Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Дарина

Глава първа
Д-Р КРИСТИАН И НЕГОВАТА КОМПАНИЯ

Таня Шелхорн

web

На всички артисти-кукловоди посвещавам

В полунощ се разтварят небесата и се откриват небесните тайни! Тишината поглъща суматохата на деня и дава покой на сетивата човешки. Примамлива тайнственост обгръща пространството, сенките оживяват и придобиват чудновати форми и очертания. Загадъчната лунна светлина се спуска от небесния купол, обсипан с безброй звезди, и ласкаво гали заспалите къщи. Леко промъква лъчите си през открехнатите перденца и щори и се усмихва в съня на децата. Нежно погалва стиснатите юмручета, които сякаш се опитват да я задържат, и продължава своите нощни потайни визити. Видяла и съпреживяла толкова човешки драми по света, добрата стара Луна никога не може да сдържи любопитството си, когато забележи светлинки зад смълчаните прозорци. Кой ли още не спи в този късен час? Скръб или радост са причината за такъв нощен живот? Самотник ли обитава този дом, или слели се в едно две влюбени души? Нейният лунен кръг нараства от нетърпение да открие тайната на трепкащите зад пердето светлинки, спира се точно над тях, пронизва с лъчите си пространството и... застива в недоумение! Такова чудо досега не беше виждала в никой човешки дом! Луната опъва лицето си към вътрешността на стаята, половината от нейните лъчи се скриват в тъмния полукръг, а другите се събират като в голямо фиксиращо око. Така преобразена, тя се прехласва пред чудния нощен спектакъл!

Върху малка стъклена масичка гореше дебела свещ в изумруденозелен цвят, преливащ се във виолетовосиния свещник под нея. Игривото пламъче се беше спуснало дълбоко надолу и трептеше по цялата прозрачна вътрешност, разливайки сребристо сияние по стените. В черно кожено кресло се очертаваше фигурата на жена, която лежеше с притворени очи и отпуснати ръце и глава. Краката й бяха положени върху широка табуретка със същата кожено-черна обвивка. Самата тя беше облечена в черен кадифен панталон и памучна черна блуза с дълги ръкави. На ръцете си имаше черни ръкавици с отрязани някъде по средата пръсти. Тъмните разрошени коси се подаваха изпод черна кадифена качулка, отметната назад, но все пак хвърляща достатъчно сянка върху лицето й. Черният цвят така я поглъщаше, че просто я правеше невидима. Не можеше да се разбере дали спи или беше потънала в своя вътрешен мир, но дори и не потрепваше от онова, което се разиграваше около нея... а то изглеждаше толкова странно!... Откога седеше така, сякаш застинала в кадър? По дълбочината на изгорялата свещ можеше да се отгатне, че беше изминало доста време - много преди Луната да надникне!

Навън беше навалял дебел сняг и неговата непорочна белота покриваше цялата житейска сивота. Тази така позната и обичана от всички зимна картина: свечерява се, снежинките се гонят под уличните фенери, витрините блестят примамливо, хората улисани в своето ежедневие бързат нанякъде, вечерта се спуска твърде рано и постепенно улиците опустяват. Дългата зимна нощ разгръща богатия си регистър и със силата и мелодията на своите звуци приласкава човешките сърца. Толкова разнообразен и необятен свят! Колкото и да си приличат понякога душевните драми, те никога не са напълно еднакви по своята същност - всяка една от тях пулсира със своя собствен ритъм!

Нежен лунен лъч проникна през лекия процеп на щорите, прониза бялото прозрачно перде и се докосна до светещото пламъче. То потрепери, издигна се нагоре и закачливо започна да се катери по тази светлинна пързалка. След него се плъзнаха и синьо-зелено изумрудените цветове на свещника и дебелата свещ и се разляха като гонещи се вълни из цялата стая. В този приказнореален декор движещите се фигури изглеждаха още по-чудато и примамливо!

- Къде ми е костюмът? Корема си също не мога да намеря! А без тези атрибути аз не съм това, което винаги съм бил! - Голямата усмихната глава се движеше над две бели ръкавици и чифт бели обувки, които припряно жестикулираха във всички посоки. - Омръзна ми да бъда разпокъсан и да нямам вече никакво чувство кой съм или по-точно: какво съм?! Не искам да стоя зад витрината като украшение! Искам да се движа... да танцувам... да лудувам... да целувам моите балони... А! Къде са ми балоните? Те са моят вечен реквизит! Не! Не! Не! Не искам повече да бъда сувенир! Ето ми главата, сега да си намеря тялото и ще се махна оттук!

- Ох, мистър Талиман, помогнете ми да се освободя от вашия корем! Така притиска ханша ми, а също и на Ханс пречи!

От коридора се дочу припряно шумолене, после сякаш някакъв плат се разпорваше, заяждащ цип проскърцваше и след миг една дунапренена издута форма прелетя над движещата се напред-назад глава.

- Коремът ми! - възкликна мистър Талиман и двете бели ръкавици уловиха летящия детайл от неговото тяло. - Ох, най-после започнах да се оформям... - заоглежда се той, нахлузвайки бавно презрамките. - Берта, но какво по дяволите търси моят чаровен “обем” при тебе? Да не би да си намислила да прекрояваш твоя Ханс? - И цялата фигура се разтресе от смях.

В този момент две прегърнати сенки, въртящи се в ритъма на валса, изплуваха от тъмния коридор и застанаха пред мистър Талиман. Това бяха неразделните Берта и Ханс, които винаги се движеха така - един за друг!

