Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИСТАНЪТ НА КРАВИТЕ

Поема

web

І

Добротата ми с поречието сребърно къде изгасна,
когато тази вечер я видях
с ръцете на перачка
да обръща чашите една след друга
върху прохладния и нежен скут на херцогинята.
Навярно тъй местата си разменят
и нейно благородие ще може
ръкавите си да запретне, когато пие вино
или танцува като кукла
под купола на щедрата измама.
Разбирам всичко,
но вярата във сигурното родословие
ме изостави.
Превъплъщаването става лесно
и не зная
кого следя по дървения мост
към замъка средновековен.

ІІ

Сега е времето на царствената двойка
Морал и Етика.
Те двамата прекрасно се допълват.
Особено, ако приемем,
че става дума за повторенията
и тяхното притворство.
То всъщност ще рече задружие
или кръжец на посветени.
Ние нямаме понятие какво се върши там,
какви си ги подмятат.
Само знаем факта,
че грозни думи не се употребяват.
Има строг контрол върху нещата.
А те са безобразни.

ІІІ

Сред кралския уют на балната ни зала
мравешки коптор се извисява.
От най-порядъчната глина правен,
отсъдил за ума невеж и бавен
да прехвърля пръчиците на числата,
тъй както би се радвал и глупакът,
открил реда след анархическия демон
на денонощен смях и нелогичен тремор.
Той вероятно ще е предизвикан
от разположението гневно на звездите,
от неразположението на стомаха,
от болките в гърба и колената.
Все някаква причина има
така да славят спечената глина.
Не искам никого да съдя,
но от коптора все ги пъдят.
Приют все търсят моите утехи -
объркани, смутени, леки.
Грешат последователно, безцелно проиграват
спечелените, неспечелени награди.
Награда за ловджийския им устрем
да разпознават дивеча с изкуство,
добре известно на нетърпеливата им свита,
което други пък намират за велико.
Съвсем са тихички, когато
разлистеният символ на играта
покрива с кожица кафява
най-истинското право на награда.
Награда за добре премерено мълчание,
по-скоро унижение, отколкото желание
за някакво съчувствие към господаря,
че неприветлив замък обитава
и канделабрите си пали вечер
за двете бели хрътки и конете.
Луната нощем хубаво ги осветява.
Свидетелското място си го заслужава.
На любопитния заплащат със картини,
направо казано, понякога противни.
В такава дивинка съмнителни творения
препускат волно из господските имения.
Самите пълновластно управляващи,
особени сияния наоколо раздаващи.
Опазват постепенното развитие,
защото битките са дело на тълпите
и не подлагат светските си отношения
на никакви излишни изменения.

ІV

Старателно започвам днес да славя древността.
Лицата ни са толкова разголени.
Защо те трябва да понасят
порочния привкус
с постоянно утринно участие в прогреса.
Възпявам битката.
Но трябва да си се родил слепец,
за да възпяваш битки.
Когато виждаш птиците да разпределят
вътрешности из небето,
не е възможно да преливат карнавалните звънчета
във ясен женски глас,
намерил
най-краткия ни ужас
за недостатъчно красив.

