ПРИКАЗКИТЕ НА ШАРЛ ПЕРО

Таня Шелхорн

web

След посещението ми на замъка Юсе, разположен сред красива местност в Долината на Лоара, приказният свят на Шарл Перо ме завладя отново с цялото си очарование. Легендата разказва, че именно този замък е взет за модел в “Спящата красавица”, а изложбата от восъчни фигури, разположена под островърхите замъкови кули, нагледно илюстрира фантастичния свят на феи и принцеси!

У мен се породи неудържимо желание да прочета отново приказките на Перо, но този път на френски. В книжарницата ме попитаха, кои приказки искам: преработените за деца или оригиналните на автора?

На моето учудване ми отвърнаха, че сюжетът е един и същ, но текстът за деца е преработен, за да бъде по-подходящ за тяхната възраст. Показаха ми детското издание с познатите ми до втръсване скучни илюстрации. Значи, не само у нас се шири тази мода? С разочарование върнах книгата, без да крия причината за това.

Нещо, което се е запечатало в детското ми съзнание, когато четях тези безсмъртни приказки, бяха именно прелестните картинки, които ме въвеждаха в един вълшебен свят. Години по-късно излязоха нови издания и аз реших да си ги купя, но щом видях илюстрациите, се отказах моментално. Такова “постно” художествено оформление, лишено от всякакво въображение, убива напълно детската фантазия.

Моментално си спомних реакцията на моя племенник, който беше около шестгодишен, как категорично отказа да слуша приказките за Мечо Пух, когато видя черното и грозно мече на картинката. Сърдито ми заяви, че Мечо Пух е... циганин!

Предложиха ми друго издание с оригиналния текст на приказките на Шарл Перо. Щом погледнах корицата с фантастичната илюстрация на Густав Доре, разбрах, че съм попаднала на нещо изключително интересно. Купих книгата и доволна си тръгнах.

Не можех да се нагледам и нарадвам на това съкровище - за първи път виждах такова професионално, във всяко отношение, издание. Страниците бяха оформени така: текстът на приказките се нижеше отдясно, а отляво - придружаващият четивото гид, обозначен с четири различни символа. Следваха 42 гравюри на Густав Доре, информация за всяка една от тях, както и за живота на гениалния илюстратор. Една непозната за мен новела, “Гризелидис”, и биографията на Шарл Перо.

Доста време, преди да започна да чета, прелиствах страниците и се наслаждавах на перфектната изработка на книгата, защото напоследък не съм виждала в България такова качество. Но когато потънах в редовете, отдадох цялото си възхищение към авторите на това уникално издание - ние наистина не познаваме Шарл Перо!

Времето на Луи ХІV е белязано с един фееричен блясък, изпълнил дворците с изкуство и литература, мода и свободно време за удоволствия. Самият крал обича да се появява като Аполон в градините на своите пищни замъци. Сред това великолепие идва една нова вълна - приказките. Появяват се доста разказвачки, няколко разказвачи и изведнъж един неподражаем модел: Академик! Разбира се, това е Шарл Перо.

Да четеш приказките на Шарл Перо, това значи да оцениш техните оригинални измерения: два разказвача и две тоналности! Той знае как да провокира привилегирования свят - към тях са адресирани двусмислените думи, изпълнени с хумор и духовитост. Читателят внимателно поглъща тънкостта на двойната игра: приказки за деца, които не са детски - това са уроци за Университетската детска градина!

На мода е да се пише в стихове и Шарл Перо се скрива зад името на своя син Пиер Дарманкур, когато през 1695 г. решава да посвети своя ръкопис на Мадмуазел, дъщеря на Филип, брат на Луи ХІV. Това е първото издание на петте приказки: “Спящата красавица”, “Червената шапчица”, “Синята брада”, “Котаракът с чизми”, “Вълшебници”. Ръкописът е украсен с винетки и илюстрации от самия Шарл Перо.

През 1697 г. при прочутия книжар Клод Барбин се появява една интересна книжка, озаглавена “Истории, или приказки от старото време с морални наставления”. Корицата е украсена с интересна илюстрация, представяща една селянка, която, предейки край огнището, разказва истории на заобиколилите я малки деца. Към приказките от ръкописа са добавени още три: “Пепеляшка”, “Рике с перчема” и “Малечко-Палечко”.