- Би могъл да бъдеш малко по-учтив, мистър Талиман! - разтърси Берта своите черни къдрици и подскочи леко пред Ханс. Той изискано я попривдигна, завъртя се на триста и шестдесет градуса и отново я приземи. - Ние толкова дълго пазихме твоя атрибут в нашата кутия! Зная, че без него ти би изгубил чара си, нали? А колкото до Ханс, той си е добре така! - погледна тя ласкаво мъжа си и закачливо се завъртя около него. Той не каза нито дума, само отново я попривдигна и този път направи две крачки напред и две назад със своя скъпоценен товар.

- О, прощавайте и двамата - поклони се мистър Талиман, - пошегувах се от радост, а иначе съм ви толкова благодарен! Берта, случайно да знаеш къде ми е костюмът... оня лъскавият... новият ... - смутено започна да се озърта, защото усети, че е гол.

- Разбира се, че знам! - властно отсече Берта, която беше натрупала голям житейски опит, дори и през времето, прекарано в брезентовата кутия. - В малката стаичка до големия бойлер! Тъкмо сега там се облича Хари!

- Кой ме вика? - дочу се дрезгав глас. - Още не съм се приготвил... - подаде се от коридора един мулат, който с голямо старание закопчаваше огромната фосфоресцираща папийонка.

- О, Хари, никой не те вика, само споменах името ти! - мигновено се завъртя дебелата Берта и Ханс отново напрегна тесните си раменца. - Но защо си сложил тези черни панталони? Те са само за репетиция! Твоите - раираните - са в кошницата на Мануел!

- Странно, Берта, как можеш да знаеш всичко, след като дълго време не си излизала от кутията? - облещи Хари яркозелените си очи.

- Имам наблюдателница! - разсмя се дебелата красавица и грациозно развя пъстрата си рокля и дантелите под нея. - Точно зад гърба на Ханс има една дупка в брезента - толкова удобно: хем си лежа, хем всичко наблюдавам! За мой късмет през цялото време кутията беше на най-високото място в коридора и винаги с дупката навън! Така никога не съм скучала, докато Ханс непрекъснато спеше! - весело се разсмя тя и дружелюбно потупа мъжа си по раменцата. Той напрегна мишци и без да каже дума, понесе с танцови стъпки своята половинка. Хари и мистър Талиман отидоха да довършат тоалета си.

* * *

Колко време беше изминало, Луната не можеше да знае, но колкото и да се въздържаше, не успяваше да избегне завъртанията около оста си. Така полека-лека се беше изместила встрани и сега не можеше да вижда нищо през прозореца. В този момент забеляза друга светлинка и бързо прецени, че тя излиза от същото жилище, само че от противоположната стая. Сега с радост се завъртя около оста си и застана точно над другия прозорец. Щорите бяха леко наведени надолу и това даваше прекрасна възможност да се наблюдава отвисоко целият интериор. Голямото легло подсказваше, че това е спалното помещение в този дом, но освен това, тази стая имаше още много други предназначения: малкото бюро в ъгъла, отрупано с разноцветни листчета, моливи, дискети, снимки... и какво ли още не!; черният рогат гардероб със закачените по него необикновени дрехи; картонените кутии, от които се подаваха странни предмети, показваха, че тук живее някой чудак, или пък... артист!... Но всичко това сега не беше особено важно, защото чудото, на което единствено Луната беше свидетел, надхвърляше всяка човешка представа и фантазия. Вътре се движеха и разговаряха живи същества, които в действителност бяха... КУКЛИ!!!...

* * *

- Люсиен, най-после да се видим отново! Къде беше скрит през цялото това време?

- Не ме питай, Сузана, любов моя! Ох, не ме питай! Добре, че съм гъвкав, иначе щях напълно да се деформирам! Къде ли не бях: в кутии, шкафове... даже и в чекмедже бях натъпкан... Навсякъде бях, само не и там, където ми е мястото - на сцената!... с тебе, скъпа! Да танцуваме и хората да ни се радват - помниш ли?!

- Не съм престанала да мисля за този прекрасен епизод от нашия живот, Люсиен! Исках само да те намеря и отново двамата да тръгнем по света! Непрестанно се надявах, че един ден това ще се сбъдне! Ох, Люсиен!

Двете кукли се прегърнаха и заплакаха от радост. Толкова много бяха преживели заедно, че сега не можеха нищо повече да си кажат, освен да се гледат и взаимно да въздишат. Към техните тихи ридания се присъединиха други два гласа, така познати и обичани! Люсиен и Сузана се обърнаха към вратата, тя леко се открехна и две сиво-бели същества подадоха своите муцунки.

- Мери Лу! Мануел! И вие ли сте тук? - Сузана се завтече към своите стари приятели и ги прегърна с дългите си артистични ръце. - Ох, Люсиен, на кого дължим тази радост? - разтърси тя своите руси плитки и повдигна бюста си от вълнение.

Люсиен се приближи, нежно погали Мануел по пухкавата козинка и весело попита:

- Как си, мъничък? Слушаш ли майка си или все така лудуваш?

Маймунчето Мануел беше любимецът на цялата куклена компания. Особено много го обичаше черният Хари - двамата бяха прекрасни партньори в “Банана шоу”. Бананчето Нани не се отделяше от новия си приятел и даже беше влюбена в него. Двамата много обичаха да стряскат мистър Талиман, когато той гръмогласно хъркаше. Мери Лу беше безкрайно доволна, че в куклената трупа непрекъснато прииждаха нови артисти, които с удоволствие се забавляваха с нейния мъничък Мануел. Така й оставаше доста свободно време - нещо, което тя обожаваше!

