отблъсквал атаките на шведите, но въпреки всичко замъка бил превзет, разграбен и опожарен. Повече от два века останал в запустение. През 1865 г. заедно със съседната гора, станал собственост на град Селеста, който пък през 1899 г. подарява тези прекрасно съхранени руини на германския император Вилхелм II фон Хохенцолерн (от 1871 г. Елзас се намирал под германско управление). Вилхелм II поверява реставрацията на "Haut-Kœnigsbourg" на архитекта Бодо Ебхардт, която трае от 1900-1908 г. Завършването и закупуването на колекциите продължило до 1918 г. Според Версайския мирен договор през 1919 г. Франция става собственик на владенията на немската корона, в това число и замъка, който получава статут на паметник с национално значение. В неговите зали се събрали генерали и маршали, начело с президента Реймон Поанкаре, за да отпразнуват връщането на Елзас на Франция.

Мислехме да продължим до съседните туристически селца, но бяхме решили да посветим остатъка от следобеда за разглеждане на музеите, затова се върнахме в Страсбург. Бяхме преизпълнени с емоции от днешното пътешествие, мъжът ми дори смяташе, че повече не е нужно да се натоварваме с културни мероприятия, той копнееше да се отдаде на блажена почивка със студена бира. Предложих му да ме придружи само за час-два и после е свободен.

Palais des Rohan (Замъка Роан)

Започнахме с "Пале де Роан" (Замъка Роан), великолепна сграда от XVIII век, построена от епископ Арман Гастон дьо Роан-Субиз, за да замени предишния епископски дворец. Сградата е в класически стил, който е станал модерен след френското завладяване.

Влязохме в главния двор през монументалната портална триумфална арка, украсена със статуи, представящи милосърдието и религията. Странно, но всичко беше затворено. Тъкмо си мислехме, че входът към интериора е някъде другаде, един мъж пристигна и започна да затваря широко отворената порта, дори да я заключва. Развикахме се стреснати, за малко да останем вътре. Той също се изненада, като ни видя, и ни обясни, че днес е почивен ден за посещение на двореца. Видял нашето огорчение, мъжът ни предложи да разгледаме музея "Нотр Дам", който беше в съседство.

Този музей се помещаваше в красива колекция от къщи, най-старата от които датираше от XIV век и беше с интересен фронтон от прости стъпки. Другата, от XVI век, беше пък с едни заострени свитъци, а другите две къщи на гърба завършваха ансамбъла. Между тях имаше красива градина с лечебни растения, използвани по това време. Музеят "Нотр Дам" представя колекция от произведения от Средновековието и Ренесанса. Можеше да се видят прозорци с витражи, скулптури от катедралата, гоблени, предмети от златарството, много картини и олтари. Музей, който заслужава да се види!

За съжаление, не ни остана време за Елзаския музей, но аз твърдо бях решила един ден отново да посетя Страсбург, защото вече бях влюбена в този град. Елзаската приказка още не беше разказана докрай!

Решихме, през пролетта на следващата година да посетим отново Елзас, защото неговата красота не е само в Страсбург, а в още доста градчета и селца, които се бяха прославили като привлекателни туристически обекти. Когато започнах да чета за тях, разбрах, че ако не ги посетим, не бихме могли да твърдим, че сме видели и опознали Елзас!

Времето се изниза неусетно, както винаги, когато не му обръщаш внимание, защото си потънал в своя приключенски свят. Дойде пролетта и аз тръпнех още през април да потегляме към любимата туристическа дестинация, но все още беше студено, а мъжът ми много държеше да прекарваме вечерите в ресторант на открито, защото така можеше да пуши. После пък целият май беше дъждовен, дори и началото на юни, та започнахме да дебнем за три слънчеви дни. На 17-ти юни 2019 г. потеглихме към Колмар, който се намираше само на около 130 км от нас, и след час и половина бяхме вече пред хотела "Сен Мартен"!

Атмосферата наоколо ме грабна мигновено, нямах търпение да се потопим в така желаното пътешествие, стаята обаче щеше да бъде готова в 15 часа. Имахме повече от час дотогава, тъкмо време да закараме колата в паркинга, който се намираше на 700 м от хотела, и после да си отдъхнем в някое бистро, защото слънцето напичаше доста силно. Оставихме куфарите на съхранение, измъкнахме се от навалицата, намерихме паркинга и после тръгнахме обратно пеша. Като че ли изведнъж пред очите ни изникна кеят "Пуасонри", който се простираше надълго покрай реката Лош, и тук се намираха едни от най-красивите ансамбли от къщи с коломбаж.

