Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА НЕВРАЛГИЧНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА

Симеон Янев

web

І

Като че вече се налага мнението, че литературата и критиката за нея, създавани до 1989 година, са прочетена страница, която от време на време привлича нечий проектен интерес, предварително убеден в естетическата й увреденост. Това, че всяка литература в процеса на създаването си натрупва повече несъстоятелни, отколкото значими текстове, е аксиома на литературния процес, но тя едва ли е в състояние да отмени детайлното проучване на текстовия масив, най-малкото защото освен непосредните си значения много от текстовете имат своя надтекстова история, която често може да ни каже повече и по-съществени неща за системата, в която са създадени, а оттам и за собствената си историчност.

В текстовите масиви на литературата от обявяването на нейната тотална реинвертаризация през есента на 1944 година до настойчивите възгласи за преоценката й в самия край на 80-те, в победните й "възходи" и "исторически" завоевания се спотайват неизброими - големи и малки - неврози и разнородни възпаления, диагностицирани и третирани от десетки пленуми, речи, форуми и априлски дискусии, до беседи, разговори около кръгли и всякакви маси, отразени в огромно число статии, рецензии, отзиви, изказвания и решения. Те са системата, в която се помества самото съществуване на текстовете и като такава тя е част от историята им, без която и автентичният им прочит би бил проблематичен.

Тази история започва от първите дни на оня септември, когато например др. Борис Делчев е писал своята прокурорска статия "Фашизмът в нашата литература" ("Раб. дело", г. ХVІІ, 1944, бр. 15), където списъчно се посочват имената на подлежащите на съд и всенародно назидание писатели и също така "Литературната лъженаука" (Лит. фронт, г. І, 1944, бр. 6), където списъкът се допълва и с имената на учени и критици, сгрешили пред народа. Тя продължава през протоколите за заличаване от списъците на творческите съюзи на осчетоводените като врагове автори (ЦДА, ф. 551, опис № 1, а.е. 4), през стратегическите речи на др. Т. Павлов за характера на новата литература "С перо и меч към победата" (Раб. дело, 1944, бр. 76), и привършва чак до "Да сме наясно..." на Николай Петев (ЛФ, г. ХLІV, 1989, бр. 7, с. 1) и "В очакване на асансьора" на Стефан Тафров (Пулс, г. ХХVІІ, 1989, бр. 48, с. 2), където се огласяват списъците на новите лидери на хуманитаристиката, стълпени пред асансьора в партера на новото време.

Тази история, фокусирана в частността на своето случване, в една или друга степен пунктирана в епизодите си, не е още докосната в своята систематика, в своята методика и инструментариум на властовия надзор. Почти детайлната проученост на случая "Тютюн" на Д. Димов или "Сатири"-те на К. Павлов не са още исторично преведени в десетките и десетки случаи на отстранявани или коригирани текстове, в които са наблюдаеми отстъпленията или втвърдяванията на първоначално зададени методологически постулати.

Смисълът на такова проучване е в самата необходимост от историчност на литературата. Литературата на всеки период най-определено разкрива механизмите на процесуалността си в противоборстващите на статуквото идеи, а чрез тях отвежда и до същината на властовия надзор. Когато можем да докажем не просто наличността, а промени и произтичащи от тях тенденции в упражнявания надзор, тогава и можем да получим реалната картина на съпротивителните сили, които ги задействат.

Надзорът и противодействието са взаимозависими величини, които по презумпция никога не могат да пребивават в покой, докато графиката на невралгичните им съприкосновения е прекият израз на периодичните им експлозии.

Що се отнася до самите невралгични текстове на системата, те обикновено ясно се самоописват във видимостта си, освен в случаите когато стават част от самата литература чрез стилистични или пародийни форми. Такива форми са изключително интересни за литературната история, защото те са автентичните свидетелства не само за отношението "текст - надзор", но и за специфичните собствени литературни прийоми - средствата за самозащита на свободата на словото.

Именно в тях трябва да се търси приносът на такива автори като Радичков, на първо място, и ред произлезли изпод ямурлука му млади тогава негови следовници за пробива в най-ортодоксалната част на метода - теорията за героя. Радичков в историчния смисъл на литературната процесуалност с нищо друго не е така значим, както с очудняването на примитивния свят, считан изначално за безопасна зона от властовия надзор поради явността на природната му народностност. Радичков превърна този свят в примитивността му (но и именно чрез нея) в многозначен ребус, твърде сложен за еднозначната логика на партийно-класовия критерий. Поради това и задачата за "озаптяването" на Радичков бе оставена на такива партийни критици като Тодор Павлов например, отдавна загубил сетива за времето.

За съжаление, тази страна на литературата от социалистическия период е почти напълно неизследвана в пионерския устрем да се архивират несъответствията само като героични прояви.

Особено интересен и важен момент в отношението "текст - надзор" са авторите и книгите, които, без да нарушават драстично нормите на надзора, предизвикват частични невралгии, в които той е принуден или да ги понася, незабелязвайки ги, или да ги отминава пренебрежително поради риска да пласира "удари във въздуха".