- Тпррр, та-ка-та-ка! Тпррр, та-ка-та-ка! Тпррр, та-ка-та-ка! - буйно се разскача малкото маймунче и се притисна в обятията на Люсиен. Мери Лу и Сузана ги гледаха усмихнато и попиваха сълзите си със своите дълги мигли.

- Досега мислех, че сънувам, но вече се убедих, че наистина ви чувам! - раздвижи се резедавата пелерина над гардероба-закачалка. - Но все пак дали сме вкъщи или само така изглежда? - пошушна нежен гласец, но като не получи отговор, отметна качулката назад и попита: - Ще ми кажете ли все пак какво става? - Невероятна красавица - най-новата актриса в трупата - подаде лицето си над картонената кутия и изразително сведе извитите си мигли.

Всички я гледаха възхитено и не можеха дума да обелят. Не бяха имали възможността да се опознаят добре - тя беше дошла почти в края на щастливото тяхно турне и участваше със самостоятелна шоупрограма. Беше наистина прекрасна - от розовата шапчица върху нейните букли със цвят на залез до токчетата на резедавите обувчици, понесли изящните й крака!

Ерта се протегна грациозно, надигна се леко и погледна надолу - две преплетени мисли моментално провокираха нейното намерение. “Не, няма да бъде изискано, ако скочи пред всички!” - възрази първата. “Ами ако след дългото бездействие не може да се раздвижи сама?” - предупреди втората.

Точно в този момент една прелестна червена Роза застана на прага на вратата. Нейните искрящи цветове се отразиха на лунните лъчи и изпълниха цялата стая с ултраогнено сияние. Тя разтвори леко своята пищна корона и устреми нагоре изящното си личице.

- Ерта! - възкликна развълнувано Розата. - Ерта, мила, наистина си ти! О, колко се радвам да те видя!

- Рози! Приятелко моя, Рози! - протегна ръцете си Ерта и с лек скок се приземи. - Прекрасната червена Роза и нейната метаморфоза! - патетично изрече тя и двете замряха в прегръдките си.

- Колко е хубаво! О, колко е хубаво! Ох, какво усещане! - разлистваше Розата своите божествени цветове и гальовно запя на френски: - „C`est si bon, cette petite sensation...!”

Двете се разсмяха, припомняйки си една на друга артистичните атракциони, които изпълняваха през този последен месец от съвместната им работа. Радваха се на много успехи и наистина бяха щастливи. После всичко прекъсна... без да разберат защо!

Постепенно стаята се изпълни с тези необикновени обитатели, които едва намираха вече свободно местенце. Някои се бяха покатерили върху леглото, други - върху шкафа, а трети стояха прави до гардероба. Мистър Талиман - изискано костюмиран, с голям червен балон в ръка, се беше разположил върху удобния стол на колелца и с удоволствие се въртеше пред тъмносиньото бюро. Последен в стаята връхлетя Хари, носещ в ръцете си малкото бананче Нани, което още не беше се разсънило добре. Щом ги видя, Мануел се втурна с радостни звуци към тях и стремително се хвърли на шията на Хари. Той го пое с дясната си ръка, подруса Нани с лявата и щастливо се провикна:

- Ееееооо! Е-е-е-ооо!

- Ееееооо! Е-е-е-ооо! - закачливо му отвърна топъл мелодичен глас.

Хари учудено огледа цялата трупа - този баритон не му беше познат! Другите също недоумяваха кой може да се е вмъкнал така незабелязано? Започнаха да търсят навсякъде новия герой и откриха под спалнята две кукли в найлонови торби. Бързо ги измъкнаха и освободиха от тези задушаващи обвивки. О, това бяха заекът и вълкът - некръстените герои, които все не успяваха да се домогнат до представление.

- Кой от вас двамата пропя така добре? - попита малко нервно Хари.

- Не съм аз - изръмжа вълкът, - моят репертоар е съвсем друг - ретромузика!

- Твоят репертоар! - разсмя се Хари. - Какъв репертоар имаш ти, като никога не си играл... даже нямаш име!

- Грешиш драги! - самоуверено го изгледа вълкът и се обърна към всички. - Да ви се представя: кръстен съм Вълчан и за детско шоу съм избран!

- Но защо никога не сме те виждали да играеш на сцената? - пристъпи към него Мери Лу.

- Защото такъв ми е късметът - тъжно сведе главата си Вълчан, - цял живот се подготвях, без да се реализирам поне веднъж! За мен все не оставаше време, но все пак съм по-щастлив от заека, защото имах достатъчно репетиции и подготвих собствено шоу!

Очите на всички се обърнаха към заека, очаквайки да го видят разплакан. Но чудно - целият му вид сияеше от радост! Дрехите по него бяха съвсем нови, а самият той - безупречно чист и свеж!

- Не мислете, че не ми е било тъжно и скучно да не участвувам досега в нито едно представление! - наежи заекът дългите си уши. - Но през целия си живот имах много време да размишлявам, освен това наблюдавах вашите репетиции и разбрах, че за всеки има място под небето, стига само да е търпелив. Знам, че рано или късно ще дойде моето време и аз ще доставя истинска радост на децата. А колкото до името - кръстих се сам! Звучи много привлекателно на френски - Лапèн! Да, аз съм заека Лапен, ще настъпи скоро моят ден!

Всички заръкопляскаха на този заешки оптимизъм и се изредиха, един подир друг, да му стиснат лапа и пожелаят много бъдещи успехи!