"Малката Венеция" (Ла Петит Вениз) в Колмар

Това прелестно място е известно като "Ла Петит Вениз" (Малката Венеция) което ми беше познато вече от снимките и клиповете в интернет, но съвсем различно е да попаднеш сред действителния декор. Стигнахме до моста, от който се откриваше най-фотографираната гледна точка на Колмар, разпространена чрез картички и реклами, но нашите снимки станаха дори по-красиви! Още с пристигането си бяхме попаднали в най-романтичната част на града, благодарение на избора на хотел, за което похвалих мъжа ми. Той веднага се възползва от комплимента и заяви, че трябва да изпие една студена бира и да си почине от шофирането. За съжаление, в сниманото от нас ресторантче над реката всичко беше заето, но аз бях уверена, че ще намерим друго, иначе бурята беше надвиснала.

Съвсем наблизо изникна едно приятно заведение с маси под навеса, за късмет, имаше и свободни места, настанихме се и двамата си отдъхнахме доволно. Питиетата пристигнаха, жаждата беше утолена, колко леко се нарежда всичко, когато се помолиш от сърце. След първата бира мъжът ми заяви, че вече започва да усеща ваканционното настроение, което означаваше, че ще последва и втора, а мен вече не ме свърташе на едно място. Оставих го да се наслаждава на почивката си, а аз потънах сред пъстрата туристическа навалица в тесните улички. Не се сдържах и пак отидох на моста с красивата гледка към "Ла Петит Вениз", снимах лодките и детайли от къщите, обиколих доста наоколо и когато се върнах при мъжа ми, той допиваше третата си бира и вече беше предразположен да тръгваме.

Настанихме се в стаята, която беше на третия етаж с изглед към малкото площадче, а наоколо красиви къщи и приятни заведения. По-хубаво от това не може и да бъде!

Както винаги, аз бях готова с маршрута и знаех къде да отидем и какво да видим. "Малката Венеция" беше точно по средата на изработения план, затова предложих да започнем с Катедралата, която се намираше съвсем близо до нашия хотел, и оттам да следваме моя маршрут. Старият град е много добре запазен, с красиви къщи с коломбаж или ренесансов стил.

Част от Катедралата "Сен Мартен"

В този час Катедралата беше обляна от слънчевите лъчи и ние се спряхме прехласнати пред нейната величественост, построена в готически стил и жълт пясъчник между XIII и XIV век. Посветена е на Св. Мартен, чиято статуя на върха на западната фасада представя как той разрязва наметалото на римски войник на две, за да даде половината на беден човек. Обиколихме цялата сграда и площада около нея, после влязохме да разгледаме интериора и притихнахме сред огромните готически колони. Корабът е построен върху пет участъка и включва много красив орган от 1755 г.

Излизайки от катедралата, се отправихме към южния портал. Точно срещу него се намира великолепна сграда в стил ренесанс, украсена с тоскански колони на вратата и коринтски колони в лоджията, с различни маски, разположени под същите тези колони. Това е сградата на старата охрана, известна като "Льо Корп дьо Гард". В непосредствена близост се намира една забележителна висока къща в готически стил, която е, може би, най-старата къща в града. Снимахме се и пред двете сгради, след което направихме още една обиколка около катедралата и решихме да разгледаме началото на моя маршрут, който започваше от музея "Унтерлинден".

Стигнахме до "Плас де Доминикен", видяхме църквата на доминиканците, но не влязохме вътре, а продължихме към "Рю де Буланжер", изпълнена с любимите ми къщи с коломбаж, а някои са украсени със знаци от ковано желязо.

Непременно трябваше да видим и "Рю де Тет", защото там имаше една забележителна къща, която привличаше вниманието. Тази оригинална къща дължи името си на многобройните скулптирани глави върху сградата ("тет" на френски значи глава). Построена е през 1609 г. за богат търговец, в много специален, късен ренесансов стил. Повече от 106 гримасничещи маски покриват фасадата. На върха има скулптура от Бартолди (създател на Статуята на свободата в Ню Йорк и родом от Колмар). В сградата сега се помещава елегантен хотел-ресторант.