 

II

Литературата, изучавана като литература след Втората световна война, предефинирана сега като литература на НРБ, погледната от темите на научните конференции и симпозиуми, не буди, изглежда, особен интерес дори с онези невралгични точки, които в битуването й някога бяха белязани с конфликтна напрегнатост като грешки или дори извращения (грешки на метода, на партийно-класовия критерий или "залитания" в посока на упадъчен модернизъм и субективизъм). Същевременно вчитането в тези възлови места на "къси съединения", опушени обикновено с по-дълготрайни последствия, е несъмнено една от най-добрите възможности, ако не да се освидетелстват някакви опозиционни настроения, то със сигурност да се прозре стремеж за нормалност, повече или по-малко достатъчно изразен, за да не позволява тълкуването й само (или предимно) като ортодоксална в метода си литература. Доколкото са изучавани подобни текстове днес, те се третират като частни случаи, разглеждат се в единичността си, без да се полагат в процесуалния ход на системата, изградена и задействана в периода.

Прегрешенията спрямо метода и партийно-класовия критерий, разпрострени върху съвременната тогава литература, но също така и върху наследството й изобщо, всички несъгласувани тактове в механизма на системата в крайна сметка се припознават през целия социалистически период като тежък грях - опит да се ревизират йерархиите, да се подкопаят свещените основи на революцията до отказ от лична вграденост в това, което в съвременната ситуация се нарича "цивилизационен избор", а тогава се обозначаваше като "комунистически идеал".

Около тези "сакрални" ценности върху основополагащата теория на двете култури се разпростират разграничителни линии, нарушаването на които указва места на конфликти в цялата им пъстрота на напрегнатост - от неумишлени и наивни, до определено ревизионистични, ако не идеологически, то поне тематични или недопустимо експериментални в поетиката или синтаксиса си.

Това са текстове, които ще наричам невралгични в системата и които, проявени в цялата история на периода, са предмет на друго по-пространно изследване, докато тук ще ги сведа до няколко конкретни случаи в опит за обективизация на природата им. За удобство избирам късния период на 80-те години, така наричания "период на зрелия социализъм" (замествано по-точно като "период на неговия фалит"), за който обичайно се мисли като "време на омекване" на властовия надзор. При това вземам случаи с автори от едно поколение и съвсем не изглеждащи традиционни нарушители като мнозинството от онези, които след отваряне на досиетата се оказаха просто стандартни провокатори.

Това са: белетристът Георги Марковски, първият ярко изразен автор на постмодерна проза у нас и многократно причинявал спорадични невралгии почти с всички свои книги от края на 70-те и началото на 80-те години и днес напълно забравен от изследователите на литературата на "соца". И вторият Иван Радев - литературен историк и критик от провинциален университет и вероятно поради това и поради темите, които разработва, дълго изтикван в края на редицата на признатите и също неколкократно атакуван от надзора преди и след заветния 10 ноември, докато не се наложи безапелационно в Академията на науките.

За разлика от днес, когато рецензиите в печата са само похвални, когато институцията на наградите напълно измести институцията на оценките, в епохата на литературата на НРБ продължават да лежат в забвение десетки и десетки случаи на отречени книги, още повече на дискутирани, та макар и често проформа (т.нар. модел "две мнения"), да не говорим за похвалните, писани така, че да се четат като езопови басни. В стотиците рецензии, които съм препрочитал, приготвяйки раздела рецепция в "Атласа на българската литература" в периода след Втората световна война, нагледно изпъкнаха много и различни критически истории, сред които крещящо се заявяват ония, които, отрицавани тотално, остават без право на отговор. Това са случаите на запретите, на осъждането без апелация.

Четени днес внимателно, те казват повече от всички теоретизации и тълкувания постскриптум. Куриозно ще прозвучи за незапознатите или за късно родените, че охранителните линии на метода не преминаваха само през териториите на съвременната, творяща се тогава литература, но и че много по-дълбоко вкопани, разсичаха територията на наследството и че нарушаването им там понякога налагаше по-строги санкции като например отказ на право за отговор на засегнатия, оставящо впечатление на признато прегрешение. От последния вид критики страдаха, естествено, не толкова литературните критици, колкото литературните историци.

Между тези минимални или минимализирани невралгии се разпростира епиката на основните идеологически и естетико-идеологически измествания, които добиват плътност и видимост във все по-стеснените и размити граници на естетико-идеологическата конфронтация, парадигматично изразена в теорията за двете култури. Между другото теорията за двете култури, обслужила социалистическото преустройство с неговия метод на социалистическия реализъм, днес дава недвусмислени знаци (поне у нас), че е готова да обслужи и неговото неолиберално построение.

Но не с епиката, която изисква едновременно пространно и дълбинно проучване, а с топиката, която може да бъде и сондажно представена, се занимава настоящият текст.

 

ІІІ

Георги Марковски, както бе казано, по-малко от две десетилетия след смъртта си е вече напълно забравен в българската литература и според мен това, ако не е белег на непроученост и неусвоеност на периода, в който бе работил (70-те и 80-те години на ХХ век), то сигурно е израз на някаква привидяна несходност на белетристиката му с актуалните тенденции. Само по себе си второто би било още по-учудващо, защото ако има български автор, който в периода на социализма да е писал постмодернистично или поне с почерк, близо до постмодерния, то това е той, още в 70-те години като предходник на всички ония процеси, които се развиха през 90-те години.

