Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДНИ КАТО ТОЗИ

Тодора Радева

web

Би трябвало да е толкова просто. Каквото вземеш, после да го оставиш на същото място. „За да върнете дрехата в гардероба или да приберете конците в шкафа, ще ви трябват толкова време и усилия, колкото и да ги захвърлите на стола или етажерката”, пишеше в едно списание, което предлагаше решение на всички женски проблеми. Често четенето на такива текстове я успокояваше. Не че прилагаше подобни съвети в живота си. Просто оставаше с чувството, че може да е красива, успяла, щастлива; да знае как да реагира в различни ситуации, нещо повече, да умее сама да предизвиква желаните от нея събития. Всичко това изглеждаше толкова лесно, постижимо, въпрос на малко по-добра организация да поразмести мебелите, да отиде на маникюр, да си купи нови дрехи и да престане да се тъпче с шоколад. Все прости неща, които може да започне още от утре. Само дето това „утре” така и не идваше за нея, макар че времето си течеше. Дори по-бързо, отколкото усещаше.

Още щом отвори вратата, поиска да избяга. Седем чифта разхвърляни обувки. Наистина, толкова ли е трудно да ги сложи в шкафчето. Нахвърляни дрехи по закачалката, плюшено мече, части от строител и количката на Мики. Имаше чувството, че още от вратата се вижда как нещо й се изплъзва, как подобен хаос цари в целия й живот. Не можеше да внесе ред в къщата си, не че живееше в голям апартамент или имаше безброй вещи, но не успяваше да ги подреди, още по-малко да спазва този ред. Струваше й се толкова трудно всеки ден да полага грижи, да спазва един ритъм, който не е нейният собствен. Все пак никой не й каза тогава, в парка, когато обмисляше предложението на Хари, когато се опитваше да премери всички „за” и „против”, когато да се омъжи, означаваше да създаде свой свят и това й звучеше много примамливо. Никой не й каза тогава, че ще трябва да спазва вече установени, макар и неписани правила. Че няма да разполага със себе си.

Но от всичко най-трудно понасяше въздуха. Колкото и да чистеше, да оставяше врати и прозорци отворени, колкото и освежители да слагаше, въздухът си оставаше тежък, застоял. Умората се наслагваше в него, разочарованията, препирните - никога скандали, а мълчаливото неразбиране, недоволството от другия, от себе си, от живота. Понякога й се струваше, че така може да си отиде човек от едно по-дълбоко вдишване. Ако остави всичко това да проникне в него.

Дни като този познаваше от сутринта. Не й се ставаше. Не че не се беше наспала. Просто да стане, означаваше да прави толкова неща, които не й се правеха. Спомняше си, че преди (преди колко години?)много обичаше точно такива утрини, леко хладни, след дъжд. Обичаше да се разхожда, после да си купува две кифли с мак и прясно мляко, да ги изяжда блажено, да я чака един обикновен ден, но пълен с радост. Какво се беше променило сега освен че не си позволяваше да яде кифли, освен че нещата вече не я радваха и не виждаше никакви възможности за себе си.

Разбира се, имаше начини да избяга. Поне за малко. Изваждаше „Отнесени от вихъра”, пускаше „Безсъници в Сиатъл”. Или просто си правеше голяма чаша кафе. Да направи кафе или да седне някъде да изпие едно капучино за нея означаваше точно това, да бъде сама и свободна. Да бъде друга. Най-често си представяше, че е изгубила паметта си. В новия си живот щеше да избере име като Марина. Марина, всъщност Мари за своите приятели и Арина, произнесено с копнеж сред стенания и намачкани чаршафи. Ще бъде ексцентрична и интересна личност, актриса например, или моделиер. Дори взимаше импровизирани интервюта от себе си. Друг път не искаше да си представя определен образ, защото тази представа пак би била плод на сегашното й аз, а тя искаше живот, който дори не може да си въобрази.

Често след такива невинни бягства я обземаше ентусиазъм и започваше да прави промени вкъщи, да вади никому непотребни вази, рисувани чинии, сувенири, да окачва гердани навсякъде и да подрежда семейните албуми. Караше сина си да рисува, да оставя отпечатъци от крачетата и ръцете си, натопени в боя. Записваше на какво животно оприличава той себе си, нея и баща му. Но такива изблици се случваха все по-рядко.

Всъщност тя изобщо не вярваше в съществуването на „супер жената”, тази, за която пишеха в списанията, която се справя успешно със себе си, с дома, работата и мъжете. Която знаеше 93 начина за суперсекс след един ползотворен ден, през който не позволява да я товарят със задължения, които не са нейни, и след като е успяла да приготви (кога ли?) пиле, залято с коняк и бадеми. Тя не ги умееше тези неща. Винаги е била слаба, но някак невзрачна. Нямаше представа какво й липсва, но не знаеше как да привлича мъжете. И не разбираше защо някои от приятелките й, Мария например, имаха такъв успех. Въпреки недостатъците си. Дори сега, вече понапълняла, Мария продължаваше да се държи като жена, която знае, че прави впечатление, която вярва, че другите й дължат вниманието, възхищението си дори. Тя не можеше така. Беше завършила журналистика като втора специалност. Сигурно е имала своя шанс, но си остана учителка. И се прибираше вкъщи изнервена и уморена. Нямаше никаква представа какво да прави. Дори не беше сигурна дали иска промяна. Защото все по-ясно съзнаваше, докато си пие кафето, че в този живот едно нещо става за сметка на друго, а пропуснатите възможности са безвъзвратно отминали. Че това, което си представя, никога няма да се случи.