- Браво! Браво! Браво! - чу се същият глас, който преди малко беше отвърнал на припева на Хари. - Моите поздравления, Лапен! Ти си най-невероятният артист, който съм виждал досега. Твоето търпение е най-великата роля, която малцина са способни да изиграят!

Настъпи пълно мълчание! Изпаднали в недоумение, учудените кукли се заоглеждаха наоколо и помежду си. Кой си правеше тези шеги с тях? Бяха се събрали до един в малката стая, знаеха добре, че други техни колеги няма, а ясно бяха чули гласа, вече за втори път! Както винаги - в затруднени положения - първа взе думата Берта, която никога не губеше кураж. Покатери се върху Ханс, който се опъна назад по диагонал и започна да я издига нагоре с двете си ръце.

- Кой сте вие, господине? Ако желаете да разговаряте с нас, защо е тази криеница? Покажете се и се представете, моля!

- Аз съм пред вас, госпожо Берта, но вие не ме виждате! - учтиво отвърна непознатият.

- И таз добра! - подскочи Берта от възмущение и Ханс едва я удържа във въздуха. - Аз съм играла на всякакво осветление, освен това толкова време прекарах в моята кутия, че очите ми виждат в тъмното по-добре от котка! - И отривисто се спусна върху пода, от което гърбът на Ханс изпращя. Той дори не изохка, а пъргаво се изправи като оловен войник и наведе главата си, за да не отнема видимостта на Берта. - Впрочем не съм единствената в тази стая, че да ме вземате на подбив! Някой да вижда някого? - завъртя се тя около мъжа си, обхващайки с поглед всички присъстващи.

Преди другите да успеят да отговорят каквото и да е, непознатият глас се засмя добродушно и съвсем ясно отговори:

- Разбира се, че никой не ме вижда, тъй като съм невидим!

- Каквооо? - ококори се Берта и всички притаиха дъх. - Невидим?!... Сензационно! - погледна тя Ханс и той се сниши още повече. - Досега не сме имали в трупата си такъв номер! Да не би да сте съвсем нов?... тъй като ние отдавна не сме играли... то може би вие да сте ни заместили с някой съвременен модерен спектакъл... Да, зная, че времената се промениха... прощавайте, че не се досетих веднага... - въздъхна тя и впери поглед в посоката, от която идваше гласът.

Всички останали също се вторачиха, а мистър Талиман се надигна от удобния въртящ се стол и застана до Хари, който, прегърнал малките Мануел и Нани, не се помръдваше от мястото си. Люсиен и Сузана се спогледаха, кимнаха леко на Мери Лу, която поклати глава в знак на съгласие. Тримата бяха най-старите артисти, така да се каже - основателите - и се разбираха само с един поглед или жест. Сега усетиха, че ще се случи нещо необикновено, което не бяха преживявали от самото си раждане.

Розата дотолкова разтвори короната си, че тя се смъкна надолу и зае формата на бухнала пола. Това беше една от нейните метаморфози - от цвете да се превърне в девойка! Този ефектен номер беше станал част от самата нея и никога не можеше да се въздържи от това превъплъщение, когато нещо силно я впечатляваше. Ерта последва примера на своята приятелка, преметна дългите си крака върху облегалката на стола, завъртя се атрактивно отвисоко и предизвикателно раздвижи извитите си дълги мигли. След това издърпа от своята кутия резедавата пелерина и с един добре изработен жест, я наметна върху себе си, сякаш се готвеше да тръгне нанякъде. Изобщо между всички настъпи едно оживление и надежда проблясна в очите им, че нещо ще се случи. Този път Вълчан и Лапен не се отделиха от трупата, а пристъпиха напред и наостриха ушите си от любопитство.

- От доста време наблюдавам този дом - поде гласът, - зная неговите тайни и съм свидетел на всичко, което става тук! Реших, че е време вече да се намеся, защото вашата любима Дарина няма повече сили да издържа това положение!

- Дарина?! - Наистина, как досега не се сетихме за нея! - Къде е тя? - Защо не я виждаме? - завикаха всички в надпревара.

- Да не би и тя да е станала невидима? - пошегува се мистър Талиман, но никой не прие шегата му.

- Почти е така, приятелю! - засмя се непознатият и след кратка пауза каза: - Извинете ме за забележката, но вие не сте много наблюдателен! Обикаляхте доста около нея и не я забелязахте! Вие също, госпожо! - обърна се гласът към Берта и добави: - Е, съпругът ви единствен може да бъде извинен, тъй като не откъсва поглед от вас!

- Аз да не забележа Дарина! - искрено се учуди Берта. - Ако тя наистина е тук и никой от нас не я вижда, то това е някакъв нов сценарий... или пък... - напрегна погледа си тя и решително изрече: - Ама защо най-после не се покажете, че да разговаряме както подобава на артисти!?

- Имате право - моментално се съгласи тайнственият посетител, - помислил съм за всичко и затова ви извиках тази нощ!

Настъпи пълна тишина. Всички бяха толкова смаяни, че никой не можеше да отреагира на това предизвикателство. Едва сега започнаха да си дават сметка, че всъщност става нещо наистина необикновено! Усетиха много добре, че някаква магическа сила ги движи; спомниха си, че в действителност са само едни кукли, които са оживявали в спектаклите благодарение на Дарина. Заоглеждаха се учудено и застинаха в очакване. Получи се една вълнуваща жива картина, върху която можеше да се напише цяла музикална импресия!