В края на улицата излязохме на "Плас де Мартир дьо ла Резистанс" (площад на мъчениците на съпротивата). Въпреки тъжното име, наоколо беше приятно и весело, имаше бистро на открито и ние седнахме да пием кафе. Особено настроение създаваше отсрещната висока къща, чиято фасада беше окичена с празни лейки. Цветя нямаше, но лейки колкото щеш. Ей такива хрумвания много ми допадат - една щура идея, а те развеселява и даже променя начина ти на мислене!

Тръгнахме без посока, но ето че се озовахме на "Плас Жана д'Арк", който беше включен в маршрута. Мъжът ми ме попита какво съм отбелязала за този площад, отвърнах, че има красив ансамбъл от къщи с коломбаж. Вече не можехме да сдържаме смеха си, защото това название стана водещо в нашето елзаско пътешествие!

Бях отбелязала, че на съседната "Рю Вобан" се намира един впечатляващ скулптиран портал в късен ренесансов стил, но може и да го пропуснем. Тази подробност обаче така впечатли моя съпруг, че той настоя да я видим. Когато се изправихме пред портала, помълча, загледан в надписа на двата езика, после ме погледна, хем с почуда, хем с възхищение, и каза, че сто пъти да минавал по тази улица, пак нямал да забележи този детайл, а той си стои там от 1626 г.

Върнахме се отново на площада и поехме по "Гран Рю", която водеше към нашия хотел, но пътем се спирахме пред паметниците, които заслужаваха интерес. Един от тях беше храмът "Св. Матю", в готически стил, част от манастир. След изчезването на монасите, поразени от чума, старата църква на францисканците се връща на града, който я превръща в болница, после пък я дава на протестантите. По-късно църквата бива разделена на две, като половината се дава на католиците. Това обяснява наличието на две камбанарии върху църквата - едната за протестантите, другата за католиците.

До храма се намира "Къщата на Аркадите", великолепна възрожденска сграда, която е служила за жилище на пастора. Проходът, пробит от аркади, съдържаше няколко магазина.

Малко по-нагоре по "Гран Рю" се намира "Койфхус", старата митница, която е била административна и икономическа централа на града. Първата сграда (тази, върху чийто вход доминира двуглавия орел) датира от 1480 г., а втората е от XVI век и включва красива ренесансова стълба, която води до стаята на Декаполис (асоциация от десет свободни града в Елзас). Преминавайки през верандата на "Койфхус" се озоваваме на "Плас Ансиен Дуан" (площада на старата митница), на който има фонтан, построен от Бартолди, и красиви елзаски къщи.

"Гран Рю" пред хотела "Сен Мартен"

Стигнахме до "Малката Венеция", която беше краят на днешния маршрут, и се върнахме отново по "Гран Рю" пред нашия хотел "Сен Мартен". Това местенце притежаваше необясним чар, беше винаги оживено и приятното заведение на открито предразполагаше към една романтична вечеря. За наш късмет, имаше свободни места, настанихме се, до нас клокочеше малко поточе, бирата пристигна и първата наздравица беше за Колмар!

Следващият ден посветихме на туристическите селца близо до Колмар, които привличаха многобройните туристи с красотите си и не биваше да бъдат подминавани. Някои от тях ми бяха познати по име от телевизионното предаване "Любимо село на французите" и сега нямах търпение да ги видя на живо.

Отправихме се към Рибовиле, което беше най-отдалечено от Колмар, разположено в сърцето на елзаските лозя и едно от най-красивите села на региона. Намерихме големия паркинг, близо до площад "Генерал дьо Гол", после тръгнахме по "Гран-Рю", снимахме туристическия офис и фонтана със статуята на винопроизводителя, напомняща за винената история на местността. Времето беше горещо, затова поседнахме край фонтана, поразхладихме се и поехме по дългата улица, обградена с красиви къщи с коломбаж. Малко по-нагоре, на № 14, се намира една от най-красивите къщи в града, известна като седалището на корпорацията на гъдуларите, които са имали монопол в Елзас. Всички професионални музиканти е трябвало да бъдат членове на тази корпорация и по този начин са били защитени от владетелите Рибопиер. Къщата има красив еркер, в който е скулптирана сцена от Благовещение с Дева Мария и Архангел Гавраил.