Потънах в приказния свят, за да вкуся удоволствието от един неповторим стил - текстът е същият, както е бил в Ръкописа и първото издание при Клод Барбин.

Започнах със “Спящата красавица” (La Belle au bois dormant), която всъщност стана причина да попадна на това удивително издание. И още в заглавието открих финното чувство за хумор, разкриващо евфемистичното състояние на Хубавицата в Спящата Гора!

Ето какво прочетох в изчерпателните забележки: в събота, 3-ти юни, 1697 г. Академиците заседават на тема “Дорман” или “Дормант” (спящ или спяща, тъй като “гора” на френски е от м.р.). След разгорещените спорове, които касаят изясняването на активните причастия и склоняемите прилагателни, само петима са били на страната на Шарл Перо, останалите са имали противно мнение. Но Перо налага писмено правилото: неговата Хубавица няма да бъде спяща в гората...

Оттук нататък вече се стремях да свалям по някое було от текста, доколкото ми позволяваше първия прочит като възрастен читател. Усещането е много по-различно от наивното детско възприятие. Но пък в него се е запазило очарованието за цял живот.

Сега се улавях, как присмехулни искрици блещукаха в очите ми и аз се питах: какво ли е правила Хубавицата толкова дълго в самотния замък? Защо така безследно са изчезвали всички мъже, които са се осмелили да потънат в гората? Как ли я е разсънил избраният Принц?... Ах, тази остроумна двойственост, тя била безкрайно провокираща!

Преведеният у нас текст завършва с весела сватба след събуждането на Принцесата. Съвсем ясно си спомням, че това обстоятелство ме е учудвало още като дете - как може да има сили Принцесата, след като 100 години не е ставала от леглото?

Е, съвсем различна е историята при Шарл Перо, а другите са измислени версии. На Принца и Принцесата им предстоят дълги и трудни препятствия, докато постигнат истинското си щастие. Първо, няма никаква сватба, защото Принца не може да стори това без съгласието на своите родители. Той крие любовта си повече от две години, през които посещава Хубавицата в гората, раждат се двете им деца, Аврора и Жур. Но когато старият крал умира и принцът сяда на трона, той публично обявява своята сватба и тържествено въвежда в двореца жена си и двете си деца. Но много скоро заминава на война и престола се заема от кралицата-майка, която е човекоядка. Настъпват тежки дни за двете деца и младата кралица и само благодарение на добрия управител и жена му те оцеляват. Когато кралят си идва от война, майка му не може да понесе разкъсващата я ревност и сама се хвърля в кацата със змиите, която била приготвила за жената и децата на своя син.

В описанието на тези епизоди авторът е дал пълна свобода на цялата си фантазия. Има такива картини, които биха накарали децата да настръхнат от ужас, но на възрастния читател усмивката му е под мустака!

“Червената шапчица” (Le Petit Chaperon rouge) е най-кратката и без съмнение, най-популярната приказка на Шарл Перо! Не е позната никаква предшестваща написана версия и според специалистите, авторът е почерпил сюжета от устни предания или така наречените “приказки на баба”.

Твърди се, че съществуват около 35 популярни версии, двайсетина от които са устни, тъй като не биха могли да бъдат отпечатани в никакъв случай, две дължат текста си изцяло на Перо, а около една дузина са смесица от двата варианта.

Приказката не принадлежи нито със своята структура, нито със своите мотиви на традиционната литература. Тя категорично не е писана за деца.

Публиката на Перо лесно се ориентира в различните сексуални намеци, още повече, че те са афиширани чрез много ясни морални наставления. Архаичните изрази, като прочутото “шевилет” и “бобинет” (клина и чивията), са преминали в една популярна устна форма. Толкова пъти съм го чувала, но сега разбирам, че идва от Перо!

Омекотеният превод: “Дръпни връвчицата, резето само ще се вдигне”, изобщо не ти навява някаква еротична мисъл... как ли не, връвчицата? Друго е въздействието на здравия метален клин втъкнат дълбоко в чивията!

Освен това, Перо твърди, че майката на Червената шапчица била луда, а баба й - още по-луда? Ах, не му е било леко на сивокосия благородник... вълка исках да кажа - да “глътнеш” бабата и да имаш още сили за тази похотлива любовна игра:

- Бабо, защо ти са толкова големи ръцете?