В този момент светна синият компютърен екран. Неговата повърхност се разля на леки морски вълнички, които, гонейки се една след друга, постепенно започнаха да се избистрят и успокояват. В центъра на светлинната сфера се образува нещо като водовъртеж и трепкащи кръгове поеха неговия резонанс. Преливащи се музикални звуци изклокочиха от дълбочината и екранът постепенно започна да потъва в своето трето измерение. Пред недоумяващите погледи на всички кукли, които за първи път виждаха такъв ефектен трик, изплува образът на усмихнат мъж с кръгла черна шапчица върху побелелите коси. Беше облечен в елегантно астраганено палто, под което се подаваше високата яка и пищното жабо на снежнобялата му риза. Той леко се приближи напред, застана съвсем близко до тъмносивата компютърна рамка и сега се виждаше само до кръста. Изведнъж заприлича на нарисуван портрет, който... като че ли се стори познат на някои от присъстващите...

- Сега ме виждате, нали? - обърна се ласкаво непознатият към слисаната публика и бавно ги огледа един по един. - Наричайте ме д-р Кристиан!

- Уважаеми, д-р Кристиан - наклони се Ерта към екрана, като се усмихваше проницателно, - позволете да ви запитам нещо!

- Разбира се, госпожице Ерта, слушам ви!

- Вашето лице ми е твърде познато, а не си спомням да сме се срещали някъде?

- Виждам, че сте добра физиономистка, но и вие не сте много наблюдателна! - погледна я д-р Кристиан и хвърли изпитателен поглед към останалите. - На някой друг да му изглеждам познат?

- На мен - свенливо се поклони Розата, - но също не мога да си спомня откъде!

Люсиен и Сузана можеха да се закълнат, че са виждали някъде това лице - особено кръглата черна шапчица им беше толкова позната. Мери Лу им пошушна, че е на същото мнение, но е по-добре да си премълчат и те се съгласиха. Берта беше опънала шията си към компютъра, но не можеше нищо да си спомни, а Ханс вече трепереше от напрежение да не я изтърве. Мистър Талиман и Хари се изместиха към вратата, защото не обичаха да се препират за нещо, в което не бяха сигурни, а Вълчан и Лапен наблюдаваха цялата сцена с твърде голям интерес. Изведнъж малкото маймунче Мануел се отскубна от прегръдката на Хари, покатери се върху черния шкаф под огледалото и радостно заподскача:

- Тпррр, та-ка-та-ка! Тпррр, та-ка-та-ка! Тпррр, та-ка-та-ка!

Всички обърнаха главите си към него, а той им сочеше кутията с лекарствата на Дарина. Върху вътрешната страна на изправения капак, беше залепен един книжен портрет на усмихнат мъж с кръгла черна шапчица и астраганено палто - същият като този върху компютърния екран.

- Браво, Мануел! - възкликна д-р Кристиан. - Ти никога не си ме виждал, а пръв ме разпозна! Колко си наблюдателен! Браво!

Лек шепот се понесе между развълнуваните герои. Едва сега разбраха откъде им беше познат образът на д-р Кристиан! Мери Лу се разтопи от умиление към своя син и му прати въздушна целувка. Той я улови във въздуха, скачайки отново в обятията на Хари.

- А сега на работа! - усмихна се още повече портретът върху кутията и се скри под капака. - Както ви казах преди малко - продължи неговият компютърен двойник, - реших, че вече наистина е време да се намеся конкретно в живота на Дарина, защото тя отдавна боледува, а тази болест не се поддава на никакво лечебно въздействие. - И д-р Кристиан въздъхна: - Разстроена е “жизнената сила” на нейната душа! - Помълча малко и добави: - Затова старото и мъдро правило да се лекува подобното с подобно, което стана принцип в моята практика, трябва да бъде приложено с пълна сила и в нейния личен реален свят! - Очите на всички бяха впити в екрана. - Целия си живот посветих на медицината - заразказва той, - обичах много хората и исках да лекувам не само телесните им болести, но да облекчавам и техните душевни страдания. Така се роди моят метод на лечение, който приложих изцяло в служба на човека! Открих също и много нови лекарства, които имаха чудновато въздействие върху него. Те прогонваха страха и отчаянието, успокояваха нощния сън, възвръщаха силата и паметта, а преди всичко пораждаха радост и желание за добри дела. - Добродушният топъл глас на д-р Кристиан се снижи и той прошепна: - После дойде време да си замина от този свят... - и гласът му укрепна - но моята медицина продължи да съществува и ето - лекува хората до ден-днешен! Разбира се, не всички я познават - възкликна той със смях, - някои лекари все още не я признават... но това няма никакво значение! - Махна с ръка, усмихнато погледна своята нова компания и каза: - Моите лекарства, приети под формата на малки захарни зрънца, помагат на всички, които вярват в тяхното чудотворно въздействие! - При тези думи погледът му нежно заблестя, той се наведе напред и радостно заяви: - Като например Дарина!

При произнасяне името на тяхната любимка, всички трепнаха от желание да разберат повече подробности около това мистериозно посещение и любопитно се скупчиха пред екрана. Мануел скочи на пода, провря се напред и залепи муцунка върху стъклото. Той изпита някакво странно усещане, но не каза нищо, защото в този момент Берта подхвана разговора:

- Значи вие сте дошъл специално за Дарина? - развълнувано започна тя. - Бихте ли ни разказали повече подробности за вас... - дишането й се учести и тя прошепна: - Защо сте невидим?

- Защото съм дух! - много весело се разсмя среднощният гост и се вмести в своя портрет. - Изминаха повече от сто и петдесет години откакто напуснах тялото си, което остана да почива на земята, а душата ми отлетя на небето. Сега съм тук по благоволението на небесния Цар, Комуто вашата създателка оказва голяма почит и молитвено търси Неговата помощ! - Изгледа внимателно всички и спря погледа си върху Берта. - Искате да ме попитате, откъде познавам Дарина?