V

В приятен ден със бели облачета по небето
внезапен здрач припада на уморения добитък.
Стадото от хиляди бизони, по-скоро едри биволи и крави,
(разбирате, че не съм във състояние
да се задълбочавам за вида),
та, стадото потръпна неспокойно в огромното поле.
Сред него аз и още двама - телата им червени като залез -
размахваме ръце и бичове.
"По-бързо - викат те към мен, - по-бързо,
добитъкът като река широка изтича
в прохода между далечни хълмове,
а ти потъваш сред пъхтене, пот и прах."
А аз потъвам и напразно се опитвам
да настигна телата - два червени залеза.
Устата ми побира малко въздух,
до дробовете, пълни с пясък,
той едва достига, а и няма полза.
Ноздрите ми не потръпват, за да усетят
мириса на мускули и на трева горяла,
защото ноздрите ми вече не принадлежат на моето лице,
защото ноздрите ми вече са скромен щрих към стадото.
Ръцете си повдигам само ей така понякога
да поздравя онези двамата, които все викат:
"По-бързо, умоляваме те, братко, сестро..."
Аз коя съм? Кой съм всъщност аз?
Невъзможно е от толкова далеко дори да се почувства.
Един хилядолетен химн с копитата си отброяват
хиляди глави добитък и между тях - три фигури човешки,
три петънца ръждиви по емайла
на излъсканата животинска кожа. Аз кой съм?
Невъзможно е дори да се усети.
Възможна е обаче мълчаливата надежда,
че по-нататък все ще се спасим.
Възможно е такава мисъл да роди
непредубеденото съзнание.
Ала вие сигурно разбирате (защото сте предубедени),
ала вие сигурно разбирате каква е същността
и тя не ви харесва. И тя ще ви разплаче. О, моля,
сълзите само правят по-чист потока светлина,
който винаги огрява картината на боя.
Умът като стомана се втвърдява и сече наред -
кого ли не убиха! Разумно е да не повтарям,
да не издребнявам днес, когато стадото
на белите си рогове ме вдига и ме подарява,
без сянка от предателство, защото
сенките не са присъщи на създанията божии.
Тях Бог умее да ги управлява.
А аз коя съм? Щом внезапен здрач припада
над уморения добитък и други двама по-напред
ми викат: "Бързай. Насам ела."
Те двамата са два елена голи,
два скромни знака с тънки глезени и китки,
с червена кожа като залез.
Защото аз ги виждам. А себе си не мога.
Далеч от сребърното огледало с дръжка от обсидиан.
Те двамата си имат пристан - за кравите, за тях самите.
Горе бичовете им ще си почиват в мраморната сол
и с дъх на чироз вселената ще ги обгръща,
тъй както винаги, миражите са първи и достатъчни.

Щастливи сте, че ужасът ви е един.
Умелото кокетство с думите помага,
а наглостта се счита за невинност.
Закрилата е винаги желана.
Под храбрите й знамена
невежеството управлява
с аристократичната ръка на
услужливото шаманство.
Тъй както верният палач
понякога със титла се сдобива,
но продължава да убива - по инстинкт.
Терорът става мит благословен.
Страданието продължава да прославя
заблудата на крепостното право
с привидното благоухание на искрения патос.
Но радостта не може да прощава.
Тя познава думите и верността,
и знае как с усмивка блага
на милосърдието в мръсната уста
ще изчезне, без да страда,
думичката свобода.

VІІ

Не искам да напускам този свят.
Огледален празник на кочияшите
без сбогом към любопитните им кончета.
С копитцата на място пръстта разравят,
чакат да ги натовари грижливият стопанин
на действителни постъпки.
Не искам да напускам.
Все още тъничка връвчица с тях ме свързва,
но в далечината чувам
тръбата на войнишки ред.
И тръгвам -
конче-вихрогонче -
за кухнята на полка.

VІІІ

Рисунките на гордостта заплащат
безсилието ни с чудесния си гняв.
Рискувам да изгубя -
много дълго се прикривах
зад ангелския параван
на най-великите им синове
в световното изкуство.
Уютен дом е самотата.
О, колко празници напускат оскърбени.
О, как не искат да се връщат.
Но някога ще се наложи...
Но някога ще се превърнат
в необходимата драперия
за хармонично съчетание със смисъла.
Остана ми единствено омразата.
Безсмислено изострен краят й блести
като кинжал от забранена приказка.