- За да те прегръщам по-добре, внучето ми.

- Бабо, защо ти са толкова големи краката?

- За да тичам по-добре, детето ми.

- Бабо, защо ти са толкова големи ушите?

- За да чувам по-добре, детето ми.

- Бабо, защо ти са толкова големи очите?

- За да те виждам по-добре, детето ми.

- Бабо, защо ти са толкова големи зъбите?

- За да те изям!

При тези думи лошият вълк се хвърлил върху Червената шапчица и нагълтал и нея.

Така завършва приказката на Шарл Перо - Червената шапчица бива изядена от Вълка, тоест, изгубва своята девственост!

Братя Грим са добавили сцената с Ловеца, за да не плачат децата за Червената шапчица... или пък за радост на бабите?!

Следващата поред приказка е “Синята брада” (La Barbe bleue) и аз си давам сметка, че почти съм я забравила - явно, много ме е ужасила някога! Става въпрос за един гаден и грозен мъж със синя брада, един ключ, покрит с кръв, тайна стаичка, забранена за влизане, две любопитни сестри и още куп щуротии...

Перо представя своята история като “приказка от старото време”, но мнозина желаят да открият конкретна прилика с ужасяващия образ на Синята брада. Смята се, че за модел е послужил един голям сеньор, маршал на Франция., Жил дьо Ре, роден през 1404 г. Неговото огромно богатство му е позволило да играе важна роля в политиката. Ангажиран във войната срещу Англия, той среща Жана д’Арк, от която повече не се отделя. Екзекуцията на Орлеанската Дева слага край на военната му кариера и начало на един развратен живот на благородник.

Подведен от един италианец авантюрист той се отдава на алхимията, надявайки се да открие философския камък, който превръща металите в злато. Продава цялото си имущество и се разорява напълно. Обвинен е в жертвоприношение на деца в сатанинските си ритуали. В неговите замъци са намерени следи от кости. След пълни и ужасяващи самопризнания е осъден на смърт и е изгорен жив в Нант на 26-ти октомври 1440 г. Името му влиза в легендата за едно чудовище и в психоаналитичните етюди.

Други виждат в образа на Синята брада един бретонски крал, на име Комор, който убивал своите съпруги, щом те забременеели.

Трета легенда разказва за един брутален барон, чиято последна съпруга е останала жива и вече на 86 години, по времето на Луи ХІІІ, е разказвала на своите внуци една страховита приказка, която ги е потапяла в ужас.

Изобретателният Перо е аранжирал всичко като една трагична сцена с патетична кулминационна точка - ако искаш да накажеш една жена, просто предизвикай нейното любопитство!

Прочетох “Котаракът с чизми” (Le Maître Chat ou le Chat botté) на един дъх и сега мога да кажа, че това е една блестяща лекция на Академик как трябва да изиграеш успешно ролята си в живота!

Преклонението на хората пред богатите е толкова сляпо, че ако си поставиш за цел да усвоиш добре техните жестове, интонации, физиономии и маниери, то неминуемо ще спечелиш предимство пред останалите. Защото всъщност светът те възприема за такъв, за какъвто се представиш!

Богатите пък, от своя страна, също са уязвими - потънали в охолство и самозабрава, заобиколени от шутове и ласкатели, често стават жертва на собствената си суета. Сцената с Човекоядеца красноречиво го доказва - хрускащият бива схрускан!

Моралното наставление е вписано ясно в един съвременен аморален контекст: ощетените и лишените от наследство успяват да се издигнат социално не чрез работа или чрез оспорване на системата, а по силата на находчивостта на един хитър служител. Истината е, че в живота трябва да се възползваме от недостатъците на хората, а не от техните добродетели.

Може да се каже, че Шарл Перо отправя един ироничен, ако не циничен, отговор на Лафонтен: спомняме си баснята за орача и неговите деца и за скритото в нивата имане! Поуката от тази басня е, че работата е истинско съкровище. Така ни учеха в училище и ни пращаха по бригади.

Не познавам някой, който да е забогатял от къртовски труд на нивата? Докато много мелничарски синове станаха маркизи!

Единствено “Котаракът с чизми” не започва с магическата формула: “Имало едно време...” и това не е случайно! Съвремието го доказва.