- Как отгатнахте? - подскочи тя изненадано, тъй като този въпрос я терзаеше през цялото време.

- За един дух не е трудно да чете мислите на другите - любезно отвърна д-р Кристиан и погледна маймунчето Мануел, - но да ви отговоря на въпроса, тъй като той вълнува всички, нали?

- О, разбира се... но не смеехме да ви попитаме... - учтиво се обади Сузана, която умееше да слуша добре и рядко взимаше думата за разлика от Берта. Люсиен се поклони изискано и допълни:

- Всичко свързано с Дарина ни интересува много, но чакахме вашето обяснение! - и още веднъж се поклони.

- Дарина ме откри сама! - неочаквано за всички сподели д-р Кристиан. - Тя е много любознателна, чете постоянно, а към медицината питае истинска любов! - разливаше се топлият му глас. - Още щом прочете първите редове за мен, тя си каза, че именно аз съм докторът, от когото има нужда! - При тези думи той сладко се усмихна, тъй като явно му доставяха удоволствие, и нежно прибави: - И не сбърка!

- Какво можем ние да направим за нея и защо ни събрахте? - конкретно зададе въпроса си Хари, който не взимаше думата, докато не си изяснеше обстоятелствата.

- Ето, това е въпросът! - възхитено отговори необикновеният посетител и го изгледа проницателно от екрана. - Защото единствено вие можете да върнете на Дарина онова, което е отнето от нея!

Последва дълго мълчание. Казаното беше толкова необичайно, че на всички се стори невероятно да бъде изречено. Как могат едни кукли да върнат нещо на своята създателка, което никога не са вземали, нито пък знаят къде е това нещо, което трябва да се върне; още по-малко могат да се наложат спрямо онези, които вероятно са отнели нещо на тази, която ги ръководи! движи! оживява! Не, това беше пълна безсмислица или пък подигравка?!

- Какво е отнето от нея? - тежко пристъпи мистър Талиман, стиснал юмруци в белите си ръкавици.

- Нейното име! - многозначително го погледна д-р Кристиан и тихо, но много отчетливо повтори: - Да, нейното име! - И с прочувствен глас произнесе: - ДАРИНА! - Погледът му стана дълбок и малко тъжен, когато с лека усмивка изричаше следните думи: - ДУХ, АТМОСФЕРА, РАДОСТ, ИСКРА, НАДЕЖДА, АРТИСТИЧНОСТ! - всички тези животворни елементи, дарувани от Бога, са й отнети!

- Кой е сторил това... - ужасена прошепна Ерта - то е толкова жестоко!

- Кой открадна името ДАРИНА? - в упор гледаше Хари и стискаше малката Нани по-силно в прегръдките си.

- Кой? - притиснаха се всички до екрана.

- Мартиан, нейният съпруг, или както тя го нарича - Мортелиан!

- Мортел значи смъртоносен! - с голямо въодушевление изрече Лапен, който беше натрупал доста познания по френски и за първи път в живота си можеше да ги приложи.

- Точно така - погали го с поглед д-р Кристиан - смъртоносен, ужасен, непоносим! Той иска да бъде главното действащо лице в живота на Дарина и затова унищожава всичко, което радва душата й. Тягостната атмосфера успя да разбие нейното сърце, да смаже всяка надежда и желание за лична изява, да угаси и последната искра от нейния артистичен дух. Нещо, което е твърде мъчително за Мортелиан, това е радостта на Дарина! - прошушна среднощният гост и многозначително повдигна вежди: - Имам пълната анамнеза на неговото заболяване, която съставих по мои лични наблюдения. Тя би предизвикала много спорове и отрицателни възражения в медицинските кръгове, но истината е, че много съвременни лекари се улавят за конкретното страдание на пациента, без да си изясняват съответната причина! Установяват например намаляване на хемоглобина или натрупване на холестерина в човешкото тяло, започват нужното лечение, но на човека не му става по-леко, защото душата му е изолирана от неговото единство, а тя е, която определя това его, т.е. личното аз. Вътре се крият безброй емоции, на които, в цитирания медицински случай, не се обръща особено внимание, тъй като не подлежат на никакъв химически анализ. А именно тези емоции могат да доведат до реакции от всякакъв характер, особено при чувствителните индивиди.

При някои типове като Мортелиан емоциите се ръководят от такова променливо настроение, което може да ти поднесе всякаква изненада. Това е разтоварващо за самия него и убийствено за другия, върху когото е паднал тежкият жребий да му стане съпруга. Обиди, несправедливост, вечна неудовлетвореност и терзаеща ревност доведоха Дарина до такова мъчително безпокойство, което предизвика пълна отпадналост, сърцебиене, прималяване и усещане за предстояща смърт! - Д-р Кристиан замълча, притворил леко очи. Усети, че се беше увлякъл доста в своя монолог и беше засегнал тема, твърде непозната за едни кукли. Всички обаче слушаха онемели. - Ето защо - продължи той, - ние трябва да помогнем на нашата любима Дарина и да я спасим от тази мъчителна ситуация.

- Да действаме! - пристъпи напред Хари.

- Почакай, Хари, не сме обмислили всичко - веднага се намеси Берта, - нямаме никакъв готов сценарий...

- Искаш да кажеш план на действие! - безцеремонно я прекъсна Хари и зеленият му поглед се впи в компютърния екран. - Слушаме ви, д-р Кристиан!