Разходка в Рибовиле

Движехме се като сред декор от приказка, толкова красота наоколо, че просто ти се замайва главата. Щом видяхме потъналото в цветя бистро, побързахме да се настаним под белите чадъри и да се освежим с едно питие. Не ми се тръгваше от този оазис, наслада за сетивата!

Мъжът ми започна да се ослушва и твърдеше, че чува тракане на клюнове и наблизо има щъркели. Аз не бях доловила този специфичен шум, но като понапрегнах слуха си, веднага чух тракането. Със сигурност имаше гнездо с малки, които в този момент родителите им хранеха, затова тракането беше толкова енергично. Казахме си, че на тръгване ще се огледаме за щъркелово гнездо, но улисани в приказки, забравихме.

Продължихме нагоре по "Гран-Рю", като заснехме цяла колекция от къщи с коломбаж, коя от коя по-красиви. Стигнахме почти до края на улицата, нагоре започваше пътят към замъците, от които бяха останали само руини. Снимахме ги отдалече, за катерене до тях и дума не можеше да става, мъжът ми вече беше заел отбранителна позиция. Хайде обратно по дългата улица на Рибовиле, снимахме се този път пред Кметството и неговия фонтан. Сега видяхме и щъркеловото гнездо, по средата на покрива на една съседна къща до ресторанта. Виждаха се и главичките на малките щъркелчета в него, снимахме ги с приближаващия фотообектив. Изобщо приказката продължаваше!

Вторият туристически обект беше Риквир, едно от най-известните и най-посещавани места в региона, истинска перла сред лозята. Бях възхитена от снимките, които видях в интернет, та сега тръпнех в очакване на истинската наслада.

Първото споменаване на Риквир датира от 1094 г., тогава селото е притежание на графовете Хорбург, които построяват през 1291 г. първото укрепено заграждение. Селището придобива статут на град през 1320 г. Златната епоха на града е през XVI век, период, през който забогатява от лозаро-винарството. Риквир е присъединен към Франция през 1796 г. Градът е претърпял малко щети по време на двете световни войни, което обяснява неговото извънредно състояние на съхранение.

Въпреки че има само 1300 жители, Риквир е на трето място по туризъм след много по-големите градове Страсбург и Колмар и неговите къщи са признати за национално наследство.

Риквир

Излязохме на главната улица "Генерал дьо Гол", която се простира от Кметството до кулата "Долдер" (бивша камбанария на града) и е обградена с великолепни къщи. Изведнъж попадаш в съвсем друга епоха! Градът е запазил същия си облик, какъвто е имал през XVI век, ето защо го наричат "живият символ на Елзас"!

Хората живеят в приказните си полудървени домове, които са оцветени в светли нюанси на синьо, жълто, розово, лилаво и резеда. В същата гама са и кокетните магазинчета и кафенета, украсени с цветя. Не по-малко очарователни са и страничните малки улички, аз не можех да издържа на изкушението, да надникна в тях и да заснема някой интересен архитектурен детайл.

Тръгнахме си от Риквир с убеждението, че едва ли ще видим по-голяма красота, но оставаха още две известни елзаски селца, които исках да посетим. Пътуването през "Пътя на виното", скрит в планината Вогези, беше истинско удоволствие!

Пристигнахме в Кайзерсберг (името означава планината на императора), който с многото си къщи от дърво, красивия си исторически център и императорския си замък в руини с изглед към града, ни грабна с лудия си чар.

Тръгнахме по главната улица, "Генерал дьо Гол", която пресичаше центъра и позволяваше да се види най-същественото от градчето. (Направи ни впечатление голямата почит към този велик държавник, почти във всяко селище имаше улица или площад на неговото име).

Кайзерсберг

Стигнахме до "Плас дьо Л’еглиз" (Църковния площад), към който гледаха няколко красиви къщи, пред които се снимахме. Фонтан от жълт пясъчник, с издигната статуя на император Константин, датираща от XVI век, допълваше декора.