“Вълшебници” (Les Fées) ми въздейства този път много по-ефикасно, отколкото наивната представа, останала в детското ми съзнание. В един поетичен стил Перо е вмъкнал метафоричното чувство, което дава ключа на моралното поучение - добрите думи са по-скъпи и от диаманти!

Тази приказка се отличава от останалите с характерните си особености: очарова и изненадва, вълнува и те удря по един своебразен начин!

Дни наред не можех да се освободя от мисълта: какво ли би било, ако при всяка лоша дума от устата ни изпълзява някаква гадина... Кошмар!

Помислих си и за другия вълшебен дар: да падат рози и диаманти при всяка блага дума! Струва ми се, че и това не е леко, защото нешлифованият диамант е ръбест, а розите са с остри бодли... Трябва много търпение и смирение, за да заслужиш един такъв дар!

Прекрасно е от устата ни да падат злато, диаманти, рубини и перли, но добре, че от време на време бълваме по някоя жаба, змия или червена мишка, та да можем да се осъзнаем отново!

Ако си роден с благородна кръв или притежаваш дара на вълшебствата, всички врати са отворени пред теб. Но малцина са избраниците, а ние можем да си пожелаем “късмет”, защото той също е един вълшебен дар!

Не случайно всички кръстници в приказките са вълшебници! Да имаш такава кръстница е истинско щастие и аз вярвам, че то съществува, макар че не всеки може да го види... Но това е друга тема.

“Пепеляшка” (Cendrillon ou la Petite Pantoufle de verre) продължава да вълнува света с романтичната си история и да бъде мечта на всяка девойка от народа!

Много забавно ми беше да прочета за многобройните коментатори на Перо, между които и Балзак, колко много ги е вълнувал въпросът за “стъклената пантофка” - те са твърдели, че не е логично, защото при падането тя би се счупила! А и още: как ще танцува едно момиче с такива пантофки?

Ето защо често е вмъквана корекцията на думата “вер”, която се произнася еднакво, но се пише по различен начин: “verre” - стъкло и “vair” - сивобяла кожа. Обаче, според оригиналният текст на приказките, няма никакво съмнение, че пантофката е стъклена!

Логиката няма нищо общо с приказките и за предпочитане е едно леко намигване с хумор, съчетано с поетичното свойство на вълшебството.

Истински интерес предизвика у мен една статия, написана през 1919 г. от Гийом Аполинер: “Продължението на ‘Пепеляшка’ или плъха и шестте гущера”.

Въпросът е: какво става с екипажа на Пепеляшка? След втория бал тя не го намира пред дворцовия портал!

Вълшебницата, нейната кръстница, е превърнала големия плъх в кочияш, шест гущера в лакеи, една тиква в каляска и шест мишки в коне.

И така, след като е чул първия удар в полунощ, кочияшът се е размислил, че ще спечели много повече, ако продаде каляската и конете, отколкото усърните му спестявания за години напред. А неговите шест мързеливи лакеи могат да сформират една група, на която той да бъде шеф. Ама че размах е имал този кочияш!

Седем години пътували по пътищата, панаирите, замъците и навсякъде имали успех. Всички станали богати и вече можели да се оттеглят в Париж и да заживеят разкошно.

Кочияшът обаче се увлякъл по четенето и една част от своето време прекарвал в библиотеката, четейки и размишлявайки за влиянието на вълшебниците, интелигентността и хитросттта у хората и основата на истинското щастие. Виждайки го постоянно обкръжен от книги в кабинета си, неговите другари зпочнали да го наричат Лерат (Плъха), вероятно заради произхода му или слабостта към тези гризачи.

Библиотечният плъх съчинил много произведения, които не видели бял свят, но се твърди, че техните ръкописи се съхранявали в Оксфорд. Останалото си време посветил на своите шест разбойници, които поели по своя път и станали художник, поет, музикант, скулптор, танцьор и архитект.

Тъй като ги виждали постоянно заедно, започнали да ги наричат АРТ, понеже представлявали шестте изкуства: Поезията, Живописта, Скулптурата, Архитектура, Музиката и Танца.

Възхищение предизвиква мисълта, че ARTS са били именувани, още когато са били гущери!