- Основната наша задача е фиксирана в кодовото название на предстоящия план - *ДАРИНА*! Това означава: да укрепим нейният сломен Дух; да създадем приятна за творчество Атмосфера; да я подтикнем към това, което й носи Радост; да запалим Искрата на Надеждата и накрая...

- Атака! - възторжено извика Берта, която изгаряше от нетърпение да довърши формулата на д-р Кристиан.

- Може и така да се каже - усмихна се широко той, - имате пълно право, че трябва да атакуваме действителността, за да спасим Артиста!

- По какъв начин? - деликатно се обади Сузана.

- Като влезем в мислите на Дарина и провокираме нейната фантазия!

Беше трудно да се измери дълбочината на мълчанието, което изпълни цялата стая и се промъкна в компютърната сфера. Никой не смееше да зададе отново въпроса: по какъв начин?, защото, така или иначе, начинът се оказа твърде необясним. Мануел използва настъпилата тишина, за да отправи своето възклицание към госта от екрана, тъй като от доста време беше открил нещо чудновато!

Допирайки си муцунката до стъклото, той не усети никаква преграда и без всякакво съпротивление проникна вътре. Никой не го забеляза, понеже всички бяха впили поглед в лицето на д-р Кристиан и внимаваха да не изпуснат дума. Малкият палавник беше просто омагьосан от своето откритие и след като го изпробва с четирите си крайника, реши да се вмъкне целият вътре. Разбира се, това не убягна от погледа на говорещия доктор, но за другите все още оставаше незабележимо. Сега изведнъж подскочиха като ужилени - изненадата им беше твърде силна! Маймунчето махаше с лапа от компютъра, уловило ръката на необичайния събеседник и весело подрипваше до него.

- Ето, че Мануел отново доказа своята наблюдателност - похвали го възторжено д-р Кристиан - и отговори на въпроса ви толкова нагледно! - После обгърна с поглед всички и тайнствено прошепна: - Това е начинът! Моля, заповядайте при мен!

Не вярвайки на очите си, всички запристъпваха плахо напред, но никой не се решаваше да пробие стъклото с главата си. Освен това им се струваше невъзможно да се поберат до един в тази малка кутия. И все пак Мануел беше влязал... но по какъв начин?... Изведнъж, Хари тръгна устремено към екрана, решен на всичко за Дарина, и без всякакво усилие се озова от другата му страна, държейки Нани в обятията си. Мануел се разкрещя от радост и се хвърли на гърба му. Мери Лу, просълзена от вълнение, пренебрегна всякакво смущение и влезе в компютъра така, както се влиза в обикновена стая. След нея, един по един, се изредиха останалите. И странно - имаше достатъчно място, дори много повече отколкото в стаята. Усещането беше толкова невероятно, че никой още не можеше да се съвземе напълно от това нощно приключение.

- Ето ни всички на едно място - добродушно заговори д-р Кристиан, - сега ще ви обясня същността на нашето действие. - Долавяше се само дишането, сред което се заредиха тези чудни слова: - Аз съм дух - нямам тяло и съм невидим. Вие сте кукли - имате материални тела, видими сте, но нямате дух. Когато се докосна до вас, духът ми се предава на вашите тела и вие оживявате! Аз пък се обличам в материя чрез вас и така реализирам моите намерения - тоест ставам видим за човешките очи. Това е чудото, което ще извършим заедно, разбирате ли? - Всички го гледаха ококорено. Той продължи: - Берта беше абсолютно права, като каза, че нямате готов сценарий! Разбира се, че ще се движим по изработения от мен план, който обхваща цялата наша дейност, но когато влизаме в мислите на Дарина, ни е нужен сценарий! - Погледът му се спря върху Берта, чиито страни пламтяха от вълнение, след това кимна към Люсиен и Сузана - техният дълъг артистичен опит беше твърде необходим сега, усмихна се на красивата Ерта и прикани с жест всички към себе си. Те го обградиха и с трепет попиваха казаното от него.

- Всичко ще се развива така - бавно изричаше думите д-р Кристиан, - както ние го измислим и предложим на Дарина. Ще изпращаме в мислите й по малки дози от нашата фантазия, поднесена като сценарий! Това постепенно ще провокира у нея желание за работа, която е единственото лечение срещу депресия. Принципът “на подобното с подобно”, трябва да бъде основният във всяко наше начинание! Ще атакуваме - акцентирано произнесе той и погледна Берта - всеки елемент от формулата на нарушеното човешко отношение! И след кратка пауза тихо изрече: - ДАРИНА!

Колко време беше изминало, откакто се водеше този необикновен диалог, никой не можеше да каже с точност. Луната бавно избледняваше и въпреки цялото й нежелание трябваше да се раздели с чудния нощен спектакъл. С дълбока въздишка тя се завъртя около оста си и плавно потъна в облаците. Поели нейния сребърен отблясък, те изсипаха дрезгав здрач върху земята. Навън се зазоряваше.

- Време е вече да се разделим - наруши мълчанието д-р Кристиан, - но в полунощ отново ще се съберем! - Тъй като никой не помръдваше от мястото си, той ги поизгледа малко учудено и едва сега видя в очите им спотаена болка и страх от неизвестността. Милите чаровни кукли! Толкова дълго бяха чакали този момент и сега за нищо на света не искаха да се върнат отново по местата си - това означаваше да се сбогуват с мечтите си... може би завинаги... И странно: всички до един бяха положили ръка там, където се намира човешкото сърце - бяха усетили някакво необичайно движение, което пропълзя вътре в тях. Д-р Кристиан наблюдаваше с умиление тази дивна промяна, чието видоизменение разбираше само той и заговори с много топлина и обич:

- Точно в полунощ ние ще се срещнем тук, за да положим началото на нещо, колкото необикновено, толкова и красиво! Вие сега сами усетихте болка в сърцата си и можете да разберете още по-добре състоянието на Дарина, защото едно нещо може да бъде разбрано само тогава, когато се изживее лично! - Обгърна ги с поглед и продължи: - Чака ви много работа - толкова много, колкото не можете да си представите! И още нещо: никои други кукли досега не са поемали такива ангажименти, с които ще бъдете натоварени вие! - Изгледа ги проницателно и усмихнато прошушна: - А сега всички по местата си! До полунощ!