Това ме задължава, преди да отида пряко към темата, заради която го привличам тук, да въведа читателя в основните факти от творческата му биография.

Георги Марковски (1941-1999) влезе в литературата в самото начало на 70-те и и бе нарастващо открояваща се фигура до края на 80-те. Първата му книга е един сборник с новели "По желязната стълба" (1971) с работническа тематика, но и автобиографичен сюжет, чието заглавие може да се чете символично, доколкото не само въпросната книга, но и най-доброто, създадено след нея, се декодира през автобиографичната леща, но и в посоката на една градация от идейния далтонизъм към философичната многоцветност. Именно поради съзнат идеен далтонизъм той оставя непечатана първата си книга "Обичам те, живот", започната в казармата, довършена по-късно и влязла в издателските планове на Военното издателство, откъдето той я изтегля. Свидетелствата за това са в последната му автобиографична книга "Кардиограми", излязла следсмъртно.

Еволюцията на Марковски е положена върху дълбоко съзнатото разбиране, че всичко трябва да бъде лично изстрадано и лично заслужено. Започнал работа в структурите на комсомола, само за месеци той го напуска и преодолявайки подозрителността на службите, започва работа в здравеопасните производства на софийски фармацевтичен завод. Бяхме близки приятели, познавам всичките му стъпки на безукорно честен човек и самоизграждащ се писател от битовото и традиционното до философската проза и постмодерното писане. На друго място ще занимая читателя с характерностите на неговия авторски почерк и приносите му в българската проза от социалистическия период. Нека тук се съсредочим върху ония малки взривове - невралгии за статуквото, каквито предизвикваше почти всяка от неговите книги.

През живота си Георги Марковски издаде около дузина книги, някои от които основно преработени в следващи издания. Важните измежду тях са: романът "Хитър Петър" (1978), претърпял три издания и няколко превода в чужбина, романът "Разказвачът и смъртта" (1985), новелите "Кълна се в лукавия" (1981) - две издания, сборници с разкази, есета, публицистика и фрагменти и следсмъртно - дневник под заглавие "Кардиограми" (2003).

При дебюта му - книгата "По желязната стълба" (1971) - Тончо Жечев възложи големи надежди на неговата проза: "Зад хълма на елементарните социални въпроси героите на Марковски изведнъж откриват тежкия непоносим образ на скуката, всички те са обладани от едно ново, не така остро, но непознато и натрапчиво страдание. Те не знаят как да се справят със самите себе си..." (Белетристичната смяна, ЛФ, 24 февр. 1972).

Не скуката, а търсенето на смисъла на живота в онзи живот бе проблемът, който Тончо Жечев всъщност не можеше да изрече. И действително това бе и остана основен проблем в цялото кратко творчество на Марковски насетне, особено силно назрял в романа "Разказвачът и смъртта".

Но преди да стигне до "Разказвачът и смъртта" Георги Марковски се срещна с проблема за властта и надзора още в "Хитър Петър", после и в другите си книги, между които не на последно място в една мъничка книжка с тежко заглавие "Достойно ест. Похвално слово за българската литература" (1986).

Това е малка книжица - стотина странички, по-голямата част от които празни, защото съдържа есета за 40 български писатели, някои от които само по няколко реда, а други по няколко странички. Размерът обаче никъде не е от значение, защото главното за автора е да изрази почит за нещо съвсем определено - това е личностното чрез делото на писалия.

Да! - не на писателя, поета или книжовника, а на писалия и личностното в написаното. Писалият така, че като прочетеш написаното, да не можеш да го сгрешиш с никого от писалите.

Но как би могло да стане това?

За Георги Марковски - само през сърцето.

В това е вярвал Георги, както го вярвахме и ние около него. Той не беше чел нито Дилтай, нито Шлайермахер, не бе и чувал за Weltanshanung, както повечето от нас във време, когато диалектическият и исторически материализъм бяха достатъчни да обяснят всичко в природата, както и в духа. Но не е могъл да не знае като човек, който е създавал образи и е изграждал наративи, че всяка интерпретация добива валидността си според степента, в която постига автентичността на своя предмет. И съгласно с тая проста логика бе изкушен да представи цялата българска литература в собствения си личен прочит, което директно и обявява в краткия пролог на съчинението си:

"В една подобна книга винаги някому нещо ще бъде в повече, другиму нещо ще липсва, понякога различията ще бъдат изненадващи. Но колкото по-големи са тия различия, толкова по-добре, иначе тя би била излишна. Така ние двамата, автор и читател, ще й придадем завършен вид."

Тия думи за прочита на книгата му се оказаха пророчески, но само наполовина. Книгата му откровено бе достатъчно различна, но същевременно тя така простодушно отвеждаше към различността в интерпретацията - зона, винаги охранявана от обладателите на цялата истина, че бе изключено да не ги разтревожи.