За разлика от повечето приказки, които показват образа на шармантни принцове, Рике с Перчема е грозен, но познава добрите маниери и умее да говори изискано с дамите, което му придава своеобразен чар. Той познава до съвършенство правилата на куртоазията, която е на мода. Принцесата е красива, но глупава. Впечатляващото обаче е, че тя го съзнава и иска да се промени.

Любовта, която дава дух и красота на всичко, до което се докосне, е същественият сюжет на маниерната галантна литература. Една такава истинска “метаморфоза” Перо обяснява с много хумор в “Рике с перчема” (Riquet à la houppe).

“Малечко-палечко” (Le Petit Poucet) е последната приказка от издадения през 1697 г. сборник, където се появява за първи път. Приказката може да бъде прочетена и като конкретно доказателство за един определен социално-исторически контекст.

Времето на Луи ХІV е познато и с голямо гладуване и мизерия, чиито първи жертви стават децата. Почти през целия 17-ти век Европа е претърпявала низ от природни бедствия: знойни лета, сурови зими, проливни дъждове, наводнения, суши. Реките, предимно Сена, Лоара, Рона, са се разливали многократно. Покрай бреговете на Ламанша морето се е покривало с лед и седмици наред никакъв кораб не е могъл да излезе, нито да се завърне обратно. Епидемиите и гладът са били почти целогодишни.

В приказката на Перо, както и във всички познати устни версии за Малечко-Палечко, същественото действие се развива в гората, място, където социалният и културен свят не прониква.

Краят на историята за Малечко-Палечко, станал Голям във всяко едно отношение, внезапно ни отвежда в реалността - войната, която е към своя край в момента, когато се появяват Приказките. Едно такова заключение прави стойностно преуспяването на героя. Виждаме, че Малечко-Палечко, дарен с таланта на хитростта, достига същия резултат като Котаракът с чизми. Без всякакво угризение на съвестта, той осигурява своя социален възход и този на близките си.

В тази апология на индивидуалното преуспяване има ли още място за морал? Може ли да бъде упрекнат Малечко-Палечко, че решава да напусне света на своето детство и да се установи в обществото на своето време?

Ако баснята, поставяйки на сцената една “широка комедия”, действа поучително, то приказката не винаги очертава рязко манихейския преход между “порока и добродетелта”.

Една апокрифна версия на “Магарешката кожа” (Peau d’âne) в проза се появява за първи път през 1781 г. в едно издание, озаглавено “Вълшебни приказки” от Шарл Перо. С оправданието, че така текстът бива по-достъпен за децата, тази версия често бива представяна за оригинал. Преиздадена е през 1862 г. от издателство “Хетцел” и илюстрирана от Густав Доре. Достатъчно е да се прочете само един кратък откъс, за да се разбере колко поезията и хумора на Перо са преиначени от едно “излъскване” без чар.

Анатол Франс е казвал, че ако трябва да избира, на драго сърце би отстъпил цяла библиотека с философски книги, стига да му оставят “Магарешката кожа”.

Първият камериер на Луи ХІV е разказвал в спомените си, че най-големи затруднения са имали с младия крал, когато не са могли да му доставят приказката на Шарл Перо, с която дамите са имали обичай да заспиват.

В апокрифната прозаична версия сюжетът също е преиначен: кралят искал да омъжи дъщеря си, принцесата, за един грозен принц и затова тя избягала от двореца. Ситуацията в оригинала е много по-комплицирана, защото самият крал е влюбен в дъщеря си и решава да се ожени за нея.

В обществото на западните народи кръвосмешението, както и човекоядството, е табу. Ето защо митовете осъждат кралете, които са пожелали дъщерите си, принцовете, които спят с майките си, и изобщо всички “хрускачи на свежа плът”.

В приказката вълшебницата-кръстница трябва да разреши недоразумението, помагайки на принцесата и нейния баща да не объркват различните любови - ние обичаме родителите си, но не се женим за тях!

Още една приказка в стихове допълва фантастичния свят на Перо - “Смешните пожелания” (Les Souhaits ridicules), която не е преведена у нас.

Това е цялото приказно богатство на Шарл Перо: осем приказки в проза и две в стихове. Въпреки че авторът, който е пишел предимно в стихове, е желаел да се скрие зад името на сина си в приказките в проза, той остава безсмъртен именно чрез тях!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.12.2010, № 12 (133)