Без да промълвят нито дума, нито даже звук да издадат, чудните среднощни герои се обърнаха послушно и един по един излязоха от компютъра. Д-р Кристиан беше спечелил тяхното доверие и сега те непоколебимо вярваха на неговите думи. Преди да заемат обичайните си места, всички се обърнаха още веднъж към екрана и махнаха за довиждане! Усмихнатият портрет ги гледаше, леко кимаше с глава и бавно започна да потъва навътре; гонещите се звуци изклокочиха, разляха се по цялата сфера и стреснаха нейната светлина; тя се опита да проблесне още веднъж, но после сънено отстъпи на тъмната вълна и се скри зад нея. Екранът застина в своята тъмносива рамка, по която пробягваше червеното езиче на вечно дежурната лампичка. Цялата стая се изпълни с отминаващата нощна тишина.

* * *

Едва сега утринният здрач се осмели да надникне през процепите на щорите, но освен една обикновена стая, нищо друго не видя. Пропълзя любопитно около цялата къща и се промъкна през отсрещния прозорец. Една дебела изумруденозелена свещ криеше в себе си малко игриво пламъче, което се опитваше да се измъкне от нейната сребриста прегръдка. Всичките му усилия бяха напразни, защото колкото повече се катереше по този хлъзгав обръч, толкова по-дълбоко потъваше. Уморено и отегчено от дългата игра, пламъчето попримигна към утринния здрач и раздразнено изсъска. Свещта гальовно го помилва с цялата си топлина и нежно го приспа в обятията си. В този момент една тъмна сянка се раздвижи в черния фотьойл, протегна леко ръцете си нагоре и се изправи. Наоколо се очертаваха смътно контурите на мебелите и големия фикус. Тихо щракна електрическата лампа и приглушената жълтеникава светлина деликатно пропълзя по стената и тавана над нея.

- Шест часът и осемнадесет минути сутринта! - прошепна жената в черно. - Възможно ли е да са изминали толкова часове, без да усетя тяхната продължителност?!

Понечи да потърка очите си и едва сега забеляза черните кадифени ръкавици на ръцете си. Някак учудено се вглеждаше в отрязаните им пръсти... после започна бавно да ги смъква. Свали качулката от главата си, пъхна в нея ръкавиците, омота всичко на топка и я постави върху кожената табуретка. След това започна да съблича лениво панталона и памучната блуза, сгъна ги на две и ги метна върху качулката. Странно й звучеше мисълта, че часът, в който се беше така дегизирала, е отдавна отминал и вече се назовава “вчера”! Настъпваше новият ден и в неговото ранно утро тя се отправяше към спалнята, за да поспи, доколкото успее. Така беше години наред - нейният ритъм на живот можеше да се нарече “обратно програмиран”!

- Добре ще е да вдигна щорите сега - поусмихна се горчиво, - тъй фикусът ще може да види малко дневна светлина, която на мен често ми липсва! - От горния апартамент се дочу шум от вдигащи се щори. - О, Рита се е събудила, ще вземе душ и след половин час ще тръгне за работа... а пък аз... - Облече халата си и бързо започна да вдига щорите, сякаш искаше да отвърне на утринния съседски поздрав.

Навън се развиделяваше. Беше толкова вълнуващо да се събудиш в този ранен час, бодър и отпочинал и да се приготвяш за работа - както беше при Рита!

“Един ден и аз ще успея да си организирам живота така!” - помисли си Дарина и излезе навън, за да поеме глътка чист въздух, преди да се е мушнала под завивките. Жилището беше на партера и пред просторната тераса се белееше пухкавата зимна пелена. Изведнъж се досети за “снежната терапия” и нагази в снега с боси крака. В първия момент не можа да разбере дали “опарването” е студено или горещо, но след няколко секунди вече тичаше към банята и поливаше краката си с топла вода. След като ги избърса и разтри добре, реши отново да повтори процедурата, тъй като нещо много радостно трепкаше в сърцето й, но тя все още не смееше да даде простор на чувствата си! Отново направи няколко стъпки в снега покрай теракотените плочки, защото не искаше да разрушава нежната повърхност от безброй снежни кристали, под които си почиваше цялата градинка.

Преди да си легне, погледна малкото църковно календарче, после взе дневника си и записа следните редове:

Понеделник, 25-и февруари, 2002 г.

През изминалата нощ се роди идеята за моята бъдеща книга “Когато куклите не спят”! Ще използвам формулата на Шекспир - интрига, магия, недоумение! Дай ми, Господи, много фантазия и находчивост. Помогни ми да напиша една великолепна история за децата. Амин.”

Отметна завивките и с натежала глава се предаде във властта на телесния сън. Но неспокойната й душа остана будна и току потрепваше от препускащите в галоп спомени, които я връщаха отново в едно лятно утро на 1986 година...

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Таня Шелхорн. Дарина. Пловдив, 2003 (I изд.: Летера), В. Търново, 2004 (II изд.: Абагар).