Обладателите на цялата истина, както тогава, така и днес, имаха остро зрение, но закърнял слух, поради което сляпо вярваха и дори когато хвалят правата на другото мнение, еднолично притежават истината в целостта й.

Георги Марковски нямаше самочувствието, че притежава цялата истина за литературата. Макар че бе озаглавил скромната си книжица "Достойно есть", а на титулната страница пояснил странното заглавие като "Похвално слово за българската литература", в кратките му текстове имаше твърде малко похвали, а в някои случаи те започваха по твърде необичаен начин.

Ето например първата фраза на есето за Алеко Константинов" "Не го обичам Алеко Константинов".

И пита: "Не ни ли трябваше по-напред обединителният образ на българина, пък после и сатиричният...?"

За да добави веднага: "А най-неприятното в цялата история е, че Алеко Константинов е бил прав - дяволски прав... Но в кървавата борба между сърцето и разума ми за тоя светец в българската литература сърцето винаги взема връх."

Да се мисли и още повече да се пише така в България, където името на Алеко Константинов още от смъртта му (ако не и от самото излизане на "Бай Ганьо"), е станало самодостътъчно и само като Алеко, не е даже предизвикателство, а грях, който няма как да не повлече тежки последствия. Затова е почти невероятно български автор да не го съзнава.

Георги Марковски се оказа такъв автор. Разбира се, не от зла воля, а от искрено простодушие на човек, всеотдаден на словото. При това неговата книжица не само за Алеко и не само за двама-трима от любимите му избраници, говори с този език. По-скоро такъв е езикът и за неговите любимци. Провокативността на неговите похвални есета за българската литература вкупом се състои в това, че той не раздава оценки за този или оня български автор, избран да заеме място в неговата антология на най-, най-достойното, а просто разказва за своите собствени, лични, често битийни допири до голямата литература.

Ето още един пример, може би не най-фрапантният: "Бидейки гимназист - не си спомням вече класа, - учителката по литература ни даде такава тема за класно упражнение: Защо обичам поезията на Христо Смирненски? Моето съчинение беше необичайно кратко:

Не обичам поезията на Христо Смирненски!"

И следва признанието в какво през годините е откривал поезията на Смирненски. та да не бъде пропусната тя в неговата съкровена антология на сърдечния избор.

Това е принципът на неговото съчинение; в антологията той не работи с разсъждения - работи с примери, най-често обвързани със случки от собствения му живот.

В един йерархизиран свят, където йерархията не е символ, а самата реална власт, такова писане е недопустимо и за помисляне. Но нашият автор, както вече казах, не му мислеше много; той пишеше според себеусещането си и това бе достатъчно, за да се породи поредната симптоматична невралгична точка на литературата.

Невралгичните точки на литературата бяха най-подходящите за "отстрелване на дивеча", позволил си да влезе в строго охранявана зона. Може би в това се състоеше и основната им функция в онова общество. Днес те продължават да съществуват, но по правило се "избягва стрелбата" и всичко заглъхва във всеобщия шум, за да се разчете правилната страна в институцията на наградите - подход, много по-ефикасен, защото, докато кучето лае... керванът... И т.н.

При "соца" керванът никога не отминаваше тихомълком:

"Не ме привличат много автори, за които в печата доста често се шуми - започва направо Иван Спасов. - По стечение на редица обстоятелства така стана около името и книгите на Георги Марковски. За мене той е интересен главно с неспокойното си перо, което търси настойчиво и любопитно сладостта и конфликтите на различни теми." (ЛФ, 21 авг. 1986).

Какво послание отправя с тази рецензия Иван Спасов към читателите на в. "Литеретурен фронт", а чрез тях и към всички пишещи върху българската литература?

След като ни е предупредил, че не обича много автори, за които много се шуми (очевидно за него Георги Марковски е точно такъв), първото, което предопределя мнението му е едно индуктивно заключение, "че не всякога и даже рядко писателските амбиции на този белетрист постигат целта си, защото резултатите са в низините на голямата цел". Така тезата е изложена, макар и със само нему известни доказателства. Сега остава да се попълни с очевидни свидетелства и той уточнява:

"Новата му авантюра се нарича “Достойно ест" и представлява сборник от размисли, есета, импровизации за съдбата на българската литература, за силата на словото ни, за неговата историческа роля и участ, за престижа и мисията на извисените му творци."

С всичко това сме подготвени за знанието, че при нашия автор това не се е получило. И следват изредените по-горе доказателства, че за Вазов не може да се говори на едро, че е по-подобаващо да бъдеш по-внимателен, по-деликатен, избягвайки собствената си нетърпеливост да категоризираш безапелационно фактите, укротявайки личната си пристрастеност.

С една дума Иван Спасов недоволства, че Марковски твърде лично преценява литературата, че е нетърпелив и пристрастен, сякаш и може да бъде друго, когато си обвинен в субективизъм. А всичко това е само словесна канонада, преди да се произнесе главното подозрение:

"Смущава и обстоятелството, че някои твърдения целят да извършат “преврат" в непроменими вече дадености; да ги поднесат пò иначе уж под претекст за вътрешен индивидуален усет."