ІХ

Захапал своята победа, звярът
се втурва към убежището на баща си.
Споделят разума - процес безкраен,
с упорство придобито и с презрение.
Изчезва дързостта. От лапите й само
остават цветни вадички по пода.
Разпръскват аромат и мятат
стрелите на достойната порода.
Разсъдъкът им се върти и полюлява
(така едничка гордостта умее да се забавлява).
Толкова сте прави. От нея искат твърде много.
Например, искаха веднага, щом проходи,
да се държи изискано, защото
е присъщо на едностранчивата й природа.
Да не бъде нито бяла, нито сива.
Шарена да не бъде.
Да не казва нито да, нито не.
Да не се колебае в отговорите.
Всяка крачка напред да спъва следващата.
На едно място да не стои.
Любезният й поклон да приемат за подчинение.
Подчинението да бъде считано за бунт.

Х

Напред! Напред!
Душичка златна с розови краченца.
Как искам с белите си зъбки
да схрускаш нежните цветенца
и да останем само ние -
тревожни, мърдащи, добри.
В покоя на една родина
да се оглеждат всички дни.
Напред!
Народността не пада...

ХІ

Заека не ще уплашат -
заека-магьосник.
Той си има удар заешки.
Страшно силен, много подъл
Слепи са му враговете.
Те не виждат колко смело
заекът се защитава
срещу глутницата, жадна
да изпие заешката кръв,
жилавото му месо да сдъвче
и на заека сама да заприлича.
Кожата му да наметне.
Танцът заешки да затанцува.
Да приеме като собствен
заешкия подъл удар
Слепи са му враговете,
глупава е глутницата.
Заека не ще уплашат -
заека-магьосник.
Кожата на никого не иска,
ни кръвта, ни танците им.
Само себе си опазва.
Ударът си заешки спасява.

ХІІ

В решителния миг престол е вечността.
Обгражда тя с небесни твари
кротките религии на суетата,
езическият символ на прекрасния,
стремителен възход към чашата на леността.
Все по-приветлив става здрачът.
Листата на страха и ситните им повеи
в безумието гладко днес проглеждат
и възмутително се забавляват
с алените ми пространства.
Къде са клетото невежество,
суровите закони, трайния протест?
Чие море безгрижно обитават,
през чий сапфирен пръстен се промъкват -
не тяло, а воал прозрачен
зад тишината бавно се разтваря
все по-нататък, по-нататък...
Ридае.
Не престава.

ХІІІ

Лаская се от мисълта,
че съм достойна свита
по пътя към семейната могила.
И още ме привлича свещената магия
на пророчеството, че ето -
всичко се повтаря
дори когато си на лакът от Медина.
Вижте колко е последен милостивият им жест.
Позволяват ми отвъд да ви говоря.
Но се страхувам, че вместо розата от Кайро,
ще се окажа злият гений.
Понеже вече няма никакво значение
дали шумът е музика,
или е просто шумолене,
целувам кипналите ви сърца
сред гроздова шира и късни минзухари.

светлината.
Предричам мир!
Предричам мир в полето на честта.
Такова тайнство се извършва
веднъж на сто години.
В мига на своето рождение
щастието покварява неизменния ни дълг
към някакво логично постоянство.
Някога ще остарея и тогава
ще ми простят нерадостния облик
и другите, и тия, и ония,
и цялата добре устроена империя
със сребърния звън на пейзажите,
намерила достоен прием
в достъпните ми езера,
достъпните гори,
достъпните ми върхове.

ХVІ

Аз съм този, който се люля
седем от четирийсетте години
във Беринговия пролив,
и не ме е страх
от липсата на глинени гърнета и възторг.
Може би съм се излъгал
в ясните очи на вечната тревога
от предстоящата тъга на скитничеството
из собствените си усещания.
Но вярвам, че е неразумна честността,
а истината винаги е там,
където е лъжата със сладкия си апетит за думи.
Вярвам, че самотната ми битка
е безкрайна епитафия приживе.
Кому обричам себе си?
Чий кръст ще стана
и чие посмешище?
По дървения мост на замъка средновековен
към мене две жени се стичат.
Грижливо с одеало ме загръщат -
нозете, тялото...
Очите си покривам сам.

 

 

© Теменуга Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Теменуга Маринова. Пристанът на кравите. София, 2004.