Влязохме да разгледаме интериора на църквата "Сент Кроа" (Светия Кръст), която е строена на етапи между XII и XV век. Монументална статуя на Христос на Кръста, поставен на гредата на славата, датиращ от XVI век, посреща посетителите. Внушителен резбован дървен олтар проследява страстите и възкресението на Христос. Няколко други статуи, достойни за внимание, завършват ансамбъла.

До църквата се намира ренесансовата сграда на Кметството, строена между 1604 и 1605 г., която има красива фасада с еркери на двата етажа.

Продължихме по главната улица до Укрепения мост, построен в розов пясъчник през 1514 г., който е опазвал града от възможни агресии. Оттук се откриваше чудесна гледка към Кайзерсберг и неговия замък. Близо до моста е поставена каменна плоча с табелка: "Любимо село на французите 2017". В края на улицата "Генерал дьо Гол" се намира родната къща на Алберт Швайцер, превърната в музей.

Пасторална картина в Кайзерсберг

Разходката из останалата част от града ни позволи да видим и други красиви къщи, украсени с пасторални картини и цветя. Изпитвах все по-голяма симпатия и уважение към елзасци, които, въпреки всички превратности, са съхранили в сърцата си любовта към своята родина.

Последното селце, което бях отбелязала за посещение, беше Егишем или Егисхайм, както го произнасяха различно френските и немските жители. Почти кръглия град, сгушен в неговите стени, бързо се обикаля и позволява разходките сред малките улички с красиви, типични лозаро-винарски къщи, украсени с цветя.

Егишем \ Егисхайм

На централния площад се намират замъкът на графовете Егисхайм, параклисът и фонтанът, със статуята на папа Лъв IX. Всичко е толкова приказно, че ти напомня за рицарските времена в романите на Дюма.

Седнахме в едно кокетно ресторантче на открито, а около нас кукленска красота, сътворена от специфичната архитектура. Целият Егишем представлява невероятна забележителност, ето защо спечелва наградата "Любимо село на французите 2013".

Днешният ден беше наситен с толкова емоции, че всякакви думи бяха излишни, затова пътувахме смълчани по "Пътя на виното" обратно към Колмар. Мислих си за хората, населявали векове наред тия места, също и за техните съвременници, достойни наследници на предците си. Вече можех да кажа, че опознах Елзас и респектът ми към елзасци беше огромен!

На следващата сутрин се сбогувахме с Колмар, но на връщане към Швейцария се отбихме да видим Мюлуз, който беше почти на границата. Спомням си, че когато пътувах за пръв път към Париж с влака, видях името на този град, за който нищо не знаех, но още тогава си казах, че един ден ще го разгледам. Сега моментът беше дошъл и аз в никакъв случай не биваше да го пропускам.

Разположен в южната част на Елзас, Мюлуз е вторият по големина град в региона. По-малко туристически от Страсбург и Колмар, градът предлага някои красиви паметници и архитектурни ансамбли, но основната му туристическа атракция идва от музеите с голяма репутация. Най-известните са тези на Автомобила и Железницата, които са отражение на историята на града, силно белязана от индустрията.

Почти с влизането в Мюлуз открихме "Кулата на Европа", най-видимият визуален елемент на града, висока 106 м и на 31 етажа. На върха се помещава въртящ се панорамен ресторант, който обикаля кулата за 75 минути. Оставихме колата в паркинга и тръгнахме към центъра.

Мюлуз

"Плас дьо ла Реюнион" (Площад на Съединението) е сърцето на града, неговото име напомня присъединяването на Мюлуз към Франция през 1798 г. Най-красивите паметници на града се намират на площада, като храмът "Сен Етиен", Кметството и няколко интересни къщи, които оформят прекрасен ансамбъл.

Сред тази чудесна обстановка удоволствие беше да седнем под чадърите на приятното бистро, да пием нещо разхладително и да се наслаждаваме на аристократичните сгради. Изобщо не си представях, че един индустриален град може да бъде и толкова артистичен. Това впечатление се потвърди и при разходката ни в страничните улички около центъра.

Един местен жител се присъедини към нашия разговор, изразих приятното си впечатление от неговия град, но той отговори, че синът му е студент в Страсбург и не иска да се връща в Мюлуз. Както казваше моят професор: най-големият враг на хубавото е по-хубавото!

Пътешествието ни приключи, но Елзаската приказка продължава!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2021, № 2 (255)