Тук е ядрото на оценката - ключовата дума "преврат".

И сега могат да последват всички дежурни: "не отчита сложната и многостранна измеримост на социално-националното въздействие", "смущават едрите приказки", "потребни са проникновени анализи", сякаш авторът не ни е предупредил, че прави собствена антология", та се изисква от него апология.

Всъщност всичко следващо е "предупредителният огън", който трябва да предотврати преврата. А преврат е всичко, което заплашва "непроменимите дадености", тоест йерархиите, тоест правилното мислене, тоест единственото вярно решение. И т.н., и т.н.

Става дума за рецензия, която не излиза от авторската заявка, за да прецени резултата, а от... вездесъщия критерий, за да укаже червената линия.

Георги Марковски бе автор, който постоянно и опасно се движеше непростимо близо до червената линия, а както се оказа с романите си, често и отвъд нея. Той би бил усмирен още след романа си "Хитър Петър", ако книгата не бе преведена веднага на немски и ако не бе получила пет-шест (вж. библиографията, приложена в "Кардиограми") положителни немски рецензии, между които и такива, които първи заговориха за текста като за български постмодернизъм. Неговите новели и романи верижно произвеждаха такива мини невралгии и още по-страшното е било, че той го е правил напълно съзнателно. Доказателство за това е дневникът му, издаден през 1992 година под заглавие "Кардиограми".

Но неговият случай не бива да се разглежда само като свидетелство за надзора. Мисля, че по-важното е да се види като възможност за надмогването му.

 

ІV

Вторият случай, който искам да приведа тук, е вече невралгия от друг тип; тук ще стане дума не за "предупредителен огън", а за остра невралгия, лекувана със забрани.

През 1984 година в издателството на Отечествения фронт излиза книгата "Столица на оцелелите" от Иван Радев. Марката на издателството вече предопределя характера на книгата; там регулярно се издава публицистика от всякакъв род и много често историческа. Името на автора за съвременниците ясно доуточнява профила. Дебютирал десетина години по-рано като литературен историк, преподавател във Великотърновския университет, специалист по възрожденска литература, често прескачащ границите й с публикации върху следоосвобожденската и съвременната тогава литература.

Иван Радев е от моето поколение - поколението на дебютиралите в края на шейсетте и през седемдесетте години на предходния век. Неговият дебют е една монография за Боян Пенев - първата монография за първия от такъв мащаб историк на българската литература. След големи перипетии - естествено, поради обекта на изследването - дълго неиздаван след войната - тя се появи с марката на изд. "Наука и изкуство" през 1976 г.

Три години преди това почина Людмил Стоянов, видна фигура в следвоенния литературен живот и твърд противник на завръщането на Боян Пенев в литературата; още едно доказателство за ролята на интимните подбуди в отношението към отлъчените от режима големи фигури на миналото. Разбира се, това не е достатъчно обяснение за закъснелия с няколко години дебют на Радев, но е напълно достатъчно за да означи какъв автор излиза на книжовното поле и това се видя много ясно и много скоро; колкото по-трудно излизаха книгите му, толкова по-упорито той стоеше зад тях. Казвам това не като характеристика на човека, а на учения и критика; не познавам друг автор в последните десетилетия, който да е така враснал в делото си.

Един праг в това дело, праг доста висок, за да спъне и най-упорития автор, бе книгата "Столица на оцелелите". Това бе книга от най-добрия тип литературно-публицистични издания; сюжетите й са съдбите на видните (всъщност най-видните, останали живи) от големите фигури на българската емиграция преди Освобождението: Каравелов, Стамболов, В. Друмев, П. Бобеков, Д. Войников, Св. Миларов, та до дошлите от Цариград П.Р. Славейков, Др. Цанков и т.н.

За да изгради сюжета на книгата си, Иван Радев се възползва от обстоятелството, че всички те (не поради случайност, а поради убеждението, че новият български държавен живот трябва да започне от там, където е бил прекъснат преди 500 години), се събират още по време на войната в Търново в разгара на един трескав, нов, обществено-политически кипеж (в който и прегарят животите на някои от тях - Каравелов, Бобеков). Този всъщност романов сюжет така подгрява научното мислене, че замислена като исторична публицистика, книгата се превръща в емблематичен текст, синхронизиран с едва започващата в тогавашния Съветски съюз перестройка, с полуосъзнати очаквания и у нас за някакво възможно ново начало.

Десетина рецензии аплодират с радост, ако не с възторг, излизането на книгата. "Иван Радев съчетава познанията на учения с точния, гъвкав, изразителен език на книжовник от позабравеното време. (...) Книгата може да бъде наречена и галерия от образи на велики български мъже - бащи на отечеството, ако трябва да употребя този изкушаващ ме израз" - пише Венцеслав Начев, един от най-компетентните в материята й рецензенти (Пулс, год. ХХІІІ, 1985, бр. 18, с. 5).

И изведнъж...