Най-малкото защото всичко, което би могла да направи, се изпаряваше при вида на къщата й. Още антрето показваше, че не може да се справи с живота си. Особено в дни като този.

Отвори вратата и остана вцепенена. Не само защото беше разхвърляно. Изведнъж я прониза усещането, че оттук нататък, неумолимо, необратимо, я чакат още много такива отваряния на вратата, когато ще трябва да преглътне желанието си да избяга, да посрита обувките и играчките по пода и да се усмихне на сина си.

Мики (мъжът й не даваше да го нарича така) се затича към нея превъзбуден. Започна да говори на своя странен език и я задърпа към стаята, да й покаже какво е направил през деня. Той я обожаваше, нямаше никакво съмнение. И тя, разбира се, го обичаше много, макар че таеше в себе си едно усещане, още от раждането му, когато той, едно ревящо парче месо!, й се стори толкова силен. Сякаш няма нужда от нея, от нищо и никого. И тя, не беше го казвала на никого, живееше с постоянно подозрение, че той знае много повече неща, отколкото си мислят, и че непременно неволно, разбира се, но сигурно някой ден ще й причини болка. Понякога дори не можеше да понася да я докосва. Нямаше обяснение за това и се чувстваше ужасно виновна. Опитваше се да го обича още повече (ако изобщо беше възможно) и в такива моменти чувстваше как тялото й се разраства и го обгръща, дори да е на другия край на площадката, дори изобщо да не го вижда. Това ново тяло беше много тежко за носене.

Мики продължаваше да й говори нещо и да я дърпа. А тя стоеше като вцепенена пред още отворената врата. В този миг не виждаше в него собствения си син, а едно от многото деца през деня, които я уморяват, които трудно издържа, на които не знае какво да отговори и просто иска да млъкнат. Подреждаше ги в кръг около себе си на малките червени столчета и казваше: само някой да е гъкнал, ще седи два часа прав с лице към стената. Понякога жизнеността на децата я съсипваше, побъркваше се само като гледа как целите се отдават на всичко, което правят. Как я заливат с въпроси и колко по-колеблива в отговорите става тя. Сякаш не знаеше кое е правилно и кое не. Имаше чувството, че каквото и да каже или направи, бърка. И се страхуваше, че тези грешки са фатални.

Когато Мики я задърпа отново за ръката, тя изкрещя: какво искаш, по дяволите!, обърна се и макар че той започна да плаче, хукна по стълбите. Мина покрай бабата, която вечно стоеше на прозореца на първия етаж. Запита се как ли изглежда в нейните очи, такава разчорлена, с безумен поглед. Какво й става, дали не полудява. Опита се да върви спокойно, сякаш знае точно къде отива. Но започна да обикаля безцелно блоковете, в началото много бързо, после не толкова. Видя как един мъж вдигна от земята някакво захвърлено филмче, разгледа го и го пъхна в джоба. Какво ли имаше на него мигове от живота на някой, с крива усмивка, вероятно защото на снимките винаги си личи как минава времето. Изведнъж поиска да влезе в този живот. Какъвто и да е. Дълбоко в себе си знаеше, че всички имат своите лоши моменти, на всекиго са присъщи разочарованията и миговете на отчаяние, на всички им е трудно да играят себе си, да се удържат в образа, който сами са избрали, който им налага някакво списание или съседката от първия етаж. Но в този момент тя искаше друга съдба. На момичето, което се е снимало в неприлични пози и е хвърлило филма, за да не го види баща му; на жената, която не иска да се гледа с петнайсет кила отгоре; на онзи отегчен мъж, малко встрани (да, иска да бъде мъж, чуди се какви ли неща ги вълнуват, за какво се тревожат, дали и на тях им е присъщо това усещане за празнота, за провал). Каквото и да е. Искаше други радости и други болки. Нечия друга съдба.

В този момент помисли, че вече се бави прекалено и трябва да се прибира. Но може би е хубаво да занесе нещо вкъщи. Като оправдание, че е излязла. Като извинение, че е избягала. Отиде до пазара, купи голям шоколад за сина си. И един огромен букет от есенни цветя.

Ето ме, извика от вратата усмихната, с малко пресилен глас. Прегърна сина си, който още плачеше, виж мама какво ти носи. После отиде в хола и каза на мъжа си, че днес едно дете напуснало и й подарило букет. Тя решила да се върне да го вземе, откога в тази къща не е имало цветя. Той не реагира, загледан в телевизора, а тя си помисли дали изобщо е забелязал, че е била тук преди малко, дали е разбрал, че се е случило нещо, че е била на ръба, но все пак се е върнала. Този път. Отиде в кухнята, разпиля цветята, започна да подрязва дръжките им, да ги подрежда във вазата и се разплака.

 

 

© Тодора Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Тодора Радева. Седем начина да увиеш сари около тялото. София, 2005.