В теоретичния орган на българската комунистическа партия, сп. "Ново време", в което значимият интерес към литературата сякаш е секнал още с публикациите на Д. Благоев в 90-те години на ХІХ век, се появява рецензия за литература. Това е рецензия на мастита фигура в следвоенната литература, мастита ако не с качеството на публикациите си, то с корективната им функция в "правилната линия" - професора по естетика Пенчо Данчев:

"Изненадващо слаба страна на книгата са обобщенията, опитите за теоретико-историческо осмисляне на фактите."

"Илюзорно е да се смята, че обществени явления, човешки дейности и взаимоотношения могат да бъдат анализирани и осветлени без сериозен социален и класово-партиен подход. (...) Не ми се е случвало да чета по-несправедлива и по-брутална характеристика на възрожденските, на национал-революционните "идеи и опит", по-обидно становище за тяхното значение като действаща идеология, практика и стратегия. (...) Това са несериозни постановки. (...) Марксическият подход изисква на "революционните социални идеали" и на "Ботевския вариант" да се гледа като на родствено и идейно наследство. (...) Постави ли се така въпросът, веднага става ясно защо често се изразяваме - Ботев е наш съвременник". (...)

"В книгата си "Столица на оцелелите" Радев стъпва на погрешна методологическа основа. Затворил последната страница (...), читателят, неприятно изненадан, се пита как е възможно в наше време в социалистическа България (...) да се роди такова консервативно мислене, такава дълбока почит към ретроградността..."

И след всичко това - най-голямата болка многократно изплаквана: "прехвален е Стамболов".

С несменяемия си от тридесет години инструментариум Данчев фронтално прогласява несъкрушимото си обвинение - прехвален е Стамболов. Това е текстът, подтекстът и посланието на гневния му опус, неслучайно предложен не на "Литературен фронт" или да речем на "Пламък", а на недосегаемото "Ново време" с неговия каменен Ирибаджаков не просто редактор, не просто академик, действителен член на БАН, а и... член на самия ЦК. Това са и несъкрушимите аргументи, първо, защото са идеологически и тежат паралитично на съзнанията и без доказателства, второ, защото са изречени не от кой и да е, а от Пенчо Данчев - главния пазител на скрижалите на партийно-класовия критерий за четири десетилетия - от края на 40-те до смъртта си (1989), несъкрушимия воин срещу "консервативното мислене" на връхлитащата като лавина вълна на тончожечевците и подобни, наследника на Тодор Павлов на "партийната вахта". И за да не бъдат хвърлени на вересия тия задължаващи определения, нека ги подкрепим с малко фактология и "методологични" разсъждения.

 

V

Цялата история на нашата литература, от сутринта на 9. ІХ.1944 до късната вечер на 10.ХІ.1989, когато по телевизията показаха клепналата уста на Живков, е история на остри и подмолни борби между "революционери", бдящи над линията на Ботев и Левски и подгласници на "поповете и еснафа", ерозиращи делото им. Хора солидни, непоколебими в хуманистичните си убеждения и от двете страни страстно и умно споряха за решаващата роля на едните и за неизбежността на другите. Още по-страшното е, че такава е не само историята на литературата, но и историята на държавата и историята на целия ни обществено-политически живот до и след и двете "светли" дати. В тия "борби" от повече от сто години (поне от 90-те години на ХІХ век), превърнали днес държавата в територия със затихващи функции, властта винаги се осланя на идеите на победителите, и победителите отначало неизменно са "революционерите", докато в последните десетилетия ролите диаметрално се размениха..

Мисленето на историята на литературата и въобще на изкуството през опозициите на "революционното" като олицетворение на прогресивното и "просветителското", разбирано като съглашателско (в дълбочината си консервативно), е огледален рефлекс на политиката на конфронтацията, на блоковете и лагерите, водена през целия период между двете половини на Европа и САЩ. Това бе практически вътрешният фронт на големия идеологически сблъсък, преминаващ през непрекъснати ревизии на историята и литературата, и той продължава с разменени позиции, в които фаворизираните преди Ботев и Левски са атакувани сега като "терористи" и "нарушители на закона" по същия глуповат, яростен и ерозиращ общностния идентитет начин..

Но да се върнем сега към ролите на Пенчо Данчев в борбите за правилната оценка на нашето революционно минало.

"Фигурата на Пенчо Данчев стои на почти всички остри завои в литературния процес до 1989. Първата му книга "Индивидуализмът в българската литература" (1949) е от ерата на така наричаното тогава "превъоръжаване на критиката и литературната история в духа на марксистко-ленинската естетика" - активно мероприятие, което се извършва освен от него и от млади, току-що посветили се на академична работа, критици като П. Зарев "Проблеми на развитието на българската литература" (1949), Ст. Каролев, с книгите му за Д. Благоев и Вазов (1951), Г. Д. Гошкин (чужд на академизма), но издал под псевдоним (Георги Сугарев) още през 1948 г. фундаментална заявка за теоретик на новоговора, с книга под заглавие "Мироглед и художествен метод".

Книгите на тези автори се обезсмислиха още в началото на следващото десетилетие, но не и услужливата им пригодност да сътрудничат при всички извивки, "извисявания и приземявания" на властта, изглеждаща вековечна през следващите години.

Опортюнистите са надисторическа категория, веднъж превити от властта, те остават в тази поза с редки изключения за цял живот, особено ако режимите са дълготрайни. Затова пък при смяната им доказват природата си в салтоморталета, невъобразими за ума - последно свидетелство за това, че опортюнизмът в цялата си мерзкост е най-често дело на умни хора, лишени от характер. На Далчев принадлежи едно далеч неласкаво наблюдение за българските критици (и интелигенти изобщо), че между тях има мнозина талантливи, но талантите с характер са изключително редки. Изглежда, това е непреходна истина, без значение дали властта се мисли тоталитарна, или демократична.

В историята на българската литература има един-единствен случай (но с дълголетните му следствия), който като по учебник може да опише природата на опортюниста - това, разбира се, е случаят "Тютюн". Ако след Втората световна война имахме критик и историк като Симеон Радев и условия като сегашните, то със сигурност щяхме да имаме и една от най-интересните истории на "опортюнизъм в литературата и изкуството", за каквато и вездесъщата Европа би ни завидяла.

Катастрофичен (за опортюнисткото мислене и за педантичното следване на теоретичните предписания на Тимофеев и Гошкин) за повечето от тези автори се оказва романът "Тютюн" на Димитър Димов, по-вярно оценен от партийния вожд Вълко Червенков, отколкото от професионалните му критици. Цели десетилетия критическото заслепение на тези ентусиазирани млади "революционери" в литературата се извиняваше с "грубостта на вожда" за сметка на неговия несъмнено по-широк литературен критерий, позволил му да прочете "Тютюн" като национално значима творба и на една вече партийно ангажирана литература.

След "Тютюн" още в средата на петдесетте "революционерите" вече в пакет бяха направили в "тангото" своите "две стъпки назад" и Яворов за Пенчо Данчев не бе вече така яростно сечен на първи и втори период, от социалист и социален поет до плащащ своята дан на символизма и индивидуализма. Но неизменно и непоклатимо от първите уроци за социалистическия реализъм, за "двете литератури" и "класовата борба в литературата" на цялото това поколение остана върховенството на оценката според принадлежността на твореца към "революционната" или "буржоазно-консервативната" линия на човешкото развитие.

След смъртта на Тодор Павлов (практически поради състоянието му дълго преди нея) Пенчо Данчев е некоронованият идеолог, довереното лице на първия ръководител, човекът, който има неограничен денонощен достъп до него. Това не са догадки, нито прецизни анализи на политическите роли, а откровени признания, изразени признателно и чистосърдечно в следсмъртно отпечатаните спомени на Данчев (Пенчо Данчев. Полемични записки. Из литературния живот преди 1989. София, 2015).

Между другото в книгата авторът умилително си спомня как др. Живков праща самолет специално за него, за да разговарят във варненската резиденция по време на лятната му почивка, както и за уникалното "внимание и доверие" да гостува в софийския дом на критика...

Срещу тая фигура се изправя някой си Иван Радев, с "консервативното си, не марксическо мислене, с дълбоката си почит към ретроградността" в оценката на борбите в нашето Възраждане.

 

След появата на такава разгромна статия може само да се гадае дали тя ще прерасне във възпитателна дискусия, или направо трябва да се чете като присъда. В случая с Иван Радев, особено след отказа да се публикува отговорът му, второто е изглеждало по-вероятно.

Явно, самият Радев го е почувствал така и от разясненията, които са налице за следисторията на книгата, се вижда какви усилия е положил, за да получи трибуна.

В пространната си статия-отговор (печатана чак след 30 години в сборника, посветен на 70-годишнината му "Национална памет и и личен дълг", Акад. изд. "Марин Дринов", 2014) той пунктуално, фактологично и методично обяснява, че го ръководи логиката на Възраждането, вън от интерпретациите на партии, възникнали десетилетие след описваното от него време, че той се "занимава с литература, а не с пълната характеристика на гражданската ни история и нейните личности", че книгата е "написана не да удовлетвори рецептите на Пенчо Данчев, а "според естествената ми съвест и родолюбива потребност", че най-после, окачествена като "несправедлива" и "брутална" оценка на възрожденското, книгата е по точно обратния начин оценена в седем рецензии в централния печат и в спонтанни писма на непознати читатели.

Всуе!

Въпреки всичко право на отговор Радев не получава. Съпоставката сега, след близо 30 години, обяснява защо.

Защото подготвеният отговор, представен вече в "Ново време", е бил съкрушителен. Как е било възможно един отговор на идеологическо обвинение (нека бъде подозрение) да изглежда на редакторите съкрушителен?

Ето как:

Иван Радев е намерил модуса в подробния, даже педантичния отбив на обвиненията не в тяхната идеологическа недоказуемост, а в тяхната фактическа несъстоятелност; той просто разкрива обективното в материята невежество на опонента си.

П. Данчев твърди, че авторът "неслучайно и благоразумно" пропуска в разказа си за живота на оцелелите хъшове Олимпий Панов; Радев му напомня, че заглавието на книгата му е "Столица на оцелелите", визирайки Търново, а не София или където и да е другаде. Инсинуацията, че се пропускат русофилите, увисва във въздуха.

Пенчо Данчев се гневи, че в цялата книга сред останалите поборници на Стамболов е отделено най-много място. Радев му казва, че количествено това не е вярно, и добавя, че сам обвинителят разширява това място с твърдението си, че Стамболов при изработването на Търновската конституция е сред най-пламенните либерали и директно му припомня, че той изобщо не е участвал, понеже не е бил допуснат според изискванията за възрастов ценз.

Данчев се сърди, че в книгата не е отразено, че "партията на Д. Благоев се счита наследница и приемница на националната революция"; Радев му опреснява, че тя е създадена чак през 1891 година, докато книгата разглежда събития от 1877-79 година, с отпратки най-много до десетилетието на 80-те.

Ясно е, че ако пусне статията отговор, списанието ще изложи не само автора, но и самата редакция, още повече че репликите от този род на засегнатия автор като че извират от всяка страница на злополучния рецензент. Съвсем очебийно се провижда, че едно невежество, облечено в идеологическа необоримост, дискредитира самата идеологичност.

Но колкото и красноречиви, несъответствията и невежеството са само формалната страна на този спор. Същностната е, че един идеолог на литературата, един "фортвард на партийната истина", един "стрелочник на линията" за първи път в дългата си кариера е в невъзможност да упражни функцията си.

Единственото средство, което е оставало в случая, е недопускането за печат на самия отговор. Радев сам се убеждава в това след напразните си опити да отпечата текста си в "Литературен фронт" и "Пламък".

Сблъсъкът Данчев - Радев е сблъсък не само между статуквото с неговите канони и догми и неканоничното (не от незнание, а от изрядното владеене на фактите), а е и сблъсък между рутината и творческите инвенции, превръщащи публицистичното в естетическо. С огромния си опит в диспути и още повече монолози към неизбежно виновни противници, с неизменната си идеологическа неуязвимост Пенчо Данчев не би пропуснал възможността да разгори поредната мини-дискусия с предрешен изход. Още повече че практиката тогава логично изискваше при постъпването на статия-възражение авторът задължително да бъде запознат с нея. Очевидно критикът-марксист е предпочел немарксическото приключване на спора пред вероятността да защитава фактологичната си обреченост. Защото и решението на редакционната колегия спорът да се прекрати не би могло да бъде взето без съгласието на оттеглящия се опонент.

Така възникналата поредна "невралгия" бива вписана в графата на административно решените, т.е. приключилите без право на отговор.

 

VІІ

Невралгиите на литературното поле в епохата на социализма постоянно изглеждат (или биват представяни) случайни, частни и по презумпция лечими, но в същото време те неспирно се възпаляват, както и неспирно възбуждат своите отрицания в диапазона от коригиращо несъгласие до идеологическо афоресване.

Погледнато исторически обаче не е трудно да се провиди, че в тяхната периодичност няма нищо случайно и още повече частно. Общото тяхно лоно, неизменната им теоретическа база е същата оная идея, конципирана ясно още от Ленин, пронизала цялата съветска литература и триумфално привнесена и у нас след 1944 година - теорията за двете култури.

Теорията за двете култури, въведена с невиждано ожесточение и сама облъчваща с яростно ожесточение, бе постоянният casus belli, който оправда и възвеличи всички репресии срещу художествената интелигенция, изразени като борба със "златорожщината" отначало и впоследствие като "корекции" в името на социалистическия реализъм. От нея произтичат и всички невралгии, които предстояха в следващите четири десетилетия, възприемани като опит за реванш на "другата" култура.

Теорията за двете култури в най-войнствения период на прилагането си, а именно до началото на 50-те (най-определено до смъртта на Сталин), раздели не само живите, но и мъртвите автори на литературата. В съгласие с тая теория Яворов бе разсечен на два периода, Йовков изцяло бе обявен за буржоазен, а поети като Траянов, Кирил Христов, без да говорим за съдените от народния съд автори, попаднаха под трайна забрана. Поради това преодоляването на мисленето в режим на две култури през целия социалистически период е фактическата история на нормализацията, на която дължим най-доброто и трайното в литературата от това време.

В този ракурс се вижда ясно, че изглеждащите случайни сблъсъци с предписанията, с новосъставените списъци, с преференциалните тематични терени, с открито протежираните нови имена и текстове на ортодоксални адепти и едновременно с това отречените и замъглени други, са знаците, по които се трасира пътят на неизбежната нормализация. По тези текстове-знаци най-сигурно би могло да се репродуцира самият процес, който можем да разглеждаме в много посоки, но и сумарно като еволюция на литературата в социалистическата епоха в постепенното преодоляване на теорията за двете култури.

Това са обаче само граничните параметри, в които на практика се развива една доста сложна система, непрекъснато мутираща в надзорните си функции. Парадоксалното при нея е, че под натиска на реалния живот тя самата непрекъснато е принуждавана да засвоява части от онова, което в преден етап неистово е отрицавала като неприсъщо на нормата.

Тук се отваря една друга голяма тема и друга неразтворена страница от историята на литературата на социалистическия период, която чака своя изследовател.

 

 

© Симеон Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2016, № 5 (198)